Марго Далтън
Даниел и червенокосата (3)

Трета глава

Фолксвагенът явно вече бе в добро настроение. Той изглежда споделяше радостта на Джейми, защото се носеше плавно по улиците, без да гасне и да боксува. В действителност причината може би беше в това, че пътуваха по надолнището от Найтсбридж към центъра на Калгари.

Докато си пробиваше път в натовареното следобедно движение, чувството й за нереалност постепенно се стопи. Обзе я задоволство и въодушевление. Работата беше чудесна, условията — идеални. Жилището бе осигурено и й спестяваше всекидневното изморително пътуване. Пък ако Даниел Калахър се окаже нервен и раздразнителен, много важно! Той ще е просто поредният капризен пациент. Много като него й бяха минали през ръцете…

Спря зад техния стар блок, свали високите обувки на входа и се изкачи с лекота до четвъртия етаж. Влезе в апартамента, захвърли чантата и папката върху разтурената масичка в коридора, огледа се и се намръщи.

В малкото двустайно жилище бе топло като в пещ, въпреки че лятото едва бе започнало. Гледката бе потискаща и неприятна. Навсякъде цареше хаос и мръсотия и личаха следи от празненство. На пода се въргаляха счупени чаши, полупразни бутилки, разпилени пържени картофи и препълнени пепелници. Въздухът бе тежък и застоял. Цветята на Джейми бяха клюмнали от горещината. Двете й съквартирантки явно бяха празнували предната вечер, а сутринта бяха излезли на покупки, без да почистят.

Сети се за апартамента в къщата на Даниел Калахър. Представи си приятната и спокойна атмосфера, смайващата гледка и хладния сенчест двор с басейна и въздъхна от удоволствие.

Живееше в този претъпкан апартамент, откакто се дипломира и започна работа. Нанесе се с още три момичета, но остана единствена от първите наематели. Междувременно се изреди цяла върволица от съквартирантки. Някои се омъжваха, други си намираха по-добра работа и хубаво жилище. Ала Джейми не обичаше промените и трудно се разделяше с познатите неща. Затова продължи дружелюбно да посреща новите момичета, които с всяка изминала година ставаха все по-млади и по-глупави.

В момента живееше с две медицински сестри и една лаборантка. И с приятелите им, които почти се бяха настанили при тях. По всяко време рискуваше да завари мъж в банята или някой да връхлети по долно бельо в кухнята. Беше й дошло до гуша. Напускаше това място без капка съжаление, даде си сметка тя.

Като започна да подрежда багажа, осъзна колко малко неща притежава в действителност. По негласно споразумение всички кухненски съдове принадлежаха на апартамента и ако някой купеше нещо, го оставяше на следващите наематели. Единствените й вещи бяха цветята, книгите, дрехите и няколко купени през годините репродукции, окачени над леглото й.

Влезе в стаята, която делеше с една от медицинските сестри и потрепери. Необичайната гледка вероятно бе смешна в очите на страничния наблюдател, ала у Джейми будеше отвращение. Половината на Джейми беше безупречно чиста, леглото — опънато, нощното шкафче — подредено, дрехите — прибрани в гардероба.

В другата половина на стаята властваше такъв безпорядък, че Карол спокойно можеше да спи някъде там и човек да не я забележи. Чаршафите бяха смачкани на топка и на места се виждаше дюшекът. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи, мръсно бельо, празни пазарски чанти, сешоари, маши, ролки за коса, козметични принадлежности и куп други неща.

Джейми поклати глава и се сети как изглежда Карол, като тръгва за работа — чистичка, спретната и елегантна. После за пореден път се зачуди как е възможно зад такава красива външност да се крие подобна немарливост. Прекоси стаята, извади чифт сгънати джинси и тениска от едно шкафче и окачи копринената блуза в гардероба. Прибра изцапаната пола в малка плетена кошница и помисли с усмивка, че на другия ден ще помоли Мария да я почисти. Мария знаеше всичко за петната от трева.

Облече всекидневните си дрехи. Неочаквано мисълта, че напуска апартамента, я изпълни с неописуема радост и щастие. Чудеше се как е издържала толкова дълго в такъв безпорядък сред всичките тези шумни и разпилени момичета. Първите години й беше забавно, ала сега вече почти не издържаше. Нещо повече, гореше от нетърпение да се махне оттук.

Почувства се хладно и удобно в избелелите джинси, сандалите и тениската с щампа на Гарфийлд, подарък от племенниците й за Коледа. Поля цветята и хвърли прощален поглед на апартамента. Неочаквано в изблик на неудържима радост грабна чантата, разтвори широко ръце и направи красив пирует във всекидневната. Сетне мина през коридора и се втурна надолу по стълбите към паркинга.

 

 

Когато стигна къщата на Тери, забеляза, че в предния двор кипи оживление. Изглежда се провеждаше състезание за най-красиво домашно животно, организирано вероятно от десетгодишната Тереза, която обичаше да се занимава с подобни работи.

Навсякъде щъкаха деца, кой с куче, кой с котка, а някои бяха донесли и костенурките си. Имаше дори и една измъчена златна рибка, която плуваше храбро в аквариум на жаркото следобедно слънце. От всички страни се сипеха ядни забележки и обвинения срещу Тереза, ала тя запазваше невъзмутимо спокойствие. С блеснала на слънцето червена коса тя обикаляше животните и раздаваше шарени панделки за награда, безучастна към протестите на недоволните малки собственици.

— Мръсен е — заяви тя на едно момченце с тон, недопускащ възражение. Детето притискаше към гърдите си проскубано кутре, а по бузите му се стичаха сълзи. — Как да ти дам награда, когато дори не си го изкъпал?

Като паркира колата и се приближи, Джейми откри, че спорът се е разгорещил. Децата се сърдеха и обвиняваха Тереза в пристрастие.

— Не може да дава награда на Хауърд! Това е нейната котка! Не е честно!

— Хауърд е най-красив — отвърна непоколебимо Тереза. — Какво като съм председател на журито? От къде на къде ще давам награда на твоята котка? Я виж каква е стара и въшлива! Шон, завържи му го на каишката! — нареди тя на по-малкия си брат, който я следваше почтително с панделките, поставени в лъскава кутия от бонбони.

— Лельо Джейми! Лельо Джейми! — заподскача радостно около нея петгодишният Кевин, като здраво държеше каишката на големия шарен котарак. — Виж, Хауърд си има панделка! Хауърд спечели първа награда!

Котаракът гледаше заплашително Джейми през присвитите си очи.

— Не е честно! — надигнаха се отново викове на негодувание. — Госпожице О’Рурк, това е нейната котка! Кажете й, че не може…

Джейми усети надвисналата опасност от бунт и потърси убежище в къщата. Във всекидневната завари баща си и тригодишната Мириам да гледат бейзболен мач по телевизията. Малкият Дъги, който бе само на девет месеца, лежеше тихо в кошчето, риташе с голите си краченца и сучеше от едно шише, подпряно на възглавницата.

— Здравей, татко! — прекоси стаята Джейми, целуна баща си по бузата и прегърна нежно Мириам. — Здравей, Мириам! Как се справят „Сините сойки“?

Кевин О’Рурк изсумтя ядосано и вдигна черните си гъсти вежди с възмущение. Седнала до него на дивана, Мириам погледна Джейми с големите си сини очи.

— Двама от играчите се сблъскаха. Единият падна и изпусна топката — отвърна сериозно тя. — Дядо побесня от яд.

— Дядо наистина побесня от яд — засмя се Кевин, пое малкото момиченце в скута си и го целуна по черната коса. — Тия момчета играят като бабички. Срамота! — провинциалният му акцент се чувстваше по-силно, както винаги, когато се гневеше от играта на любимците си.

— Трябва да те вземат за мениджър, татко. Бързо ще ги вкараш във форма.

— Кой знае? Може и да не успея. Жалка гледка са тоя сезон, жалка гледка! — промърмори печално той. После се усмихна дяволито: — Е, Джейми, изглеждаш ми доволна и щастлива. Май си получила мястото, а?

— Шшт! Искам да изненадам Тери и Дорийн — усмихна се мило тя. — Човек нищо не може да скрие от теб, татко!

Джейми сведе очи към него и изпита смесено чувство на обич и безпокойство. Притесняваше се за здравето му, откакто преди година старият човек бе получил инфаркт. Възстановяваше се сравнително бързо, ала все още бе немощен и слаб и по нищо не приличаше на здравия и силен мъж от детските й години.

След ранната смърт на жена си Кевин О’Рурк бе отгледал децата си съвсем сам — Джейми, Тери и двамата им братя, които бяха семейни и живееха надалеч. Той беше идол в очите на децата, типичен твърд и непримирим ирландец. Усмихнат, весел и лъчезарен, той работеше много, ала винаги намираше време да посвири и попее от сърце. Сега изглеждаше блед и посърнал, а в слабото му прегърбено тяло нямаше и следа от предишната жизненост.

Тук му беше добре — с Тери и сърдечната, любвеобилна Дорийн, която го обичаше като свой роден баща и му бе благодарна, че й помага да се справя с многобройната челяд. Въпреки това Джейми се тревожеше за него. Именно състоянието му бе пробудило в нея интерес към терапията на сърдечноболни.

— Не ме гледай сякаш съм хвърлил топа — потупа я нетърпеливо по ръката той. — Има още много време, докато ме изнесат с краката напред. Дъги, момчето ми, тая пелена май трябва да се смени, а? — той внимателно сложи Мириам на дивана, стана сковано и се приближи до кошчето.

Като видя, че дядо му идва, Дъги захвърли шишето, загука нещо и замаха неистово с ръчички и крачета.

— В кухнята са — осведоми я Кевин. — Тери вечеря рано. Смяната му започва в пет.

— Благодаря, татко. После пак ще се видим.

Докато той сменяше пелената и повиваше с вещина бебето, Джейми излезе от стаята и тръгна по коридора към кухнята. Съчувстваше на брат си, който бе полицай и често му се налагаше след тежко нощно дежурство да почива сред целия този шум и врява.

Тери вече бе облякъл униформата си и ядеше пържола с картофи. Седнала срещу него на чаша кафе, Дорийн му правеше компания. Тя обикновено вечеряше по-късно с Кевин и децата.

Джейми влезе тихо в стаята и потупа брат си по рамото. Прегърна Дорийн и прекоси стаята да си налее кафе от каната на шкафа.

— Е, Джейми — забоде парче месо Тери, а на широкото му, осеяно с лунички лице затрептя закачлива усмивка. — Как върви колата?

— Не питай! — седна срещу него Джейми. — Два пъти угасна по пътя. Втория път бях по средата на едно кръстовище. Направо си изкарах акъла!

— Сто пъти съм ти казвал — рече търпеливо той, — че е крайно време да смениш бензиновата помпа. Ако ме беше послушала, щях да ти я сложа аз. Но тъй като си много умна, сега ще трябва да я дадеш на сервиз. Аз нямам време, защото минавам на две смени.

— Не се притеснявай, Тери! — отвърна спокойно тя и продължи небрежно: — Получих онова място и тъй като вече имам работа, мога да дам фолксвагена на ремонт.

Дорийн, която до този момент я наблюдаваше мълчаливо и напрегнато, неочаквано подскочи от радост. Втурна се да я прегърне и я засипа с куп въпроси.

— Чакай, чакай! По-спокойно! — засмя се Джейми и заразказва: — Къщата е много хубава. Намира се в западния край на града. Ще имам собствен апартамент, а условията са както в обявата — пълна заплата за три часа на ден и понякога допълнителни сеанси. През останалото време съм напълно свободна.

Инстинктивно отбягваше въпросите, свързани с къщата и личността на Даниел Калахър, като помнеше обещанието да бъде дискретна. Слава Богу, Тери и Дорийн не проявиха излишно любопитство и искрено се зарадваха на успеха й.

— Как е навън? — смени накрая темата Тери и премина към сладоледа.

— Става напечено — отвърна Джейми. — Струва ми се, че в най-скоро време ще линчуват председателя на журито.

— А дано! Да видим най-сетне малко спокойствие.

Той допи кафето в чашата, взе фуражката от закачалката зад вратата и целуна Дорийн за сбогом. Потупа по рамото сестра си, облече сакото на униформата и закрачи важно към колата. Джейми стрелна с очи снаха си. Обикновено бе свикнала да я възприема като майка на пет деца, ала в този миг я видя в съвсем различна светлина — като млада и влюбена жена. Съпруга на полицай, която изпраща мъжа си на работа и се моли да се върне жив и здрав.

Джейми погали загрубялата ръка на Дорийн и се усмихна. В този момент вратата на кухнята се отвори и децата нахлуха с гръм и трясък.

Тереза изглежда изобщо не бе впечатлена от яростната реакция на участниците в състезанието. Дори вече обмисляше плана на следващото мероприятие — цирк на открито. Щяха да пренесат в задния двор столове за публиката и да продават входни билети. Тя и Шон щяха да играят главните роли, а многострадалният Хауърд щеше да е едновременно кръвожаден тигър и танцуваща мечка.

— Ще дойдеш ли, лельо Джейми? Ще играеш жената на великана.

— Благодаря за поканата — отговори сухо Джейми, — но утре съм заета. Ще се местя.

— Къде? Къде ще се местиш? — изписка разтревожен малкият Кевин, а сините му очи се наляха със сълзи.

— В друг квартал, глупчо! — обърна се към брат си Тереза. — Не помниш ли, че мама ни каза?

— Леля Джейми ще е близо до нас, не се притеснявай! — протегна ръце бащата на Джейми и взе в обятия малкия си внук да го успокои. — Тя ще работи в голяма къща, ще печели много пари и често ще ни идва на гости. Дори по-често, отколкото досега.

— Искам да видя голямата къща! — изтри сълзите си детето и погледна леля си с надежда.

Джейми се сети за просторното имение, басейна, тъжното изпито лице на малкия Стивън и рече:

— Някой ден може би ще те взема с мен.

Така Стивън ще има с кой да играе, помисли тя. Горкото момче, бе съвсем само в пустата къща.

Внезапно в съзнанието й изплува мрачното навъсено лице на Даниел Калахър, но тя решително пропъди образа му. Този мъж не може да се бърка в живота на всеки, когато си иска, ядоса се Джейми. Всеки има право сам да определя съдбата си.

Както всяка събота след вечеря Кевин поведе децата към телевизора да гледат анимационни филми. Джейми и Дорийн измиха съдовете и подредиха кухнята, погълнати от сладък разговор. Когато стана време за лягане, Джейми изкъпа децата сред глъч и врява. Те подскачаха и се щипеха, докато търкаше немирните им тела и подсушаваше косите им. После ги сложи в леглата и грижливо ги зави. Разказа им приказка, а те доверчиво споделиха детските си тайни.

Когато накрая в къщата настъпи спокойствие, Джейми седна с баща си и Дорийн на чаша кафе и заедно се наслаждаваха на тишината.

— Какво ще кажеш за една игра на бридж, Джейми? — попита Дорийн. — Можем да извикаме съседката госпожа Елиът да направим четворка — сетне се усмихна многозначително: — На нас с Тери ни се струва, че госпожа Елиът ухажва нашия дядо.

Кевин изсумтя възмутено и Джейми се засмя.

— Съжалявам, Дорийн, но имам среща с Чад. Ще ме чака след работа в залата за фитнес. После ще ходим да играем боулинг с Марк и Синди.

— Ами хубаво. Как е Чад, между другото?

— О… Добре е. Зает както винаги.

— Предполагам, че се радва за новата ти работа.

— Всъщност… не съм му казала.

— Сериозно?! Не си му казала?! Не мога да повярвам!

— Още не съм го видяла. Нали ще бъдем заедно довечера?

— Аз пък си мислех, че ще се отбиеш да му съобщиш, като идваш насам.

— Да ти кажа честно, така бързах към вас, че и през ум не ми мина да му се обадя.

Джейми стана и отиде да изплакне чашата на мивката. Кевин и Дорийн се спогледаха разтревожено, ала Джейми не забеляза загрижеността им.

 

 

Залата на Чад беше шумна и оживена; привличаше все повече хора и печалбите непрекъснато растяха. Браво на Чад! — помисли Джейми, излезе от колата и забърза към входа. Беше купил порутената сграда с огромен заем от банката, бе монтирал уредите съвсем сам и здраво се беше потрудил да намери клиентела. Сега имаше внушителна група от редовни посетители. Работеше от зори до мрак, но бе щастлив, защото бизнесът се разрастваше.

Когато Джейми влезе, вече затваряха. Външното фоайе бе пълно с весели жизнерадостни млади хора, които се уговаряха на висок глас да прекарат заедно вечерта. Носеха сакове и бяха облечени в скъпи спортни екипи. Джейми се усмихна и поздрави някои свои познати, после влезе в салона.

Там видя Чад по къси бели панталони и червен потник. Бе останал сам в голямото помещение и работеше усилено на уреда за гребане. Той я забеляза и й кимна, ала продължи да тренира. На външен вид двамата чудесно си допадаха. Чад беше силен и здрав мъж, с десетина сантиметра по-висок от Джейми. На улицата хората извръщаха глави след тях, защото бяха идеална двойка.

Чад бе приятел на Тери и Джейми го познаваше още от ученическите години, но излизаха заедно едва от няколко месеца. Като наблюдаваше широките рамене и мускулестите му крака, тя с изненада откри, че го сравнява с Даниел Калахър.

Що се отнася до горната част на тялото му Чад с нищо не превъзхождаше Даниел Калахър. Нещо повече, Даниел изглеждаше по-силен и с по-развити мускули. И макар да нямаше красивата външност на филмова звезда като Чад, той притежаваше свой собствен чар.

Но когато погледът й се спря върху здравите, атлетични и твърди като стомана бедра, които се свиваха и разтягаха равномерно на уреда, тя осъзна, че разликата между двамата е огромна. Представи си неподвижните крака на Даниел Калахър, приковани към инвалидния стол. Странно защо тази картина събуди у нея неприязън към Чад. Прииска й се Чад да стане от проклетия уред и да я прегърне.

— Виж какво, побързай, ако обичаш, защото трябва да си вземеш душ, а Синди и Марк ще ни чакат в девет и половина — гласът й прозвуча неочаквано остро.

— Добре де, добре — усмихна се той. Белите му зъби изпъкваха на загорялото лице, а косата му блестеше на силното осветление. — Още две серии и после целият съм твой.

Джейми се разходи разсеяно между уредите в салона, докато Чад свърши. Най-сетне той стана от уреда и се приближи задъхан до нея.

Тя го погледна. Винаги бе харесвала високите мъже. Всъщност, ръстът на Чад беше едно от главните му достойнства. В момента обаче огромното му изпотено тяло я отблъскваше.

Реши, че не е справедлива към него, и се усмихна:

— Получих мястото, Чад. Започвам в понеделник.

— Това е чудесно, скъпа! — прегърна я зарадван Чад. — Каква е работата?

— Страхотна! Пълна заплата за три часа на ден и собствен апартамент!

— Браво! Най-после! — присви многозначително устни той. — Знам, че не ти беше приятно нито у вас, нито у нас сред толкова много хора, но сега, когато най-сетне имаме собствен апартамент, може би…

— Чад — прекъсна го ужасена Джейми, — няма да е точно така. Не можеш да идваш там. Никога.

— Защо?

— Ами защото той… собственикът на къщата, моят шеф, той… — обърка се Джейми. — Той е малко особен. Едно от условията е да не каня никого там. Мога да се срещам с приятели само извън къщата.

— Аха — гласът му стана неочаквано студен. Той я пусна и се облегна на уреда за вдигане на тежести. — Кой, инвалидът ли? Той ли е големият шеф?

— Да — отвърна остро Джейми, подразнена от тона му.

— На колко години е тоя тип? Стар ли е? Седемдесет? Осемдесет?

— Не, не е толкова стар.

— А, така ли? И на колко години е?

Стана й неприятно. Ревността на Чад често им създаваше проблеми, ала не допускаше, че това може да има нещо общо с новата работа.

— Не знам — отвърна уклончиво тя, но изведнъж се ядоса и реши, че няма смисъл да лъже. — Към тридесет, предполагам. Малко по-голям от теб, може би.

— Охоо! Ясно… — сянка помрачи красивото му лице. — Звучи добре. Нищо чудно, че не иска да се навъртам наоколо, когато го масажираш.

— За Бога, Чад! Та той е парализиран! Прикован е към инвалиден стол! Не можеш ли поне веднъж да проявиш малко разум?

— Значи пак инвалид, а? Дявол да го вземе, Джейми, това е типично в твой стил! Отново си намерила някой, когото да съжаляваш и да му съчувстваш, така ли? — Джейми отвърна с мълчание. — Както последния път с оня проклет художник… Как му беше името… Май Ерик. Дето уж щеше да става известен, пък ако те нямаше теб да го подпираш, щеше да си тегли куршума. Помниш ли, Джейми? А спомняш ли си на какво мъчение те подложи? Или оня другия с двете деца, дето изобщо не можеше да се справя без теб. Това почти те съсипа. Не беше ли така?

— По дяволите, Чад…!

— Погледни истината в очите, Джейми! Очевидно си падаш по такива несретници. Изпитваш постоянна нужда да се грижиш за някой. Трябваше да се сетя, че е само въпрос на време да се хванеш с някой от пациентите. Ти явно обичаш да съжаляваш хората. А те винаги ти причиняват болка, защото единствено те използват.

Джейми мълчаливо се взираше в отсрещната стена. Знаеше, че в суровите му думи се крие частица истина. Понякога Чад беше доста проницателен, особено когато ставаше въпрос за собствените му интереси. Тя се обърна и го погледна право в очите.

— А ти да не си по-различен, Чад? Използваш тялото ми да задоволяваш сексуалните си потребности и се отнасяш с мен като с предмет, който служи за украса на салона ти. Харесваш да вървя до теб, защото изглеждаме чудесно и хората се възхищават от външния ни вид. Това не е ли използване, Чад?

— Не знаеш какво говориш! — почервеня от яд Чад. — Никого не използвам, ясно ли ти е? Ще се издигна с теб или без теб. Но ако си умна, ще стоиш до мен.

Те се вторачиха един в друг. Красивите им лица бяха изкривени от гняв.

— Виж какво, Джейми, не искам да се караме — не издържа накрая той. — Хайде да забравим всичко, а? Понякога неволно избухвам, защото държа на теб и те желая до болка, а ти дори не… — тя понечи да отговори, ала той припряно продължи: — Да забравим случката, моля те! Не казвай нищо. Отивам да взема душ, после ще поиграем боулинг и ще се позабавляваме, нали?

— Да — отвърна механично тя, усмихна се разсеяно и се загледа след Чад, който се отдалечи към съблекалните.

Останала сама в залата, Джейми седна безшумно на един от уредите за гребане и се втренчи в отсрещната стена. Бързо забрави скандала с Чад и предстоящата вечер. Мислите й се насочиха към следващия ден, когато щеше да натовари багажа си на фолксвагена и да се отправи към голямото имение в Найтсбридж Хайтс.