Астрид Линдгрен
Винаги е весело в село Шумотевица (9)

На Средлетния празник в село Шумотевица

Може би Ана все пак е права, като твърди, че през лятото е най-весело. Но аз обичам да ходя на училище и когато Госпожицата ни казва „довиждане“ след изпита, почти се разплаквам, защото знам, че дълго време няма да я видя. Обаче бързо ми минава, понеже все пак е прекрасно да си в лятна ваканция.

Първата вечер от лятната ваканция обикновено слизаме до Северняшкото езеро за риба. Няма почти нищо друго, което да е толкова лятно, като риболова. Всички сме си направили въдици. Всъщност те са дълги лескови пръчки. Обаче имаме истински корди, поплавъци, тежести и въдички, които сме си купили от магазина в Голямо село.

Ласе нарича вечерта на последния учебен ден Голямата Въдичарска Вечер. Има една малка удобна скала, на която сядаме да ловим риба. Казва се Костурена скала. Така се казва, защото там никога не можеш да уловиш костур, твърди Ана. Единственото, което можеш да хванеш, са комари, след като са те ухапали, казва тя. Но Бусе все пак извади един голям костур, когато бяхме там онзи ден, а Брита улови две малки червеноперки.

След това Ана и аз седяхме на нашата кухненска стълба и си брояхме ухапванията от комари. Аз имах четиринайсет на десния крак и пет на левия. Ана имаше по девет на всеки крак.

— От това може да стане задача по смятане — каза Ана. — Ще го запишем на една бележка за Госпожицата. „Ако Лиза има четиринайсет пъпки от комари на единия крак и пет на другия и Ана има по девет на двата си крака, коя има повече и колко имат двете заедно?“

Но после се сетихме, че сме в лятна ваканция и че е тъпо да се занимаваме със смятане. Та само си чешехме пъпките и ни беше хубаво, чак докато трябваше да отидем да си легнем. Ех, колко е прекрасно, че сме в лятна ваканция!

А сега ще ви разкажа какво правихме на Средлетния празник. Тогава вдигнахме празничен прът на моравата пред Южната. Всички от село Шумотевица си помагахме да го направим. Първо отидохме с нашата кола за сено далеч навътре в гората да накършим клони за украса на пръта. Татко караше. Дори Шещин се возеше с нас. Тя се смееше и много се радваше. Уле й даде да държи едно клонче и тя през цялото време го размахваше. А Уле й изпя тази стара песен:

Шещин си има златна количка,

и тръгва по друми далечни,

камшиче от злато държи тя в ръчичка,

и поздрави праща сърдечни.

Но всички останали също пеехме. И Агда дойде с нас да кърши клонки и запя ей това:

Сега веч’ е лято,

сега има слънце,

сега има пъстри цветя.

А Ласе взе, че го изпя така:

Сега веч’ е лято,

сега има слънце,

и кравите торят моравите.

Всъщност той беше прав. Че кравите пускат тор по моравите, пускат. Ама трябва ли чак пък да се пее за това?!

Когато се върнахме от гората, Агда, Брита, Ана и аз набрахме много люляк, който расте зад нашата барака за дърва. После го занесохме на моравата пред Южната. А там Оскар и Кале вече бяха издялали пръта. Кале е ратаят на Северната. Окичихме пръта с клонки и вързахме за върха два големи венеца от люляк. Сетне изправихме пръта и танцувахме около него. Чичо Ерик, таткото на Ана, свири много хубаво на акордеон. Той изсвири сума ти весели мелодии, по които всички танцувахме. Освен дядо и Шещин. Дядо седеше на един стол и слушаше. А Шещин седеше в скута му — отначало. Но не преставаше да го дърпа за брадата, та нейният татко я взе и я сложи на раменете си. По този начин и Шещин можа да потанцува. Но горкият дядо, дето не можеше да танцува! Въпреки че според мен той не съжаляваше. Само каза:

— Ох-ох, да-да! Сякаш беше вчера, когато и аз танцувах около пръта на Средлетния празник, ама не е!

После всички насядахме в тревата и пихме кафе, което бяха приготвили мама и леля Грета, и леля Лиза. Почерпиха ни и с кифли и други сладки. А дядо изпи цели три чаши кафе. Защото много обича кафе.

— Да знаете, че винаги ми се пие кафе — казва дядо често.

Аз никак не обичам кафе. Но когато го пием, седнали в тревата на Средлетния празник, ми е много по-вкусно от обикновено.

Докато си пиехме кафето, някъде в гората една птичка пееше, та се късаше. Бусе каза, че било кос. Обичам косове.

Освен това играхме разни игри. „Последната двойка вън!“ и какво ли не. Толкова е весело, когато татковците и майките играят с нас! Е, може би нямаше да е толкова весело, ако трябваше да играем с тях всеки ден. Ама на Средлетния празник мисля, че може да участват. Като се разиграхме, Свип взе да тича около нас и да лае. Мисля, че и той се забавляваше.

Тази вечер можехме да останем будни докогато си искаме. Агда каза, че ако се прекатериш през девет огради преди да си легнеш, и набереш девет вида цветя, и ги сложиш под възглавницата си, през нощта ще сънуваш. Ще сънуваш човека, за когото ще се омъжиш.

Брита, Ана и аз решихме, че ще е забавно да се прекатерим през девет огради, въпреки че вече сме намислили за кого ще се омъжим. Аз ще се омъжа за Уле, а Брита и Ана ще се омъжат за Ласе и Бусе. Ласе попита Брита:

— И ти ли ще се катериш през девет огради? Непременно го направи! И, моля те, сънувай някого друг, а не мен. Не че вярвам в суеверия, ама може пък да помогне.

— Да се надяваме — каза Бусе.

— Да, наистина трябва да се надяваме — обади се и Уле.

Защото момчетата са страшно глупави и не искат да се оженят за нас.

Агда каза, че докато се катерим през оградите, не бива да издаваме никакъв звук. През цялото време не трябва нито да се смеем, нито да говорим.

— През цялото време ли не бива да говорят? — попита Ласе. — Тогава направо върви да си легнеш, Лиза!

— Защо пък? — сопнах му се аз.

— Ами защото не можеш да се прехвърлиш през девет огради за две минути. А повече от това никога не си мълчала. Освен когато беше болна от заушка, разбира се.

Зарязахме момчетата и тръгнахме да се катерим.

Почнахме с оградата около моравата на Южната и влязохме в брезовата гора зад нея. Колко е странна гората, когато е тъмно! Е, не беше съвсем тъмно, а само здрачно, ама все пак. И беше съвсем тихо, защото птичките не чуруликаха вече. И колко хубаво ухаеше от всички дървета и цветя! Откъснахме си по едно цвете, след като преминахме първата ограда.

Едно нещо не мога да разбера. И то е, защо те напушва такъв смях точно когато знаеш, че не трябва да се смееш? Щом преминахме първата ограда, и се започна. А Ласе, Бусе и Уле се прекатериха подире ни, само за да ни дразнят и разсмиват.

— Не стъпвай в кравешките купчини — викна Бусе на Ана.

— Тук няма кра… — каза Ана, но се сети, че не бива да говори. Тогава трите почнахме да се кискаме. А момчетата се превиваха от смях.

— Не бива да се кискате така — рече Ласе. — Помнете, че не трябва да се смеете.

А ние се разкискахме още повече. Момчетата тичаха цялото време около нас, дърпаха ни за косите или ни щипеха по ръцете, само и само за да ни разсмеят. Пък ние не можехме да им се скараме, защото нали не биваше да говорим.

— Уббелибуббелимук! — викаше Ласе.

Всъщност това не е никак смешно, но олеле, как му се смяхме тогава — и Брита, и Ана, и аз. Натъпках си носната кърпа в устата, ама и то не помогна, защото смехът въпреки това извираше от устата ми като от пискун. Но когато най-сетне преминахме и последната ограда, престанахме да се смеем и само се сърдехме на момчетата, задето ни развалиха всичко.

Все пак сложих деветте цветя под възглавницата си. Бях набрала лютиче, цветче от детелина, еньовче, камбанка, маргаритка, каменоломка, жълтурче и две други цветя, на които не знам имената. Обаче през нощта нищичко не сънувах. И то само защото тези глупави момчета ни накараха да се смеем. Сигурна съм!

Но въпреки това непременно ще се омъжа за Уле, и толкоз!