Емануил Роидис
Папеса Йоана (9)

„Папеса Йоана“ и моралът

Писма на един жител на Агрини

Първо писмо

Агрини, 1 май 1866 г.

 

Уважаеми г. издателю на „Авги“,

Името ми е Сурлис; живея в Агрини, близо до реката, и съм абонат на вашия забележителен в. „Авги“. На младини отидох в Падуа да следвам медицина, след това се завърнах тук, където се ожених и живея вече от тридесет и седем години. Но господ не ме дари нито с болни, нито с деца; преди дванадесет години ми взе и жената и за да не остана без тормоз, ми изпрати на нейно място един остър ревматизъм, който ме превърна в паралитик. Сега ходя с патерици; но понеже съм благочестив човек, всеки ден благодаря на всемилостивия бог, като си казвам, че ме е направил куц, може би за да стигна по-късно до последното си жилище. Единствените ми развлечения са моята земя, която ме храни, вашият вестник и библиотеката ми. В нея има (по обичая на лекарите, завършили в Падуа!) повече поети, писатели и философи, отколкото лекари. Омир, Платон, Данте и Вергилий — от които се възхищавам и почитам като свещени неща и затова никога не ги разтварям; а освен тях и Катул, Ариосто, Байрон и други по-малки автори, чието общество предпочитам пред приказките на приятелите ми агриниоти, нарекли ме заради това — мизантроп. Но това е долна клевета; напротив, аз толкова много обичам хората, че ако имах пари или поне крака, нито секунда не бих останал повече в Агрини. Но нека оставим агриниотите и се върнем на въпроса. Казах ви, значи, уважаеми г. издателю, че имам хубава библиотека и по-голямата си част от времето си прекарвам с книгите си. Напролет, когато слънцето е приятно, чета на терасата на къщурката си; през лятото, когато лъчите му жарят, се подслонявам под сянката на стар платан, чиито излишни колони ме топлят през зимата; така че това дърво ми дава според обстоятелствата прохлада или топлина както духането на Езоповия сатир. Изложих ви всичко това, г. издателю, за да ви докажа, че, при все че се наричам Сурлис и живея в Агрини, съм начетен човек, способен да прави по-добри преценки по културните въпроси може би от мнозина столични журналисти и образовани хора, които, понеже пишат и преподават от сутрин до вечер, за да си изкарат хляба, не намират време да разтворят книга, и затова… Но уводът ми стана много дълъг, а вашето място е ограничено; и тъй, връщам се съвсем сериозно на въпроса.

Един мой приятел, живеещ в Атина, комуто бях изпратил няколко оки жълт агриниотски тютюн, ми изпрати в замяна една новоизлязла книга, озаглавена „Папеса Йоана“ и отпечатана в почитаемата ви печатница. Воден от желанието да ми покаже колко скъпоценен е подаръкът му, т.е., че ми се е отплатил добре за тютюна, той бе увил книгата в цял куп вестници — „Хартис“, „Алитиа“, „Independance“, „Палигенесиа“, „Авги“, „Етнофилакс“, „Омониа“, „Византис“, „Хрисалис“ и др., които я представяха като „остроумна, крайно безнравствена, прекрасна, кална, написана с голяма ерудиция, загубено време за ненужни знания, очарователна, отвратителна, удивителна, мерзка“ и цял куп други епитети, които се караха помежду си. В плика се намираше и едно окръжно на достопочтения епископ Каристийски Макариос, който с присъщата на калугерите евангелска кротост наричаше писателя оръдие на сатаната и злодей, а самата книга заразна, развращаваща, змия, способна да отрови цял дом, и пр., и пр. Освен него имаше още едно окръжно, носещо подписите на петте члена на Синода, което е било прочетено и в църквите и което забраняваше на вярващите да четат кощунственото съчинение, за да не им нанесе вреда нравствена и… телесна. Всички тези неща, нека ви призная истината, възбудиха любопитството ми и след като дълго време си блъсках главата, за да свържа толкова възхвали с толкова ругатни, толкова славословия с толкова кал, които печатът и Църквата изляха върху тази книга, реших да я прочета и аз, за да си съставя мнение със собствените си очи и по собствена преценка. Прочитането й е може би грях след забраната на Църквата; но ако аз съм съгрешил от любопитство като първата ни майка, то нека грехът падне върху светия епископ Каристийски, който ме въведе в изкушение; ако аз станах Ева, той е змията, която ме съблазни с дългите извивки на калугерските епитети.

Прочетох, значи, и аз „Папесата“ и бих искал, ако ми позволите, да изложа пред вас не за тази книга, а за морала изобщо и моето лично мнение, или по-точно мнението на библиотеката ми. Много пъти съм се възхищавал, г. издателю, на мъдростта и още повече на смелостта на образованите люде, особено на столичните журналисти, които, без да чувствуват нужда от ничия помощ, извличат всичко, каквото казват, от премъдрата си глава. Говорят за история, без да посочат нито един пример, за конституция и държава, за екстерниране и смъртно наказание, за морал и философия, без да благоволят да проверят дали и други хора са се изказвали за подобни неща. Преди няколко месеца в почитаемия ви вестник съобщихте с възхищение и удивление, че някой си К. Ригопулос, вдъхновен от Св. Дух, успял да обори Ренан, без да го прочете. Това нещо е действително достойно за удивление, не казвам противното; но много по-достойно за удивление са възхищението и удивлението ви, тъй като виждате всеки ден толкова много ригопуловци, че би следвало отдавна да сте свикнали с подобни чудеса. И най-нищожният от журналистите ви е боговдъхновен пророк в своята област, тъй като говори и се произнася за неща, които никога не е изучил. Не си спомням кой философ казваше на жителите на столицата:

О, Атина, най-личен ти град,

какви магарета храниш сега!

Но това двустишие не изглежда вярно, първо, защото не трябва да ругаем никого и, второ, защото вместо магарета поетът е трябвало да каже пророци, боговдъхновени хора, способни да говорят за всички познати неща и за много други още, овладели цялата мъдрост, без да изпаднат в греха да сдъвчат забранения плод на познанието. Що се отнася до мен, аз почитам такива хора, облажавам ги, удивлявам им се като на редки и странни създания, чиято порода е изчезнала във всички краища на земята и се е запазила единствено в Гърция; но нито ми е по силите, нито смея да им подражавам. Както не мога да ходя без патерици, така също ми е невъзможно да мисля без книги. Преди да се реша да изкажа мнението си по какъвто и да е въпрос, искам да узная какво е мислил по това Аристотел, Кант и Хегел, ако е из областта на философията; свети Василий, Лютер и Ренан, ако се касае за богословие; Атиней и Саварен, ако се отнася за готварство. Този метод ми се струва най-разумният и най-сигурният за хората, които бог не е дарил с нищо друго освен с мозък и книги; другият метод, т.е. всеки да изказва мнението си, без да го е грижа какво са казали другите, подхожда само на гениалните мъже и на лудите. Гениалността и лудостта по мнението на много физиолози са сестри и затова имат еднакви привилегии — казват каквото си искат и определенията им са същински прорицания на Пития, която, както твърдят мнозина от древните, е изпадала и тя в някакъв вид лудост, когато е предсказвала. Но така или иначе, колкото и големи да приемем, че са привилегиите на гениалните хора и лудите, смятам мимо това (простете ненужния архаизъм!), че мнозина от събратята ви, говорейки за морала, преминаха малко границите на простимото… оригиналничене. Така например в. „Хартис“, след като въздига до звездите „остроумието, изящността, атическата грация“ и другите достойнства на автора на „Йоана“, обвинява сетне същия, че „въвежда в Гърция непристойния романтизъм на западноевропейците“, чиито основоположници били според „Хартис“ Пирон и Парни^[1]; всъщност тези хора са били отдавна в гроба, когато Юго и другарите му измислиха романтизма. По-нататък четем, че „Наполеон украсил силата на свободата“; и на края авторът на статията си представя, че писателят се смее при прочитането й; не би ми било трудно да повярвам това освен ако г. Роидис страда от хроническа ипохондрия. След „Хартис“ разтворих „Етнофилакс“, който изказва пожелание „Църквата да се възвърне към епохата на мъчениците“. Това вече го считам за съвсем трудно изпълнимо; дори вярвам, че ако предложеха на почитаемия му редактор, г. Анагностопулос, да го направят мъченик, т.е. да го сварят, да го набучат на шиш или да го изпържат, щеше да откаже. По-долу същият журналист уверява, че „съвременното общество е обърнало с отвращение гръб на всяка противохристиянска идея“. Къде да беше истина това; но за съжаление съвременното общество изчерпа седемнадесетте издания на Ренан и противорелигиозните му гласове са толкова силни, че се чуват чак в Агрини. Прочетох и статията на вашия „Авги“; редакторът пише, че „Йоана“ е имала „достойнството да го държи по цели часове в напрежение, нетърпелив да вкуси от многобройните й прелести“, а по-долу — че това е една книга „кална и отвратителна“. Тези два израза не изглеждат ли малко противоречиви? Един друг журналист смесва древния философ Пирон, за когото писателят споменава, с френския поет Пирон — изглежда, че той вярва в метемпсихозата; друг пък… Но това, че съм седнал да се удивлявам на оригиналността на вашите журналисти, е само проява на агриниотско простодушие; същото би било, ако се чудех, че морето е солено, че воловете имат рога или птиците — криле; всеки би ми се подигравал на откритието и с право. Позволете ми да дам само един съвет, г. издателю, на вашите събратя и ако те го последват, ще станат неуязвими като Ахил. Рецептата е проста; препоръчайте им да отбягват като коварни подводни скали фактите и най-важните имена, да не нарушават покоя на древния Пирон, на поета Пирон и на Бонапарт, а да следват добрия пример на в. „Алитиа“, който похвали „Йоана“ за бялата й хартия и тъмното й мастило. А когато искат да обвинят някого, тогава да вземат за пример и образец светия епископ Каристийски, който с евангелска кротост нарече автора на „Папесата“ само „оръдие на сатаната, ехидна, покварен човек и злодей“, или пък достопочтения редактор на, „Анатотикос астир“, г. Калаподис ли беше, Калаподакис^[2] ли, не си спомням добре името му, който нарече книгата мерзка. И понеже стана дума за калъпи за ботуши, това ми напомни ботушите, т.е. думите на един мой приятел, който твърдеше завчера в кафенето на Спиропулос, че някои хора биха употребили най-полезно мастилото си, ако почернеха с него ботушите си.

Но писмото ми стана много дълго, а колоните на вашия вестник са в дорийски стил, т.е. къси и несъразмерни за старческата ми бъбривост. Като оставям, прочее, за следното писмо продължението или по-точно началото на това, което исках да ви кажа за морала, моля да ме считате

ваш предан слуга и абонат ДИОНИСИОС СУРЛИС

Второ писмо

Агрини, 10 май 1866 г.

 

Уважаеми г. издателю на „Авги“,

Получих писмото ви, в което ми казвате, че от моите писма ще направите брошура, само че да пиша на по-чист литературен език и да не се подигравам с никого, дори и да е журналист. Неприятна и тежка задача е за човек на моята възраст да научи нов език и да се отучи да се смее; но заради вас ще се постарая. За мое щастие намерих у един приятел „Политическа студия“ на уважаемия г. Н. Сариполос, „Неа Схоли“ на г. П. Суцос и други подобни пуристични книжки, които изучавам от три дни насам, за да проникна в тайните на изящното изразяване. Но няма да скрия от вас, г. издателю, че, понеже ми предстои да се потопя в този пуристичен извор, питам се с тревога като Диоген — къде ще отида след това да се изчистя.^[3]

Както ви писах в предишното си писмо, намерението ми е да поговоря с вас малко за морала. Нека тази дума да не ви изплаши — не възнамерявам да ви държа проповед; защото според мен най-голямата безнравственост е да приспива човек читателя си. Имам за цел само да ви докажа с доводи, взети не от собствената ми глава, а от библиотеката ми, че свободата на изразяването, дързостта, безсрамието, нечестивостта, словесната непристойност или друго подобно определение, с което са назовали тази свобода някои столични калимавконосци, е била считана навсякъде, всякога и от всички от сътворението на света до днес, от Еклесиаста до Пердикарий естествена и необходима в кръстните съчинения от рода на „Йоана“ както чесънът в таратора; тази свобода е не само естествена и необходима, но и от нравствена гледна точка за предпочитане пред непристойната словесна предвзетост, единствено опасна за нравите, защото представя непристойното за пристойно.

Тук обаче, г. издателю, аз изпадам в същото затруднение, в което би изпаднал и онзи, който би се заел да докаже, че слънцето свети, че комарите са досадни, а жените — кокетни; неща толкова безспорни и очевидни, че всеки опит да бъдат доказани е съвсем излишен и смешен. Не по-малко излишно и смешно е някой да седне да доказва на образовани хора, че словесната невъздържаност е също така необходима на сатириците, както лицемерието на духовниците. Аз обаче, г. издателю, не приличам на онези високомерни столични книжовници, които, щом се завърнат от Европа натъпкани с мъдрост и високомерие, пишат в предговорите на мъдрите си творби, че пренебрегват мнозинството и държат само за мнението на най-мъдрите, и прибавят по някой стих на латински като „Non ut miretur turba laboro“^[4] или друг подобен противохристиянски израз. Напротив, аз считам, че както Исус е дошъл да спаси не праведните, а грешните, така и онези, които пишат, трябва да се обръщат не към мъдрите, а към необразованите; и както и на него не му е дотягало да повтаря „Обичайте се едни други“, „Не прави другиму това, което не искаш да направят на теб“, „Отвръщайте с добро на враговете си“ и други не по-малко стари и изтъркани заръки, вече предъвквани преди това безброй пъти от Конфуций, Сократ, Зенон, Цицерон и други мъдреци, така и онези, които пишат за днешните гърци, са принудени често пъти да осветляват неща светли и самосветещи като задниците на светулките.^[5]

Ако исках, бих могъл, уважаеми г. издателю, да започна да изреждам примерите си от светото Писание, като заимствувам от пророците, тези свети Аристофановци, както ги нарича Хайне, няколко достойни за отбелязване примера на свобода, подходяща за сатиричния жанр. Притчите и Еклесиаст, Сирах и Йезекиил съдържат неподражаеми образци на свобода на изразяването, които карат читателя не само да се изчервява, но понякога и носа си дори да запушва. Оставям обаче тези неща настрана, първо, защото съгласно благоразумния съвет на светия Синод не трябва да смесваме божественото със скверното и, второ (а това е главната причина!), защото не съм много убеден дали Писанието би могло да се смята за нравствена книга. Във всеки случай не е било много отдавна, когато калугерите са забранявали да се чете Писанието както днес „Папеса Йоана“, а не подчинилият се е бивал отлъчван от църквата или изгарян като еретик според степента на верската ревност на светите епископи Каристийски от онази епоха. Спомнете си колко неща се казаха едва вчера по адрес на клетия Вамвас от правоверния Иконом, понеже се зае да преведе на говоримия език тази опасна книга, която според Иконома трябва предварително да се сготви умело, за да не вреди на стомасите на вярващите, също както някои гъби — за да загубят отровността си.

След Писанието идват гърците, след религията — отечеството. И те обаче, ако се не лъжа, смятат, че свободата на изразяването е необходима на хумористите. Във всеки случай Архилох, Аристофан, Теокрит, Лукиан и други се надпреварват помежду си в непристойност, която дори самият Аристотел е бил принуден да приеме като неизбежно зло. Но и гърците не могат да послужат за пример по въпроса, защото други са били тогава нравите и други са сега и освен това в онези времена духовниците не са имали още обичай да се месят в литературата както отците на светия Синод. Не трябва, значи, да се учудваме, ако клетите ни прадеди, лишени от подобни Аристарховци, са изпаднали в такива заблуди. По тази причина искам да избягна да се изкажа и за католиците; надявам се обаче, г. издателю, че никой, дори и да е редактор на атински вестник, не би посмял да отрече, че „колкото девствеността подхожда на три пъти омъжена жена“, толкова и шедьоврите на Плавт, Хораций и Ювенал надминават по отношение Свободата на изразяването „Папеса Йоана“, колкото и непристойна да се приеме, че е тя.

В същото време, когато сатирата в своя пълен разцвет се смееше гръмко съвсем гола из Рим, в едно отдалечено село на Юдея се раждаше човекът, който щеше да промени лицето на света. Религии, нрави, обичаи и закони — всичко се преобрази; но сатирата не пожела да промени нито лошия си нрав, нито пък да покрие класическата си голота. От езичниците тя попадна в ръцете на църковните отци, които не успяха да я приучат на благоприличие. Тертулиан, свети Василий, свети Йоан Златоуст, блажени Йероним, блажени Августин и останалите светци описаха и осмяха покварата на езичниците, но ако бог ме беше дарил с дъщеря, никога нямаше да й позволя да прочете произведенията на тези светци. Откъси от тях тук няма да дам, понеже можете да намерите колкото си щете от тях в речника на Бел и в бележките, приложени към „Йоана“, където авторът се е видял принуден да помести цял пасаж от свети Василий, за да оправдае израза си, че съчинението „За целомъдрието“ на светия епископ Кесарийски му се струва написано върху гърдите на някоя гола девица.

Но през средновековието, след нашествието на северните варвари, сатирата, съобразявайки се с нравите на победителите, също се оварварѝ, загуби гражданствеността си, атическата сол, тънката си ирония и всички онези украшения, които вулгарният вкус на онзи век направи излишни. Но невъздържания си език и свободата си запази непокътнати, тъй като без тях тя не можеше да живее. „Компанията на средновековните сатирици — казва г. Лениан — прилича на древните вакхически компании — всички са били Силени, Сатири и Панове, които се смеели гръмко, крещели и се държали неприлично.“ През онези векове на разцвет на вярата и тиранията, когато свещеникът и палачът, братски прегърнати, стрижеха свободно стадото на вярващите, сатирата, т.е. правото да се отмъсти за обидите чрез присмеха, беше единственото нещо, което бе останало на угнетените. Средновековният присмех не знаеше нито граници, нито срам. Богословски догми и политически закони, папи и крале, събори и манастири, жени и мъже, всички плащаха редовно своята дан на публичния присмех както атиняните на минотавъра, но нито един Тезей не посмя да се пребори с този звяр. И докато и най-нищожната догматична заблуда в богословска книга се наказваше с огън или бесило, сатириците имаха право да качват на сцената Исус и да го показват как разменя непристойни шеги със Сатаната, да се подиграват с големия корем на кралете си, да възпяват целомъдрието на папата с познатите стихове:

Papa caputs hunc vel hanc decipit,

Papa quid vult in lectum recipit.^[6]

И да представят как княгините превръщат като митичната Цирцея съпрузите си в бикове и други рогоносни животни. Тираните и духовниците, които бяха лишили поданиците си от всякакви права, не посмяха да отнемат привилегията на сатирата да осмива нелепостите им и предоставиха тази слава на членовете на нашия свети Синод. Сред този всеобщ упадък на всички човешки права единствена сатирата беше останала права като статуята на Присмеха сред развалините на разрушената Спарта. Сред ужасите на цялото средновековие тя бе единствената утеха на роба, единственият протест срещу тиранията на догматиците и господарите, на който дължим до голяма степен днешното положение на нещата. Но аз нямам за цел да плета тук венцехваления на средновековната сатира, а просто да ви изтъкна, г. издателю, че както у евреите, у гърците, у римляните и у църковните отци, така също и през средновековието свободата на изразяването се е считала необходима за сатириците; в това можете да се уверите, като хвърлите поглед в който й да е сборник със средновековни рапсодии.

Да пристъпим сега към приемника на мрачната средновековна епоха — възраждането на културата.

То започна в Италия още през самото средновековие. Великият Данте, най-изтъкнатият от поетите, постави, въздишайки, основите на италианската поезия, а Джовани Бокачо, най-веселият човек на света, смеейки се, даде облик на прозата. Първият описа страданията на обречените на вечни мъки — как се борят със змии и скорпиони, а вторият — страданията на бащите, съпрузите, настойниците и всички останали, които имат работа с жени. Епопеята на Данте стана неподражаем образец на сериозния жанр, а новелите на Бокачо — на комичния. Колко необходима за комичния жанр е считал Бокачо свободата на изразяването, вероятно знаете по-добре от мен, г. издателю, тъй като една от неговите, отличаващи се с такава свобода новели, „Дяволът в ада“ (заглавието е алегорично), е била преведена, както ми казаха, и се продава свободно по улиците на столицата — не знам обаче дали със съгласието на светия Синод. Примерът на Бокачо, т.е. свободата на изразяването, последваха всички по-сетнешни италиански поети и писатели — Поджио Брачолини в неговите „Шеги“, Макиавели в знаменитото си „Магаре“, прочутият Ариосто в „Орландо фуриозо“, Трисино, патер Берни, патер Пулчи, патер Лаказа, патер Бимбо (виждате, г. издателю, колко духовници ви споменавам във връзка със свободата на изразяването!), Бойярдо, Тасони и много други, които считам за излишно да изброявам, тъй като може би не познавате тези хора дори по име и вероятно ще помислите, че назовавам като доказателства имената на несъществували хора, както кандидатите за кметове у нас възкресяват мъртвите, за да гласуват за тях.

Нека прехвърлим сега Алпите и видим как пишеха около същото това време във Франция.

Най-напред срещаме „Стоте разказа на наварската кралица“, които по отношение на свободата на изразяването не могат да завидят на нищо на Бокачо; тази препоръка считам за достатъчна. През тази епоха известният Рабле пише своята знаменита сатира срещу Църквата и кралете „Гаргантюа“, класически шедьовър на непристойност, Брантом — своите „Галантни дами“, Перие (когото, моля, не смесвайте с едноименника му и ваш събрат Казимир Перие, както гръцкият философ Пирон с френския поет Пирон) — своите „Весели слова“, а Амио превежда Лонгус. Към този литературен период спадат и „Мениповата сатира“^[7], стиховете на Моро, сатирите на Рение, епиграмите на Теофил, „Цимбалум мунди“^[8] и много други съчинения, посипани с едро счукана галска сол, в състояние да убедят и най-невярващите, че и във Франция, както и другаде, свободата на изразяването се е считала наложителна за сатириците.

Скоро след това на френския трон се качва великият крал на великия век, Людовик XIV, при чието царуване засияха светилата на френската класика — Фенелон, Расин, Боало, Юе, Вожела и други; всички са сериозни, благочестиви и благоразумни писатели, които сравняват краля със слънцето и скланят пред него глава доземи, за да не ослепеят от лъчите му, почитат нравите, религията, етикецията, папските вули и трите единства на Аристотел. Но за съжаление критиците не са определили първото място на тях, нито пък ги считат за истинските представители на френския гений, а възхваляват като такива Молиер и Лафонтен, сатирици и двамата, които не почитат нищо, назовават тиквата тиква и използуват разточително и невъздържано свободата на изразяването; най-сетне хора, които, ако са имали нещастието да пишат днес в нашата столица, щяха да бъдат отлъчени от Църквата на светия епископ Каристийски, г. Калаподакис щеше да ги нарече „безчестни“, а г. прокурорът — да ги призове на съд като разложители на нравите. Щастливи наистина са били онези, които са се родили варвари, а не гърци! А що се отнася до писателите от XVIII век, Монтескьо, Дидро, Волтер, Кребийон, Шанфор и др., смятам за излишно да ви кажа каквото и да е, защото всеки знае, дори и самите ви колеги, че тези, които са написали „Персийски писма“, „Кандид“ и „Диван“, са били почти невъздържани, тъй като също са считали свободата на изразяването за необходима подправка на всяко сатирично произведение.

Нека преплуваме сега Ламаншкия проток, както преди това преминахме Алпите, и се спрем за малко на острова на британците, чиито нрави според Байрон са по-чисти и от снега, който покрива планините им, за да видим дали английските сатирици са били по-благоприлични.

Първи там ни се представя Чосер, бащата на английската поезия, сатирик, за мое щастие, и който може да бъде посочен като забележителен образец на невъздържаност в присмеха. Той е бил съвременник на Бокачо, на когото се опитал да подражава в „Кентърбърийски разкази“. Излишно е след всичко това да ви изтъквам до каква степен е обичал „свободата на изразяването“, която е била възприета повече или по-малко и от всички негови сънародници, не само в комичните, а въобще във всички литературни произведения. Марлоу, Шекспир, Шадуел, Флечър, Бътлър, Гарт, Приор и Бомонт са били упреквани от самия Волтер, че са злоупотребявали с тази подправка; а според Байрон всичко писано на английски преди Поп и голяма част от стиховете на самия Поп трябва да бъдат изгорени, ако невъздържаността на изразите се счита смъртен грях. Скоро след това Лоурънс Стерн, който бил и кюре, се оправдавал пред една дама, укорила го за свободата, която царяла в шедьовъра му „Тристрам Шенди“, като сравнявал творбата си с двегодишното дете на тази благопристойна англичанка, което се търкаляло върху килима и показвало съвсем невинно и без каквато и да е зла умисъл всички части на тялото си. Почти по същото време Суифт, също свещеник, написа прочутата си политическа сатира „Пътешествията на Гъливер“, от която френският преводач е счел за уместно да махне „всичко, което би могло да оскърби целомъдрените уши на младежта“, т.е. всички жила и всичката сол на произведението; прочистено по такъв начин от благопристойния преводач, то напомня на оскубания петел на Диоген, както можете сами да се уверите в това и от гръцкия превод, направен на книжовния език.

За испанците не мога да ви кажа много нещо, понеже не знам езика им. Но доколкото мога да съдя от преводите, сатириците и на тази страна не са открили начин да се смеят със затворени уста. „Дон Гусман“, „Пазарило де Тормес“ и „Куцият дявол“ са преводи или подражания на испански разкази, чиято сатирична сол, макар и малко посчукана от преводачите, остава все пак доста едра. Германците и холандците пропуснах, защото по онова време те още нямат литература, а само тълкуватели учени, които пишат на латински — Бас, Еразъм, Скалигер, Скрибер, Липс и други. Но не мислете, г. издателю, че те са представлявали изключение от общия закон. Напротив, тъй като са имали денонощно под ръка Персий, Петроний и Ювенал, те са подражавали така сполучливо тези благопристойни римляни в книжките, които изстрелвали един срещу друг, че, по израза на не помня кой богослов, човек се чуди как хартията, върху която се пишели тези неприлични слова, не се изчервявала от срам. На масата ми лежи един сборник „Фестивум Опускулум“, т.е. „Дребни неща“, които тогавашните най-образовани хора пишели в часове на безделие. В него са включени „Възхвала на магарето“, „Прослава на въшката“, „Покварата на века“ и други такива „опускули“, които доказват с какво уважение тези мъдри хора са следвали стъпките на Аристофан и Марциал.

Много ми се иска, г. издателю, да попълня колекцията си, като спомена и няколко подобни примера и от литературата на Изтока; но нито знам азиатските езици, нито владея като събратята ви извънредно ценното изкуство да говоря за неща, които не познавам. Обаче по мнението на филолозите онези деколтирани „Милетски легенди“ на нашите прадеди са били пренесени от Изтока в Гърция; освен това имаме и приказките от „Хиляда и една нощ“, които, като сборник от индийски, персийски и арабски предания, олицетворяват духа на целия Изток. Но и те, макар че са били пречистени донякъде от преводача, не могат да бъдат считани за благопристойни; а съвременният представител на източния хумор, прочутият „Карагьоз“, не отстъпва никому лавровия венец на свободата на изразяването. Всички тези неща ме карат да предполагам, че дори и последователите на Брама и Мохамед не смятат невъздържаността на изразите излишна за сатириците, а какво мислят за това кафрите, патагонците, ескимосите и хотентотите, ще можем да узнаем когато бъдат издадени критически изследвания върху литературите на тези народи, които, понеже се отличават от останалите по цвят и ръст, може би се различават и по основните принципи на добрия вкус.

Но дотогава позволете ми да вярвам, уважаеми г. издателю, че правилото, което споменах в началото на настоящото си писмо, т.е. че невъздържаността е необходима на сатирата както перата на птиците, се отличава от другите правила по това, че не допуска изключения.

Този общ преглед на сатириците от сътворението на света до наши дни аз преминах с голяма бързина, вървейки като Омировите богове, които са правили две крачки и на третата са се намирали вече на края на света; и затова не успях да отбележа нито отделни пасажи, нито по-кратки цитати, тъй като ми е жал за мястото, труда и времето — вашите и моите. Сетне писателите, които споменах, спадат всички, повече или по-малко, към друга епоха, а колегите ви вероятно ще забележат, че всички неща, които са били простени тогава, днес биват наричани „безчестни“. Може би имат право; истината често пъти излиза от устата на простите хора, но в този век на чудесата, когато открихме начин да плуваме без платна, да препускаме без коне и да пишем без мастило, не би било чудно, ако и сатириците са открили начин да се смеят, без да си отварят устата. Но преди да се примиря с това, смятам за нужно да разгледаме неколцина писатели-сатирици и от нашия век. Но понеже писмото ми стана по-дълго и от есенна нощ, отлагам този преглед за следващото и оставам, г. издателю,

ваш предан слуга ДИОНИСИОС СУРЛИС

Трето писмо

Агрини, 20 май 1866 г.

 

Уважаеми г. издателю на „Авги“,

Ако старческата ми памет не ме лъже, прекъснах последното си писмо тъкмо когато възнамерявах да разгледаме дали покрай другите открития на чудотворния ни век и сатириците не са открили начин да създават сатири без невъздържаност на езика, т.е. таратор без чесън. Но тъй като стана дума за таратор, позволете ми да ви разкажа във вид на анекдот, епизод или отклонение, както казваше Курие дьо Мере, какво ми се случи преди няколко години.

Денят беше петък, около обяд, валеше силно; тъкмо разгъвах кърпата си за ядене (не знам как се казва това нещо на книжовен език) и се готвех да седна на масата, изведнъж вратата на стаята се отваря шумно и насреща си виждам една дама, висока, руса, красива, макар че беше малко изкаляна. Тази неочаквана посетителка беше графиня Т… (не ви пиша цялото й име, понеже е много известно), три четвърти англичанка и четири четвърти екстравагантна, която пътуваше на кон по нашите места, за да опознае Гърция, и беше потърсила в дома ми подслон от дъжда. След като поизсуши дрехите си край печката, тя ми заяви със смях, че не била още обядвала. Представете си смущението ми! Беше, както ви казах, петък и на благочестивата ми трапеза имаше само цвекло и таратор. От първото тя не пожела да яде, като каза, че у тях давали цвеклото само на свинете; тараторът обаче (кой можеше да повярва!) й се хареса много. Тя го изяде и поиска още, като възкликваше от време на време: „Какво вкусно ястие! Жалко, че смърди толкова! Не можете ли да правите таратор без чесън?“

Не ви ли се струва, г. издателю, че столичните критици много приличат на моята екстравагантна англичанка? Всички те жадно четат „Йоана“ и редят низ от епитети, възхваляващи остроумието, неизчерпаемите хрумвания и други достойнства на книгата, които „ги държат с часове над нея, нетърпеливи да вкусят от многобройните й прелести“, както казва почитаемият ви вестник, а след това я упрекват за „дързостта, невъздържаността в изразите, непочтителността и саркастичния й дух“, точно както моята англичанка се сърдеше, че в таратора имало чесън.

Природата на биковете рога,

а на конете копита е дала и т.н.

Някакво подобно разпределение е направил и Аполон сред поклонниците си. Епиците получиха гръмките тръби, химнографите — божественото вдъхновение, трагиците — сълзите, буколиците — въздишките на зефира и на пастирките, ораторите — софизмите и историците — целия човешки род като плячка; а пък на сатириците, за които не останало нищо на дъното на кошницата, им било дадено правото да се утешават, като се подиграват с всичко. Искате да отнемете това право от тези клетници, лишени от наследство? Не ви ли е жал за горките хора?

В предишното ми писмо видяхме доколко са използували и доколко са злоупотребявали с това право всички сатирици от сътворението на света насам; сега ни предстои да разгледаме дали сатириците на нашия век се лишиха или се отказаха от тази привилегия; т.е. дали „Йоана“ е, или не е рожба на последната европейска мода.

Измежду многото писатели бих искал да изтъкна, с ваше позволение, Гьоте, Хайне, Байрон, Мюсе и Беранже, представляващи немската, английската и френската литература, единствените надживели века ни, и освен това писатели големи, известни, чиито имена може би са достигнали и до ушите на колегите ви, най-сетне хора, за които всеки човек, получил образование, дори и новогръцко, се срамува да каже, че не ги познава.

Започвам с Гьоте и разтварям на стр. 144 (Изд. Кота, Щутгарт, 1854 г.) „Фауст“, този шедьовър на съвременната сатирична или по-точно сатанинска поезия, и се намирам на планинския връх, където влюбеният герой, изтегнат върху влажната трева, разтваря в екстаз обятията си на небето, земята, въздуха, звездите, луната и всички останали неща, създадени от бога в продължение на шест дни. Но този екстаз бива прекъснат изведнъж от Мефистофел, сатиричното действуващо лице в драмата, човек положителен, който вижда нещата такива, каквито са, и ги нарича с имената им; и той, за да обясни какво представлява екстазът на влюбените, започва да върши на сцената онези движения с ръце, чрез които Диоген успокоявал любовните си желания, като съжалявал, че не било възможно да задоволи по същия начин и глада си. След това Мефистофел предлага на героя да отиде при любимата си, вместо да се отдава сам на това забавление, „чието име човек не смее да произнесе пред благопристойни хора, които обаче не могат да живеят без него“. Фауст отхвърля предложението му и го нарича „сводник“, но Мефистофел, вместо да се разсърди заради тази титла, отвръща със смях: „Този благороден занаят е практикувал сам бог, който създал жената и мъжа и им предоставил място и възможност да се съвкупяват.“

Какво ще кажете, г. издателю, за свободата в комичното на корифея на германските поети, когото арбитрите на поетическото съревнование посочват за образец на пиленцата на нашия Парнас? Но нека прелистим и някои други страници.

На стр. 181 намираме възхитителната сцена с вещиците, от която цитирам две четиристишия на немски, защото превъзходната точност на изразите ги прави непреводими:

Ernst halt’ich einem wiistem Traum.

Da sah’ich einen gespaltnen Baum.

Der hatt ein Loch

So es war, gefiel mir’s doch.

Ich biete meinem besten Gruss

Dem Ritter mit dem Pferdefuss

Haft’er einem… bereit

Wem er… nicht scheut.^[9]

А какво да кажа за поздрава в същата сцена на Проктофантазмита? И какво — за „съкровището на Елена“, което преминало през толкова ръце, че се позлатило (глава 11, стр. 81); какво — за сцената на стр. 133, където споменатият Мефистофел се заема като някакъв нов Херкулес да „поговори“ (според стария смисъл на думата) подред с всички вещици и намира едната „суха като дръжка на метла“, другата „отпусната“, третата „подпухнала“ и така нататък. Какво друго мога да кажа, като чета такива неща, освен че премъдрият Гьоте също се е подчинявал на правилото за свобода на изразяването в комичното.

Но за да не помислите, че горните неща са поетически лицензни, непростими за прозаиците, бързам веднага да прелистя и Хайнрих Хайне, краля на съвременната сатира.

На стр. 277 на прочутите „Пътни картини“ (Reisebilder — Парижко издание от 1863 г. — том II) се намира следното определение на „господствуващата религия“, която писателят нарича „чудовищна рожба, родена от прелюбодеянието на светското господство с духовната власт; муле, родено от съчетанието на коня на Антихриста с магарето на Спасителя“. На стр. 345 на I том намираме историята на онзи човек, който, понеже четял непрекъснато Писанието, сънувал през нощта, че го навестявали Сузана, дъщерите на Лот, света Магдалина и останалите библейски героини; но съпругата му побесняла от ревност и го набила до кръв, за да го изтръгне от обятията на „тези съмнителни женички“; на стр. 191 попадам на друга сцена, в която един господин взел очистително, но тъкмо тогава бил поканен в спалнята на приятелката си и „вместо да прекара нощта на трона на любовта, я прекарва на друга седалка, много по-ниска“. А малко по-долу (стр. 372): „дъщерите на влажната Холандия били упреквани, че носят вълнени долни гащи“; на същата страница се среща и изразът „сурово месо“, иначе присъщ на всички хумористи, но който в „Йоана“ толкова много възмути столичните критици. Такава свобода цари у немските сатирици; и за да не помислите, че тя е някаква изключителна привилегия на жителите отвъд Рейн, нека преминем бързо тази река и се озовем във Франция, класическата страна на изящното изразяване.

Познавате, разбира се, прочутия Беранже, когото преди няколко години изпроводиха до последното му жилище сто хиляди французи, оплаквайки националния поет и истинския представител на френския хумор; критиците го считат за класик в жанра му, така че неговият авторитет, поставен на везните, е в състояние да уравновеси теглото на всички господа Калаподисовци в столицата, които не биха пропуснали да нарекат на езика си „позорни“ следните стихове, които цяла Франция пееше възторжено:

Si, d’après à ce qu’on rapporte

On baille au celeste séjour,

Que le Diable nous emporte

Et nous rendrons grâce à Dieu.

или прочутата песен „Вакханка“:

Verse encore, mais pourquoi ces atours,

entre tes baisers et mes charmes

ma pudeur ne donnait plus d’alarmes.

или „Бабата“, която казва на внуците си:

… Un mari plus sensé

Eut pu connaître à la coquille

Que l’œuf étail déjà cassé…

или „Мисионерите“, които пеят в хор:

Que tout le sexe enflammé

Nous chante un „adsperges me“

И безброй други стихове, които пропускам, защото са прекалено конкретни. Нека се спрем сега на Мюсе, този идол на френската младеж, чиито стихове са в библиотеката и в паметта на всички французойки. В прочутата „Ода на луната“, четем следните четиристишия:

Le pied dans sa pantoufle

Voilà l’époux tout prêt

Qui souffle

Le bourgeois indiscret.

Ouf! Dit-il, je travaille,

Ma bonne, et ne fais rien

Qui vaille,

Tun ne te tiens pas bien…

Този поет ни дава по-долу прекрасна възможност да установим чрез сравнение и степента на свободата, която френските майстори на перото считат за позволена в сатиричните произведения, и същевременно и „сравнителната“ умереност, с която авторът на „Йоана“ се е възползувал от тази свобода. И затова необходимо е да сравним тук изцяло сходните пасажи. На стр. 58 на „Папесата“ има няколко думи към читателките, които (думите, значи, а не читателките!) столичните критици намериха за толкова неприлични, че побързаха да закрият лицето си с две ръце. Преписвам този ужасен пасаж дума по дума:

„Не бързай да се изчервиш, благопристойна моя читателко; желязното перо, с което пиша тази истинска история, е английско производство от фабриката на Смит и затова и то е благопристойно като онези руси англичанки, които, за да не изцапат девствената си дреха, я повдигат чак до средата на прасците, като показват на минувачите широки крака в обувки с двойни подметки; така че няма опасност да чуеш от мене нещо, което е неприлично да се каже пред девица.“

А Мюсе в поемата си „Намуна“, оправдавайки се пред читателката, задето е представил пред нея героя си съвсем гол, се провиква:

Ma lectrice rougit et je la scandalise.

Et quel crime est-ce donc de se mettre à son aise

Quand on est tendrement aimée… et qu’il fait chaud!

On est si bien tout nu dans une large chaise,

Croyez m’en, belle dame, et ne vous en déplaise.

Si vous m’apparteniez, vous y seriez bien tôt.

Vous en crieriez sans doute un peu, mais pas bien haut…

Лесно бих могъл да увелича до безкрайност числото на тези примери; но ми липсва време, а се и задушавам от отвращение, когато бивам принуден да навлизам в такива отегчителни подробности, за да докажа неща, разбираеми и за глупаците. Само в едно ви моля да повярвате, г. издателю: че блудкавата свръхчувствителност на романтизма е в упадък във Франция и вместо нея възкръсва старият здрав и искрен френски дух. Потомците на Рабле започнаха отново да наричат тиквата тиква и „се смеят често при четенето и на най-прочувствените стихове на Ламартин“ (Sainte Beuve). Скиптъра на френската литература днес държи Абу, първи братовчед на Лукиан; „Римински разкази“ наброяват за пет години десет издания, а в дворците на Наполеон III се играе „Долната фуста“ (Cotillion), Аристофановска комедия от покойния Морни; въздишките и лунните лъчи умряха, бяха погребани или, както казваше Хайне, „бяха балсамирани“ за музеите.

Съвременният поет Лапрад, привърженик на Ламартиновата школа, описва по следния начин неудържимия материализъм, обхванал днес Франция:

Muses,

Descendez à jamais de ses hauteurs glacées

Où règne la pudeur, je veux dire l’ennui.

Le réel avant tout! Fi du vieil idéal!

Donnez à vos romans une odeur d’hôpital,

Faites en es charniers peuplés de bêtes fauves,

Allez fouiller du nez dans toutes les alcoves.

(Muses d’Etat)

А сега, нека се спрем на Байрон, прочутия гъркофил, пред чието име и вие, г. издателю, и, струва ми се, всички ваши колеги свалят шапката, калпака, феса или каквото друго носят върху мъдрата си глава. Възможно е да сте чували, че този гъркофил е бил същевременно и велик поет, създал между другото и сатиричната поема „Дон Жуан“, считана за най-остроумно написаната книга от сътворението на света насам. Но и по отношение на свободата на изразяването тя не отстъпва първо място на никоя друга. Няма да цитирам тук откъси от нея, понеже стих 6 от VII глава на евангелието от Матея забранява, струва ми се, да се привеждат примери от Байронови стихове пред колегите ви, и сетне, страхувам се да не би тези пасажи, откъснати от мястото си или неправилно изтълкувани, да станат причина събратята ви да си помислят, че Байрон е родствен на Пирон и Парни — лебеда с гарваните.

Само това ще ви кажа — английският поет, чийто авторитет и като критик е голям, считал свободата на изразяването за conditio sine qua non^[10] в сатиричните произведения. Помолен от издателя да забули малко най-заголените части на поемата си, той му отвърнал: „Душата на подобни произведения се състои именно в тази разпуснатост (licence), без която за поета е също така невъзможно да се отдаде на невъздържания си хумор (boufonnery), както и на Хамлет да се преструва на луд с вързани ръце; и двамата биха били притеснени и смешни.“ А в едно друго писмо той пише: „Моята комична поема не е написана, за да се пее по църквите; ако е остроумна (lively), ще има успех; ако е безвкусна — ще потъне. Всичко останало (т.е. забележките на издателя за морала, благоприличието и пр.) са бабини деветини (cuir er prunelle), които нито прибавят, нито отнемат нещо от стойността на книгата.“

И забележете, моля, г. издателю, че когато Байрон е написал горното, не е бил вече онзи дързък и екстравагантен младеж, който пиел в човешки черепи и искал от кеймбриджките академици докторски диплом за мечката си, а човек, изпълнен с цялата онази мъжка мъдрост на разцвета. „Дон Жуан“ не е младежко прегрешение, а лебедовата песен на зрял поет, който оставя вече перото, за да побърза да умре за нас. И вярно е, че затова бандата на пуританите и стадото на блудкавите етолози и на гъските, които беше оскубал в предишната си сатира, се помъчиха веднага да удавят поемата и поета в „океан от покръстено мляко“, както наричал на смях критиките им. Свети епископи Каристийски, „Звезди на Изтока“ и ботушарски калъпи, притежаващи като магарицата на Валаам дар слово, се срещат навсякъде; но срещу тях вижте групата от прочути критици, които, паднали на колене пред този шедьовър, размахват кадилниците си. Великият Гьоте не намирал думи, за да възхвали „Дон Жуан“, с чийто превод се заел веднага; Вилмен не намирал с какво да го сравни дори и в литературата на древните; Хайне, Сент Бьов и други не са пропускали никога случай да се изкажат за него; пък и аз самият, г. издателю, макар че наближавам седемдесетте, когато на една първомайска веселба обяснявах на неколцина младежи, събрани около огъня, на който се печеше агнето, епизода с Хайди в четвъртата песен на „Дон Жуан“:

Now pillow’d cheek to cheek, in loving sleep

Haidee and Juan their stesta took…^[11]

Толкова се увлякох в четенето, че оставих да изгори единия ми крак, дървения, за мое щастие.

Но демонът на празнословието пак ме накара да се впусна в отклонения; а единствената цел на това ми писмо беше да ви изтъкна, че както древните, така и съвременните сатирици считат невъздържаността в изразите наложителна за произведенията си. Единствената разлика между тях е, че днес вече не се назовават с истинските им имена частите на човешкото тяло; обаче във всичко останало те са напълно еднакви — и няма никакво изключение от това правило. Не си спомням кой философ пожелал да покаже на някакъв азиатски цар, че не е справедливо да проклина боговете, задето бил изгубил сина си, и поискал от него да намери из обширните си владения само трима души, не изпитали никога скръб, чиито имена, ако се издълбаели върху гроба на починалия, щели веднага да го възвърнат към живот. Но аз не три, а само едно-едничко име на въздържан в изразите си писател-сатирик, ако колегите ви успеят да открият, готов съм да ги нарека Аристарховци, без да изключвам дори самия г. Калаподакис. Ако тези господа казваха, че тази книга е блудкава, не бих имал какво да им отговоря, освен че авторът на „Йоана“, опитвайки се да възседне лудия Пегас на Ариосто, падна и се изкаля. Ако казваха като г. Куманудис в някакъв преглед на поетическото съревнование, не си спомням за коя година, че не искат „сатирични книги, понеже те по природа съдържат лоши неща“, щях да се възхитя на благоприличието им; но да възхваляват „Йоана“ като много остроумна и много приятна книга, а сетне да обвиняват автора й, че е непристоен, ироничен и саркастичен, след като е признал в предговора си, че е вървял по стъпките на Хайне и Байрон, това не мога нито да го проумея, нито да го приема; това е все едно да обвиняват благочестивия католик, че се кръсти с четири пръста, танцьорката — че си показва краката, бика — че има рога или проповедника — че говори глупости.

В горния дълъг преглед на всички писатели-сатирици от сътворението на света насам забележете, моля, г. издателю, че не ви споменах нито едно име със съмнителна или лоша слава — нито Мьорис, нито Аретино, нито Парни, нито Казанова; напротив, от всяка страна и епоха подбрах корифеите — Лукиан, блажени Августин, Ариосто, Шекспир, Молиер, Стерн, Монтескьо, Гьоте и всички останали, от които цялото човечество се възхищава и тачи; забележете още, че в тази знаменита група няма нито едно изключение по отношение на свободата на изразяването; напротив, това правило е било считано за ненарушимо от хората, живели в различни епохи и страни, разделени една от друга от океани и векове, хора, различаващи се по религия, обичаи, нрави и език, но напълно съгласни по него. Претеглете точно всичко това, г. издателю, и преценете до каква степен на невежество трябва да е изпаднал човек, за да се учуди, когато попадне на невъздържани изрази в сатирично произведение.

Много дни си блъсках главата, за да свържа различните мнения, похвалите и ругатните на атинския печат за „Йоана“, без да успея да постигна това. Завчера обаче научих от племенника си, завърнал се от Атина, където следва право, имената на неколцина от авторите на статиите; това ми помогна да разреша загадката. Тези критици могат да се разделят на две категории — на възмутени, значи, и на не възмутени. Сред първите се открояват г. г. Янопулос, Анагностопулос, Калаподакис и други, чиито имена не си спомням; сред вторите, приятели, значи, на „Йоана“, откривам г. г. Густав Флуренс, Суцос, Мавроянис, Е. Асопиос от закинтския „Омониа“ и др. Нито първите, нито вторите имам честта да познавам лично; но доколкото мога да съдя по окончанията на имената им, едните — г. Флуренс и други — спадат към европейските, фанариотските, йонийските, въобще към външните елементи на столицата; а тези, окончаващи на „пулос“, ако имената им не лъжат, са чисти пелопонесци и затова имат пълно право да упрекват „Йоана“, че е деколтирана. За да схванете по-добре мисълта ми, позволете ми, г. издателю, да ви разкажа един последен анекдот. Исус е говорел чрез притчи и сказания, за да го разберат дебелоглавите юдеи; този метод ми се струва добър и за гръцките журналисти; обаче вместо сказание аз ще ви разкажа следната истинска случка, станала наскоро. Преди няколко години принцеса Солм, почетна дама в двора на Наполеон III и малко нещо негова братовчедка, заминала по здравословни причини за Швейцария и попаднала в едно отдалечено градче в Унтервалден. Жителите на това селище, обкръжено отвред от високи планини, са запазили до днес простите и здрави нрави на прадедите си; женят се млади, през деня правят часовници, а през нощта — деца; при големите празници танцуват в двора на някакъв стар господарски замък. Гореспоменатата знатна дама, обзета, за зла чест, от любопитство да присъствува на едно от тези вечерни забавления, отишла там облечена или по-точно разсъблечена по последната парижка и всесветска мода. Но при вида на голите рамене добрите провинциалистки, които показвали своите само на съпрузите си, отстъпили ужасени, вземайки г. Солм за лека жена, защото била… деколтирана. Какво означава този разказ, излишно е, смятам, да обясня, г. издателю. В следващото си писмо ще ви занимая изключително с „морала“. Междувременно ви поздравявам и оставам

ваш предан слуга ДИОНИСИОС СУРЛИС

Четвърто писмо

Агрини, 29 май 1866 г.

 

Уважаеми г. издателю на „Авги“,

В предишните си писма аз се ограничих просто да направя колкото се може по-ясен факта, че без изключение всички сатирици от всички епохи и страни са били невъздържани в изразите си, непристойни и саркастични; така че трябва или да изгоним сатирата от обществото както Платон поетите, или да я приемем с недостатъците й, защото те са неотделими от нея както бодлите от розите. Може би ще ми отговорите, че отец Жерар е открил по върховете на Алпите рози без бодли; но нито аз съм видял тези рози, нито вие, струва ми се, г. издателю; така че държа на сравнението си, защото го считам за много подходящо.

Остава сега да видим дали ще бъде от полза, ако изгоним сатирата, такава каквато е, непристойна, бодлива и злъчна, от обществото на изкуствата, дали Еклесиаст, Аристофан, Лукиан, Байрон и Молиер да бъдат хвърлени в огъня като „чумави, развращаващи, ехидни и злодеи“ съгласно евангелските изрази на нашия свети Синод. Но преди да решим това, трябва, г. издателю, да пофилософствувам малко пред вас.

Че злото съществува на този свят — това никой не може да го отрече, никой от хората, които имат очи и уши, освен ако ушите им са по-дълги от тези на цар Мидас^[12]; и тогава животното, което носи такива уши, се нарича „паневфимист“^[13], или оптимист, както казват французите. Как се е появило злото на този свят, не мога да ви кажа, защото хората не са постигнали съгласие по този въпрос. Древните гърци обвиняват Пандора, задето е отворила ковчежето, от което изскочили всички злини; манихейците смятат, че бог, не бидейки в състояние да довърши сам света, потърсил помощта на дявола, комуто дал в отплата правото да използува творението му; а ние вярваме, че дяволът съблазнил първата ни майка и че от това идат всичките ни беди. Същото вярвам и аз като послушно чадо на православната ни църква, макар че се питам понякога, преди дяволът да измами Ева кой го е измамил него самия и го е превърнал в мразещ доброто демон, след като е бил преди това ангел, неопетнен и крилат като другите. Ако знаете това, г. издателю, кажете ми го — ще ви бъда много задължен. Но засега това съвсем не ни интересува, защото, макар че мъдреците не са постигнали съгласие помежду си относно източника на злото, никой обаче не отрича, че то съществува във вселената, поне на нашата планета, където го виждаме да властвува под хиляди образи. Войни, разводи, отровни змии, разбойници, подагра, бесилки, данъци, попове, поробители, холера, глупост и други злини не са липсвали никога от лицето на земята, напомняйки ежедневно на обитателите й, че Ева изяла ябълката.

От друга страна обаче, никой не може да отрече, че всеблагият бог ни е дал в своята всемилост и много неща, макар че всички сме изпаднали в страшния грях да се родим потомци на Ева. Навсякъде срещаме доброто до злото, добродетелта до порока; така че тези, които отричат съществуването на доброто, са не по-малко смешни от онези, които отричат злото; оптимистите и песимистите ми се струват като някакви странни животни, които би трябвало да се затворят в една и съща клетка.

Най-голямата от дарбите, които запазихме след падението, или по-скоро придобихме чрез него — защото преди това тя ни е била, струва ми се, излишна, — е онази душевна сила, която наричаме „съвест“ и чрез която различаваме доброто от злото, като обикваме първото и намразваме второто. Съвестта има както слънцето петна и затъмнения; религиите, законите, нуждите, страстите могат да помрачат за миг блясъка на това небесно светило, но да го угасят — никога; защото, както казва един голям съвременен поет, „човешкия род, взет изцяло, е честен човек“, т.е. обича доброто и мрази злото.

Нека приложим сега този принцип и по отношение произведенията на разума.

Любовта към доброто се нарича ентусиазъм и ражда Пиндаровците и Милтоновците; омразата към злото се нарича сатира и ражда Лукиановците и Волтеровците.

Тези две чувства са еднакво нужни на обикновения човек, за да изпълни своето предназначение, което е напредъкът; и затова виждаме ентусиазма и сатирата, любовта към доброто и омразата към злото да вървят открай време с напредъка на човечеството — Аристофан до Платон и Хайне до Шилер. Ентусиазмът вдъхновява великите хора, които издигат верските, нравствените и политическите сгради, в които се подслонява човечеството. Но тези сгради имат, тъй като са дело на човека, несъвършенства и недостатъци; забелязвайки тези дефекти, сатирата постепенно разрушава постройката и вместо нея скоро се възправя друга, по-съвършена, на която е съдено да бъде скоро също така срутена — и така, строейки и разрушавайки, ние вървим напред. Невъзможно е за едно общество да съществува без ентусиазма, т.е. предаността към институциите, които го крепят; но също така е невъзможно за него да напредне без сатирата, която подкопава тези институции в името на едно по-добро бъдеще. А спре ли едно общество да върви напред, то веднага загнива и умира, както отмряха египтяните и индийците и както упадат днес китайците, защото искат да обожествят, т.е. да направят безсмъртна и непроменима своята цивилизация, вместо да вървят напред като разрушават и строят отново.

От това следва, г. издателю, че докато на света не се възцари абсолютното добро, докато не се издигне верска, нравствена и политическа сграда без пороци и недостатъци, т.е. докато напредъкът на човечеството не завърши, сатирата е необходима.

Но не мислете, че това са моите лични възгледи. Както вече ви казах в първото си писмо, понеже не съм много уверен в силите си като критик, никога не вземам окончателно становище по никой въпрос, без предварително да разбера какво мислят другите. И тъй, всичко казано дотук за ползата от сатирата се намира пръснато (смисълът, ако не изразите!) из цял куп многотомни книги по критика, към които вече посягах, за да потърся необходимите цитати, когато, за мое щастие, си спомних следната мисъл на един немски философ, която направи съвсем излишен този труд, понеже потвърди напълно изложеното от мен. Този немец е прочутият Шелинг; той счита сатирата необходима „като непримирим враг на настоящето“ (на злоупотребите, извращенията, значи!) и „съюзник на бъдещето“, т.е. на напредъка. Вдъхновен, види се, от тези принципи, г. Флуренс, който има странното хрумване да смята непристойната и саркастична „Йоана“ за нравствена книга, казваше за нея в „Independance“: „Всяка атака срещу злото е в услуга на човечеството и затова дължим признателност на автора на настоящата книга.“

Ако всичко това не е достатъчно, мога да добавя, г. издателю, че сатирата, а именно наказанието на порока и глупостта чрез присмеха, е използувал първи сам бог спрямо първия човек. Писанието поне ни учи, че Адам, обзет от нелепата надежда да стане равен на своя създател, престъпил неговите божи заповеди и тогава бог, за да го накаже за непослушанието, го изгонил от рая, лишил го от безсмъртие и, незадоволен от всичко това, докато клетникът стоял пред него треперещ, гол и изнемощял, той добавил и насмешка към наказанието, като му казал: „Ето, Адам, и ти стана като нас!“, а това според свети Василий и останалите тълкуватели е ужасна подигравка, с която бог осмял безумието на първия човек. А свети Виктор, като тълкува в същия дух този израз, добавя, че „осмиването е справедливо и богоугодно дело, когато чрез него се наказва порокът“. От всичко това, виждате, г. издателю, че и критици, и философи, и църковни отци, и дори сам бог са считали и използували сатирата като добро оръжие срещу глупостта.

Но и самата непристойност, самата невъздържаност в изразите, която, както видяхме по-горе, е явно неотделима от сатирата, може ли да бъде сметната за вредна за нравите и в такъв случай да бъдат наречени безнравствени онези, които разголват порока, за да го разкрият в цялата му грозота и да го направят омразен и отблъскващ? Що се отнася до мен, аз смятам за безнравствен само онзи, който покрива тази голота с благоприлични одежди, замазва с белило бръчките й и, така видоизменено, се мъчи да направи злото желано вместо омразно, като извращава чрез това преобразяване понятията за добро и зло и отслабва вроденото във всяка чиста съвест отвращение към злото; напротив, за нравствен човек считам този, който се стреми по всякакъв начин да поддържа това чувство. И затова хиляди пъти по-нравствен считам Байроновия „Дон Жуан“, който осмива всички безобразия на обществото, от благопристойната „Валентина“ на г-жа Санд, която окичва с венец от неопетнени лилии съпружеската изневяра; хиляди пъти по-полезни — забавните разкази на Балзак от меланхоличната „Дама с камелиите“ на Дюма, който се мъчи да оправдае с чувството постъпката… т.е. занаята на героинята си; а „Йоана“ считам за нравствена, или поне безвредна книга, защото в нея няма нито едно еротично описание, авторът никъде не се стреми да предизвика у читателя симпатия към героинята си, като прикрива със сантиментални постъпки прегрешенията й, а отначало докрай стоварва подигравки и презрение върху порока, защото говори за сластолюбието, яденето, любовта, жените и въобще за всички страсти ако не в същия дух като Еклесиаст, Лукиан, Волтер, Хайне и другите, които са казали истината, то поне със същото красноречие. Опасни книги са, г. издателю, онези, които разпалват, а не тези, които охлаждат страстите; а в „Йоана“ от първата до последната страница страстите са подложени на шумен порой от сарказми и подигравки. Героинята на книгата, ако не се лъжа, е олицетворение на егоизма и неблагодарността, а и самият автор се отнася с нея, според израза на един от вашите колеги „с по-голяма суровост от тази, която сатаната проявява към някоя повлечена от него към ада душа“; и смятам, че той има право да се отнася така с нея, освен ако приемем мнението на споменатия ваш колега, който твърди, че „историкът трябва да храни някаква любов към своите герои и героини, като се стреми да пробуди у читателите уважение и обич към тях“. Забележете обаче, г. издателю, че ако историците бяха последвали тази благонравна препоръка, щяхме да уважаваме Нерон, Далила, Ефиалт и Месалина. Съгласно този метод и авторът на „Йоана“ е бил длъжен, за да пробуди „уважение и обич у читателите“ към героинята си, да назове например развратниченето й „благороден порив на душа, нетърпелива да предложи едно неизчерпаемо съкровище от преданост и любов“, да оправдае непостоянството, с което сменя любовниците си, като я сравни с „бяла гълъбица, която подхвръква непрекъснато и търси сърце, способно да я разбере“, и така нататък, по маниера на Санд. Ако книгата беше написана по този начин, вероятно колегите ви щяха да я намеря много нравствена, но аз, г. издателю, щях да я изпратя в крайбрежието на Капернаум^[14], защото не мога да понасям нито блудкавите изрази, нито възхвалата на нечестността; и може би затова са ме нарекли мизантроп жителите на Агрини.

Позволете ми, г. издателю, да направя една последна забележка във връзка с критичната статия във вашия в. „Авги“. Авторът на „Йоана“ в желанието си да покаже царящата през онази епоха поквара, въвежда две жени, света Льоба и света Ида, които описват с най-черни краски тази поквара; а вашият редактор взе това като повод, за да каже, че чрез тези жени „писателят излага схващанията си за монашеския живот“. Ако се разсъждава по този начин, трябва да предположим, че и Молиер в комедията си „Скъперникът“ излага чрез устата на Арпагон схващанията си за използуването на богатството, че Байрон чрез „Корсара“ иска да оправдае пиратството, а спартанците, въвеждайки сред пировете пияни илоти, са искали да препоръчат пиянството на младежите. Това твърдение преминава границите на смешното. За да схванете цялата комичност на това твърдение, трябваше, г. издателю, да ви обясня предварително какво значи субективно и обективно, алфата и омегата на философията. Но това начинание ми се струва малко трудно, щях дори да кажа невъзможно, ако не бях чул, че напоследък е бил открит начин да се обясняват цветовете на слепите. Само това, значи, ще ви кажа — ако авторът споделяше схващанията на света Льоба, вместо да ги подложи така разголени и неугледни на обществен присмех, щеше по-скоро да подражава на Евгений Сю, който написа апологията, или по-точно възвеличаването на „Седемте смъртни гряха“ — сластолюбието, завистта, гнева и т.н. — препоръчано от колегите ви като много подходящо четиво, докато в същото време те наричат нечестиви и непристойни онези хора, които осмиват тези пороци:

De nobis post haec tristis sententia fertur:

Dat veniam corvis, vexat censura columbas.

(Juven. Satyr. II)

Което, преведено свободно, значи, г. издателю, че виждате бели гарваните, и черни — гълъбите.

Може би ще възразите на всичко това, че авторът на „Йоана“, понеже непрекъснато осмива, не се изказва винаги достатъчно остро срещу злото и самият читател остава често пъти в нерешителност, очаквайки въпросния „катарзис на страстите“. Може би споделяте, г. издателю, осмяното с голямо остроумие от г. Вернадакис оригинално мнение на някои столични литератори, които смятат, че „катарзисът“ се състои в прякото отхвърляне на злото; аз обаче, тъй като живея далеч от тези светила, само с книгите си, споделям все още схващането на Аристотел, на Хегел и на другите критици, които наричат „катарзис“ вдъхнатото по какъвто и да е начин отвращение към порока. А в „Йоана“ „катарзисът на страстите“ е самият смях на читателя, принуден да се надсмива над злото. Може би познавате, поне може да сте чували, за знаменитите „Провинциални писма“ на Паскал срещу йезуитите. В тях прочутият писател излага всички безсрамия на тези скорпиони в раса с такова комично равнодушие, че често пъти читателят недоумява — техен защитник или обвинител е Паскал! Но от тази флегматична ирония на автора възмущението на читателя с всяка измината страница нараства до такава степен, че му се иска често пъти да удари плесник на йезуитите и на апатичния им историограф. Тази язвителна пасивност, това обмислено въздържане от всякакво неодобрение, което усилва до крайност в съзнанието на читателя отвращението към злото, е смятано от всички критици за шедьовър на нравоучителна и здрава ирония. Някакъв подобен метод е възприел, струва ми се, и авторът на „Йоана“; а доказателство, че атаката му срещу злото е успяла, е, че е сполучил да направи дори колегите ви защитници на морала.

Забележете още, г. издателю, че сатиричният дух никак не изключва възторга от доброто; този въпрос дори изпъква още по-ярко чрез съпоставянето. Така например авторът на „Йоана“, който „нагло очерня и осмива всичко“, когато сред мръсното стадо на средновековните расоносци среща истински служител на всевишния, свети Агобард, смирен и милостив човек, мразещ властта на духовенството, чудесата, поклоненията и глупостите, веднага пада на колене пред него, „за да целуне полите на расото му“, прекъсва разказа си, „за да си отпочине замалко до него, както измореният арабин край кладенеца в пустинята“, и счита титлата „светец“ недостатъчна за такъв човек, „диамант сред чакъл, лебед сред гарвани, блестящ сред мрака на онзи век като бисер в свинска зурла“. По-долу авторът, който „очерня и осмива всичко“, проронва сълзи над гробовете на съсечените на късове гръцки философи в Скитополис и за да оплаче изгарянето на Хус; и всякога, когато му се удава случай, той бърза да се измъкне от заразната атмосфера на средновековния фанатизъм, да изостави калугерите, чудотворците, гадателите по вода, иконопоклонниците, Теофил, Ирина, съборите, кланетата, суеверията и другите византийски позорни петна, за да си отдъхне под покрива на Партенона или да се заслуша почтително в думите на Либаниус, „тази лебедова песен на умиращия елинизъм“; и тогава (както отбелязва „Неа Генеа“), т.е. „тъкмо когато говори за действително заслужаващи уважение неща, изведнаж от устата му изскачат присмехът и иронията“. Сатириците, г. издателю, живеят в злото както жабите в блатата; но както самите герои на Аристофан са принудени да подават от време на време глава над калната вода, за да си поемат дъх, така и всеки честен сатирик, след като осмее порока, чувствува нужда да отмори за утешение погледа си върху доброто и да извика заедно с Аристотел:

О, добродетел, мъчителка за рода човешки,

Търсене на най-прекрасното в живота

Молещ за моминска хубост,

Жребий, за който гърците достойно умират.

Това исках да ви кажа, уважаеми г. издателю, за морала, за който, струва ми се, съм в състояние да направя по-добра преценка от столичните критици, понеже всички те са учители, журналисти, служещи, политици, администратори на завещани за човеколюбиви цели имущества, членове на литературни сдружения, издатели на поучителни книги, с една дума хора, които си имат свои работи, грижи, порядки и малко време за губене с книги; а пък аз съм само Сурлис и нищо друго и затова имам време да се ровя из тях и по този начин да се уча. Когато говоря за морала, на мен трябва да се вярва повече, отколкото на всеки друг, защото косите ми са бели и по-голямата част от дните си съм прекарал, изучавайки всичко написано за него от мъдреците от сътворението на света насам. Неразделни мои другари са Плутарх и Цицерон, които ме учат да обичам доброто, и Байрон, от когото се уча да мразя злото, и ако стане нужда, да пожертвувам като него за една велика идея малкото останали ми дни и единствения си крак.

Дотук, г. издателю, смятам, че ви доказах:

А. — Че без изключение всички — стари и нови — сатирици са били непристойни, невъздържани в изразите си и саркастични, така че човек трябва да е до висша степен „невежа“, за да се учуди, че намира насмешки и непристойности в сатирична книга.

Б. — Че по мнението на всички критици, философи и на самите църковни отци сатирата е необходима дотогава, докато злото съществува на света.

В. — Че, както отбеляза вече един от колегите ви, авторът на „Йоана“ е „проявил уважение към наистина заслужаващите уважение неща…“ Може би тук ще ме прекъснете, като ми отвърнете, че е осмял „религията“. Тежък и непростим грях, който, ако авторът наистина бе извършил, първи аз щях да препоръчам не да бъде отлъчен от църквата, ами да бъде жив изгорен и щях да хвърля с готовност и патериците си дори в огъня, за да изгори по-бързо; обаче, понеже те са ми нужни, мисля, че е по-добре, преди да ги пожертвувам, да разгледаме дали действително религията или нещо друго е осмял авторът на „Йоана“. Дотогава моля да ме считате, г. издателю,

ваш предан слуга ДИОНИСИОС СУРЛИС