Лий Патисън
Открих те отново (12)

XII

Телефонното обаждане дойде сутринта.

Пол вдигна слушалката, прехапа устни и пребледня.

С помощта на устройството, което Боб беше монтирал към телефона, всички останали можеха да проследят разговора. Те чуха неприкритата заплаха в гласа на похитителя, когато той предупреди Пол, че Франсин ще остане в тяхна власт дотогава, докато корабът с оръжие не напусне Кале и не се озове в международни води, където нямаше законови основания да бъде спиран и проверяван.

— … нейната сигурност зависи изцяло от вас…

Пол прекъсна мъжа и поиска да говори с дъщеря си.

Похитителят бързо отговори:

— Не се обаждам от мястото, където е тя. Но ще получите нещо по пощата.

Това „нещо“ дойде по-късно през деня и се оказа видеокасета със съобщение от Франсин:

„Аз съм добре, нищо не ми липсва. Ако следвате точно указанията, скоро ще ме освободят и ще се върна вкъщи.“

Франсин изрече последните думи с треперещи устни.

— Това ли е всичко? — с невярващ поглед попита Толи. — Наистина ли няма нищо друго на лентата?

Пол сви примирено рамене.

— Сега поне знаем, че все още е жива и здрава. Не изглеждаше да са се отнасяли зле с нея.

Цялата сутрин Пол даваше разпореждания относно опаковането и транспортирането на исканото оръжие до Кале, проверяваше всичко по десет пъти. Това изнерви много Толи.

— Хората са изпълнявали много по-големи и по-сложни поръчки от тази, така че не е нужно да висиш над главите им и да ги контролираш. Какво искаш, да започнат да си мислят, че в тази пратка има нещо особено и да започнат да говорят?

Разбира се, тя имаше право, затова Пол се спотаи в къщата и само нервно обикаляше напред-назад из стаите. Най-сетне дойде вечерта, бяха успели да издържат още един разкъсващ нервите с принудителното очакване ден.

На следващата сутрин Пол беше на крака от ранни зори и проведе множество телефонни разговори. Сандъците с оръжието бяха благополучно доставени на доковете в Кале. Едно по-късно обаждане потвърди, че корабът, натоварен със стоката, обозначена като „машинни части“, е отплувал. Пол не се съмняваше, че крайното му пристанище ще бъде посоченото в официалните документи, а именно Йоханесбург.

От минута на минута той ставаше все по-неспокоен. Опитваше се да изчисли след колко време корабът ще се намира в неутрални води. Отпусна се изтощен до Мелиса на едно кресло в синия салон и тихо започна да говори — по-скоро на себе си, отколкото на нея:

— Вече не съм млад, Мелиса. От първия си брак нямам деца. Жена ми не пожела. Когато ме напусна, срещнах Толи. Тя току-що беше завършила училище, нямаше още деветнадесет години. Осиновителите й искаха да заминат за Африка, живееха временно в една мисионерска агенция в Париж. За пръв път я видях на улицата, ругаеше някакъв мъж, който биеше кучето си. Веднага се влюбих в нея. Намесих се в спора на нейна страна и мисля, че с това я спечелих. Ние победихме, мъжът остави животното и избяга, заявявайки, че щом толкова се застъпваме за него, нека да го задържим. Толи не можеше да прибере кучето при себе си в мисията, така че аз й предложих да го взема вкъщи, а тя да идва да го вижда по всяко време.

Пол направи малка пауза, като че ли още веднъж преживяваше първата си среща с Толи.

— Твърдо реших да се оженя за нея. Естествено, осиновителите й се обявиха против и с всички сили се опитваха да осуетят сватбата ни.

— Защото се занимавахте с търговия с оръжие ли?

— Не, тогава те не знаеха нищо за това. Но аз бях толкова възрастен, че можех спокойно да й бъда баща. Те не можеха да си представят, че дъщеря им ще се омъжи за два пъти по-стар мъж от нея.

— Но все пак го направихте.

— Да, при това много лесно. Оказа се, че тези хора не са я осиновили по законен начин, така че просто се явяваха нейни настойници. За да се омъжи едно сираче, което още не е пълнолетно, се изисква само съгласие от мировия съдия. Аз познавам неколцина и не ми беше трудно да се сдобия със съответния подпис. Оженихме се и през следващия месец ще празнуваме сребърна сватба.

Озареното му за миг от вътрешна светлина лице отново помръкна и той безизразно се загледа през прозореца.

— Ако тези негодници бяха отвлекли някое от момчетата — продължи след малко Пол, — пак щях да бъда съкрушен, но само като си помисля какво могат да причинят на бедната Франсин…

Лицето му стана сивопепеляво, очите му бяха размътени от страх и напрежение.

— Пол, те са планирали всичко толкова грижливо, че не вярвам да предприемат нещо необмислено. Сигурно им е добре известно, колко сте богат и могъщ, така че бихте могъл да ги откриете навсякъде, ако с Франсин се случи нещо. Мисля, че са достатъчно умни, за да се придържат към споразумението. След един или най-много два дни Франсин ще се върне вкъщи.

Самата тя не беше много убедена в теорията си, но думите й и най-вече тонът й успяха да го поуспокоят, и той благодарно кимна.

— Имате право. Няма да спечелят нищо, ако й сторят зло, а могат да загубят всичко.

Толи създаваше много повече грижи на Мелиса. Движеше се като сянка из къщата и оставяше впечатлението, че с голям труд се държи изправена. Като че ли се боеше да спре на едно място и да си почине, за да не рухне изведнъж. Търсеше си постоянно някаква работа, за да минава по-бързо времето и да отпъжда ужасните мисли, витаещи в главата й. Двете с Мелиса работеха в градината, когато неочаквано Толи каза:

— Нямаше да се случи нищо, ако не търгувахме с оръжие.

Мелиса я изгледа с изненада, примесена със съчувствие:

— Не говори така, Толи.

— Защо да не говоря? Не трябва ли най-сетне да кажа истината? Не трябва ли да се замисля за майките, които завинаги са загубили дъщерите си благодарение на доставените от нас оръжия? Не трябва ли да си дам сметка за това, че те ще причинят смъртта не само на други въоръжени мъже, но и на съвършено невинни хора, попаднали случайно в неподходящо време на неподходящо място? Не трябва ли да се замисля за какво ще бъде използван експлозивът, който изпратихме в Кале? Кой ще трябва да умре от него?

Наложи се Мелиса да употреби върховни усилия, за да я успокои. Знаеше, че нищо няма да постигне с умолителни слова, затова енергично каза:

— Мислиш, че сте наказани заради професията на твоя съпруг? Така ли? Тогава отговори ми на следния въпрос; защо хората изобщо трябва да произвеждат и усъвършенстват оръжия? Има ли възмездие за онези, които в продължение на столетия са използвали оръжията? Толкова много смърт и разрушения! Ако ти приемаш случилото се като наказание, тогава защо не са наказани и останалите търговци на оръжие? С какво вие двамата с Пол сте по-особени, че сте били избрани за изкупителна жертва?

Мелиса не знаеше дали това, което говори, изобщо има някакъв смисъл, но в края на краищата не беше толкова важно. Просто трябваше да каже нещо, да отвлече Толи от самоунищожителния й самоанализ.

Безучастното изражение рязко изчезна от лицето на Толи, очите й гневно заблестяха. Мелиса си помисли, че по-добре ще бъде да стане отдушник на гнева й, отколкото да я гледа тъй отпусната и безводна, без капчица живот.

В този момент се появи Жоржет и вниманието на Толи се пренесе върху нея. Двете обсъдиха набързо менюто за вечеря, после Жоржет си тръгна.

Толи не поднови разговора след това прекъсване. Поработиха още около половин час мълчаливо, после се прибраха в къщата и си измиха ръцете.

 

 

Боб неспокойно крачеше напред-назад из стаята.

— Чакам всеки момент похитителите да се обадят и да ни съобщят къде ще оставят Франсин. Няма никакво значение къде ще бъде. Веднага мога да изпратя човек, който да я доведе.

Мелиса с учудване установи, че той най-внимателно и подробно бе организирал всичко. Беше изоставил напълно собствените си дела, за да се притече безкористно в помощ на изпадналите си в беда приятели. Без него семейство Ле Кур много трудно щеше да се оправи. Непрекъснато стоеше до телефона, даваше нареждания на десетки хора, правеше приготовления за всякакви евентуални случаи. Мелиса бе успяла да разбере, че много мъже в този момент седяха в колите си, снабдени с радиотелефони, и очакваха неговите указания.

Междувременно Мартин Валера трябваше да се върне в Париж и шофьорът на Пол го откара в града. След като той си замина, Мелиса отиде в кабинета при Боб и седна до телефона. Също като другите, тя с нетърпение очакваше да се обадят похитителите. Чудеше се, какво кара хората да се решават на подобни престъпления и как им се удава да избягнат строгите наказания.

— Защо да не е възможно корабът да бъде задържан от властите? — попита тя. — Той превозва оръжие от Франция за някоя друга страна. Знам, че ние не можем да предприемем нищо, за да не изложим Франсин на опасност. Но нали има и други хора, които знаят за оръжието, без да са информирани за отвлеченото момиче. Те много добре си дават сметка, че става дума за нелегална контрабанда на оръжие. Защо допускат това?

— Защото са алчни — спокойно отговори Боб. — Така може да се обобщи с една дума. Когато се плащат достатъчно пари, практически може да се прави всичко, независимо дали е легално или нелегално. За пари се фалшифицира товарителницата. За пари се поставят на сандъците такива надписи, които да не създават затруднения на превозвача. За пари се намира такъв капитан, който да обяви невярно крайно пристанище на рейса си. Той нанася неверни данни в корабния дневник и урежда всички други неща, щом му се плати добре. И доколкото е готов да раздели своя дял от печалбата с други, си намира достатъчно офицери, които да го придружават — Боб ожесточено задъвка устните си. — Не трябва да има милост за такива хора. За подобни случаи всички страни трябва да следват еднаква политика — а именно смъртно наказание, без изключение и без пощада.

Мелиса я полазиха тръпки при вида на решително сключените му вежди. Спомни си как преди време й беше казал, че за пари може да се получи почти всичко. Но ако тогава думите му звучаха снизходително, то сега далеч не беше така. Дали не бе дошло време да разбере, че е пари могат да се причинят и много злини? Не смееше да се надява, че е променил мнението си.

 

 

Докато Мелиса и Боб разговаряха в кабинета, Толи търсеше мъжа си. Намери го в синия салон, седнал до ниската масичка с ръка върху телефонната слушалка, готов да я вдигне още при първото позвъняване на апарата.

Един час по-късно той все още седеше неподвижен в тази поза. Толи загрижено се приближи до Боб и Мелиса, наблюдавайки го през отворената врата:

— Похитителите обещаха да се обадят, щом навлязат в неутрални води. Според Пол те отдавна вече са там. Безпокоя се за него. Ако получи още един сърдечен удар…

Постояха нерешително още около половин час, после Толи и Боб отидоха при Пол и се заеха да го убеждават, че трябва да си почине малко.

Мелиса остана сама в кабинета и закрачи неспокойно напред-назад. Случайно погледна през прозореца и се вкамени. Втренчи се с невярващи очи навън и високо извика:

— Толи! Пол! Боб!

По стълбите към главния вход бавно се изкачваше Франсин.