Лий Патисън
Открих те отново (9)

IX

Макар че Мелиса искаше да интервюира Толи Ле Кур, тя не можеше да отмине напълно Пол, тъй като в крайна сметка жена му бе поела по-голямата част от неговата работа, изграждана в продължение на много години. Преди да дойде във Франция, тя се бе постарала да събере информация за него и се натъкна на някои изненадващи факти. Винаги бе смятала, че търговията с оръжие е много тайна и мистериозна дейност, но очевидно за Пол Ле Кур това си беше една съвсем нормална професия. Той избягваше тъмните страни на този бизнес и се придържаше стриктно към законите.

Мелиса научи, че Пол притежаваше оръжейни складове в Америка, Холандия и Франция, претъпкани догоре с конвенционално оръжие. Той не проявяваше интерес към големите скъпо струващи системи оръжия, с които можеше да бъде спечелена една война. Продаваше само пистолети, пушки и картечници. Имаше рядък усет за това, откъде може да ги набави на изгодна цена, но още по-забележителна беше дарбата му да ги продаде с голяма печалба.

Когато Мелиса отвори предпазливо дума за сделките му, той не се поколеба и открито заговори за тях. Не скриваше, че неговите успешни трансакции го бяха направили милионер и даваха възможност на семейството му да води сравнително охолен живот.

— Не аз съм измислил ножовете, пистолетите или оръдията — каза Пол. — Откакто се помня, човечеството винаги е притежавало и използвало оръжие. Следователно винаги ще има и хора, които ще го доставят. Ако не го правя аз, ще го правят други. Продавам на всеки, който ми предложи добра цена. Не са малко случаите, когато съм снабдявал с оръжие и двете страни в един въоръжен конфликт.

— Вие самият носите ли оръжие? Имам предвид тук, вкъщи?

Пол се засмя.

— Мелиса, не си мислете, че в цялата тази игра има нещо вълнуващо и мистериозно. Това е най-обикновена търговска дейност. Не, не притежавам лично оръжие, ако не се смята малката ми колекция от антични оръжия, подредена в стъклени витрини. Нямам и телохранители. Съжалявам, ако ви прозвучи безинтересно, но се боя, че професията ми е точно толкова възбуждаща и драматична, колкото и всички останали. За мен оръжието е само стока, нищо повече. Самото оръжие не може да причини никакви вреди, отговорността за тях носят хората, които го използват.

Мелиса беше любопитна да научи мнението на Толи Ле Кур по този въпрос и когато останаха сами, я попита:

— Всеки ли може да купи от вас оръжие?

— Съществуват известни ограничения, наложени от правителството — отвърна Толи, — съгласно които нямаме право да търгуваме с някои страни, но иначе по принцип отговорът е „да“. Всеки, който има пари, може да купи.

— Дори терористите?

Толи се подвоуми, преди да отговори.

— Мелиса, има хора, които наричат себе си борци за свобода, докато ония, които са на власт, ги определят като бунтовници и терористи. Вие сте журналистка и трябва добре да знаете това. Сигурно също така добре знаете колко бързо се променят нещата и как групи, които до днес са били осъждани и заклеймявани, от утре могат да се превърнат в съюзници. Винаги е било така.

Мелиса не знаеше да се радва ли, или да се ужасява на откровеността, с която Толи говореше за тези неща.

— Вгледайте се в историята — допълни тя след кратко мълчание. — Спомнете си за поведението на британците по време на Американската революция. За английското правителство колонистите са били бунтовници, предатели, терористи… наречете ги, както искате. Можете ли да си представите какво са писали английските вестници по това време за тях? А сега си спомнете и за последните две световни войни, когато двете страни бяха най-близки съюзници.

Мелиса се опита да даде друга посока на разговора:

— Как се оценява стойността на оръжието? Имам предвид това, че не всичко, което продавате, е ново или невинаги е в добро състояние.

Толи повдигна рамене.

— Същото е като при другите стоки. Вземете например мебелите. За една мебел, произведена днес, се плаща цена, определяща се от качеството й. Подобна мебел, произведена преди десет или петнадесет години и употребявана в някое средностатистическо домакинство, се счита за амортизирана и върви на по-ниска цена. Обратно, ако може да се докаже, не е на сто или повече години, цената става астрономическа. И с оръжието е така.

Мелиса беше сигурна, че следващият й въпрос е бил многократно задаван на мадам Ле Кур, но въпреки това беше любопитна да чуе отговора:

— Нямате ли угризения, че оръжията, които продавате, служат за убиване — при това често на невинни хора?

Толи не се забави нито секунда, за да премисли думите си, а и изражението на лицето й достатъчно красноречиво свидетелстваше, че не за пръв път й се налага да отбива подобни упреци:

— Защо аз трябва да се чувствам отговорна за начина, по който се използват те? В кухнята си имам няколко ножа за месо. Ако някой ден примерно градинарят ни превърти и заколи с един от тях Жоржет, аз ли ще нося вината, че съм купила ножа, който той е използвал?

Мелиса се канеше да й отвърне, че тези ножове са произведени за разнообразни мирни функции, докато пистолетите и картечниците служат само за една цел — да убиват хора, но се въздържа. Напомни си, че работата й е да установява факти, а не да произнася присъди. Освен това, от слуха й не убягна предизвикателната нотка в гласа й, сигурен белег за отбранителната позиция, която вътрешно заемаше Толи. Думите й звучаха така, като че ли са научени наизуст, но че ги повтаря без вътрешно убеждение. Това чувство ставаше все по-отчетливо в натежалата тишина. Толи се изправи и се приближи до прозореца, после каза през рамо:

— Сигурна съм, че ако зависеше от жените по света, такъв проблем нямаше да съществува. Жените щяха да спрат производството на оръжие и нямаше да има войни, нямаше да бъдат убивани хора — тя дълбоко въздъхна. — Вие как мислите, Мелиса? Права ли съм?

Обърна се с лице към нея, изражението й показваше, че тя самата не вярваше в казаното. Отново въздъхна и вече по-твърдо продължи:

— Разбира се, няма ни най-малка вероятност това да стане. Откакто съществува човечеството на тази планета, войни е имало и ще има, а докато има войни, ще има и нужда от оръжие. Това е горчивата истина.

Телефонът в антрето пронизително иззвъня. Толи посрещна с облекчение възможността да се измъкне от неприятната за нея тема, присви рамене с привидно съжаление, че ги прекъсват, и побърза да вдигне слушалката. След малко вече оживено разговаряше с някаква своя приятелка.

Мелиса се огледа в стаята, отбелязвайки мислено всички подробности от изисканата обстановка. Донякъде беше изненадана от атмосферата в дома: беше си представяла едва ли не, че по стените ще висят подредени един до друг пистолети и автомати, а на моравата ще има едно-две оръдия. Всъщност нищо в имението на Пол Ле Кур не напомняше за неговата дейност.

Тя стана и се разходи из „синия салон“, както Толи наричаше тази просторна стая. Намираше се зад работния кабинет на Пол и целият бе издържан в приятни сини тонове, беше по-уютен от голямата всекидневна в другото крило. Мелиса взе един албум със стари семейни снимки и го запрелиства. Искаше да намери някоя и друга снимка на Толи от детството й, за да ги използва в статията си. Приседна на подпрозоречната дъска, наслаждавайки се на нахлуващото през стъклата ярко слънце. Намери това, което щеше да й свърши работа, остави обратно албума на мястото му и отново закрачи из салона. Заразглежда с интерес окачените по стените маслени портрети на представители на рода Ле Кур.

— Ей сега идвам! — извика Толи откъм антрето. — Като свърша разговора, ще пием чай!

След минута-две тя се появи, придружена от Жоржет, която носеше поднос с чай и сладкиши. Точно в този момент Мелиса взе от пианото една цветна снимка и се втренчи с невярващ поглед в нея.

— А-а, открила сте любимата ми снимка на Франсин — разнежено каза Толи.

Не беше Франсин, която привлече вниманието й на снимката, и мадам Ле Кур забеляза това:

— Този до нея е един от най-добрите ни приятели — Боб Уитни. Но вие сигурно го познавате, нали сте в един и същи бранш.

Мелиса се помъчи да изобрази непринудена усмивка:

— О, разбира се, едва ли има журналист, който да не познава Боб Уитни. Срещала съм го един-два пъти.

— Жалко, че не сте си у дома — Толи посегна към каната с чая. — Снощи Пол ми каза, че точно сега Боб е в Австралия. Би могъл да ви бъде от голяма полза. Той работи с голям замах.

„Много добре знам това“ — помисли горчиво Мелиса. Остави снимката на мястото й и се ядоса, че ръката й трепереше.

„Никъде не можеш да се скриеш от мен“ — беше й казал Боб. По дяволите, изглежда имаше право…

 

 

Привършваха вечерята, когато чуха някаква кола да спира пред входа. Жоржет отиде да отвори. След малко в антрето прозвуча един до болка познат на Мелиса глас и в следващия миг в рамката на вратата стоеше Боб.

Толи засия цялата, когато го видя. Пол се изправи веднага и тръгна с разперени ръце към него, но бе изпреварен от Франсин, която с радостен вик се хвърли на врата на Боб. В суматохата той не видя веднага Мелиса, която седеше мълчаливо на стола си, забила поглед в десерта.

— Мелиса!… — Боб тръгна устремно към нея, но спря като закован, когато тя вдигна глава и го изгледа студено. Като че ли го поляха със студена вода, радостният израз изчезна от лицето му и той отпусна ръце.

Толи не забеляза тази малка сцена и извика:

— Какво съвпадение! Днес следобед с Мелиса гледахме снимката ти в „синия салон“ и аз й казах, че е жалко, дето не сте се запознали в Австралия.

Боб повдигна рамене:

— Но ние се запознахме, нали, Мелиса?

Появата на Жоржет, която носеше вечеря за Боб, освободи Мелиса от необходимостта да отговори. Веднага след това темата бе сменена.

— Колко дълго ще можем да те задържим този път? — попита Пол.

— Само една нощ, тъй като утре рано имам уговорена среща в Париж.

Франсин плесна възторжено с ръце:

— Фантастично! Аз също трябва да се връщам утре, можеш да ме вземеш с теб!

През цялата вечер Мелиса беше много мълчалива. Без да иска, погледът й непрекъснато се насочваше към Боб и всеки път, когато се кръстосваше с неговия, усещаше как тръпки пролазват по гърба й и я обхваща сладостна възбуда. Не знаеше да се радва ли, или да тъгува, че той толкова бързо трябваше да отпътува. Със същите смесени чувства стоеше тя на следващата сутрин до прозореца на спалнята си и гледаше как Франсин влиза в колата му и сяда до него на предната седалка. Боб се засмя на нещо, казано от девойката, и Мелиса усети остър пристъп на ревност. Защо не беше тя сега на мястото на Франсин, да пътува с него, да слуша гласа му, смеха му, да гледа в очите му?

 

 

Боб и Франсин оживено разговаряха, когато достигнаха кръстопътя на около километър пред дома на семейство Ле Кур, затова нито един от двамата не забеляза малката синя кола, спряла плътно вдясно на отклонението към главния път за Париж.

Пет минути по-късно Патриша Делани получи по телефона съобщение от шофьора на тази кола:

— Тръгна с един тъмнокос мъж с „Пежо“. На път са за града.

Патриша остави слушалката и се обърна към младежа до нея:

— Джъстин, започваме! Тя е на път с някакъв непознат с „Пежо“. Вероятно ще я откара до жилището й. Чарлз и Филип ще ги наблюдават. Чакай на ъгъла, докато ти дадат знак!

Недалеч от входа на дома на Франсин стоеше кола с двама мъже в нея. Те напрегнато наблюдаваха улицата наоколо. Когато видяха „Пежото“ да се приближава, единият се обърна с гръб към сградата и оживено закима с глава, като че ли задълбочен в онова, което говореше спътникът му. Последният от своя страна не изпускаше от очи наближаващата кола.

Франсин се сбогува с Боб, грабна от задната седалка малката си пътна чанта и слезе. Боб й махна още веднъж, преди да потегли.

Мъжът, който бе наблюдавал неотстъпно девойката, бързо спусна страничното стъкло и направи някакъв знак с ръка. Мигом иззад ъгъла се зададе тичешком някакъв младеж, пъхтейки тежко, като че ли бе изминал дълъг път, и извика:

— Франсин!… Франсин!…

Тя спря, чувайки името си, и го погледна учудено, опитвайки се да си спомни кой е. Младежът продължи:

— Сигурно не можеш да се сетиш кой съм. Аз съм едва от една седмица в училището за актьорско майсторство…

Франсин се замисли напрегнато.

— Да, мисля, че съм те виждала веднъж. Лицето ти ми е познато. Но не си в моя курс, нали?

Нещо повече, Джъстин изобщо не беше и в училището. В действителност той идваше малко преди и веднага след нейните часове и се смесваше с курсистите. Стараеше се тя да го види и да запомни лицето му. Веднъж умишлено се бе сблъскал с нея на стълбите и най-учтиво и обстоятелствено й се бе извинил. Друг път беше изпуснал в краката й няколко книги и тетрадки и под присмеха на околните непохватно ги бе събирал.

Сега той побърза да продължи, преди тя да успее да зададе някой неудобен въпрос:

— Изпитът по хореография ще се състои днес. Ако не побързаш, ще го изпуснеш.

Тя го погледна объркано:

— По хореография ли? Но по план той е за следващата седмица?!

— Изтеглиха го напред, защото един член на журито заминавал другата седмица за Щатите. Затова ще се състои днес. Професорът се опита да те намери сутринта по телефона, но никой не му отговори. Някой каза, че си заминала за уикенда на село. Тази сутрин нямам часове и си казах, че не ще е зле да намина край теб и да ти оставя бележка на вратата.

Франсин беше смутена и объркана. Погледна загрижено часовника си:

— С колко разполагам?

— Нито секунда — Джъстин взе чантата й. — Дано имаме късмет да хванем някое такси. Мисля, че зад ъгъла има таксиметрова стоянка.

Той я улови за лактите и я поведе със себе си. Но едва изминали няколко крачки, рязко спря и каза:

— Провървя ни — и махна на мъжа, който седеше зад волана на една малка спортна кола. — Петер, радвам се да те видя! Трябва спешно да отидем в актьорското училище? Можеш ли да ни закараш до там?

Мъжът въпросително изви глава към придружителя си, който разпалено му обясняваше нещо, и след като получи утвърдителното му кимване, отвори задната врата.

— Петер ми е много добър приятел. Знаех си, че ще ни помогне!

Двамата влязоха в колата, Петер форсира двигателя и се понесе с бясна скорост надолу по улицата.