Марго Далтън
Друга жена (3)

Трета глава

— Днес следобед ще я доведе вкъщи.

Бони Макбрайд кимна, отхапа голямо парче от поничката с шоколад и го сдъвка с удоволствие. Сетне натъпка лакомо другата половина в устата си и посегна към следващата. Бързаше да изяде колкото може повече, преди да се върне майка й и да й се скара.

— Знам, глупачке! — обърна се тя с пълна уста към по-малката си сестра. — Вчера мама ми каза.

— О, нима? А ти като се правиш на много умна, знаеш ли най-интересното? — остави отвертката на масата десетгодишната Али Макбрайд, облегна се на лакти и се вторачи в сестра си.

— Кое? — попита предпазливо Бони.

— Тя е луда — отвърна Али със самодоволно изражение. — Хлопа й дъската. Куку!

— Кой? Госпожа Темпъл ли? — погледна я недоверчиво Бони.

— Ами кой друг? — взе отвертката Али и се намръщи при вида на повредените предни колела на скейтборда. — Сигурно е някой от тези лагери — рече замислено тя. — Май ще е по-добре да го покажа на татко.

Бони стискаше поничката в дебелата си ръка и се взираше с недоумение в по-малката си сестра. Али Макбрайд бе слаба и приличаше на момче. Имаше червена коса, лунички и тъмнозелени очи. Един ден може би щеше да стане хубаво момиче, ала точно в този момент изглеждаше ужасно: носеше измачкана черна тениска, избелели закърпени джинси и стари ожулени маратонки, а на чипия й нос се мъдреше мазно петно от машинно масло.

Какво самодоволно изражение, помисли си Бони с отвращение.

— Не ти вярвам! — заяви невъзмутимо тя и посегна към следващата поничка. — Говориш измишльотини. Защо непрекъснато лъжеш, Али?

— Изобщо не лъжа! — наежи се Али. — И ако не спреш да нагъваш тия понички, мама ще те убие! — добави тя нехайно.

— Затваряй си устата! — заповяда Бони. Сдъвка хапката, преглътна и хвърли поглед към останалите понички. Сетне добави — Откъде знаеш?

— Че е луда ли? Чух мама, като говореше по телефона с болницата. Оттам изглежда й казаха, че госпожа Темпъл има нужда от грижи, нали се сещаш? Сигурно здравата са я ударили по главата и си е изгубила ума.

— Не вярвам! — повтори Бони. Гласът й не трепна, лицето й бе съвършено безизразно, ала в мислите й цареше пълен хаос. В съзнанието й изплува образът на Лиа Темпъл — стройна, привлекателна, с красиви очи, дълга коса и елегантни, парфюмирани дрехи. Спомни си подигравателната й усмивка и звънкия студен смях.

— Хей, ти доста си се изрисувала! — рече внезапно Али. — Господи, Бони, я се погледни! Леле, как си се наклепала! И сенки, и спирала, и…

— Млъкни! — изсъска Бони, а пълното й лице почервеня от раздразнение. Извърна нервно глава към другата стая, откъдето долиташе бръмченето на прахосмукачка.

— Влизала си в стаята й, докато я нямаше, нали? — продължи Али, без да обръща внимание на гневния поглед на сестра си. — Откраднала си тия неща от стаята на госпожа Темпъл, признай си! Чакай само да разбере мама, Бони! Ще те накълца на парчета!

— Нищо не съм откраднала! — прошепна яростно Бони. Кръглото й лице с трапчинки се разкриви от яд. — Намерих ги в боклука. Нали я познаваш? Все хвърля нови неща. Бръкнах в кошчето и ги взех, преди мама да изчисти.

— Добре, че е луда! — подхвърли нехайно Али. — Защото иначе веднага щеше да усети, че си пипала нещата й и тогава — горко ти! Ще съжаляваш до края на живота!

— Кой е луд? — намеси се Ана Макбрайд и се разшета пъргаво из стаята с парцал и препарат за почистване на мебели в ръка.

Момичетата се спогледаха неловко. В очите на Бони светна победоносно пламъче.

— Госпожа Темпъл — отвърна тя с невинно изражение. — Али те чула да говориш по телефона и ти казали, че госпожа Темпъл е луда.

Бони отново извърна глава към сестра си. Али я погледна заканително и се размърда неудобно в стола. Бони замълча и сведе очи с привидно смирение. Очакваше всеки миг да се разрази буря.

Обсипаното с лунички лице на Ана Макбрайд почервеня от досада. Тя сложи ръце на кръста си и хвърли заплашителен поглед към по-малкото момиче, наследило нейната конструкция и отличителния цвят на косата й.

— Алиция Макбрайд! Пак ли си подслушвала на телефона? Отговаряй!

— Не съм подслушвала! — нацупи се Али. — Вдигнах слушалката да се обадя на Роби, но ти говореше и без да искам, чух за какво става въпрос. Някаква сестра ти каза, че госпожа Темпъл е луда.

— Нищо подобно! — отсече твърдо Ана. — Госпожа Темпъл си е загубила паметта и това е всичко! Трябва да сме мили към нея и да й помагаме да оздравее бързо.

— Загуба на паметта?! — завъртя се в стола Али и вдигна очи към майка си. Отвертката висеше в мръсната й ръка. — Какво значи това?

— Току-що ти обясних. Явно е забравила доста неща, но лекарите са убедени, че скоро ще се оправи.

— Наистина ли? И дори не помни как се казва? — учуди се Али. — А нас помни ли ни, мамо?

— Не знам. Ще видим, когато я доведе Пол.

— Мразя я! Пол е мил, но тя е гадна!

— Внимавай какво говориш, Али! — скара се Ана и тръгна към всекидневната, където бе оставила прахосмукачката. Разочарована от факта, че сестра й се измъква толкова лесно, Бони се престраши и погледна крадешком лицето на майка си.

— А не е ли крайно време Али да престане да подслушва, мамо? — подметна тя със злорадство.

Ана се обърна разсеяно към по-голямата си дъщеря, ала в следващия миг се вцепени.

— Бонита! — извика тя. — Какво е това ужасно нещо на лицето ти? Веднага отивай да се измиеш! Я чакай, чакай! Ти ли изяде всичките понички? Божичко, Бони! — въздъхна тя, а в гласа й неочаквано се прокрадна тъга.

Бони изгледа студено Али, която се хилеше с тайно задоволство.

— Върви да се измиеш, Бони! — повтори уморено Ана. — А после отскочи да вземеш пощата. Няма да е зле да изразходваш някоя друга калория след тия понички.

Засрамена и нещастна, Бони бавно се оттегли в банята и изтърка грима от лицето си. Сетне се измъкна унило през задната врата и се затътри по алеята към пощенската кутия.

След два месеца Бони Макбрайд щеше да навърши тринадесет години. Бе одрала кожата на баща си: имаше същото ниско набито телосложение, руса коса, сини очи и почти ангелско лице. Естествената й красота обаче се губеше на фона на дебелото и безформено тяло. Бузите й бяха големи и отпуснати, талията — широка, а пълните й крака се търкаха един в друг.

Тя се отдалечи неохотно. Красивата й дълга коса блестеше на слънцето, а едрото й тяло се клатеше тромаво по пътеката. Докато вървеше, Бони размишляваше върху изненадващата вест, че Лиа Темпъл е болна.

Амнезия, повтори тя наум. Ето как се казва, когато човек не си спомня нищо за себе си. Знаеше на теория симптомите и поведението на пациентите, страдащи от това заболяване, но странно защо не можеше да си представи господарката на имението в подобно състояние.

В очите на малкото момиче Лиа Темпъл винаги бе обгърната с благоговение и митичен ореол. Горда и властна, тя сякаш приличаше на жестоките непристъпни богини в древността. Всичко, което вършеше Лиа, бе красиво и примамливо, ала порочно. Да, Бони знаеше, че тази жена е безнравствена, но нейната поквара й внушаваше страхопочитание и я привличаше неукротимо със своето обаяние и дързост.

Не бе в състояние да си я представи слаба и беззащитна, не можеше да допусне, че ще дойде време, когато Лиа Темпъл ще се нуждае от нечия помощ.

Разтърка очи. В бързината не бе успяла да измие добре аркансила и сега очите й пареха.

Ядоса се на сестра си, но много скоро гневът й премина. Бони действително се опасяваше да не би госпожа Темпъл да се върне и да открие, че е влизала в стаята й.

Защото не всичко, което бе взела, се намираше в кошчето за боклук. Бони бе прибрала и някои неща от кристалния поднос върху тоалетната масичка на Лиа. Претършува със затаен дъх шкафчетата и изпита завист при вида на дантеленото бельо.

Али бе права. Госпожа Темпъл щеше да побеснее, ако узнаеше, че Бони е ровила в стаята й. Лиа Темпъл бе разточителна и небрежна, често изхвърляше дрехи и гримове, защото й бяха омръзнали, или пък подаряваше скъпи предмети, за да задоволи капризите си.

Когато беше по-малка, Бони често се навърташе около голямата къща, докато майка й чистеше, с тайната надежда, че Лиа може да реши да се раздели с някоя мънистена огърлица, копринено шалче или неупотребявано шише парфюм.

Ала напоследък, точно преди да постъпи в болницата след неприятния инцидент, Лиа не бе в настроение да прави подаръци. Всъщност от месеци насам тя се държеше преднамерено грубо с Бони и не пропускаше случай да й се присмее. „Кога най-сетне ще престанеш да растеш на ширина и ще пораснеш на височина, Бони?“, подхвърляше тя, или „Докога ще трупаш мазнини, малката? Взимай мерки, че вече приличаш на бъчва!“

Бони потръпна от болка. Макар че мина доста време от този случай, тя още не бе в състояние да забрави злобния намек на Лиа. Нещо повече, винаги когато се сетеше за него, се чувстваше потресена и съкрушена.

А най-странното бе, че тогава изобщо не беше дебела. Това се случи преди няколко месеца, когато Бони тежеше най-много пет или шест килограма над нормата.

Всеки път споменът за жестоките думи на Лиа неизбежно й причиняваше страдание и по ирония на съдбата Бони намираше утешение единствено в яденето. Чувстваше се добре, докато дъвчеше и преглъщаше. Храната я даряваше със спокойствие и прогонваше надалеч ехидния смях на Лиа и бездушните й златистокафяви очи. А сега, сети се отчаяно тя за опустошените шоколадови понички, вече тежеше петнадесет килограма над нормата, непрекъснато надебеляваше и нямаше сили да спре.

В очите й се надигнаха горчиви сълзи. В изблик на безсилие тя заудря тялото си с юмруци. Мразеше се, ненавиждаше грозните, разплути форми на плътта си, презираше сестра си и Лиа Темпъл, и всички, които я обиждаха.

Взе писмата от пощенската кутия и равнодушно ги прегледа да види дали има нещо за нея, въпреки че рядко получаваше писма.

За разлика от нея Али постоянно получаваше писма, защото пишеше на всички и за всичко, като се започне от безплатните брошури за опазване на околната среда и се стигне до вълшебни химикали, които пишат под вода. Сядаше на кухненската маса, хващаше молив в мръсната си ръка и старателно започваше: „Уважаеми господа, ще ви бъда много благодарна, ако ми изпратите…“

— Глупачка! — промърмори Бони. Все още гореше от срам заради грима и възмущението на майка си, когато забеляза изядените понички.

Сети се за големия шоколад, който бе скрила в нощното шкафче предишния ден, и ускори крачка. Обзе я неочаквано желание да вкуси неговата успокояваща сладост.

Погълната от мисълта как да го измъкне скришно от къщи, тя изобщо не чу спрелия зад нея камион.

— Хей, здрасти! — разнесе се познат глас.

Сърцето й подскочи и заби лудо в гърдите. Бони се изчерви и се обърна с привидно безразличие.

— Здравей, Джоуди! — отвърна тя с надежда, че думите й звучат студено и високомерно като на актрисите по телевизията.

Джоуди Мюлер облегна лакът на ръба на отворения прозорец и се ухили. В камиона имаше още трима души, момче и две момичета, ала Бони бе твърде смутена, за да ги познае. Виждаше само няколко рошави глави и избелели памучни дрехи, а до слуха й долиташе дрезгавият глас на другото момче и пронизителният кикот на момичетата.

— Хубав ден, а? — подхвърли Джоуди и бавно подкара камиона до Бони.

— Да — съгласи се тя. Отчаяно се молеше Джоуди да я остави на мира и да си тръгне.

Джоуди Мюлер бе четири години по-голям от нея и живееше близо до тях. Бони го обожаваше с всяка частица на своето същество. В полуздрача на стаята си прекарваше часове с мисълта за него. Представяше си веждите му, вдигнати нагоре сякаш в недоумение, черната му коса, която образуваше малки къдрици над ушите. Копнееше да го хване за ръка и да го отведе в някое романтично място, потънало в цветя и зеленина. В бляновете си тя бе стройна и красива, носеше дълга бяла дантелена рокля и бяла шапка, слънцето позлатяваше буйните й коси, а вятърът носеше смеха й.

Във въображението си Бони бе винаги слаба, ала жестоката реалност бе далеч по-различна от фантазиите й. В мечтите си винаги измисляше интересни остроумни отговори, а Джоуди я съзерцаваше с благоговейна изненада като момчетата от рок филмите, дето гледаха влюбено приятелките си. Но когато срещнеше Джоуди — в училище, в града или по пътя, както сега — тя потъваше в земята от срам и не можеше да обели дума особено в присъствието на други хора.

— Хей, малката, знаеш ли къде отиваш? — обади се Джоуди, а камионът му още пълзеше до нея.

— Естествено! — смотолеви тя. Дебелото й лице пламна от смущение. — Прибирам се вкъщи.

— А, така ли? Там ли живееш? — наблегна на въпроса той.

Тя го стрелна с очи, сетне извърна учудено глава. Той много добре знаеше къде живее Бони. Бяха съседи от дълги години.

— Хей, малката — не я оставяше на мира той, — питах там ли живееш?

— Да — отвърна Бони.

— О! Само реших да проверя. И знаеш ли защо?

— Не.

— Ами защото чух, че един слон избягал снощи от зоологическата градина и се чудех дали не си ти — засмя се гръмко той и натисна газта.

Камионът излетя сред облаци от дим и прах.

Бони стоеше онемяла и трепереше. Бе толкова обидена, че нямаше сили дори да заплаче.

 

 

Лиа седеше мълчаливо на предната седалка в малката спортна кола на Пол Темпъл и гледаше през прозореца с удивление. Пъстър и ослепителен в сравнение с тихата сива болнична стая, светът отминаваше покрай нея с шеметна скорост.

Не знаеше накъде да извърне очи. Около нея имаше безброй нови и непознати неща. Тротоарите гъмжаха от хора. Коли фучаха по улиците и се разминаваха на косъм една от друга, неонови надписи висяха по сградите и светеха ярко дори на силното обедно слънце. Целият свят изглеждаше лъскав и опасен, изпълнен с движение, багри и ослепителен блясък.

Сгушена в меко кремаво яке, Лиа седеше кротко и стискаше краищата на колана. От време на време усещаше изпитателния поглед на Пол, но не му обръщаше внимание. Беше изплашена и нещастна.

Повече от всичко копнееше да се върне в болницата — единственото сигурно място, което познаваше. Жадуваше да се вмъкне в полутъмната стая и да се завие през глава. Искаше да чуе тихите стъпки на Дорис и на сестрите, които се грижеха за нея и я закриляха от големия страшен свят.

Почувства се малко по-добре, когато излязоха от Калгари и поеха по криволичещия извънградски път. Пейзажът навяваше тишина и спокойствие. От двете страни на шосето растяха високи кичести дървета. На места гъстата растителност се разреждаше и пред погледа й се откриваха плодородни поля. Овце и крави преживяха в сочните пасбища, а в далечината се издигаха високи планини. Белоснежните им върхове блестяха под лъчите на слънцето.

Изкачиха се по един хълм и спряха пред широка отворена пътна врата. Минаха по широката алея, която се виеше покрай малко поточе и водеше към двете къщи в имението. Едната бе по-малка и спретната, заобиколена от бяла дървена ограда. Зад нея имаше просторна поляна, обрасла с трева и ниски храсти, а в далечината, сгушена между дърветата, се виждаше внушителната голяма къща, изградена от камък, дърво и матово стъкло.

Лиа прикова за миг очи в къщата, ала в съзнанието й не изплуваха никакви спомени. Сетне извърна глава към близкото пасбище, където пасяха няколко коня.

Хвърли поглед към русокосия мъж, хванал здраво волана със загорелите си силни ръце. Пол стискаше челюсти, а лицето му бе студено и безизразно. Не бе промълвил дума, откакто напуснаха болницата. Накрая Лиа не издържа и плахо рече:

— Дорис… сестрата каза, че не си фермер. Но тук виждам коне… и крави…

— Престани, Лиа! — сряза я Пол. — Вече сме сами и няма нужда да се правиш на маймуна. Чувствам се отвратително, спри да се преструваш. Този театър е унизителен и за двама ни, не смяташ ли?

Лиа замълча. Опитваше се да разбере думите му. Наистина искаше да разбере защо Пол гледа животни, щом е бизнесмен, както й обясни Дорис. Може би има нещо друго, което не знаеше за него. Сигурно хората вършат и двете работи, предположи тя. Навярно кравите и конете са като домашни любимци.

Объркана, Лиа свъси вежди. Прерови паметта си в отчаян опит да си спомни какви животни взимат хората за домашни любимци.

— Хайде, слизай! — подкани я нетърпеливо Пол. — Боб чака да прибере колата в гаража.

Лиа кимна и излезе от колата. Спря нерешително и се усмихна на едър русокос мъж с каскет и работни дрехи. Мъжът кимна учтиво и извади куфара й от багажника.

— Здравейте, госпожа Темпъл! Радвам се да ви видя отново у дома.

— Благодаря. Вие сте Боб, нали?

— Точно така, мадам — той стрелна с очи Пол, ала лицето му остана безизразно. — Аз съм Боб Макбрайд.

— А Ана беше жена ви, нали?

Мъжете отново се спогледаха, но този път Пол не успя да прикрие раздразнението си. Обърна се, хвана Лиа под ръка и я поведе решително към къщата.

Вътре я очакваха нови изненади. Когато прекрачи прага, я обзе смесено чувство за необятно пространство и красота. Наоколо всичко тънеше в пастелнозелено, златно и сребристосиньо — багри, които със своята прелест наподобяваха пъстрия външен свят. Сетивата й не бяха привикнали към подобен блясък и разточителство: дебели меки килими покриваха пода, завесите и дамаската на мебелите бяха изработени от фино копринено кадифе, предмети с изящни форми допълваха интериора. За първи път виждаше такива краски, прелестни и съвършени като цветовете на дъгата.

Пол спря внезапно по средата на голяма стая с френски прозорци, остави кожения куфар на земята и го посочи с пръст:

— Можеш да го занесеш в стаята си. Ще се видим на обяд.

Лиа кимна мълчаливо. Не желаеше повече да го дразни, ала когато той се запъти към една от вратите, тя го извика:

— Пол?

— Да? — погледна я през рамо той.

— Извинявай, че те безпокоя — подхвана тя с плах разтреперан глас, — но аз не… Не знам къде да отида и да оставя нещата си.

Пол й хвърли дълъг изпитателен поглед. В красивите му очи се прокрадна съмнение.

— Хайде тогава! — каза рязко той и я поведе по застлан с килим коридор. Най-сетне спря пред голяма двукрила дървена врата и я разтвори.

Лиа влезе вътре и затаи дъх от изненада. В стаята цареше богатство и разкош. Наситените цветове излъчваха необикновено сияние и напомняха на скъпоценни камъни: смарагдовозелено, керемиденочервено, кремаво и кехлибарено се смесваха и създаваха атмосфера на изтънченост и великолепие.

Близо до стъклените врати, водещи към сенчестата тераса, имаше голямо легло с балдахин, застлано със зелена копринена покривка. Погледът на Лиа се плъзна по бюрото от тъмночервено дърво и по дивана с дамаска от керемиденочервено кадифе. В стаята имаше няколко огромни лъскави огледала, а по стените висяха картини в гравирани златни рамки. Зад открехнатата врата в дъното се виждаше блестяща от чистота баня в бяло и златисто.

— Божичко, Пол! — възкликна най-сетне тя. Забрави смущението си и обърна лице към мъжа си. — Толкова е красиво!

— Така е! — засмя се той. — Колко странно! Преди една седмица се канеше да изхвърлиш всичко и да обзаведеш спалнята в модерен стил.

Лиа го гледаше с недоумение. Не разбираше за какво говори. Пол тръгна надолу по коридора. Тя го гледа, докато стройното му тяло се скри от погледа й.

Когато остана сама, Лиа изпита облекчение и сигурност. В същото време обаче почувства странна тъга и празнота, сякаш самото присъствие на този красив мъж задоволяваше някаква незнайна потребност в нея, по-дълбока дори от нуждата за храна и сън.

Разходи се в спалнята. Докосваше различни неща, вдигаше ги, сетне отново ги връщаше на местата им. Красивите малки предмети създаваха уют и настроение: изящни орнаменти, лъскави шишенца върху кристални подноси, снимки в специални златни рамки, книги с твърди корици, подредени по лавиците над бюрото.

Лиа съблече коженото яке и се поколеба. После отвори една от огледалните врати и ахна. Пред очите й се откри гардероб със закачалки, чекмеджета и многобройни рафтове, отрупани с дрехи. За разлика от гардероба в болницата този приличаше на малка стая и в него спокойно можеше да се побере фотьойл и стерео уредба. Вътре имаше рокли, кожени палта, сгънати пуловери, купища обувки, грижливо подредени в редици, разкошни шапки с широка периферия, ръкавици и шалчета във всички цветове на дъгата.

— Сякаш съм в магазин! — не сдържа изненадата си Лиа. — Кой ли носи всичките тези дрехи?

Сложи якето на закачалка, после плъзна ръка по меките копринени, кожени и кадифени материи. Много скоро обаче изобилието от дрехи започна да я потиска. Болката отново се бе появила в изтощеното й тяло и пулсираше при всяко по-силно вълнение. Потрепери, затвори вратата и се отправи към големия двукрилен френски прозорец. Седна в нишата и се загледа навън в късния пролетен следобед.

По дърветата все още нямаше листа, ала терасата и дворът бяха изпъстрени с ранни лалета и небесносин зюмбюл. В далечината Лиа забеляза две момичета. Те събираха съчките и изсъхналите листа край оградата, почистваха цветните лехи от избуяла трева и трупаха всичко на голям куп.

Едното момиче бе тънко и стройно, а другото — едро и закръглено като Дорис. По-пълното имаше лъскава златна коса до кръста, блеснала под лъчите на слънцето, а слабото — оранжеви къдрици, прибрани под стар бейзболен каскет.

Децата изглежда се караха или спореха за нещо. Очарована от пъргавите им движения, Лиа не откъсваше очи от тях. Те ту работеха упорито с греблата, ту се изправяха за миг и си разменяха гневни думи. Отнякъде се появи висока жена със същата конструкция и червена коса като на по-слабото момиче. Тя се приближи до децата и им каза нещо, което Лиа не можа да чуе. Те сведоха глави и кимнаха неохотно. Сетне се загледаха с интерес в жената. Тя бръкна в джоба на якето си, наведе се и направи нещо с огромния куп от изсъхнала растителност, сетне веднага отстъпи назад.

Разгоря се огън, пламъците се извисиха високо в небето и затрептяха на следобедната светлина. Момичетата се разсмяха и затанцуваха около огъня, а после отново се върнаха към задълженията си. Очевидно бяха забравили за спора. След като червенокосата жена се прибра в къщата, те превърнаха работата си в игра. Приближаваха се с писъци и смях до огъня, хвърляха в него пълни шепи сухи листа и клонки и бързо отскачаха настрани, за да избягат от дългите му езици. Лиа наблюдаваше живописната картина с тъга. В гърлото й бе заседнала буца. Искаше й се да излезе навън и да попита момичетата дали може да им помогне. Топлите лъчи на слънцето, пламналият огън и жизнерадостният смях на децата я привличаха неудържимо.

Приближи се до прозореца, дръпна коприненото перде и се наведе нетърпеливо към стъклото. Червенокосото дете я забеляза и каза нещо на другото момиче. Двете се загледаха за миг в нея, после й обърнаха гръб и се заловиха за работа, ала от веселото им настроение не остана и следа.

Лиа посърна, пусна пердето и се отправи към леглото. Изпитваше непоносима самота. Седеше мълчаливо, скръстила ръце в скута си, и се питаше кога ще дойде време за вечеря, кой ще присъства и как ще намери столовата в огромната къща.

Хвърли поглед наоколо. Чудеше се какво да прави и как да запълни дългите часове в този непознат богат дом.

Изведнъж я обзе непреодолима носталгия. Липсваха й Дорис, доктор Холкрос и спокойният живот в болницата.

Замисли се за странното място, в което я доведе мрачният русокос мъж, за предпазливостта и студенината в очите на Пол, Боб и двете момичета. Мъката й се усили и стана почти непоносима. Горещи сълзи се надигнаха в очите й, търкулнаха се бавно по бузите и се зарониха в скута й.

 

 

— Днес следобед я завел вкъщи.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Имам източници — мъжът, произнесъл тези думи, забоде с вилицата си няколко мазни пържени картофа, потопи ги в противната смес от кетчуп и желиран бульон и ги натъпка в устата си. По брадата му се стече червена струйка.

— Е и? — попита мъжът, седнал от другата страна на масата. С прикрито удоволствие той наблюдаваше омазаната набола брада на другия мъж.

— Какво „е и“?

— Как изглежда? Добре ли е? Дали няма да се откаже, Джо?

Мъжът на име Джо отново напълни уста, преглътна и отпи шумно от стъклена чаша. Избърса устните си с хартиена салфетка, отпусна се в стола и протегна крака под масата.

— Цапардосали са я по тиквата, Тим — рече накрая той. — Така са я пребили, че не може да си каже дори името. Братовчедката работи като сестра в болницата — добави Джо. — Бута се тук-там, надава ухо и ми докладва.

Тим бе по-млад и по-слаб от приятеля си, с кръгло лице и големи неспокойни детски очи.

— Как изглежда?

— Кой? Братовчедката ли? Ами малко е дебела, около…

— Не бе, не! Имах предвид Лиа Темпъл.

— А! Тя ли? Парче и половина! Жестока жена, Тими! Жестока! За първи път я видях оная вечер, когато един общ приятел уреди работата.

— Значи си говорил с нея същата вечер, когато са я претрепали от бой?

— Малко преди това. Дойде там да се срещне с мен. Каза, че приятелите й щели да я чакат в колата през няколко улици, докато уредим сметките. Добри приятелчета, няма що! — добави той и присви презрително устни.

— Офейкаха ли?

— Ами сигурно! Излизам аз от оная вмирисана дупка след няколко минути и какво да чуя? Госпожата пищи, та се къса! Обадих се на ченгетата от един уличен телефон и си плюх на петите. Не знам кой я нападна, но със сигурност не исках да се забърквам в гадни истории.

— Учудвам се, че си извикал ченгетата. Не знаех, че вършиш услуги на разни мръсници, Джо.

— Ама, че си тъп, Тим! — рече отегчено Джо.

Обиден, Тим отпи глътка кафе.

— Извиках ченгетата — продължи бавно Джо, като наблягаше на всяка дума, сякаш говореше на малко дете, — защото не исках да я пречукат. Госпожата струва половин милион, за твое сведение.

— Само ако свършим работата.

— Какво значи това? — прошепна дрезгаво Джо и се наведе към Тим. — Аз командвам парада, Тими! Аз съставям плана, аз осъществявам контактите и поемам риска. Ти само караш колата и това е всичко, ясно ли е? Тъй че не ми говори повече в множествено число, разбра ли?

— Добре де, добре! — рече хрисимо Тим, изплашен от разярения глас на приятеля си. — Преди малко спомена, че не помнела нищо. Амнезия, тъй ли?

— Да. Нещо подобно. Лекарите обаче не смятат, че ще продължи дълго. Амнезията, де.

— Но… дали няма да се откаже? Как мислиш?

— Няма. Сигурен съм. Това пиленце иска да види съпруга си мъртъв, повярвай ми! Дори иска да му светим маслото колкото може по-скоро.

— Кога?

— Преди лятото. Решил е да се развежда с нея и адвокатът му й дал документите за развод, няколко дни преди да се запознае с мен. Схващаш ли сега?

— Хубаво де, ами щом се развеждат, той… — сбърчи чело Тим в усилието си да се съсредоточи.

— Да? — сръбна шумно от кафето Джо.

— В такъв случай той може би вече я е изключил от завещанието. Какво ще спечели от смъртта му тогава?

— Няколко милиона долара, ако го очистя бързо.

— Как така? Откъде ще вземе толкова пари, щом е мъртъв?

— От акциите, които Темпъл няма да има време да препише на свое име. Виждаш ли, Тими, богаташите непрекъснато въртят парите си, за да плащат по-малко данъци. Очевидно тоя Темпъл е прехвърлил известна част от акциите на жена си, за да намали данъците. Тя разбрала, че той ги връща отново в компанията си, откакто решил да я зареже. Според нея обаче операцията ще трае няколко месеца и ако му светим маслото навреме, тя ще успее да задържи част от парите — във всеки случай много повече, отколкото би получила при едно бракоразводно дело.

Тим подсвирна тихо.

— Чудна работа — добави Джо и взе да чисти замислено зъбите си с клечка за зъби.

— Кое?

— През цялото време уж говореше за пари, пък все имах чувството, че това не е единствената причина, поради която желае смъртта му. Дори не е главната. Наистина го мрази, макар че не знам защо.

— Може би и тя не знае. Всички жени са такива.

— Виж ти кой го казва! Господин женски сърца! — подхвърли подигравателно Джо.

Млада двойка с дете влезе в закусвалнята и седна на близката маса. Майката съблече грейката на хленчещото дете и го настани на високия, изцапан с мазни петна, стол.

— И така, кога ще действаш? — попита Тим и се наведе внимателно напред.

— След няколко седмици — промърмори Джо, намръщи се и поклати предупредително глава към младата двойка. — Трябва да се свържа с нея да уточним окончателно подробностите. Не се притеснявай, Тими, ще ти се обадя, веднага щом ми потрябваш.

— Ами ако е забравила плана?

— Ще й го припомня.

— Но щом я е завел вкъщи… — замълча Тим, а очите му се разшириха. — Може да са се сдобрили, Джо. Ами ако той промени намерението си да се разведе, а тя на свой ред реши, че не иска да го убиваш?

— Какво от това?

— Нали те е виждала, бе човек! Знае кой си.

— Е, и? Ще си държи езика зад зъбите. Да не е луда да разправя наляво и надясно за нашата малка сделчица?!

— Ами ако се изплаши — настояваше Тим, — и реши да се откаже от плана?

— Тогава ще умре — отсече Джо с такова равнодушие и злоба, че по-младият мъж замръзна в стола и се вторачи ужасено в него. — Не съм свикнал да ме разиграват.

— А как ще разбереш, ако реши да те прецака?

— Ти ще ми кажеш.

— Аз?!

— Да, ти. Виж какво, братле, тая работа ще ни донесе цяло състояние — доби сериозно изражение Джо. — Затова ще трябва да си размърдаш задника. Ще си намериш сезонна работа в имението на Пол Темпъл и ще държиш под око нашата скъпа госпожа Темпъл. При най-малкото съмнение, че се готви да ме изпързаля, тя ще получи куршума вместо мъжа си. Но — добави по-спокойно Джо — не очаквам такива проблеми. Не и от тая жена.

— Имаш ли й доверие? Сигурен ли си, че ще плати останалата част от парите, когато свършиш работата?

— И още как! — усмихна се студено Джо. На лицето му неочаквано се появи бездушно изражение, а в светлите му очи проблесна жестокост. — Тази малка госпожа все още не знае какво е болка, но много скоро ще научи, ако се опита да хитрува, гарантирам ти!

Тим потрепери и погледна нервно към младите родители, погълнати от усилието да нахранят капризното дете.

— Страшен си, Джо! — стана от стола Тим и се измъкна от сепарето. — Ще ме закараш ли до центъра? Взех заем за кола и трябва да поговоря с един човек.

Двамата мъже оставиха лепкавите чаши от кафе на масата и хвърлиха няколко банкноти. Излязоха шумно от заведението и се метнаха в очукания сив камион, паркиран близо до бордюра.

Камионът бе прогнил от ръжда, а от двете страни на вратите се виждаха избелели надписи: „Почистване на килими по домовете.“

Тим се разположи върху прашната скъсана седалка до шофьора и се загледа през мръсния страничен прозорец.

— Значи свързваш се с нея — обади се най-сетне той, — свършваме работата, тя плаща…

— И става свободна жена — подхвърли Джо с неприкрито злорадство. — А ние с теб, Тими, ще отидем в Пуерто Валерта и ще заживеем като царе.

— Вярвам в теб, Джо! Ще се справиш отлично! — кимна Тим, а страхливото му лице светна от удоволствие при мисълта за охолния живот. — Госпожа Темпъл няма да усети как ще стане богата вдовица.