Лий Патисън
Открих те отново (6)

VI

Мелиса имаше да свърши много неща и след като Боб си тръгна, тя се захвана, пълна с енергия, да почисти и подреди жилището си. Докато вършеше това, умът й прехвърляше различни варианти на замислените статии.

Извади репортерския си бележник и прегледа списъка от имена на жените, които се бяха съгласили да й дадат интервю. След това започна да отмята върху календара сроковете, в които трябваше да ги направи. Дотолкова се беше задълбочила в работата си, че без малко нямаше да чуе телефона.

— Мислех, че имаш намерение да ми позвъниш. Каква е тази новина, която толкова те е възбудила?

— О, Джейк, наистина съжалявам — гласът й прозвуча виновно, защото бе забравила за обещанието си да му се обади. — Толкова бях улисана в работа, че не ми остана време. Слушай сега…

Джейк се въодушеви от разказа й почти колкото нея. От все сърце й честити и не пропусна да й напомни, че тази поръчка е от решаващо значение за кариерата й.

— Какво ще кажеш да отидем да обядваме заедно и да отпразнуваме това събитие по подобаващ начин? И трябва да те предупредя, че днес непременно ще ти направя снимки, за да мога после да доказвам, че се познаваме.

Смеейки се, тя прие поканата му и се върна към работата си. След като най-важното бе свършено, й остана достатъчно време, за да може преди обяда с Джейк да направи някои покупки. Гардеробът й в общи линии беше запълнен, но все пак се нуждаеше от някои дреболии. Взе такси и не след дълго се озова на една от търговските улици на града. Влезе в любимия си бутик „Джордж“.

И тук съдбата се намеси и обърна всичко наопаки.

Мелиса тъкмо разглеждаше две-три рокли, когато чу някой да вика името й. Обърна се и видя братовчедка си Емили, излизаща от пробната кабина. След нея вървеше една от продавачките, преметнала през ръка няколко чифта рокли и костюми.

— Мелиса! — повтори Емили. — Какво правиш тук?

— Оглеждам се, не мога да реша дали да си купя нещо. Заминавам в чужбина и се нуждая от някоя и друга дреха. А ти?

— О, аз непременно трябва да си купя някои модни тоалети.

Емили очевидно беше в приповдигнато настроение. Мелиса я загледа изпитателно и леко трепна, когато братовчедка й продължи:

— Ще придружа леля Маргарет в новото й околосветско пътешествие.

Последния път, когато бяха разговаряли, Емили се беше оплаквала от финансовите си затруднения и беше завидяла на щастието на Бартлетови да получат толкова висока цена за акциите си. Мелиса почувства как стомахът й се сви от лошо предчувствие. Да не би…

Емили очевидно се досети какво минава през главата и, защото изправи рамене, а лицето й придоби упорито изражение:

— Защо да не се възползваме от парите? Нали са си наши?

— Какви пари, Емили? — попита Мелиса, макар че вече знаеше отговора.

— Парите, които получихме от акциите. В края на краищата, те ни принадлежат и можем да правим с тях каквото си поискаме.

— „Получихме“? За кого говориш?

— Аз и леля Маргарет.

Мелиса знаеше, че леля Маргарет притежава дялове в много фирми, но Емили имаше акции само на „Шърман груп“.

— Емили, да не би да си продала дяла си в „Шърман“?

— Точно това ти обяснявам — раздразнено отвърна братовчедка й. — Предложиха ни много добра цена и ние продадохме. Съветвам и теб да направиш същото.

Мелиса с труд се удържа да не я хване за раменете и да я разтърси.

— Но защо първо не се осведоми дали някой от нас няма да купи акциите ти, за да останат в семейството? Аз щях да ти дам същата цена.

Емили само сви рамене.

— Ти не беше тук тогава, а и мъжът не искаше да чака. Той беше подготвил предварително документите и чека. Каза ми, че ако приема веднага, ще ми ги изплатят по същия курс като на леля Маргарет, макар че моите са много по-малко от нейните. Ако не бях се съгласила, щяха да оттеглят предложението си и по-късно да ги купят на по-ниска цена.

— Как се казваше мъжът?

— Някой си мистър Елиът от „О’Съливан груп“. Те купиха и списанието на Нед Бартлет. Страшно много пари са пръснали тук наоколо.

— Не ви ли е добре? — продавачката бе забелязала, как Мелиса пребледня и бързо донесе един стол. — Може би ще е по-добре да поседнете малко.

Мелиса усети, че краката й не я държат и с облекчение се отпусна на стола. Но това трая само миг, после скочи толкова рязко, като едва не събори Емили и с бързи крачки се отправи към асансьора. Чу, че продавачката пита братовчедката й:

— И трите рокли ли ще вземете?

— Да — отвърна Емили, — и трите.

На партера Мелиса влезе в телефонна кабина, пусна монета и припряно набра номера на хотела, където бе отседнал Боб. Малко вероятно беше да е там, но за съжаление, не носеше със себе си бележката с телефонния номер на секретарката му. Той не й беше казал каква са плановете му за деня, но се надяваше да получи някаква информация от рецепцията. Администраторът обаче не знаеше нищо:

— Съжалявам, мис, за него има още много съобщения, но не знаем къде да търсим мистър Уитни.

Мелиса ядосана затвори телефона и тогава й хрумна, че вместо да търси номера на офиса му, по-добре би било да отиде направо там. Знаеше къде е представителството на „О’Съливан груп“, затова спря едно такси, и се отправи натам. Искаше лично от Боб да разбере какво мисли за тази сделка.

Таксито спря пред сградата, тя бързо плати на шофьора и без да чака асансьора, хукна по стълбите нагоре към втория етаж. В приемната зад едно огромно писалище седеше администраторка, която вдигна глава при влизането й и я попита:

— Моля, кажете името си! При кого искате да отидете?

Без да й обръща внимание, Мелиса продължи към вътрешните кабинети. Администраторката извика след нея:

— Не можете така да влизате там!

Мелиса отвори вратата, на която бе написано името на Боб, и се озова в по-малка приемна. Иззад писалището излезе секретарката — възрастна сивокоса дама с добре поддържана фигура, облечена в строг ленен костюм. Тя прегради пътя й към тапицираната с кожа врата в дъното. Това значи беше жената, която координираше деловите му срещи и го пращаше по всички краища на света. С едва прикрит гняв Мелиса попита:

— Това ли е кабинетът на Боб Уитни? Трябва незабавно да говоря с него!

— Имате ли уговорена среща? — учтиво, но твърдо запита секретарката.

В това време вратата зад гърба й се отвори и отвътре излезе Боб с някакви книжа в ръка. За малко щеше да се сблъска с възрастната жена, но в следващия миг забеляза Мелиса и погледът му грейна:

— Мелиса! Каква приятна изненада!

Секретарката дискретно се оттегли към бюрото си, вземайки от ръцете на Боб книжата. Той набързо й даде някои указания и въведе Мелиса в кабинета си. Затвори и стремително я прегърна:

— Не знам как щях да издържа до довечера в осем! Радвам се, че и ти чувстваш същото…

Тъй като Мелиса рязко го отблъсна, той замръзна.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Учудена съм, че още питаш!

Боб я изгледа с недоумение, после й предложи да седне, а самият той се облегна на писалището си, чакащ обясненията й.

— Значи не знаеш защо съм тук? — тя остана права в средата на стаята.

— Надявам се, че защото не си имала търпение да ме видиш. Ще бъда много разочарован, ако не е така.

Мелиса се вбеси от отговора му и усети как кръвта плисва в страните й.

— Ти си купил „Шърман груп“! Докато бяхме на острова, зад гърба ми си изкупил предприятието на моето семейство!

Боб имаше толкова изненадан вид, че за момент Мелиса помисли, да не би да е станала грешка. Но не, нямаше грешка, Емили изрично беше казала, че „О’Съливан груп“ е изкупила акциите й.

Той натисна няколко клавиша на компютъра пред себе си, погледна към монитора и гласно прочете:

— Акции на „Шърман“ притежават: Маргарет Андрюс, Патрик Уилсън, Емили Паркър, Джеймс Питърс, Клер Уотсън, Дженифър Уилсън — погледна въпросително към нея. — Какво, по дяволите, общо имаш ти с тази работа?

Мелиса махна нетърпеливо с ръка:

— Хората, чиито имена току-що изброи, са мои лели, чичовци, братовчеди и братовчедки. Името ми не фигурира, тъй като меките акции са под попечителството на чичо ми, докато не навърша двадесет и пет години — тя сви юмруци. — И ти си започнал да откупуваш дяловете им!

— Хм, това обяснява защо мистър Уилсън не е продал целия си дял. Очевидно е задържал твоите акции.

— Знаел си за тази сделка предварително, нали? Естествено! Джейк ми каза, че без твоето съгласие нищо не става в „О’Съливан груп“!

— И какво още ти каза Джейк?

Макар все още да стоеше облегнат на бюрото, от предишната нехайност в позата му не бе останало нищо. Лицето му имаше сурово изражение и Мелиса потръпна, долавяйки нещо от властната сила, която го бе довела дотам, където се намираше сега — на върха.

Боб отново се отпусна и се приведе към нея:

— Разбира се, ние изкупихме „Шърман груп“. Това беше умен ход от наша страна и добра сделка. Искаме да навлезем в австралийския вестникарски бизнес. Защо трябваше да пренебрегваме едно от най-важните издателства, след като разбрахме, че е готово за евентуална продажба? Щеше да бъде много необмислено от наша страна, ако го оставехме да попадне в нечии други ръце.

— Но ти самият ми каза, че се интересувате само от списания?

— Една фирма, която не води гъвкава бизнес политика, няма много шансове да оцелее — убедено заяви Боб. — Онова, което ти казах тогава, беше истина. Ние не се интересуваме от малките регионални вестници. Но едно издателство със силно разклонена разпространителска мрежа е нещо съвсем друго.

— Сигурна съм, че не леля Маргарет е потърсила „О’Съливан груп“. Някой от твоите хора я е придумал.

Нищо в погледа му сега не подсказваше, че ги свързва интимна връзка. Като че ли прекрасните часове заедно в Киликренки Бей и вълшебната нощ в дома й изобщо не бе ги имало. Ставаше дума за сделки и Мелиса за пръв път разбра колко твърд и непоколебим може да бъде Боб Уитни.

— Истината е, че ние бяхме потърсени от член на семейството, по-точно от Емили Паркър. Тя ни наведе на мисълта, че леля ти ще приеме едно изгодно за нея предложение. Условието беше да дадем на мис Паркър за незначителния й от наша гледна точка дял същата цена, която щяхме да предложим на мисис Андрюс. Всъщност акциите на леля ти ни бяха напълно достатъчни, за да контролираме издателството.

Тази версия коренно се различаваше от думите на Емили, но Мелиса биеше сигурна, че именно тя е вярната.

— А сега ще ти кажа защо стана възможно да получим нейните акции. Твоята леля Маргарет за по-малко от година е пропиляла почти цялото състояние на съпруга си, за което той е работил през целия си живот. Тази „благородна“ дама си е позволила да живее по-нашироко, отколкото са възможностите й. Нашето предложение за нея беше един вид спасение и тя не се поколеба нито за миг.

Мелиса призна в себе си, че Боб имаше право, но по-скоро би умряла, отколкото да го каже на глас. Тихо попита:

— Всички ли, чиито имена прочете, са продали дяловете си?

Боб кимна, после се коригира:

— Всички, с изключение на Дженифър Уилсън, която запази дяловете си.

Леля Джени! Трябваше да бъде сигурна, че тя никога нямаше да отстъпи. Но всички останали? Не можеше да повярва. Ами чичо Пат, как се беше съгласил да продаде, след като така остро бе реагирал в случая с Нед Бартлет й роднините му?

Като че ли Боб отгатна мислите й, защото каза:

— Твоят чичо е реалист. Щом разбра, че притежаваме акциите на леля ти Маргарет и на братовчедката ти Емили, стана му ясно, че контролният пакет е у нас, затова прояви разум и прие предложението ни. Получи същата цена, каквато и останалите.

— Той ме излъга и ме предаде — извика Мелиса с искрящи от гняв очи. — Също както и ти. Умишлено не си ми казал за плановете си, за да можеш да ме… да ме…

— За да мога да те прелъстя ли, Мелиса? — продължи вместо нея Боб. — Тогава изобщо не ме познаваш. Джейк би трябвало да ти каже, след като тъй или иначе ти е говорил за мен, че аз никога не смесвам работата си с личния си живот. Това, което се случи между нас, няма нищо общо с изкупуването на акциите. Освен това, не съм и подозирал дори, че имаш дял в издателството. Не съм го свързвал с името ти, а и ти нищо не си ми споменавала за него. Така че не съм те лъгал за нищо.

Мелиса трябваше да признае, че беше прав, но от това нещата не се променяха. Тя беше готова да даде на Боб всичко от себе си, но не и смисъла на живота на баща си.

Той навярно се досещаше какви мисли се въртят в главата й и отново повтори:

— Наистина не съм знаел, че имаш нещо общо с издателството. Твоето име не фигурира в списъка на акционерите, а и никой от останалите не носи името „Шърман“.

— Щеше ли нещо да се промени, ако го знаеше? — попита го в упор Мелиса.

— Не — беше безкомпромисният отговор. Боб я гледаше с леко раздразнение. — Не разбирам защо се възмущаваш толкова. Ти си оставаш притежателка на акциите си, никой не те принуждава да ги продаваш. За теб нищо не се е променило от факта, че ние сме откупили останалите дялове.

— Ако ти наистина не си наясно в какво се състои за мен разликата, значи няма смисъл да говорим повече — ожесточи се Мелиса. — Баща ми съвсем сам, с двете си ръце, създаде първия вестник и с това положи основите на издателството. Цялата дейност се извършваше само от членове на семейството, и ако сега тя премине в ръцете на безсъвестни печалбари, ще се превърне в нещо съвсем друго.

— Искаш да кажеш, че аз съм този „безсъвестен печалбар“?

Мелиса рязко смени темата.

— Когато научих, че сте купили издателството на Бартлет, отидох в библиотеката и се уверих колко много се променя обликът на закупените от „О’Съливан груп“ издания — нервно каза тя. — Не бих могла да понеса мисълта, че ще видя нашите вестници напълно променени.

Боб я гледаше спокойно.

— Ако внимателно си прегледала материалите, щеше да се убедиш, че много от тях изобщо не са променяни. Защо мислиш, че ние правим това с всички купени от нас заглавия? И защо смяташ, че всяка промяна непременно е негативна? Може би ние даваме на читателите онова, което те искат да четат?

— О, да, вече гледах на видеокасета интервюто ти по този въпрос — презрително каза Мелиса. — Разбрах в какъв аспект виждаш необходимостта от промени. Там ти се изявяваш като убеден радетел за една свободна, дори прекалено „свободна“ преса.

Видя как трепнаха ъгълчетата на устните му и доволно си помисли, че й се е удало да разклати самолюбието му.

Нямаше какво повече да си кажат. Мелиса тръгна към вратата, отвори я и безмълвно напусна кабинета.

Секретарката на Боб я изгледа озадачено, докато минаваше през приемната и отвори уста с намерение да я заговори, но Мелиса не й даде тази възможност. С бързи крачки се доближи до асансьора и влязла в него, уморено се облегна на стената на кабината и затвори очи.

Боб остана с поглед, втренчен във вратата, през която бе излязла Мелиса. После се отпусна в едно от креслата и сплете пръстите на ръцете си, както правеше винаги, когато искаше да се съсредоточи върху нещо много важно.

Секретарката му влезе и като го видя в това състояние, се спря нерешително на вратата:

— Искате ли да дойда малко по-късно? — внимателно попита тя. — Трябва да подпишете тези писма.

Боб поклати глава и се изправи.

— Не, дайте ги сега. Това ли е всичко? — когато тя кимна утвърдително, продължи: — През останалата част от деня ще взема почивка. Моля ви, повикайте ми колата.

Възрастната жена едва успя да прикрие изненадата си. Никога досега не й се бе удавало да го придума да си вземе свободен ден. Шефът й като че ли беше луд за работа. За него работното време нямаше значение, винаги напускаше кабинета си късно вечерта.

Запита се доколко посетителката му имаше нещо общо със странното му поведение. И коя беше тя всъщност?

Беше свикнала да приема телефонни обаждания от жени, с които нейният шеф се запознаваше на различни приеми и партита. Често й се налагаше да резервира места за него и някоя негова придружителка в ресторант или театър. Знаеше много имена и лица все на хубави млади жени, но тази Мелиса виждаше и чуваше за пръв път. Естествено, беше достатъчно дискретна, за да задава каквито и да било въпроси, а и това едва ли щеше да се хареса на мистър Уитни. Мълчаливо го изчака да излезе и вдигна телефона, за да поръча на шофьора да го чака пред входа.