Барбара Делински
Обричане (18)

7.

Часовникът над леглото показваше два и тридесет и седем, което означаваше три минути, след като Сабрина го беше погледнала за последен път. Тя се изправи в леглото и постоя така известно време, после се освободи бързо от завивката, прекоси спалнята и застана до прозореца. Нощта беше тъмна и влажна. Нямаше луна, която да осветява небето, нямаше сняг, който да я отразява. Сабрина беше донякъде признателна за второто, тъй като отчаяно очакваше пролетта, а дъждът, беше сигурен знак, че тя е наблизо. Напоследък й беше много студено. Трябваше й психологическият момент, който идваше със затоплянето на слънцето.

Край прозореца в тази нощ не можеше да се открие този момент. Шумът от дъжда върху покрива изглеждаше някак си несвързан с покривалото на нощта, което висеше натежало над двора. Тя се обърна и потъна в наблизо намиращия се плетен люлеещ се стол, повдигна коленете си и ги обхвана с ръце. Отпусна лицето си върху едното коляно и престоя така известно време, после обърна глава, притвори очи и подпря брадичката си върху другото коляно. След това бавно отвори очи и погледна към Дерек.

Той се беше проснал по гръб и завивката стигаше до малко над кръста му. Едната му ръка лежеше свита под главата и по този начин видимата част от гърдите му приличаше на стена от мускули. Той често спеше така. В началото това й се струваше странно, но после разбра, че Дерек често заспиваше, докато мисли — или се събуждаше посред нощ и отново заспиваше замислен — и тъй като това беше мисловната му поза, всичко беше ясно.

През тази нощ, докато го гледаше, тя почувства някаква особена болка и без някакво съзнателно намерение стана от стола и се върна в леглото. Прегъвайки единия крак под тялото си, тя седна близо до него и заразглежда лицето му. Като че ли, за да се подчини на желанието й, той бавно отвори очи.

Тя остана неподвижна.

— Сабрина? — прошепна той.

Тя протегна ръка към неговата, която лежеше върху корема му, и след като я обхвана с нейните две, я задържа, притискайки я силно върху скута си.

Дерек се разсъни бързо. Нещо не беше наред. Имаше случаи, когато Сабрина го беше събуждала посред нощ е целувка тук, докосване там, една ласка водеше до друга, но сега нямаше нищо от това, само едно отчаяно притискане към ръката му.

Той се изправи в леглото и със свободната си ръка заоправя кичура коса, който беше паднал върху лицето й.

— Какво има, скъпа?

— Страх ме е — каза тя тихо.

— От какво?

— Става нещо. Не мога да си обясня, но съм сигурна, че е това, за което си мисля, и то ме плаши.

Той можеше да почувства движението на кръвта си, която пулсираше във вените му, а ръката, която милваше косата й, се придвижи и се спря на тила й.

— Кажи ми какво не е наред.

Тя стисна ръката му по-силно.

— Мисля, че съм бременна.

Пулсът на Дерек замря. Беше сигурен, че не е чул добре. Но преди да има възможност да попита, тя повтори думите си.

— Мисля, че съм бременна. Не знам как е станало това, понеже използвам спирала, а тя не може да излезе сама. Досега винаги е имало ефект, но поведението на тялото ми е такова, че мога само да съм бременна.

Дерек цяла минута гледаше втренчено посърналото й лице, преди да се извие, за да достигне ниско разположената лампа до леглото.

— Какво поведение? — попита той, след като беше заел предишното положение и отново я гледаше в очите.

— Това, че непрекъснато съм уморена. Че имам гадене. Този грип, който имах, не беше никакъв грип. Той не се разви в нещо по-различно от умора и гадене — никакви тръпки или треска — и аз съм все така. Чувствам гърдите си по-опънати, все едно, че кожата не може да побере съдържанието им. И пропуснах два периода.

— Господи — прошепна Дерек. Той не знаеше дали да се чувства щастлив или тъжен, защото това зависеше от това как тя се чувства, а това не му беше съвсем ясно. После той като че се поразсея малко, като гледаше гърдите й, опипвайки едната с опакото на пръстите си, откривайки, че е наистина по-твърда, и чудейки се как не е забелязал това по-рано. Погледът му се върна към лицето й. — Бременна?

По чертите й се забелязваха всички страхове, които я изгаряха отвътре, откакто най-после беше споменала за тази възможност.

— Опитвах се да си внушавам, че не е така. Когато първия път пропуснах периода си, си казах, че това е реакция на тялото ми на всички промени през последните няколко месеца — физическа реакция на едно емоционално разместване на пластовете. И известно време си казвах същото за умората, после за гаденето. Нито едното, нито другото ми се случиха с Ники. Но когато пропуснах втория път, това беше толкова очевидно. Бременна съм, Дерек, и не знам какво да направя!

Беше започнала да трепери. Той я прегърна и обви себе си и нея със завивката!

— Представях си какви ли не съвсем други неща — изрече той с несигурен глас, заглушен от това, че лицето му беше притиснато в косата й. — Минаваше ми през ум, че вече мислиш по друг начин за нас двамата или че нещо те дърпа към Ню Йорк, или че си открила някъде бучка и не искаш да ми кажеш. Бременна — това е друго.

Той чувстваше лицето й неестествено топло върху гърдите си, ръката й неестествено студена върху стомаха си.

— Лесно ти е да го кажеш. Не знаеш какво ми е било!

— Знам.

— Преди да се оженим ти казах, че не мога да имам друго дете. Ти знаеше това. Мислех, че си го приел.

— Приех го.

— Не мога да го направя отново, Дерек. Обичам те, но не мога.

— Не можеш или не искаш?

— И едното, и другото. И двете.

— Искаш ли бебето?

— Да, искам бебето! — проплака тя. — Ето защо е толкова мъчително!

Дерек чувстваше как едно бавно радостно чувство се разнасяше като огън в тялото му. С ръце здраво обгърнали Сабрина, той пое дълбоко дъх и си заповяда да говори с тих, спокоен и уверен глас.

— Няма защо да бъде мъчително — каза той. — Всичко е на наша страна. Може да е така, че след като преминеш този първи тежък стадий, положението да се облекчи и бебето ще бъде идеално оформено. И здраво, и красиво, и умно.

Тя притисна ръце към гърдите му.

— О, Боже…

— Не искаш ли това? — този път гласът му беше развълнуван, защото мисълта за това, че ще има дете от Сабрина го беше засегнала дълбоко.

— Знаеш, че го искам. Това е единственото нещо, което ми липсва в живота — тя вдигна ръка и посрещна погледа му. — Никога не сме разговаряли за това. Прекалено е болезнено, защото ако започна да мисля за дете и после се случи нещо, ще бъда унищожена. Напълно унищожена.

Той взе брадичката й в ръка.

— Не, няма да бъдеш унищожена. Тук участваме заедно. Аз няма да позволя това да се случи.

— Ти не знаеш какво е… какво е чувството да имаш дете от твоята собствена плът, обречено по такъв начин.

— Това, което е станало преди, е било генетична грешка. Имало е връзка с биологическото взаимодействие между теб и Никълъс, но аз не съм Никълъс. Биологическото взаимодействие между нас е друго.

— Какво ще правя? — прошепна тя. Очите й бяха големи, влажни, молещи.

Пръстите му се плъзнаха и покриха пулса на шията й, като само палецът изостана назад, за да повдигне брадичката й.

— Трябва да се видим с лекар. Имаш ли доверие в твоите в Ню Йорк?

— Не особено.

Той погали челюстта й с палеца си.

— Тогава ще намеря друг. Нищо по-лесно от това. Няколко телефонни обаждания. Трябва да има някой, който се е специализирал в такива случаи. Той би могъл да ни каже какви ни са възможностите. Мисля, че има някакви тестове.

— Ами ако се открие нещо не наред?

— Тогава абортираме — той я прегърна здраво, разлюля я нежно. — Аз също не искам да се случи нещо лошо, Сабрина. Повярвай ми. Не искам съзнателно да те изложа на опасност, както и не искам да премина през всичко това и аз. Ние заслужаваме щастие. Заслужили сме го. Ако не ни е писано да имаме деца, аз мога да бъда достатъчно щастлив, да изживея живота си като сме само двама. Но ако можем да имаме деца, това вече е глазурата на тортата. Тези деца ще бъдат голяма работа, Сабрина. Къщата е направена за тях. Имаме мястото, парите и любовта.

Гласът му се беше снишил и преминал в успокояваща мелодия, която подхождаше на нежните движения на ръката му върху шията. И въпреки че напрежението в тялото й се запазваше, то не беше толкова остро, както преди няколко минути. Същото важеше и за гласа й, който звучеше вече по-спокойно.

— Не знам как се е случило…

Той се засмя до ухото й.

— Стана с много и много сериозни опити.

— Но спиралата…

— Тя не предлага стопроцентова гаранция, както не са и останалите методи. Може би някой се опитва да ни каже нещо.

— Божествена намеса?

— Че какво, сигурно е, и още как, че не бихме могли да направим това сами — той замълча замислен върху това. — В известен смисъл това би било поетическа справедливост. Една случайност на съдбата предлага това, което друга е отнела.

Той помисли известно време върху собствените си думи, после промълви тихо:

— Днес не ме взе със себе си при Ники.

— Трябваше да си изясня някои неща.

— Така ли?

С лице, притиснато към гърдите му, тя пое дъх, вдишвайки неговия аромат заради силата, която той й даваше.

— Не. Мислех да го видя и да му кажа, че ще има братче или сестриче и че след това по някакъв начин той ще ми даде знак, че това е много хубаво. Че няма нищо против, че не ревнува. Че го иска и че е щастлив.

— Скъпа…

— Днес не ми се усмихна. Не мога даже да кажа, че ме е познал. Заболя ме.

— Плачеше ли?

— Не. Беше много кротък. Държах го в ръцете си и му говорих. Но и тук стават някакви промени. Той не е същият, вече не е моето малко момче — тя се задави, но все пак продължи: — Не усещам тялото му както преди. Той расте, става по-тежък. Няма я и бебешката миризма — тя направи опит да преглътне буцата, която чувстваше в гърлото си. — Той е повече на Грийн, отколкото мой. Все едно, че съм го загубила напълно.

— Не си. Никога няма да го загубиш. Ти си майка му. Мога да се обзаложа, че когато го държиш в ръце, той разбира. Нещо в подсъзнанието му щраква. Забелязал съм го, скъпа. Виждал съм го, когато плаче. Ти го вземаш на ръце и той се успокоява. Вероятно винаги ще бъде така.

След минута тя примирено вдигна рамене.

— Но какво става с мен? Чувствам се отчуждена от него.

— Може би ти е необходима промяна. Може би това е естествена психологическа стъпка да ти помогне за тази промяна. Всяка майка трябва да се отдръпне рано или късно. Всяко дете расте и става по-тежко. Няма дете, което да прекрачи школския праг като ухае на бебешки лосион. Ако Ники беше съвършено нормален, сега щеше да е в забавачница, след още една година в детска градина. При всички случаи щеше малко по малко да го изпускаш от ръцете си.

Той я задържа няколко минути в прегръдките си, като мълчеше, преди да намери смелост да продължи.

— Ще имаш и второ дете, ако това вече не е факт. И Ники няма да изпитва ревност, както повечето други малки батковци. Не можеш да се чувстваш виновна от това, че искаш друго дете, Сабрина. Въпросът не се свежда до отстраняването на Ники, защото в сърцето ти винаги ще има специално място за него — и в моето също — и така трябва да бъде. Но той би искал да има братче или сестриче. Ако можеше да говори с теб, щеше да ти го каже.

Тялото на Сабрина се отпускаше все повече. Сега вече стигнало до пълна разлятост, то почиваше кротко опряно до Дерек, давайки му неговия пай от физическото си тегло, точно както той беше прехвърлил върху нея бремето, което измъчваше ума й.

Той отмести главата си съвсем малко, за да може да вижда лицето й.

— Спокойно ли е там?

— Ммм.

— Ясен ли съм?

— Както винаги. Но страховете никога не са напълно неоснователни. Знаеш ли кой е най-лошият от тях?

Той поклати глава.

— Отново да не ми провърви. Само че този път ще бъдеш разочарован и ти.

Дерек я прекъсна, като измърмори:

— Разочароваш ме само когато говориш такива неща, защото е глупаво. Просто е глупаво. Може би имаш някакво законно право да мислиш по този начин, но е глупаво. Мислиш ли, че си създала това дете във вакуум? Или че си създала Ники във вакуум? Необходими са двама. Защо, по дяволите, трябва да се обвиняваш, когато точно половината от отговорността е моя? Но аз няма да се съглася с това. Вродените дефекти са генетични грешки, върху които ние абсолютно нямаме контрол и аз не мога да се съглася, че тук може да се говори за някаква вина. Това е безумие. Самоубийство.

Едва когато спря да говори, той разбра, че беше груб и в начина, по който беше държал Сабрина в ръцете си. Обхванат от чувство за разкаяние, смекчи и гласа, и хватката си. А след това я успокои, като я помилва и добави нежно:

— Съжалявам, скъпа. Не исках да изглеждам ядосан, но когато говориш така, ме разстройваш. На теб не ти липсва кураж. Това е едно от качествата ти, който ме плениха. Ти имаше смелост да ме посетиш в затвора, което може да се каже само за няколко още други хора. Имаше смелост да намериш подходящо място за Ники, когато разбра, че не можеш сама да се справиш с грижите по него. Имаше смелост да купиш тази къща и да я направиш обитаема. И имаше смелостта да се омъжиш за мен.

— Никаква смелост не е имало — промърмори тя. — Аз просто съм се оказала беззащитна срещу един мъж с трапчинка.

— Нямам трапчинки.

— Тогава улейчета. Понякога, когато се усмихваш, те се появяват и много ми харесват.

Беше му приятно, когато чу това, макар че остана малко учуден поради факта, че тя мисли за такива неща, тъкмо когато се бяха задълбочили в такъв сериозен разговор. Поне що се отнасяше до него.

— Тук става дума, Сабрина, за сила. Вътрешна сила. Кураж. Когато бях зад решетките, имах периоди на пълна депресия, след като единственото, бъдеще, което можех да си представя за себе си, беше гниене до смъртта. Мисля, че това, което ме спаси, беше моят гняв и аз съвсем сериозно вярвам, че той е бил сила. Наумих си, че непременно трябва да направя нещо и ако не за друго, то поне за да опипам Гриър, и нямам намерение да се извинявам за това, защото алтернативата беше да приема поражението и да се свия в някой ъгъл като пребито куче. Никога през живота си не съм изпитвал желание да приемам пораженията.

Той замълча, предоставяйки възможност на Сабрина за коментар. Когато тя не каза нищо, той леко я подтикна:

— Слушаш ли ме?

— Ммм — пропя тя тихо.

— Ние сме борци, ти и аз. Когато поискаме нещо от живота, ние се опитваме да го постигнем. Това, което трябва да решиш, е дали достатъчно силно искаш това бебе, за да го родиш. Никакъв тест, никакъв доктор не може да ти каже окончателно и категорично дали бебето ще бъде родено здраво. И докторът, и тестовете биха могли да кажат нещо ориентировъчно, но нищо не могат да гарантират.

Отново спря. Сабрина отново мълчеше. Този път той се отдръпна назад и я погледна. Очите й бяха затворени, дишането й равномерно. Изглеждаше, че независимо от това, дали дискусията беше сериозна или не, жена му беше заспала.

Любовта, която изпитваше към нея, бушуваше в гърдите му, преливаше от сърцето му и го караше да изпитва болка в гърлото си, докато той трябваше да направи сериозен опит да я преглътне. Премести ръцете си, за да я обхване по-нежно, като съзнаваше по-ясно от всякога, че тя трябва да бъде ценена. Сабрина — и неговото дете. Погледът му премина над нежната коприна на нощницата й и се спря върху гърдите й, после върху корема и гърлото му се сви отново. Ако можеше да има Сабрина… и едно дете… за човек, който само една година преди това се е търкалял сред отпадъците от живота, това беше… невероятно.

Оттогава той беше извървял дълъг път и затова заслугата до голяма степен беше на Сабрина. От самото начало тя беше имала вяра в него. Даже когато той беше стигнал до дъното на отчаянието, когато се беше чувствал във всяко отношение затворник, а след това бивш затворник, тя се отнасяше към него като към човек, достоен за уважение. И любов. Тя го беше обичала тогава. Обичаше го сега. И носеше неговото дете. Не толкова отдавна той би помислил себе си недостоен за това. С вярата си в него Сабрина го беше принудила да повярва в себе си.

Като сведе главата си над нейната, той затвори очи и я прегърна. Ръцете му потрепнаха, когато той не им позволи да я притискат толкова силно, колкото те искаха, но не трябваше да я събужда. Сънят й беше необходим. Може би обяснението беше в това, че тя не беше спала по-рано, или че бременността си искаше своето, или че, Боже опази, беше намерила малката му реч отегчителна. Но това, което той в действителност искаше да мисли, беше, че разтоварена, споделила новината за бременността си, след като толкова дълго време се беше тревожила сама, й е олекнало.

Сгушена в ръцете му, с разпиляна коса и обвита в нощница, която като че ли милваше нежните й закръглени форми, тя беше малкото цвете, което му се привидя, когато се срещнаха за първи път. Тя беше изминала дълъг път под бремето на тежък товар. Когато сега той беше паднал, тя си беше позволила да заспи.

 

 

Лекарят, който Дерек намери, се понрави на Сабрина. Най-напред беше жена, което й даде възможност да почувства, че ще срещне повече разбиране за емоциите, с които беше преплетена ситуацията. На второ място тя прекара почти цял час с тях, като ги занимаваше с различни медицински истории, задаваше въпрос след въпрос и на двамата, като че ли това беше единственият й случай.

Тя каза, че Сабрина е бременна от седем седмици. Когато трябваше да обясни как се е случило, тя погледна Сабрина, после Дерек и отново Сабрина, ухили се и каза, че това, което са правили един с друг, както изглежда, е имало за резултат повишена плодовитост, което е най-вероятното обяснение за тази малка дяволия на съдбата. По отношение на спиралата тя обясни, че повече има риск при опита тя да се отстрани, отколкото ако се остави, и че тя просто ще излезе заедно с бебето, когато му дойде времето. Изрази надежда, че обвивката на плода е в добро състояние, но препоръча да почакат до края на първото тримесечие, когато трябва да се направи тест. Но добави, че ще трябва да минат още няколко седмици за окончателните резултати. Почувствала обезсърчението на Сабрина, тя употреби остатъка от времето си в обрисуване на една забележително оптимистична картина относно шансовете бебето да е нормално.

След като напуснаха кабинета й на тази оптимистична вълна, те прекараха следобеда в Музея по естествена история. В античността на това място имаше нещо, което подреждаше нещата, в перспектива. Античност и чувство за история и време. В сравнение тесният живот и животът на едно дете, което биха създали, представляваха незначителни епизоди.

Не разговаряха за бебето. Не разговаряха много, а само преминаваха от зала в зала, сядайки понякога да си починат, като ръцете им през всичкото време оставаха съединени.

През тази нощ, гледайки към Хъдзън от високия апартамент на Сабрина в Манхатън, след като се бяха върнали от вечеря, Дерек каза нещо, в което се съдържаше цялата дилема на Сабрина.

— Преди известно време ти ми каза, че не знаеш коя си — коя си била и къде отиваш. Приятно ми е да мисля, че това е променено, но не съм сигурен. Променено ли е?

Няколко минути тя не отговори, като следеше с поглед светлиците на един шлеп, който отминаваше в далечината.

— Да и не. Аз съм твоя жена. Като начин за идентифициране, това ми харесва. Отивам, където отиваш и ти, където отиваме двамата. Знаеш какво искам като писател. Още не съм постигнала своето. И това няма да стане до публикуването на следващата ми книга, което може би ще бъде след много дълго време.

— Това смущава ли те… това бавене?

— Не. Мислех, че ще ме подразни, но се оказва, че не е така — тя се усмихна. В погледа й се съдържаше въпрос. — Ти отнемаш толкова много от времето на ума ми, че не ми остава много, което да отделя за нещо друго. Освен това, ако съм изпитвала някакво смущение, бих предприела нещо във връзка с това. Има и други репортажи, които мога да напиша. Списъкът, който започнах в началото на годината, набъбна доста за последните два месеца. Някои от темите може би ще са остарели, когато си дам труд да започна нещо, но има и други, които са вечни. Те ще ме почакат, докато бъда готова.

 

 

Наведен над стъклото на прозореца, Дерек се опиваше от нейната елегантност и не за първи път през тази вечер. Тя носеше плътно прилепнала към тялото рокля с пайети, която се спускаше в права линия почти до коленете й. В найлон с подходящ червен цвят изящните й крака отиваха чудесно на роклята, като същото можеше да се каже за оригиналните й черни кожени обувки с високи токове, които носеше. Беше прибрала косата си в отпуснат кок, което подчертаваше деликатността на чертите й, като разкриваше обиците и огърлицата й от оникс и цялата изтънченост на облеклото й.

Но той се възхищаваше не само от облеклото й, но и от алабастровия цвят на кожата й, от прозрачността на розовината върху бузите й, от блясъка в бледите й зелени очи. И аромата — той обожаваше нейния аромат. Нямаше нищо царствено в него, не беше пикантен или екзотичен. Жасминът, който употребяваше, я обгръщаше в един особено неуловим ароматен облак.

Намираше я за очарователна. До нея той се чувстваше съвсем обикновен в тъмния си костюм, риза и лачени обувки — двамата бяха като красавицата и звяра.

Но даже тя като че ли не забелязваше това и го гледаше така, сякаш беше принц.

Никакъв Принц. Бивш затворник. Човек, тръгнал да си отмъщава.

— Коя си ти? — чу той собствения си изпълнен с възторг шепот.

Тя не усети възторга или ако го бе усетила, той не й повлия. Вниманието й беше насочено към въпроса, доколкото той имаше връзка със събитията от този ден.

— Аз — изрече с тъжна въздишка — съм мечтателка. Искам за себе си гърнето със злато в края на дъждовната дъга. Но дали тя съществува? — попита, повдигайки развълнувания си поглед към него. — А ако съществува, каква цена трябва да се плати, за да се стигне до него?

 

 

Нямаше отговори за въпросите й и когато се върнаха във Върмонт, Сабрина намери най-сигурното си спасение в работата. Когато беше заета, тя не мислеше за гърнето със злато, не мислеше за бебето, което така силно искаше, но носеше с ужас.

Въпреки че можеше съвсем ясно да види какво правеше, Дерек беше безпомощен. Можеше само да я глези, докато тя не го обвинеше, че я задушава. И едното, и другото беше лошо — той не искаше да споменава за бебето, за да не докара в очите й този изпълнен със страх поглед и все пак, като избягваше тази тема, той я оставяше да се измъкне с работа, която беше далеч повече, отколкото той можеше да одобри.

Приятелите му в хамбара не подкрепиха каузата. Те бяха открили, че Сабрина може за кратко време да вземе бележките им и да ги напише много по-бързо от тях и тъй като тя винаги присъстваше, винаги искаше да работи, те се възползваха напълно от уменията й.

По този повод Дерек също се чувстваше раздвоен. Сабрина беше по-добре, когато работеше. В по-добро състояние беше и умът й. Тя очевидно беше доволна от това, което постигаше. Но спеше по-малко — категорично отказваше да почива през деня — и както изглежда, съществуваше благодарение на бисквитите, сушените праскови и киселото мляко, които поемаше в малки количества, през два часа.

Неведнъж Дерек беше звънял на лекарката в Ню Йорк. Въпреки че тя го уверяваше, че Сабрина е силна и че работата няма да й навреди, особено след като много малка част от тази работа беше физическа, той продължаваше да се тревожи.

Единствено когато работеха по неговия случай, той чувстваше, че упражнява върху нея известен контрол. Бяха решили да държат бележките и книжата в малката стая на втория етаж на къщата, където в стените имаше вградени рафтове, които Сабрина с голям труд беше изстъргала и пребоядисала. Стаята беше уютна и уединена. В нея имаше дълъг удобен кожен диван и само едно кресло от същия материал и това беше мястото, където те преработваха материалите, свързани с Балантайн.

Само там и под прикритието на собствения си глад той можеше да подлъже Сабрина да поеме някаква храна. Също така под прикритието на собствената си умора той можеше да подлъже Сабрина да я придума да подремне. И там много често те се виждаха като мъж и жена, като това време беше единственото, през което Дерек можеше да бъде сигурен какво изпълва мислите й.

 

 

Средата на март видя Сабрина и Дерек отново във Вашингтон, този път заети с търсене на едва ли не буквално всички частни детективи в града с надеждата да попаднат на някой, който е бил може би нает от Гриър да открие конкретно доказателство, че Лойд Балантайн е имал поне една извънбрачна връзка.

— Ако слабото място на Балантайн са били жените и Гриър е използвал това срещу него, той е трябвало да разполага с доказателства. Нещо сериозно и осъдително.

От агенция към агенция те се движеха със снимката на Балантайн, но тя все още си оставаше единствената снимка, която имаха, и с нея се завърнаха във Върмонт. Дерек съвсем не се смяташе победен. Пред него стояха и други пътища и можеше да тръгне по тях незабавно, ако не искаше да даде възможност на Сабрина да отпочине. Тя все още беше необичайно уморена и се оплакваше редовно от гадене, срещу което не предприемаше нищо. По този въпрос той беше съгласен с нея, както и с лекарката, която не беше предписала нищо, освен витамини. Никой от тримата не искаше да вкарва в организма й каквото и да е, което, колкото и малко вероятно да изглеждаше, би могло да й навреди.

Не казаха на никого, че Сабрина е бременна. Ако тестът покажеше, че има някакъв проблем, те бяха готови да прекъснат бременността, в който случай приятелите и семейството само биха усложнили обстановката. За съжаление, тъй като тестът не можеше да бъде проведен, докато Сабрина не станеше на три месеца, което беше почти още един месец от сегашния момент, и тъй като резултатите нямаше да бъдат налице в продължение на почти шест седмици след това, щеше да й личи. За щастие гардеробът й беше пълен с дълги и прикриващи пуловери, а ако това не свършеше работа, тя смяташе да се поучи от Ани Фитц и да започне да се облича по нейния начин, за да крие корема си.

По отношение на обикновените неща нищо в живота им не се беше променило. Боейки се от излишни вълнения около детето, което можеше и да не се появи на бял свят, те говореха за всичко останало, но не и за това, и ако имаше периоди на напрежение, когато никой от двамата не искаше да изрази страховете си, те решаваха, че нямат друг избор и че трябва да се борят колкото могат.

 

 

Към края на март дойде да ги види Моора. Всъщност по-добре е да се каже, че се появи като изневиделица, цялата изпръскана с кал и плаха, на вратата, която Дерек отвори за нея.

С едва ли нещо повече от една повдигната вежда поради учудване от нейната плахост и с нищо, което да покаже, че забелязва калта — от която не можеше да се избяга във Върмонт през март — Дерек протегна ръце, хвана ръкава й и я изтегли вътре, спасявайки я от вятъра. След нощта на нейната изповед той беше започнал да мисли за нея по нов начин. Вярваше, че е била изклатена съвсем по правилата. При цялата си циничност, която проявяваше от време на време, тя все още беше наивна. Не познаваше света като него. Как е можела да подозира, че е използвана, особено след като беше увлечена по Ричард? Тя беше наранена и Дерек чувстваше отчасти виновен и себе си за това. И така, той я издърпа вътре в къщата, пое палтото и чантата й, направи й знак да не си оставя калните обувки на изтривалката, обгърна с ръка раменете й и я поведе в търсене на Сабрина.

През тридневния й престой тя само веднъж създаде момент на напрежение за Дерек. Това беше, когато сред общия разговор спомена, че се е видяла с Ричард малко преди идването си.

Когато се представи първата възможност да бъдат само двама, Дерек я разпита за това.

… В началото тя само се хилеше. След това се смили и стана по-ясна.

— Дълго мислих, след като си тръгнах оттук миналия път, и разбрах, че ако изведнъж прекъсна връзката, той ще стане подозрителен. Реших, че е по-добре това да стане постепенно. Но пък тогава колкото повече мислех за него и за Ноел Гриър и за това, което са ми причинили на теб, и на Сабрина, — толкова повече се ядосвах. Затова реших и аз на свой ред да използвам Ричард… Той мисли — каза тя самодоволно, — че ти и Сабрина преследвате някаква гореща следа в Ню Орлеанз.

— Ню Орлеанз? — попита Дерек и устните му започнаха да се движат нервно. — Какво те е накарало да мислиш за Ню Орлеанз?

— Всяка година по това време откривам, че Марди Грас ми липсва. Това е мястото, където обичам да се забавлявам, знаеш ли?

Той беше посещавал много подобни места и знаеше. Беше му лесно да си представи там Моора. Това беше много като за нея, до такава степен, че той й обеща да й намери страхотен кавалер за там следващата година, но само при условие, че внимава с Фрейлинг.

— Повече никакви фалшиви следи, защото ще те накажа за това — предупреди я Дерек. — Този човек е истинска змия. Гледай да се измъкнеш от тази връзка по най-гладкия начин.

Но два дни по-късно Моора позвъни от Ню Йорк и съобщи на Дерек името на изключителния и свръхдискретен частен детектив, детективът на детективите, който работел извън Арлингтън, Виржиния, човека, когото Фрейлинг беше препоръчал, когато тя му беше казала, че има приятелка, на която й трябват уличаващи доказателства срещу мъжа й и неговата любовница.

Детективът не беше толкова изключителен и свръх дискретен, колкото си мислеше Фрейлинг. Една стодоларова банкнота купи информацията, че той наистина е бил веднъж нает да фотографира Лойд Балантайн в компрометираща поза. Други сто долара изкараха на бял свят снимката, а още сто факта, че жената с Балантайн е била омъжена за конгресмен. Заключителни сто долара изкараха на бял свят името на жената.

Дерек и Сабрина имаха чувството, че са сключили изгодна сделка.

Без да се бавят, те отлетяха до Талахаси, където живееше тази жена, Джанет Лавайн, вече щастливо разведена. Тя се оказа невероятен източник. След като получи уверение, че името й няма да бъде използвано, тя разказа за връзката, която е имала с Балантайн — следобеди тук, вечери там, тайни срещи, които обхващаха шестмесечен период и завършили не защото мъжът й бил разбрал, а защото тя се била уплашила, че ще разбере. Изглеждаше, че съдията Балантайн е бил любител на перверзния секс. Превръзките върху очите и белезниците не я бяха смутили, но камшиците оставяли издайнически белези по кожата.

Може би поради това, че Дерек й се стори симпатичен, или поради това че имаше чувството, че обучава Сабрина, или просто заради самото наркотично въздействие, което получаваше от разказа си, тя продължаваше и продължаваше да говори. Разказа как за първи път е попаднала на Балантайн, как той грижливо пазел в тайна срещите им, как нито една фантазия не е била за него прекалено дива.

Когато Дерек изрази съмнение, тя стана по-смела и му съобщи имената на други, които при желание да говорят, биха потвърдили казаното от нея. Това при желание да говорят беше фактор от критическа важност. Почти всички от жените на Балантайн са били омъжени. Някои от тях все още бяха.

За съжаление, Джанет Лавайн нямаше знания за корупция в съда, изнудване или за съществуването на файловете на Балантайн.

По обратния път за Върмонт, движейки се със слаба с постоянна скорост от седемдесет мили в час по I-93, северно от Бостън, Дерек спука гума. Колата се поднесе безумно, после зави встрани. Докато успее да й намери място да я отклони от шосето и да я спре, той и Сабрина бяха уплашени и учудени.

Дерек за първи път пукаше гума. Не можеше да разбере как се бе случило. Гумите му бяха нови и първокачествени. Бяха и допълнително укрепени, за да се избегне точно такава неприятност. Ако не беше сигурен, че това не е така, щеше да предположи, че някой, скрит край пътя, е използвал гумата му като мишена за упражняване в стрелба.

Той не каза нищо на Сабрина за подозрението си.

И без това Сабрина никак не се чувстваше добре. Мислеше си за това, че колкото и упорито и продължително да работеше, не преставаше да мисли за детето си. Опитваше се да се съпротивлява на тези мисли. Опитваше се да забрави, че детето съществува, но тялото й не й разрешаваше това. Като приближаваше границата на трите месеца, тя изпитваше известно чувство на облекчение от умората и гаденето. На първо място тя се чувстваше дебела, знаеше, че това не й личи, че никой не можеше да го разбере, но тя можеше. Малките неуловими промени постоянно й напомняха какво предстоеше.

Тъй като не искаше да мисли за това, тя работеше още по-упорито. Сега вече пълноправен член на колектива, тя прекарваше часове в работа заедно с другите в хамбара, а когато не беше там, отиваше в стаята на горния етаж или в кухнята.

С идването на април тя започна да крои планове във връзка със зеленчуковата градина, която възнамеряваше да направи на двора, а винаги имаше някаква стена, която да се облече с тапет, или завеса, която да се направи за къщата.

Спеше само когато не можеше повече да поддържа очите си отворени, а ако се събудеше посред нощи не можеше да заспи отново, което се случваше често, тя напускаше спалнята и намираше нещо, с което да запълни мислите си.

Дерек наблюдаваше всичко това и не казваше нищо. Между страха, че някой му мисли злото и че без всякакви угризения би унищожил заедно с него и Сабрина, страха, че имената, които му беше дала Джанет Лавайн, могат да не доведат до нищо, и страха, че файловете на Балантайн може би не съществуват, той беше много напрегнат.

Не искаше да разстройва Сабрина. Не искаше да я потиска. Искаше да й даде тази силна, мълчалива подкрепа, от която тя, както по всичко личеше, се нуждаеше.

Бедата беше в това, че той съвсем не беше майстор на такъв вид подкрепа. Винаги говореше и действаше — особено когато беше с чувството, че някой върши лоши дела. По този начин се чувстваше и сега със Сабрина, но тъй като не беше в състояние да си позволи да го каже на глас, безпомощността му се усилваше.

Беше неизбежно по някое време той да експлодира.