Марго Далтън
Друга жена (13)

Тринадесета глава

Пол затвори книгата и се облегна в стола, втренчил замислен поглед в мушичката, която пърхаше с крила и летеше в кръг около топлото сияние на керосиновата лампа.

Най-сетне се изправи на крака и се запъти към малката емайлирана мивка. Изми ръцете и лицето си и излезе на верандата да се наслади на природата. Нощта бе тъмна и спокойна. По небето нямаше нито едно облаче и звездите блестяха ослепително. Струваше му се, че може да ги докосне с пръсти, ако протегне ръка. Завладя го необятно чувство на самота и тъга.

Имаше нужда от Лиа. Жадуваше за нейната компания, копнееше за нежността и топлотата й, за веселия й смях и многобройните радостни моменти, които бяха изживели заедно през последните няколко месеца.

Ала този мимолетен миг на щастие бе само една илюзия. Милата, по детски невинна, жена, обитавала за кратко време дома му и покорила сърцето му, се оказа не такава, каквато я виждаше в мечтите си. Отминалите седмици на задоволство и взаимно доверие явно бяха само отделен етап — моментно отклонение в живота на един студен и себичен човек.

Загледан в звездния небосклон, Пол потрепери при спомена за злобното лице и гневните очи на непознатата жена в огледалото, която крещеше и го обсипваше с хули и ругатни.

Кой нормален мъж би рискувал да отдаде най-съкровените си чувства на такава жена? Не само че бе загадъчна и непоследователна, но и опасна, помисли Пол и по гърба му отново полазиха тръпки на страх, като се сети за ужасяващия поглед в очите й.

Този неочакван обрат в отношенията им, макар и невинаги с такава драматична окраска, непрестанно съпътстваше целия им брак. Много пъти през годините бяха преживели незабравими моменти на очарование и магия, когато Лиа полагаше усилия да бъде мила, а Пол неизменно допускаше същата глупава грешка да й прости и да я обикне отново. После изведнъж нещо я вбесяваше и тя пак се превръщаше в предишното разпенено отмъстително чудовище, както онази вечер след приема.

Облегна се на дървените перила на верандата и се загледа разсеяно в мрака на притихналата гора. Лунните лъчи хвърляха бледа светлина върху суровото загоряло лице и стройното му тяло, докато той размишляваше върху странното поведение на жена си.

Кен Холкрос го предупреди. Дори с неприсъща за него прямота и откровеност лекарят се опита да му внуши, че сегашното състояние на жена му е временно и нежността й твърде вероятно ще изчезне с възвръщането на паметта.

Ала Пол не искаше да го послуша и да му повярва, защото се ужасяваше при мисълта, че трябва да се раздели с прекрасната любов, която бе изпълнила живота му и бе стоплила сърцето му през тези кратки месеци.

Неволно прегърби рамене, обърна се и тръгна тежко към стаята. Взе лампата и я понесе внимателно към спалното помещение. Постави я на малка дървена маса, съблече се и се пъхна под студените одеяла.

Леглото бе ръчно изработено. Дървената рамка беше стегната с конопено въже. Върху боровите дъски имаше твърд дюшек. Дъските скърцаха и ухаеха — Пол обожаваше мириса им. Той се повдигна на лакът и духна пламъка на лампата. После се нагласи удобно в леглото, сложи ръце под главата си и се вторачи през малкото прозорче към нощното небе.

Освен със самотата трябваше да се пребори с чувството на безизходица и отчаяние, с обидата и горчивината, с дълбокото негодувание, че жена му го поставя в това положение. А само преди няколко месеца през април, преди нещастието с Лиа, той най-сетне бе стъпил на краката си и се бе почувствал господар на живота си и съдбата си. Посети адвоката си, връчи на Лиа документите за развод и се зае с трудната задача да оправи деловите им взаимоотношения и да поеме живота си в свои ръце.

А сега накъде?

Лиа вече се чувстваше по-добре, но още не бе напълно здрава. Не можеше да се оправя сама сред хората, а той в никакъв случай не бе толкова жесток, че да я изхвърли на улицата в такова състояние. От друга страна присъствието й непрестанно му напомняше какъв би могъл да бъде животът му, ако Лиа беше различна, и с всеки изминал ден Пол все по-силно страдаше от жестоката ирония на съдбата.

Физически, тя бе идеалът му за съпруга. Никоя друга жена не можеше да го възбуди по същия начин и да му дари такива върховни мигове на страст, както Лиа. Тя беше единствена и неповторима. Толкова я желаеше, че тялото му тръпнеше от копнеж само при мисълта за нея.

Освен това бе достатъчно интелигентен, за да прецени, че нейният чар не се изчерпваше единствено с физическата красота. Познаваше много други жени, по-красиви и по-сексапилни от Лиа. Ала те нямаха нейното загадъчно излъчване, което го привличаше с неумолима първична сила.

Прекрасното тяло и обаятелният жизнерадостен дух обаче бяха само незначителна част от една психически обременена личност. Взети заедно, те изграждаха образа на жена, безкрайно привлекателна и съблазнителна и в същото време толкова своенравна и злъчна, че не бе в състояние да поддържа близки отношения с никой мъж.

Пол се размърда неспокойно в леглото и може би за стотен път се запита докъде се простира отговорността му на съпруг. Длъжен ли е да жертва останалата част от живота си в безплодни усилия да й помогне да намери покой и удовлетворение, да се изцери от душевните травми на детството и да се научи да бъде мила и доверчива само защото се е оженил за нея? И колко трябва да страда в този безнадежден опит?

С присъщата си наблюдателност Пол отдавна бе усетил, че жена му го мрази. Въпреки усилията си, в онези последни месеци преди произшествието, Лиа невинаги успяваше да прикрие презрението в очите и гласа си и да потисне горещите пристъпи на гняв и ненавист.

Не е лесно, отбеляза Пол с горчива усмивка, да живееш с жена, която те мрази. Постоянното напрежение и тревоги в личните отношения го потискаха и се отразяваха зле върху самочувствието и сигурността му в професионалните изяви.

— О, Боже! — промърмори той и удари с юмрук дюшека. — Няма ли най-сетне всичко да свърши, по дяволите!

Изведнъж нещо привлече вниманието му. Той се изправи в леглото. Замръзна в мрака и се ослуша напрегнато. След миг откъм верандата отново се разнесе предпазливо шумолене.

Пол се облегна на възглавницата и опита да се успокои.

Сигурно някоя катеричка или нощен хищник се мъчи да откачи торбата с отпадъци, закачена на връв между колибата и близките дървета, реши Пол. Или може би е скитаща мечка, но и тя не представляваше опасност за него. Голямата врата бе здраво залостена и никога досега не бе имал неприятности с мечките. Отнасяше се с уважение към неприкосновените граници на тяхната територия и поддържаше изрядна чистота около колибата, тъй че те също не го безпокояха.

Звукът отново долетя. Този път Пол отчетливо долови приглушени стъпки и тъп удар.

Измъкна се от леглото, нахлузи джинсите и слезе по стълбата. Пъргаво прекоси стаята на пръсти, надзърна през прозореца и се скова от изненада и страх.

Луната се бе скрила зад облаците и навън цареше непрогледен мрак. Пол обаче успя да различи на верандата неясните очертания на човешка фигура. Непознатият наблюдаваше съсредоточено вратата на колибата и криеше нещо под едната си мишница.

Пол се пресегна към пушката, окачена близо до вратата, и освободи предпазителя. Сетне отключи безшумно вратата, отвори я и подаде глава в тесния процеп.

— Кой е? — извика той със суров глас. — Кой си ти и какво искаш?

— Пол? — в тъмнината се разнесе тих отчаян глас. — Аз съм, Пол. Лиа. Моля те, пусни ме да вляза!

Пол се поколеба за миг и с ужас проумя, че в действителност се страхува от жена си. Тук в безлюдния мрак, на километри разстояние от други хора, той осъзна, че няма желание да я пусне вътре, преди да разбере какво държи под мишница…

— Лиа? — рече той, да спечели време. — Какво искаш? Защо си тук?

Тя се приближи към него и отпусна ръце. Едва сега Пол забеляза фенерчето. Въздъхна облекчено и в следващия миг изпита срам. Обзе го неописуемо отчаяние. Господи, каква подигравка! Да се страхува от собствената си жена! Но какво да се прави, като неведнъж бе прочел в очите й мисълта за убийство и бе уловил отражението на опасни пламъчета, които тлееха скрити някъде дълбоко в душата й и караха косата му да настръхва от ужас…

Рязко отстъпи назад, отвори вратата и проследи Лиа с безмълвен поглед. Младата жена прекрачи прага и тръгна с бавни несигурни стъпки към мрачната вътрешност на колибата.

Пол пусна резето и инстинктивно се насочи в непрогледната тъмнина към мивката. Над нея имаше малка ниша, където държеше кибрита. Запали другата керосинова лампа, духна клечката и се обърна да погледне жена си.

Тя стоеше мълчаливо с пребледняло лице по средата на стаята и трепереше от студ и уплаха.

— Щях да умра от страх, Пол! — прошепна Лиа в отговор на немия въпрос в очите му. — През целия път дотук ми се причуваха ужасни неща. Ту пращяха съчки зад мен, ту имах чувството, че нещо ръмжи и ме дебне в храсталака. Изплаших се до смърт! Беше кошмарно!

Пол с усилие потисна познатото желание да я вземе в прегръдките си и да я обгърне със сигурност и топлина. Вместо това остана на мястото си и се вторачи равнодушно в нещастното й лице. Озадачен от неочакваното й посещение в това отдалечено място, той още се разкъсваше от подозрения и недоверие.

— Защо дойде, Лиа? — попита той с привидно спокойствие. — Какво те прихвана да биеш толкова път посред нощ?

— Аз… — поколеба се тя и го погледна. Очите й сякаш се бяха уголемили от страх. — Чувствах се много самотна — прошепна тя. — И исках да ти кажа нещо. Исках само… О, Пол… Толкова се изплаших!

Този път Пол не издържа. Изпита непреодолима потребност да я притисне към себе си. Протегна ръце, направи крачка напред и я пое нежно в обятията си. Прокара длани по разтрепераното й тяло. Лиа зарови лице в гърдите му и той я помилва по косата.

— Няма нищо, Лиа — промърмори той. — Успокой се. Вече си тук. Вратата е заключена. Резето е спуснато. Тук сме на сигурно място. Нищо лошо не може да ни се случи — отдалечи я внимателно от себе си той и я погледна. — Какво има, Лиа? Какво искаше да ми кажеш?

Тя се поколеба и вдигна взор да срещне очите му, ала лицето й отново се разкриви от уплаха.

— Студено ми е — прошепна тя. Цялото й тяло се тресеше. — Пол, умирам от студ.

Пол се втренчи в нея и придоби мрачно и напрегнато изражение. Очевидно се бореше със себе си.

— Хайде, Лиа — промълви най-сетне той и се отдаде на властния повик на мъжката си природа. — Ела, да си легнем. Ще те прегърна и ще те стопля.

 

 

Лиа се протегна в ръцете на Пол. Тялото й бе отпуснато и премаляло от наслада. Толкова се радвам, помисли тя с мимолетен изблик на въодушевление, примесено с печал. Толкова се радвам, че дойдох тук и се любихме за последен път.

Обърна глава на възглавницата и се загледа в профила му. Беше толкова близо до нея, че различаваше в мрака линията на носа и скулите, гъстите му мигли и ситните бръчици, които набраздяваха кожата край ъгълчетата на очите.

— Обичам те, Пол — прошепна тя. Гласът й бе изпълнен с тъга. — Много те обичам! Надявам се… надявам се, че никога няма да забравиш колко те обичам, каквото и да се случи.

— Какво говориш, Лиа? — очите му се разшириха от изненада. — Какво искаш да кажеш с това „каквото и да се случи“? Кажи ми!

Устните й се разтрепериха, а по гърба й пробягнаха ледени тръпки на ужас. Тя се помъчи да си придаде безгрижен вид, тръсна глава и се усмихна. Сгуши се близо до него и плъзна пръсти по устните му.

— Нищо няма да стане — прошепна тя и се надигна да целуне ухото му — с изключение на това, че може би ще се любим още веднъж до края на нощта.

— Не се и надявай — засмя се Пол и я погали бавно и нежно по бедрата. — Горкичкият ти мъж е грохнал! Напълно изтощен! Обръщай се на другата страна и заспивай!

Лиа се притисна към топлото му тяло. Изпита такава огромна любов към Пол, че за миг забрави защо бе дошла тук и какво щеше да се случи, преди сутрешното слънце да се издигне над дърветата.

— Лиа? — промълви сънено Пол.

— Да?

— Нали искаше да ми кажеш нещо? Слушам те.

Лиа се чудеше какво да каже. Внезапно се скова от ужас, като осъзна, че това е последният разговор с Пол в живота й. Искаше да му каже толкова много неща и никога нямаше да й се отдаде друга възможност за това.

— Лиа?

— Аз… — мозъкът й работеше трескаво. — Днес се случи нещо, което много ме разстрои и исках да го споделя с теб, Пол.

— Какво, скъпа? — прегърна я той.

Лиа му разказа най-подробно как се разхождаше в гората, когато чу писъка на Бони, втурна се през глава в гората и попадна на онази шокираща сцена на поляната.

— Божичко! — възкликна Пол, когато тя свърши. Лиа усети напрежението в тялото му, здраво стиснатите челюсти и стегнатите мускули. — Добре, че си била ти, а не аз, скъпа. Сигурно щях да убия тоя мръсник.

— И аз за малко не го сторих, Пол — засмя се Лиа. — Ако не беше избягал, докато се мъчех да си поема дъх, сега сигурно щях да съм в затвора.

— Смелата Лиа — прошепна Пол и я притегли близо до себе си, притисна лице към косата й и я целуна нежно.

— Защото не разбираш всичко, което се случи.

— Какво друго се е случило? Какво искаш да кажеш?

С разтреперан глас Лиа му разказа за поразителното откровение, което бе получила в този миг, и бурните спомени, връхлетели в съзнанието й при вида на ужасната гледка.

Пол дълго време не продума. Накрая Лиа не можа да издържи и се обади:

— Пол? — промърмори загрижено тя. — Добре ли си?

— О, Лиа — прошепна той с прегракнал глас. — Лиа, скъпа… Този спомен ли не ти даваше покой през всичките години? Онова момче дето… дето те е изнасилило… Това ли е причината за яростта и подозрението ти? Затова ли винаги се страхуваше да… да бъдеш с мен?

— Да, сигурна съм. Сега разбирам какво се опитваше да ми каже Кен през цялото време — че трябва да си спомня точно този епизод и да се науча да живея с мисълта за него.

— О, Лиа — простена Пол, привлече я към себе си и я залюля в прегръдка. — Прости ми, скъпа!

— Да ти простя?! — удиви се Лиа. — За какво, Пол?

— За съмненията и недоверието. За гнева и неразбирането.

— О, Пол — рече печално тя. — Аз съм тази, която ти дължи извинение. Причиних ти толкова страдание и болка.

— Мила, недей…

— И… — прекъсна го Лиа, пое дълбоко дъх и се опита да говори със спокоен глас — искам да знаеш, че съжалявам безкрайно много, Пол. Искам винаги да помниш, че съм те обичала и съм се разкайвала за всичко станало помежду ни.

— Ти ме плашиш, Лиа! Защо говориш в минало време? Нали ще останеш при мен? Нали никъде няма да ходиш? Нито ти, нито аз. Не и след като сме стигнали дотук.

— Да, Пол — промълви Лиа и зарови лице в топлата плът на врата му. Направи отчаян опит да не заплаче. — Ще остана при теб.

— Лиа — продължи той и се притисна сънено към нея. В гласа му се промъкна неочаквана нотка на момчешка радост и надежда, — сега всичко ще се промени, нали? Ще поговорим с Кен за спомена, той ще ти даде помощ и съвет. Ще оставим миналото назад и ще заживеем нов живот — заключи оптимистично той.

Лиа го слушаше с болка в сърцето.

Не, Пол, мислеше си тя с тъга, докато той се унасяше в сън. Не можем да заживеем нов живот. Няма надежда за нас, защото вече е твърде късно. Може би ако това се бе случило в началото на брака ни, преди всичко да се обърка непоправимо…

Нямаше смисъл да продължава в този дух. Печалните размисли само засилваха нещастието и отчаянието й.

Лежеше будна в мрака и слушаше тихото равномерно дишане на Пол. Взираше се в тавана и чакаше първия блед лъч на зората да докосне дървените греди.

Всичко бе предопределено. Още преди няколко месеца бе направила своя избор и бе задвижила колелото на съдбата. Сега събитията вървяха към своя неумолим логически завършек.

И нямаше никакво значение дали Пол е щастлив и обнадежден заради тази неочаквана развръзка, или не. Лиа добре знаеше колко дълбоко вродено бе недоверието му и колко бързо съмненията щяха да пропълзят в душата му, ако забележеше и най-малка промяна в поведението й.

Потрепери и си спомни изражението на лицето му, когато се взираше в нея през открехнатата врата на колибата.

Гледал е фенерчето, осъзна внезапно Лиа. Сигурно е помислил, че е някакво оръжие. Спомнил си е онази вечер след приема и се уплашил да не го нападне.

И с право, разбира се. Жена му бе замислила да го убие най-хладнокръвно и някъде дълбоко в душата си той навярно бе усетил надвисналата опасност.

Какво ли ще стане, когато потресаващата истина изплува на повърхността и подозренията му се потвърдят? Как ли ще реагира, когато проумее, че системно и последователно тя е обмисляла всеки детайл от престъплението? Кой мъж би могъл да живее с тази мисъл и да продължи да обича жена си?

Поклати уморено глава и се прилепи до едрото, притихнало тяло на Пол, като внимаваше да не го събуди. Тези няколко последни часа с него й бяха по-скъпи от всичко на света. Изпитваше удоволствие и сигурност от близостта му и се опияняваше от чудната сладост на любовта им.

Ето това единствено има смисъл в живота, осъзна Лиа. Дребнавите желания на хората за материално благополучие и бясната борба за пари, власт и социално положение… Всичко в крайна сметка беше нищожно и маловажно. В последна сметка само любовта имаше значение.

Любовта изцеряваше болката и лекуваше мъчителните спомени. Тя даваше надежда и сили за нов живот. Любовта беше вечна и надживяваше всички дребни страсти.

Времето постепенно отлиташе. Кадифеният мрак отвъд прозореца изтъня и се разреди до тъмносив здрач, а той на свой ред отстъпи място на бледо сребърно сияние.

Лиа се взираше в прозореца с нарастваща болка и напрежение. Ужас и нежелание бавно сковаваха гърдите й. Изправи се в леглото, като трепереше да не докосне Пол, и се вторачи в лицето му с неизмерима мъка и любов.

Изглеждаше млад и уязвим на сребърната светлина на зората. Беше толкова нежен и красив, че сърцето й се разкъсваше от болка. В очите й бликнаха сълзи. Тя се наведе и целуна възглавницата близо до лицето му.

— Сбогом, Пол — прошепна едва доловимо тя. — Обичам те, любими мой!

Сетне със същите внимателни движения взе дрехите си и се спусна безшумно по стълбата.

Облече се бавно и тихо, като на всеки две-три минути замръзваше на място и се ослушваше да се увери, че Пол спи непробудно. Прекоси стаята и свали от закачалката яркочервеното карирано яке на Пол. Облече го върху пуловера и вдигна ципа до брадичката си.

После взе оранжевата ловджийска шапка на Пол, напъха косата си под нея и нахлупи козирката ниско над очите си. Накрая занесе високите му ботуши до вратата и ги обу.

Спря се и хвърли последен поглед към притихналата стая. Очите й се плъзнаха по масите и столовете, които Пол бе издялкал със собствените си ръце, по рафтовете с грижливо подредени книги и хранителни запаси. Посегна към дръжката, пое дълбоко въздух и с пълни гърди вдиша миризмата на изгорели дърва и керосин, примесена с благоуханния аромат на бор, кедър и утринна свежест.

Сетне вдигна резето, открехна тихо вратата и се измъкна навън. Нарочно не заобиколи отзад, а се насочи към предната част на верандата. Стремеше се да върви колкото се може по-изправена, макар че в бледата мъглива светлина на зората отдалеч тялото й изглеждаше само като неясно тъмно петно. Като стигна до първото стъпало, се спря и се загледа в гората.

Хайде, настоя нетърпеливо тя на ум. Ето ме, не ме карай да чакам. Хайде, стреляй!

До ушите й долетя неопределен звук. Изобщо не приличаше на изстрел, беше по-скоро като някакъв приглушен тътен от далечна експлозия.

Сигурно използва заглушител, реши тя. После се сепна ужасено, когато гърмежът проряза отново въздуха. Нещо се удари в горната част на тялото й с невероятна сила, преметна я, хвърли я с главата напред по стълбите и я просна по очи върху меката постеля от борови иглички.

Странно, ала не чувстваше никаква болка, само вцепенение и необикновен покой. Изпита особено щастие и задоволство. В тялото й сякаш се надигна някаква топла черна вълна и я заля. Тя радостно я посрещна и заплува с блажено спокойствие към бездните на мрака, носейки в сърцето си образа на Пол.