Лий Патисън
Открих те отново (8)

VIII

Интервюто с австралийската художничка в Аляска бе всичко друго, но не и успех. Марджори Адамс се оказа една от най-скучните жени, които Мелиса бе срещала. Тя се питаше, как е възможно човек, който не се интересуваше от нищо, да рисува такива великолепни картини. След като изгуби няколко часа в опити да изрови нещо интересно от живота на тази жена, реши в статията да се съсредоточи главно върху картините, а не върху художничката.

Малко разочарована от неуспешното начало, Мелиса отпътува за Лондон, а оттам за Манчестър, където интервюира една австралийка, собственичка на леярна фабрика. От нея получи адреса на една друга тяхна съотечественичка, в Лийдс, която ръководеше просперираща тъкачна фабрика. Двете интервюта й доставиха голямо удоволствие и Мелиса се върна в добро настроение в Лондон, за да отдъхне там два дни, преди да продължи пътуването си към Франция.

В Париж отседна в един малък хотел и веднага взе кола под наем за следващия ден. Семейство Ле Кур живееше в отдалечена на около сто километра от столицата сравнително безлюдна област, до която можеше да се стигне само с кола. Наложи се да й опишат твърде подробно пътя, за да може да открие имението.

Първото нещо, за което Мелиса си помисли, когато видя Толи, бе, че леля й я охарактеризира като напълно побъркана. Оценката й очевидно не беше лишена от сериозни основания. Мадам Ле Кур се бе покачила на една стълба и се опитваше да извади от улуците на сградата множество топки за тенис и ги хвърляше долу, ругаейки.

Мелиса се насочи към терасата, привеждайки се, за да не бъде улучена от някоя от тях.

— Не стойте като истукан, а се наведете й вдигнете топките, преди да са дошли кучетата и да ги разнесат из цялата ливада.

Мелиса се огледа наоколо, но не видя никого, така че очевидно нареждането се отнасяше за нея. Тя остави чантата си на една маса и събра топките. Нямаше никакво съмнение, че жената на стълбата е Толи — леля й Джени я беше описала много точно. Широкият плосък нос, възпълните устни, къдравата черна коса ясно удаваха, че не е европейка.

Тя слезе от стълбата, приближи се и поздрави:

— Аха, вие сигурно сте племенничката на Джени. Приличате си малко. Разкажете ми за нея. От картичките и писмата човек не може да научи кой знае колко много. Понякога ми се иска тя отново да ни посети. Но когато после срещам някои други наши приятели и забелязвам колко много са се променили, иска ми се да не я виждам. Искам да я запазя в спомените си такава, каквато беше последния път — пълна с жизнерадост и енергия.

— Тя не се е променила много — усмихнато каза Мелиса и почувства симпатия към Толи. — Може би има само няколко бръчки повече и косата й е станала по-сива, но си е все така жизнена. Леля Джени не знае умора.

Мадам Ле Кур взе топките за тенис от ръцете й и предложи да седнат на една маса. Извика през отворената врата нещо на френски, после се настани срещу Мелиса и ядосано се загледа нагоре към улиците.

— Има поне още шест топки там. Довечера ще ги напердаша тези хлапета. Снощи валя пороен дъжд и водосточните тръби се запушиха, терасата цяла беше наводнена.

В отговор на недоумяващия поглед на Мелиса тя обясни:

— През уикенда най-малкият ми син беше поканил няколко свои приятели. Сигурно им е доскучало, защото на някой от тях му хрумнало да направят едно малко състезание. Започнали да хвърлят топки в улуците така, че да останат горе. После, естествено, не са имали желание да ги свалят оттам.

Мелиса засмяно поклати глава.

— Колко дълго можете да останете при нас? — непринудено попита Толи. — Сигурно сте оставила куфара си в колата? Ще накарам някой да го донесе.

Мелиса се обърка, защото не бе имала намерение да остава, за да пренощува тук, и й каза, че си е взела стая в хотел и нещата й са там.

— Разбира се, че ще останете при нас! За един ден няма да научите много за мен, а не вярвам да ви се пътуват още три пъти по сто километра. Как се казва хотелът ви? Ще се погрижа някой от офиса на мъжа ми да мине и да събере багажа ви. Пол сега е в Париж и довечера ще го донесе.

Явно Толи Ле Кур умееше бързо да се оправя във всякакви ситуации. Това неволно й напомни за един друг човек; който също на бърза ръка започваше да организира всичко около себе си.

Междувременно се появи прислужница, която Толи й представи като Жоржет, и донесе поднос с разхладителни напитки. Толи й даде някакви нареждания на безупречен френски, след което отново се обърна към Мелиса:

— Добре, всичко ще се уреди. Ще ви настаним в малка стая с изглед към градината. Днес няма да правим интервюто. Разполагам с три дни, преди да замина по работа. Значи имаме достатъчно време. Предлагам да посветим деня на развлечения.

Представите й за развлечения чувствително се различаваха от тези на Мелиса. След като обядваха, се отправиха на дълга разходка из селото. На връщане минаха през гъста, почти непроходима гора, където на всяка крачка трябваше да прескачат малки поточета. Едва стигнали в имението, Толи предложи да поплуват. Но дори и плуването в басейна трудно можеше да се нарече удоволствие. С мощни загребвания Толи преодоляваше една след друга дължина на басейна, като че ли от това зависеше животът й. Мелиса с облекчение посрещна падащия здрач.

Преоблякоха се за вечеря и влязоха в просторната всекидневна.

— Изберете си място и не го напускайте — каза домакинята. — Когато след малко дойдат останалите, ще сте благодарна, ако намерите къде да се настаните дори на пода.

Постепенно Мелиса започна да разбира какво имаше предвид леля Джени, обявявайки Толи Ле Кур за напълно побъркана. Ако за домакинята следобедът бе съвсем нормален, то какво ли представляваше един неин напрегнат работен ден?

Тя се запита кои ли бяха останалите. Толи говореше за тях като за цяла група. Оказа се, че е точно така.

Най-напред се появи Пол Ле Кур с двама приятели. Той сърдечно поздрави Мелиса, изгледа я внимателно, наклонил глава, и каза:

— Хм, вие много приличате на леля си!

— И аз й казах същото — извика Толи и допълни: — Само че е много по-спокойна от нея.

— Това е ценна добродетел — засмя се мъжът й, докато наливаше на всички по един аперитив. — Аз постепенно започвам да се чувствам твърде стар за темпераментния ти начин на живот.

Очевидно по пътя към имението тримата мъже бяха обсъждали делови въпроси, защото не след дълго Пол поднови разговора в такъв дух. Мелиса остана смаяна от начина, по който те говореха за огромни суми пари и за зашеметяващи печалби. И наистина, накъдето и да се обърнеше в този дом, усещаше полъха на богатството. Без да бъде луксозно подреден, във всяка вещ се долавяше комфорт и елегантност, постигащи се единствено с много пари и известен вкус, разбира се.

Тя би продължила с интерес да слуша Пол Ле Кур, но изведнъж в спокойната до преди минута стая нахлу шумна компания момчета и момичета на различна възраст. Това бяха приятелите на трите деца на семейство Ле Кур.

Михаел, който беше представен пръв на Мелиса, имаше рожден ден и ставаше на тринадесет години. Той беше високо израсло мършаво момче с тъмна къдрава коса. Брат му Етиен, две или три години по-голям, имаше по-широкоплещесто, набито тяло. Последна в стаята влезе Франсин, която, за разлика от братята си беше с много светла коса и бе наследила фините черти на лицето на баща си. Тя бе най-голямата и живееше в собствено жилище в Париж. Сега беше дошла за рождения ден на брат си.

След като поздравиха възпитано гостите, децата зашушукаха нещо помежду си и Михаел се обърна към майка си:

— Имаме ли време преди вечерята да поиграем малко тенис?

— Боя се, че няма да намерите топки за тенис — отвърна тя с хитровато изражение на лицето.

— Но нали бяха… — той изведнъж спря и възкликна — Ох!

— Само това ли можеш да кажеш — „ох!“?

— Веднага ще ги свалим. Елате! — кимна Михаел към приятелите си и всички се втурнаха навън на терасата.

Мелиса слисано гледаше след тях. Пол Ле Кур се засмя:

— По-лесно, е да намериш игла в купа сено, отколкото да задържиш децата в стаята!

Ако се съдеше по темперамента на майка им, това със сигурност беше така. И все пак Мелиса намираше, че приятелите на леля й бяха много мили и приятни хора. Положително не би се отегчила през тези дни в къщата им. Откъдето и да го погледнеше, голямо предимство за нея щеше да бъде липсата на време за размисъл. Размисъл за Боб Уитни.

При спомена за него и за прекрасните часове, прекарани заедно, лицето й се помрачи. Защо трябваше да се случи всичко това? И не беше ли причината за разрива помежду им нейното безсмислено упорство? Нямаше ли право леля Джени, укорявайки я, че се е отнесла несправедливо с него?

Мелиса едва забележимо поклати глава. Вече бе късно, всичко беше минало и заминало, преди още да е започнало истински. Може би никога повече нямаше да види Боб, и така като че ли щеше да е най-добре.

 

 

Мадам Вилие, която чистеше стълбището, вдигна поглед при звука на стъпки и се усмихна, когато позна младата жена от третия етаж. Макар и да не беше французойка, мадам Потър за нея олицетворяваше идеалната съпруга: чиста, уредна и пестелива.

Новобрачната двойка се бе нанесла преди две седмици в дома и мадам Потър веднага се бе осведомила от портиерката къде може да се пазарува най-евтино. Освен това мадам Вилие се бе качила веднъж да им занесе пощата и не пропусна възможността да хвърли поглед в жилището, което беше безупречно чисто и подредено. Мадам Потър също като нея не жалеше силите си и на драго сърце изминаваше няколко преки повече, щом можеше да спести пари от покупките или да намери по-пресни зеленчуци за трапезата. Винаги си беше вкъщи, когато мъжът й се връщаше вечер от работа, а от кухнята им се носеше толкова апетитна миризма.

Мосю Потър беше солиден млад мъж, но за съжаление и той не беше французин. Беше обяснил на мадам Вилие, че работи като счетоводител в една петролна фирма, и често носеше вкъщи чанта, пълна с документи.

— Той казва, че тук може по-добре да се съсредоточи върху числата, защото е много по-тихо и спокойно, отколкото в службата — беше й обяснила мадам Потър.

И действително в жилището им бе много тихо. Никакви шумни компании, никаква висока музика, никакви разправии. Приятелите и познатите им бяха толкова дискретни, че понякога мадам Вилие ги виждаше едва при напускането на дома.

И днес младата тъмнокоса жена се отправи по тясната уличка към пазара, който се намираше на две преки оттук. За мадам Вилие беше истинско удоволствие да наблюдава как тя дълго и обстойно разглежда цените на зеленчуците по отделните щандове, сравнява ги и не бърза да купува.

Това, което не можа да види, беше, че мадам Потър не купи нищо, с изключение на няколко глави лук, които хвърли на дъното на кошницата. После прекоси пазара, зави по улицата вляво, повървя още малко и хлътна в магазина за домашни потреби. Озовала се вътре, видът й неузнаваемо се промени — от спокойната, незабележима домакиня не бе останало нищо. С решителни крачки се отправи към един явно предварително набелязан рафт в магазина, взе няколко дребни артикула, плати на касата и ги постави в кошницата си. Покри ги с една карирана кърпа и нахвърля отгоре главите лук. После излезе от магазина и тръгна по обратния път. Преди да завие зад ъгъла, забави крачка и си придаде глуповато изражение на лицето. Поздрави с плаха усмивка мадам Вилие, която седеше на обичайния си наблюдателен пост в партера и като я видя, скочи да й отвори вратата.

Мосю Потър също се прибра навреме от работа и приветливо й махна за поздрав. В едната си ръка държеше както обикновено тежка чанта с документи.

— Много работа си носите вкъщи — укори го загрижено мадам Вилие. — Не бива да се преуморявате.

Той сви рамене:

— Вие знаете, мадам, че само с упорит труд се стига до успех.

„Какво симпатично семейство — мислеше си разнежено портиерката. — Защо всички чужденци не са като тях!“

— Всичко ли намери? — с тези не особено топло произнесени думи мистър Потър поздрави младата жена и сложи внимателно чантата си на един стол.

Тя мълчаливо кимна към масата, където бе оставила кошницата. Съдържанието й все още беше покрито с кърпата.

— Чарлз и Филип вече са на път, със скривалището няма проблем. Проверихме всичко — мъжът съблече сакото си и започна да рови в кошницата.

Патриша Делани вдигна поглед от книгата, която четеше:

— А другите?

— Йохан и Петер наблюдават къщата на Ле Кур. Даниел и Щефан са в Кале, те имат грижата за кораба.

— Значи всеки момент започваме?

Мистър Потър кимна.

— Докато пристигнат Чарлз и Филип, ще наблюдаваме жилището на момичето. Тя сега е при родителите си, тъй като брат й има рожден ден. Вероятно ще се върне вдругиден, ако спази първоначалния си план.

— А Джъстин?

— Когато момичето напусне дома си, един от нас ще му телефонира. Той ще я причака.

Мъжът изсипа съдържанието на кошницата върху масата, после взе своята чанта и я отвори. Мадам Вилие сигурно много щеше да се изненада, ако можеше да види какво има в нея. Вместо счетоводни книги и ведомости той извади отвътре малка метална правоъгълна кутия, множество батерии, руло, цветен шнур, лъскави скоби и един вързоп, увит в брезент, който съдържаше всевъзможни малки инструменти. След това се залови за работа, а младата жена отново се зачете в книгата си.

На печката в малката кухня вреше тенджера без капак. От нея се носеше много приятна миризма. Ако можеше да надникне в тенджерата, изненадата на портиерката нямаше да бъде по-малка, отколкото от съдържанието на чантата и кошницата. В нея имаше само вода с една-две подправки.

Мистър Потър приключи с работата си и посочи малката кутийка:

— Ако някой реши да ни преследва, това ще му попречи. Трябва само да се съединят проводниците и да се хвърли. Тогава няма да има вече път, по който да минат преследвачите ни, доколкото изобщо някой от тях остане жив.

Той се изправи и отиде в кухнята. Свари кафе за двамата и набързо приготви два сандвича. След като изяде своя, облегна глава назад на стола и мигновено заспа.

Патриша го наблюдаваше над страниците на книгата си и се питаше дали планът му щеше да се осъществи. Върна се в мислите си назад по времето, когато се запозна с Доналд Фицджералд. Срещна го на едно парти у приятелите си в Лондон, но тогава не му бе обърнала внимание. Не знаеше кой го беше поканил и изобщо не прояви никакъв интерес към него, когато й го представиха. Едва след като на няколко пъти след това се срещаха на подобни партита, тя се запита какво представляваше той и защо внезапно започна да се движи в същите кръгове, в които и тя. Поразпита тук-там и разбра, че живеел в Лондон, преди четири години изчезнал тайнствено, а преди известно време пак така загадъчно се появил отново. За него се разказваха необичайни неща, които събудиха любопитството й. По-рано бил професионален военен, после напуснал и заминал като доброволен наемник в Южна Америка и в Африка.

Между тях възникнаха странни взаимоотношения. Понякога се виждаха всеки ден, понякога той изчезваше за цял месец. Сближиха се, но връзката им беше неангажираща. Понякога напускаха партитата поотделно, понякога заедно. Понякога прекарваха нощта в неговото жилище, понякога в нейното. Измина почти цяла година от деня, в който се запознаха, преди Доналд да й намекне за плана си, обмислян в продължение на години. Тя разбираше, че той все още й няма пълно доверие и предпазливо я проучва. После й предложи да се съберат в едно общо жилище и след кратко колебание Патриша се съгласи.

Седмица след като се нанесоха в нейния апартамент, тя лежеше до него в широкото легло, което той беше донесъл със себе си, и обмисляше думите, които той току-що й беше казал.

— Големите пари се печелят, като се доставя оръжие, а не като се използва. Не е лесно обаче да се доберем до него. Прекалено рисковано е да се опитаме да го осигурим от военни складове. Те се охраняват много зорко, няма да успеем. Има обаче търговци на оръжие, които контролират голяма част от трафика му. Там може да се опита.

— Но техните складове сигурно също се охраняват много добре, както и тези на армията — каза Патриша.

— Така е, но при търговците могат да се използват начини и средства, които са неприложими за армията.

Тази вечер Фицджералд не й каза нищо повече. Патриша дълго време не можа да заспи след това, питайки се, какво ли има той предвид.

Но когато след още една седмица разбра какво е искал да каже, прииска й се никога да не й го бе разказвал.

— Да отвлечем някого от семейството? Да не си полудял?

От самото начало беше против този план, но за връщане назад вече нямаше място.

И сега тя живееше с него в един малък апартамент в Париж, който служеше за сборен пункт на Доналд и неговите съучастници. Трябваше да играе ролята на младата му съпруга, за да не събудят недоверието на съседите. Със смесени чувства бе наблюдавала как той правеше експлозива, предназначен да ги избави от преследвачи. Всичко беше готово, очакваше се само пристигането на другите двама, крито щяха да вземат участие в това безумно начинание.