Марго Далтън
Даниел и червенокосата (8)

Осма глава

Джейми прекара останалата част от сутринта в стаята си, обзета от тъга и самосъжаление. Направи отчаян опит да поработи върху новата серия от упражнения за отпускане на мускулите, ала напразно.

Разкъсваше се от странни противоречиви желания. Един глас й подсказваше да отиде при Даниел, да му се извини и да върне взаимоотношенията им на старата приятелска основа. А друг, много по-настойчив и нетърпелив, я подтикваше да избяга далеч от Калахър, да остави писмо, че напуска и да се измъкне незабелязано от този дом.

Тревожеше я най-вече обезпокояващата й неспособност да проумее собственото си поведение. Сутринта в солариума като че не беше тя; сякаш някаква покварена, безнравствена и сластолюбива жена се бе вселила в тялото й. По природа не бе сексуално настъпателна и агресивна. В действителност физическото сливане за нея бе неотделимо от духовната и емоционалната близост. Поради тази причина обикновено внимаваше в отношенията с мъжете и не допускаше безразборни контакти. От дълго време не бе имала интимна връзка с мъж.

И тази сутрин съвсем неочаквано…

Отпусна се тежко на земята до стереоуредбата, зарови лице в ръцете си и потрепери от срам и унижение. Не можеше да си обясни какво я накара да забрави задръжките си и да се държи така необуздано. Причината навярно отчасти се криеше в странното излъчване на Даниел. Той притежаваше нещо, което го отличаваше от всички останали мъже. А може би до голяма степен вина имаше и предателската й склонност към съчувствие, подозираше мрачно Джейми. От съжаление към някой нещастник тя обикновено се оказваше в положението на по-силната страна и винаги тя даряваше топлина, утеха и душевна подкрепа.

А най-лошото бе, че Даниел също го знаеше.

Никога повече няма да се въвличам в неравностойни връзки! — помисли тя с горчивина. За нищо на света!

Когато дойде време за обяд, Джейми се отправи към кухнята и се помъчи да си придаде нехаен и безгрижен вид. Мария седеше на електрическата машина в една ъглова ниша и прикачваше яката на нова кухненска престилка. Клара се бе подпряла на масата и грижливо белеше твърдо сварени яйца, като отделяше жълтъците да ги гарнира с майонеза и подправки. Хайро пък бе сложил мотора на сенокосачката върху един вестник на пода и го разглобяваше с вещина.

— Здравейте! — рече Джейми, взе няколко яйца и седна на масата да помогне на Клара.

— Чакай, не пипай, защото ще направиш беля! — спря я с рязък глас готвачката. — Ако искаш да помогнеш, ето вземи лъжицата и разбъркай жълтъците с това.

Тя подаде на Джейми купа с майонеза и подправки. Джейми я пое и послушно разбърка жълтъците в апетитна яйчена салата.

— Какво има, Хайро? — попита тя и хвърли поглед към мазните части под сръчните ръце на японеца.

— Не знам. До мотора не стига достатъчно гориво и се мъча да открия повредата.

— По дяволите! — избухна внезапно Мария и стресна останалите. — Извинете! Долният конец непрекъснато се къса. Не мога да го затегна. Направо съм бясна!

— Спокойно, де! Ще го видя по-късно — обеща Хайро. — Нека само да свърша с мотора и да си измия ръцете.

— Хайде, изчезвайте и двамата! — изръмжа Клара. — Трябва да слагам масата за обяд.

Джейми погледна неохотно часовника. Никак не й се искаше да напуска приятната и уютна атмосфера на кухнята.

— Е, аз да вървя — рече тя с несигурен глас, стана и прибра стола към масата. — Май е време за масажа.

— Няма да имате обеден сеанс — обади се Клара.

— Така ли? Той ли ти каза? — изчерви се Джейми, а сърцето й се разтуптя.

— Да — кимна Клара. — Обади се преди половин час. Поръча да му занеса подноса с храната в кабинета и да ти кажа, че ще работи целия следобед.

Обзе я смесено чувство на облекчение и тревога. Отчаяно се опитваше да се убеди, че решението на Даниел не е свързано със сутрешната случка в солариума. В края на краищата това не бе прецедент. Много пъти през изминалите седмици, когато имаше неотложна работа, той се обаждаше да я предупреди, че желае да пропуснат обедния сеанс. Може би днес също е зает.

Обядва с другите в столовата, като насила се присъедини към техния весел смях и разговор. За нейно щастие и безкрайна изненада явно никой не подозираше какво се е случило, докато тя имаше чувството, че всичко е изписано на лицето й.

Часовете до срещата с Даниел, когато щеше да говори с него и да узнае съдбата си, й се сториха безкрайни. Разходи се с колата до центъра на града, купи нови трика и музикални касетки и се върна за сеанса в четири. Преоблече се набързо и се отправи със свито сърце към басейна. Чудеше се дали Даниел изобщо ще слезе от кабинета си и какво ще й каже, ако дойде.

Устата й пресъхна и пулсът й се ускори, когато се приближи към басейна и го забеляза. Той загребваше равномерно със силните си ръце и тялото му прорязваше бляскавата повърхност на водата като нож. Джейми седна на един стол да го изчака. Даниел изплува последната дължина и се спря запъхтян в края на басейна. Почина си две-три минути, после се измъкна ловко от водата, прехвърли се върху желязната пейка до ръба на басейна и оттам в инвалидната количка. Взе хавлиена кърпа и започна да трие мократа си коса.

Накрая вдигна лице, видя Джейми и се приближи с количката до нея. Тя сведе очи и прикова поглед в ръцете си, като нервно мачкаше края на пуловера си.

Джейми първа не издържа и наруши мълчанието:

— Искаш ли… да си подам оставка? — промълви тя.

— Оставка?! Но защо? — попита той с непресторена изненада.

— Ами защото… — извърна лице към него тя, ала не можа да устои на пронизващия му поглед и сведе очи към земята. — … Защото постъпката ми е под всякаква критика. Държанието ми нямаше нищо общо с професионалната етика и морал. Аз съм терапевт, а ти — пациент и отношенията между нас не бива да… — гласът й се разтрепери.

— Хайде, хайде, Джейми! — прекъсна я грубо той. — Нали това бе просто част от терапията? Нека горкият нещастник да види, че още го бива!

— Не е вярно! — избухна тя и за първи път го погледна право в очите. Лицето й бе напрегнато и бледо. — Не беше така! Поне не съзнателно. Искам да кажа, не знам дори защо… — добави смутено и объркано тя.

— Моля те, Джейми! И двамата сме на ясно защо го направи, но от това изобщо не ми става по-леко. Аз също имам известна вина, не отричам. В края на краищата не съм изнасилен — отбеляза той с мрачна усмивка. — Но мисля, че и за двама ни ще е по-добре да забравим случката, нали?

Джейми го гледаше втренчено и се опитваше да проумее думите му.

— О, да! — промълви накрая тя. — Нека наистина я забравим! Извинявай още веднъж! Обещавам, че…

— Няма нужда от извинения и обещания! — прекъсна я грубо той. На лицето му се четеше болка. — Нека просто забравим случилото се и толкоз, а? Да го наречем моментна лудост и да приключим въпроса, съгласна ли си?

— Добре — усмихна се несигурно Джейми, скочи пъргаво на крака и добави с пресилено весел и безгрижен тон: — Хайде да почваме масажа! Трябва да свършим навреме, че довечера сме заети.

— Какво ще има? — попита той и подкара количката към солариума.

— Ами другите ще вечерят по-рано, защото Клара отива да снима залеза — поде Джейми, като изброяваше нещата на пръсти. — А ние с теб ще ходим със Стивън на пикник по случай края на учебната година. Обещахме на детето, не помниш ли?

— По дяволите! — промърмори мрачно Даниел. — Има ли начин да не идвам?

— Хайде, хайде! Ще прекараме весело. Да знаеш само каква огромна кошница с храна е приготвила Клара!

Той се прехвърли от стола върху масата за масаж. Джейми го наблюдаваше отстрани, щастлива и спокойна.

Всичко ще се оправи, мислеше тя. Ще се успокоят, нали се съгласиха, че е било моментна лудост, ще забравят случката и отношенията им отново ще станат искрени и приятелски. Беше й леко и радостно на сърцето. Имаше чувството, че ще литне. Изпитваше безкрайна благодарност към Даниел за проявения такт и разбиране.

В един миг обаче, когато той се покри с хавлията и се наведе да смъкне мокрия бански, се получи неудобно положение. Даниел се опря на единия лакът, а с другата ръка взе да сваля банския надолу по неподвижните си крака. Джейми инстинктивно посегна да му помогне. Погледите им неволно се преплетоха, тя се изчерви до ушите, а по неговото лице за миг пробягна болка и някакво друго неразгадаемо чувство.

Тя се дръпна сконфузено и го остави да се съблече сам. Накрая Даниел легна по гръб и затвори мълчаливо очи. Джейми започна масажа.

— Тази вечер има още едно забележително събитие — подхвърли тя с престорено небрежен глас, като отчаяно се молеше Даниел да не забележи смущението й. — Не мога да повярвам, че си забравил!

— Какво събитие? — промърмори той, без да отваря очи.

— След вечеря Мария ще направи първата крачка навън.

— Бях забравил наистина — отвори мигновено очи Даниел и замълча за момент. — Мислиш ли, че действително е готова? Дали не избързваме?

— Не знам — намръщи се Джейми. — Изчетох всички книги по въпроса, мислих доста и все още не съм напълно убедена, че постъпваме правилно. Лошото е, че няма точно определен преходен етап между „вътре“ и „вън“ — тя изстиска крем от една туба и го втри в безжизнената кожа на бедрата му.

— Но нали всички изпитания досега — и гледането през прозореца, и стоенето до отворената врата — бяха все преходни фази?

— До известна степен да. Но те в никакъв случай не изместват същинската задача — да излезе навън. Те просто улесняват прехода, но не могат напълно да неутрализират стреса от открито пространство при положение, че човек не е напускал дома си в продължение на години.

За миг двамата потънаха в мълчание и се замислиха за Мария.

— Все още ли иска да сме до нея? — обади се по едно време Даниел.

— Всички — не, но държи ти да си непременно там. Мисли, че няма да може да го направи без теб.

— Чудна работа! Искам да кажа, през всичките тия години сме си разменили най-много пет-шест думи! Не знам защо, но тя изглежда се бои от мен.

— Точно така! Мария изпитва безкрайно страхопочитание и уважение към теб. И тъй като знаеш за болестта й и ми помагаш да я излекуваме, тя смята, че присъствието ти ще я насърчи. Убедена е, че ще се справи по-добре, ако я наблюдаваш, защото по този начин страхът от унижението при евентуален провал ще я стимулира допълнително.

— Горкото момиче! Дано да успее! А каза ли ти още нещо за онзи нейния приятел, управителя на магазина?

— Не — поклати глава тя и добави тихо: — Не иска да говори за това… Явно означава много за нея.

Той кимна замислено и Джейми продължи да го масажира. Топлите лъчи на следобедното слънце струяха през прозорците и падаха на снопове по пода и стените на солариума.

 

 

Вкопчила отчаяно ръце в дървената каса на вратата, Мария стоеше на прага на кухнята. Цялото й същество трепереше от ужас пред безкрайното пространство, ширнало се пред погледа й. Преди време дори и през ум не й минаваше, че един ден ще застане тук до отворената врата, ала под наблюдението и грижите на Джейми за кратък период бе постигнала невероятен напредък.

Погледна боязливо разлюлените клони на дърветата и тясната ивица зелена морава отпред. Вечерта беше топла и прекрасна. Цялата природа тънеше в странната мека светлина на летния здрач. Въздухът сякаш бе пропит с някакво особено чувство на носталгия, романтика и нежност. В гърдите на Мария се надигнаха необясними желания.

Затвори очи и се сети за Тони. Представи си неговата широка пряма усмивка, черните очи, пълните устни, трапчинката по средата на брадичката и кичурите къдрава коса, които винаги падаха на челото му.

Изведнъж я връхлетя непреодолимо чувство на самота и копнеж. Олюля се и усети безкрайна тъга и празнота. Отвори очи, стисна решително зъби и отново погледна навън.

Всички бяха там, на няколко крачки от вратата досами пътеката, и я чакаха мълчаливо. Видя Джейми, чиито красиви черти бяха стоплени от съчувствие и насърчение, и Стивън, който държеше Джейми за ръка и се усмихваше окуражително. Дори Хайро оказваше подкрепа, като се мотаеше небрежно наоколо с лозарските ножици и подстригваше храстите, сякаш няма нищо необичайно.

А отстрани до всички бе Даниел Калахър, чието властно присъствие я накара да потрепери от благоговение. Той седеше безмълвно в инвалидната количка до Стивън и я наблюдаваше със загриженост. Гъстата му черна коса се развяваше на лекия вечерен ветрец, а красивото му надменно лице, което обикновено я плашеше, сега изразяваше нежност и топлота. Мария не помнеше друг път господин Калахър да е проявявал подобен интерес към нейната скромна личност.

Мисълта, че толкова много хора се безпокоят за нея и се вълнуват за съдбата й, я изпълни с неизмеримо щастие и радост. Не биваше да ги разочарова в никакъв случай, макар че й беше ужасно трудно.

Поколеба се на прага, помъчи се отчаяно да събере смелост и да направи крачка към тях и се запита дали имат представа какво става в душата й. Но откъде можеха да знаят за слепия ужас от необятните открити пространства; за зловещите сенки и безбройните опасности, дебнещи в гъстия храсталак или за измамния вятър, който шумолеше в листата и нашепваше неясни заплахи?

Гърлото й се сви от познат задушаващ страх, който я мъчеше от години.

В началото, в първите години на болестта, се боеше само да слиза до града и да ходи на места, където се събираха много хора. Струваше й се все по-лесно и приятно да стои вкъщи, да поръчва нужните неща по каталог и да посреща братята и сестрите си у дома. Постепенно обаче дори дворът се превърна в страшно място, пълно със скрити опасности. Тъй като никога не излизаше и не ходеше на гости, постепенно хората също престанаха да я посещават. Сестрите й се разпръснаха по други градове, приятелките й се изпожениха, родиха деца и я забравиха. Накрая стана невъзможно да прекрачи дори прага на вратата и така се превърна в самотна пленница на собствените си страхове.

Ала сега всички я чакаха отвън и мълчаливо я подканяха да отхвърли своите самоналожени ограничения и да направи първата истинска стъпка към свободата.

Простена тихо да не я чуят. Сърцето биеше лудо в гърдите й, а ръцете й неистово трепереха. По тялото й се стичаше студена пот, от която я втрисаше и й се гадеше. И най-малките шумове бучаха и отекваха в мозъка й, където злокобни черни крила се блъскаха свирепо в стените на съзнанието й.

Погледна зловещата мъртво притихнала природа навън и осъзна, че не може да го направи.

Никога нямаше да събере смелост да прекрачи прага на тази врата. Никога и за нищо на света. Нито заради личното си достойнство, нито в името на свободата и независимостта, нито дори заради Тони.

От гърдите й се откъсна ридание. Искаше й се да умре. Копнееше да се втурне към уюта и сигурността на стаята си, където дебели завеси я деляха от опасностите на света. Жадуваше да се пъхне в меките постели на леглото, да скрие глава под възглавницата и никога, никога повече да не мисли за излизане.

Но Джейми стоеше отсреща и я чакаше. Милата, любвеобилна и добра Джейми. Там бяха и приятелите й — Хайро и Стивън. Те също я наблюдаваха и искрено желаеха да успее.

А най-важното бе, че господин Калахър е там.

Богат и известен, умен и силен мъж като него отделяше от собственото си време да види как тя, Мария Сантари, ще направи стъпка от кухненската врата на пътеката. Ала най-невероятното и смайващо нещо, което я задържаше на вратата в този тежък миг, когато трепереше от страх и единственото й желание бе да избяга и да се скрие, бе доверената от Джейми тайна. Джейми беше споделила, че този мъж, полубог в очите на Мария, изпитва същите страхове като нейните. И ако Мария успее да се пребори със себе си, може би ще помогне на господин Калахър.

Пое мъчително дъх, вкопчи бледите си ръце във вратата толкова силно, че кокалчетата й побеляха и пристъпи неуверено напред.

Още една крачка.

Простена от болка, когато почувства галещия полъх на вечерния вятър върху лицето си и усети омайния, неясен и полузабравен мирис на зеленина и цветя. Поколеба се, посегна към устните да сподави надигналия се в гърдите й вик на ужас и вдигна отново крак.

Още една стъпка.

Усети непознатата грапава бетонна настилка на пътеката. В лицето й се плисна нова гореща вълна на ужас. Задави се и изпита чувство, че се задушава. Затвори очи в отчаяние. Въздухът й се стори студен и зловещ. Олюля се, колената й се подкосиха.

В следващия миг Джейми дотича до нея и я прегърна, като се смееше и я обсипваше с похвали.

— Успя, Мария! Чудесна си! Толкова си смела!

Малка топла ръчичка хвана нейната и Мария разбра, че е Стивън. Детето се притисна до нея и заподскача от радост.

— Браво, Мария! — долетя отблизо плътен глас. — Бог е свидетел колко смелост ти беше необходима да го направиш!

Мария отвори очи и видя срещу себе си господин Калахър. На спокойното му усмихнато лице грееше топлота и възхищение. Преглътна с усилие и почувства соления вкус на сълзите, търкулнали се по страните й. Джейми извади книжна салфетка от джоба на жилетката си и нежно избърса мокрите бузи на Мария, като й шепнеше успокоително:

— Трябва да издържиш още малко, Мария!

Мария преглътна отново с мъка, кимна и хвърли изплашен и учуден поглед към непознатия свят, който я заобикаляше.

— Само няколко секунди, нали? — прошепна тя и стисна здраво ръката на Джейми. — Кажи ми… като мине една минута.

— Още тридесет и пет секунди — ласкаво промълви Джейми и погледна часовника си.

Мария пак кимна. Чувстваше слабост и изтощение. Стивън се притискаше от едната й страна, а Джейми я държеше здраво от другата.

Тридесет и пет секунди. Сториха й се цяла вечност.

Погледът й боязливо се плъзна по кичестите клони на дърветата, надвиснали над зелената морава, криволичещата пътека, която се губеше в гъстия шубрак, лехите, обрасли с пъстри божури и омайните люлякови цветове, спускащи се като водопад по стъклените стени на солариума.

Видя Хайро, застанал до една леха. По устните му се прокрадна мила окуражаваща усмивка. Странно защо отново й се доплака.

Господин Калахър също я наблюдаваше и черните му проницателни очи единствено я спряха да не избяга в къщата.

Осъзна с отчаяние и примирение, че това не бе краят на изпитанието. Голямата битка едва сега започваше. Тепърва трябваше да се научи да стои навън по-дълго време, после да ходи на двора и да сяда на тревата, далеч от сигурното убежище на къщата. А по-нататък да излиза сама, без някой да я насърчава и подкрепя.

При тая мисъл дъхът й се учести, а устата й пресъхна. Ала тя стисна зъби и решително пропъди зловещите образи от съзнанието си. Малко по малко, казваше винаги Джейми. Преди две седмици се страхуваше дори да мине покрай отворен прозорец. А сега вече стоеше на пътеката. Ако напредваше бавно, стъпка по стъпка, сигурно щеше да успее.

— Ще успея! — каза с разтреперан глас тя. Погледът й падна върху господин Калахър. Той й кимна мълчаливо в знак на съгласие. Мария се втренчи смаяна в него. По лицето му бе изписано възхищение. Тя онемя от изненада.

Господин Калахър й се възхищаваше и смяташе, че е смела!

— Хайде, миличка! — промърмори Джейми. — Времето изтече.

Мария се обърна и се забърза с благодарност към кухнята. Душата й ликуваше от щастие.

Наистина успя! Излезе на двора и стоя цяла минута! Хайро и Стивън се зарадваха от сърце на победата й, Джейми я похвали, а господин Калахър я гледаше с възхита.

Светът изведнъж стана прекрасен. Ново непознато чувство на смелост и непобедимост се прокрадна в гърдите й, даде й сила и увереност и измести пресния спомен от преживяния ужас.

Въздъхна блажено сред познатата обстановка на кухнята и се усмихна плахо на Джейми, без да усеща, че по бузите й се стичат сълзи.

— Добре ли си? — попита я Джейми и се вгледа с тревога в мокрото и напрегнато, но ликуващо лице на младата жена. — Имаш ли нещо против вече да те оставим сама?

Мария поклати глава, издуха нос, изтри сълзите си и се усмихна смутено:

— Извинявай, че се държа като дете, но не можеш да си представите колко съм щастлива! Благодаря ти, Джейми!

— О, я остави това! Защо ми благодариш? Ти направи най-трудното, Мария! Сама постигна всичко и заслужаваш голяма похвала!

— Толкова съм щастлива! — повтори отново младата жена, погледна Джейми и посегна към едно парче плат, сложено върху шевната машина. — Тръгвайте да не закъснеете за пикника! — гласът й отново се разтрепери.

Джейми застана до прозореца и видя как Хайро извади линкълна от гаража и помогна на Даниел да се качи на шофьорското място. После сгъна инвалидната количка и я прибра в багажника. Стивън подскачаше от въодушевление на пътеката, докато баща му не го извика с усмивка през прозореца. Момчето послушно се сви на задната седалка и двамата погледнаха към къщата в очакване.

— Стивън е много щастлив, че ти и господин Калахър ще го придружите — рече тихо Мария.

— Баща му никак не беше очарован от идеята, но се съгласи да дойде, защото знае, че е важно за детето. — Джейми погледна загрижено младата жена. — Мария, сигурна ли си, че…

— Върви, Джейми! Нали знаеш, че не ме е страх да стоя вкъщи? — усмихна се дяволито тя.

— Знам, знам! Добре тогава. Ние тръгваме, а Хайро ще остане тук в случай на нужда. Няма да се бавим. Ще се върнем след няколко часа. Чудесна си, Мария! — Тя се наведе и прегърна сърдечно дребната жена. Сетне грабна голямата кошница с храна за пикника и се втурна към колата.

Мария се приближи до прозореца, погледна навън без страх и се сети за времето, когато дори това елементарно действие я ужасяваше.

Видя как Джейми се качи грациозно на мястото до шофьора, каза нещо на Стивън с усмивка, а Даниел запали мотора и подкара плавно голямата кола.

Най-сетне Мария остана сама със себе си. Върна се до шевната машина и се намръщи при вида на недовършената яка. В следващия миг обаче лицето й се озари от радост. Мислите й отлетяха далеч в другия край на града, където един чернокос мъж работеше кротко на бюрото си. Образът му бе толкова жив в съзнанието й, сякаш се бяха разделили едва вчера.

 

 

Даниел седеше в инвалидната количка под клоните на една върба в училищния двор. Наоколо бе пълно с народ — деца пищяха и се боричкаха, щастливи родители, седнали на шезлонги или върху одеяла, бъбреха оживено, смееха се и похапваха. Горд и мълчалив, Даниел стоеше настрана от хората и отговаряше рязко и лаконично на случайните въпроси. Съседите го гледаха със страхопочитание и уважение. Сред тях той бе известен с голямото си богатство и склонността към отшелнически живот.

Ако бяха надникнали обаче в мислите му, щяха със сигурност да се изненадат. Седнал под шарената сянка, той наблюдаваше надбягването на три крака за майки и деца, в което участваха Джейми и Стивън, и в главата му цареше смущение и хаос.

Сред цялата пъстра и шумна картина на училищното празненство за него съществуваше единствено Джейми. Привела леко стройното си гъвкаво тяло и готова за старт, тя се смееше радостно, а буйната й червена грива тлееше като жарава под лъчите на залязващото слънце. Бе прегърнала Стивън през рамо и се шегуваше с другите жени наоколо, докато няколко доброволци привързваха краката на майките към тези на шавливите деца.

Джейми бе слънцето в неговата вселена; тя разпръскваше огън и даряваше живот в неговия малък свят. Копнееше за нея, жадуваше да усети допира на нежните й длани, мечтаеше да я притисне отново в обятията си.

Съдията свири старт и смешните трикраки двойки заподскачаха непохватно към финала. По мрачно стиснатите устни на Даниел се плъзна неволна усмивка. Много от майките бяха пълнички и останаха без дъх още на втората крачка, други пък се препъваха и падаха сред писъци и смях. Ала Джейми и Стивън бяха различни. Стивън бе наследил атлетичните способности на баща си, а високото подвижно тяло на Джейми сякаш бе създадено за спорт. Двамата веднага влязоха в крачка и се спуснаха напред с изненадваща скорост сред бурните аплодисменти на зрителите.

Даниел наблюдаваше с наслада пищните й форми, които се очертаваха под тънката памучна тениска и прилепналите сини джинси, и се възхищаваше на неизчерпаемата й енергия и жизненост. Двамата със Стивън прекосиха финала далеч преди останалите и въодушевената тълпа ги понесе на ръце до победната стълбица да получат наградите си.

Когато ги изгуби от поглед, Даниел отново изпадна в предишното униние и тъга.

Сам предложи на Джейми да забравят станалото и тя се бе съгласила с явно облекчение. Ала как да изтрие от паметта си сутрешната случка, като спомена за нежната й плът и сладостния вкус на целувките й бе оставил неизличим отпечатък в съзнанието му? Как да прогони образа на красивото й стегнато тяло, който непрестанно преследваше въображението му? Как да забрави спонтанния й и естествен отклик или безкрайното задоволство и щастие, което го изпълни, когато телата им се сляха под напора на непреодолимото желание?

Не, трябва да забрави всичко! Даде й дума и не бе честно да нарушава поетото обещание. Нещо повече, знаеше прекрасно, че тя не споделя чувствата му. С мълчанието си бе доказала, че изпитва към него единствено съчувствие и състрадание, а той не можеше да понесе мисълта да го съжалява. Сети се за горчивите думи на бившия й приятел, Чад, че Джейми се занимава само с нещастници и инвалиди.

Намръщи се, изсумтя гневно и се размърда неудобно в стола.

Не можеше да проумее какво толкова е сгрешил, че съдбата го наказва така жестоко. Никога не бе изпитвал такава топлота, любов и желание към своята суетна и повърхностна жена… Всъщност дори не подозираше, че е способен на подобни чувства.

И сега, когато най-сетне бе открил жената на мечтите си — жената, от която се нуждаеше и за която копнееше — Даниел с тъга осъзна, че в очите й бе един нещастник, достоен само за съжаление.

Без всякакво вълнение си спомни как изглеждаше преди злополуката. Бе висок, подвижен и много силен. Атлетичното му тяло извикваше у жените всякакви други чувства, но не и съжаление.

Ех, да бе срещнал Джейми, когато беше още здрав и в състояние да я ухажва и да я дари с ласките и любовта, които заслужава! — помисли отчаяно той.

Губеше си времето с безплодни мисли. Миналото бе безвъзвратно отлетяло, а жестоката реалност на настоящето не можеше да се промени. Бе осъден да се мъчи до края на живота с недъгавото тяло, с тези безжизнени и непотребни крака, които непрестанно му пречеха, не му позволяваха да пътува, да събира материал за книгите си и да бъде с любимата жена.

Джейми и Стивън дотичаха засмени и прекъснаха мрачните му мисли.

— Тате, спечелихме! — викна победоносно Стивън и се подпря на количката. Черните му очи преливаха от щастие. — Изпреварихме всички!

Даниел погледна сина си. Щастливото изражение на детето го прободе като с нож.

— Видях, миличък! Направо ги пометохте! — отвърна той с привидно весел глас и отправи очи към Джейми.

— Добре ли си? — усмихна му се тя. — Не ти ли е студено на сянка?

— Не — махна нетърпеливо с ръка той и се подразни от загрижеността й, сякаш не можеше да се оправи сам. — Какво ви наградиха?

— Шоколадов десерт с ядки — облиза се блажено Стивън. — Моя го изядох, а Джейми даде нейния на Матю. Той се разплака, защото бяха втори.

— Типично в стила на Джейми! Тя обича да съжалява неудачниците — подметна сухо Даниел, ала мигновено съжали за думите си, като видя, че младата жена се изчерви и в очите й проблесна болка. — Е, аз пък не съм ял шоколад и затова съм гладен — побърза да добави той с пресилена веселост в гласа. — Хайде да видим какво е приготвила Клара!

Стивън с готовност придърпа кошницата до средата на одеялото и затършува в нея. Джейми седна по турски до момчето и отвори термоса с топлото кафе. Внимателно наля пластмасовите чаши и поднесе една на Даниел. После се зае да разпределя храната в чиниите.

Той наблюдаваше с нежност няколкото мокри къдрици, паднали върху челото и бузите й. Тя бъбреше със Стивън и приятелите му, а Даниел ги слушаше мълчаливо и гледаше разсеяно оживлението и суматохата в училищния двор.

По едно време Стивън поведе дълги преговори с негов приятел да размени яйчена салата и две панирани бутчета за няколко тарталетки и накрая отиде с момчето до тяхната кошница да извършат сделката. Джейми и Даниел останаха сами в падащия мрак и мълчаливо допиха кафето, загледани в меките пастелни багри на залеза.

— Прекрасно е, нали? — въздъхна замечтано Джейми и се протегна мързеливо на одеялото. — Обожавам да ходя на пикник!

Даниел не издържа и се усмихна на нейната почти детска радост. После отбеляза:

— Значи в такъв случай нямаш проблеми! Мъжете лесно могат да ти угодят.

— Подигравай се ти, подигравай се! — легна по гръб тя, подпря глава на скръстените си отзад ръце и се усмихна дяволито: — Не всички обикаляме света и имаме изискани вкусове като някои!

— Вече не обикалям света, Джейми — отвърна тихо той.

— Да, но преди си пътувал. И пак ще пътуваш, сигурна съм!

Настъпи тишина. Джейми се изправи и взе да прибира останалата храна в кошницата. Замислен и мълчалив, Даниел седеше в инвалидната количка и гледаше великолепния залез, потопил света в златисточервена светлина.