Марго Далтън
Друга жена (14)

Четиринадесета глава

Тим Конър се спотайваше в наблюдателния пост и гледаше замислено колибата, когато чу, че вратата леко се отвори и затвори. Сетне долови тихия, приглушен тропот на стъпки по верандата.

Рязко затаи дъх и се почуди дали Джо е забелязал жертвата. В действителност той беше по-близо до колибата от Джо, въпреки че оръжието бе в приятеля му. Тим седеше на около четири метра и половина от земята между клоните на кичест бор, разположен зад постройката. От тази стратегическа позиция се откриваше частичен изглед към предния двор и първите няколко стъпала, водещи към верандата, ала самата веранда и входната врата не се виждаха.

Джо бе избрал това място за наблюдателница, защото оттук Тим бе в състояние да държи под око шосето, където бе паркиран камионът, пътеката към фермата и околните поляни. В случай на опасност младият мъж имаше идеална възможност да сигнализира тревога.

Джо бе на около деветдесет метра от него, скрит зад малко скалисто възвишение сред дърветата точно пред самата колиба. Оттам виждаше ясно вратата и въпреки голямото разстояние, можеше да се прицели точно с мощния телескоп, монтиран на пушката му.

Тим висеше на дървото повече от два часа и с всяка изминала минута се чувстваше все по-схванат. На всичко отгоре трезвият разум започваше да му изневерява. Непрестанно го преследваха мрачни и тревожни мисли, а опасенията и страховете му се сгъстяваха, колкото по-светло ставаше небето на изток.

Сети се за Лиа Темпъл и мъжа й. Изглеждаха толкова щастливи заедно, а тя винаги беше мила, когато говореше с Тим. Дали наистина се преструва, както твърди Джо, или цялата работа е едно ужасно недоразумение?

И още нещо, Джо наистина ли си въобразява, че ще успеят да избягат? Могат ли да убият човек като Пол Темпъл посред бял ден и да се измъкнат безнаказано?

Тим потръпна при мисълта за широките рамене на Пол, за спокойния му непреклонен поглед и сдържаната сила, която прозираше в гласа и личността му.

„О, Боже! Кога най-сетне всичко ще свърши?“, възкликна наум Тим и се заслуша напрегнато в колебливите стъпки. Не искам да го правя. Ох, как ми се иска да съм на хиляди километри оттук…

За части от секундата в главата му се прокрадна мисълта да скочи от дървото, да каже на Джо да зареже цялата работа и да предупреди мъжа на верандата. Ала в същия миг той облиза нервно устни и хвърли поглед към далечния храсталак, където Джо дебнеше с пушката.

Знаеше, че ако се опита да се измъкне сега, Джо ще му свести маслото без минута колебание. Ще го убие също като Пол Темпъл. От друга страна го съблазняваха парите. Те бяха единствената му надежда да се измъкне от мизерията и да заживее по-добър живот…

Изпъшка и се размърда между клоните.

Внезапно до ушите му долетя първият тътнещ изстрел. Надигна се и се втренчи като обезумял в колибата и първите стъпала, които се виждаха от мястото му. Още един приглушен гърмеж избумтя тихо в утринния въздух. Някаква фигура се претърколи пред очите му и се просна в цял ръст на земята. Оранжева шапка изхвръкна от главата на човека и падна в праха. Тим с усилие потисна желанието си да повърне. С разтреперани ръце измъкна тежкия бинокъл на Джо от калъфа и го насочи към фигурата.

Джо му бе казал: „Гледай хубаво, момче! Трябва да си абсолютно сигурен, че е мъртъв. Защото аз няма да мога да видя отдалеч. И да не се разкрещиш, ей! Ако трябва да гръмна още веднъж, развей червената кърпа. Ако е хвърлил топа, махни с жълтата и бягай към камиона. Аз ще те чакам там.“

„А как… как да разбера дали е умрял, или не?“, бе попитал разтревожено Тим.

„Ами за какво са ти тия очи, бе момче, саркастично бе възкликнал Джо. Просто го погледни. Ако не мърда, значи е пукнал. Ясно като бял ден. Толкова ли е трудно?“

Ръцете му трепереха силно и трябваше да подпре бинокъла на един от клоните близо до лицето си.

Присви очи и се втренчи в сгърчената фигура пред колибата, сетне зяпна от изумление. Човекът на земята бе облечен в дрехите на Пол Темпъл — същото яке, същата оранжева шапка и ботуши, с каквито бяха видели Пол на една от предварителните разузнавателни експедиции. Ала там, на пътеката, сред голяма локва от кръв, не лежеше Пол Темпъл.

Беше жена му.

Умът на Тим сякаш работеше на забавени обороти, докато се взираше с облещени очи в светлокафявата коса, стройното тяло и нежната кожа на Лиа Темпъл.

Какво по дяволите… Направи отчаян опит да събере мислите си и да реши какво да прави. Ако развее червената кърпа, Джо ще изстреля още един куршум в безпомощното й тяло. Ако махне с жълтата, Джо ще напусне поста си и ще се втурне през гората надолу към пътя да го чака при камиона.

Трябва да й помогнем, каза си отчаяно Тим. Трябва да я закараме до болницата или някъде другаде. Може би още не е умряла.

Изведнъж въпросът дали Лиа Темпъл е мъртва, или не, придоби жизненоважно значение за Тим. Нямаше да понесе мисълта, че е умряла. Спомни си срамежливата й усмивка, красивите й златистокафяви очи и радостното й изражение, когато си играеше с пухкавите котенца в обора. В сърцето му се надигна ярост и омраза към Джо с неговата вулгарна усмивка, коварна жестокост и бездушна пресметливост.

И без да мисли повече за действията си или последиците, той слезе от бора, заобиколи тичешком колибата, коленичи до неподвижното тяло на Лиа и я докосна.

Откъм скалистото възвишение сред дърветата се чу ругатня. Тим вдигна очи и забеляза, че Джо се измъква от скривалището си и се втурва през поляната с пушка в ръка.

— По дяволите, момче — изсъска гневно той. — Какво си въобразяваш, че правиш? Мъртъв ли е, или какво? Махни се от пътя ми…

Тим се вторачи в другия мъж, ръцете му плуваха в кръв, а по бузите му се стичаха сълзи.

— Мръсно копеле! — простена в агония той. — Идиот! Това е тя, Джо. Не виждаш ли, че е тя? Ти я уби, Джо.

Едрият мъж изгледа жената на земята. Лицето му придоби напрегнато изражение. Той бързо зае позиция за стрелба и насочи пушката към вратата на колибата. Тим се втренчи в него през сълзи.

— Какво правиш, Джо? — недоумяваше той.

— Не трябва ли да я закараме до болницата? Може да й помогнат. Сигурно е още жива…

— Млъкни, глупак такъв! — процеди Джо през зъби. — Затваряй си устата. Махни се от нея, че ми пречиш да се прицеля.

Тим го гледаше смаяно.

— Глупак! — повтори яростно Джо. — Не разбираш ли, че не е дошла тук сама. Щом тя е тук, значи и Темпъл е тук и всеки миг ще изскочи да види какво става.

Тогава Джо ще застреля и него, осъзна Тим, и ще офейка с камиона. Ще изчезне и ще остави двете тела на Лиа Темпъл и мъжа й да лежат сковани и безмълвни под лъчите на утринното слънце.

Всичко се обърка, ужасно се обърка…

В този миг Пол се показа на вратата. Беше само по джинси и голите му гърди блестяха под лъчите на слънцето. Джо се напрегна и се прицели.

Ала Тим не издържа. Не можеше да понесе мисълта за ново страдание, кръв и ужас. Внезапно се надигна, подскочи напред с вик на възмущение и се нахвърли върху Джо. Събори го на земята и се вкопчи в оръжието.

Джо изръмжа от изненада и взе свирепо да се съпротивлява. Риташе Тим и бясно го ругаеше. Тим сграбчи пушката за цевта и я изтръгна от ръцете му. Целият бе плувнал в пот и се задъхваше, ала гневът и отчаянието му дадоха неподозирана сила. Замахна с приклада и стовари пушката върху главата и раменете на Джо.

Лицето на едрия мъж застина в комично изражение на изненада. Той инстинктивно се хвана с двете ръце за гърдите. Очите му се изцъклиха, сетне се затвориха. Смъкна се на колене и бавно се строполи на гъстата трева до долното стъпало.

Пол стоеше вцепенен на верандата и смаяно се взираше в тялото на падналия мъж. Сетне извърна поглед към Тим, обърнат с лице към него. Пушката висеше в ръцете на момчето, счупена и непригодна.

Тим бавно се отмести и Пол видя слабото, превито тяло на жена си в тревата, разпиляната й коса и растящата локва кръв.

От гърдите му се откъсна странен вопъл. Той се втурна по стъпалата и коленичи до Лиа. Пое с нежни ръце безжизненото й тяло, обърна я и забеляза дупката от куршума в подгизналото от кръв карирано яке.

Тим потрепери при вида на болката, изписана по лицето на мъжа, и дълбокото страдание в очите му.

— Долу на пътя има… Камионът ни е наблизо, господин Темпъл — обади се неловко момчето. — Ако я пренесем до там, вие и аз, може да я закараме до болницата.

Пол нямаше нужда от повече обяснения.

— Извади вратата от пантите — рече остро той и повдигна внимателно дрехите на Лиа да разгледа раната. Хвана китката й и се опита да напипа пулса й. — Свали я тук и после ми донеси старите ботуши на верандата.

Тим се затича покорно да изпълни заповедите му, благодарен, че най-сетне може да направи нещо. Беше доволен, че сега положението е в ръцете на по-силен и по-добър от него човек и вече няма нужда да взима решения.

— Ами тоя? — обади той със страх и посочи към проснатото, сгърчено тяло на Джо, когато донесе тежката врата до стълбите и се върна на верандата за ботушите на Пол.

Главата на Джо кървеше от дълбоката рана в главата, а брадясалото му лице бе осеяно със синини и драскотини.

— Дори и да дойде в съзнание, няма да стигне далеч пеша — отвърна лаконично Пол, взе дървената плоскост от ръцете на младия мъж и я постави на земята до тялото на Лиа, сетне напъха босите си крака в ботушите. — Той ли стреля?

— Да. Виждате ли… — поде отчаяно Тим. — Ние такова…

— Няма значение — прекъсна го Пол, вдигна тялото на Лиа, положи го върху вратата и нежно я погали по главата. — Дай сега да закараме жена ми до болницата, пък после ще ми кажеш какво стана. Мини от предната страна, Тим! Ти ще водиш през гората, защото знаеш къде е камионът.

Тим кимна послушно, заобиколи и вдигна носилката от другия край. Хвърли изпълнен с болка поглед към бледото безчувствено лице на Лиа. После се отправи към гората по посока на чакащия камион.

 

 

Лятното небе беше перлено розово и безбрежно. Неговото топло седефено сияние милваше Лиа по лицето и я караше да се усмихва. Топлината преминаваше през планина от бели облаци, които плуваха в пространството около нея и сякаш я обгръщаха в мек пух да я предпазят от болката и опасността.

И все пак, болката проникваше някъде през тази обвивка, усещаше Лиа. В гърдите й гореше огромна огнена топка. От сърцевината й излизаха ярки искри и дълги пламъци и се разклоняваха на всички страни в тялото й като лъскави спици на колело.

Така е, защото съм мъртва, каза си спокойно Лиа. Куршум прониза сърцето ми и сега съм мъртва.

Изненада се за миг при тази мисъл, после се зарадва, а накрая се запита какво ще стане с нея. Какви ли чудни гледки я очакват, когато накрая отвори очи и розовата мъгла се разсее?

Въздъхна и внимателно размърда глава.

Всъщност нямаше никакво значение какво ще се случи. Важното е, че най-сетне всичко свърши. Ужасният ден дойде и си замина, а Пол бе в безопасност.

Пол беше жив. Разхождаше се по алеята покрай къщата с гъвкава властна походка и вдигаше лице да се наслади на слънцето, като присвиваше бадемовите си очи на ярката светлина. Пол беше жив и здрав.

Въздъхна със задоволство и после изведнъж се притесни.

Дали Пол наистина е добре?

Сбърчи чело и направи усилие да си припомни какво се беше случило. Чу първия тъп изстрел и после втория, който избухна в гърдите й. Сетне видя протегнати ръце, тичащи крака и загрижени лица, но не и Пол. Спомни си виковете, Пол също беше някъде там на заден план…

О, Господи, помисли отчаяно Лиа, ами ако са го ранили? Пол, къде си? Не мога да умра, преди да разбера, че си добре. Обичам те, Пол! Много те обичам! Къде си?

— Стига си хленчила, Лиа! — разнесе се глас. — Веднага престани, чу ли? Ти си добре и изобщо няма за какво да се тормозиш. Вчера дойде, а вече надигаш глава. Ето, виждаш ли, и кръвното ти налягане е паднало. Хей, събуди се! Чуваш ли?

Гласът проряза като с нож многоцветната седефена мъгла. Беше толкова ясен и отчетлив, че Лиа се сепна, подскочи леко и стисна клепачи от болка.

Какво кръвно налягане?

Опита се да си представи как кръвното налягане пада. Ала това й се стори толкова загадъчно, че тя отвори очи, премигна няколко пъти да прогони розовите облаци и видя голямо, лъчезарно, черно слънце, което стопляше цялото небе.

Слънцето имаше очи, устни и жизнерадостна бяла усмивка и бе заобиколено с къдрави черни лъчи. То се наведе и я целуна по челото. Лиа затаи дъх и се изплаши, че допирът му може да я изгори или ослепи. Ала нищо подобно не се случи. То беше топло и мило като успокоителните думи, прозвучали в ушите й, и нежните ръце, които я обгърнаха.

— Дорис?! — възкликна тя с недоверие и се помъчи да разбере какво става. — Дорис? И ти ли си тук? Как дойде?

— С моето старо счупено волво, както всеки Божи ден, миличка. Влизам аз сутринта в отделението и какво да видя? Моята малка Лиа, затънала пак до ушите в беда. Ей, момиче, ще ми съкратиш живота, да знаеш!

Докато нареждаше с весел глас, Дорис се суетеше в стаята, проверяваше превръзките, гледаше термометъра, измерваше кръвното налягане и отбелязваше нещо в някакви таблици, непрестанно оправяше ту леглото, ту завивките и пъхаше загадъчни възглавнички под гърба й, за да я нагласи в по-удобно положение и да облекчи болката й.

Лиа се взираше в едрата чернокожа жена и не разбираше абсолютно нищо.

— Не съм ли умряла? — обади се най-сетне тя.

— Добре, че не си — засмя се сестрата, — защото ако беше, така щях да ти се разсърдя, че сигурно щеше да съжаляваш и на оня свят.

— Но аз бях… Той нали ме застреля? Почувствах куршума…

— О, прострелял те и още как! Куршумът е минал оттук… — Дорис забоде кафявия си пръст в дебелата превръзка около гръдния кош на Лиа. — … Счупил е част от ключицата и е заседнал до лопатката. Ето, лопатката е тук отзад, виждаш ли?

— Значи не е минал през сърцето? — умът й работеше бавно и с усилие проумяваше думите на Дорис. — Имах чувството, че сърцето ми се пръсна.

— Вярвам ти, миличка — отвърна сестрата. За миг лицето й стана загрижено и нежно. — Изобщо не се съмнявам. Сигурно са били адски болки. Всъщност — добави по-весело тя, — само ключицата ти се е пръснала, ето тая малката кост тук, ама докторите свършиха дяволски добра работа вчера, да знаеш! Освен това трябваше да измъкнат куршума от лопатката. Въобще, доста ще те боли, но ще се оправиш! Слушай мен!

Лиа кимна, докато осъзнаваше казаното.

— Имаш късмет, че не си с шестнадесет-седемнадесет сантиметра по-висока — продължи небрежно сестрата, — защото иначе куршумът щеше да мине право през сърцето ти.

Пол е шестнадесет-седемнадесет сантиметра по-висок, помисли Лиа с ужас. О, Божичко, Пол…

 

 

— Как е Пол, Дорис? Добре ли е?

— Разбира се. Нищо му няма.

Лиа въздъхна облекчено и обърна глава на другата страна. Страхуваше се да задава повече въпроси.

— Понеделник сутрин е, седем часа е и е време за закуска — продължи бодро Дорис. — Ще хапнеш ли, скъпа, или те боли много? Искаш да ти помогна?

— Не, благодаря, Дорис. Повръща ми се.

— Това е друго нещо — отбеляза сестрата със загадъчна нотка.

— Кое, Дорис? — Лиа вдигна рязко очи към Дорис. Нещо в гласа на сестрата привлече вниманието й. — Какво е това друго нещо?

— Ами… — сконфузи се за миг Дорис — дето каза, че ти се повръща. Хм, предполагам, че такова… Ами сигурно се е наложило да ти бият повече местни упойки при операцията, понеже не искаха да ти сложат пълна. Пък от тия местните после на човек му се гади. Ще се оправиш, спокойно!

Уклончивият отговор на сестрата и опитът да избегне погледа й засилиха още повече безпокойството на Лиа.

— Защо не са използвали пълна упойка? Какво има, Дорис? Наистина ли съм добре? И Пол ли е добре? Ти криеш нещо от мен — рече тя с растяща тревога и се надигна импулсивно на възглавниците, ала почувства ужасна болка в рамото и замижа.

Дорис веднага я хвана и внимателно я положи обратно върху меките възглавници. На лицето й се изписа явно облекчение, когато видя, че Кен Холкрос влезе тихо в стаята. Лекарят беше в бялата си престилка и носеше в ръка малкия сребърен цилиндър и една тетрадка.

— Привет, госпожи! — каза той меко и се усмихна на сестрата и на притеснената й пациентка. — Какво става?

— Лиа не слуша, доктор Холкрос, ето какво! — вдигна рамене сестрата и доби безпомощно изражение. — Само задава въпроси. Ей на, все пита защо сме й сложили местна упойка, пък не сме й сложили пълна, тръгна да слиза от леглото да види какво става, не ще да закусва. Изобщо — лошо момиче.

— О, мисля, че ей сега ще си изяде закуската — усмихна се весело Кен Холкрос. — Дай ни няколко минути, а Дорис? И ще видиш как набързо ще се справя с нашата твърдоглава пациентка.

Дорис въздъхна, после погали Лиа по бузата да й покаже, че се шегува и се насочи към изхода с лека, пъргава походка, независимо от теглото си. Излезе и затвори грижливо вратата след себе си. Настъпи тишина. Топлите лъчи на сутрешното слънце обливаха стаята в златна светлина. Лекарят седна удобно в стола до леглото на Лиа и зачака, вперил поглед в тефтера си.

Най-сетне Лиа обърна бледото си лице към него.

— Преди няколко седмици Пол ми обясни значението на „дежа ву“, Кен. Тази сутрин имам странното чувство, че го преживявам отново. Всичко това се е случвало и преди, нали?

— Хм, щом се сещаш какво ти е казал Пол преди месец, значи очевидно си съхранила някои спомени от междинния период фуга.

— О, помня всичко — възкликна Лиа с нотка на огорчение в гласа. — Всеки мрачен, ужасен епизод в живота ми от четиригодишна възраст до вчера сутрин, когато ме простреляха пред колибата на Пол.

— Наистина ли? — наведе се към нея Кен с огромен интерес, обърна нова страница и отбеляза нещо в тетрадката. — И нямаш ли някои празни петна или неясни, замъглени моменти?

— Не. Помня целия си живот с кристална яснота. Толкова е ужасно, Кен. Имах чувството, че ще полудея, когато случките взеха да изплуват една по една в съзнанието ми.

— Какво предизвика появата им, Лиа? — кимна й лекарят със съчувствие и продължи да води записки. — Някакво особено събитие?

Лиа му разказа за Бони и Джоуди на горската поляна и убийствената ярост, помрачила ума й в този миг.

— Мисля, че наистина щях да го убия, Кен. С ей тия две голи ръце, Кен, само да можех.

— Потискала си този гняв повече от десет-дванадесет години Лиа. Това не е никак за пренебрегване — отбеляза лекарят. — А сега какви чувства изпитваш към това момче?

— Кое? Алън или момчето, което нападна Бони?

— Има ли значение? — попита меко Кен.

— Разбирам какво искаш да кажеш — замълча за миг и се замисли. Накрая рече: — Предполагам, че това, което изпитвам в момента не е гняв. То е някакво краткотрайно чувство, което се възпламенява бързо и сетне също така мигновено изчезва. Може би е по-скоро отвращение. Или съжаление дори.

— Това е добре, Лиа — кимна насърчително доктор Холкрос. — Много добре. Спомни ли си всички моменти от юношеските години?

— Мисля, че да — отвърна уморено тя. — Кен…? — попита младата жена с неочаквано любопитство.

— Да?

— Знаеше ли всичко това? Знаеше ли как съм живяла като дете, с какви хора съм се движила и какви работи съм вършила, за да оцелея?

— Повечето неща. След един първоначален период на съпротива ти започна да се поддаваш лесно на хипноза и да преживяваш отново различни случки.

— Да, но нито веднъж не ме накара да запомня съзнателно някоя от тях, Кен. Не помнех почти нищо от времето преди брака с Пол… преди да се преместя на запад и да започна работа като сервитьорка. Всичко от този период бе някак замъглено и объркано.

— Бях останал с впечатление, че твоите неясни спомени прикриват някаква ужасна драма, разиграла се през детските ти години, и се надявах, че ще си я спомниш по естествен път, а не чрез внушение в хипнотично състояние. И мисля, че накрая стана точно това.

Лиа пое дълбока глътка въздух, вкопчи пръсти в края на чаршафа и се вторачи в кръглото симпатично лице на лекаря.

— Кен…

— Кажи, скъпа.

— Няма смисъл повече да отлагаме, нали? Трябва да поговорим за случилото се.

— За кое по точно, Лиа?

— Ами… за това, което направих, за причините, и как Пол почти… — забеляза тревожното изражение по лицето на лекаря и рязко затаи дъх. — Пол наистина ли е добре? Кажи ми, Кен! Моля те!

— Успокой се, Лиа! Пол е добре. Кръстосва чакалнята и настоява да те види.

— А какво знае, Кен? — пребледня младата жена от притеснение. — Знае ли за… за онзи човек? Знае ли какво направих?

— Още никой не знае, Лиа. Чухме само обърканата история на младия Тим, който млъкна веднага щом разбра, че може да се компрометира. Изглежда, се чувства отговорен, че си пострадала, но не можем да разберем каква е връзката, ако има такава, между него и другия мъж и дали са стреляли по теб умишлено. Всичко още е въпрос на откъслечни факти и догадки.

Лиа извърна лице на другата страна и се загледа през прозореца в четвъртития отрязък лятно небе. Най-после събра смелост и разказа на Кен как омразата й се бе засилвала постепенно с всеки нов упрек и огорчение и в един момент бе обсебила съзнанието й до такава степен, че бе помрачила трезвия й разум и накрая я бе подтикнала към отчаяното решение да намери наемен убиец.

Кен се облегна в стола и продължи да записва. Лицето му бе безизразно.

— Какво мислиш за мен сега? — прошепна Лиа с горчивина.

— Какво имаш предвид?

— Това, което чу, Кен. Какво е мнението ти за жена, пожелала мъжът й да умре? Особено ако той е мил и грижовен човек и не й е причинил нищо лошо в целия си живот. Каква жена би направила подобно нещо?

Лекарят мълчеше и се взираше в измъчените й очи.

— Хайде, Кен! — настоя тя. — Моля те, кажи ми какво мислиш за мен?

— Още не съм чул всичко, Лиа — рече меко Кен Холкрос. — Не ми разказа какво стана, след като реши да намериш наемен убиец.

— Научих за този човек на име Джо и се уговорихме да се срещнем — въздъхна Лиа и се отпусна на възглавниците. Тялото й се разкъсваше от непоносима пареща болка. — Видяхме се в един ресторант и му занесох годежния пръстен със смарагда като предплата. Замислихме цялата работа онази вечер, но когато си тръгнах, ме нападнаха двама мъже, които очевидно бяха видели смарагда в някоя от заложните къщи. Като им казах, че пръстенът не е в мен, започнаха да ме бият. Следващото нещо, което се сещам, е как се събудих тук в болницата, а от паметта ми нямаше и следа. Това е всичко.

— Страхувам се, че не е, Лиа.

Лиа го стрелна въпросително с очи.

— Това не обяснява вчерашната случка — отбеляза тихо Кен. — Как така си се оказала в колибата вчера сутринта? И защо си носила дрехите на Пол?

— Спомних си всичко — прошепна в агония тя. Очите й бяха далечни и изпълнени със страдание. — Като видях Бони и онова момче, си спомних всичко. Знаех какво съм направила и какво ще се случи. Не можех да ти се обадя, защото нали каза, че ще бъдеш с жена си извън града. Не можех да предупредя никой, дори и Пол, тъй като щеше да разбере какво съм направила и да ме намрази до дъното на душата си. А аз не желаех да живея с мисълта, че Пол ме мрази. Качих се в колибата и прекарах вечерта с него да… да му кажа сбогом — завъртя глава към лекаря тя и го погледна.

Той й кимна спокойно и й направи знак да продължи.

— После на другата сутрин станах по тъмно, облякох дрехите му и излязох на верандата. Бях убедена, че ще ме вземат за Пол.

— Искала си да умреш, Лиа?

— Ами знаех, че някой трябва да умре, за да ги спре, но не исках да е Пол.

— Толкова ли го обичаш, Лиа?

— Обичам го повече от всичко на света — отвърна тя.

Кен Холкрос неочаквано прокара ръка през очите си и сведе глава към тетрадката.

— Кен? — викна го Лиа загрижено.

— Лиа, искаш ли да говориш с Пол?

— Не! — очите й се разшириха от ужас. — Моля те, Кен, не ме карай да говоря с него. Не желая да го видя никога повече.

— Но нали току-що каза…

— Сигурен ли си, че Пол не знае какво съм направила?

— В момента полицаите разпитват Тим и предполагам, че той ще им разправи цялата история. Както разбирам, той също е бил замесен?

— Не знам. Онзи човек… Джо… — замълча тя и потръпна от погнуса. — Каза ми, че щял да си вземе помощник. Та нищо чудно да е бил Тим. Вярно, че Тим наистина пристигна в имението точно след като Джо ме посети и потвърдих уговорката. Но ти спомена…

— Помогнал е на Пол да ти спаси живота. Дори и да е съучастник, навярно щеше да умреш, ако той бе решил да избяга и да се спасява.

— Дано да проявят снизхождение към него. Та той е още момче, Кен.

— Сигурно ще се отърве леко, като се вземе предвид промяната в поведението му. Пък и освен това няма кой да свидетелства срещу него.

— Ами другия мъж — Джо?

— Мъртъв е. Очевидно са се сбили, след като Джо те е застрелял. Тим ударил Джо с пушката, за да му попречи да стреля по Пол. Умрял е от инфаркт по време на схватката.

— Иначе е щял да застреля Пол, така ли?

— Да.

— О, Боже! — от гърлото й се откъсна стон.

Лекарят мълчаливо я наблюдаваше и чакаше.

— Значи Пол все още не знае нищо, а?

— Мисли, че мъжът е бил бракониер. Ловувал е незаконно в гората и Тим му е помагал или пък е попаднал случайно на него и се е опитал да го спре. Смята, че човекът те е застрелял по случайност, но се е уплашил и се е опитал да прикрие престъплението си, а Тим му е попречил.

Лиа го слушаше внимателно, а очите й проблясваха от време на време. Потънала в дълбоки мисли, тя се взираше в тавана. Лицето й бе вглъбено и напрегнато от вълнение.

Накрая обърна глава към лекаря и го погледна право в очите.

— Искам да кажеш на Пол. Искам да излезеш оттук и да му кажеш всичко още сега, Кен.

— Лиа, няма нужда…

— Напротив! — говореше силно и пламенно и това й причиняваше болка, която прорязваше гърдите й и се разливаше по цялото й тяло като огнена река. — Той трябва да знае, Кен. Мисля, че достатъчно години съм го мамила и съм вършила зад гърба му лоши неща. От сега нататък вече никога няма да лъжа. И ако Пол ме намрази, това ще е цената, която ще платя за всичко. Нямам право повече да мълча и да се страхувам, тъй като така ще го засегна още повече. Ето затова искам да му кажеш.

— Лиа… — думите му секнаха. В очите му се прокрадна тревога и несигурност.

Лиа го погледна. Още бе силно развълнувана. В душата й бавно се прокрадна ново чувство на тъга и невъзвратима загуба.

Пол, помисли тя, макар да знаеше, че никога вече няма да бъде близо до него и да го докосне, да го целуне и да отправи взор към очите му. О, Пол…

— Преди да вземеш решение, Лиа — казваше в този миг лекарят, — трябва да узнаеш още нещо.

— Да?

— Лиа… Ти си бременна.

— Моля?!

— Бременна си, мила моя. Усъмних се още при миналото ти посещение и предупредих да ти направят изследвания, веднага щом Пол ми каза за инцидента. Затова са внимавали с упойките по време на операцията. Според мнението на гинеколога ти си във втория месец.

— А, ето защо значи… гаденето…

— Не си била болна от никаква загадъчна болест, Лиа. Просто ти се е повръщало от бременността.

— А бебето… — поде тя с несигурен глас. — Куршумът… Засегнато ли е бебето?

— Очевидно не е. Хирурзите бяха много внимателни с упойката и с лекарствените препарати по време на операцията. А след това ти направиха нови изследвания, включително и с ултразвук. Всичко е наред, Лиа.

Лиа отново се умълча. Мозъкът й още се мъчеше да схване удивителната новина.

— И така — подхвана Кен Холкрос, — като вземем предвид как ще се чувства Пол като му съобщим тази новина, не мислиш ли, че…

— Значи той не знае и за бебето, така ли?

— Още не. Колегите оставиха на мен да ви уведомя, теб и съпруга ти. Реших, че е по-добре да кажа първо на теб.

— Не му казвай! — прекъсна го рязко Лиа, а мозъкът й отново заработи трескаво. — Моля те, Кен, не искам да му казваш.

Лекарят се втренчи с изненада в очите й, изпълнени с мрачна решителност.

— Лиа…

— Не му казвай! — повтори твърдо тя. — Пол има такова силно чувство за отговорност, че ако разбере за детето, сигурно ще остане при мен, независимо как се чувства, а това е последното нещо, което бих желала. Кен, не му казвай за бебето!

Дете, помисли Лиа с удивление. Думите отекнаха в мозъка й. Ще имам дете.

Поклати глава, като си спомни колко внимателно се предпазваше да забременее през всичките години на брака и колко пъти бе лъгала мъжа си за противозачатъчни хапчета.

А Пол толкова искаше да имат дете…

— Кажи му само за Джо — продължи Лиа със студен, напрегнат глас. — Кажи му, че в действителност съм наела човек да го убие, Кен. И че ужасно съжалявам и се разкайвам. Бих дала всичко на света да мога да се върна назад и да изтрия този срамен епизод от миналото си, но сега, уви, вече е твърде късно. Не мога да променя абсолютно нищо. Фактът си е факт и трябва да го приемем такъв, какъвто е.

— Лиа, не е необходимо да правиш това.

— Напротив, Кен. Трябва! Разкажи му всичко и ако след това все още иска да ме види, нека заповяда. Ако ли пък не желае да има нищо общо с мен, кажи му, че вече съм добре, че съм се излекувала от амнезията и веднага ще му дам развод независимо при какви условия. Дори не е необходимо повече да ме вижда.

— Лиа… — повтори безпомощно лекарят.

Лиа вдигна очи и видя мъката по лицето му.

— Добрият лекар никога не показва чувствата си, Кен — промълви тя и направи усилие да се усмихне. — Хайде тръгвай, моля те, и поговори с Пол. Кажи му що за човек е жена му и нека той сам направи своя избор.