Марго Далтън
Даниел и червенокосата (10)

Десета глава

Голяма кристална призма висеше на конец на един от кухненските прозорци и се въртеше бавно на утринния вятър, който развяваше белите надиплени завеси. Слънчевите лъчи се пречупваха в призмата и танцуваха в стаята под формата на пъстроцветни светлинни зайчета, които се гонеха по стените и трептяха по лицата на хората, седнали около масата.

Клара пиеше кафе и четеше съсредоточено фотографско списание, подпряно на кана със сироп.

— Представяте ли си?! — заяви тя на всеослушание. — Учените в момента работят върху самофокусиращ обектив с коефициент на увеличаване пет към едно!

Другите вдигнаха учудено погледи, ала никой не отговори и тя отново прикова очи в списанието.

— Стивън, я ела да ти завържа маратонката! — промърмори Джейми.

Момчето заобиколи масата и се облегна на стола на Джейми, като говореше сякаш на себе си:

— Ще живее в гаража и с Хайро ще го държим непрекъснато под око. — В очите му се четеше гореща молба. — Татко нищо няма да разбере. Нали, Хайро?

Хайро, който в момента прелистваше старо измачкано списание за дърворезба, се сепна, като чу името си, кимна разсеяно и отново се зачете с интерес.

— Може ли, Джейми? Моля те!

— Стивън… — подхвана безпомощно Джейми, завърза на панделка връзките и пусна внимателно крака му на земята. — Знаеш, че не зависи от мен. Баща ти решава дали да имаш куче, или не.

— Да, но можеш да го питаш — настояваше упорито момчето. — Сигурен съм, че ще се съгласи, ако го помолиш. Той те харесва и няма да ти откаже.

Джейми го погледна изненадано и се смути, а по бузите й плъзна червенина. Сетне припряно се обърна към Мария, която в тоя момент търкаше усърдно скарата с домакинска тел:

— Е, Мария, ще ходим ли на разходка следобед?

— О, Джейми… — прошепна дребната жена и извърна лице към нея. В очите й прозираше ужас.

— Може би избързваме. Да го отложим за друг път, а? Постой още някой друг ден на двора, пък ще видим… — рече замислено Джейми.

— Не! Вече реших и ще го направя! — заяви твърдо Мария. — Ако отлагам, само ще стане по-лошо.

— Браво! Смело момиче! — намеси се неочаквано Клара. — Трябва да ти направя няколко снимки, като тръгваш. В края на краищата това е важен момент в живота ти. Първото излизане в града от десет години — сетне явно й хрумна нещо и добави: — Всъщност трябваше непрекъснато да те фотографирам. Щеше да стане страхотен документален филм!

Мария пребледня и очите й се разшириха от уплаха.

— Не я слушай, Мария! Няма да й позволя да те снима през цялото време! — успокои я Джейми.

Клара се усмихна приятелски, затвори списанието и стана.

— Отивам на пазар! — заяви тя и излезе с пъргава и делова походка от кухнята.

— Моля те, Джейми! — продължаваше Стивън. — Ще го реша, ще го храня и ще го извеждам на разходка. И когато дойде Кевин, ще…

— Казах нещо, Стивън. Не зависи от мен — отвърна разсеяно Джейми.

— Но нали ще го питаш? Кажи му, че обещавам да…

— Добре де! Ще му кажа, ако се сетя — съгласи се безпомощно тя. — Хайро! — извика тя на младия мъж, като видя, че се кани да излезе от кухнята.

— Кажи, Джейми.

— Хайро, изчакай за миг. Имаме работа тая сутрин.

— Да? — изгледа я въпросително той и спря до масата с присъщата си учтивост.

— Трябва да… Господин Калахър желае да се качим горе за няколко минути. Иска да поговори с нас.

— Защо? — прошепна Хайро. Жълто-кафявото му лице посивя от уплаха. — Нещо лошо ли съм направил?

— Не, разбира се! Просто ме помоли да те заведа в кабинета преди масажа. Нищо друго не знам.

Клара се върна в кухнята и двете с Мария се вторачиха тревожно в Хайро. Слисан и смутен, младият мъж погледна старите си парцаливи работни дрехи и вдигна очи към Джейми.

— Ами да вървим — рече той с несигурен глас и призрачна усмивка.

Тя кимна и тръгна от едната му страна. Минаха през пищното фоайе и влязоха в личния асансьор на Даниел. Като приближиха кабинета, Джейми забеляза с тревога, че ръцете на Хайро се разтрепериха. Той ги стисна здраво в юмруци и ги прибра плътно към тялото си. Джейми почука на вратата и се обади по домофона.

— Не се притеснявай, Хайро! — прошепна тя. — Сигурна съм, че не е…

Ала преди да успее да довърши изречението, вратата се отвори и те се озоваха в просторната стая. Даниел седеше тихо до прозореца, както при първата им среща. Спомените нахлуха в съзнанието й и се вляха в бурния, неудържим поток на чувствата, които я обземаха в негово присъствие.

Усмихна се неловко и избута Хайро напред.

— Доведох Хайро, както ме помоли — рече тя с пресилено спокоен глас.

Устните на Даниел се разтеглиха в топла лъчезарна усмивка.

— Седни, Джейми — посочи той един от големите кожени фотьойли. — Ти също, Хайро. Надявам се, че не прекъсвам работата ти.

— Не, господине — прошепна Хайро и се изкашля нервно. Седна боязливо на ръба на предложения стол и пъхна ръце между коленете си.

— С какво се занимаваш напоследък между другото? — попита любезно Даниел.

Хайро погледна уплашено Джейми и прокара език по пресъхналите си устни.

— Ами… с нищо особено — промърмори той с мекия си напевен глас. — Поддържам градината, както обикновено. В тия жеги тревата и цветята искат много грижи. Освен това… поправям телената ограда в задния двор на имението.

Даниел кимна замислено. Слънчевите лъчи струяха през отворения прозорец зад гърба му, позлатяваха главата му и трепкаха закачливо по красивите черти на лицето му.

— Разбирам — отвърна тихо той. — А ще намериш ли свободно време да сториш нещо за мен, ако те помоля?

— Разбира се! Щом е за вас — винаги! — погледна го с удивление Хайро.

— Стивън иска да има къщичка между клоните на някое дърво. Ще можеш ли да намериш удобно дърво и да сглобиш нещо мъничко и подходящо за момчето?

Хайро стрелна с поглед Джейми. В очите му се четеше отчаяна молба за помощ. Замълча за миг, сетне отпусна примирено рамене и рече:

— Да, господине. Ще я направя, щом искате.

— Всъщност мисълта ми е да сключим сделка — додаде весело Даниел.

Хайро го погледна с учудване, ала не каза нищо.

— Молбата ми да направиш къщичка за Стивън е лична и не влиза в служебните ти задължения — продължи Даниел. — Затова смятам да ти платя допълнително или да сключим сделка.

— Сделка? — попита предпазливо Хайро.

Даниел кимна.

— Ти дойде в имението след смъртта на баща ми. Затова не го познаваш. Той обичаше да се занимава с дърворезба и беше голям майстор.

Лицето на Хайро се оживи от изненада и интерес и той притихна в очакване.

— Работилницата му все още стои непокътната в мазето. Мама не пожела да продаде инструментите, защото знаеше колко ги обичаше татко приживе. Надяваше се, че един ден все ще послужат на някой от къщата. И мисля, че този ден дойде.

Изумена, Джейми се втренчи в него, сетне хвърли поглед към Хайро. Втрещен от изненада, младият мъж бе вкопчил мазолестите си ръце в облегалките на стола толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

— Предлагам да се договорим. Ако си съгласен да направиш къщичката на Стивън и някои други неща за дома, като например рафтове за непрестанно растящата ми лична библиотека… — добави той с очарователна усмивка.

Хайро обходи с очи стените на кабинета и лицето му грейна от удоволствие. Сетне отново погледна Даниел със затаен дъх.

— Та значи ако приемеш, мисля да сключим сделка. Ти изработваш нещата, които те помолих, в или извън работно време, а аз ти давам да ползваш работилницата и инструментите за свои собствени нужди. Съгласен ли си да се споразумеем така?

Хайро бе онемял от вълнение. Джейми разбра, че не е в състояние да отговори и промърмори вместо него:

— Съгласен е, съгласен е! Нали, Хайро?

Дребният мъж преглътна с мъка и я погледна.

Лицето му красноречиво разкриваше чувствата му. Джейми веднага се досети.

— Можеш ли веднага да му покажеш работилницата? — прошепна тя на Даниел.

Даниел се усмихна и извади връзка ключове от джоба на ризата. Наведе се и ги подаде на слабичкия мъж от другата страна на бюрото.

— Да вървим! — рече весело той.

Изнизаха се един по един от стаята и поеха мълчаливо към асансьора. Когато стигнаха в мазето, Джейми се огледа с любопитство. Бе идвала тук няколко пъти за продукти, когато Клара бе заета.

Функционални и снабдени с климатична инсталация, избените помещения бяха обширни, чисти и грижливо поддържани. Даниел подкара бързо количката по облицован с плочки коридор, спря се пред масивна дъбова врата и кимна на Хайро:

— Това е работилницата, а ти си новият ключар.

Хайро завъртя ключа с разтреперана ръка. Вратата се отвори и той влезе в голямо тъмно помещение. Даниел го последва и запали лампата. Стаята потъна в ярка светлина. Даниел се обърна към Джейми и кимна безмълвно към Хайро.

Джейми проследи погледа му и се усмихна загадъчно в отговор. Хайро стоеше като втрещен по средата на стаята и се оглеждаше със страхопочитание и благоговение. В работилницата имаше абсолютно всичко, за което би могъл да мечтае един дърводелец. Израснала в къща, пълна с мъже, Джейми с лекота разпозна някои от инструментите — бургии, бормашини, електрически триони, стругове — все скъпи, лъскави и в отлично състояние. Ала имаше много други уреди, които виждаше за пръв път. Хайро се движеше почтително сред тях, като ги докосваше чинно и милваше с нежност гладката им намаслена повърхност.

Безброй по-малки инструменти бяха окачени по стените или подредени на рафтовете, а грижливо надписаните чекмеджета съдържаха различни по големина пирони, винтове, гайки, болтове и шайби. Стаята изглеждаше така сякаш бащата на Даниел е излязъл за малко и всеки момент ще се върне да продължи работата си.

Джейми хвърли поглед към широките мускулести рамене на Даниел и спокойния му изваян профил и се запита що за човек е бил баща му. Толкова много неща не знаеше за Даниел, а любопитството й бе почти безгранично. Копнееше да разбере къде е ходил на училище, какъв е бил като дете, как се е държал с родителите си, какви са били любимите му игри.

Смутена и обезпокоена от хода на мислите си, тя се помъчи да се овладее и за стотен път се учуди какво става с нея.

— Е, как е, Хайро? Харесва ли ти? — казваше Даниел. — Ще се споразумеем ли?

Хайро вдигна поглед към своя работодател. Бе застанал до електрическата ножовка и галеше с ръка блестящата й метална повърхност. Няколко кичури от правата му черна коса бяха паднали небрежно върху челото му.

— Аз… не мога да използвам тия неща — промърмори той с болка. — Толкова са красиви… и хубави. Такова качество… Не мога…

— Разбира се, че можеш! Няма кой друг да ги ползва. Освен това с какво ще направиш къщичката и рафтовете за библиотеката?

Хайро впери поглед в Даниел и се поколеба.

— Отсега нататък работилницата е твоя и можеш да я ползваш, когато желаеш — заключи твърдо Калахър. — В качеството на твой работодател очаквам да се съгласиш без възражение. Хайде, Джейми, време е за масаж, че после имам много работа. Готова ли си?

— Да — отвърна незабавно тя и се усмихна при вида на смаяното изражение на Хайро.

— Задръж ключовете, аз имам дубликати. Всички са надписани. Тия големите са за шкафчетата до стената. Разбира се стаята е изцяло на твое разположение и никой няма да влиза тук без съгласието ти.

Хайро преглътна, стрелна с очи първо лицето на Даниел, после връзката ключове и кимна. Накрая изправи рамене, пое дълбоко дъх и хвърли един последен поглед на стаята.

— И аз имам работа. Много работа — рече той и лицето му се озари от щастие.

Джейми и Даниел се спогледаха с усмивка и тръгнаха към изхода. Хайро ги последва и заключи работилницата. Грижливо прибра ключа в джоба до сърцето си и го потупа с любов. Усмихна се отново и се забърза по коридора с весела стъпка и гордо вдигната глава.

 

 

Скоро след това Джейми и Даниел бяха във вътрешния двор на обичайното място за утринен масаж. Летният ден бе тих и горещ. Прерийният въздух беше кристалночист и прозрачен. Клоните на дърветата се поклащаха плавно на лекия вятър, сякаш танцуваха тържествен менует. В големия бряст над главите им двойка червеношийки прелитаха да търсят храна и се връщаха в гнездото при гладните си рожби.

— Господи, какъв живот! — отбеляза лениво Даниел, легнал по гръб с глава върху скръстените си отзад ръце и поглед, вперен в малките птички. — Виж ги, Джейми! Цяло лято се трудят неуморно, а наесен намират сили да прелетят хиляди километри до топлите страни. Колко странно!

— Природа… Така е откак свят светува и така ще бъде, много след като напуснем тази земя.

Двамата замълчаха за миг. Наслаждаваха се на топлия ден и лекия утринен бриз.

— Топло ли ти е? — попита Даниел.

— Не. Сега е приятно, но по обед сигурно ще настане адска жега…

Думите й секнаха. Изражението й се промени едва доловимо. Той я стрелна тревожно с очи.

— Какво има, Джейми?

— Не мога да забравя Хайро — поклати глава тя, усмихна се смутено и прехапа устни. — Даниел, видя ли лицето му? Беше на седмото небе. Едва сдържам сълзите си, като се сетя.

— Знам — протегна се той и хвана ръката й. — И аз мисля все за това. Вечно сме погълнати от собствените си грижи и интереси и не осъзнаваме, че понякога е нужно съвсем мъничко да направиш някой човек щастлив.

Джейми кимна и го погледна крадешком. Усещаше осезателно допира на ръката му и близостта на яките мускулести гърди. Почувства прилив на благодарност към Даниел за щедростта и великодушието му към младия градинар. Това чувство на признателност и възхищение се примеси с неясното обезпокояващо и настойчиво желание, което я измъчваше напоследък.

Тя се олюля и се наведе към него, привлечена от мъжественото тяло и широката властна уста на Даниел. В гърдите й се надигна копнеж да се притисне към него, да почувства меката топла плът и силата на прегръдките му.

В тоя миг той прикова очи в нея и по гърба й полазиха тръпки. В погледа му се четеше предпазливост и предупреждение.

Джейми се дръпна като ужилена, изчерви се болезнено и продължи да го масажира.

— Още нещо — мъчеше се тя гласът й да звучи спокойно и небрежно. — Нали днес си в настроение да правиш хората щастливи.

— Да? — лицето му отново стана спокойно и непроницаемо.

— Стивън иска куче — тя изстиска крем върху дланите си и го втри енергично в кожата на бедрата му.

— Божичко! — простена Даниел с престорен ужас.

— Помоли ме да ти кажа, че ще го държи през цялото време в гаража, ще го храни и ще го води на разходка.

— През цялото време в гаража? Не вярвам. Още първата вечер ще се настани в леглото ми и ще вземе да квичи и да пикае навсякъде, помни ми думата.

— Казва, че Хайро ще му помага да се грижи за него. Заклева се, че ще го държи само в гаража.

— Остави това, Джейми! Няма да стане. Издейства на Хайро работилница, на Стивън — приятел и къщичка. Стига толкова! — рече меко Даниел.

— Значи не позволяваш?

— Не.

Двамата се усмихнаха с облекчение. Бяха превъзмогнали успешно още един труден момент във взаимоотношенията си. Даниел затвори очи и се отпусна блажено под топлите лъчи на слънцето, докато Джейми масажираше и раздвижваше краката му.

 

 

Джейми и Мария стояха на автобусната спирка пред имението и се взираха с напрегнато очакване в пустата сенчеста улица. Бяха с копринени поли, леки блузи и сандали. Въпреки следобедната жега Мария трепереше от страх.

— Ех, защо не може да отидем с колата! Хич не ми се иска да се качвам на тоя автобус! — прошепна тя. Лицето й бе бледо като восък.

— Няма как! — отвърна търпеливо Джейми. — Вече се научи да пътуваш с кола, сега трябва да свикнеш и с автобус.

— Права си. Освен това не мога да шофирам и ако искам да ходя до центъра, трябва да използвам градския транспорт.

— Не се притеснявай! Ще идвам с теб, когато пожелаеш! А като почувстваш, че можеш да се справиш без моя помощ, ще те оставя сама.

— Господи, колко ме е страх! Това е най-трудното изпитание, Джейми! — потръпна тя, вкопчи се в ръчната си чантичка и я притисна до гърдите.

Мария погледна високата жена до себе си и се възхити на спокойствието и увереността й. Джейми винаги запазваше присъствие на духа дори в най-трудните ситуации. Това може би се дължеше на присъщото й хладнокръвие и самообладание. Не се ядосваше и не се притесняваше, гледаше на живота философски, бе весела и жизнерадостна.

Днес носеше червена копринена пола и бяла блуза с презрамки, която откриваше заоблените й загорели рамене. Лицето й бе обляно в златна светлина, а по красивите й устни като че ли бе застинала усмивка от приятен спомен. Изглеждаше така сякаш може да направи всичко, да се пребори с всичко и да отиде, където пожелае.

— Джейми, теб никога ли не те е страх? — прошепна с мъка Мария.

— Напротив! Много неща ме плашат — учудена, тя извърна лице към приятелката си.

— Не ти личи. Винаги си толкова смела, спокойна и щастлива…

Джейми замълча и се опита да подреди мислите си.

— Всички хора имат тревоги и страхове, Мария, ала го показват по различен начин. Някои пък изобщо не го показват. Твоите опасения са дълбоки и болезнени, затова не си в състояние да ги скриеш.

Мария се замисли над думите й.

— А ти… Ти от какво се страхуваш, Джейми?

Джейми проследи разсеяно колата, която профуча в отсрещното платно, и не отговори. За изненада на Мария по красивото й лице в миг пробягнаха различни чувства — напрежение, меланхолия, носталгия и моментна болка. Дребната жена се изплаши и обезпокои.

— Джейми? — настоя загрижено тя.

— Моля? А, да… От жаби — отвърна безпомощно Джейми. — Изпитвам сляп ужас от жаби.

— Жаби?! Сериозно ли говориш? — разшири очи Мария.

— Съвсем сериозно — кимна Джейми и бързо възвърна обичайното си весело настроение. — Ще умра, ако ме затворят сама в стая с жаба. Не се шегувам, Мария. Затова ти се възхищавам. Знам какво е да се боиш от нещо, което за другите е смешно и необяснимо. Хората винаги се борят със собствените си страхове. И тази битка е най-мъчителната.

— Жаби! — изкиска се Мария. Красивото й лице се оживи и тя отново заприлича на момиче. По устните й затрептя дяволита усмивка. — И как се оправяш с жабите, Джейми?

— Боже, Боже! Доверяваш се на най-добрите си приятели и какво става в крайна сметка? — Джейми тъжно вдигна рамене. — Дори и те ти се подиграват.

— Не се подигравам. — Мария изведнъж придоби разкаяно изражение. Сетне призна: — Е, само малко ми е смешно. Опитвам се да си представя…

— Не забравяй, че имам трима по-големи братя, Мария. Непрекъснато ме тормозеха. Слагаха жаби навсякъде — в леглото ми, в шкафчетата с бельото, в ученическата чанта… — потръпна тя.

— А после? — в гласа на Мария се криеше съчувствие.

— Баща ми разбра какво става и ги заплаши с такива ужасни наказания, че ме оставиха на мира.

Тя въздъхна. Явно споменът за онези ужасни моменти и за спасителната намеса на баща й бе още жив в съзнанието й.

Мария наблюдаваше развълнувано изразителното лице на приятелката си. Погълната от разказа й, тя изобщо не забеляза кога дойде автобусът.

Джейми се качи, тръгна по тясната пътека между седалките и се настани с грациозно движение на едно свободно място. Мария напрегнато я следваше. В миг се олюля, затвори ужасено очи, ала бързо се съвзе, благодарна на Бога, че Джейми е с нея.

Озърна се предпазливо и се почувства сякаш е попаднала в друго измерение. Видя неща, за които бе чела само в книгите или гледала по телевизията — момиче с оранжево-зелена коса, щръкнала във въздуха като гребен на петел; сериозен млад мъж с официален костюм и учебник по висша математика в ръка, ала с обръсната глава и сребърен кръст на ухото, девойка с минижуп, който опасно откриваше дългите й крака… Мария ги наблюдаваше с безмълвно удивление и страх.

Сетне без предупреждение я връхлетя познатото чувство на ужас. По гърба й полазиха ледени тръпки, безмилостна ръка се вкопчи в сърцето й. Кръвта нахлу в главата й и забуча в ушите й, а в гърлото й заседна огромна буца. Задушаваше се, идеше й да изкрещи.

— Джейми… — прошепна тя и се задави. — Джейми!

— Шшт! — промърмори Джейми и стисна малката загрубяла ръка на Мария между дланите си. — Тихо, Мария! Няма нищо страшно. Всичко е наред. Аз съм до теб. Никой няма да ти причини нищо лошо. Ще се оправиш! Ей сега ще ти стане по-добре. Ще слезем в центъра до парка и ще отидем пеша до…

Нежният й мелодичен глас се носеше плавно и спокойно и нашепваше мили слова, докато зловещите демони, разперили черни крила във въображението на Мария, постепенно изчезнаха. Пулсът й се нормализира и тя пое дълбоко дъх.

Стисна смутено ръката на Джейми, ала се срамуваше да я погледне в очите.

— Извинявай! Наистина съжалявам.

— Но за какво? — изненада се Джейми.

— Като някое бебе съм — промърмори нещастно тя.

— Бебе! Какво говориш! — изкиска се Джейми. — А аз какво да кажа тогава, като ме е страх от жаби?

Мария се усмихна колебливо и отново се огледа. Имаше чувството, че хората в автобуса… Не, хората в целия свят знаят и я наблюдават с неприкрит интерес и само чакат да направи погрешна стъпка.

В действителност обаче никой не й обръщаше внимание. Зеленокосото момиче гледаше мрачно през прозореца, девойчето с късата пола изучаваше внимателно лакираните си нокти, а гологлавият младеж четеше вглъбено дебелия учебник.

— Колко са странни, Джейми! — прошепна й тя на ухо.

— Още нищо не си видяла! — засмя се Джейми. — Чакай да стигнем главната улица!

Мария се вторачи с тревога в приятелката си, после отново огледа крадешком хората в автобуса. Накрая въздъхна и се върна към по-безопасна тема:

— Хайро се чуди какво да захване, като свърши къщичката и рафтовете. Мисли да направи няколко кутийки за бижута, та да ги продаде през есента на базарите за художествени предмети и да спести някой друг лев допълнително за семейството си.

— Добре би било да остави малко пари и за себе си. Не я разбирам тази негова саможертва — промърмори разсеяно Джейми.

— Аз също — съгласи се Мария. — Възпитани сме по друг начин, какво да се прави. За него това е съвсем нормално. Казва, че иска първо да уреди семейството си и после ще се погрижи за себе си.

Джейми кимна замислено и се загледа в градския пейзаж, който се разстилаше в далечината.

— Иска да запазим къщичката в тайна от Стивън, та ме помоли да ти кажа да предупредиш и другите — продължи Мария, като се опитваше да потисне страха си. — Щял да я направи на части в работилницата, да я сглоби на дървото и да изненада момчето.

Джейми се усмихна с умиление и потръпна от удоволствие, като си представи щастието на Стивън.

— Жалко, че не беше в кухнята на обед и не можа да чуеш плановете му — продължи Мария. — Смята да направи малка веранда, да сложи истински прозорец със стъкла и дървени капаци и да издялка маса и столчета за стаята.

Мария въздъхна блажено. Лицето й бе светнало от щастие като на дете. Джейми я стрелна с очи и се усмихна топло.

Двете потънаха в мълчание. Мария се загледа през прозореца. Минаваха по тесни улички, задръстени с коли. От двете им страни бяха надвиснали застрашително огромни административни сгради. Дъхът й се учести. Тя стисна Джейми за ръката и отчаяно се опита да превъзмогне надигналия се в гърдите й ужас.

— Ще купя плат и ще си ушия нещо наистина хубаво за срещата на випуска. Костюм най-вероятно, с дълго сако и игла, нали се сещаш? Ще бъде в сиво или черно. Какво ще кажеш?

— Може и костюм. Но задължително с късо сако да подчертава фигурата ти. Имаш такова страхотно тяло, Мария! И по-добре вземи някой по-светъл плат, червен или с индийски мотиви например. Стига с това черно и сиво!

Мария се замисли върху думите на Джейми. Лицето й се оживи, а бузите й порозовяха от вълнение.

— Тогава ще трябва да си купя нова чанта и обувки и…

— Чудесно! Ето повод редовно да обикаляме магазините. Без това трябва да се разхождаш по-често до града. И няма защо да се притесняваш за пари. Банковата ти сметка сигурно е солидна. Толкова години не си похарчила нито лев.

— Права си. Крайно време е да се погрижа за себе си — кимна Мария. Сетне добави срамежливо, а бузите й пламнаха още по-силно: — Тони много ме харесваше в червено. Казваше да си ушия червена булчинска рокля, като се омъжвам, защото този цвят ми отивал най-много.

— Тоя Тони все повече ми харесва. Обаждал ли се е напоследък?

Мария поклати глава и в очите й се прокрадна тревога.

— Струва ми се, че ме чака — прошепна тя. — Знае, че срещата на випуска наближава и чака да види дали аз… — гласът й секна за миг. — О, Джейми! Дано да отида!

— Разбира се, че ще отидеш — успокои я Джейми и сложи ръка на крехките й рамене.

Мария потрепери и преглътна с усилие. Събра смелост и отправи поглед към непознатия град, който всяваше в сърцето й ужас.

— Какво… Какво ще търсим днес по магазините, Джейми? — попита отчаяно тя.

— Прежда — отвърна жизнерадостно Джейми. — Ще купя цял тон, та да не се разкарвам всеки ден. Най-после свърших оная проклета покривка за маса. Сега започвам да плета покривка за легло. Обожавам големите предизвикателства!

Мария се изкиска. Във веселата компания на Джейми тя за миг забрави, че изживява един от най-трудните моменти в живота си.