Астрид Линдгрен
Винаги е весело в село Шумотевица (5)

На Уле му се клати зъб

Един ден Госпожицата каза на Уле:

— Защо през цялото време си пъхаш пръстите в устата, Уле?

Уле много се засрами и отговори:

— Клати ми се зъб.

— Ами извади го, когато се прибереш вкъщи — рече Госпожицата. — Сега имаме смятане. А утре всички ще видим дупката, където е бил зъбът.

Уле страшно се уплаши. Защото смята, че е ужасно да му вадят зъб, дори когато се държи съвсем хлабаво. Аз също, между другото.

— Хайде де! Изобщо не боли, като се вади такова малко млечно зъбче! — казва татко.

Много е възможно всъщност да не боли чак толкова, но все пак е страшно. Получаваме по десет йоре за всеки зъб, който татко ни вади. Е, той ни вади само онези, дето се клатят, разбира се, но и това ни стига. Имам чувството, че постоянно ми се клати някой зъб. Бусе никак не се страхува от вадене на зъби. Та спорел мен не би трябвало да получава по десет йоре, когато си ги вади. Той просто връзва един дебел конец за зъба и, хоп, дръпва, и зъбът изхвърча. Въпреки това татко дава всеки път на Бусе десет йоре само задето е толкова храбър.

Но Уле, бедничкият, се страхува повече от мен от вадене на зъби. Докато се прибирахме от училище, всички трябваше да пипнем разклатения зъб. И той наистина едва се крепеше.

— Като едното нищо ще ти го цъкна — каза Бусе.

— Ще цъкнеш другия път! — викна Уле. През цялото време, докато стигнахме вкъщи, той вървеше с наведена глава и почти не продумваше.

— Хайде, няма смисъл да се тревожиш за един разклатен зъб. Чудото голямо! — казах. Защото страшното е само, когато на теб самия ти се клати зъб.

— Знам какво ще направим — рече Ласе. — Като се приберем, ще вържеш един конец на зъба, а другия край ще вържем за оградата. След това ще нагрея един железен шиш да се нажежи и ще замахна с него точно пред носа ти, за да се изплашиш и да отскочиш назад, и зъбът ще изхвърчи.

— Ще ти дам аз един нажежен шиш! — кресна Уле озлобено. Предложението никак не му хареса. Но все пак върза конец на зъба, когато се прибрахме, и го подръпваше отвреме навреме, за да се разхлаби зъбът още повече. Защото по някакъв начин трябваше да се отърве от него. Нали Госпожицата беше казала, че на другия ден иска да види дупката. Мисля, че точно това тормозеше най-много Уле. Че трябва да извади зъба до следващия ден. Иначе Госпожицата щеше да разбере, че го е страх да си извади зъба, а Уле не искаше тя да разбере това.

Ана се опита да го утеши и му каза:

— До утре Госпожицата може би ще забрави твоя зъб.

Но Ана знаеше толкова добре, колкото и Уле, че нашата Госпожица никога нищо не забравя. „Опасна жена — страхотна памет има“, казва Ласе.

Играхме на народна топка долу на пътя, както винаги в пролетните вечери. И през цялото време от устата на Уле висеше дългият черен конец. Изглеждаше много смешно, когато тичаше. Понякога той сякаш забравяше зъба и конеца, и цялото си нещастие, защото почваше да се смее и да говори както обикновено. Но след това изведнъж ставаше мрачен и особен, подръпваше боязливо конеца и въздишаше.

— Часът е вече седем, а ти още не си извадил този зъб — каза Ласе най-после. — Дали да не опитаме все пак с шиша?

А Бусе поиска да види още веднъж зъба и каза:

— Ти не си наред! Той се държи само на едно жалко парченце кожа. Я го извади!

Уле се разтрепери, като го чу. Та нали точно това последно парченце кожа е най-страшното.

Когато ни омръзна да играем на народна топка, отидохме при дядо. Разказахме му, че на Уле му се клати зъб.

— Трябва да го извади тази вечер — каза Ласе. — Защото Госпожицата иска да види утре дупката.

Уле едва не се разплака, като чу Ласе да говори така.

— Ох-ох, да-да — въздъхна дядо. — Ох-ох, да-да, тия зъби! Когато бях малък…

— Да, дядо, разкажи как е било, когато си бил малък — каза Ана и се сгуши в скута му.

Тогава дядо ни разказа, че когато бил малък, цял месец имал ужасен зъбобол и накрая бил принуден да отиде при ковача да му извади зъба. По онова време в общината нямало зъболекар. И ковачът взел едни големи клещи и извадил на дядо един зъб. Страхотно го заболяло. Но като се прибрал вкъщи, дядо пак имал ужасен зъбобол. Защото ковачът му извадил друг зъб, а не болния. След това дядо цял месец търпял зъбобола, но не смеел да отиде отново при ковача, понеже толкова много боляло, когато ти вадят голям кътник с обикновени клещи. Но най-сетне болките станали толкова силни, че трябвало да отиде. И този път ковачът извадил болния зъб. Обаче май си изкълчил ръката с тези клещи, каза дядо, защото зъбът имал много големи корени и се бил вкопчил здраво в челюстта.

— Горкият дядо! — каза Уле. Но според мен той мислеше, че ще е поне толкова страшно да се извади неговият зъб, въпреки че изобщо нямаше корени.

— Не мога да си представя, дядо, че си бил малък и те е било страх да ти извадят зъб — каза Ана.

— Ох-ох, да-да, това беше отдавна — рече дядо. — Сега са ми останали само три зъба, и те много скоро ще си паднат сами.

— И никога вече няма да те е страх — каза Ана много доволно.

— Да, да, миличко, никога вече няма да ме е страх — отговори дядо.

После отиде до ъгловия шкаф и извади бонбоните. Даде на всеки по един и каза:

— Не яжте бонбони! Само ще ви заболят зъбите! Ох-ох, да-да!

След това пожелахме на дядо „лека нощ“ и си тръгнахме.

— Е, какво ще правим сега с твоя зъб? — попита Ласе. — Може би искаш да седи там, докато остарееш колкото дядо!

Уле се ядоса и не му се чудя.

— Да не би да ти пречи? — викна. — Зъбът си е мой и толкоз!

— Да, но кога ще го извадиш? — попита Брита.

Уле пипна конеца и каза:

— Утре сутринта. Може би.

После хукна към дома си, горкичкият! Тогава Ласе каза:

— Жал ми е за Уле. Но знам какво ще направя. Когато Уле заспи, ще се прекатеря при него и ще му извадя зъба.

— Ами! — казахме ние. — Няма да можеш.

— Мога! И още как! — рече Ласе. — Зъболекарят Ларш Ериксон вади зъби с пълна упойка — добави той и взе да се перчи.

Всички решихме да отидем с него да гледаме. Изтичахме горе в стаята на Ласе и Бусе и седнахме да чакаме.

Трите къщи на село Шумотевица стоят много близо една до друга. Има само два-три метра между Южната, където живее Уле, и Средната, където живеем ние. А между двете расте една липа и Ласе, Бусе и Уле винаги се прекатерват през нея, когато си ходят на гости. Стаята на Уле е точно срещу стаята на Ласе и Бусе, където седяхме и чакахме.

Чувахме, че Уле шумоли оттатък в стаята си. Най-сетне Ласе извика:

— Няма ли да си легнеш скоро, Уле?

— Върви ти да си легнеш! — кресна Уле.

— Бусе и аз вече сме си легнали — провикна се Ласе и всички се закискахме тихичко. Защото те лежаха на пода и бяха облечени.

— Не ти ли се спи, Уле? — викна Бусе подир малко.

— Да, ама как да заспя, като цялото време крещите — отговори Уле.

Значи си беше легнал или поне можехме да се надяваме, че си е легнал.

— Загаси лампата, Уле! — извика Ласе.

— Загаси си твоята! — изкрещя Уле. И Ласе загаси. Седяхме в тъмното и чакахме. След малко Уле също загаси лампата в стаята си.

— Дано заспи скоро, че иначе аз ще заспя — каза Ана и се прозя.

В същия миг чухме нещо да пращи в липата. Уле се беше запътил насам. Брита, Ана и аз бързо се мушнахме в дрешника. А Ласе и Бусе се метнаха в леглата си и дръпнаха завивките до ушите си.

— Слушай, Бусе — каза Уле, когато се подаде на прозореца, — утре може би ще съм болен и няма да отида на училище. Така че не ме чакайте.

— Болен ли? Защо ще си болен? — попита Ласе. — Ако вечер си лягаш навреме, ще си здрав като рибка!

— Боли ме корем — рече Уле и изпълзя обратно в стаята си.

Сигурна съм, че го болеше корем само защото се притесняваше за зъба си.

Чакахме дълго, дълго и накрая толкова ни се доспа, че с мъка държахме очите си отворени.

— Трябва да е заспал вече — каза най-сетне Ласе и тръгна да пълзи през липата.

— Буден ли си, Уле? — прошепна съвсем тихо.

— Не, вече спя — отговори Уле.

Трябваше да почакаме още малко. Но най-после Ласе каза, че щял да влезе и да види дали Уле е заспал, защото ако още не е заспал, значи е болен, и Ласе щял да впрегне колата и да доведе доктора. Тогава всички изпълзяхме през липата колкото можехме по-тихо. Ласе си носеше фенерчето. Освети леглото на Уле. И там лежеше Уле и спеше, а конецът висеше от устата му. Ох, колко ме беше страх! Усещах колко е ужасно да ти вадят зъб! Ами ако го заболи много и Уле почне да крещи? И какво ще каже, като ни види всичките там? Ласе хвана здраво конеца и каза:

Едно, две, три,

на четири, зъб, падни!

На пет ще се съмне,

на шест ще се гръмне.

И точно когато каза „гръмне“, Ласе дръпна — и зъбът се залюля на конеца. А Уле дори не се събуди. Само промърмори на сън:

— Много ме боли корем.

Бусе опита да го събуди, но не успя. Тогава Ласе каза, че така е по-добре, защото Уле може би щял да си помисли, че е дошъл призрак и му е извадил зъба. Ласе върза конеца за лампата и зъбът повисна там и се полюшваше. Още със събуждането си утре сутринта, Уле първо него щеше да види. Ех, как щеше да се зарадва!

На другия ден Уле изобщо не го болеше корем. Стоеше пред портата и ни чакаше, както обикновено. И така се хилеше, че на горната му челюст се виждаше голяма дупка.

— Ти ли го направи, Ласе? — попита той.

И тогава му разказахме, че всички сме били в стаята му. Уле се разсмя още повече, като чу какво е казал на сън. Толкова беше радостен, че подскачаше. По едно време рече:

— Всъщност не е толкова страшно да ти вадят зъб.

— Не е, особено с упойка — отговори Ласе.

И се наговорихме да си вадим един на друг всичките зъби нощем. Всичките, които се клатят, разбира се.

Когато стигнахме в училище, Уле отиде право при Госпожицата, раззина широко уста и каза:

— Вижте, Госпожице, извадих си зъба.

— По-точно, аз му го извадих — промърмори Ласе от своя чин. Но Госпожицата не го чу.