Лий Патисън
Открих те отново (10)

X

Предобедът на последния ден, който Мелиса щеше да прекара у Ле Кур, премина бързо. Тя прегледа още веднъж записките, които си бе водила, и допълни някои дребни подробности. Толи й бе дала адреса на една друга австралийка, някоя си мадам Ла Батист, която ръководеше в Лион малко предприятие за дантела.

Късно следобед Мелиса натовари в колата багажа си и беше готова да отпътува за Париж. Пол тъкмо бе започнал да се сбогува с нея, когато го извикаха на телефона.

Толи сърдечно прегърна Мелиса. Двете жени силно се бяха привързали една към друга, макар да се познаваха съвсем отскоро. Мелиса можеше да разбере вече защо леля Джени говореше с толкова обич за старата си приятелка. Толи Ле Кур беше от хората, които просто не можеха да бъдат забравени, щом веднъж ги опознаеш.

 

 

В Париж Патриша Делани също имаше много работа. Тя събираше припряно всичко, което можеше да се събере в пазарската й чанта, с която винаги във вторник ходеше на покупки. Мадам Вилие знаеше — както беше предвидено в плана, — че вторник е денят, в който спестовната домакиня набавяше хранителни продукти за цяла седмица, затова пазаруването траеше много по-продължително от всеки друг ден.

Патриша постави чантата и кошницата до вратата и се огледа в малкото жилище, за да се увери, че не е оставила нищо, което да издава присъствието на Доналд, нейното или на някой друг от посетителите им. След това ги взе, отвори вратата, излезе и грижливо заключи. Спусна се надолу по стълбите, учтиво поздравявайки портиерката.

Мадам Вилие наблюдаваше съсредоточено как младата жена прекосява двора и тръгва по улицата. За този ден по-късно тя щеше да разказва години наред, но сега все още нищо не подозираше.

Стана обяд, а мадам Потър все още не се бе върнала, портиерката малко се изненада, но не се обезпокои твърде. Може би днес пазаруването се е проточило, а може и да е имала час при зъболекаря, или пък да е срещнала някоя позната и да са отишли да обядват някъде.

Едва късно следобед мадам Вилие започна да се безпокои. Наближаваше мистър Потър да се върне от работа, а вечерята му още не бе приготвена. Дали пък не я е видяла кога се е върнала? Невъзможно! И все пак поиска да се увери. Изкачи стълбите и почука на вратата. Вътре нищо не се помръдна. Тя се върна долу в жилището си и застана на пост до прозореца.

 

 

Полицаите бяха много вежливи и внимателни. Те последваха мадам Вилие по стълбите, изчакаха я да отключи с нейния ключ апартамента и влязоха вътре.

Жилището беше чисто, подредено и съвършено празно. Беше дадено под наем с оскъдна мебелировка и мадам Потър бе донесла много малко неща със себе си — две-три възглавнички за канапето и покривка за двойното легло в спалнята. Те си стояха по местата, но гардеробът бе празен. Само в едно от чекмеджетата намериха сгъната нощница, два чаршафа и една тениска. Кухнята се оказа още по-голяма загадка за мадам Вилие, защото в нея тя намери само малко изсъхнал хляб, парче мухлясало сирене, две-три пакетчета подправки, две чаши за кафе и току-що отворена кутия колумбийско кафе.

Когато след две седмици стана ясно, че семейство Потър няма да се върне и мадам Вилие намери нови наематели, тя взе бельото и кафето при себе си. Чаршафите сложи на дъното в скрина си, но кафето задържа на видно място в кухнята и го използваше при много специални случаи. И всеки път, когато пиеше от него, се питаше, какво ли би могло да се е случило на младата брачна двойка.

 

 

Мелиса се бе надявала, че ще може веднага след визитата си у Ле Кур да посети и мадам Ла Батист в Лион, но за нейно разочарование научи, че тя не била в града и се очаквало да се върне едва след седмица. Затова реши да прескочи до Щатите и да вземе там уговорено интервю, а след това отново да се върне във Франция. Налагаше се значи да прекара нощта в Париж и тя се замисли как да си намери компания за вечерта. Извади бележника си с телефонни номера на познатите си и го запрелиства. Очите й грейнаха, когато откри името на един вестникарски репортер. Дано Джери да си е в Париж… Той много се зарадва на обаждането й:

— Ще мина да те взема в осем и ще излезем някъде!

Джери Романо беше тъкмо човекът, от когото се нуждаеше в момента. Винаги усмихнат, в добро настроение и не лишен от чар.

Първата половина от вечерта прекараха в бара, където се събираха предимно журналисти и фотокореспонденти, а след това посетиха един от най-изисканите и луксозни парижки клубове.

Мелиса беше благодарна на Джери, че й бе дал възможност да разнообрази монотонността на последните няколко дни, запълнени с работа.

— Джери, ти си истинско съкровище! Прекарах разкошна вечер! Имах нужда да се отпусна малко след престоя си при едни хора, които печелят парите си с продажба на оръжие. За мен беше доста напрегнато. Те са много мили, симпатични и доста добре се разбирахме, но само като си помисля, че това, което съставя богатството им, е причина за толкова много бели и нещастия по земята, стомахът ми се преобръща. Трудно ми беше да ги съчетавам двете.

Джери кимна с разбиране.

— Веднъж ми се наложи да пиша за някакъв масов убиец. И знаеш ли какво, оказа се, че това е един мой съученик, с когото от дълги години бяхме добри приятели. Не можех да си представя, че е способен да извърши подобно нещо. А той не само го беше извършил, но и се гордееше с деянията си. Разкъсвах се между отвращението и съжалението. В крайна сметка се отказах от интервюто с него и го предоставих на друг колега.

Мелиса кимна.

— Невинаги е толкова просто да пишеш безпристрастно.

Замислено хвърли разсеян поглед наоколо и едва не се задави с коняка си, когато очите й се спряха на широкото стълбище, въвеждащо в заведението.

Преметнал небрежно ръка през раменете на една изключително красива и елегантно облечена жена, с осъзнато чувство за собственост, Боб слизаше по стъпалата надолу. Мелиса бързо разпозна в лицето на придружителката му — Джейми Фергюсън, чиято снимка тези дни не слизаше от страниците на най-големите вестници и списания. Тя беше обиколила света с малък едномоторен самолет. Съчетаваше в себе си по невероятен начин женска красота, професионални умения и безгранична смелост, с което в продължение на месеци омагьосваше мъжката половина на западния свят.

Сияеща и щастлива, Джейми гледаше Боб в очите. Докато Мелиса ги наблюдаваше, отнякъде изскочи един фотограф, съзрял мига на големия си шанс, и светкавицата му блесна в топлия полумрак. На следващия ден Мелиса и целият свят щяха да видят тази снимка на първите страници на всички вестници. Мигновено се появи възмутен служител от клуба, доближи се до фотографа и тихо му каза нещо. Без дума на протест последният доволен напусна локала, съзнавайки какво бе запечатала лентата на фотоапарата му.

Мелиса почти не обърна внимание на този малък инцидент. Очите й не се откъсваха от Джейми Фергюсън, която продължаваше оживено да разговаря с Боб и да се смее радостно. Бяха достатъчно отдалечени, за да се чува какво говорят, но тя ясно виждаше усмивката на Боб и изражението му на добре забавляващ се мъж.

Значи, заради това бързаше той да се прибере в Париж!

Настроението на Мелиса рязко се понижи и тя се почувства изведнъж много нещастна. Погледна към Джери и каза:

— Съжалявам, но вече се чувствам много изморена. Имаш ли нещо против да ме откараш до хотела?

— Както желаеш.

„Такъв си е Джери: винаги мил и отзивчив, без да задава много въпроси“ — мислеше си Мелиса, докато ставаха и се отправиха към изхода. За момент й се стори, че усеща в гърба си изпитателния поглед на Боб. Струваше й огромни усилия да се сдържи и да не се обърне, но успя.

 

 

През нощта Мелиса бе много неспокойна. Дълго се мята в леглото си, преди да заспи, а стрелките на часовника едва-едва помръдваха.

Рано на следващата сутрин телефонира на една своя приятелка в Ню Йорк:

— Кейти, в Париж съм и се каня да летя за Ню Йорк. Мога ли да остана няколко дни при теб?

— Но разбира се! Кога пристигаш? Ще дойда да те посрещна.

— Във вторник вечер в девет часа с полет номер 160.

— Окей, ще те чакам.

Мелиса затвори и с чувство на благодарност се замисли за Кейти О̀Нийл. Хубаво беше да имаш приятелка като нея. Тя можеше да знае всичко за теб, да са й известни и най-интимните ти тайни, и въпреки това, никога за нищо не би попитала, не би променила отношението си или поведението си. Винаги можеш да я посетиш и да поискаш помощ от нея.

Потънала в такива мисли, влезе в банята.

 

 

Полетът до Ню Йорк, за който имаше основания да смята, че ще премине приятно с новия свръхмодерен „Конкорд“ — гордостта на френското самолетостроене, — се оказа твърде неприятен, но не поради технически причини, а защото Мелиса направи грешката да помоли красивата млада стюардеса да й донесе вестник. На първата страница я гледаха лицата на Боб и Джейми. Тя бързо го сгъна и поиска друг. В него снимката беше на втора страница.

Мелиса гневно ги захвърли на празната седалка до себе си и отпусна креслото си назад. Затвори очи и се опита да подреди мислите си, да сложи ред в безпорядъка на чувствата си.

Естествено не можеше да има никакви претенции към Боб Уитни и никога не бе ги имала. Нямаше никакво право дори да мисли за това. Какво значеха няколкото откраднати щастливи часове на един облян в слънце остров или пък една-единствена, макар и великолепно прекарана нощ заедно? И не беше ли тя, която си тръгна от него без дума за сбогом дори? В края на краищата, Боб беше много привлекателен преуспяващ млад мъж и е необвързан. Глупаво беше да се предполага, че не се е впускал и друг път в такива кратки, бурни и страстни любовни авантюри, каквато бе имал с нея. Едва ли им придаваше толкова голямо значение.

И все пак, за известно време на Мелиса й се бе струвало, че той гледа доста сериозно на отношенията им. Дори беше хранила определени надежди. Имаше ли основания да го прави? Като че ли да. Само да не беше тази проклета сделка на „О̀Съливан груп“, която прекъсна всичко между тях…

А дали окончателно?

Тя ядно отпъди тази мисъл. „Беше само кратък сън. Време е да се събудя, да сляза на земята и да погледна действителността в очите.“ А действителността беше, че Боб Уитни зад гърба й беше купил издателската фирма на семейството й. Но колкото и да се мъчеше, Мелиса не можеше да изпита вече онази дива ярост, която я накара да се втурне в кабинета му и да му се разкрещи. Независимо от това едно беше неоспоримо: не трябваше никога повече да вижда Боб Уитни, да се среща с него, да мисли за него; просто трябваше да го забрави. Точно така трябваше да постъпи и тя щеше да го направи.

Изглежда лошо прекараната нощ си казваше думата, защото неусетно бе заспала и се стресна едва от гласа на капитана, който съобщаваше, че кацат на нюйоркското летище.

Когато малко по-късно двете с Кейти пътуваха към Манхатън, тя с удоволствие слушаше новини за общите им познати, случки и събития от ежедневието на приятелката си, пълни с малко грубичък хумор, и това й подейства благотворно.

Кейти и Мелиса се бяха запознали в гимназията в Мелбърн и се бяха сприятелили. По онова време Кейти беше шумно, дръзко и надменно същество, което едновременно привличаше и плашеше Мелиса. Считаше пребиваването си в училище за загубено време и когато навърши седемнадесет години, сложи край на тази „безсмислица“ според нея. Намери си работа в една фабрика за дрехи и се оказа, че има безспорен талант при избора на кройки и десени. Скоро нейни модели можеха да се видят в много магазини за готово облекло. За две години работа Кейти успя да осигури свръхпечалби на своя работодател, затова поиска дялово участие във фабриката. Той обаче, категорично й отказа и тогава тя на бърза ръка започна да работи за своя сметка, премести се в Ню Йорк и завъртя много успешен бизнес там.

— Надявам се, че носиш някоя по-елегантна рокля със себе си — каза Кейти. — Утре вечер сме поканени в един много шикозен ресторант. Веднъж вече бях там миналата седмица, направо е фантастично.

 

 

Когато на следващата вечер двете влизаха в споменатия ресторант, Мелиса беше доволна, че е взела светлосивата си кадифена вечерна рокля, която беше много подходяща за случая и мястото.

Кейти беше поканена на вечеря от Гари Питърс, собственик на компания за компютри. Той беше довел със себе си свой делови партньор, така че бяха четирима на масата. Дейвид Инфийлд беше малко по-възрастен от Гари, улегнал и спокоен човек по природа. Той от пръв поглед допадна на Мелиса и тя се наслаждаваше на приятната вечер. Поведоха оживен и интересен разговор. Храната и обслужването естествено бяха безупречни. След вечерята пиха кафе и тъкмо се канеха да приключат и да си тръгнат, когато се появи един гост на ресторанта, който също като тях се канеше да си тръгва, но като ги видя, се насочи към масата им.

Мелиса беше с гръб към него, така че леко трепна, щом на рамото й легна една ръка и познат глас високо изрече:

— Не мога да повярвам на очите си! Какво търсиш в Ню Йорк, Мелиса?

Тя се обърна и като позна Бил Морис, цялата засия:

— Това е моят най-добър учител и приятел! Това е човекът, който направи от мен онова, което съм сега!

— Е, е, млада госпожице, не ми приписвай заслугата за успешната си професионална кариера — той й намигна дружелюбно и седна до нея.

Бил Морис бе прекарал целия си живот във вестникарския бизнес. Започнал още на петнадесет години като уличен вестникопродавач, той бе достигнал достойни за завиждане позиции в тази област. Работеше за „Уърлд нюз“, владееше девет езика и беше обиколил многократно света. Познаваше лично много държавни глави и се ползваше с доверието им. Притежаваше безценната дарба да извлича от хората всяка интересуваща го информация, без дори специално да пита за нея. Дарба, от която черпеше с пълни шепи.

Бил беше приятел на баща й и познаваше Мелиса от детството й. Когато тя реши да се посвети на журналистическата професия, той твърдо застана на нейна страна в спора с родителите й. Всичко, което беше научила, дължеше на него и никога нямаше да забрави това.

— Ти не отговори на въпроса ми — напомни й Бил. — Какво правиш тук? И защо не си ми се обадила?

— Пристигнах едва снощи и днес взех интервю от Маделин Фарго.

— А откъде идваш?

— От Париж — тя въздъхна и продължи. — Окей, ще ти разкажа накратко, макар че за останалите сигурно ще е отегчително, тъй като вече знаят тази история. Получих поръчка да интервюирам австралийки, живеещи в чужбина. Във Франция посетих мадам Толи Ле Кур… — Мелиса спря, защото видя как лицето му изведнъж се изопна.

— По кое време беше това? — попита той напрегнато.

— Завчера. Защо питаш?

Бил се поколеба.

— Бил, да не би да й се е случило нещо? Какво знаеш?

Той погледна първо нея, после сътрапезниците й.

— Познавам този поглед — каза Кейти и се обърна към Гари и Дейвид. — Иска да й разкаже нещо поверително, а ние му пречим — тя се ухили на Бил, който се опита да протестира. — Е, добре. Ние и без това се канехме да тръгваме. Гари и Дейвид ще ме изпратят, а Мелиса предоставяме на вас.

Когато тримата се отдалечиха, Мелиса попита с безпокойство:

— Бил, какво се е случило?

— Казано под секрет, Мелиса. Наистина всичко се пази в най-строга тайна. Разбрахме ли се?

Тя кимна нетърпеливо.

— Разказвай най-сетне какво е станало!

Той се огледа и прошепна:

— Отвличане!

— Какво? Отвлекли са Толи?

— Не нея, дъщеря й.

— Франсин?

— Мелиса, не казвай никому, моля те — повтори Бил. — Отвлечена е завчера. Ти видя ли я в къщата, докато беше там?

— Да, Франсин беше там през уикенда за рождения ден на брат си. Замина за Париж с Боб Уитни.

— Така е, той я е закарал пред дома й и след като си е тръгнал, са я отвлекли от улицата.

— Полицията нищо ли не е открила? Веднага ще позвъня на Толи — Мелиса скочи, но Бил я хвана здраво за ръката.

— Почакай. Семейството пази случая в тайна. Никаква полиция, никаква преса. Онези, които вече знаят, са помолени да не публикуват абсолютно нищо. Сега сме се заели да събираме всякаква информация за хора, занимавали се с отвличания, и да я предаваме в едно парижко бюро — той погледна часовника си. — След малко очаквам обаждане от техен посредник. Тъкмо бях решил да се прибирам и да чакам на телефона, когато те видях. Искаш ли да дойдеш с мен? От там можеш да се обадиш на майката.

Мелиса веднага скочи и те излязоха от ресторанта. Не след дълго вече бяха в дома му и за няколко минути се получиха две телефонни обаждания. След последното Бил смръщи загрижено лицето си. Беше говорил на език, който Мелиса не разбираше, затова не знаеше за какво става дума.

— Отвлечена е от терористи — каза най-сетне Бил.

— Колко голям е откупът, който искат? — Мелиса изобщо не се съмняваше, че какъвто и да е той, Пол и Толи щяха да го платят.

Боб поклати глава.

— Не искат пари. Искат оръжие.

Мелиса се втренчи в него с недоумение, питайки се дали беше чула правилно.

— Искат оръжие. Пушки и експлозив. Това е цената, която трябва да плати семейство Ле Кур, за да си върне Франсин.

— О, господи! Кой стои зад всичко?

— Никой не е поел официално отговорността, но скоро ще научим. Поне така мисля.

Бил тикна телефона към нея.

— Обади се на майката, но бъди кратка. Не искам да задържаш линията.

Толи беше ужасена, че Мелиса знае за отвличането на Франсин, и с отчаяние възкликна:

— Вестниците не бива да пишат нищо! Иначе ще я убият! Изрично подчертаха!

— Толи, моля те, Толи! Успокой се! Имаш думата ми. Няма да пиша нищо. Повярвай ми! Само се тревожа за Франсин — Мелиса беше искрена. Отвращаваше я мисълта да търси евтина сензация за сметка на близки хора. Силно беше загрижена както за Франсин, така и за Толи, и искаше да й помогне. Нямаше да направи нищо, за да застраши живота на Франсин.

Но все пак тя си оставаше истинска журналистка и дълбоко в себе си знаеше, че тук се крие много благодатна тема. И щом нещата бъдеха изяснени, един репортер, който се задържеше близо до семейството през тия дни, щеше да има значителни предимства пред останалите.

Най-сетне й се удаде да убеди Толи, че ще запази в най-дълбока тайна информацията си дотогава, докато съществува опасността.

— Толи, връщам се във Франция, за да направя интервюто с мадам Ла Батист. После ще ти се обадя. Искам да знаеш, че ще мисля за вас!

 

 

По същото това време Боб Уитни крачеше напред-назад из парижкото бюро на „О’Съливан груп“, поглеждайки недоволно ту телефона, ту часовника си.

Пиер Аржан, който седеше на писалището си и преглеждаше някои данни от компютъра, го поглеждаше от време на време и се питаше какво ли се е случило. Макар че той работеше постоянно в Париж, много добре познаваше Боб и начина му на работа. Сегашната ситуация обаче представляваше истинска загадка за него. Явно имаше някакви големи проблеми.

Боб се бе появил днес следобед съвършено неочаквано в бюрото, където Пиер имаше съвещание с неколцина сътрудници, и бе извикал:

— Вън! Всички вън!

После погледът му се бе спрял на Пиер, който вадеше данни на принтера, и бе казал:

— Ти можеш да останеш, докато си свършиш работата. Но те предупреждавам: не си чул нищо, не знаеш нищо! Ясен ли съм?

Пиер беше кимнал и бе продължил работата си. Макар да се опитваше да не подслушва, бе дочул странните разговори, които Боб водеше по телефона. Нищо не разбра от чутото, но предполагаше, че шефът му прави задълбочени проучвания за нещо, което беше твърде важно за него.

Сега Боб отново набра някакъв номер.

— Има ли някакви новини? — после дълбоко си пое въздух. — Слава богу, така ще можем да ги издирим. Въпреки това мисля, че си имаме работа с нови хора, които досега не са се появявали на сцената.

Боб помълча малко, слушайки какво му говорят.

— Какво каза той? — попита напрегнато после. Отново замълча известно време, преди да продължи. — В повечето случаи той има право за тези неща. Мисля, че трябва обстойно да проверим. Ще взема колата с радиотелефона, за да можете в случай на нужда да ме откриете веднага.

След кратка пауза Боб каза рязко:

— Не, само вие и аз, никой друг. Така е по-добре — после затвори телефона.

Пиер тъкмо бе извадил последния лист, който компютърът отпечата, за да го прибави към другите, когато телефонът отново иззвъня. Боб веднага се втурна към апарата.

— Да — обади се той и докато слушаше, лицето му очебийно се помрачи.

Пиер познаваше този признак за скорошно избухване, наричаха го „Буря в костюм“, затова побърза да събере листите, да ги постави в една папка и да се изправи, готов да се насочи към вратата. Взе чантата си и докато прекосяваше бюрото, чуваше раздразнения му глас:

— Сигурен ли сте? Но да, разбира се, това е на границата на областта. Не, няма да предприемате нищо! При никакви обстоятелства! Запомнете го много добре!

Пиер внимателно отвори вратата, излезе в коридора, затвори я също така предпазливо и се подвоуми, дали да не остане и да се опита да разбере от ясно долавящия се глас на Боб за какво става дума, но после вдигна рамене и закрачи към изхода.