Лий Патисън
Открих те отново (7)

VII

Мелиса не помнеше как се прибра вкъщи. Когато заключи вратата след себе си, внезапно се почувства напълно отпаднала. Огледа се замаяна, не можейки да повярва, че само преди няколко часа тук, на същото това място, се бе събудила толкова щастлива, че на закуска бе правила с въодушевление планове за вечерта, предвкусвайки удоволствието от присъствието на Боб. Планове, които вече бяха излишни.

Цял един свят се бе срутил. Погледът й попадна върху картината на стената. Тя бавно прекоси стаята, застана пред нея и се загледа в познатия до болка пейзаж. После с бързо движение я смъкна от кукичката и я скри в най-отдалечения ъгъл на гардероба си. Просто не беше в състояние да понася повече вида на това място, където бе преживяла толкова прекрасни мигове, споменът, за които отсега нататък щеше да бъде само пареща болка.

Започна да се подготвя за дългото си пътуване.

Тъй като живееше в собствена къща, нямаше проблеми с наеми и хазаи, но не й се искаше през време на отсъствието й домът да остава без всякакъв надзор. Затова реши да помоли приятелката си Линда да се нанесе временно тук. След като й позвъни и получи моменталното й съгласие, реши да излезе в града и да уреди някои важни неща.

На следващия ден също й се наложи да бъде няколко часа навън и когато се прибра, видя верандата си отрупана с букети цветя. Без да ги погледне, мина покрай тях и влезе в дома си.

Както винаги, и сега включи телефонния секретар. Трепна неволно, когато чу гласа на Боб. Беше само едно изречение:

„Мелиса, моля те, обади ми се, когато се върнеш.“

Затова пък цялата лента беше запълнена само с него, като че ли слушаше повредена грамофонна плоча, по която игличката вървеше само в един и същ канал: Боб се бе обаждал няколко пъти последователно.

Мелиса гневно изтри всичките му обаждания. След това отиде у съседите си и позвъни:

— Мистър Джеймс, верандата ми е пълна с цветя, а утре заминавам в чужбина за няколко месеца. Мислите ли, че жена ви ще им се зарадва?

Той беше очарован:

— Ще ни дойдат тъкмо навреме. Утре празнуваме тридесетгодишнината от нашата сватба. Тя ще бъде във възторг! — погледна я внезапно със загриженост и попита. — Значи заминавате в чужбина? Да не би да ви изпращат в някой от кризисните райони?

Мелиса го успокои и добави:

— През време на отсъствието ми една приятелка ще се грижи за къщата. Ще събира пощата и ще движи всичко останало. Бихте ли й оказали помощ, в случай че се нуждае от нещо?

— Но, разбира се! Кажете й, че по всяко време може да се обръща към нас.

След като уреди това, Мелиса се върна вкъщи и приготви куфарите си. Колкото по-бързо тръгнеше, толкова по-добре. Нямаше ни най-малко желание да вижда повече Боб Уитни, нито да чува гласа му. За по-сигурно изключи и телефона. Опита се да заглуши в себе си тихия гласец, който й нашепваше, че е страхливка, щом не смее да го срещне и да говори с него.

Малко по-късно все пак го включи, но само за да се обади на чичо си Пат и да си уговори среща с него. Нямаше намерение да го посещава преди отпътуването си, но в края на краищата реши поне това обяснение да остави зад гърба си.

Посещението й беше кратко и безрадостно. Мелиса бе ядосана и му отправи тежки упреци, които той упорито отхвърли.

— По дяволите, Мелиса, не е същото както при Бартлетови. Съвсем различно е. Нед все още е жив и работи, а семейството му продаде зад гърба му.

— Значи при нас е по-различно заради това, че татко е мъртъв и не може да се противопостави, така ли? — горчиво попита тя.

— Точно така. Нямаше никога да продам дяловете си, ако той беше още жив, а и както знаеш, не аз направих първата крачка. Когато научих, че „О’Съливан груп“ е изкупила дяловете на Маргарет, Емили и Клер, ми стана ясно, че е безсмислено да задържам моите. Те вече държаха контролния пакет, а аз не искам да влагам при тях — той я изгледа раздразнено. — Не знам защо се горещиш толкова. Аз не продадох твоите акции, макар че имах право да го сторя, защото като твой попечител съм длъжен да действам винаги по най-изгодния за теб начин. И ако искаш да чуеш съвета ми — продай ги. Никога повече няма да получиш толкова изгодно предложение.

Мелиса упорито поклати глава.

— Не, искам да ги запазя.

— Мелиса — меко каза чичо й, — не прави тези вестници светиня. Те бяха делото на живота на баща ти, те бяха негово притежание, докато той беше жив. Но едва ли е очаквал, че ние ще ги запазим завинаги. Ти можеш да запазиш паметта му и като не съхраняваш без всякакъв смисъл акциите си в някой банков трезор.

Тя обаче не промени мнението си и се върна вкъщи, упорито отхвърляйки възможността чичо й да е прав в твърдението си, че баща й би поискал да се нагодят към променената обстановка. Не желаеше да се примири, не искаше да отстъпи и да забрави какво й бяха причинили роднините й и Боб Уитни. Наистина Боб не е знаел, че тя има нещо общо с издателството, но тя не можеше така лесно да му прости категоричното „Не!“ на въпроса й, дали би се променило нещо, ако знаеше. Сделката е била сключена в нейно отсъствие и не й се вярваше, че това е случайност. От минута на минута ядът й нарастваше.

Джейк дойде следобед, за да й донесе един подготвен специално за нея фотоапарат и забеляза, че нещо не беше наред в настроението й. Видя празната кукичка на стената във всекидневната и ухилено попита:

— Да не би да си заложила някоя картина? Ако си зле с парите, мога да ти дам назаем.

Мелиса искаше да му отговори шеговито в същия дух, но болката от спомена беше толкова силна, че не се получи.

Джейк побърза да я избави от конфузното положение:

— Пошегувах се. Нали не се засягаш?

Мелиса поклати глава и се усмихна. Той обаче не се задоволи с това и седна на един стол, решително заявявайки:

— А сега ми разкажи какво те мъчи. Няма да мръдна оттук, докато не го направиш. Предполагам, че е свързано с Боб Уитни и с продажбата на вестниците на баща ти.

— Това изобщо не те засяга!

Джейк обаче изобщо не се впечатли от резкия й тон:

— Засяга ме всичко, което ти причинява неприятности, защото съм ти най-добрият приятел. Хайде, започвай!

Тя се поколеба малко, но после все пак не издържа и избухна:

— Да го направи зад гърба ми! Това е най-лошото в случая! Да го направи по времето, когато бяхме на острова!

— Какво? Я по-бавно! — Джейк вдигна ръка, силно учуден. — Защо казваш „бяхме“? Да не би Боб да е заминал с теб на острова? Мислех, че по това време е бил в Америка!

— Наистина беше. Искам да кажа, че не тръгна с мен, но дойде по-късно. Един ден внезапно се появи, същата вечер замина за Щатите, а когато се върнах в Мелбърн, научих, че „О’Съливан груп“ са купили нашите вестници. Ти самият беше там, когато Боб ми каза, че не се интересува от вестници, а само от списания.

— Мелиса — попита я Джейк със замислен израз, — докато беше при теб на острова, Боб опита ли се да те убеждава да продадеш акциите си?

— Не — поклати отрицателно глава тя, — той изобщо не знаеше, че аз притежавам такива. Моите акции са под попечителството на чичо Пат. Името Шърман изобщо не фигурира в списъка на акционерите.

— Тогава трябва да се предположи, че е дошъл при теб по лични причини?

Мелиса не отговори, но избилата по страните й руменина бе равносилна на еднозначен отговор.

— Веднъж вече ти казах — продължи Джейк, — че мъже като Боб теглят рязка граница между работата и личния си живот. Сигурен съм, че той е мислел за всичко друго, но не и за сделки, докато е бил с теб. Мога само да предполагам доколко са се осъществили очакванията му, но това са неща, които засягат само Боб и теб. Но още веднъж ти повтарям, никога досега той не е обвързвал служебните си задължения с нещо лично.

— Боб ми каза, че ти можеш да го потвърдиш.

— Това е самата истина — Джейк й хвърли скришом един поглед, припомняйки си телефонното обаждане на Боб, с което го бе осведомил за възникналия между тях спор в кабинета му. — Не си ли го виждала след разправията помежду ви?

Мелиса отново поклати глава. Той се изправи и каза неодобрително:

— Мисля, че правиш грешка. Но ти си достатъчно голяма, за да можеш сама да вземаш решения.

Сбогуваха се и Джейк си замина, Мелиса позвъни на леля си Джени и я попита:

— Мога ли да те посетя утре и да остана да пренощувам при теб?

— Винаги, когато пожелаеш, си добре дошла. Отлично знаеш това — отвърна леля й, без да може да прикрие учудването си от това внезапно обаждане.

 

 

На следващата вечер Мелиса и леля й стояха пред камината и се топлеха с по една чиния картофена супа, тъй като внезапно от планината бе нахлула студена въздушна вълна. Малко преди това Мелиса й бе разказала за договора си в чужбина. Леля Джени я беше изгледала учудено:

— Значи три месеца няма да бъдеш тук? Това ме кара да мисля, че Боб Уитни е изчезнал от полезрението ти и че наистина преди време си проявила чисто и просто съжаление към един „самотен чужденец“, когато излезе с него.

Мелиса недоволно гледаше пред себе си.

— Нали ти разказах какво се случи след това. След всичко, което ми причини, той вече не съществува за мен!

Леля Джени наклони глава встрани.

— А не мислиш ли, че постъпваш несправедливо с този млад човек? Баща ти беше бизнесмен, сигурна съм, че той щеше да разбере действията на твоя приятел.

Мелиса я изгледа с такава непоколебима суровост, че леля й побърза да смени темата и повече не спомена името на Боб.

Доста по-късно Мелиса поде:

— Радвам се на това пътуване. Ще бъде много вълнуващо. Жените, които смятам да интервюирам, са много различни една от друга и имат особени професии. Досега съм издирила една художничка, която живее уединено в Аляска, а картините й са изложени в Нюйоркската галерия; една жена, която притежава ловен парк в Африка; после една австралийка, омъжена за френски търговец на оръжие…

— Такива няма много. Сигурно е Толи Ле Кур.

Мелиса я погледна слисано.

— Тя е твърде странна личност — продължи леля й, усмихвайки се със симпатия на нещо свое. — Забележителен човек, но е напълно побъркана.

— Познаваш ли я?

Джени кимна утвърдително.

— Толи имаше необикновено детство. Родителите й починаха, когато беше още съвсем малка. Осинови я едно семейство мисионери, те я възпитаваха. Запознах се с нея по това време в Куинсланд. Мислиш ли, че ще ти бъде от полза, ако й напиша едно писмо?

— Ще направиш ли това за мен? Ще бъде фантастично!

— Дълго време не сме се виждали, но си пишем за Коледа и още някой и друг път през годината. Ще й пиша, че отиваш при нея. Това ще облекчи задачата ти. Непременно трябва да говориш и с Пол Ле Кур, макар че няма да пишеш за съпрузите в твоите серии. Но ако научиш нещо повече за Пол, ще ти бъде много по-лесно да разбереш Толи.

— Чувала съм за него. Той минава за един от най-богатите и могъщи оръжейни търговци в света, нали?

— Така е. Толи едва беше навършила деветнадесет, когато се ожениха. Пол беше вече женен веднъж. По-възрастен е от нея с петнадесет или шестнадесет години. Първата му жена беше швейцарка, но нямаха деца и след развода тя се върна в Швейцария, където по-късно умря. Толи и Пол сега имат три деца. Преди раждането им тя работеше в неговия бизнес, а после трябваше да се грижи за тях. От няколко години отново работи при него, а откакто Пол получи един лек сърдечен удар, Толи пое по-голямата част от управлението на фирмата му.

— Да, бях чула, че тя лично се занимава с покупко-продажбата на оръжие. Това е твърде необичайна професия за жена. Точно по тази причина представлява интерес за мен. На всяка цена трябва да се запозная с нея.

На следващия ден Мелиса напусна дома на леля си, след като тя твърдо й обеща да прати на мадам Ле Кур писмо с въздушна поща. „Това посещение неочаквано се оказа много плодотворно“ — доволно си мислеше Мелиса по обратния път.