Марго Далтън
Даниел и червенокосата (14)

Четиринадесета глава

— Татко? Татко, може ли да вляза?

Съсредоточен върху документите, разпилени по бюрото му, Даниел с усилие се върна към действителността и се обърна към вратата. На прага стоеше Стивън, облечен в училищната си униформа, косата му бе прилежно сресана.

— Извинявай, сине, не те чух какво каза? Искаш да поговорим ли?

— Искам да те попитам нещо — повтори търпеливо Стивън. — Може ли да вляза?

— Разбира се.

Даниел проследи с поглед малкото момче. Както винаги, остана поразен от фините му черти, изразяващи необикновена чувствителност, стеснителност и уязвимост.

Стивън пристъпи в стаята и внимателно седна на един от кожените фотьойли. Беше с къси сиви панталонки и краката му изглеждаха съвсем слаби. Даниел с усмивка забеляза драскотината върху коляното на сина си — белег от минало приключение.

Момчето прехапа устни и за миг сведе очи към ръцете си, учтиво прибрани в скута му, после смело се вгледа в баща си.

— Татко, Джейми ще се върне ли?

Даниел усети как дъхът му секна, болката избухна с неподозирана сила в тялото му. Но лицето му остана безизразно, докато той внимателно подреждаше документите пред себе си.

— Разбира се, че ще се върне, Стивън. Защо се тревожиш?

— Помислих си… Помислих си, че може би тя не ни обича… — прошепна детето. Лицето му бе силно пребледняло. — Реших, че може би е като мама и не иска да живее с нас, че ще си замине и никога вече няма да се върне.

Даниел положи неимоверни усилия, за да срещне спокойно изпитателния поглед на сина си.

— Стивън, ти не си виновен, задето майка ти ни напусна. Ти си чудесно момче и тя все още те обича по свой начин. Джейми също те обича. И много държи на теб.

— Тогава защо замина? — попита умолително Стивън. — Не ми е толкова мъчно за мама — продължи той с неподправена детска искреност. — Тя и без това не ми обръщаше внимание. Но Джейми винаги е толкова… — гласът му заглъхна и момчето сведе глава. Търсеше подходящи думи, докато Даниел го наблюдаваше с безпокойство. — Ако Джейми не се върне, ще умра — сподавено промълви накрая Стивън. — Обичам Джейми.

— Аз също, сине — тъжно рече Даниел, тъмните му очи невиждащо се втренчиха някъде далече. — Аз също.

Преди да продължи мисълта си, на прага се появи Мария. Тя погледна извинително Даниел и насочи вниманието си към момчето.

— Стивън, трябва да побързаш. Автобусът ще бъде… — младата жена внезапно замълча и разтревожено се втренчи в детето. — Стивън, ти плачеш. Какво се е случило?

Момчето стана, бързо избърса очи и се насочи към вратата. Мария загрижено погледна Даниел.

— Разтревожен е за Джейми — обясни Даниел. — Страхува се, че тя може да не се върне.

Мария кимна съчувствено, наведе се и прегърна малкото момче.

— Стивън, знаеш, че Джейми ще се върне — прошепна тя. — Татко ти ни каза, че тя ще бъде тук след няколко дни.

— Понякога хората така казват — упорито възрази Стивън. — Ала после не се връщат. Ами ако Джейми не се върне?

— Джейми ще се върне — твърдо заяви Мария. — Тя обича всички ни твърде много, не би могла да замине и да ни изостави. Почакай и ще видиш. Джейми ще се върне, преди да дойде краят на седмицата и тогава Клара ще направи пай от ревен за вечеря.

Стивън вдигна поглед към нежната млада жена, очите му радостно заблестяха.

— Паят от ревен е любимият на Джейми.

— Да, наистина — усмихна се Мария и погали момчето по косата. — А ти трябва да завършиш оцветяването на онези чудесни картинки с цветя. Знаеш, че Джейми много обича цветя.

Успокоено, момчето приближи до баща си, целуна го по бузата и пое към вратата, следвано от Мария.

— Стивън — обади се внезапно Даниел, — изтичай долу сам и вземи учебниците си от Клара. Бих искал да поговоря с Мария.

— Добре, татко. Довиждане. Довиждане, Мария. Ще се видим след училище — той спря на прага, обърна се и с надежда се взря в баща си. — Татко, мислиш ли, че когато се върна довечера, Джейми вече ще бъде тук?

Даниел поклати глава.

— Вероятно не. Мисля, че ще се върне към края на седмицата, момчето ми. Тя си взе отпуска, за да си почине.

Момчето се поколеба, после кимна и изчезна по коридора.

За миг Даниел остана неподвижен, втренчен замислено във вратата, после се обърна към Мария, която плахо чакаше в стаята.

Откакто Джейми се появи в къщата, Мария като че ли вече не е тъй нервна и изплашена в мое присъствие, помисли си Даниел. Но изглежда ще си остане все така стеснителна и плаха.

— Надявам се, че му казвам истината, Мария — рече той с тъжна усмивка.

— За Джейми ли, сър?

Даниел кимна и сведе поглед към документите върху бюрото.

— Сигурна съм, че това е истината, сър — отвърна уверено Мария. — Не мога да повярвам, че Джейми няма да се върне. Тя държи на нас. Тя е като…

— Като член от семейството? — попита Даниел и стрелна с поглед младата жена.

— Да — тихо рече Мария. — Като член от семейството.

— О, Господи — промърмори Даниел, като даде израз на чувствата си. — Боже мой… — изведнъж възвърна самообладанието си и се втренчи в пръстите си, вкопчени в бюрото. — Мария — започна той, като внезапно и преднамерено смени темата, — разбрах, че днес ще предприемеш важна стъпка.

Бузите на младата жена силно поруменяха.

— Да, сър — прошепна тя. — За мен поне е много важна.

— Важна е за всички, Мария. Да събереш кураж да направиш нещо, което те плаши до смърт… е най-важното решение в живота на всеки човек.

Мария вдигна поглед. По лицето й бе изписана странна смесица от страх и признателност.

— Благодаря ви, сър — прошепна тя.

— Какъв точно е планът ти? Какво възнамеряваш да направиш днес? Мога ли да ти помогна?

— Не, благодаря, сър. Мисля, че е по-добре да не приемам помощ. Трябва да го направя сама.

Даниел кимна.

— И какво ще предприемеш?

— Ще бъде точно като предишния път. Но не искам да рискувам, като си оставя спасителен изход. Трябва да съм сигурна, че ще стигна дотам.

— И как ще го постигнеш?

Мария се поколеба, руменината по страните й се засили.

— Ще… уредя някой да ме чака там — промълви тя, неспособна да срещне погледа на Даниел. — Някой, когото не бих искала да разочаровам, за да съм сигурна, че ще спазя уговорката.

— Някой, който работи в търговската част на града? — усмихна се Даниел. — Например в магазин за хранителни стоки?

Лицето на младата жена грейна в усмивка и Даниел усети как буца засяда на гърлото му.

— Обади ли му се вече, Мария?

Тя поклати глава.

— Ще му се обадя… след няколко минути. Първо исках да се уверя, че ще успея да стигна до града. Вече знам, че ще се справя — добави тя и гордо вирна брадичка. Решимостта й трогна Даниел. — Няма да се поддам отново на страха си. Изгубих достатъчно години от живота си.

— Мария, какво точно изпитваш? — настойчиво попита мъжът. — Искам да кажа, когато излезеш, когато всъщност се впускаш в това, което те ужасява и знаеш, че спасителен изход няма. Как се чувстваш тогава?

Младата жена се замисли, търсейки най-подходящите думи, с които да отговори. Очите й бяха вперени някъде в далечината.

— Ужасно е — промълви най-сетне тя. — Няма думи, с които бих могла да опиша колко е ужасно. Сякаш умираш, и то само от страх, защото е трудно да повярваш, че можеш да понесеш такова мъчение и да останеш жив. Но после се замисляш за всички хора, които обичаш, за твърде високия залог, за огромната загуба, която ще претърпиш, ако смелостта ти изневери, и продължаваш напред. А след това се чувстваш чудесно — заключи момичето. — Нищо не те кара да се чувстваш така прекрасно както… Както мисълта, че си влязъл в битка със страха си и не си се предал.

Даниел я изслуша мълчаливо. Лицето му бе изопнато, напрежението от потиснатите чувства бе сковало мускулестото му тяло.

— Желая ти успех, Мария — тихо рече той. — Ти си невероятно смела и заслужаваш да бъдеш най-щастливата жена на света.

Тя се обърна към него, изненадана и трогната от думите му, после излезе от стаята. Даниел проследи с поглед как вратата безшумно се плъзна зад стройната й фигура. Бавно подкара стола към прозореца. Дръпна завесите и дълго остана загледан в градината, окъпана в златни есенни багри.

 

 

— О, Хайро, благодаря ти — възкликна Мария. — Прекрасна е — усмихна се младата жена, бледото й лице грейна щастливо, докато тя разглеждаше полираната дървена кутия в ръцете си.

— Твоята е от тиково дърво — обади се Клара от другата страна на масата. — А моята от махагон. Виж как добре прилягат ъглите.

Клара вдигна друга малка кутия и я подаде на Мария. Усмивка смекчи строгите черти на готвачката. Хайро смутено се наслаждаваше на радостта на двете жени от неговите подаръци.

— Имам една и за Джейми — рече той. — Ще й я дам, когато се върне.

— Джейми ще се зарадва много — увери го Мария. — Ще бъде възхитена, Хайро. Изработката е великолепна.

Хайро бутна стола си назад, допи кафето и се отправи към вратата. На прага спря, обърна се към двете жени и рече с усмивка:

— За жените в моя живот, нищо не е достатъчно красиво.

Клара се засмя и стана. Внимателно остави кутията си на перваза и нежно погали дървената повърхност. Взе ключовете си и навлече старата си жилетка.

— Е, аз излизам. Имаш ли нужда от нещо? — попита тя, свела поглед към списъка за покупките.

— Не, Клара — отвърна Мария и отнесе чиниите до умивалника. — А пък и аз също ще отида до търговския център — добави, като се опита гласът й да прозвучи нехайно. — Може би около обяд.

Клара се взря в приятелката си.

— Мария, мислиш ли, че е разумно? Искам да кажа, не е необходимо да прибързваш… Още едно неприятно изживяване едва ли ще ти отрази добре. Не мислиш ли, че е по-добре да изчакаш поне докато Джейми се върне?

Мария поклати глава.

— Не мога винаги да прехвърлям проблемите си на Джейми. Искам да й докажа, че мога да се справям сама.

Клара замислено се поколеба на прага, после кимна и излезе.

Мария приближи до прозореца, проследи с поглед как малкия пикап на Хайро и колата на Клара потеглиха надолу по криволичещия път, нервно изтри ръце в престилката си и вдигна телефона.

Номерът бе запечатан в паметта й, макар че отдавна не го бе набирала. Много пъти в самотните следобеди бе отваряла указателя и се бе взирала в цифрите с мисълта, че Тони е там, от другата страна на линията, на секунди разстояние и трябва само да събере кураж, за да чуе гласа му.

Мария пое дълбоко въздух, прехапа устни и стисна слушалката в ръка. С треперещи пръсти натисна бутоните.

Чу отчетливия звън на телефона в магазина, деловия тон на служителката, която се обади, собствения си несигурен глас, после веселите викове, призоваващи Тони и бързите му стъпки, приближаващи към телефона.

— Ало? — рече той.

При звука на тъй скъпия познат глас, в гърдите на Мария се надигна паника, която заплашваше да я погълне. Дъхът й секна, не можеше да говори, не можеше да си спомни собственото си име, нито причината, поради която се обаждаше.

— Ало? — повтори Тони. — Кой се обажда?

— Аз съм… аз съм, Тони — промълви Мария, ядосана на себе си, заради обзелата я несигурност.

— Мария? — задъхано прошепна той. — Мария, ти ли си?

— Да… да, аз съм. Тони, извинявай, че ти досаждам, докато си на работа. Зная, че не би трябвало да се обаждам, но…

— Мария, не ми досаждаш! Ако знаеш само колко пъти аз… — той изведнъж замълча, после продължи с по-спокоен тон: — Какво бих могъл да направя за теб, Мария? Заради събирането ли се обаждаш?

— Не, не съвсем — прошепна тя. — Аз… имам нужда от помощта ти.

— Мария, ако бих могъл да ти помогна по някакъв начин, нищо не може да ме спре.

Думите му я развълнуваха, стоплиха сърцето й, вдъхнаха й смелост.

— Тони, имам… проблем. Имам го от много време, но през последните няколко години сериозно се задълбочи. Всъщност не зная как да ти обясня… — Мария се поколеба за миг, след това решително продължи: — Страдам от… агорафобия. Знаеш ли какво е това?

— Да, зная — той замълча за момент. — Мария, затова ли ми отказваше всеки път, когато исках да се видим? Страхувала си се да излезеш от къщата?

— Да, Тони, затова.

— Защо не ми обясни? Трябваше да ми кажеш, Мария! Мислех, че не искаш да ме видиш, че си намерила друг, който ти допада повече.

— О, Тони — прошепна Мария и стисна слушалката с треперещи пръсти, като се опита да преглътне сълзите си.

Тя чу някой да го вика по име, после високи гласове, които му подхвърлиха шега, последвана от неговия остроумен отговор. За миг настъпи тишина, след което Тони отново заговори в слушалката.

— Мария, нали каза, че мога да ти помогна? Има ли нещо, което бих могъл да сторя за теб? Знаеш, че съм готов да направя всичко, за което ме помолиш, Мария.

— Аз… — Мария пое дълбоко въздух и продължи: — Тони, опитвам се да преодолея страха си. Накрая осъзнах… При господин Калахър постъпи на работа терапевт и тя ми помогна да разбера, че не съм луда, Тони, че това е болест като всяка друга и хората могат да бъдат излекувани. Благодарение на тази жена съм много по-добре. Вече мога да пътувам съвсем сама с автобус до търговския център, но все още… Все още ужасно се страхувам — призна Мария и смутено се засмя.

— О, Мария — промълви той. — Моя малка Мария…

Нежността в гласа му я трогна дълбоко. Младата жена вкопчи пръсти в ръба на масичката, на която бе поставен телефонът. Нямаше сили да продължи.

— Тони, скоро ще навърша трийсет — рече накрая. — Не желая да губя повече години от живота си. Искам… Искам да…

Гласът му прозвуча отново — силен и плътен.

— Зная, Мария. Чувствам се по същия начин. И ако мога да помогна…

— Наистина искам да те видя, Тони. Всъщност точно затова се обадих. Чудех се… — Мария замълча, скована от парализиращ страх, после смело продължи: — Чудех се какво ще правиш на обяд?

— Днес ли?

— Да.

— Господи, Мария, чаках толкова време и сега изведнъж… Не съм зает на обяд — радостно рече той с момчешка дяволитост в гласа. — На твое разположение съм.

— Трябва да те предупредя, че може и да не успея, Тони — със сериозен тон сподели Мария. — Миналата седмица… пропътувах сама целия път до търговския център, след което получих пристъп на паника… и трябваше позорно да бъда откарана вкъщи.

— О, Мария… Не искаш ли да дойда и да те взема? Няма ли да бъде по-лесно?

— Не! — рязко го прекъсна Мария. — Лесните начини не ме интересуват! Искам отново да заживея нормално! Трябва да се справя с трудностите, за да успея!

— Добре, кажи ми какво искаш и ще го сторя.

— Искам да се срещнем на обяд в търговския център. В колко часа ти е удобно?

— В един. Няма да изляза в обедна почивка до един и после ще можем да прекараме заедно няколко часа.

— Чудесно — смутено рече Мария. — Това е чудесно, Тони. Ще се срещнем в един часа пред Итън.

— Мария, сигурна ли си…

— Напълно — прекъсна го тя. — Ще се видим в един часа.

— Мария, нямаш представа колко много… — обзелото го вълнение се чувстваше в гласа му. После отново се дочуха високи викове и закачки, мъжът се поколеба, после продължи по-делово: — Добре, ще се видим в един часа. Довиждане, Мария.

— Довиждане, Тони — нежно отвърна тя.

Дълго след като бе оставила слушалката, Мария остана загледана в телефона. Очите й блестяха замечтано.

 

 

Мария твърде късно осъзна, че на обяд не е най-подходящото време да се пътува с автобус.

Седалките бяха претъпкани с ученици, студенти, както и с домакини, тръгнали да пазаруват. Правостоящите бяха притиснати един в друг, блъскаха се на завоите, грубо се бореха за място.

Мария едва не изгуби кураж, когато бе притисната на седалката до прозореца от необикновено пълен мъж, облечен в стар вълнен пуловер. Непознатият носеше куп книги и дъхът му вонеше на салам.

За щастие спътникът й не подхвана разговор и Мария се загледа през прозореца в наситения с багри пейзаж, който бе опознала за последните няколко месеца дотолкова, че й вдъхна спокойствие.

Тя седеше мълчаливо, прибрала ръце в скута си, поразително красива в яркочервения костюм, ушит специално за събирането по случай годишнината от завършването на гимназията. Лицето й изглеждаше бледо и изящно, гъстата й, черна коса бе опъната назад и свита на кок.

Радвам се, че не запазих костюма за събирането, помисли си тя и плъзна ръка по тънката материя на полата. Все пак днес е най-важният ден в живота ми.

Автобусът спираше и тръгваше, отваряше и затваряше врати, за да погълне или изхвърли потока от пътници. Клаксоните на автомобилите свиреха, хората грубо крещяха, есенният вятър вдигаше прах и изсъхнали опадали листа. Бавно и безмилостно светът зад прозорците на автобуса започваше да се превръща в злокобен пейзаж, пълен с безименни заплахи.

Мария прехапа устни и втренчи невиждащ поглед пред себе си, усети как бавно я обзема вцепеняващия ужас, предхождащ винаги пристъпите на паника. Опита да насочи мислите си към приятни неща — представи си как Стивън и Кевин весело се смеят в дървената къщичка, видя радостното лице на Клара, стиснала новия си фотоапарат, Хайро, увлечен в изработването на изящна и сложна дърворезба, играта на слънчевите лъчи в огнените къдрици на Джейми. Отчаяно си помисли за Тони, за черната му къдрава коса и трапчинката на брадичката му, за изпълнените му с безкрайна доброта очи. Тони, който в този момент я чакаше на ветровитата улица в търговския център.

Но образите на любимите й хора бяха неясни и отдалечени, тъй нереални както изглеждат предметите, видени от обратната страна на телескоп. Погрешно си бе въобразила, че срещата с Тони, на която много държеше, ще бъде в състояние да потисне страховете й. Обичаше Тони, копнееше да го види, но сграбчена в лапите на паниката, която заплашваше да я задуши, любимият й все едно беше на луната.

Мария отчаяно изстена и стисна ръце, едва овладявайки импулса да скочи, да премине по пътеката между седалките на движещия се автобус и да се хвърли на улицата, където ще може да побегне, слепешката да тича, докато намери спокоен тих подслон. Да се върне вкъщи, в своята стая, обратно там, откъдето изобщо не трябваше да тръгва…

През гъстата сива мъгла, нахлула в главата й, Мария дочу глас, смътен и далечен, долови неясни думи.

Младата жена изстена отново, тръсна глава в опит да проясни замъгленото си съзнание, но продължи да чува гласа.

Усети тежка топла ръка, която я хвана за лакътя, съвсем близо до лицето си долови остра миризма на салам и отново чу гласа, който ръмжеше в ухото й.

Мария понечи да изкрещи, завладяна от неистов ужас. Ръката стегна хватката си. Изведнъж младата жена разбра няколко думи и се заслуша, вцепенена от изумление. Гласът, придружен от миризмата на салам, говореше нещо за кучета. Всъщност за едно-единствено куче, на име Джордж.

— … и той никак не обича да го къпят — избоботи жизнерадостно гласът. — Много мрази банята. Но какво мога да направя? Той непрестанно излиза и се въргаля в купчината тор на съседа, така че нямам избор, нали? Ала след като го изкъпя, обожава да му разресвам козината. Става гладка и мека като коприна… — гласът монотонно и успокоително продължи да боботи над главата й, обяснявайки за хранителните навици на Джордж, за привързаността му към пощальона, за изключителната му изобретателност и склонността му да прави номера.

Мария сви юмруци и леко извърна глава, за да погледне мъжа до себе си. Той беше доста пълен с кръгло розово лице, което му придаваше вид на голямо бебе.

Усетил погледа й, спътникът на Мария се обърна към нея и й се усмихна.

— По-добре ли се чувствате, мила?

Миризмата на салам я лъхна с нова сила, но едновременно с нея младата жена долови и съчувствието в очите на непознатия. Сведе поглед към ръцете си, борейки се срещу безпомощността.

— Малко… Малко по-добре съм, като че ли — прошепна тя. — Имах… пристъп на паника.

— Разбрах — рече мъжът. — Неотдавна открих, че присъствието на Джордж ми действа успокоително, затова си помислих, че ако заговоря за него, може да ви помогна.

— Много сте… Много сте мил — промълви Мария.

— От дългогодишни наблюдения мога да твърдя, че взети поотделно, хората са изненадващо добросърдечни — отвърна спътникът й. — Никога не забравяй това, мила. При извънредни обстоятелства обикновено винаги ще се намери някой, готов да помогне. Мисля, че когато осъзнае това, човек се чувства доста по-спокоен.

Мария усети как задушаващият ужас постепенно се отдръпва и самообладанието й се възвръща. Помисли си за пристъпа, който като по чудо бе преодоляла, за необикновената доброта на непознатия й спътник, за Тони, който предано я чакаше на улицата.

Изведнъж я заля вълна от щастие, почти така всепоглъщаща като ужаса преди минути. Изпълни цялото й същество, засия около нея като бляскав ореол. Широката усмивка на младата жена изуми спътника й.

— Благодаря ви — прошепна тя и топло стисна пълната му ръка. — Нямате представа колко много ми помогнахте. Толкова съм ви благодарна…

Автобусът спря и Мария надникна през прозореца. Леко подскочи и бързо грабна чантата си.

— Тук трябва да сляза — рече и мина покрай мъжа. — Още веднъж, много ви благодаря.

Тя премина по пътеката между седалките тъй енергично, с толкова жизнерадостна усмивка, че десетки погледи я проследиха и по лицата се изписа възхищение от стройната й фигура и блестящата й черна коса.

Но Мария не забелязваше никого. Тя виждаше едно-единствено лице с изсечени черти, отчасти закрито от потока пешеходци. Мъжът я търсеше с поглед, в очите му се четеше безпокойство.

— Тони! — извика Мария. — Тони, ето ме!

Той я забеляза, лицето му грейна. Тони протегна ръце и Мария се втурна към него, хвърли се обятията му, смееше се и плачеше едновременно.

Тя забрави къде се намира, защо е тук и каква огромна победа бе удържала. Усещаше само необикновена сигурност, която изпълваше цялото й същество. Най-сетне си бе у дома.

 

 

Джейми завъртя ключа в бравата и отвори вратата. Безшумно се вмъкна в пустата кухня, прекоси я и се озова в просторното луксозно обзаведено фоайе. След като бе прекарала почти седмица в семейната хижа, домът на Даниел й се стори невероятно просторен и потънал в разкош. Джейми тъжно помисли за своята удобна стая и тъжно се запита дали някога ще намери сили да напусне тази къща и обитателите й, към които толкова се бе привързала.

Изведнъж се огледа разтревожено. В къщата цареше необичайна тишина.

В същия миг в коридора излезе Мария, понесла куп хавлиени кърпи. Щом забеляза Джейми, дребничката жена спря за миг, после радостно възкликна и се втурна да прегърне приятелката си.

— Джейми! Толкова се радвам да те видя! Чудехме се кога ще се върнеш! — Мария се отдръпна, лицето й грееше в усмивка, тъмните й очи весело проблясваха.

— Мария, какво се е случило с теб? — огледа я Джейми. — Изглеждаш доста по-различно. Изглеждаш толкова…

— Щастлива — довърши Мария. — Наистина съм щастлива, Джейми. Толкова съм щастлива и го дължа на теб. О, Джейми…

— Почакай — прекъсна Джейми потока от думи. — Разкажи ми с подробности. Какво се е случило?

— В понеделник — започна Мария с блеснали очи — отидох до търговския център сама с автобуса. Срещнах се с Тони и обядвахме заедно.

Джейми се вторачи в момичето, онемяла от изумление.

— И оттогава — продължи Мария със замечтана усмивка — с Тони излизаме почти всяка вечер… Ходихме на гости у майка му, на вечеря в най-прекрасния ресторант и веднъж на кино. Джейми, имаш ли представа откога не бях ходила на кино?

— Смаяна съм, Мария — успя да промълви най-сетне Джейми. — Как се случи всичко?

— Обадих му се — отвърна Мария. — И го помолих да се срещнем в търговския център. Знаех, че само така бих могла да успея.

— Но… Ами събирането в чест на годишнината от завършването на гимназията?

— Реших, че е само претекст, от който вече нямам нужда. Идеята много ми помогна в началото, но както казах и на Тони, трябва да живееш всеки ден, а не само при особени случаи.

— Права си — рече Джейми. — Напълно права си. Е, как върви? — добави тя с усмивка. — Чудесно, както разбирам?

— О, Джейми — започна Мария с блажена усмивка, — нямам търпение да ти разкажа…

Телефонен звън наруши тишината в къщата, скоро след това се чу сигналът на автоматичния секретар.

— Къде са всички? — попита Джейми и се огледа.

— Стивън е на училище, разбира се. А Клара и Хайро са в гаража, правят по-широко легло за кученцето. И аз бях при тях, но се върнах да потърся още хавлиени кърпи за…

— Кученце? — прекъсна я Джейми. — Какво кученце?

— Господин Калахър реши все пак да купи кученце на Стивън. Малък рошав кокер шпаньол. Джейми, прелестен е. Почакай да го видиш! Ще го наречем Джордж — добави Мария с усмивка. — Стивън ме определи за кръстница и аз избрах името.

— Боже мой! — възкликна Джейми с шеговито отчаяние. — Нямаше ме само няколко дни и вие започнахте да купувате кученца, да ходите на кино и какви ли не други изумителни неща — тя замълча, после овладя пронизалата я болка и попита: — А… господин Калахър, Мария? С какво се занимава той, освен че купува кученца?

Мария поклати глава.

— Нямам представа. Той почти не излизаше от стаята си през последните няколко дни. Слезе само за да даде кученцето на Стивън.

— О, страхувах се, че така ще стане — промърмори тъжно Джейми.

— Но преди няколко дни ме повика при себе си — продължи Мария. — След като бях ходила сама с автобуса до търговския център. Зададе ми много въпроси — как съм се чувствала, какво се е случило и как съм успяла. Изглеждаше наистина заинтригуван.

Студени тръпки полазиха по гърба на Джейми. Тя пусна куфара си на пода, поколеба се за миг и се отправи към асансьора.

— Мария, мисля… Ще се кача да се видя с него. След няколко минути ще дойда в гаража да се запозная с Джордж.

— Почакай, Джейми. Господин Калахър не е тук.

— Не е ли тук?!

— Замина тази сутрин, Джейми. Каза, че ще отсъства няколко дни. Не спомена къде отива, но остави писмо за теб.

— Писмо?

Мария кимна, извади бял плик от джоба на престилката си и го подаде на Джейми, която се втренчи в него с нарастващ ужас.

Мария с тревога се вгледа в приятелката си, после забързано излезе.

С треперещи ръце Джейми разкъса плика, извади листа и прочете краткото съобщение, написано от Даниел:

„Джейми, заминавам за няколко дни. Не се безпокой за мен. Надявам се скоро да ти се обадя. Моля те, остани дотогава и ми дай още една възможност да променя решението ти. Обичам те.“

Бележката бе подписана и нищо повече.

Пребледняла, Джейми безмълвно се втренчи в хартията. В тишината на огромната празна стая младата жена чуваше как студеният есенен вятър стене и вие в ъглите на къщата, подхваща в яростна вихрушка изсъхналите листа и ги отнася надолу по криволичещата алея.