Барбара Делински
Обричане (4)

3.

Сабрина се измъчваше от адската горещина. Вече трети ден беше болна от грип и нямаше признаци на подобрение. Когато се изправяше, чувстваше замайване. Не можеше да задържа за по-дълго храна в себе си. Беше й много горещо. Или много студено.

Опитваше се да се грижи за Ники, но без успех. Успяваше да се държи на краката си, доколкото да смени пелените му, след това се свличаше заедно с него в леглото. Той плачеше. През това време тя събираше сили. Предприемаше нов опит, този път да го нахрани, но всичко свършваше с влизане в банята и нови опити да повърне. Той плачеше. Тя трябваше отново да събира малкото си останали сили.

Госпожа Хоскинз не беше общителна. Тя си вършеше работата безшумно, което беше характерно за нея. Сабрина нямаше нищо против това, още откакто се беше омъжила за Ник и заедно с това получила като наследство госпожа Хоскинз. Икономката знаеше какво има да върши в къщата и го вършеше. За съжаление, тя не правеше нищо повече. Сабрина се съобразяваше с проблемите й с кръста, но имаше случаи, скоро след като се разболя от грип, когато се чудеше как е възможно тази жена нито веднъж да не се заеме да помогне, след като беше толкова явно, че Сабрина изнемогва.

Сабрина не можеше да помоли. Не можеше и да командва — това не беше в природата й. И макар че гордостта й беше наранена, все пак имаше някаква утеха — не доставяше на госпожа Хоскинз удоволствието да чуе как я молят.

Единственото нещо, което й даде сила да изкара първия ден, беше убеждението, че ще й бъде по-добре през следващия. Но следващият е нищо не беше по-хубав. Даже Никълъс се съгласи, наистина много неохотно, че й е необходима помощ. Така те наеха помощничка за през деня й въпреки че тази жена, Дорийн, беше мудна, все пак беше много приятна.

Това беше повече, отколкото Сабрина можеше да каже за мъжа си. Можеха да се забравят малките трогателни жестове на внимание от негова страна, с които искаше да я накара да се почувства по-добре — цветята, които понякога й носеше, чашата чай, ръката върху рамото й. Тя можеше да преживее и без тези неща. Но твърдо вярваше, че Никълъс би могъл да си вземе един свободен ден от работа и да обърне внимание на сина си. За такова нещо той не се сещаше или ако се сещаше, му се струваше, че такава задача е под достойнството му. Или това, или се страхуваше: особеностите на Ники бяха достатъчни да поставят на изпитание нервите дори на един светец, а Никълъс не беше светец.

Едва ли беше и човек, когато на четвъртата вечер влезе в спалнята, седна намусен в покритото с кретон кресло, за да развърже обувките си и започна да се оплаква:

— Вечерята не е готова. Кой може да повярва на такова нещо? Трябва да играя хандбал след един час, а вечерята не е готова! Госпожа Хоскинз казва, че Дорийн непрекъснато обсебва кухнята.

— Тя храни Ники — прозвуча тихият отговор на Сабрина. Лицето й беше наполовина заровено във възглавницата. Нямаше сила да се помръдне.

Той захвърли едната си обувка по посока на кабинета.

— Когато ти храниш Ники, аз имам вечеря навреме.

— Успявам да се справя.

— Не мога да разбера какъв е проблемът. Как може вечерята за тригодишно дете да изисква такива усилия? — втората обувка последва първата. Той се изправи и разхлаби колана на панталоните си.

Сабрина притисна по-силно одеялото към корема си. Това й подейства добре.

— Всичко трябва да се прецежда. Това не му харесва.

— Тогава не прецеждай нищо.

— Ще се задави.

— Ако е гладен, ще яде.

Тя не си даде труд да възрази. Това като че ли го подтикна да продължи:

— Ако не се търкаляше в леглото, това нямаше да се случи. Колко време, според плановете ти, трябва да бъдеш болна?

Тя се загледа в него, неспособна да повярва на ушите си.

— И други хора се разболяват от грип — продължи той. — Болни са един ден, може би два, след това се възстановяват. Но не и ти. Вече станаха четири дена. Приятна ли ти е ваканцията?

Тя успя да изговори със слаб глас:

— Нещо не си в ред.

— Нищо ми няма. Изглежда, че ти не си. Допускам, че твоят грип е психосоматичен, Сабрина. Замисляла ли си се върху тази възможност?

— Моля те, Ник…

— Говоря сериозно — нацупи се той. Стоеше прав, по бельо, с отпуснати ръце. — Ясно е, че Ники е проблем за теб. От самото начало ти е трудно с него. Какъв по-добър начин може да има да получиш време, за себе си от това, да се разболееш?

Сабрина продължаваше да го гледа втренчено. В някакво ъгълче на съзнанието си тя знаеше, че Никълъс е привлекателен мъж. Той беше среден на ръст и с приятно телосложение. В чертите му имаше аристократизъм и това беше съвсем логично, след като в родословното му дърво фигурираха две маркизи и един дук. Кожата му имаше лек тен и говореше за добро здраве. Даже с повече сиво, отколкото кафяво в косата си, той изглеждаше по-млад от своите четиридесет и три години. И се държеше добре. Самоуверено. Арогантно. Даже когато беше по бельо.

Но всичко това беше някъде в някакво ъгълче на съзнанието й. В този момент и в много още други моменти, за които тя предпочиташе да не си спомня, Сабрина беше на мнение, че е агресивен.

— Мога да ти гарантирам, Никълъс, че съм болна не защото съм го искала. Аз лежа тук и се чувствам виновна за всичко, което трябва да правя, но не мога. Дорийн е винаги пълна с много въпроси, а Ники напоследък е станал много раздразнителен. Това не може да се нарече ваканция. И да, ти си прав, Ники е проблем от самото начало. Той е жестоко наказан с много дефекти.

— Това са глупости.

— Къде си бил, Ник? Нищо ли не си чул от това, което казват докторите?

— Те казаха, че развитието му е забавено. Той просто е бавен. Това е всичко. Когато му дойде времето, ще навакса.

— Докторите не казват това.

— Те не знаят какво да кажат.

— А ти знаеш?

— Да. На детето му е необходимо време и дисциплина. И трябва да бъде с други деца. Ти го изолираш, Сабрина. Той трябва да бъде в група. Необходимо му е да бъде с нормални деца на неговата възраст. Ако види какво правят те…

— Боже мой, Ник! — кресна Сабрина. Дълбоко в себе си тя почувства тънка болка, породена от отчаяние. В изблик на гневна енергия се надигна. — Ники е на три години и почти не може да държи главата си изправена. Не може да сяда. Не може да пълзи. Не може да държи нищо в ръцете си, нито да се храни сам, нито да говори. Какво, по дяволите, ще прави той в някаква група? — тя трепереше цялата, но не можеше да спре да говори. — Какво, по дяволите, ще прави тази група с него? Децата може да проявят жестокост, Ник! Невинаги е така, но може да се случи. Няма да си този, който ще страда, когато те го наобиколят и започнат да го сочат с пръст и да му се хилят. Може и да го замерват. Това би било…

— Стига вече!

— Не стига! Погледни фактите, Ник.

— Ставаш истерична.

Тя беше на колене в леглото, като леко се олюляваше, но не сваляше погледа си от мъжа си.

— Истерична? Аз? Каква причина бих могла да имам за истерия? Прекарала съм само три години в непрекъснат ад в опит да изляза на глава с едно дете, което е в много тежко положение…

— Сабрина.

— И не съм имала никаква помощ от теб, Ник! Много си зает, за да помогнеш във всекидневните ми грижи. Противопоставяш се, когато искам да се обърна към нов лекар или да опитам по-различна тренировъчна програма. Съпротивляваш се срещу мен на всяка крачка. Отричаш, че съществува проблем. Но той съществува. А и ще ти кажа още нещо. Може би причината, поради която не мога да превъзмогна този грип, е, защото съм смазана от опитите да се преборя с реалността, в която се намира Ники, и тази, в която се намираш ти, и тази, в която се намирам аз, ако аз изобщо по някакъв начин продължавам да съществувам. Понякога се замислям за това. Бях писателка, когато се ожених за теб. Какво съм сега?

— Майка! — излая Никълъс. Той си навличаше дрехите с най-голяма бързина. — Тъкмо това искаше да бъдеш. Защо се оплакваш?

— Защото Ники не е просто дете като дете!

— Не можеш да имаш деца по поръчка, Сабрина. Не можеш да избираш качествата му и да очакваш, че всичките ти желания ще се сбъднат. Затова Ники е под голямо напрежение. Затова недоволства…

— Той почти непрекъснато е живо нещастие! Много го обичам, но има случаи, когато не мога да го понасям. Той има нужда от помощ. Аз имам нужда от помощ. Положението му се влошава и ще продължава да се влошава. Единствената промяна е, че става по-голям. Това е всичко, Ник. Просто по-голям.

Никълъс се отпусна отново в креслото, като този път си обуваше маратонките.

— Господи, ти си кучка…

— Аз съм реалист. Не мога да се справя с това, Ник. Не издържам на непрестанното напрежение и тревога. Не мога да поема физическото напрежение, ден след ден, не искам това.

— Заминавам — обяви той хладно, отправяйки се към вратата. — Ще се върна към единадесет.

— Можеш да си затваряш очите, Ник, но бедата няма да изчезне. Трябва да предприемем нещо. Ти имаш своя живот, но моят се разкапва. От нашия брак не е останало нищо. Едва ли изобщо се виждаме, а когато това става, се караме. Аз нямам кариера, не се виждам с никого. Всяка частица от силите ми е посветена на Ники и от това няма никаква полза. Мога да го обичам до смърт, но от това той няма да стане по-нормален. Само въпрос на време е това, че ще трябва да помислим дали да не го изпратим в заведение…

Вратата на спалнята се затръшна и заглуши противната дума. Сабрина продължи да стои приклекнала в леглото. Дишаше учестено. Над горната й устна бяха изплували капки пот, нощницата й беше мокра. Една минута по-късно тя неуверено стана от леглото и отиде в банята, тъкмо навреме, за да се освободи от чая и бисквитите, които беше погълнала толкова предпазливо преди един час. След това, като й беше все едно дали това е най-умното нещо, което може да направи, пусна душа. Сви се в един ъгъл, плъзна се надолу, докато вече седеше с колене, притиснати към гърдите, и се остави да бъде обляна от приятно топлата струя.

След душа тя не беше в състояние да стигне обратно до леглото достатъчно бързо. Издърпа одеялата до шията си, защото, въпреки че кожата й гореше, я беше обхванал силен студ. Чувстваше болка в крайниците. Имаше студ във вътрешностите й. Почувства се нещастна, но колкото повече се концентрираше върху нещастието си, толкова по-малко й се налагаше да мисли за скарването с Ник. И затова тя предпочете да мисли за нещастието си.

Мина време и я обхванаха други мисли, а когато спря да трепери толкова силно, измъкна изпод завивката едната си ръка и я протегна към книгата, която беше оставила на нощното шкафче. Отвори между двеста и девета и двеста и десета страница, разтвори белия плик, който беше мушнала там, а след това избута книгата настрана.

Известно време тя само лежеше, мушната под няколкото одеяла и загледана в плика. Погледът на един страничен човек не би открил нищо особено в него, но Сабрина не беше страничен човек. Тя забеляза, че на плика нямаше адрес на подателя и помисли, че това не е случайно. Вместо пощенска марка имаше печат, което според нея беше по силата на някакъв правилник, а пощенското клеймо с отбелязано „Паркързвил, МА“ беше с дата отпреди три седмици, от което личеше колко време беше отминало, откакто тя го беше получила.

Може би за стотен път тя извади от плика едно листче, разгъна то и прочете краткото послание.

„Четвъртъците са отлични.

Д.“

Затвори очи и притисна писмото с плика към гърдите си.

На следващия ден тя се чувстваше по-добре. Дорийн щеше да остане още един ден и затова си подремна. Окъпа се, без да бърза и подремна още малко. Чувстваше се по-спокойна от обикновено, когато късно следобед телефонира майка й.

Сабрина никога не успя да разбере дали свръх земността на майка й предшестваше професията й, или обратното. Аманда Монроу приличаше на героиня от някоя от собствените й книги. Дребна, почти безплътна, тя приличаше на малък дух, достигнал своите петдесет и няколко години, с много малко от обичайните признаци на износване и умора от живота. Кожата й беше гладка и напомняше порцелан. Косата й беше дълга и руса. Походката и беше плавна, в говора й се съдържаше лиричност. А когато се усмихваше, искреше.

Имаше нещо ефирно в нея, което караше хората да спират, да я поглеждат, след това още веднъж, а после да я приближават с голяма предпазливост, за, да не би да я наранят по някакъв начин. В това наистина имаше известна ирония, защото тази жена беше силна. Създаваше се впечатлението, че би могла да се разтроши и да се примеси с вятъра, но в действителност тя имаше железен организъм и стоманена воля. Похватите и бяха нежни, но природата и беше на човек, който упражнява власт. Тя беше като хореограф за хората около нея; те танцуваха по нейната музика.

След всеки пет години и приблизително десет книги тя създаваше нова галактика за изследване. Това се харесваше много на почитателите й. Но не и на семейството й. Мъжът й, който едва ли беше по-малко ексцентричен и имаше на всичко отгоре самолюбие не по-малко по големина от Тексас, беше решил много отдавна, че по никакъв начин старият Запад не трябваше да се свива под сянката на луните на Васпатия. Той беше прехвърлил с галантен жест просторната къща в Сан Франциско на жена си, беше купил ранчо в Невада и се премести в него с всичките си партакеши. Периодично се връщаше, също както един ловец се връща при жена си, но беше ясно, че нямаше никакво желание да изтърсва праха от обувките си.

Сабрина беше израснала сновяща напред-назад като совалка между къщите на родителите си и по онова време не се бе замисляла върху това обстоятелство. Аманда и Гебхарт се обичаха. Когато се случваше да са заедно, те открито и честно демонстрираха нежността си един към друг. Просто не можеха да живеят непрекъснато съвместно или поне така бяха обяснили на Сабрина, когато тя започна да се чуди и да пита. Известно време тя приемаше това. Но в последните години се появиха съмнения. Виждаше родителите си като самотни хора, хора, раздвоени между творчески и емоционални потребности. Всеки един от двамата беше постигнал успех, но на достойна цена.

По тази причина Сабрина вече не се сърдеше на родителите си за странното възпитание, което беше получила. И по тази причина тя винаги се опитваше да посреща телефонните обаждания на майка си с усмивка, която можеше да се чуе.

— Здравей, мамо. Как я караш?

Аманда отговори с кадифените тонове, които й подхождаха много добре.

— Най-чудните неща току-що се случиха, мила. Глендайн избяга от последния от ууфтигите. Сега тя се движи към Дженъри Фийлдз и ако не попадне на някоя глоксидна мина, ще бъде свободна. Той я чака в Конрел, скъпа. Защо чака в Конрел!

— Това е прекрасно, мамо! Предполагам, че Конрел не е разрушен от джаспардите.

— Има малки разрушения — отбеляза с известно безгрижие Аманда, — но няма нищо, което да не може да бъде поправено за един следобед. Тяхната технология е невероятна, скъпа. Няколко молекулярни трансфери и нещата са в идеално състояние — тя въздъхна. — Ако можехме да имаме само половината от техните знания…

Сабрина прехапа устната си. Когато беше сигурна, че гласът й няма да издаде неуважение, тя попита:

— Това ли е краят на поредицата за Дюсалон?

— Не, не. Има още две книжки. Още не съм решила каква да бъде съдбата на Куист и Фравилон.

— М-м. Да. Бях забравила.

— Историята на Куист е следващата. Смятам да започна в края на седмицата и освен ако баща ти не ми отвлече вниманието с някоя изненадваща визита, ще мога да я завърша до рождения си ден. Наистина много ми се иска да бъде така. Джей Бий ще дойде с момичетата. Много му е неприятно, когато говоря за Дюсалон.

— Но той винаги говори за това, което пише, каквото и да е то.

— Но това е различно. Неговите истории с ужаси представляват собствената му идентичност. Той се крие зад тях. Само да можеше да намери жена, която да се погрижи за него както трябва. Джени и той излязоха неподходящи.

— Тя го обичаше известно време.

— Никога не съм знаела със сигурност дали е обичала него или хонорарите му.

Сабрина въздъхна.

— Ще са необходими бая тежки хонорари, за да се задържи една жена при Джей Бий.

— Той получава бая тежки хонорари. Сабрина, пък и не е толкова лош.

— Не е?

Аманда мълча доста дълго, преди да отстъпи.

— Е, лесен е за гледане. И като казвам това, се сещам, как е великолепният Ники?

— Великолепен.

— Как се държи?

— Отвратително.

— Мина ми през ум, че вероятно се консултирате с Хоуърд Фрейзиър. Ако говорим за специалисти, той е най-добрият. Помогна ли ви?

— Не особено.

— Гласът ти е уморен.

— Така е. Уморена съм, мамо.

— Не спеше ли, когато ти звъних?

— О, да. Искам да кажа, от няколко дни имам грип и той ме омаломощи, но не е само това. Аз съм като върху огън.

— Какво искаш да кажеш?

— Ники доста ме съсипва.

— Син ти е.

— И го обичам, обичам го много, но това не е справедливо.

— Животът невинаги е справедлив. Каква ти е алтернативата?

— Частна болница — каза Сабрина, като умишлено избегна думата заведение. Веднъж я беше употребила пред майка ей. Ефектът не беше добър. — Има едно място във Върмонт, където ходих…

— Недей, Сабрина. Той ще се оправи. Дай му време.

— Същото казва и Ник, но нищо не излиза. Ники има сериозни проблеми.

— Той е специален случай.

— Той е инвалид.

— Да, но решение ли е да бъде даден някъде?

Стомахът на Сабрина се сви.

— Изразяваш се, така, сякаш става дума за куче. Аз не го давам някъде. Само търся място, където хората имат необходимата квалификация, за да се занимават с проблеми като неговите.

— Ти можеш да се справиш с тези проблеми. Запозната си с тренировъчните програми. Можеш да научиш нещо повече.

— Но емоционалната цена…

— Ники е твой син. На него му е нужно да бъде с теб.

— Не мога да се справя с това мамо. Ако знаех, че нещата, ще се подобрят до следващата година или малко по-късно, бих могла да почакам. Но нищо няма да се подобри нито след пет, нито след десет или двадесет години. Ние ще бъдем непрекъснато натоварени с попечителски грижи, докато е жив.

— Това ли казват лекарите?

— Да.

— О, мила…

— Знам. Има случаи, когато съм толкова объркана с всекидневния ужас, че не забелязвам по-голямата трагедия. Има други случаи, когато цялата картина е кристално ясна и това ме изяжда жива.

— Трагедията — реши Аманда — е, че Ники не е на Дюсалон. Там ще могат да направят нещо за него. Всъщност не би им се наложило да предприемат каквото и да е, защото щяха да уловят и отстранят проблема, преди да е роден, и ти би имала едно чудесно здраво момче.

— Той не е на Дюсалон и ние не знаем, че проблемът е генетичен. Той би могъл да е…

— Ако проблемът не е генетичен, те биха се справили и с това. Даже ууфтигите имат знания за реконструирането на клетките и отстраняването на мозъчните повреди. Защо докторите тук не могат да свършат тази работа?

Сабрина разбра, че майка й се е нацупила и това предизвика тъжна усмивка на лицето й.

— Защото това е реалност, мамо — усмивката й бавно се стопи. — Може би, би могла да намекнеш издалеко на докторите… Нали разбираш, да ги побутнеш в правилната посока?

— Не мога да направя това. Книгите ми са със защитени авторски права.

Това беше стандартният отговор, който Аманда даваше винаги, когато Сабрина се заяждаше с нея. Фактът беше, че Аманда беше дарила дюсалонианците с изключителните им медицински възможности след раждането на Ники. Ако Джей Бий Монроу се криеше зад разказите си с ужаси, Аманда Монроу изразяваше желанията си чрез научна фантастика.

— А освен това — продължи Аманда, — земните доктори са прекалено затворени със себе си. Те никога не се вслушват в извънземните. Когато се опитах да внуша на съседа доктор, че трябва да кара жена си всяка вечер да пие от моята амброзия, той ме погледна така, сякаш съм луда. И това, след като ме попита защо имам вид на четиридесетгодишна, след като съм на път да навърша петдесет и шест. Ще дойдеш на моето парти, нали, Сабрина?

— О, мамо, не знам…

— Защо не? Не всеки, ден имам рожден ден. Ти не дойде за Деня на благодарността, нито за Коледа. Не съм те виждала от миналото лято, и то добре, че тогава бях прелетяла до Ню Йорк за партито на моя издател.

Как можеше Сабрина да обясни болката, която изпитваше при среща със семейството си, след като тя самата не разбираше напълно тази болка?… Не, не срещата й със семейството си, а срещата на семейството с Ники. Тя не се срамуваше заради него, поне така си мислеше. Но искаше да бъде добра майка, а Ники не се оправяше. Тя го обичаше. Обичаше родителите си. Следеше ги как го наблюдават и се чувстваше странно, виновна, може би разочарована.

Не й беше лесно в присъствието на Джей Бий. Той се вглеждаше в Ники и декларираше, че проблемът не е нищо друго, а един дух, който се е вмъкнал през косата му и е овладял самото дете, или нещо друго в не по-малка степен странно. Не й беше лесно и когато се виждаше с дъщерите на Джей Бий, които бяха на седем и на десет години, много приятни, приятелски настроени и умни. Бяха умствено съвсем здрави. Но не и синът й и от това я болеше.

Случи й се да се замисли дали не си съперничеше с брат си и това я озадачи, защото не й беше ясно защо би трябвало да го прави. Но тя имаше да мисли за толкова много неща и затова в отговор на въпроса на майка си просто каза:

— Пътуването с Ники е такава мъка…

— Но ние искаме да го видим. Искаме да видим и теб.

— Ник е много зает. Съмнявам се, че ще отдели време.

— Прекрасно — беше реакцията на Аманда. — Остави го вкъщи.

Сабрина се засмя.

— Там ще се чувства неуютно.

— Винаги съм била с впечатлението, че Ник не е много по вкуса ми. И това е още от времето преди да се роди Ники. Все още ли е труден?

— Нищо му няма.

— Сега не приема ли Ники по-добре, отколкото преди?

— Продължава да отрича, че съществува някакъв проблем, ако това имаш предвид.

— Отделя ли му време?

— От време на време. Подхвърля го във въздуха, боричка се с него по малко — прави това-онова, за да може положението да изглежда нормално. Дъхът ми спира, когато главата на Ники се люшка, но най-лошото е, че Никълъс винаги успява да изтръгне от него някакъв звук. Звукът може да е версията на Ники за вик на уплаха — никога няма да разберем това, но това е звук.

— Никълъс въобще помага ли ти?

Сабрина наведе глава и разтърка кафявите линии между очите си. В момента майка й не се намираше в далечния космос. Беше точно тук, цялата без остатък, и резюмираше най-лошото от ситуацията с няколко думи.

— Никълъс мисли, че аз съм паникьорка.

— Независимо от това, какво мисли за тебе, той трябва да има известно уважение към докторите, нали така?

Бяха изминали месеци, откакто Никълъс беше отишъл с нея на преглед.

— Той се влияе от фантазиите си.

— Като че ли той самият се нуждае от доктор.

Тя искаше съпружески съвет. Тя искаше нещо. Тя искаше да излее всичко, да каже на майка си за това, в каква развалина се беше превърнал бракът й, но не можеше, просто не можеше. Беше подходила толкова внимателно при избора си на съпруг и беше намерила човек, за когото мислеше, че е солиден и преуспяващ. От самото начало родителите й имаха резерви относно Никълъс Стоун и по причини, подобни на тези, които майка й току-що засегна — бяха го преценили като арогантен догматик до мозъка на костите си, което само по себе си не казваше чак толкова много, като се имаше предвид сектантската природа на Аманда и Гебхарт. И това положително не беше случай, за който би могло да се каже, че са се оказали прави. Не консерватизмът на Ник беше разрушил брака, а самият живот. Беше се намесила съдбата. Когато нещата тръгнаха наопаки и трябваше да се вземе определено решение, тя и Никълъс не бяха добър тандем. Никой от двамата не беше в състояние да предложи онова, от което другият се нуждаеше. Те си обърнаха гръб. Те се сблъскаха.

— Никълъс ще се опомни навреме — опита се да подхвърли Сабрина. — Надявам се на това заради теб. Какво ще правиш, ако това не стане?

— Не знам — и с това тя почти призна, че този брак е може би обречен.

— О, мила…

— Ммм. Потискащо, нали?

— На всяка цена трябва да се измъкнеш. Защо не дойдеш за моето парти и не останеш няколко седмици?

— Но проблемът ще бъде с мен, независимо дали съм тук или там, а добрата страна на присъствието ми тук е, че има няколко квалифицирани хора, на които мога да се опра, когато повече не съм в състояние да издържам.

— На всяка цена трябва да се измъкнеш от Ники за няколко дни. Само колкото да си поемеш дъх. Ако можеше да постъпваш така от време на време, щеше да се оправиш чудесно. Не би ти се наложило да мислиш за изпращане на детето в болница.

Късно през тази нощ и след това в различни часове през следващите няколко дни Сабрина вземаше белия плик от мястото му между страница двеста и девета и двеста и десета от книгата на нощното шкафче. Тя четеше и препрочиташе съдържанието му. Претегляше всички за и против отиване до Паркързвил, прехвърляше ги в ума си много, много пъти. После сгъваше отново листа, слагаше го много внимателно обратно в плика, връщаше плика на същото безопасно място в книгата и книгата на шкафчето.

 

 

Моора Кориел беше направена цялата от енергия. Тя се занимаваше с нещо като журналистика, но по всяко време беше заета с още много други неща. Познаваше големи успехи и жалки провали, но винаги оцеляваше по някакъв начин. Успяваше да отскочи назад. Неомъжена и обикновено дебнещ плячка изтребител, тя беше ту ангел, ту дявол. Беше хитра. Беше лоялна. Появяваше се в светските новини на Таун енд кънтри не по-рядко от Сабрина. Разказваше вицове, които бяха повече от безцветни, а когато водеше разговор, си служеше свободно е нецензурни думи. Тъкмо тя трябваше на Сабрина.

От разговора на Сабрина с майка й беше изминала една седмица. Шест дни си бяха отишли, откакто тя поднови грижите си за Ники. През това време физиономията на мъжа й можеше да се зърне много рядко.

— А, Моора — каза Сабрина с висока въздишка малко след като салонният управител ги беше настанил на масата, — чудесно е, че не съм вкъщи. Чудесно е човек да бъде в ресторант. И е чудесно да бъде с теб. Не в този ред, разбира се.

— Разбира се — усмихна се Моора, кимвайки в знак на съгласие. — Но ти не можеш да ме измамиш. И аз зная точно в какво се състои атракцията. Когато остаряваме, ние се обръщаме към младостта си. Аз представлявам твоята младост.

Сабрина и Моора бяха приятелки в гимназията в Сан Франциско и не можеше да се посочи случай за по-невероятно приятелство. Различаваха се по външен вид, семейна среда, като личности и по аспирации, но се допълваха взаимно и продължаваха да се допълват, даже през годините в колежа, когато бяха дошли на изток — Сабрина в Колумбийския университет, Моора — в Нюйоркския. Сега връзката им се облагодетелстваше от обстоятелството, че имаше история.

— Ти представляваш напредналата ми възраст — поправи я Сабрина. — Толкова време измина, без да съм излизала за обяд, че имам чувството, че съм дете, което се прави на възрастна — с царствен вид, който си придаде по грациозен начин, тя сложи лактите си върху кадифените странични облегалки на стола си, погледна нагоре и наоколо и беше забелязана от сервитьора, който доставяше виното. След секунди той беше на масата им. — Бихме искали едно сухо Вувре, моля.

Сервитьорът кимна и се отдалечи.

— Кой ще плати сметката? — попита Моора.

— Аз.

— Отлично — тя се отпусна назад. — Празнуваме ли?

— Почиваме си.

— Оо, все така ли е лошо положението вкъщи?

Сабрина вдигна ръка.

— Шшт. Не днес.

— Какво искаш да кажеш — не днес?

— Не искам да мисля за вкъщи. Омръзна ми да чувам собствения си глас, докато хленча през цялото време. Не съм по-добра от Ники… Хм, не искам да говоря за това.

— Но това съм аз, Моора. Ако не можеш да излееш сърцето си пред мен, тогава пред кого?

Сабрина си придаде самоуверен вид.

— Днес не изливам. Край. Как е работата? Между другото, изглеждаш страхотно. Много ми харесва косата ти.

Моора разтърси огромната маса от дълги в стил на Тициан вълни, за да ги отстрани от лицето си.

— Реших да се пробвам като червенокоса.

— И как е?

— Не е лошо. Хмм, много добре всъщност — тя се захили, наведе се напред и сниши гласа си до нивото на тайнствен шепот, — страхотно е! Снощи попаднах на един юнак, който е направо невероятен. Искам да кажа, висок и мургав, страшно симпатичен, мълчалив, загадъчен и абсолютна мечта в леглото.

— Как се казва?

— Как се казва? — последва кратка напрегната пауза и след нея тя кокетно вдигна рамене.

Сабрина се загледа в нея с широко отворени очи.

— Шегуваш се.

Моора поклати глава.

— Как може да не му знаеш името?

— Това беше съществена част от цялата история — обясни тя възбудено. — Беше фантастична импровизация. Забелязахме се в асансьора на Парк лейн, продължавахме да се поглеждаме около три часа в ресторанта в присъствието на други хора, той беше на вратата, когато излизах, придружи ме около блока, до задната врата на хотела и до една стая на единадесетия етаж. Беше невероятно романтично.

— Било е безумие. Той би могъл да е престъпник. Или перверзен тип. Що се отнася до последното, би могъл да ти лепне нещо. Не се ли замисли за това?

— Защо трябва да мисля за това тук сега и да те занимавам с такова нещо? Ето защо нашето приятелство върви добре, Сабрина. Ти си рационална. Аз съм импулсивна.

Сабрина реши, че формулировката беше много точна. Моора разчиташе на нейната практичност; тя разчиташе на дързостта на Моора, Не че свалянето на някого в асансьора беше развълнувало особено Сабрина…

— Можеш да бъдеш спокойна — продължи Моора. — Той беше отличен, наистина. Адвокат е в Хюстън.

— Женен?

Моора направи замислена физиономия и завъртя очи. Това означаваше: „Откъде да знам?“ Каза:

— Той твърди, че не е.

— Ти съобщи ли му името си?

— Защо, по дяволите, ми е потрябвало?

— За да може да се свърже отново с теб.

— Но това, да му дам името си, би било прекалено лесно. Умишлено споменах имената на някои от по-известните ми клиенти. Ако иска да ме намери, напълно достатъчно е да се обърне към някои от тях.

— Много умно.

— Може би. Но интересното в цялата работа е анонимността, неуловимостта, не разбираш ли?

Сабрина не разбираше нищо, защото беше от тези хора, на които им импонира всичко солидно, за разлика от Моора.

— Ще ти повярвам — каза тя с усмивка, насочена към сервитьора, който се беше върнал, за да донесе избраната бутилка. — Това изглежда много добре — бутилката беше отворена, виното дегустирано и одобрено, след като чашите им бяха напълнени, тя вдигна своята. — За свободата.

— За свободата? Това пък откъде дойде?

В същото време Сабрина си задаваше същия въпрос. Пред очите й се изредиха образи — на затвори, единият на Пето авеню, а другият в Бъркшир. Тя се освободи от тях с леко, почти незабележимо разтърсване на главата си.

— Не знам. Просто така дойде. Виждаш ли какво ми причиняваш?

— Бих искала да мога да ти причиня нещо повече — каза Моора. Тя отпи от виното си и внимателно остави чашата си на масата. — Бих искала да мога да те накарам отново да пропишеш.

— Да не би да е изостанала работата ти? — подразни я Сабрина.

— Моята работа никога не изостава!

— Тогава не може да ти липсвам. С какво се занимаваш сега?

— Освен книгите? Малко музика, малко изкуство. И голямо количество чийзкейк.

Сабрина покри лицето си с ръка и простена.

— Не вярвам, Моора. Чийзкейк?

— Не такъв чийзкейк. Става дума за това, което се яде. Попаднах на едно момиче, което приготвя най-вкусния чийзкейк, който някога си опитвала… Най-различни видове и размери. Голяма работа?

— Толкова ли е обещаващо? — попита Сабрина, вече доволна от това, че вярата й, поне донякъде, се беше възвърнала. Тя все още не знаеше какво да мисли за човека от Парк лейн, но поне умът на Моора беше зает с нещо странично.

— Толкова. Тя въртеше малък бизнес вън от къщата си, но я привлича възможността да се заеме с нещо по-голямо — искам да кажа много по-голямо, с фабрики и камиони и продукцията й да се пласира в цялата страна — само че й трябва финансова подкрепа и няма никаква идея откъде да я получи.

— И тук се намесваш ти.

— Точно така. И защо не? Бог ми е свидетел, че нямам какво толкова да загубя. Ако успея да помогна, ще получавам процент, и ако този чийзкейк се продава добре, ще бъде много хубаво.

— Но ще се продава ли наистина? — попита Сабрина внимателно, почти извинявайки се. — Това нещо беше известно време на мода, следователно не се залавяш с нещо съвършено ново и ще имаш конкуренцията на вече установени компании.

Моора се наведе напред, огледа се вляво и вдясно и прошепна:

— Как… те привлича идеята за… гъши яйца?

— Гъши яйца?

— Шшшт! Казвам ти нещо много поверително, Сабрина. Да, гъши яйца… Също като онова, което снася златната гъска… Само че направено от чийзкейк. Помисли си за възможностите на пазара. Американецът, който не е голям приятел на строгия режим, гледа телевизия през нощта, поогладнява, отива при хладилника и протяга ръка към едно съкровище.

— А-а. Разбирам. Ммм, това е интересно.

Моора направи тъжна физиономия.

— Идеята не ти харесва.

— Харесва ми, просто това ме изненада. Някак си не бях подготвена за гъши яйца.

— Не се осмелявай да се смееш, Сабрина Стоун.

— Опитвам се да не се смея, Моора, наистина се опитвам.

— По дяволите, нямаше да се цапам с чийзкейк, ако ми беше дала да разпространявам някоя книга.

— Не съм единственият автор, когото представяш.

— Но си най-добрият. Винаги когато се видя с Норман Агуайър, той ме пита за теб. Продължава да продава преди всичко твоите работи — Сабрина беше написала биография на баба си по бащина линия, чиито подвизи в Тенеси през тридесетте години били легендарни. Книгата беше исторически вярна и съдържаше възгледи относно онези времена, които не се срещат често. — Училищата грабят тази книга, библиотеките я търсят, но ти знаеш това. Все още те очакват добри хонорари. Норм ще ти плати много за нова книга. И не ми казвай, че парите не са важни — каза тя, тъкмо когато Сабрина се готвеше да каже точно това, — защото не е задължително парите да бъдат двигателят. Би могла да го направиш заради интелектуалното стимулиране. Би могла да го направиш, защото си родена да бъдеш писателка. Би могла да го направиш напук на Джей Бий. Или би могла да го направиш за нещо толкова чисто и просто като личното удовлетворение. Какво ще кажеш по този въпрос?

Сабрина отпи още малко от виното си.

— Да не би да мислиш, че се състезавам с Джей Бий?

— Не исках да кажа, че… Знам, че не си, но съм любопитна, защото не преди дълго време самата аз си мислих за това. Никога не съм забелязвала да съм се състезавала с него. Това винаги е било нещо по-общо, не толкова състезание със семейството ми, колкото установяване на самостоятелна идентичност.

— Това звучи горе-долу убедително. Но ти избягваш моя въпрос. Защо не искаш да пишеш?

— Няма време.

Моора се намръщи.

— Винаги има време, когато желанието е сериозно.

— Условията, в които живея, са смекчаващо вината обстоятелство.

— Да си чувала за такова нещо като наемане на гледачки?

— С Ники това не върви.

— Изглеждаш уморена, Сабрина. Трябва ти почивка.

Сабрина завъртя очите си.

— Говоря сериозно — продължи Моора. — Писането винаги ти е служило като отдушник. Защо да не го използваш сега, когато ти трябва най-много.

— Не искам да говоря за това — пропя Сабрина с мек тон.

— Но аз искам да пишеш!

Сабрина погледна приятелката си и въздъхна.

— О, Моора. Това не е само въпрос на време и пространство. Тук има психологически момент. Чувствам се емоционално съсухрена. Като изсъхнал кокал. Никакви творчески сокове не текат. Точно сега ще ми бъде много трудно да назова някаква тема, към която мога да излитам дори най-малък интерес.

Но имаше една тема. Тя се задържа в едно крайче на ума на Сабрина през цялото време, докато беше с Моора, и излезе на преден план по-късно същия ден, когато се опитваше безкрайно дълго да приучи Ники да протяга ръка към желания предмет.

Можеше да пише за Дерек. Съдбата му я интересуваше. Нещо неудържимо я привличаше към него. Погледнато повърхностно, положението, в което се намираше тя, и неговото се различаваха като деня от нощта. Под тази повърхност тя не беше дотам сигурна. Имаше нещо общо и то можеше да бъде изследвано.

Тя реши, че не можеше да се намери по-добро оправдание, за да го посети още веднъж.