Марго Далтън
Друга жена (10)

Десета глава

Пролетният дъжд барабанеше по листата на дърветата, процеждаше се през клоните към гъстата растителност и образуваше тънки ручейчета от разтопено сребро. Цялата природа изглеждаше притихнала в безмълвния покой на падащия здрач. Наоколо сякаш витаеше невидима опасност. Във въздуха се носеше злокобният шепот на мрачните гори отвъд неравния селски път.

Безразличен към прелестта на спокойната дъждовна вечер, Джо се взираше с усилие през изпръскания с кал прозорец на камиона. Мислеше за времето и за вероятността един пороен пролетен дъжд да наводни пътя.

— На всяка цена трябва да наемем някой джип, Тими — обърна се той към мъжа до него. — Ако времето е лошо, това място може да се превърне в истински ад.

Тим Конър не отговори. Само кимна замислено и продължи да наблюдава ситните дъждовни капки.

Джо се вторачи за миг в приятеля си и забарабани с мръсните пръсти върху волана.

— Е, Тими, как я караш? — рече най-сетне той. — Има ли някакви новини за мен?

— Не — поклати глава по-младият мъж. — Всичко е както преди. Няма нищо ново. Той се прибира у дома рано и прекарва цялото си свободно време с нея. Води я на дълги разходки в гората или се возят в колата. Непрекъснато са заедно.

— Още ли си гукат като гълъбчета?

— Както обикновено.

— Как?

— Ами в обора например, когато мисли, че са сами, я прегръща, целува и така нататък. А понякога… — замълча младият мъж.

— Какво? — подкани го Джо.

— Понякога отиват горе в плевника уж да видят котенцата, пък стоят там с часове. Кой знае какво правят.

— Защо не се качиш да видиш? — ухили се Джо.

— Темпъл ще ме убие — отвърна студено младежът. — Не го гледай, че ходи на работа с костюм и вратовръзка. Як е като бик. Да не си му на пътя, когато се ядоса.

— Много скоро ще умре и няма да създава проблеми — отбеляза прозаично Джо. — А ние ще станем богати.

Тим се размърда смутено върху изтърбушената седалка и Джо го стрелна с очи.

— Ей, да не би случайно да те е страх, Тими! — сниши глас той.

— Не — отвърна рязко Тим, ала не смееше да погледне приятеля си в очите. — Само че…

— Какво?

— Не знам. Струва ми се някак странно. Трябва само да я видиш, Джо, и ще разбереш. Ти говори с нея само веднъж, а аз я срещам всеки ден. Изобщо не се държи като жена, която най-хладнокръвно замисля да убие мъжа си. По-скоро ми прилича на малко дете. И как го гледа в очите само! Сякаш е самият Бог.

— Не се заблуждавай, Тими! Тя е дяволски добра актриса. Присъдата за убийство си е присъда, братле. Дали ще убиеш някой или ще наемеш човек да го убие вместо теб, няма никакво значение. А тя много добре знае, че в такива случаи подозрението винаги пада първо върху съпругата. Ако беше станало преди няколко седмици, веднага щяха да я арестуват само заради държанието й и отношението й към него. Но сега… сега е различно. Виж колко хитро се преструва и прикрива следите си. Шапка й свалям за тая история с амнезията. И й го казах.

— Така ли? Кога?

— Миналия месец. Нали се отбих при нея да потвърди уговорката? — Джо рязко извърна глава към младия мъж. — Слушай какво, Тим — продължи той. — Нямам нужда от пикльовци и мамини синчета. Чака те сериозна работа. Трябва да спреш колата на удобно място и да ме държиш в течение какво става долу, сетне да блокираш шосето, като свършим, за да имаме време да се измъкнем… и изобщо да се погрижиш за всичко необходимо. Ако те е страх, казвай още сега да намеря някой друг, дето наистина иска да спечели стотина хилядарки.

По сипаничавото лице на Тим се разля червенина. При споменаването на парите той облиза с език пресъхналите си устни, обърна се и погледна за миг по-възрастния мъж. Сетне отново се вторачи през прозореца.

— Разчитай на мен — рече той. — Искам само да знам повече подробности, това е всичко. Няма време, Джо. Кажи ми точно как смяташ да го направиш.

— Знаеш достатъчно — изгледа го подозрително Джо. — За какво ти е повече информация?

— Искам да разбера всичко — настояваше упорито младежът. — Какво трябва да свърша и кога да го направя.

— Вече ти казах какво трябва да правиш. А като му дойде времето, ще разбереш подробностите.

— Кога ще действаме?

— След две седмици — рече Джо. — Пада се събота вечер. Той ще е сам в колибата.

— Хм — намръщи се Тим. — Това не ми харесва. Темпъл повече не ходи в оная колиба. Боб казва, че преди прекарвал там всеки уикенд, но в последно време стои вкъщи с жена си.

— Там ще бъде — процеди през зъби Джо. — Тя ми каза, че ще е там. Госпожата помни прекрасно какво се разбрахме. Когато я видях последния път, обеща да се погрижи за всичко. Знае, че трябва да го закара там последната седмица на юни и ще го направи, ще видиш!

— А как ще разбереш, че той е… Искам да кажа… — измъкна се неловко Тими. — Как ще се прицелиш? Ами ако не излезе навън? Колко ще висим да го чакаме? Боб разправя, че през цялото време четял, правел снимки и такива работи.

— Няма да стои вътре цял ден — ухили се Джо.

— Откъде знаеш?

— Ей, че си глупав, Тими. В колибата няма тоалетна. Този Пол Темпъл може да е аристократ и да е бъкан с милиони, ама е човек като всички останали. Като се събуди сутринта, първата му работа ще е да отиде до тоалетната в двора и тази малка разходчица ще му е последна. Докато намерят тялото му, вече ще сме далеч. Ченгетата няма да заподозрат жена му, като имат предвид болестта й и отношенията им напоследък. Ще помислят, че някой случаен куршум на бракониер е рикоширал и е попаднал в него. Така ще се измъкнем. И тя също. Когато нещата се поуталожат, Лиа Темпъл ще ни плати нашия дял и — здравей живот! — заключи Джо.

Лицето на Тим потрепна.

Джо улови колебанието на младия мъж. Внезапно протегна ръка и безмилостно го сграбчи за рамото.

— Внимавай в картинката, момче! — изсъска той. — Ако те е страх, казвай докато е време, че да не свършиш заедно с Пол Темпъл!

— Не ме е страх, Джо — рече умолително Тим и се размърда неловко под зловещата ръка на Джо. — Честна дума! Бог ми е свидетел, имам нужда от тия пари. Не мога да направя нищо без тях. Аз само… О, Боже! — прошепна той. — Как ми се иска всичко да е свършило.

— Имай малко търпение, братле. Още две седмици и всичко ще свърши. Две седмици и след това започва животът! Вярваш ли ми?

Тим мълчеше и се взираше в поройния дъжд.

— Хей, Тими! Вярваш ли ми?

— Да, вярвам ти — обърна се Тим към него и се опита да се усмихне.

— Само така, момче, само така! А сега си обирай крушите. И аз изчезвам. Нямам намерение да заседна в тая кал и да прекарам нощта тук.

Тим кимна и слезе мълчаливо от кабината. Загърна се с дъждобрана и вдигна качулката. Застана на пътя и се вторачи в старото превозно средство. Джо обърна камиона и го подкара по неравния път. Тим се обърна и тръгна с бавни крачки към имението в далечината.

 

 

— Ало? Ти ли си, Дорис?

— Естествено, скъпа? Как си?

Лиа се усмихна, като чу гръмогласния жизнерадостен глас от другата страна на телефонната линия. Сетне изведнъж й се повдигна. Загрижена, тя потисна желанието си да повърне и се намръщи. Последните няколко дни доста често й се гадеше. Тези странни пристъпи идваха неочаквано и после също така внезапно отминаваха.

Не искаше да каже на Пол за тях, за да не си помисли, че се опитва да се измъкне от официалната вечеря, на която бяха поканени в сряда. Страхуваше се от предстоящото събитие и той много добре го знаеше. За първи път след злополуката отиваше на прием и се ужасяваше при мисълта, че ще срещне други хора и то хора, които някога бе познавала.

Няма как, за да бъде добра съпруга, трябваше да свикне с подобни светски тържества. От всичко най-много се боеше да не го разочарова.

— Лиа? Хей, добре ли си, мила?

— Да, Дорис — отвърна машинално младата жена и се усмихна на слушалката. — Нищо ми няма. Просто се замислих за Пол — добави тя с присъщата си откровеност. — И за вероятността да го разочаровам.

— Откъде ти дойде на ум?

— Не знам. Ей така.

— Не се ли държи добре с теб? Нали каза, че не е както в началото?

— О, да! И сравнение не може да става. Но все ме измъчва мисълта, че никога не знам какво да очаквам.

— Защо?

— Ами веднъж е мил и… и нежен — рече смутено тя и се изчерви на слушалката, като си спомни някои интимни моменти. — А друг път сякаш си спомня, че не бива да ме харесва, и се отдръпва от мен. Затваря се и не желае да го безпокоя.

— Но нали идва отново при теб?

— Е, да — беше чудесно, когато Пол се връщаше при нея след някое от своите принудителни усамотявания. Личеше, че понякога го прави с нежелание, ала изглежда не бе в състояние да се пребори със себе си. Сякаш някаква неудържима сила го привличаше към нея. А тъкмо това й доставяше най-голямо удоволствие — чувството, че Пол не може без любовта й.

— О, не се притеснявай! Всички мъже са такива — успокои я Дорис. — Понякога имат нужда от малко свобода и уединение, а после се връщат. Освен това — добави тя — не забравяй, че на Пол му е доста трудно.

— Защо?

— Защото в момента свиква с факта, че има жена — рече сестрата. — Струва ми се, че преди не сте прекарвали много време заедно. Това е нещо непознато за него. Нищо чудно, че му трябва време да се приспособи към положението.

— Може би — отвърна Лиа и се натъжи.

— Имаш ли нови спомени напоследък?

— Да — кимна тя на слушалката. — Непрестанно се сещам за разни неща. Вече знам доста за детството си и първите си осиновители. А вчера и тая сутрин си спомних някои моменти от ранните години в училище.

— Хубави ли са?

— Не съвсем — отговори лаконично Лиа. — Спомних си, например, как веднъж във втори клас се чувствах много нещастна, защото не мога да участвам в тържеството по случай Коледа.

— Защо?

— Ами нямаше кой да ми ушие костюм.

Искаше й се Дорис да остави темата. В началото посрещаше с радост и ентусиазъм всички нови спомени, ала повечето от тях се оказаха толкова тъжни и потискащи, че Лиа предпочиташе при възможност да не мисли и да не говори за тях.

— Кажи ми сега какво те тревожи? — попита Дорис след кратко мълчание.

— Как така винаги разбираш кога се притеснявам?

— Какво да направя, като не си от тия дето умеят да прикриват чувствата си. И така на въпроса, Лиа. За какво се безпокоиш?

— В сряда сме поканени на вечеря у един сътрудник на Пол, директора по производствените въпроси.

— Аха. И сигурно те е страх, нали? — промърмори сестрата с разбиране и съчувствие.

— О, Дорис, аз… — Лиа замълча. Нямаше сили да продължи.

— Хайде, хайде! Не обичам ревливи истории! Недей да хленчиш! Успокой се и слушай какво ще ти кажа.

— Слушам — отвърна покорно младата жена.

— Няма повече да се тревожиш, чу ли? Ще извикаш онази твоята приятелка… Как й беше името? Дето разправяше, че била спец по гримирането?

— Бони.

— Точно така. Та ще я извикаш да те гримира хубаво, както последния път, когато дойде да ме видиш, и да ти помогне да си избереш рокля от дрехите в гардероба. После ще отидеш най-спокойно на тържеството и ще се забавляваш. Защото знаеш ли какво, скъпа?

— Какво? — прошепна Лиа.

— Не само че ще си най-красивата жена на приема, но и най-милата. И всички ще се влюбят в теб, помни ми думата.

— Но Дорис… Тия хора работят за Пол. Всички ме познават. От… отпреди. А аз не помня никой. Не знам какво да говоря.

— Лесна работа — отбеляза весело Дорис.

— Тъй ли?

— Естествено! Говори за тях, Лиа. Изобщо забрави за себе си. Насочи разговора изцяло върху човека срещу теб. Питай го какво обича, с какво се занимава, как са децата му и така нататък. Така ще остане с впечатление, че си отличен събеседник и чудесен човек при това.

— Наистина ли? — обади се Лиа с надежда.

— Да. Номерът действа безотказно. Ще видиш! Нали още взимаш хапчетата, Лиа?

— Кои? — попита предпазливо младата жена, смутена от внезапния обрат на разговора.

— Всичките, как кои! Хайде, Лиа, нали ти обясних най-внимателно кое за какво е, а ти си записа и обеща, че ще ги взимаш.

Лиа се поколеба. Аптечката й беше препълнена с лекарства: разноцветни таблетки и капсули в малки стъклени шишенца, алуминиево фолио и лъскави пластмасови опаковки. Имаше най-различни хапчета: за главоболие, за безсъние, за регулиране на овулацията, против задържане на течности и така нататък…

Истината бе, че не спазваше подробните инструкции на Дорис и то умишлено. Мразеше лекарствата, защото й напомняха за предишния живот с всичките му проблеми и неприятности. Освен това, няколко пъти в началото след пристигането си в къщата прибягна към хапчетата против главоболие и безсъние, ала усети такава странна тежест и безсилие в цялото тяло, че се уплаши и реши повече да не ги взима.

А от известно време насам не пиеше никакви лекарства и се чувстваше много по-добре. Но не биваше да казва на Дорис, разбира се.

— Да — отвърна тя. — Взимам ги, Дорис.

— Редовно, според предписанията на лекаря, нали?

— Да — пое дълбоко дъх Лиа. Ненавиждаше всичките тия лъжи, ала не виждаше друг начин да се измъкне.

— Браво! А цикълът ти редовен ли е?

— Да — свъси вежди тя. Спомни си изненадата, уплахата и неудобството, когато видя кръвта за първи път. Въпреки че Дорис я бе предупредила какво да очаква, преживяването бе ужасно.

— Сигурна ли си?

— Да — помъчи се да се сети кога беше следващата дата. От последния път беше минал цял месец. И то преди повече от две седмици…

— Не можеш да си представиш колко е доволен — продължаваше да бърбори сестрата. — Откакто се обади мъжът ти, не може да си намери място от щастие — прекъсна Дорис тревожните мисли на младата жена.

— Кой? Синът ти Шейн ли?

— Лиа — рече Дорис с любов, — ти май не ме слушаш. Разбира се, че говоря за Шейн. Толкова е въодушевен за този летен лагер, че подскача от радост. Много мило от ваша страна, че му предоставяте възможност да замине.

— Всичко стана благодарение на Пол — усмихна се Лиа. — Той го уреди. Казва, че е добра инвестиция да спонсорира Шейн, защото вярва, че някой ден малкият ще стане известен хокеист и ще направи реклама на компанията.

— Да кажеш на твоя Пол, че е голям сладур и да го прегърнеш от нас, чу ли?

— На всяка цена — обеща Лиа и потрепери, като се сети колко е приятно да се притиска до Пол, да усеща близостта му, да чувства как силните му ръце се стягат около нея в страстна прегръдка. — Непременно, Дорис.

Поговориха още малко, сетне се сбогуваха и Лиа затвори телефона с леко сърце. Тревожните й мисли се бяха разпръснали поне за миг.

 

 

— Какво е това, Бони? Употребявали ли сме го друг път?

— Специален руж. Придава на лицето особен цвят, а на бузите — блясък — отвърна Бони, хвърли поглед на тубата в ръката на Лиа и внимателно продължи да поставя очната линия. — Не е лошо да сложиш нещо по-специално за случая.

— О! — възкликна колебливо Лиа.

Бони се усмихна. Усещаше, че младата жена е притеснена и нервна заради предстоящото празненство. За първи път виждаше красива жена като Лиа да се бои като ученичка преди танцова забава, ала това обстоятелство караше малкото момиче да я обича още по-силно.

— Сенките са в тон с роклята, която избрахме — добави тя, дръпна се назад и огледа критично очната линия.

— Бони, сигурна ли си, че тая рокля е подходяща? — попита загрижено Лиа. — Изглежда някак… Не знам — заглъхна гласът й. Тя махна с ръка към златистата рокля на дивана, която проблясваше на светлината.

— Разкошна е! — отвърна Бони без колебание със същия тон, с който говореше на сестра си. — А ти какво искаш? Джинси ли?

— Би било чудесно — промърмори Лиа и се усмихна. — Ще се чувствам доста по-удобно.

Момичето направи презрителна физиономия и не благоволи да отговори.

— Хайде, почти свършихме — взе спиралата тя.

Лиа послушно отвори широко очи, както я беше научила Бони. Очевидно още се тревожеше за роклята.

— Но тя блести, Бони! И другите жени ли ще бъдат с лъскави рокли?

— Всички носят такива рокли тази пролет. Нали ти показах модното списание?

Лиа кимна. Внимаваше да не прави резки движения и да не пречи на Бони, която поставяше на миглите й аркансил.

— И толкова хубаво ти стои! — продължи замечтано Бони. — Приличаш на истинска принцеса! А освен това — заключи тя — не е къса като другите ти тоалети.

— Мразя тесните къси рокли — сбърчи чело Лиа. — Чувствам се ужасно глупаво в тях.

Бони задържа за миг спиралата в ръка и се вгледа в разтревоженото лице на Лиа.

През последните един-два месеца бяха станали толкова близки, че понякога й беше трудно да повярва колко удобно се чувстваше в просторната красива стая. Лиа сякаш бе най-добрата й приятелка.

Често си мечтаеше за такива щастливи моменти. Представяше си как седи с някоя съученичка и си бърбори за дрехи и грим, как си разменят закачки и шеги и се готвят за забава. Но уви, това бе само блян. И вместо да гребе с пълни шепи от бурните удоволствия на младостта, тя линееше в самотните окови на плътта.

Дните в училище и уикендите й минаваха в уединение и мъка. Прекарваше с часове над книгите и списанията, вместо да се весели с връстниците си. А ето че сега, благодарение на младата жена, отново бе в състояние да изпита радост и оживление.

Тези два месеца бяха най-щастливите в живота й. Обожаваше компанията на Лиа. Обичаше да гримира красивото й лице и да рови безцелно в разкошния й гардероб, да разговарят за цветове и модни линии, да лежи на леглото и да се смее, докато Лиа седеше по турски до нея и я затрупваше с всевъзможни въпроси.

А преди… преди Лиа Темпъл й се струваше толкова страшна и недостъпна! В детските очи на Бони жената на собственика изглеждаше толкова чужда и далечна, жестока и студена като кобра.

След злополуката обаче Лиа бе станала напълно неузнаваема. Мила и приказлива, тя приличаше на дете със своята невинност и неутолима жажда за знания. И имаше пълно доверие на тринадесетгодишната си приятелка, защото тя й помагаше да разреши проблеми, които за другите хора изобщо не съществуваха.

Бони сръчно направи няколко заключителни движения с четката и се отдръпна да види резултата.

— Чудесно! А сега — хвърли поглед към отворената книга до лакътя си тя — кажи ми кое е основното правило за използване на приборите.

— Започваме от външните прибори и минаваме към тези до чинията, като за всяко ястие има определен прибор — отвърна незабавно Лиа. — Голямата лъжица е за супата, а първата вилица от другата страна е за салатата.

— А за какво се използва малкото ножче в горната част на чинията? За масло ли беше? — намръщи се Лиа.

— Точно така — усмихна се Бони. — Но предполагам, че на този прием няма да има ножчета за масло, нито пък вилици за скариди. В книгата пише, че само в най-богатите къщи слагат такива прибори.

— Дано да си права! — потрепери Лиа и скръсти мрачно ръце. — Иначе ще се объркам.

— Няма! — окуражи я момичето. — Я виж колко бързо схващаш! Погледни колко неща научи за толкова кратко време. Освен това, нали помниш какво пише в книгата в случай, че изникне ситуация, в която не знаеш какво да правиш?

— Гледай домакинята — отговори послушно младата жена. — Прави каквото прави тя.

— Браво! А за какво трябва да говориш?

— Ами за времето — поде колебливо Лиа, — за политика и за…

— Гостите — консултира се отново с книгата Бони и се запъти към леглото. — Интересувай се как прекарват свободното си време, как са децата им и така нататък. Хората умират от удоволствие да говорят за такива работи.

— Така рече и Дорис. Но, Бони, нали уж ги познавам? Как тогава да ги разпитвам за семействата им?

— Вярно — кимна замислено момичето. — В такъв случай по-добре се придържай към по-общи теми. И не забравяй непрекъснато да казваш „благодаря“. Нали помниш филма?

— Естествено! — засмя се Лиа и продължи тържествено с аристократичен английски акцент: — „Колко мило от ваша страна, че ми позволихте да ви посетя“ — прихна тя и се тръшна на леглото до Бони, която се заливаше от смях.

Когато Лиа й съобщи за предстоящото празненство, Бони срамежливо помоли Пол да й донесе от града видеокасета с „Моята прекрасна лейди“. Сетне една дъждовна неделя се затвориха в стаята на Лиа и цял следобед ядоха пуканки и гледаха с любопитство превръщането на Дулитъл от недодялана продавачка на цветя в изискана млада дама.

Лиа не помнеше да е гледала друг филм през целия си живот и бе очарована най-вече от любовната история, въпреки че, както довери по-късно на Бони, Рекс Харисън не бил по-красив от Пол.

Бони бе слисана от метаморфозата на продавачката, може би заради промените, които ставаха със собственото й тяло.

Лежеше на огромното легло до Лиа и се взираше в гипсовите орнаменти на тавана. Пъхна ръка под широкия размъкнат пуловер и колебливо прокара длан по корема си.

Благодарение на комбинацията от диета и редовни физически упражнения през последните няколко седмици бе свалила девет килограма. Понякога не можеше да повярва, че е истина. Омразните сланини вече ги нямаше. Най-сетне се бяха стопили и я бяха освободили от непосилните вериги на самотата.

Сега, когато вече бе по-слаба, целият свят й се струваше някак си различен. От време на време момчетата се заглеждаха в нея по коридора, а веднъж всепризнатите красавици на випуска я поканиха да седне на тяхната маса по време на обед. Дори учителите бяха по-мили с нея. Бони се усмихна дяволито. Още малко и отношението на всички щеше коренно да се промени. Чакаше с нетърпение деня, когато най-сетне щеше да събере смелост да носи по-тесни дрехи. Но имаше още шест килограма до заветната й цел и освен това се срамуваше да открие тялото си на показ. Затова ходеше неизменно със стария отпуснат анцуг и широките фланели.

Независимо от това дали бе дебела, или не, Али се държеше все така грубо и заядливо, а баща й пък вечно беше зает с работа и имаше време единствено за някоя друга одобрителна усмивка.

Ана също проявяваше странно нежелание да обсъжда променения вид на дъщеря си, въпреки че — Бони бе убедена в това — прекрасно разбираше какво става.

Може би майка й бе изплашена като самата нея, ала по други причини. Ана вероятно се страхуваше да не обърка нещо. Сигурно си мислеше, че ако похвали Бони или отвори дума за фигурата й, омразните килограми отново ще започнат да растат. А също така навярно се опасяваше, че Бони може да получи анорексия и да продължи да слабее, докато стане кожа и кости и заприлича на онези сомалийчета, дето ги показваха по телевизията.

В действителност не съществуваше такава опасност. Бе планирала всичко до най-малката подробност. Знаеше точно колко килограма иска да свали и как да увеличи приема на калории, за да поддържа нормално тегло. Винаги бе осъзнавала, че трябва да се храни правилно и да спортува, ала преди да се появи Лиа, нямаше достатъчно воля да се справи с проблема.

А най-смешно бе, че единствено Лиа, която стоеше в основата на всичко, не беше забелязала отслабването й. Разбира се, Лиа едва ли помнеше предишната Бони и макар че Бони беше още дебела, когато се върна от болницата, момичето предполагаше, че младата жена вероятно не й бе обърнала внимание, погълната от собствените си тревоги.

Бони се протегна върху тъмнозелената покривка на леглото, обърна глава и се усмихна на приятелката си, която седеше до нея и мърмореше:

— „Колко мило от ваша страна, че ми позволихте да ви посетя“ — протегна ръка тя и пое въображаемата чаша с изящество и високомерие.

— Ти не си добре! — рече Бони. — Ти си луда!

— Напротив! — усмихна се важно Лиа и размаха поучително показалец. — Аз съм изискана и елегантна млада дама.

Красивото й лице изведнъж пребледня. Тя бързо слезе от леглото и се втурна към банята. Момичето се намръщи и се вторачи във вратата. Почуди се дали загадъчните пристъпи на Лиа се дължат на безпокойството и напрежението й заради настоящото тържество или предвещават нещо по-сериозно — нещо, за което Бони вероятно трябваше да предупреди майка си.

Реши да изчака няколко дни Лиа да се възстанови от стреса на приема и да види дали болестта й ще изчезне.

Вратата на банята се отвори и Бони с безпокойство проследи младата жена. Лиа влезе в стаята и се спря да погледне златната рокля, поставена на дивана.

— По-добре ли си? — попита предпазливо Бони.

— Да — кимна Лиа и направи опит да се усмихне. — Нищо ми няма. Само ме е страх.

— Не се притеснявай! Ще бъдеш чудесна! — насърчи я Бони с пресилено въодушевление. — Хайде, дай да довършим грима, че е време да се обличаш — скочи тя от леглото и с удоволствие забеляза колко лека и пъргава се чувства: колко по-лесно движеше тялото си сега, когато излишните килограми вече ги нямаше.

Наведе се и прегърна импулсивно Лиа, която седеше пред огледалото на тоалетката и се взираше замислено в образа си.

— Обичам те, Лиа! — промърмори детето в изблик на привързаност и благодарност. — Толкова си мила, знаеш ли?

Лиа вдигна лице към момичето. В очите й проблесна любов и топлота. Прегърна Бони, потупа я по рамото и пое дълбоко дъх.

— Добре! Хайде, Бони, гримирай ме да заприличам на човек и да видим дали ще се справя!