Барбара Делински
Обричане (15)

4.

Сабрина и Дерек станаха мъж и жена на трети декември в офиса на мировия съдия. През тази нощ те празнуваха по време на вечеря в Хановер Ин, но вечеряха сами. Не споменаха нищо за брака си пред приятели, предпочитайки да запазят събитието като тяхно лично. Не че не се обичаха. Всеки, който ги погледнеше, щеше да го забележи. Но и двамата имаха съмнения относно мъдростта на решението си точно в това време и никой нямаше чувството, че иска потвърждение на тези съмнения от страна на трети човек или четвърти, или пети.

Изпитвайки необходимост да предприемат нещо заради самото хрумване, те отлетяха за Сан Кроа. Там Сабрина научи до каква степен съпругът й беше любител на силните усещания. Той обичаше ветроходството, водните ски, уиндсърфинга, но гмуркането с акваланги беше това, което истински го омагьоса. Беше му за първи път. Беше за първи път и за Сабрина, но много скоро тя се появи екипирана за събитието, последвайки Дерек и техния водач и треньор из приказните коралови каньони в загретите от слънце води на Карибско море.

По-късно Сабрина разбра, че тези гмуркания, при все че изискваха доста голяма смелост, все пак бяха донякъде конвенционални. По-малко конвенционални и по-импулсивни бяха някои от другите неща, които Дерек правеше — като това, че по време на едно парти на брега се смеси с местните танцьори, или като прекара един следобед с широкопола шапка и шарена риза, замествайки някакъв продавач на сергията в магазина му, и като това, че събуди Сабрина посред нощ, че я отнесе на ръце до брега и я налюби на лунна светлина.

— Не можем да направим това, Дерек! — прошепна тя много развълнувано, докато той я затискаше върху пясъка.

Единственият му отговор беше да вдигне нощницата й до кръста.

— Дерек, това е обществен плаж!

Той се надигна, за да се доразсъблече. Усмивката му блесна на лунната светлина.

— Сега е три сутринта. Ние сме сами.

— Това е неприлично, ах, Дерек, ммм.

Той се отдръпна и отново я изпълни.

— Хубаво ли ти е? — попита той, като гласът му издаваше чувствената наслада.

Тя повдигна коленете си, за да го посрещне.

— Ммммм.

— Погледни на това по този начин — той вдиша бързо, след това още, когато първата глътка въздух не му достигна, за да изговори дори една дума. — Ако стане така, че някой мине покрай нас, то ще види нещо прекрасно.

По-късно, когато отново беше способна да мисли с ясно съзнание, Сабрина се увери в истинността на думите му. Разбира се, никой не мина покрай тях, така че нямаше нищо лошо в това, ако се погледнеше философски. Но с Дерек тя се чувстваше храбра. Фактически това, което я изненада най-много, не беше толкова неортодоксалността на Дерек, колкото фактът, че много й хареса. Шест месеца по-рано тя би казала, че идеалната почивка на море представлява излежаване на слънце, четене на книга след книга под сянката на палмите и завръщане в уюта на един луксозен хотел, за да се яде и да се спи. Всичко това сега й изглеждаше безкрайно постно и безвкусно. Дерек беше пробудил у нея нещо много повече от обикновената чувственост.

С една дума можеше да се опише новото за нея чувство и това беше думата смелост. Дерек и тя заслужаваха да се забавляват. Двамата бяха платили повече от необходимото през последните няколко години и тя знаеше, че това разплащане не беше напълно приключило. Те бяха дръзнали да тръгнат срещу течението, тя като майка, той като репортер, а бракът им положително щеше да накара мнозина да повдигнат някоя и друга вежда. Но каквото и да бяха направили, бяха го сторили, действайки по убеждение.

Или поне това си казваше тя през тези тихи спокойни дни под слънцето. Така си казваше и когато след десет дни се върнаха във Върмонт.

Да се кажеше, че животът им се бе поместил в някакъв шаблон, означаваше да се изопачи истината. Шаблонът представляваше отрицание на идеята за шаблон. Сабрина и Дерек не следваха никакъв план, просто се радваха един на друг от ден на ден, радваха се на спокойната атмосфера на тяхната къща, радваха се на късните нощи пред камината, късните утрини в леглото, дългите разходки върху току-що падналия сняг. Те се обичаха и бягаха от реалностите на живота и доколкото тези реалности се държаха на почетно разстояние, успехът беше пълен.

За съжаление разстоянието започна да намалява с всеки изминат ден, а телефонът започна да звъни все по-редовно. Родителите на Сабрина съвсем не се чувстваха екзалтирани от брака й. Агентът на Дерек не беше толкова разтревожен от брака, колкото от това, че Дерек се беше установил във Върмонт. Някои от старите приятели и колеги на Дерек, след като бяха завербувани от агента му да го накарат да промени решението си, му се обаждаха, опитвайки се да направят точно това — без никакъв успех. Моора се обаждаше, искайки да знае кога ще може да се обърне към издателя на Сабрина с предложение за книга. Обаждаха се и от Грийнхаус и казваха, че Ники наистина трябва да бъде заведен при неговите лекари в Ню Йорк за нови изследвания.

Дерек не искаше и да чуе Сабрина да отиде сама и това много й харесваше. Пътуването с Ники беше в най-добрия случай трудно. Компанията на Дерек, който можеше да й окаже физическа и емоционална подкрепа, правеше двата трудни дни малко по-поносими.

На Дерек му беше трудно. Беше чувал описанията на Сабрина на живота с Ники, но не беше разбирал изцяло естеството на неприятностите, докато не му се наложи сам да ги изпита. Никакви специални чувства — а детето съвсем не му беше безразлично, — не можеха да притъпят факта, че когато някой поемеше грижата за Ники, оставаше с много малко време за нещо друго в живота.

— Възхищавам се от теб — каза той на Сабрина по време на пътуването им обратно на север. — Възхищавам се от невероятното търпение, което трябва да си имала през всичките тези месеци, и физическата издръжливост.

— Поизпатих си малко — кимна тя спокойно. Ники спеше в ръцете й. Собствените й очи бяха затворени, лицето й беше опряно върху меката му бебешка коса. — Питай бившия ми съпруг. Той ще ти каже какво представлявах.

— Той въобще не се обажда, нали?

— Не.

— Може да се допусне, че ще поиска да научи нещо за сина си. Ще му кажеш ли за това посещение?

Тя поклати глава.

— Малко повече припадъци, малко повече лекарства. Няма да му е интересно. Не, не е така. Това не е въпрос на интерес. Той просто не може да приеме мисълта, че синът му е толкова дефектен.

Дерек отклоняваше погледа си от пътя, за да отправя чести погледи към нея. Думите й биха могли да бъдат лесно възприети като горчиви, но в действителност не бяха. Наистина, в тях се съдържаше някаква бодрост — същата тази бодрост, която той беше запомнил от първата им среща. Тогава тя също държеше Ники в ръцете си. Беше майка по призвание.

Въпреки умората, която чувстваше, на Сабрина не й беше леко да се сбогува с Ники пред вратата на Грийнхаус. Дерек можеше да го разбере. Беше почувствал болката в собственото си сърце, а Ники даже не беше негов.

По време на пътуването за къщата Дерек беше привлякъл Сабрина до себе си. През по-голямата част от времето тя мълчеше, но не изглеждаше под такова напрежение, както когато се върна след посещението при Ники в Деня на благодарността. Той искаше да мисли, че причината е присъствието му.

Но когато зави по пътя към къщата, изпита за момент остър страх, че присъствието му ще има и друг ефект.

— Имаме гости.

Сабрина също се вглеждаше навън през стъклото. Лекият сняг, който беше валял през последните няколко часа, не беше успял да покрие напълно лъскавия сив ягуар, който стоеше пред къщата.

— Познат ли ти е? — попита Дерек. Беше спрял на известно разстояние и сега приближаваше много предпазливо.

— Не — тя нямаше да бъде толкова разтревожена, ако не й беше подействало напрежението в гласа му. — А на теб?

Той поклати глава.

— Кола като тази се забравя трудно.

— Един крадец не би се движил с ягуар.

Но не и някоя важна личност от Ню Йорк, помисли Дерек. После той приближи достатъчно, за да разпознае въпреки снега, че номерът на колата беше от Върмонт.

— Твоите пришълци?

Тя поклати глава.

Той намали още скоростта.

— Колата е наета под наем.

— Не знаех, че могат да се наемат ягуари.

— Можеш да вземеш каквато си искаш кола, стига да имаш пари.

Тя погледна с тревога към къщата.

— Дано да не са родителите ми.

— Бива ли ги за разбиване на ключалки?

— Не бих казала това за татко — тя се отпусна назад на седалката и остана там неподвижна, даже когато Дерек беше напълно спрял колата.

— Някой се е настанил съвсем удобно в къщата. Усещам миризмата на огъня.

Сабрина не помръдна от мястото си.

Той хвана дръжката на вратата и я погледна.

— Идваш ли?

— Дерек, това може да се окаже много неприятно.

— Искаш да кажеш, ако са родителите ти?

Тя кимна, с което като че ли се извиняваше.

— Още по-добре — изръмжа глухо той, изправяйки се. — Остани тук — мина му през ум, че би му било много интересно да разбере кой е в къщата, преди Сабрина да е пристигнала. Въпреки че подозираше, че колата му вече е била чута, той затвори вратата много внимателно. След това ниско приведен той се затича с големи скокове към къщата, притисна се до стената и надникна през прозореца.

Една минута по-късно беше отново в колата и се протягаше.

— Висок мъж. Слаб и дълъг. Русокос. Очила с телена рамка.

Сабрина затвори очи.

— Носи широк гащеризон — продължи Дерек.

— Какво прави?

— Проснал се е пред огъня и гледа пламъците.

Тя отвори очи и промълви:

— Няма никакво съмнение, че е Джей Бий — и излезе от колата. Едва Дерек беше отключил предната врата, когато тя се втурна вътре готова за война. — Какво правиш тук, Джей Бий?

Джей Бий вдигна глава и се загледа много продължително в нея, преди да отмести очите си и да ги насочи към Дерек. Лицето му не изразяваше нищо.

Дерек, който беше чувал достатъчно много от Сабрина и беше повече от подготвен за срещата с брат й, пристъпи напред и протегна ръка.

— Дерек Макгил — каза той.

Джей Бий се поизправи и пое ръката на Дерек, а след това обхвана с ръце коленете си.

— Джей Бий? — подкани го Сабрина.

— Реших да се отбия.

— Защо?

Погледът на Джей Бий остана както винаги празен. Към това се присъедини и едно неангажиращо повдигане на рамене.

— Исках да се срещна с новия ти съпруг.

— Мама и татко са те изпратили.

— Казаха ми да дойда. Казах им да си гледат работата. Дойдох на своя глава.

Дерек се захили при проявата на това неуважение, за което получи като награда гневния поглед на Сабрина, която бързо насочи отново вниманието си към брат си.

— Ако смяташ да превърнеш живота ми в трагедия, можеш да се качиш в този ягуар и да изчезнеш.

Лицето на Джей Бий се разцепи на две в неочаквано ухилване.

— Хубава кола, нали? Никога досега не бях карал такова нещо — той спря да се хили. — Прогнозата за времето е такава, че както ми се струва, ще ви се наложи да ме изтърпите известно време.

Сабрина наведе главата си и притисна пулсиращото място между очите си.

Дерек, който до този момент стоеше встрани с ръка, опряна на бедрото, изви същата тази ръка около врата й и каза много нежно:

— Искаш ли да вземеш малко аспирин и да полежиш малко? Тези два дни бяха много дълги.

Тя отправи несигурен поглед към брат си.

— Аз ще го забавлявам — успокои я Дерек. — Ако е дошъл, за да се запознае с мен, ще можем за известно време да те пощадим.

Сабрина съзнаваше, че се държи страхливо, но това не я тревожеше. Двата дни наистина бяха твърде дълги. Просто точно сега не й беше до това, да се занимава с Джей Бий.

С изпълнен с благодарност поглед към Дерек и зарадвана заради добрия си късмет, тя напусна стаята.

Дерек я изпрати с поглед, после мушна ръце в джобовете на панталона си и се обърна към Джей Бий:

— Кога пристигна?

— Преди няколко часа.

— Как влезе?

— Прозорецът горе беше отворен. Покачих се по дъба и скочих.

Дерек се замисли.

— Както змията в Слокъм.

Известно време Джей Бий стоя загледан в него, без да издаде звук.

— Трябва ли да бъда поласкан от това, че си ме чел, или да се опечаля, поради това, че ме идентифицираш със змията?

— Първото.

Джей Бий не изрази отношение, по какъвто и да е начин. Дерек се чудеше какво ли си мислеше, докато гледаше втренчено, дали не си го представяше зад решетките. Това гледане накара Дерек да се почувства неловко. Беше също както през първия му ден в Ню Йорк, когато беше имал чувството, че всеки от греховете му и греховете на баща му бяха изрисувани на челото му. Последните два дни бяха, по-добри, слава Богу. Между тавана на Сабрина и болницата му се беше случило да се загледат в него само няколко пъти. Можеше да свикне с това, така предполагаше. Но безкрайното втренчено гледане на Джей Бий Монроу?

Отчасти поради досада, отчасти от желание да направи напук, той отговори със същия поглед.

Това като че ли принуди Джей Бий да излезе от унесеното си състояние.

— Къде бяхте?

— Ню Йорк. Трябваше да се направят някои изследвания на Ники.

— Как е той?

— Има още припадъци. За това съществуват лекарства, но иначе… — той вдигна рамене.

Джей Бий си намръщи носа, за да си повдигне очилата.

— Старите имат истински проблем с това.

— С Ники?

— С теб. И Сабрина. И брака ви.

— Тогава е много добре, че са на Западното крайбрежие.

— Ще дойдат на Изток. Ще искат да те видят лично.

— Какво по-точно ще искат да видят? Всичко ми е на място.

— Ще им трябва потвърждение, че си толкова лош, колкото мислят.

Дерек вдиша бързо и се загледа към прозореца. Снегът падаше на парцали. Хубаво. Прекалено хубаво, за да се разваля. Не трябваше в този момент да бъде с Джей Бий. Не му харесваше разколът в света на Сабрина. Но той съществуваше и на него се беше паднало да оправя това.

— Защо са решили, че съм лош? — попита, той спокойно. — Заради убийството? Затворът? За това, че ми липсва кредит в обществото? — изпухтя. — Странно, мислех си, че след като самите те са малко ексцентрични, ще се отнасят малко по-либерално към тези неща.

— Те са по-конвенционални, отколкото мислиш. А освен това Сабрина е тяхното бебче.

— Тя минава тридесетте.

— Безпокоят се за нея.

— Аз също — каза Дерек. Разглеждаше шурея си трезво. — Когато за първи път срещнах Сабрина, тя беше уморена и напрегната, износена от работа и неоценена. Оттогава й се случиха много неща в живота, за които аз не мога да поема никаква отговорност, но знам, че откакто е с мен, и е по-добре. Тя яде. Спи. Усмихва се и се смее. Щастлива е. Правя я щастлива. При всичко това как могат родителите ти да ми имат зъб?

— Засега става дума за брака.

— За мен, за брака — все едно. Сабрина и аз не бяхме принудени да се оженим. Можехме просто да си живеем заедно. Ако те са толкова консервативни, би трябвало сега да бъдат спокойни.

Джей Бий задържа погледа си върху него още една минута, после се завъртя с лице към камината, сграбчи машата и се зае да разбутва горящите дървета. След като ги беше подредил така, че вече беше доволен, той издърпа машата и много внимателно заразглежда разклонения й връх.

— Тук е хубаво.

Дерек нямаше нищо против рязката промяна на темата, защото това беше направено съвсем добродушно и безобидно.

— Сабрина каза, че си бил тук няколко пъти.

Джей Бий се намръщи все още загледан в машата.

Той я обърна веднъж, бавно, докрай.

— Кога пишеш? — попита Дерек.

— Всеки няколко месеца. Интензивно.

След като си спомни какво му беше говорила Сабрина за стила на работа на семейството й, Дерек му повярва.

— Разбирам, че сега си между две книги.

Джей Бий прокара пръст по върха на машата.

— Мислех да остана тук известно време. Някъде да се настаня и да пиша.

— Кажи ми нещо за дъщерите си.

Когато Джей Бий вдигна глава, в очите му се четеше нещо, което донякъде напомняше емоция.

— Какво да ти кажа?

— Ако си тук, няма да ги виждаш.

— Без друго не ги виждам много. Не им харесвам.

— Хайде. Всички деца харесват родителите си.

— Обичат ги, но може да не ги харесват. Има разлика.

Въпреки че Дерек не беше мислил по този въпрос съвсем по същия начин, не можеше да спори. През по-голямата част от детските си години беше презирал родителите си, но все още имаше известно друго чувство, от което не беше успял да се освободи. Предполагаше, че е обич, нещо във връзка с поговорката, че кръвта вода не става. Може би това беше една от причините — колкото и второстепенна — защо беше толкова разгневен във връзка е опита за покушение върху живота му. Баща му беше платил за престъпленията си и с излежаните години, и с живота си. Изглеждаше безчестно да се хвърля кал върху гроба му.

Джей Бий отново го гледаше втренчено, но погледът му не беше толкова празен.

— Имате ли намерение със Сабрина да имате деца?

Нещо кипна в Дерек. Първият му импулс беше да каже на Джей Бий, че това съвсем не го засяга. После той се замисли и разбра, че Джей Бий беше ударил болно място.

— Не знам — отговори предпазливо.

— А искаш ли?

— Да.

— Но тя не иска. Страхува се.

— Като се има предвид какво я сполетя, предполагам, че е права.

— Това са глупости. Тя би била чудесна майка.

— И аз мисля същото.

— Тогава имайте деца.

— Тя взема предпазни мерки и затова не мога да направя нищо, даже и да исках, но и не искам. Тя трябва да прояви желание да поеме риска.

На това Джей Бий не възрази нищо. Повдигна машата, отпусна я, повдигна я, отпусна я.

— Имаш ли намерение да ме удариш с това нещо? — попита Дерек.

Джей Бий вдигна глава. Изглеждаше учуден, че Дерек е още там.

— Хмм?

— Машата — той направи крачка напред, за да погледне по-добре, опитвайки се да разбере какво беше намерил Джей Бий за толкова интригуващо. Той самият беше употребил машата. Нямаше нищо удивително, просто едно тежко парче желязо. — Имаш ли планове за това?

— Не.

— Тогава защо го изучаваш по този начин?

Джей Бий изглеждаше повече озадачен, отколкото предизвикан от грубостта на Дерек.

— Защо искаш да знаеш?

Дерек се отдръпна.

— Просто съм любопитен. Аз съм опитен инквизитор — това беше истина, но представяше само половината от историята. Той въздъхна. — Може би, ако разбера какво правиш, няма да те мисля за толкова странен. Откровено казано, ти ме правиш нервен.

Двамата не сваляха погледи един от друг. Джей Бий гледаше, но Дерек му отвръщаше със същото. Най-накрая този, който отклони погледа си, беше Джей Бий. Той наведе главата си, изправи се на крака и се отправи към стола в ъгъла на стаята.

— Трябва ли да си отида? — попита той, без да се обръща.

— Разбира се, че не. Ти си брат на Сабрина. Ти си добре дошъл тук.

— Но ти си й съпруг — той се обърна бавно. — Какви ти са плановете?

— Плановете?

— Няма ли да се връщаш на работа?

— Евентуално.

— Тук?

— Възможно е.

— Как?

— Още не съм го измислил напълно.

Последва дълга пауза и Джей Бий каза:

— В такъв случай теб те задоволява да живееш покрай Сабрина известно време?

Гръбначният стълб на Дерек се изправи забележимо.

— Никога не съм имал, нито имам сега намерение да живея покрай Сабрина. Ако мислиш, че съм се оженил за нея за парите, помисли още малко. Почти без никакво усилие аз мога вероятно да я купя.

— Значи си заделил пари?

— Инвестирах ги.

— Татко ще се зарадва, когато научи това — каза Джей Бий и се отпусна на стола. Протегна краката си. — Имаш ли някакви планове за хамбара?

Дерек се намръщи при тази непоследователност. Джей Бий завъртя главата си по посока на къщата.

— Хамбарът. Какво смяташ да правиш с него?

— Ще го използвам като гараж — отговори Дерек, без да спира да се мръщи. — И за работна стая. Мислех да го изолирам. Защо?

— Искам един ъгъл от него.

— За какво?

— За офис.

— Смяташ да пишеш в хамбара?

С почти незабележимо повдигане на веждата си Джей Бий даде да се разбере, че е така.

— Ще ми трябва печка, няколко фенера и една пишеща машина. Мислиш ли, че Сабрина ще има нещо против?

— Не знам — каза Дерек. — Предполагам, че не — в този момент нещо му просветна. — Искаш да ме държиш под око, така ли е?

— Искам да пиша книга.

— Защо тук?

— Защото тук ми харесва.

— Колко време ще ти отнеме това?

Джей Бий повдигна едното си рамо.

— Два месеца. Може би три.

Дерек наведе глава и потърка врата си. Той и Сабрина бяха младоженци. Не му се нравеше идеята да има на главата си настойник.

— Два месеца — промърмори той и потърка врата си още малко.

— Дай ми малко повече пространство и аз ще имам апартамент в хамбара. Няма да ти е необходимо въобще да ме виждаш.

— Все пак два месеца е много време.

— Не за да се напише книга.

— Да, но ти би могъл да направиш Сабрина нещастна.

— Аз? — попита Джей Бий толкова невинно, че Дерек се намръщи.

— Решението ще вземе тя — промърмори той. — Къщата е нейна, хамбарът също, нейно е и решението. Аз само плащам сметките. Ще трябва да питаш нея.

Сабрина не можеше да каже не. Джей Бий беше неин брат. Той представляваше тъжна фигура, много самотен — един факт, който беше още по-очевиден благодарение на контраста с живота, който тя сега споделяше с Дерек. При по-ранните посещения на Джей Бий те и двамата бяха самотни. Сега положението беше друго. Тя можеше да си позволи да бъде щедра.

Не че тя отстъпи без борба. Даде ясно да се разбере, че Дерек вече беше свободен човек, че го обича и че няма да ходи никъде. Каза на Джей Бий, че ако възнамерява да седи и да гледа втренчено и да подхвърля някоя и друга нелюбезна забележка, то той може просто да си събере багажа и да отпътува обратно на Запад. Информира го и че не трябва да твори ужаси в хамбара й. Тя обичаше хамбара, къщата, пространството около нея. Там намираше покой. Не искаше това спокойствие да бъде смущавано, даже и под формата на художествена измислица.

Имаше само още едно друго условие, което тя изискваше от Джей Бий. Трябваше Дерек да даде съгласието си. Когато той го направи, тя беше истински изненадана. Знаеше, че не се чувства свободно в присъствието на брат й. Но той също съчувстваше на Джей Бий. Той също беше настроен да прояви щедрост. Наближаваше Коледа, Джей Бий беше сам, и освен това нещо в Дерек искаше да има наоколо семейство. Той нямаше свое собствено, имаше само Сабрина. Беше му интересно да види как ще изглеждат нещата, ако семейството е по-голямо. Сабрина все още се тревожеше. Тя очакваше, че присъствието на Джей Бий ще създаде проблеми и съобщи мнението си на Дерек.

— Безпокоиш се, че присъствието му ще ми пречи, и затова най-напред споменаваш за това — Дерек беше достатъчно ориентиран, за да изтъкне това, и продължи: — Но когато това се случи, аз ще ти кажа. Ще ти кажа, ако нещо не ми харесва.