Лий Патисън
Открих те отново (13)

XIII

В дома на Ле Кур настъпи страшна бъркотия. С ликуващи крясъци момчетата се втурнаха надолу по стъпалата, за да посрещнат сестра си. Прислугата беше изумена от този хаос, но след като разбраха какво се е случило, бедните хорица изпаднаха в паника. Беше повече от очевидно, че този ден няма да има спокойствие за никого, затова Толи освободи всички.

Боб отиде при телефона и каза само:

— Тя се върна. Отменям всички разпореждания — после се присъедини към останалите, за да сподели общата радост. Двамата с Мелиса се спогледаха и решиха да си тръгнат, смятайки, че семейството иска да остане насаме с Франсин. Толи обаче не даде дума да се издума за тръгване:

— Вие преживяхте заедно с нас всички тия ужасни часове, затова сега трябва да изживеете и радостта от щастливото избавление.

С обляно от сълзи лице тя притискаше до себе си Франсин, сякаш още не можеше да повярва, че я вижда отново жива и здрава. Доста време мина, преди всички да се успокоят и да дадат възможност на девойката да разкаже за премеждията си.

Франсин им описа по какъв хитър начин на похитителите им се беше удало да я подмамят:

— Никога няма да си простя, че бях толкова наивна да се кача в колата на непознати хора!

Пол, който с умиление държеше ръката й в треперещите си длани, я прекъсна:

— Не се обвинявай за това, милото ми дете. Всеки на твое място при подобни обстоятелства би направил същото.

Франсин продължи разказа си:

— Младежът, който се представяше за мой съученик, ми говореше непрекъснато и аз едва след известно време съобразих, че отдавна би трябвало да сме стигнали училището. Погледнах през страничното стъкло и видях, че се движим в грешна посока. Първо си помислих, че шофьорът е объркал пътя. Никога не би ми минало през ума, че може да се осъществи отвличане посред бял ден в центъра на Париж. Дори после, когато мъжете в колата ми казаха истината, не можех да повярвам. Мислех, че такова нещо се случва само на кино, не и в живота.

Задните стъкла на автомобила били затъмнени, така че Франсин не могла да установи в каква посока се движат. Когато достигнали предградията на Париж, й завързали очите. Само по промяната във въздуха можела да предположи, че се движат в открито поле. Пътуването траяло около час, но тя не била сигурна, че не минават два пъти по един и същи път.

Когато колата спряла, въвели я в една къща, накарали я да се изкачи по някакви стълби и едва когато вратата на стаята се затворила, махнали превръзката от очите й. Мъжете излезли, а при нея дошла някаква млада жена да я пази. Естествено щорите на прозорците били спуснати.

— В стаята бяха трима мъже, същите, които бяха й в колата. На долния етаж обаче имаше и други, чух много гласове — тя отпи глътка вода от чашата, която й донесе Мелиса. — Нямах право да излизам, но се отнасяха добре с мен. Донесоха ми храна и един грамофон с няколко плочи. В помещението нямаше нито радио, нито телевизор. Предполагам, че не искаха да чуя какво съобщават в новините за мен.

Толи поклати глава.

— В новините нямаше нищо за теб, миличка. Това беше едно от условията да те върнат невредима при нас. Никаква полиция и никаква преса.

Когато Франсин въпросително извърна поглед към Мелиса, майка й поясни:

— Мелиса е тук като приятелка, не като репортерка — замълча за миг, после допълни. — Макар че като си помисля, сега, след като всичко свърши, няма причина да не напише един хубав репортаж.

Но наистина ли всичко беше свършило? Мелиса усети студени тръпки по гърба си. Може би историята едва сега започва. В морето се намираше значителен товар оръжие и експлозив. Закъде пътуваше? Колко хора щяха да бъдат погубени с него?

Франсин беше на края на разказа си:

— Тази сутрин жената ми каза, че ще ме освободят. Щели да ме оставят на такова място, откъдето лесно бих могла да се прибера вкъщи. Аз си помислих веднага за някоя от малките улички близо до центъра на Париж. Пътувахме около петнадесет-двадесет минути, после колата спря и ми заповядаха да сляза и да преброя до двеста, преди да сваля превръзката. По тишината наоколо се досетих, че не сме в града. Щом колата потегли, аз моментално свалих превръзката и видях, че се намирам на кръстовището на около километър оттук. От похитителите ми нямаше и следа дори. Затичах се към къщи и ето ме вкъщи.

Пол я гледаше замислено:

— Казваш, че сте пътували петнадесет-двадесет минути. Сигурна ли си?

Франсин кимна утвърдително и той многозначително погледна към Боб:

— Това означава, че са те държали затворена недалеч от тук?!

Боб изглежда беше на същото мнение. Той се обърна към девойката и предпазливо я попита:

— Знам, че може би си много разстроена от случилото се, но ще се опиташ ли да ми отговориш на няколко въпроса? Искам да ми разкажеш всичко, което си успяла да забележиш. Трябва да знам всичко до най-малката подробност, което си видяла или чула от момента, в който си се качила в колата. Нужно ми е описание на всеки, когото си видяла. Чувстваш ли се в състояние да го направиш?

— О, да, добре съм.

Мелиса разбра намерението на Боб. Той не се интересуваше от похищението като журналист, а събираше необходимите сведения, за да открие терористите и кораба им.

Ако те се смятаха за недосегаеми в международни води, жестоко се заблуждаваха. Мелиса беше сигурна в това. Дори корабът да успееше да се изплъзне от преследвачите си и да достигне крайната цел на пътуването си, можеха да се предприемат стъпки той да бъде задържан и оръжието да бъде върнато, за да не попадне в нечисти ръце.

Преди Боб да започне да задава въпроси на Франсин, Мелиса се доближи до Толи и я попита дали наистина не биха имали нищо против да напише репортаж за отвличането.

— Даже ми се струва, че ще бъде грешка, ако не се пише за него. Статията ти може да се окаже много полезна и поучителна за лековерните млади момичета.

Мелиса й благодари, вдигна телефона и се обади на Бил Морис в Ню Йорк.

— Чух, че корабът е отплувал от Кале. Съобщиха ли вече кога ще освободят Франсин? — веднага попита той.

— Тя е вече тук, Бил. Чувства се много добре. Бил, можеш ли да ми уредиш статия по въпроса в някой голям нюйоркски вестник?

— След по-малко от пет минути можеш да започнеш да диктуваш — бързо отговори той. — Сега затвори, аз ще те избера, когато е готово.

Мелиса, затвори, разказа набързо на останалите за разговора си и изтича в стаята да си вземе репортерския бележник, в който вече бе нахвърляла някои записки.

След като продиктува на Бил статията си, тя се върна във всекидневната. Заслуша се във въпросите, които Боб задаваше на Франсин и си помисли, че от него би излязъл отличен репортер. Успяваше да измъкне от паметта на момичето информация, която самото то не подозираше, че притежава.

 

 

Остатъкът от деня премина бързо. Мелиса се учудваше, че все още не се е появил нито един журналист, но после разбра от Боб, че пътищата от всички страни към имението Ле Кур са преградени от полицията, която пропуска само местните жители.

— Но можеш да бъдеш сигурна, че утре рано сутринта тук ще гъмжи от репортери и фотографи, та ако ще и пеша да се наложи да пристигнат.

Вечерта Франсин остро протестира срещу настояването на майка си всички да легнат по-рано да си починат след изтощителните няколко дни. Получи подкрепа и от братята си, но в крайна сметка Толи се наложи. Пол свърза телефона към автоматичния секретар, защото с право подозираше, че след като стане известна новината за отвличането, той няма да престане да звъни. После всички се оттеглиха по стаите си.

Както и предната вечер, Мелиса беше прекалено възбудена, за да си легне. Отиде до прозореца и се загледа към градината. Долу на оградата седеше същият тъмен силует. Тя дълго време го наблюдава, преди да си поеме дълбоко дъх и решително да се запъти към вратата. Този път не се поколеба на стълбите.

Боб седеше неподвижно на зида, втренчил поглед в тъмнината, потънал дълбоко в мисли. Не чу тихите й стъпки и трепна едва когато Мелиса прошепна името му. Извърна се като ужилен и се изправи. Мелиса усещаше напрегнатостта, с която той я чакаше да заговори.

Тя облиза устни и най-сетне каза онова, което искаше да му каже още първия път, когато го срещна у Ле Кур:

— Боб, съжалявам.

Той не се помръдна. Беше с гръб към най-близкия градински фенер, така че Мелиса не виждаше изражението на лицето му. Въпреки това продължи:

— Сгреших, като мислех, че ще остана вярна на паметта на баща си, само ако не позволя вестниците му да преминат в други ръце. Сега знам, че той не би искал това от мен. Бях прекалено честолюбива, за да призная грешката си. Ти няма за какво да се упрекваш. Убедих се, че не си ме измамил. Единственото, което си направил, е, че си сключил добра сделка. На твое място баща ми би постъпил по същия начин — тя замълча и тъй като не получи отговор, допълни по-тихо: — Само това исках да ти кажа. Лека нощ, Боб.

Обърни се и бавно тръгна към къщата. Той продължаваше да мълчи. Колената й омекнаха и Мелиса се олюля. Но какво всъщност беше очаквала? Да се хвърли на шията й? Да не би да си въобразяваше, че през целия си живот е чакал само нея? „Хайде, не ставай смешна“ — каза си тя.

Беше достигнала входната врата, когато я спря звукът на гласа му:

— Единственото, което искам, е да ти покажа твоето истинско място.

Без да посмее да се обърне, Мелиса озадачено попита:

— Какво искаш да кажеш?

Чу стъпките му зад гърба си и след миг усети топлия му дъх във врата си.

— По-скоро бих могъл да ти го покажа, отколкото да ти го кажа.

— Ох, Боб… ох, Боб…

В следващата секунда тя вече го беше притиснала с крехките си ръце към себе си и жадно го целуваше и милваше по лицето. Дълго стаяваната й страст се изля в неспирен поток от целувки и нежни слова. Останаха дълго плътно притиснати в мрака.

Мелиса въздъхна.

— Защо трябваше да се случи тази трагедия с Франсин, за да разбера колко маловажни са някои неща?

Боб я притисна още по-силно към гърдите си, наведе глава и отново я целуна. Тя го погледна с отчаяно изражение:

— Тогава, в кабинета ти, се държах като истинска идиотка.

— Така беше.

Мелиса го оттласна леко, възмутена от самодоволната нотка в отговора му, и хвърли бърз поглед нагоре към един все още светещ прозорец. Боб отгатна мисълта й и се засмя:

— Не се бой, сега и цяла дивизия войници да дойдат на терасата, Пол и Толи няма да чуят нищо — повдигна с показалец брадичката й и я принуди да го погледне в очите. — Загубихме толкова много време. Нека поне сега оползотворим добре онова, което още ни остава.

— А колко време ни остава?

Той нежно я погали по бузата.

— Утре рано трябва да отпътувам. Имам да свърша една неотложна работа. Не знам колко време ще ми отнеме, но щом приключа, ще се върна при теб завинаги, обещавам ти!

Мелиса не успя да прикрие разочарованието си. Отново само една нощ, една-единствена нощ имаше Боб за нея. Каза, че ще се върнел. Можеше да се върне, но можеше и да не се върне. При човек като него никога не се знаеше какво може да се случи. Не беше ли самият той веднъж подхвърлил, че животът му се определя до голяма степен от секретарката му и от джобния му календар?

„В края на краищата, да става каквото ще — помисли си Мелиса. — Прекалено дълго чаках да усетя отново близостта му, прекалено дълго копнях да почувствам тялото му, да вдъхна аромата му, да пия сладост от устните му. Повече не мога да издържам, не мога да устоя на желанието си — не и тази нощ!“

Двамата мълчаливо влязоха в къщата и се изкачиха по стълбите до стаята на Мелиса. Все така безмълвно се разсъблякоха и дълго и с упоение се милваха и целуваха. Когато след това започнаха да се любят, нежно и страстно едновременно, струваше им се, че беше много по-хубаво отпреди. Достигнаха едновременно върха на насладата и в този момент на безпаметен възторг Мелиса разбра, че в живота й никога повече нямаше да има друг мъж, освен Боб.