Марго Далтън
Друга жена (15)

Петнадесета глава

Лиа лежа дълго и безмълвно. По едно време дежурната сестра открехна вратата, за да й предложи закуска, но Лиа я отпрати. Откъм коридора се носеше шум от потракващи колички и почистващи машини.

Никой не нарушаваше тишината на стаята й.

Лиа следеше с поглед опаловите облаци в сапфиреното небе и изпитваше странно спокойствие.

Беше примирена, че е изгубила всичко. В душата й цареше покой.

Как ли ще реагира Пол, когато чуе думите на Кен? Как ли ще се почувства? Не можеше да я гледа след сцената в банята, та камо ли сега…

Искаше да прогони тъжните мисли.

Пол вероятно си бе отишъл завинаги.

Разбрал е истината и я ненавижда с цялото си сърце. Тя го бе излъгала още в началото, когато се омъжи за него не от любов, а заради лукса и сигурността. Не помисли, че трябва да му даде нещо в замяна.

Мамеше го и възнаграждаваше търпението му само със студенина и жестокост.

Сега, когато беше много късно, уви, тя си даваше сметка колко много го обича. Въздъхна и погледна отново през прозореца.

Струите вода от пръскалките сред тревата на болничната градина се издигаха във формата на низ от бляскави капчици, обагрени в цветовете на дъгата. Долиташе аромат на цветя и прясно окосена трева, чуваше се чуруликането на птичките. Красива юнска утрин.

Лиа затаи дъх и погали корема си.

Бебе.

Носеше в себе си нов живот — част от Пол, част от нея самата… В тялото й растеше мъничко същество — на сигурно и на удобно място, напук на нещастията в заобикалящия го свят.

— Обичам те! — прошепна тя на бебето. — Не знам как ще се оправим, но ще се грижа за теб и ти никога няма да изпиташ страх или самота!

Спомни си за собственото си детство и очите й се напълниха със сълзи. Как искаше да създаде за детето си по-щастлив живот!

— Един ден ще се запознаеш с баща си — продължи тя. — Надявам се да се запознаеш, защото той е най-прекрасният човек на света. И дано ми простиш за…

Пол влезе в стаята и тихо затвори вратата. Лиа се вцепени, когато видя красивите му очи и сериозно лице.

— Здравей — рече той.

Думите заседнаха в гърлото й. От очите й струеше любов и много мъка.

Пол извади от джоба си малко пластмасово шишенце със сини таблетки.

— Приспивателни. Бони ми ги даде вчера, докато те оперираха.

Лиа не сваляше поглед от Пол. Той изсипа хапчетата в мивката и пусна силна струя вода.

— Бони смятала да се самоубие, откраднала ги от аптечката ти.

Лиа гледаше ужасена.

Пол хвърли празното шишенце и седна до Лиа. Взе ръката й и каза:

— Бони ми каза, че си й спасила живота. Сега държи съдбата си в свои ръце. Но ако не си била ти…

— Пол, не знаех…

— Лиа, ти направи толкова много за всички ни — с твоята топлота и обич!

Лиа бе объркана. Потрепери, защото си спомни омразата, изписана на лицето му в същата тази стая, когато се събуди преди няколко месеца и го видя до леглото… Ала сега в погледа му гореше любов и силна нежност.

— Пол, Кен дали ти каза… — промълви смутено Лиа.

— Каза ми, мила. Знаеш колко много те обичам. Ако искаш, да не говорим сега…

— Но аз наех човек да те…

— Лиа, ти си искала да умреш вместо мен! Колко любов и смелост са ти били необходими!

— О, Пол! — Лиа с изненада забеляза, че той плаче. Сълзите се стичаха по лицето му.

— Спомнила си за живота си, но си искала да ме защитиш. Лиа, толкова се срамувам.

— Но защо, защо?

— Защото не ти помогнах. Бях изцяло погълнат от собствената си болка. Никога повече няма да постъпя така. Ще посрещаме трудностите заедно, Лиа. Ще говорим за всичко, докато вече нищо не те безпокои. Напук на лошите спомени!

В гърдите на Лиа запърха пламъче на надежда, чувстваше се по-спокойна. Тутакси обаче усети, че отново се носи към покоите на меките розови облаци и губи допир с действителността.

— О, Пол — промълви тя. Пресегна се да погали лицето му. — Скъпи, трябва да поговорим за нещо важно.

— Не сега — Пол целуна ръката й и промълви: — Кажи ми, че ме обичаш.

— Пол, ще имам… — сърцето й преливаше от щастие. — Бременна съм.

В първия миг по лицето му премина изненада, радост, после смут и загриженост.

— Сигурна ли си?

— Кен ми съобщи тая сутрин. Втори месец съм. Станало е още първата нощ.

— Операцията не е ли навредила на бебето?

— Ни най-малко, мили. Кен е предупредил лекарите да внимават с упойката.

— О, скъпа! Толкова те обичам! — рече Пол с благоговение и целуна ръката й.

Лиа копнееше да му прошепне колко го обожава, ала почувства умора и клепачите й натежаха.

Усети как потъва в розовата мъгла на щастието. Пол склони глава на гърдите й, точно над тупкащото сърчице на тяхното дете.

Съдбата отново подаваше милостивата си ръка на Лиа и утвърждаваше хармонията между доброто и злото. В гърдите й се зароди оптимизъм и вяра в бъдещето. Несправедливостта рухваше под могъщата сила на нежния мъж в обятията й. Детето в утробата й растеше — то щеше да бъде заобиколено от любов и грижи и никога нямаше да познае страданията на нейния живот.

Животът ще бъде различен, мислеше сънено Лиа и милваше косите на Пол, светът ще бъде истински рай, където всички ще се обичат и нежността и състраданието ще възтържествуват.

И тогава завинаги, до края на света, децата ще живеят щастливо…