Обичаш ли, читателю мой, хубавото вино? Ако действително го обичаш, мразиш, разбира се онези безсъвестни кръчмари, които от алчност подправят това хубаво питие, като смесват вода, бои и разни отрови и вместо божествен нектар поднасят на зажаднелите ти устни някаква блудкава течност или някакво питие, от което ти се гади. Такива кръчмари са били през вековете всички ония, които са имали за занаят да пазят и раздават благородното вино на вярата, както наричаше религията мъдрият Албин, а сравнението между кръчмари и попове, християнство и бъчва, принадлежи на един Събор от деветия век; така че изразите ми, ако не са учтиви, то поне са канонически.

Казвах, значи, че както истинският пияч се гнуси от онези, които подправят виното, така и истинският християнин се отвращава от тези, които примесват религията, за да стане по-доходна, с най-различни измишльотини на обръснатата си или рошава глава — чудотворствата на иконите, езическите богове, маскирани като светии, поклоненията, билетите за рая, светите мощи, молитвените броеници и други свещенически стоки, с които занаятът на апостолите стана по-шарлатански и от врачуването и от тълкуването на сънищата.

От дете обичах химията; и тази ми книга е само един химически анализ на виното на религията, с което народите на Запада биваха поени през средните векове от кръчмари в раса.

Всички вредни животни — змиите, осите, комарите и скорпионите — стават толкова по-отровни и злонравни, колкото живеят по-близо до слънцето. Само поповете правят изключение, тъй като в безслънчевите страни на Запада те са се сдобили с остри нокти и отровни зъби, а пък в Изтока станаха безвредни и кротки като змиорките на Копаидското езеро; така че, щом не стават за ядене като змиорките, нито пък хапят като франките, ами тихо и почтено си работят занаята — кръстят се, кадят, кръщават и изповядат — грехота би било човек да закача тези незлобиви представители на небесното царство. Казах ти тези неща, читателю, за да се убедиш в православието ми; а сега да се върна на героите си.

След смъртта на Карл Велики в Германия не съществуваха вече нито пощенски станции^[2], нито стражари или полиция и саксонските коне бяха, както и днес, толкова дебели и тежкоподвижни, че нашите бегълци почти никак не се страхуваха от преследването. Впрочем, техният другар беше от онези наградени с медал животни, чийто произход води началото си от онова щастливо магаре, което Исус яздел, когато влязъл в Йерусалим, и на чийто гръб останал отпечатан, според великия Алберт^[3], кръстният знак както изображението на божествения лик върху булото на Вероника. Тези магарета^[4] се отличаваха с една черна черта, пресечена кръстато, върху гърба им, наричаха се кръстоносци и можеха, ако станеше нужда, да съперничат по бързина дори на конете и ловджийските кучета; през средните векове тях ги използуваха само игумените и владиците. Този род полека-лека изчезна в Европа, но се е запазил още в Египет и Палестина, където човек може да ги види с обшити със злато самари как ядат варен боб в порфирни съдини.

С такова магаре бягаха уверено бегълците, като чертаеха в ума си хиляди планове за бъдещия си живот. Слънцето, което след малко се подаде пламтящо и чисто иззад върховете на Бибращайн, направи да узреят бързо идеите, които никнеха в главите им. Те решиха, значи, да обиколят с магарето си света, като измолват гостоприемство от силните, поднасят ръцете си на устните на вярващите и оставят на други грижата да похристиянчат неверниците.

Те започнаха странствуванията си, като се запътиха към Майнц, за да присъствуват на тържеството при помирението на император Людовик със синовете му.

Но когато след три дни път пристигнаха в този град, траурни псалмопения и тягостен камбанен звън се носеха навред вместо радостни песни и вместо дъх на печено месо погребален дим от тамян отравяше въздуха. Нещастният Людовик Благочестиви или Глупака (тези два прякора му бяха измислили неговите съвременници, тъй като означаваха едно и също нещо^[5]) беше предал предния ден неопетнената си душа на Създателя, казвайки:

— Прощавам на синовете си, както осъденият прощава на палачите си.

Четири черни коня теглеха останките му към последното му жилище; бяха оставили конете гладни цели три дни и те пристъпяха тъжно, като конете на Иполит, между двойна редица от попове, които носеха свещи и славословяха добродетелите на покойника, тъй като Людовик беше завещал на Църквата Сардиния, Корсика и Сицилия.

Наистина тези острови се владееха от сарацините и гърците и му принадлежаха толкова, колкото днес Кипър и Йерусалим на италианския крал. Но така или иначе доброто му желание заслужаваше възхвали, тамяни и литании.

Моите калугери спуснаха ниско качулките пред лицата си и тръгнаха заедно с покойника по онзи път, който според Бион е най-равен от всичките (понеже и със затворени очи го намираме), и след това се отдалечиха мълчаливо от потъналия в траур Майнц.

След като вече го нямаше набожният Людовик, въздухът в Германия не беше както преди здравословен за дробовете на калугерите и много от тях започнаха да се преселват, както ревматичните англичани напускат Ница, откакто бе присъединена към Франция, като казват, че лекарите са им препоръчали да дишат италиански, а не френски въздух.

Синовете на Карл си оспорваха с оръжие в ръка бащиното наследство и най-големият от тях, Лотар, тъй като искаше да привлече на своя страна саксонците, използува както нашите министри средства за поквара и им разреши да издигнат отново прадядовските си идоли и да поднасят от време на време като изкупителна жертва пред отцовските олтари някой проповедник или дебел бенедиктинец.

Някои злоезични летописци дори добавят, че безбожният Лотар приготовлявал в дворците си идоли на Ирминсул и Тевтатес, които изпращал в приятелски дар на саксонците и на тюрингите, както и днес английските индустриалци изпращат в колониите си статуи на индийски или австралийски идоли, изработени в лондонските фабрики от набожни пуритани и квакери; но в същия кораб те натоварват като противоотрова и няколко връзки от Светото писание на Библейското дружество, така че и идолите, и евангелията пътуват мирно, едни до други, под закрилата на британското знаме.

Счепкванията между наследниците на Людовик превърнаха в кратко време Германия в трудна за живеене страна.

Клетото магаре на влюбените се препъваше на всяка стъпка в трупове или се подхлъзваше в локви от кръв; и понеже рядко намираше ечемик, трева или листа, то изпадна дотам, че почна да мели бодили и къпинаци с невиделите си храна зъби.

Междувременно зимата наближаваше, саксонска зима, толкова остра и сурова, че дори и гарваните умираха от глад, защото не можеха да разкъсат труповете, вкочанили се от студа.

Нещастните бегълци бродеха като бездомни врабчета по снега и проклинаха онзи подрязан сатир, който ги бе принудил да напуснат топлото си и благоуханно гнездо.

Страхът от врагове и суровата зима бяха охладили гостоприемството на саксонците, така че в повечето случаи двамата калугери напразно тропаха по вратите на бедняшките колиби и на манастирите. Ту не получаваха никакъв отговор, ту през някаква вратичка се подаваше някоя саксонска глава, зачервена от студа или пребледняла от страх, и ги подканваше да продължат пътя си. Рядко някоя ръка, по-милосърдна от главата, им подхвърляше парче черен хляб или сушена риба.

Така обикаляха те повече от два месеца, като следваха дирите на войските, за да се посгреят на някой полуугаснал огън или да оглозгат костите, останали от някоя трапеза. И дойде ден, когато, гледайки със завист как чакалите разкъсват труповете на няколко войници на Лотар — в същото време гладът разкъсваше и техните вътрешности — те почти оправдаха мнението на мъдрия Хрисип, който между другото поучаваше своите ученици, че когато липсва храна, позволено е яденето и на мърша^[6].

Йоана се примиряваше безропотно с всички тези беди и понасяше глада и студа както камилата горещината и жаждата в пустинята. Ни стон, ни оплакване не излизаше никога от бледите й устни, с които понякога избърсваше сълзите на другаря си, и той много пъти намираше повод да благослови онзи миг, в който бе уловил в реката на живота си този русокос бисер. Характерът на жената може да се сравни само с коринтския бронз, който бил смес от многобройни разнородни метали, сред които имало и чисто злато.

Така, като гладуваха, ронеха сълзи, сгряваха пръсти с дъха си, за да се утешат, и вървяха все на юг като лястовиците и туберкулозните англичанки, те прекосиха покритата със сняг пустош на баварците, преплуваха Констанското езеро и намериха най-сетне гостоприемство в манастира на свети Галий, чиито калугери им предложиха убежище от вълците и от войниците на Лотар.

Двамата влюбени се готвеха вече да издигнат олтара на домашните си богове под този свят и солиден покрив, но ето че един любопитен калугер се вгледа внимателно в Йоана, забеляза, че ушите й са продупчени, и това го потресе — в него се пробудиха странни подозрения и желания. Достатъчен беше крайчецът на ухото на една жена, за да наруши спокойствието на тогавашните калугери, както и днес само уханието на женско писмо е достатъчно, за да развълнува всички обитатели на Света гора^[7].

И тогава Йоана, която се страхуваше и от други открития и претенции на светия отец, убеди Фрументиос да напуснат още същия ден манастира на тези любопитни швейцарци.

От „Свети Галий“ те отидоха в Тигро^[8], най-стария град в Швейцария, наречен така заради силата на жителите и на ракията си, и оттам в Люцерн, където влязоха нощем, за да се полюбуват на огромния фенер, чийто блясък, според летописците, бил толкова силен, че правел невидими звездите и видими траповете, в които по-рано падали повечето от пътниците.

От Люцерн те потеглиха към Авентикум, столицата на старите хелвети, където видяха следите от обувките на Атила, врязани в твърдата скала както следите на Исус на Маслиновата гора, и оттам в Седунум, където намериха гемия, и се спуснаха по Рона чак до Лугдунум^[9].

Тази гемия принадлежеше на едни евреи търговци, които отиваха в Марсилия да продават роби християни на сарацините от Испания. В ония времена потомците на Израил не само не бяха потискани, а тъкмо напротив, бяха всемогъщи в Южна Франция. Императорът, който всеки ден вземаше в заем от тях големи суми, плащаше лихвата на дълговете си като позволяваше на евреите да вричат насила във вярата си поданиците му, както и ние търпим сестрите на Милосърдието^[10], Писанията на Библейското дружество, виденията на Агатангелос^[11], златните надежди на агатангелистите и други измислици на нашите три Гаранти.

Лугдунските евреи използуваха указите, които бяха купили от императора като зъби, за да разкъсват с тях християните — избиваха свинете им, крадяха децата им, принуждаваха робите си да почитат съботния ден и да работят в неделя, продаваха като животни тези, които проявяваха непокорство или кръщаваха децата си, и се опитваха понякога да поеврейчат дори самите любовници на архиереите.

Нещастните епископи изпращаха на императора изложение след изложение, а пък евреите — торби след торби. Но на първите императорът дори не отговаряше, а на евреите изпращаше войници да пазят къщите им и да принуждават длъжниците да изплащат дълговете си, както и днес християни съдии-изпълнители хвърлят в затвора длъжниците на евреите. Несправедливо, значи, обвиняваме нашия век, че е по-сребролюбив от миналите. Златото е било открай време най-почитаният бог на този свят, а негови пророци особено в онази епоха са били евреите и дори самото евангелие се е писало със златни букви, за да вдъхва уважение на вярващите.

Сред пасажерите на гемията имаше и един стар равин, по име Исахар, който, за да се развлича през време на пътуването, се зае да поеврейчи младите калугери, като поиска да получи, безсъвестният му лихвар, душата им за навло.

И тъй, той започна да разказва на младите хора приказките от Талмуда — че Исус бил един изкусен вълшебник, изучил чудотворството от някакъв магьосник, наречен Йоан Кръстител, че бил обещал на дъщерята на император Тиберий да я направи майка без мъжка намеса и девойката, следвайки наставленията му, родила един камък вместо дете; тогава императорът се ядосал и наредил на Пилат да разпне фокусника, чието тяло било погребано близо до водопровода и било повлечено през нощта от придошлата вода, и оттам произлязло убеждението у назаряните във възкресението.

След като избълва тези и други подобни богохулства из мръсната си уста, този сквернословец евреин започна да плете на израилевия бог венец от облаци и звезди. Представи го как седи в колесница, теглена от четири пантери, като Бакхус и държи в дясната си ръка една тръстика, дълга хиляда аршина, за да духа с нея заветите си в ушите на пророците, как от главата му се раждат въоръжени до зъби духове, както от Зевс — облечената в доспехи Атина, как беседва приятелски с буквите на азбуката, които били крилати ангели, и как мели с огромни воденични камъни манната, от която се правел прозрачният хляб на райските обитатели.

Двамата млади ту се смееха, слушайки фантасмагориите на равина, ту от страх да не би тези богохулства да потопят кораба в речните дълбини прошепваха някой тропар на свети Медард, който както Посейдон при прадедите ни и свети Никола в наше време повдигаше и успокояваше вълните тогава.

Благодарение на този тропар и на безветрието гемията хвърли спокойно котва на следния ден в Лугдунум, където живееше свети Агобард, единственият от тогавашните светии, комуто и аз бих целунал с почит расото.

Той вярваше, че щом като Исус е вечен и навред, всички, които са следвали заветите му, без значение дали са били родени преди или след въплъщението му в човешки образ, дали са го познавали или не, са били християни и законни наследници на царството небесно; отвращаваше се от почитането на светите икони, защото смяташе, че е нечестиво да се представя с човешки образ безплътното божество, и поучаваше, че първите християни са пазели иконите на Исус, на апостолите и на мъчениците като образи на хора, които те са познавали и обичали, както ние днес пазим снимките на изчезналите приятели, а не като предмети на суеверно обожание. Освен това добрият епископ смяташе, че е просто смешно да вярваме, че всевишният е продиктувал дума по дума Писанието на пророците, както ангелът — сентенциите на магарицата на Валаам^[12]; разубеждаваше вярващите от поклонничествата и им заповядваше да дават милостиня на бедните, а не на църквите, понеже мислеше, че е грехота, докато толкова сиромаси нямат пукната пара да си купят хляб, да се дава злато на поповете, за да палят свещи посред бял ден или да украсяват с него идолите в храмовете^[13] и гърдите на любовниците си.

Такави християнски, или по-точно вечни истини проповядваше този добър жрец на всевишния и който, ако ги беше обявил по-късно, щеше да бъде изгорен като Хус или захвърлен неоплакан и непогребан върху някоя скала като Каирис. Но в онази епоха западните попове, понеже бяха заети изключително с гуляи и трупане на пари, не бяха обхванати от манията да осъждат и да горят хора. И ако сред това всеобщо невежество и поквара някой от тях биваше обзет от странното желание да живее добродетелно или да говори разумно, те излапваха пая на този добър човек, като се присмиваха на глупостта му и дори му даваха титлата „светец“, която тогава се раздаваше щедро на поповете както днес „превъзходителство“ на лекарите.

Такъв беше Агобард — диамант сред чакъл, лебед сред гарвани; той блестеше в мрака на деветия век като бисер в свинска зурла^[14]. Срещнах го, когато с големи усилия и погнуса бърках в блатото на деветия век и ми се дощя да си отпочина за малко до него, както измореният арабин — край кладенеца в пустинята.

Фрументиос отиде заедно с Йоана да целуне ръка на добрия епископ.

В ония времена пътниците, щом пристигнеха в някой чужд град, потърсваха веднага жилището на архиерея, както днес — консулството. Там предаваха препоръчителните си писма и молеха за напътствия или помощ, за да продължат пътуването си, като предлагаха в замяна, обикновено на епископа, мощи на светци от своя край, защото тогавашните християни бяха навикнали да събират свети мощи от всички страни и епохи, както преди няколко години атиняните започнаха да събират пощенски марки.

Нашите пътници, които трябваше да молят за много неща, а нямаха какво да поднесат на негово преосвещенство, се явиха пред него изчервени и засрамени; но свети Агобард, навикнал като изповедниците и лекарите да преглежда бъбреци и сърца, можеше да открива ценното, скрито под дрипите. Той покани на скромната си трапеза многострадалната двойка, възхити се от хубостта на двамата млади, на мъдростта и на братската им привързаност, сравни ги с Кастор и Полукс и когато си тръгваха им даде добри съвети, нови обуща, благословията си и пари, за да продължат пътя си.

Те тръгнаха пак по Рона и след шест дни пристигнаха в Арелатия^[15], прочутата някога столица на Константин Велики, а сега известна с надениците и жените си, които дължат като английските коне красотата си на арабския примес.

Двамата пътници, след като разгледаха с възхищение развалините на императорския дворец, катедралата, амфитеатъра и обелиска, почувствуваха нужда да се погрижат и за стомаха си, който от доста време вече беше празен като храма на Атина, пред който се намираха в момента.

И тъй, те се отправиха към женския манастир, най-стария във Франция, основан от свети Кесер през шестия век, който, както разправят, написал със собствената си кръв действително драконовския му правилник. На никой чужд човек, мъж или жена, не беше позволено да влезе в манастира, а на самите калугерки не се разрешаваше да подадат дори глава през прозореца; и които от тях, когато къпеха телата си, сресваха косите си или им се виждаха зъбите, когато се смееха, или пък краката, когато вървяха, биваха бити с бич или хвърляни оковани във вериги в подземни тъмници.

Но невъзможно беше да се подчиняват дълго време на такива закони чувствените дъщери на горещата Прованс. Клетите девици вехнеха в манастира като растения в чантата на ботаник, докато най-сетне един ден стъпкаха със сандалите си старата игуменка и чудовищните канони на свети Кесар и си възвърнаха заедно със свободата цвета на бузите и жизнерадостта си.

Оттогава те въведоха конституционно управление — построиха театър в манастира, излизаха два пъти в седмицата и постеха, когато ги боляха зъбите. И когато Благочестивият Людовик се опита отново да вкара тези заблудени овчици в ярема на свети Бенедикт, те отвърнаха в събора, че дължат подчинение само на игуменката си, а що се отнася до постите и целомъдрието, ще ги спазват дотолкова, доколкото могат, но не приемаха да поемат задължение за това нито с клетва, нито с каквото и да е друго обещание, защото се страхуваха, както казваха, да не изпаднат в плътски грях или в клетвопрестъпничество. Такова беше по онова време положението в повечето девически общежития в Европа, които свети Петър Дамян наричаше деворазтлевалища^[16].

Слънцето, забравяйки, както често се случва в Прованс, че е все още зима, беше напекло плочите в двора на манастира, когато двамата пътници застанаха пред входа му. Портиерката хъркаше до отворената врата, пред която минаха нашите търсачи на приключения, и след като пообиколиха из пусти сводести галерии и тихи коридори, попаднаха най-сетне в спалното помещение, където, според общоприетия обичай в топлите места, спяха следобедния си сън девиците-калугерки.

Сламени навеси предпазваха от слънцето клепачите на спящите, а полумракът правеше тези Афродити в раса още по-прелестни. Сред тези невести на Исус имаше, както в харема на султана, девици от всички народности и цветове — червенокоси дъщери на Хелвеция, бели като млякото на козите им и спокойни като езерата на родината им, новопокръстени сарацинки с черни като въглен коси и горещи като него, засмени галатки и овчарки от Пиренеите.

Спалнята на манастира приличаше на онези ботанически градини, където цветя от всякакъв вид, различаващи се по цвят, ухание и родина, но братя по красота, растат в плен в стъклен затвор.

Една от спящите, която вероятно сънуваше някакъв сладострастен сън, се усмихваше, опряла пламнала буза върху ръката си, а развълнуваните й гърди се подаваха изпод бялата й риза като луната иззад облак; друга, бледа и намръщена, приличаше на статуята на спящата Печал, може би защото виждаше на сън бреговете на родината си или устните на майка си; трета изглеждаше като че ли протяга ръце към игуменска патерица; четвърта сякаш разтваряше обятия на небесния си жених. Обаче повечето спяха спокойно и благоприлично като фараоните в голямата пирамида, а някои дори хъркаха, но те бяха бабички, които сънуваха райските блаженства.

Двамата пътници забравиха глада си, удивлявайки се на тези разнообразни превъплъщения на Морфей, когато изведнъж се раздаде гласът на сребърния петел, с който беше украсен часовникът в спалнята, чудо на арабската техника, подарен от някакъв сарацински княз, намерил гостоприемство в манастира, където изпитал, както разправят злите езици, всички удоволствия, които си доставял в дворците си.

При този звук цяло едно множество от очи — черни, сини, сиви или кафяви — прогониха съня и заблестяха като звезди в полумрака на помещението, като се приковаха с любопитство върху неочакваните гости.

Монахините от онази епоха не бяха нито прекалено срамежливи, нито страхливи, пък и видът на героите ми не беше никак страшен; тъкмо напротив, брат Фрументиос беше румен и разцъфнал като холандско лале, а Йоана — прелестна и нежна като полска теменужка.

Девиците калугерки, по нощници, се струпаха, бели и шумни като морски вълни, около младите калугери и ги запитаха кои са и как са попаднали в спалнята им. И когато задоволиха любопитството си, погрижиха се да задоволят и глада на гостите, като ги поканиха да седнат да вечерят заедно с тях — и тогава тези чада на севера вкусиха за първи път от сладките плодове на юга, смокините и стафидите, за които мъдрата Йоана питаше, като облизваше устни и пръсти, дали именно те са сладкият плод на лотоса^[17].

Цели три месеца си отдъхнаха двамата влюбени при гостоприемните девици, чийто правилник им позволяваше да държат градинари и изповедници, за да направляват душите им и да поливат манастирските им градини, както казваха добрите летописци, без да подозират, разбира се, за колко двусмислици и мръсни игрословия от страна на враговете на религията щеше да даде повод този израз, който дава материал само за един кръстен знак на незлобливото ми перо.

Отначало всичко вървеше добре и двамата ми герои пълнееха и забравяха родината си под хубавото небе на Прованс, където и днес хиосците забравят благоуханния си остров^[18].

Където е добре, там е и родината, казвал Еврипид. Навсякъде расте меденият плод на лотоса, който се поднася в най-различен вид на ненаситните устни на смъртните: като трон — на царете и като красива девица на любовниците, като злато на търговците и като ръкопляскания на хората на изкуството. И дори по покритите със сняг планински върхове и сред пясъците на пустинята вирееше лотосът някога, когато отшелниците търсеха там святост, а хайдутите свобода, но днес той изпадна до положението на зеленчук, като праза, и може би затова поетите го прогониха от Хеликон^[19].

Казахме, значи, че двамата калугери, намерили отново старите си удобства, пълнееха и живееха щастливо в женския манастир. Скоро обаче Йоана заболя от една непозната и страшна болест. Бузите й хлътваха, а очите й ставаха мътни и без блясък както звездите сутрин; вместо да яде, тя гризеше ноктите си и вместо да спи, въздишаше по цяла нощ.

Другарят й непрекъснато я питаше какво й е, но тя му отговаряше само със сълзи и стонове, и когато той отиваше при нея, за да я целуне, вместо буза обръщаше към него гърба си и ядосано го изпращаше да целуне ту сестра Марта, ту святата Ватилда или някоя друга девица. Добрият Фрументиос, свикнал да се подчинява на всички заповеди на приятелката си, тичаше да изпълни нареждането; но когато се връщаше, за да поиска възнаграждение за старателното си послушание, клетият младеж биваше посрещнат с ругатни вместо с благодарности и с нокти вместо с устни.

След като описах признаците, излишно е, струва ми се, да назова болестта. Положението на героинята ми беше окаяно, понеже хем се топеше от неугасима ревност, хем не можеше да се отплати със същото на любовника си; при това тя караше калугерките да градят хиляди предположения, мъчейки се да открият каква странна мания беше обхванала този русокос и красив калугер, който не само избягваше ласките им, но се и сърдеше на другаря си, когато го виждаше, че приказва с тях.

В началото на нашия век всички болести се отдаваха на дразненето на стомаха и под наименованието гастрит, всички без изключение, се лекуваха с пиявици от кръвожадния Брусе, а пък в деветия век всички страдания, душевни и телесни, се отдаваха на обладаването от зли духове и единствените лекарства против тях бяха заклинанията и мощите на светците. Теологията и медицината, от които очакваме спасението на душата и на тялото си, са единствените науки, които следват като дрехите модата. Всичко, в което вярваха прадедите ни, днес го наричаме, приказки, даже и шарлатаните днес се подиграват с рецептите на Галенус и Парацелзий. Един бог знае какво ще казват и потомците ни за нас, когато четат научните статии на Парижката медицинска академия за болестта „хромидросис“^[20] или за атестата на папа Пий за непорочното зачатие на света Ана, за чудесата на пепсина и за чудотворната икона на остров Тинос.

Свика се, значи, монашеският съвет и се взе решение брат Йоан да се изпрати, за да оздравее, в пещерата на света Магдалена, в света Бома, където беше израсло едно дърво, чиято миризма прогонваше злите духове и изцеляваше слепите както дъхът на печената риба във времето на Товит.^[21]

Горкият Фрументиос качи на вярното си магаре обладаната от зъл дух своя приятелка и тръгна унило към святата пещера, като извръщаше често глава назад и проклинаше евнусите и злите духове, които всеки ден го тласкаха към нови брегове, както проклятието на Исус — скитника евреин.

Ревността, когато не е болест вродена и конституционна^[22] както службогонството в Гърция, всякога е лоша и дотеглива, обаче има тази добра страна, че престава веднага щом изчезнат причините, които я пораждат, както морската болест у пасажерите, щом корабът спре. Също така се укроти и злият дух, който измъчваше героинята ми, щом присъствието на съперничките й престана да точи зъбите и ноктите му. Преди да преминат половината път, Йоана си беше вече възвърнала апетита и веселостта си, така че на светицата почти нищо не й остана да направи за оздравяването й.

След три дни те слязоха от гърба на магарето в подножието на планината, под чийто връх беше пещерата, и започнаха да се изкачват с големи усилия по стръмния склон; зад тях вървеше магарето и понеже от предния ден беше тичало непрекъснато и при туй не беше яло нищо, клатеше тъжно глава, сякаш му беше дотегнал жалкият му живот. Прадедите на клетото животно може би също бяха яли класове от забранен ечемик в някой кът на рая и потомците им може би плащат като нас дан за прародителския грях.

След двучасов път тримата поклонници стъпиха най-сетне на обраслото с дървета планинско плато, в средата на което зееше пещерата, където русокосата дъщеря на Генисарет беше оплаквала повече от тридесет години греховете си. Вътре в пещерата се виждаше един трап, издълбан в скалата от сълзите на светицата — те се превръщали веднага на бисери, които тя раздавала на бедните.

Близо до този трап почиваше тялото й, поставено там от светците Лазар, Трофим и Максимин, които също бяха дошли във Франция, където намираха убежище тогава преследваните Исусови ученици, както днес последователите на Мацини^[23] — във Великобритания. Едно благоуханно и вечно зелено дръвче хвърляше сянка върху гроба, сочейки по този начин на поклонниците къде трябваше да коленичат.

Влюбените коленичиха пред него и започнаха с тих глас да пеят тропара на получилата очищение хетера, чиито грехове бяха направили много повече жени грешници, отколкото покаянието й светици. Всички се стараем да приличаме в нещо на великите мъже и подражаваме недостатъците им, щом като не можем да подражаваме добродетелите им. Мнозина са станали пияници, за да имат нещо общо с Александър, а придворните на Людовик XIV вадеха зъбите си, за да приличат в нещо на монарха. Но грешките и светостта на красивата Магдалена са привлекли много повече подражатели. Малкото жени, останали добри християнки, са я направили свой идол и образец на живот, като отхапват от забранения плод, докато все още имат истински зъби, а след това поднасят на бога изкуствените си челюсти и коси като равностойност за рая.

Докато двамата поклонници просеха милостта на светицата, магарето, което ги беше последвало в пещерата, за да се подслони от слънцето, душеше с растящ апетит дръвчето до светия гроб; клетото животно от доста време не беше вкусвало зеленинка, но понеже беше получило манастирско възпитание, знаеше да почита светите неща, затова в сърцето му се водеше страшна борба между глада и благочестието. Очите му помътняваха, ноздрите му се издуваха, то току отваряше и затваряше уста и облизваше уханните листа с крайчеца на езика си като любовник ръцете на спящата си приятелка, която той се бои да не събуди. Но на края гладът взе връх над всички останали чувства, то присви дългите си уши, както имат обичай да правят подобните му, когато се готвят да извършат някоя магария, и разклати толкова силно със зъби чудотворното дръвче, че го изтръгна и то увисна в скверната му уста.

Влюбените, като видяха, че олтарът, пред който се молеха, се руши, се изправиха ужасени и впериха изплашени погледи в магарето светотатец и още по-изплашени от кръвта, която капеше обилно от корените на дръвчето, а в това време из зиналата дупка се чуваха стонове и един скръбен нежен глас проклинаше лакомото животно, като му казваше:

— От сърцето ми, а не от безчувствено тяло тече тази кръв. Проклет да си ти, който го разкъса; ще се прегърбваш под тежък товар и ще ядеш бой през всичките дни на живота си.

От този ден над магаретата тежи двойно проклятие като над евреите. И едните, и другите, пръснати из целия свят, са ругани, бити, презирани и изплащат освен първородния грях, който тежи над нас, и втори: едните — божието убийство, а другите — светотатствената си лакомия. Магарето, което беше виновникът за това второ грехопадение, излезе по-нещастно от Адам, защото не успя да изяде забранения плод — то бе обхванато от страшни гърчове и предаде богу коварната си душа.

Оттогава слепите, сакатите, обладаните от зъл дух и парализираните в Прованс, всички, които намираха изцеление от дървото на Магдалена, отиват всяка година на мястото, където лежат непогребаните кости на онзи, който унищожи чудотворния им лек, и там стоварват хиляди проклятия връз паметта му и хиляди тояги връз гърба на потомците му.

Двамата поклонници, чиито коси се бяха изправили от ужас, а зъбите им тракаха като кастанети на испанска танцьорка, се спуснаха тичешком от планината и се спряха едва когато зърнаха отдалеч сините води на Средиземно море.

Тогава те си поотдъхнаха под сянката на един бор, а след това тръгнаха отново на път, вървяха цяла нощ и на сутринта стигнаха в Тулон и им се струваше, че все чуват проклятията на Магдалена, които убиха магарето, и предсмъртния рев на нещастното животно.

Тулонското пристанище беше пусто; в него се намираше само един венециански кораб, който беше пренесъл от Александрия във Венеция тялото и собственоръчно написаното евангелие на свети Марко, а след това беше хвърлил котва край бреговете на Прованс, за да закупи роби, които щеше да размени в пристанищата на Изтока срещу памук, тамян и свети мощи.

Онази епоха беше златният век на търговията с роби. Венецианци, амалфити, пизанци и генуезци обикаляха като акули из Средиземноморието и се надпреварваха кой по-рано ще закупи повече хора от военачалниците и разбойниците, които след смъртта на Карл Велики разоряваха Франция и Италия, упражнявайки занаята си свободно и необезпокоявани от никого, както преди няколко години вършеха това колегите им в Атика. Но те поне не ограбваха и роднините, искайки им откуп, ами запалваха огньове край брега на морето, за да уведомят купувачите, които плуваха наблизо, и още същия ден им продаваха пленения, като принасяха по този начин полза вместо вреда на наследниците.

Поповете анатемосваха понякога тези, които вършеха такава търговия, но приемаха все пак от тях златоткани одежди, скъпи благовония, кръстове, украсени със скъпоценни камъни, и други произведения на тяхната промишленост; някои зли езици дори разправяха, че много от офицерите от папския двор, между които и великият киримонарий, маршалът на двореца, поддържали тайни връзки с разбойническите главатари, които спомагали за забогатяването и украсата на църквите.

Корабът беше готов да вдигне котва; до брега чакаше вързана една лодка да прибере капитана, който беше отишъл да се срещне със своя търговски агент евреин, за да допълни товара.

След малко този почтен моряк се появи с още осем други матроси, които държаха бич в дясната си ръка, а с лявата едно въже, на чийто край бяха вързани двама по двама, като гугутки, новозакупените роби, шестнадесет на брой — девет човека и седем жени. Казах човека, а не мъже, защото в онази епоха още спореха дали жените принадлежат към човешкия род^[24] и тези, които отричаха качеството им на хора, привеждаха като аргументи козловските им любовни похождения в Египет и конските им в Тесалия, мнението на Аристотел, злобата им, дъщерята на Аристоксен, която имала магарешки крака, и стихове от Товит.

Капитанът беше от Рагуза, рибар и езичник на младини, който, когато биде посветен в тайните на вярата, пожела да подражава на апостола и стана като него ловец на хора, които ловеше и продаваше, както преди това — рибите.

Когато видя двамата влюбени, които, загърнати в расата си, седяха тъжно на стъпалата на корабната стълба, капитанът помисли, че би било добре да вземе на кораба тези двама последователи на свети Бенедикт, за да помагат на палача да поддържа реда сред затворниците, като заплашват онези, които се оплакват, с пламъците на ада, както той ги заплашваше с бесилото.

Този опитен капитан беше същевременно и силен в политиката, защото беше разбрал, че само с помощта на поповете и палачите хората стават послушно стадо, което свежда гръб под ножицата на стригача.

Клетите младежи, изпитали всички горчивини на сушата, приеха с готовност предложението на търговеца на роби, надявайки се да намерят най-сетне спокойствие сред вълните както Ной в ковчега, където той не пуснал да влезе нито една коварна гадина освен тигрите, змиите, скорпионите и въшките, които били в брадата на самия патриарх.

В същото това време греблата разбиваха вълните и скоро моряци, роби, капитан и пасажери стъпиха на палубата на „Свети Поркарий“, както се наричаше този благочестив кораб.

Влюбените седнаха върху куп въжа близо до носа на кораба и гледаха как бягат бреговете на потъналата в зеленина Прованс.

Ревността беше разпалила любовта на Йоана, а Йоанините капризи — тази на Фрументиос, така че те се притискаха един към друг, като се наслаждаваха на удоволствията, които предлага помирението, и крояха хиляди планове за бъдещия си живот.

Корабът отиваше за Александрия, но те възнамеряваха да слязат в Атина и там, сред колоните на Партенона и лавровите дървета на Илисос^[25], да свият новото си гнездо. Приемният баща на Йоана, който произхождаше, както казахме, от гърци, беше научил дъщерята на жена си на езика на дедите си и я беше запознал с тяхната история, така че краченцата на героинята ми потръпваха от радост, защото скоро щяха да стъпят на земята, която покриваше праха на Перикъл и Аспазия.

В това време корабът плуваше край благоуханните брегове на Света Маргарита. Денят беше прохладен, морето спокойно, слънцето блестеше иззад снежнобели облаци като лицето на млада туркиня зад гънките на яшмака, а по небето сякаш пътуваха бели жерави.

Няма по-приятно нещо при такова време човек да се намира на палубата на бързоходен кораб и да очаква след закуската часа за обяд, положил глава на коленете на любимата си, и заедно с нея да се любува на красотата, на небето, на сушата и на водите. Стомахът и сърцето трябва да бъдат задоволени, за да можем да се радваме на природата, иначе слънцето ни се струва, поне на мене, машина за зреене на пъпешите, луната — фенер на крадците, дърветата — горивен материал, морето — солена течност и животът — блудкав като варена тиква.

След тридневно пътуване корабът хвърли котва в пристанището на Алерия, главен град на остров Корсика, където екипажът слезе, за да вземе вода, а заедно с него слязоха и калугерите, за да отидат да се поклонят на дълбоко почитаните и прочути в цял свят мощи, които се намираха на острова. Защото там действително се пазеха тоягата на Мойсей, няколко бучки от пръстта, от която е бил направен Адам, ребро на апостол Варнава, едно шише с няколко капки от млякото на Богородицата, едно парче плат, изтъкано от нейните ръце, и още няколко не по-малко истински старинни неща, на които и днес може да се поклони благочестивият пътник.

На другия ден вятърът задуха по-силно и те минаха край остров Сардиния, който според поетите е прочут със сиренето си и с безверието на жителите си, а на третия ден, когато вятърът стихна…

Аз обаче, понеже съм посредствен плувец, не мога да следвам дирята на кораба, който носи героинята ми, както следвах стъпките на покойното и магаре. Впрочем, морските истории — вълните, въжетата, смолата и корабокрушенията — станаха толкова обикновени, че предизвикват морска болест у читателя както люлеенето на кораба у пасажера, освен ако към тях се прибавят и няколко прелестни епизода на глад или човекоядство. Затова ще препратим всички онези, които имат вкус към такива неща, за наказание, към млечните описания на г. П. Суцос, в които и най-слабият поетичен полъх не вълнува тихото крайбрежие, засмяно цяло като мляко^[26], и ще съобщим на останалите си читатели, че героите ми, след като се напрозяваха, бяха приспивно люлени от вълните и изпитаха всичко, каквото сполетява пътниците, пристигнаха благополучно подир двумесечно пътуване в Коринт; там те слязоха на брега и потеглиха от Мегара за Атина; водач им беше един млад грък-роб, Теон, подарен им от капитана на кораба.

Слънцето се подаваше иззад Имитос, блестящо и чисто, като онова, което направило да узреят едемските ябълки, когато тримата пътници отминаха Пикилон^[27] и влязоха в града на Адриан.

Тълпи атиняни се събираха в църквите, за да отпразнуват тържествено Неделята на православието, т.е. възстановяването на светите икони. Тримата пътници влязоха заедно с тях в Тезея, който тогава беше християнска църква, посветена на свети Георги.^[28]

Християнството задуши езичеството и въпреки това тази незлобива жертва направи убиеца си свой пълен наследник, като му завеща храмовете, обредите, жертвоприношенията, гадателите, жреците и тълкувателите на сънища. Християните взеха всички тези неща и ги поизмениха малко както плагиаторите чуждите идеи, като нарекоха храмовете — църкви, жертвениците — олтари, тържествените шествия — литании и боговете — светии^[29]: Посейдон — свети Никола, Пан — свети Димитър, а Аполон — свети Илия; обаче поповете им окачиха, за да имат по-почтен вид, и дълги бради, както римските сводници слагат руса перука на „момичетата“ си, за да привличат повече клиенти. Но нека се върнем отново в Атина.

Когато умря онзи мерзавец Теофил, дето отсичаше ръцете на живописците и цапаше с вар светите икони, както дойките намазват с алой гърдите си, за да накарат пеленачетата, които те кърмят, да се отвратят от тях, нещастните жители на Изтока, лишени цели единадесет години от иконите, почувствуваха вследствие тази продължителна липса двойно по-силен копнеж по тях.

Отвсякъде от планините слизаха правоверни калугери и живописци, които бяха обявени вън от закона от тирана; дори според някои житиеписци не само живите се стичаха на тълпи в църквите, но и много от умрелите. Мъченици излязоха от гробовете си, за да присъствуват на радостното тържество, на което иконите говореха, а въгленчетата подскачаха весело в кадилниците.

Но и най-ожесточените иконоборци се бяха превърнали изведнъж в горещи иконопоклонници веднага щом възненавиденият от бога Теофил бе наследен от дарената от бога Теодора.^[30]

Родителите лепяха коси от децата си върху иконите на Богородицата, калугерите поднасяха косите си в жертва, а жените изтъргваха боята на иконите, размесваха я с вода и изпиваха след това водата, дори самите попове много пъти се осмелиха да фалшифицират светото питие на причастието с такива бои.^[31] Дори в Атина, в тази класическа столица на идолите, ревността на вярващите стигна дотам, че принуди епископа да покрие иконите със стъкла, за да не се изтриват от непрекъснатото целуване, тъй като за няколко дни те ставаха неузнаваеми, както ликът на Спасителя върху кърпата на Пруника^[32].

Според законоведците всяка злоупотреба ражда нов закон. Така и в Христовата църква се ражда винаги нова православна догма от всяка ерес. Безумието на иконоборците роди иконопоклонството, Синът стана единосъщен с Отеца напук на арианите, Светата Дева бе наречена Богородица, за да се отхвърлят богохулствата на Нестор, а пък папа Пий IX^[33], за да накаже маловерните си поданици за неблагочестивите им съмнения по отношение непорочното зачатие на Богородицата, им наложи като символ на вярата и неопетнената бременност на майка й, божията баба Ана. Кой знае какви нови хубости ще поникнат и от кощунствената книга на Ренан, който според достопочтения абат Крелиер принесла голяма полза на вярата, понеже дала повод на него и на неговите другари да покажат истината светла като светлината на слънцето.

Влюбените влязоха заедно с роба в Тезея и едва успяха да се сврат в един ъгъл на пълния с народ храм.

Нея сутрин литургията отслужваше сам атинският епископ Никитас, който блестеше като нова жълтица в златните си одежди. Двете чада на Севера се възхищаваха на разкоша на този раб божи, който проповядваше бедност, като обещаваше на вярващите, вместо нея, след смъртта един рай, обсипан със злато, сапфири, смарагди и аметисти.

Но тогавашните архиереи предпочитаха яйцето днес пред кокошката утре, като оставяха на наследниците на циниците, аскетите, скъсаните раса, въшките и смарагдите на рая, а те отслужваха литургия потънали в злато в същите онези храмове, където според Плутарх никой езичник не е смеел да влезе, ако е имал върху себе си нещо златно.^[34]

В това време Теон, който беше работил и като клисар, наведен над ухото на Йоана й обясняваше обредите на нашата литургия — например, че жителите на Изтока правят кръстния знак с три пръста, които символизират светата троица, и ги поставят първо на челото, защото божеството се намира на небето, след това на корема, за да покажат, че Исус слязъл в ада, после на дясното рамо, защото Синът седи отдясно на Отца, и най-сетне на лявото рамо, за да прогонят от сърцето си сатаната. След това й каза наименованието и обясни употребата на всяка част от свещеното всеоблачение на свещеника — поясът, който го опасва със сила, набедреникът, който е като меч на бедрото му, фелонът, чиито три ъгли символизират Исус Христос, крайъгълният камък на църквата, копието, което попът забиваше косо в светения хляб, за да припомни за онова копие, забито от римския войник в ребрата на Спасителя.

Докато Теон й обясняваше всичко това, свещеникът вече разрязваше втори хляб, който той превърна в тяло на Светата Дева, в чието действително присъствие в тайнствата вярваха тогавашните православни, понеже един ден, когато попът произнасяше „изрядно о просветей Богородице“ хлябът на приношението изведнъж се превърна във видима Света Дева, която държеше своя син в прегръдките си.

Останалите хлябове бяха посветени на свети Йоан Кръстител, на пророците, мъчениците и други светии; подир тях бяха споменати и живите, т.е. архиепископът, поповете, благодетелите на Църквата и други и след като всички си взеха полагащия им се пай от жертвоприношението, както това ставаше и преди, в същия този храм на празника на Тезей дяконът прекади светия престол и Астериска, сетне изпяха „Из глубини“ и после…

Но смятам, че е излишно да чуем докрай литургията, която впрочем беше, както и днес, византийска и такава според католиците ще остане, за наказание за схизмата, вовеки веков, неспособна за развитие и закрепена за средновековните форми както стридата за скалата.

Двамата германци се удивляваха на продължителността на това безкрайно свещенодействие, което впрочем беше съкратен вид на съкратеното чинопоследование на свети Яков^[35], а пък от своя страна и потомците на Перикъл гледаха учудено двамата чужденци, както естественикът гледа някой интересен екземпляр от животинското царство, и не можеха да свържат калугерското им расо с безбрадото лице и късите коси.

Когато богослужението свърши и всеки си взе просфора, около двете чада на Запада се образува многоглав кръг от любопитни, които ги оглеждаха от главата до петите и ги разпитваха откъде са и как тъй, щом са калугери, не се срамуват да си бръснат брадата и нещо още по-ужасно — да носят гащи, което източните калугери считаха за непростима разпуснатост.^[36]

Йоана и Теон едва смогваха да отговарят на всички тези въпроси, а в същото това време човешката верига около тях се затягаше все повече и започна да затруднява дишането им; Фрументиос, който нито разбираше гръцки, нито беше много-много търпелив, се мъчеше вече да си проправи път с юмруци, когато, за техен късмет, се намеси епископът и ги отърва, като сгълча паството си за дързостта му.

След това той покани двамата чужденци на архиерейската си носилка, крепена на раменете на осем новопокръстени, който служеха за коне на негово блаженство, и ги отведе в епископията си в подножието на Акропола, където беше приготвен банкет с многобройни ястия, за да бъде отпразнувано тържествено възстановяването на иконите.

Масата беше сложена в градината под сянката на един стар платан и се огъваше под тежките кани и месните гозби, чийто дъх се смесваше с уханието на цветята.

Скоро започнаха да пристигат и поканените.

Повечето от тях бяха правоверни калугери, които бяха потърсили убежище в пещерите и планините през епохата на иконоборството, за да не бъдат принудени от Теофил да заплюят светите икони или да се оженят за някоя калугерка насред пътя. Тези добри отшелници бяха добили див и страшен вид, понеже бяха прекарали дълго време сред зверовете.

Сред тях личаха отец Матей, от чиято уста излизаха червеи поради прекаленото постене; Атанасий, който никога не си беше мил лицето и краката и не беше ял сготвено ядене, защото, когато виждаше краткотрайния огън в кухнята, си спомняше за неугасимия огън на ада; Мелетий, чието тяло беше покрито с лоши рани като на Йов. Обаче Йов се чешеше, за да се облекчи, с една мидена черупка, докато свети Мелетий, когато някое червейче от раните му падаше на земята, го вдигаше и го поставяше отново на мястото му, за да увеличи телесните си страдания и отплатата на душата си.

След тези трима пристигна отец Пафнутий, който, изпаднал постоянно в небесен екстаз, никога не се грижеше за земните потребности, така че често пъти му се случваше, когато бива жаден, да изпие олиото на кандилото си вместо вода; свети Трифон, който никога не беше носил чиста риза, понеже обличаше винаги мръсното бельо на игумена си; отшелникът Никон, който беше изпаднал в плътски грях и за покаяние се беше уединил в едни гробища, където беше преживял тридесет години — спеше прав като конете и ядеше само тревата, която растеше по оросяваната от сълзите му земя.

След тях дойдоха и други калугери от планините, като пристъпваха бавно и несигурно и се подпираха на дълги тояги. Някои от тях бяха с отрязани крайници като древните статуи и всички без изключение бяха мръсни и издаваха една непоносима миризма на пости, святост и чесън.

Клетата Йоана се отдръпваше ужасена от тези отвратителни произведения на източния фанатизъм, като ту запушваше носа си, ту затваряше очи и се питаше със съмнение дали това бяха човешки същества и си припомняше неволно всичко, което беше чела у древните за песоглавците или за маймуночовеците, или в синаксарите за сатирите, които живеели заедно със свети Антоний в Тиваидската пустиня и спорели с него по богословски въпроси.

На тези мръсни и разядени от червеи скелети, за които удоволствие и погубване на душата, ад и чистоплътност означаваха едно и също нещо, тези калугери, значи, отшелници, пустинници и аскети, чийто спомен само буди съжаление и ужас днес, бяха на голяма почит при царуването на благочестивата Теодора както водачите на колесници при Михаил III и маймуните при папа Юлий и честолюбивият придворен епископ Никита беше принуден да ги ухажва, както у нас кандидатите за депутати подават ръка на отрепките от пазарищата и на разбойниците от планините.

Освен тях, калугерите, значи, на трапезата на епископа бяха поканени двама учители по гръцка литература, един астролог и трима евнуси от византийския двор^[37], които бяха донесли в Атина императорската заповед за възстановяването на иконите.

След като всички седнаха и се прочете „Богатии обнищаша“, Никита отряза парче хляб и го постави върху сребърен поднос пред иконата на Богородицата, която на банкетите на тогавашните християни получаваше винаги първа пая си както дъщерята на Рея при древните. Сетне епископът се погрижи и за гостите си, като разряза с нож корема на една тлъста коза; из него веднага се разнесе миризма на чесън, кромид и праз, с които с удивително умение беше напълнено животното.^[38]

След козата поднесоха риба, гарнирана с хайвер, а подир това овнешко с мед и дюли.

Йоана, навикнала на простите, без сосове гозби на тогавашна Германия, където дори и пировете започваха и завършваха като в Илиадата с печено месо, бодна колебливо и недоверчиво вилицата си в тези сложни произведения на византийската кухня. И когато опита виното на Атика, което беше примесено с катран, гипс и смола^[39], тя отдръпна ужасена устните си, защото се уплаши да не би тези атиняни да са й дали и на нея да пие бучиниш като на Сократ.

Съседът й калугер й поднесе в замяна друга чаша, но и тя предизвика още по-голямо отвращение у нашата германка, понеже беше пълна с едно калугерско питие, наречено валанио^[40], изнамерено вероятно от свети Антоний, когато варял жълъди на прасето си, и което се е запазило и до ден-днешен из гръцките училища, където се поднася уж като кафе на нещастните пансионери.

С две думи, и Йоана, и Фрументиос седяха пред тази отрупана с ястия трапеза гладни и жадни като посланиците на франките на пировете на Никифор, докато най-сетне гостоприемният Никита ги съжали и заповяда да им донесат печени гугутки, мед от Имитос и чисто хиоско вино; щом видяха червената кана с божественото питие, намръщените лица на добрите аскети светнаха от радост както адът, когато в него слязъл Спасителят, и всички поднесоха нетърпеливо чаши към пурпурния нектар от родината на Омир, доказвайки по този начин, че човешката природа има, разбира се, странни вкусове, като бременните жени, и че може да обикне жълъдовото питие, мръсотията, свинете и смолата, но щом блесне под какъвто и да е вид истинското и неподправено хубаво нещо, веднага се насочва към него както магнитната стрелка към полюса, а пък гостите на Никита към каната с хиоското вино.

Софисти ми се струват на мен онези, които твърдят, че всеки народ или човек си има своя представа за хубавото нещо, и невярна ми изглежда поговорката „На вкус и цвят другари няма!“ От същото тесто са направени на всички адамови потомци очите, ушите и устните, „всички сме един хляб и едно тяло“^[41] и на всички им харесват черкезките девици, индийските диаманти, арабските коне, колоните на Партенона, цариградското грозде, краката на испанките, ледът през лятото, италианските песни и френското вино; дори и африканските негри предпочитат белите жени пред арапкините. Ако в някоя от нашите църкви се появеше една от Богородиците на Кореджо или изведнаж зазвучеше някоя молитвена мелодия от Росини или Моцарт, към тях, струва ми се, щяха да се извърнат истински православните очи и уши, а достойни да се нарекат схизматици щяха да бъдат онези, които щяха да предпочетат византийските мрачни рисунки и провикванията през носа.

Никита черпеше гостите си, като произнасяше един стих от Притчите: „пийте виното, което аз приготвих за вас“^[42], а калугерите поднасяха чашите си и пееха Исайевото „Хайде да вземем вино и да изпием опиянението“^[43] и преди да пият, затваряха благочестиво очи, изпълнявайки изричната заповед на Соломон, която забраняваше на пиячите да погледнат виното, преди да го изпият^[44], както Мохамед забранява на турците да видят жените си, преди да се оженят за тях.

Когато човек се напива лесно, това означава, че не е пияница, а когато пожелава всички жени, които вижда, това показва, че е бил дълго време целомъдрен. Главите на тези добри аскети, които от толкова години вече познаваха само опиянението от молитвата и небесния екстаз, скоро започнаха да се въртят като земята около слънцето.

И както старите воини обичат да разказват след вечеря за битките и за победите си, така и гостите започнаха да се хвалят с чудесата и подвизите си; един разправяше как е бил нагостен от беден човек, който нямал нищо друго да му предложи освен малко леща, и как тогава той посял в брадата му едно житно зърно и то толкова много се размножило, че добрият човек, друсайки брадата си, напълнил петдесет чувала с жито.

Друг разказа, че по заповед на игумена си посадил в манастирската градина пастирската му патерица, която поливали всеки ден с вода и сълзи и след три години тя се хванала и дала толкова много и разнообразни плодове — ябълки, праскови, череши, смокини и грозде, че всички негови събратя се нахранили с тях.

Свети Никон разправи как сърцето му го боляло от копнеж да види преславната красота на Богородицата и затова постел и се молел денем и нощем, докато най-сетне милостивата Царица на вселената се съжалила над него и му се явила с такъв блясък и красота, че той бил заслепен и останал едноок; и щял да ослепее напълно, ако не бил сварил да затвори едното си око.

След тях говори свети Панкратий, чиято патерица карала камъните да разцъфват като лилии; атинският пустинник Егидиос, чиято сянка изцелявала болните, връз които падала, така че когато минавал по улиците на града, болните се биели около него както древните за сянката на магарето…

Такива и други подобни чудеса разказваха добрите отшелници, като пиеха хиоското вино за здравето на православната и любима тяхна господарка Теодора. И не мисли, читателю, че всички тези неща са видения на екзалтирани калугери или безсмислици от житиеписците; напротив, това са чудеса автентични, признати от църквата, които всеки православен е длъжен съгласно канона на дълбокоуважаемия вселенски събор в Никея да приема за верни с цялата си душа и ако се опита да ги оклевети като невъзможни или да ги изтълкува погрешно по своя воля, проклет да бъде!

Докато отшелниците говореха за чудеса, Никита разискваше с двамата бенедиктинци и с византийските евнуси за догматиката.

Първо на първо той запита Йоана какво учеха западните мъдреци за светите дарове^[45], дали, значи, вярват, че хлябът и виното се превръщат действително в плът и кръв на Спасителя, или ги считат за символ и образ на тялото божие.

Този въпрос занимаваше тогава духовете както днес източният и Йоана, понеже не знаеше мнението на човека, който им оказваше гостоприемство, отвърна дипломатически, че както слънцето е на небето, а светлината и топлината му са на земята, така и тялото на седящия отдясно на Отца Христос се намира в хляба и виното на причастието.

Но този метафоричен отговор не се хареса на Никита и той, понеже беше привърженик на действителното присъствие, обясни на Йоана, че хлябът и виното са самото мъртво тяло на Спасителя, а стомахът ни — неговият гроб, където бива погребано от попа, но скоро възкръсва из него, както след разпятието е възкръснал и Исус, след като е престоял три дни в гроба.

Сетне я запита дали западните християни също почитаха Светата Дева под името Богородица и Йоана отвърна, че понеже яйценосни наричали кокошките и живородни^[46] — котките, страхували се поради сходството на думите да не предизвикат възмущението на вярващите и освен това да не дават повод на езичниците да сравнят Божията майка с Рея както последователите на Хипатия^[47] в Египет.

След това Йоана пожела да постави на свой ред натясно епископа и го запита защо източните попове не подстригват косите си и престъпват съветите на апостол Павел, който считал за женствено и позорно мъжът да има дълги коси.^[48]

Понеже не знаеше какво да отвърне на това, Никита^[49] почеса дългокосата си глава и върна разговора отново за догмите, за освещението, за двойната природа на Исус след възкресението, дали словото се е съединило с тялото на Спасителя вътре в корема на Светата Дева или пък след раждането, и за други богословски възли, които отците разрешили в Ефес с ножа, както Александър Велики гордиевия възел, или с ритници, както магарето любовните и тревопасните си свади^[50].

Междувременно беше се мръкнало и дяконите, които прислужваха, побързаха да донесат свещи, та спорещият техен епископ да бъде на светло, за да не стане помрачен^[51] като отците, които премахнаха иконите при Копроним.

Но пируващите, уморени от този труден спор, оставиха доводите, за да вземат отново чашите. И Йоана, замаяна от виното и от крясъците на калугерите около нея, които вече учеха чиниите да танцуват и чашите да летят, стана тихо и излезе от епископията, последвана от верния Фрументиос.

Градината се намираше, както казахме, в подножието на Акропола, така че като се изкачиха малко, влюбените се озоваха на върха на тази мраморна скала, за която привържениците на крайната цел биха казали, че е била поставена нарочно там, за да служи за пиедестал на паметниците на Перикъл, както по тяхно мнение носът е поставен сред лицето, за да крепи очилата.

Беше часът, когато таласъмите, ведите и другите обитатели на мрака излизат из червясалите гробове или от вратата на ада, понеже триглавият Цербер не я пази вече, и бродят из полята, като смущават сънищата на овцете и целувките на влюбените.

Но моите калугери, които си бяха окачили на врата по един зъб на света Сабина, избягваха по този начин лошите срещи. Отдалеч само те видяха едно стадо чудовища с магарешки глави^[52], които поклащаха дългите си уши и гледаха любовно луната, като търсеха под нейната светлина очаквания Месия. Също така два-три пъти те се препънаха в спящи върху плочите на Пропилеите калугери, които дори не се помръднаха, защото гърците бяха вече навикнали да бъдат тъпкани като грозде от нозете на чужденците.

Йоана не беше виждала дотогава други храмове освен огромните каменни блокове на друидите и няколко безформени римски развалини, а църквите в родината й бяха повечето дървени и груби като германците, които ги бяха построили, така че тя не можеше да се нагледа — възхищаваше се на колоните на Партенона и на Кариатидите на Ерехтейона, чиито нозе добрият Фрументиос целуваше, като питаше дали не са вкаменени ангели.

Храмът на дева Атина принадлежеше тогава на дева Мария. Но в този час нито псалми, пети през носа, нито погребален дъх на тамян или тягостен камбанен звън не смущаваха очарованието на възпоминанията. Само няколко кукумявки^[53], които се бяха сврели в празнините на покрива, издаваха от време на време тъжен крясък, сякаш оплакваха изгнанието на господарката си. Дискът на Хеката, покрит от прозрачни облаци като скромна девица от нощницата си, светеше неподвижно на неизмерима височина и разливаше върху безсмъртните мраморни творения белезникава и смътна светлина като онази, която хвърлял върху спящия Адонис, когато богинята отивала при него в долините на Латмос. Колоните на Олимпиона, статуята на Илисос, сините вълни на Фалирон, върховете на хълмовете, увенчани с църкви или паметници, всичко това образуваше около двамата млади един пояс, по-прелестен и от този на Афродита; и насладата, която изпитваха от тази гледка, беше двойно по-голяма, тъй като те, понеже бяха пияни, виждаха всичко двойно.

Йоана беше седнала на една мраморна скамейка, а Фрументиос, легнал в краката на приятелката си, й показваше храма на Безкрилата Победа, като си пожелаваше и тяхната любов да остане без крила.

За такива неща си приказваха те, като прекъсваха често думите си както писателите със запетаи изреченията, и най-сетне заспаха върху гладка постеля от пентелски мрамор.

На другата сутрин, след като отърсиха съня от клепачите и утринната роса от расата си, те слязоха от Акропола, за да разгледат и Атина.

Сърцето на Йоана се разтуптяваше едновременно от любопитство и страх, като си помислеше, че след малко щеше да се любува на пълния с идоли град, чиято външност само според свети Григорий беше опасна за душата на християните както срещата с предишната прелестна и усмихната любима за мъж, женен за грозна и намръщена жена.

Но и надеждите, и страховете на героинята ми бяха напразни.

Отдавна византийските императори бяха съборили тези творби на Мирон, Алкамен и Поликлет^[54], на които се е възхищавал свети Лука и ги е зачитал и самият Аларих^[55]. Това разрушително дело бе започнало през времето на Константин и завършено при Теодосий Малкия.

И не само над камъка изразиха християнската си ревност неуморните иконоборци, но и над всички клетници, които биваха заподозрени, че са останали верни на бащината си вяра. Всеки, който заколваше агне за някой семеен гуляй, занасяше цветя на гроба на баща си, събираше лайкучка при лунна светлина, парфюмираше дома си или носеше окачен на врата си талисман против треска, биваше обявен от качулатите шпиони за магьосник или езичник, оковаваха го в тежки вериги и го изпращаха в Скитополис, където беше християнската кланица. Там именно заседаваха благочестиви съдии, които се надпреварваха кой повече езичници да изпече на скара, да свари във врящо масло или да насече на парчета.

Хиляди жития разказват за подвизите на християнските мъченици, от чиито рани капело мляко и които пламъците разхлаждали, но никой още не е написал действителния синаксар на онези мъченици, пролели вместо митическа истинска кръв, и които, вместо да бъдат разхлаждани, биваха погълнати от огъня на християнската непримиримост, по-изгарящ, изглежда, от пламъците на езическата суровост.

Двамата бенедиктинци, следвани от Теон и цяла тълпа атиняни, които както по времето на апостола не се занимаваха с нищо друго освен да разказват и слушат новини, обиколиха целия град, който, лишен от статуите и храмовете си, приличаше на ослепения от Одисей Полифем.

Там, където преди това се издигаше статуя, сега имаше забит дървен кръст, а където някога се възправяше храм, сега стоеше микроскопична църквица, увенчана с кубе, което приличаше на каменна перука. Тези църквици бяха построени от атинянката Евдокия, която искаше да принесе в дар на всеки светец отделно жилище и затова бе принудена да построи множество колиби, които повече напомняха за архитектурните произведения на бобрите, отколкото за величието на непознатия бог. Пред вратите им седяха калугери и аскети, които чешеха раните си или изстъргваха древни ръкописи, за да пишат синаксари, плетяха кошници, закусваха с кромид и може би и те благодаряха на бога, че са се родили гърци, а не варвари.

Двамата чужденци се възхищаваха само на древната красота на жените. В онзи век Атина беше гинекеят на византийските императори^[56], които вземаха оттам жените си както техните наследници — султаните — изсред черкезките.

Това подобряване на атическата раса започна от годините на иконоборството, когато бяха изхвърлени византийските икони и жените, вместо да гледат непрекъснато слаби Богородици и мършави светци, вдигнаха отново поглед към барелефите на Партенона и раждаха децата си подобни на тях; така че и от гледна точка на изкуството е нужно, струва ми се, едно реформиране на църковната ни иконопис.

Едно от доказателствата за влиянието на иконите са и жените на еврейските банкери в Прусия — понеже броят от сутрин до вечер талери и жълтици с лика на кайзер Вилхелм, те раждат деца, които толкова много приличат на монарха, че той с право се нарича баща на поданиците си.^[57]

Но освен от красотата на жените двете чада на Севера се възхищаваха и от необичайната за тях благопристойност на девойките, които, загърнати в дългите си була и притиснали се до майките си като сабя до бедрото на войник, вместо да раздават погледи като просфора на минувачите, свеждаха очи надолу, за да избягват траповете и да не се отклоняват от пътя, и се изчервяваха, когато вятърът раздвижваше гънките на дрехите им; те се различаваха във всичко от днешните момичета, които толкова много приличат на омъжени жени, че човек се чуди за какъв дявол бащите им все пак им търсят съпрузи.

След като минаха край Кулата на ветровете и през агората, където с изненада видяха как управници и епископи купуваха всекидневния си праз, те стигнаха пред Пиколо^[58], но вместо философи завариха астролози, гадатели, тълкуватели на сънища и учители, които веднаж седмично слизаха от училищата си горе на Имитос, за да привличат ученици със сладостта на словото си и на пълни с мед стомни — защото, тъй като учителствуването не смогваше да задоволи нуждите им, те намериха за добре да го допълнят с пчеларство, за да живеят.

Цели десет дни отдели Йоана, за да разгледа заедно с другаря си старините, църквите и околностите на Атина, и други десет дни си отпочина в гостоприемния манастир в Дафни.

Калугерите бяха готови да предложат пожизнено гостоприемство на двамата бенедиктинци, чиито потомци скоро щяха да ги прогонят от манастира им като хищни вълци.^[59]

Но постната диета, дългите молитви, сламената постеля и смрадта на добрите отци не можеха по никакъв начин да задоволят задълго тези чада на Запада, свикнали в безнравствените манастири на Германия да ядат и да се мият всеки ден. Затова те се отказаха от славата на последователите на свети Василий, великосхимниците и ангеликийците, и понеже намираха тежки и каноните на малосхимниците, те се приобщиха към идиоритмийците^[60], които бяха свободни да си извоюват с повече или по-малко пости и бичуване някое по-високо или по-скромно място в рая и бяха свободни да отидат и в ада, ако обичаха ближния си, виното и месото.

Близо до манастира се намираше едно свободно отшелническо жилище, тъй като свети Ермилос, който живееше там, беше умрял, понеже се бе зарекъл да не поема друга храна освен светото причастие и бе издържал само десет дни на тази диета.

Там устроиха своя дом двамата влюбени, като похарчиха малкото си пари, за да си купят дебела постеля, дълъг ръжен, меден котел, стомна дървено масло, две кози, десет кокошки и едно голямо куче, за да пази всичко това, а колкото за потребите, необходими за спасението на душата им — бича, черепа и добрия пример — тях ги получиха безплатно от наследството на покойния.

Първите дни след настаняването бяха за двамата бенедиктинци непрекъснат празник.

Постите бяха преминали и Исус беше възкръснал. Навред отекваха целувки и агнета се въртяха над огъня, а природата, сякаш за да отпразнува тържествено възкресението на Спасителя, захвърляше зимните си одежди както млада вдовица траура си. Лавровите дървета на Аполон се червенееха, зеленината покриваше развалините и пролетта учеше магаретата да играят хоро около другарките си.

Йоана се събуждаше в зори, вдишваше с наслада утринните планински ухания, издояваше козите, понеже тогава още нямаше закон, който да забранява на калугерите да доят, защото това пораждало у тях лукави помисли, береше череши, от които капеше роса, сваряваше яйца и събуждаше Фрументиос.

След закуската той отиваше да лови риба или да поставя капани за зайци, Теон обработваше градината, а Йоана се оттегляше в килията си, където или преписваше жития на светци които продаваше, за да увеличи домашните си доходи, или прекарваше деня си в четене бляновете на Платон или въздишките на Теокрит; тези ръкописи й биваха давани в заем или подарявани от калугерите със същата безкористност, с която и лисицата от баснята давала ечемика на коня.

Вечеряха пред вратата на скита^[61], под един стар бор, наричан от селяните Патриарха заради височината и старостта му, а плодовете на градината, риболовът и ловът правеха трапезата на двамата калугери нещо изключително в планината, понеже те като саксонци и бенедиктинци бяха по природа всеядни.

Йоана, която четеше денем и нощем гръцки философи, а понякога и апостолически и еретически отци, живели преди да бъдат измислени постите, догмите и тропарите, беше полека-лека изстъргала калугерската си ръжда. И понеже беше умна и разсъдлива, беше си създала за себе си един особен вид поносима религия, много сходна със системите на днешните й сънародници, които благодарение на напредъка на културата и на богословските школи в Берлин и Тюрингия съумяха да изградят едно християнство без Христос, както рафинираните готвачи успяха да направят таратор без чесън, а г. П. Суцос — стихове без поезия.

Фрументиос, готов като героите от школата на романтиците да дели с приятелката си рая или ада, ядеше заедно с нея пилета в петък и агнешко в сряда.

В Рим, когато идвал на власт някой нов диктатор, преставала всяка юрисдикция; така е и с любовта — когато стане абсолютен господар, всички останали чувства угасват в сърцето както звездите на небето, щом изгрее луната. Зевс забравял божествеността си и се кичел с пера или рога, за да достави удоволствие на любовниците си, Аристотел със самар на плещите и юзда в устата подлагал седемдесетгодишния си гръб на Клеофила, която го използувала за каквото използуват магарето в Индия, а Фрументиос не само месо в петък, но и бой беше готов да яде всеки ден за хатъра на Йоана.

Миризмата на тази нечестива кухня скандализираше много благочестивите ноздри на почтените калугери. Мнозина от тях, когато минаваха край скита, се прекръстваха и запушваха носа си, както Одисей запушил ушите на другарите си, за да ги опази от песента на сирените; а най-дръзките влизаха вътре, за да заплашат месоядните калугери с пламъците на ада или с отлъчване от църквата. Но Йоана ги посрещаше толкова любезно и с такава радост им поднасяше най-тлъстото мезе, че великосхимниците, последователите на свети Василий, които не ядяха друго хвъркато освен мухите, паднали случайно в постната им чорба, си отиваха често пъти с пиле в корема и грях на съвестта си.

А в това време славата за ума, красотата и знанията на младия брат Йоан се беше разнесла из цялата планина и започваше да се спуска и към града.

Мнозина от мъдрите учители от Имитос оставяха кошерите и учениците си и отиваха да посетят героинята ми, за да поговорят с нея за щекотливите проблеми на догматиката или за демоните и гадаенето по вода. И самият архиерей Никита идваше много пъти да си отдъхне под сянката на великанския бор и се удивляваше като Петрарка, как е могъл плодът на познанието да узрее толкова бързо под русите къдри на тази двайсетгодишна глава.

И не само поповете и мъдреците, но и управниците и благородниците на новия Рим, които минаваха оттам, научиха полека-лека пътя за скита. Никой не минаваше през Дафни, без да почука на вратата на бенедиктинците, и мнозина, като гледаха заоблените ръце или целуваха белите пръсти на Отец Йоан, биваха обхванати от някакво необяснимо вълнение, сякаш демонът на сладострастието впиваше зъби в сърцата им.

Йоана смяташе мъжките си дрехи за сигурна броня срещу всеки лукав помисъл и понеже още не познаваше нравите на тези неоплатоници, вдишваше ненаситно дъха на ласкателствата и впрягаше всеки ден в колесницата си по един нов поклонник на безкрайната си мъдрост и на алените си устни.

Често пъти, както седеше заобиколена от цял рой хора, тя си казваше с въздишка колко по-горещи почитатели би имала, ако вместо да крие под расото прелестите си като златно острие в оловна ножница, би разкрила изведнаж истинския си образ, като облече копринена дреха и разпусне русите си коси върху раменете.

Отначало Фрументиос се радваше на успеха на приятелката си, но скоро започна да забелязва в държането на Йоана някои промени, които го обезпокоиха, както първите бръчки разтревожват кокетната дама. Под охранената и мъжествена външност на младия монах се криеше сърце, по-меко и от свещ, защото той беше роден, за да люби, както славеят, за да пее, и магарето — за да рита. Беше способен да глътне двеста кестена, без да почувствува и най-малката тежест в стомаха, но не можеше да преглътне нито прозявка, нито хладен поглед от страна на приятелката си; и това след седемгодишен съвместен живот!

Според моралистите насладата е гробът на любовта; аз обаче бих я оприличил на духането на онзи Езопов сатир, което причинявало ту горещина, ту студ.

Но така или иначе целувките и ласките на героинята ми бяха станали за горкия Фрументиос потребни като всекидневния хляб и колкото повече намаляваха, толкова повече растеше неговото желание, както би нараснал и апетитът му, ако отнемеха част от всекидневната му храна.

Месеците и годините минаваха, Йоана ставаше все по-хладна, колкото по-широк ставаше кръгът на нейните почитатели; унинието на клетия младеж растеше с всеки изминат ден, тъмен облак се разстилаше върху младежкото му жизнерадостно лице като черно було върху цъфнал розов храст. Дълго време той се мъчи да скрие слабостта си, но на края сълзите преляха из очите и жалбите из устните.

Йоана се стараеше отначало да успокои другаря си, като го уверяваше, че тъмните облаци, които го обграждаха, са само черни пеперуди, рожби на възбудения му мозък. Но Фрументиос не беше човек, който се убеждаваше лесно, а на жените бързо им дотяга еднообразната меланхолия. И Океанидите дори, макар че са били богини, останали само един ден да утешават Прометей, а след това жалбите му им омръзнали и те го изоставили на скалата с орела, който му разкъсвал вътрешностите.

Така и героинята ми, след като отпущаше на другаря си някоя краткотрайна утеха или бърза целувка, както човек хвърля някоя пара в ръката на просяк, обръщаше му гръб през нощта, за да спи, а през деня — за да бъде сред книгите или сред придворните си, чиито посещения следваха непрекъснато от сутрин до вечер.

Фрументиос обикновено седеше в един ъгъл на килията и преглъщаше като Омировите герои своята жлъч и когато се чувствуваше неспособен повече да задържи сълзите или юмруците си, изскачаше навън и отиваше да оскубе някое пиле за обяд или някоя маргаритка, за да узнае дали Йоана го обичаше.

Но невъзможно беше едно такова положение на нещата да продължи вечно. Младият калугер решаваше ту да откъсне главата на Йоана, ту да скъса всяка връзка с нея. Желанието да се хареса и кокетирането на героинята ми вземаха с всеки изминат ден все по-сериозен характер, както пишат вестниците. Един игумен, двама архиереи и управителят на Атика знаеха вече съдържанието на расото й, и много други го подозираха, а трети поднасяха на брат Йоан ласкателствата на платоническото обожание. А Фрументиос не преставаше да мърмори и да ругае любимата си, която на края изгубваше търпение и му даваше отговори, сухи като каламатски смокини.

Отношенията между двамата млади бяха заприличали полека-лека на онези индийски смокини, с които е опасана кралската градина и чийто плод трае един ден, а бодлите им — цяла година. При това всеки път, когато Фрументиос намисляше сериозно да се раздели с приятелката си, той чувствуваше как косите му настръхваха от ужас. Не можеше да живее нито с нея, нито без нея; и понеже нещастният младеж не знаеше, че женското сърце е подвижен пясък, върху който човек може да издигне само палатка, за да прекара една нощ, беше построил върху него къща, където смяташе да прекара целия си живот.

Когато бе прогонен от този Едем, вместо да се примири като Адам с присъдата, той се мъчеше по всякакъв начин да влезе отново в забранената градина, чиято врата му бе затворена от студенината и злобата на Йоана, както ангелът бе преградил с меча входа на рая. Фрументиос ту падаше в краката на любимата си и се мъчеше да я разчувствува със спомените за безбройните им целувки и клетви, но думите му се плъзгаха по равнодушието й както дъждът по листата, ту, понеже нямаше вече никаква надежда, се мъчеше да изтръгне по всякакъв начин любовта от сърцето си, както градинарят изкоренява някой смърдящ стрък лук, поникнал сред хелиотропи; но вредното растение беше пуснало дълбоки корени, така че след напразни усилия той изоставяше опитите си, строполяваше се на земята, потънал в пот, и проклинаше като Йов деня, в който се бе родил, и деня, в който бе казано: заченат е мъж.

И не мисли, читателю, че Фрументиос беше заприличал на някой Еротокритос^[62], на Суцовски герой или на някое друго подобно двукрако от зверилницата на романтизма; напротив, той беше кротко и благочестиво чедо на Германия като онези, които тази класическа родина на бирата и киселото зеле раждаше, преди да бъде покварена от стоновете на Вертер и богохулствата на Щраус^[63] и Хегел, и обичаше Йоана може би, както Аристип обича Лаида^[64] и както котките — млякото.

Обаче, освен нея нито познаваше, нито беше възможно да намери друга жена в Атина, защото потомците на Солон^[65] не бяха още цивилизовани като днес, и майките, съпрузите, братята и други подобни досадни същества, които окръжават жените както бодлите розите, не си оспорваха още правото да държат свещта на чужденците, дори когато бяха адмирали или дипломати. Тогавашните атинянки подаваха ръка само на византийските императори, и то само дясната. Всички тези неща правеха положението на нещастния Фрументиос ужасно и оправдаваха безразсъдствата му, понеже, тъй като беше млад, цветущ и преливащ от здраве, жената му беше нужна както росата на ливадите.

В далечни страни определят поетите мястото и в митични епохи баснописците времето, когато са живели някои странни и чудовищни създания на растителното или животинското царство — лотоси, от които капе мед, пеещи дървета, крилати змейове, козоноги сатири, хидри, великани, сирени, герои, вълшебници, пророци, мъченици, светци и други такива същества, които никой от нас не е виждал освен на картина или насън; но и нравственото царство, ако може да се употреби този израз, има своята митология — героична преданост, благочестиви екстази, свръхчовешки саможертви, неразривни приятелства и други подобни трагически артикули или произведения на романистите.

Към тези химерични създания на миналите времена трябва, струва ми се, да причислим и любовта, такава каквато я разбираха средновековните рицари и погрешните тълкуватели на Платон; а според здравата философия любовта не е нищо друго освен съприкосновението на два епидермиса.^[66] И ако Фрументиос беше винаги готов да направи жертва за хатъра на Йоана, ако се валяше в нозете й и проклинаше часа, в който се бе родил, той вършеше това по същата причина, заради която и Адам бе простил на невярващата си жена — защото… нямал друга.

Но и героинята ми, макар че беше обкръжена от предани обожатели, не лежеше върху рози. Сълзите и жалбите на Фрументиос, при все че не я вълнуваха вече, дразнеха нервите й и често пъти й разваляха съня или апетита и най-лошото — разкриваха тайната на всички.

Според Атиней любовта и кашлицата са единствените неща, които не могат да се скрият. Що се отнася до мен (ако ми е позволено да имам мнение, различно от това на пияните следвечерни философи), считам, че, тъкмо напротив, нищо не би могло да се скрие по-лесно от нея, от любовта, значи, а не от кашлицата, когато тя е щастлива. Само завистта, тревогите, отчаянието и подобни любовни сосове се отпечатват като плесници от палач върху лицето, а радостта и щастието така пестеливо ни се дават от евините дъщери, че рядко преливат до степен, когато е трудно да се скрият.

Всички жени, без изключение, приличат на онези озверени римлянки от епохата на упадъка, които изискваха от жертвите, избивани на арените, да умират с радост, като свеждат безропотно врат под меча. Също така и Йоана, след като с всички средства — с ревност, студенина, капризи и други женски изобретения, изтезаваше клетия Фрументиос, сърдеше му се, ако някой вик на болка се изтръгваше из устата му сред изтезанията, или ако в отчаянието си той показваше юмруците си или вратата на килията на някой от съперниците си.

Междувременно скандалните сцени в скита вълнуваха всички качулати обитатели на Дафни, които вярваха, че Йоана — защото всички вече знаеха пола и лудориите й — беше някакво чудовище, изпратено от франките да погълне православната църква.

Вярно е, че и преди немного жени, светиците Матрона, Пелагия и Марина, бяха облекли расо и живели заедно с калугери, но те не бяха сторили това, за да ядат пилета в петък и да погубват душата на епископи.

Сред това разярено стадо имаше и някои калугерчета, които се мъчеха понякога да защитят красивата германка, но гласът им се губеше сред всеобщия крясък. Най-настървени срещу нея бяха няколко ангеликийски великосхимници, смрадливи като всички, които искаха да се харесат само на бога, но които пожелаха да се харесат и на Йоана, а тя изпрати едни да се подстрижат, а други на баня; сега те си отмъщаваха на високомерната калугерка, като хвърляха по нея, когато излизаше от килията си, анатеми, глави лук, камъни и проклятия.

И тъй, понеже вътре срещу нея водеше война Фрументиос, а навън — общественото мнение и при това виждаше как пламът на нейните поклонници охладняваше с всеки изминат ден от страх пред анатема, а дързостта на враговете растеше, Йоана започна сериозно да се замисля за бягство.

От осем години вече се намираше в Атина и познаваше всичките й паметници, ръкописи и жители, така че градът сега й се струваше противен като целувките на Фрументиос. Освен това тя гореше от желание да покаже на по-широка сцена познанията, красотата и ума си, защото наближаваше тридесет години, значи, една възраст, когато жените, понеже не са им достатъчни вече собствените им недостатъци, започват да се кичат и с нашите — честолюбието, педантизма, пиянското умиление и други мъжки пороци, от онези, дето могат да превърнат сърцето им в образец на женско съвършенство, както и Гърция стана днес благодарение на политическите си дейци образцово кралство на Изток.

Йоана не приличаше на онези пастирки на Овидий, които били доволни, ако единствен Атос слушал песента им или ако само поточето отразявало техния окичен с венец от цветя лик; тъкмо напротив — много пъти, надвесена над книгите, тя плачеше, като си помислеше, че мъдростта й ще остане неизвестна и невъзпята в този кът на Атика, както плачат и младите калугерки, когато се събличат вечерта и си казват, че бялата им като лилия красота я вижда единствен безплътният им и невидим жених.

В такова състояние на духа се намираше Йоана, когато една вечер, скитайки из Пирейското крайбрежие, след като се беше сбогувала с приятеля си Никита, който се завръщаше в Цариград, видя в пристанището един чужд кораб, чиито бели платна й се сториха като криле на ангел, идващ да я отведе от тази земя на изгнанието.

Корабът беше италиански — принадлежеше на генуезкия епископ Гуилиелмо Малкия^[67] и беше дошъл в Изтока, за да натовари тамян за всевишния и одежди за служителите му. Йоана заговори на латински на моряците, които бяха слезли на брега, и научи, че възнамеряват да тръгнат следната сутрин за Рим и че бяха готови да я вземат със себе си, за да замести корабния поп, отнесен от вълните, когато стоял на носа на кораба и се мъчел според обичая на католиците да укроти морската буря, като хвърлял в морето парченца светен хляб, който послужил за причастие на делфините.

След като уговори всичко, Йоана се върна при Фрументиос, който я чакаше в една пещера близо до пристанището Мунихия, където беше приготвил трапеза и постеля. Времето беше влажно, вятърът силен, а морето стенеше тъжно под пещерата. Младият бенедиктинец побърза да запали огън и Йоана седна до него да изсуши дрехите си, които вълните бяха намокрили.

Сърцето й, макар че беше станало безчувствено от кокетливостта и педантизма, беше обхванато от една особена тревога, като си помислеше, че скоро щеше да се раздели завинаги с този си другар, от когото от петнадесет години не се бе откъснала нито за миг. За момент тя помисли да го вземе със себе си в новите си странствувания; но своенравната ревност на клетия калугер, който поддържаше ръждясалата идея, че жените трябва да имат само един любовник както магаретата само един самар, а народите само един цар, го превръщаше в тежка и труднопреносима мебел.

Йоана не смееше и да се сбогува с него, защото се боеше сред тази пустош от сълзите или от юмруците му. По-милостиво, значи, и по-разумно беше според нея да го приспи в обятията си, преди да го изостави, както палачите в Юдея поднасяли на осъдените на смърт някакво упоително питие, преди да ги разпнат.

И тъй, тя положи главата на Фрументиос на коленете си и започна да го гали по косата с ръка, а по челото с устни; и незлобивият млад човек, който толкова много пъти бе руган, мамен и пренебрегван, в този миг забрави и недоверие, и ругатни, и грижи. Ласката на Йоанините пръсти затваряше всичките му рани, както френските крале преди конституцията лекуваха язвите на своите поданици с просто полагане на ръцете. Фрументиос, обзет от неизразимо блаженство, не знаеше на кого от светците да благодари за тази неочаквана промяна, защото в отчаянието си се беше обърнал към всички, и понеже отдавна не знаеше какво е сън, той заспа най-сетне върху прелестната възглавница, като обещаваше на всички тропари и свещи.

Когато на следния ден, преди още да се съмне, той разтвори ръце, за да прегърне приятелката си, вместо нея прегърна сламата на постелята й. Тогава Фрументиос скочи уплашено, протегна ръце и заопипва в тъмнината, както ослепеният Полифем търсел Одисей.

Зората се бореше още с мрака, когато нещастният млад човек, гологлав, бос и отчаян, излезе от пещерата; но никъде нямаше и следа от Йоана. След като преброди напразно два-три пъти целия хълм, той се спусна към морския бряг, скачайки като козел от скала на скала, викайки „Йоана!“ с цяло гърло. Пустите канари повтаряха този вик и колкото пъти Фрументиос, толкова пъти и те зовяха избягалата, сякаш съжаляваха нещастника; дори и слънцето се показа в този миг, за да му помогне в мъчителното му търсене.

Но брегът беше пуст. В морето се виждаше една лодка, която пореше вълните на Мунихия, а на кърмата й стоеше Йоана, загърната в расото си. Бегълката може би видя на брега младия човек, който простираше към нея ръце и след това скочи в морето, но извърна лице настрани и каза на гребците да карат по-бързо.

Скоро лодката се прилепи о корпуса на кораба, който вдигаше вече платна. Фрументиос след напразна гонитба, изчерпал надежда и сили, се строполи като корабокрушенец на пясъка.

Когато се съвзе, той пропъди като лош сън живота. Но часовете минаваха, слънцето изсушаваше дрехите му, а сънят не свършваше. За миг помисли да го удави в морето както Соломон мъката си във виното, но водата беше плитка, а освен това страхуваше се и от ада, където щеше още дълго време да чака Йоана. Повдигна след това към небето изпълнения си с жалба поглед, но никоя от светиците, които се намираха там, не се спусна да му поднесе устните си за утеха както Бакхус на Ариадна; сетне Фрументиос не беше жена и в състоянието, в което се намираше, кой знае дали нямаше да отблъсне рязко дори самата света Таида или русата Магдалена?

Когато се стъмни, той се върна в пещерата. Но каква нощ прекара пред постелята, върху която прелестите на Йоана още личаха отпечатани като вдлъбнатини!

Той остана там петнадесет дни, като се питаше „защо светлината е дадена и на злочестите и животът и на страдащите души?“^[68] На края обаче закрилникът му свети Бонифаций го съжали и му се притече на помощ от небето. Една нощ, когато Фрументиос, привършил с жалбите си, спеше върху крайбрежния пясък, този апостол на саксонците слезе от небесата, разтвори с един нож гърдите на спящия, бръкна със светите си пръсти в дупката, измъкна сърцето му и го потопи в една яма, пълна с вода, която преди това той беше осветил. Пламтящото сърце изцвърча във водата като хамсия в тиган и когато изстина, светецът го постави на мястото му, затвори раната и се върна и той на своето място.

Случвало ли ти се е, читателю мой, да заспиш с непоносима кашлица, да се изпотиш в съня си и когато се събудиш да откриеш, че си оздравял? Понеже не знаеш, че си добре, отваряш механично уста, за да платиш на проклетата кашлица обичайната дан. Но каква радост само изпитваш, когато не намираш в гърлото си неприятния звяр!

Така и Фрументиос, щом отвори очи, веднага се приготви да поднесе на неблагодарната Йоана обичайното сълзеизлияние; но неочаквано и за самия него очите му останаха сухи и добрият бенедиктинец почувствува нужда да закуси, а не да заплаче, след толкова дни гладуване.

Една млада пастирка мина след малко край него, като носеше стомна с мляко на главата си и цял низ краваи на ръка; Фрументиос я повика и закуси с удоволствие; и когато тази Амарилида взе една медна монета, целуна ръка на калугера и се отдалечи, като съчетаваше веселата си песен с глас на чучулига, гледайки я, Фрументиос разбра за първи път, че освен Йоана на този свят имаше и други жени. Изцелението, значи, можеше да се счита за радикално.

Така, благодарение на чудото на светията той се отърва от безсмисленото си страдание и тъй като на нас е вече непотребен като герой на роман, Фрументиос стана най-полезен член на обществото, способен, ако живееше днес, да упражнява която и да е професия, да стане пощенски раздавач, шпионин, депутат, зестрогонец или службогонец, да води книжата на хиоски търговец или да държи краката на някой осъден, когото бесят. Но в онази епоха Господи помилуй — то беше най-добрият занаят и Фрументиос стори добре, че си остана както преди калугер.

Преди обаче да догоня Йоана в Рим, ще си почина малко.

Великите поети, Омир и г. Суцос, пишат и насън прекрасни стихове, но аз избърсвам винаги перото си, преди да нахлупя на главата нощното си боне. Само на знаменитите мъже са простени сънливите изрази, а ние, скромните писачи, трябва да сме винаги будни^[69] както гъските на Капитола, които събудили римляните.

Бележки

[1] Но факт е, че не съм имал нищо друго предвид освен това да бъде един миг на удоволствие. ↑

[2] След края на Римската империя единствен Карл Велики възстановил пощенските станции. Наследниците му отново занемарили съобщителните връзки. ↑

[3] Немски монах-доминиканец — богослов, философ, алхимик (1193–1280). Един от най-големите учени през Средновековието. ↑

[4] В църквите на Запад през средните векове чествували „празника на магарето“. ↑

[5] Историците го наричат ту Louis le Pieux, ту Louis le Débonnaire. ↑

[6] Хрисип действително е препоръчвал да се ядат мъртвите. ↑

[7] Един приятел на автора, игумен на манастир в Румъния, му разказал как веднъж при един свой престой, в Света гора заварил в килията си повече от петдесет калугери, които душели жадно едно писмо, което той бил получил от една румънка. Калугерите познали по миризмата, че писмото било от жена. ↑

[8] Днешният Цюрих. Всички подробности за швейцарските градове от тази епоха са исторически. ↑

[9] Днешният Лион. ↑

[10] Касае се за религиозен благотворителен, орден, основан от св. Венсан дьо Пол през 1607 г. ↑

[11] Известен на времето си ясновидец. ↑

[12] Библейски пророк, изпратен от моавския цар Валак да прокълне израилтяните. По пътя пред него застанал ангел с гол меч в ръка — изплашената магарица на пророка придобила неочаквано дар слово и упрекнала господаря си, и той вместо да прокълне израелския народ, го благословил. ↑

[13] На Запад освен икони по църквите има и статуи на Богородицата, облечени в копринени одежди и накичени с обеци и огърлици. ↑

[14] Притчи, гл. XI, ст. 22. ↑

[15] Днешният Арл. ↑

[16] Непредаваема точно игра на думи: на гръцки партенотрофион значи пансион за девици, а партенофоторион умишлено създадена за случая дума, производна на глагола партенофторо — дефлорирам. ↑

[17] Според гръцката митология лотосът бил плод на страната на логофагите. Той бил толкова прекрасен, че чужденците, щом вкусвали от него, забравяли родината си. ↑

[18] Намек за прочутата хиоска мастика и дъвка. ↑

[19] Връх в Беотия (Гърция), посветен на Музите. Често името му се употребява като синоним на Пинд или Парнас. ↑

[20] Непозната до 1862 г. болест, чийто характерен признак е черната пот, която се стича от клепачите. Според някои тя била причинена от разлагането на лигавиците, а според други — от черния прах, който някои шегобийци си слагали в очите, за да се подиграят с лекарите… ↑

[21] Товит, гл. 6, ст. 7 и 8. ↑

[22] Constitutionelle. ↑

[23] Джузепе Мацини — италиански патриот (1805–1872). Основал тайната организация „Млада Италия“. ↑

[24] Известен е Съборът, който се е състоял през 585 г. в Масон, за да се реши дали жените принадлежат към човешкия род. ↑

[25] Малка река в Атика. Името й често се споменава в творбите на древногръцките поети и у Аристофан. ↑

[26] Авторът се подиграва освен със смисъла и със звученето на самия стих на гръцки: „сигалон егялон гелонта гала олон“. ↑

[27] Планина в Атика. ↑

[28] Когато Теодосий издал заповед да бъдат срутени всички древни храмове, някои приятели на древността предпочели, за да ги спасят от унищожение, да превърнат храмовете в църкви. Така храмът на Атина бил посветен на Богородицата, а храмът на Тезей — на свети Георги. ↑

[29] Повечето от светците са наистина древногръцки богове или полубогове, които са сменили само имената си. ↑

[30] Непреводима игра на думи: „възненавиденият от бога Богомил (на гръцки Теофил)“; „дарената от бога Божидара (на гръцки Теодора)“. Тези два израза на гръцки звучат, както следва: „теодоритос Теодора“ и „теомиситон Теофилон“. ↑

[31] Всички тези подробности са взети почти дословно от писмото на императорите Теофил и Михаил до Людовик I Благочестиви. ↑

[32] Света Вероника или Пруника — еврейка, която според преданието избърсала с бяла кърпа лицето на Исус, когато той се качвал на Голгота. Лицето на Христос останало изписано върху тази кърпа. ↑

[33] Джовани Мария Мастаи-Ферети (1846–1878). ↑

[34] В древността този, който носел нещо златно върху себе си, е бил длъжен да го остави при входа на храма, в който влизал. ↑

[35] Литургията на свети Яков траела цели шест часа. ↑

[36] Кардинал Хумберт в едно свое писмо до цариградския патриарх Михаил упреква гърците, че отлъчват от църквата свещениците, които носят гащи. ↑

[37] Сред висшите византийски сановници имало толкова много евнуси, че посланикът на император Отон, Луитпранд, помислил, че названието евнух било почетна титла на гръцките владици. ↑

[38] Описанието на ястията е взето от разказа на Луитпранд. ↑

[39] Същият Луитпранд много се сърдел на гърците за това, че смесвали виното си със смола и гипс. Този обичай, както и обичаят да се смесва виното с морска вода, датира още от древността. ↑

[40] Ферментирал сок от варени жълъди. За него споменава и Атиней. ↑

[41] Първо послание към коринтяните — гл. 10, ст. 17. ↑

[42] Притчи, гл. 9, ст. 5. ↑

[43] Исай, гл. 16, ст. 12. ↑

[44] Притчи, гл. 1, ст. 4. ↑

[45] Думата преосъществление не е била още измислена. ↑

[46] Непреводима игра на думи: на гръцки тези думи звучат, както следва: Богородица — Теотокос; яйценосни — оотокос; живородни — зоотокос. ↑

[47] Хипатия — жена, която се прочула като философ в Александрия и която била убита от фанатизирани християни (370–415). ↑

[48] Ако мъжът носи дълги коси, това е позор, но за жената — слава. ↑

[49] Може би има подходящ отговор, но авторът не го откри никъде, а поповете, които запита, не знаеха повече от Никита. ↑

[50] Според Евагрий цариградският патриарх Флавиан е бил убит при втория Събор в Ефес с ритници от Александрийския патриарх Диоскурий, който според Зонала имал лошия навик да рита като муле. ↑

[51] Непреводима игра на думи с епископос — епископ, и епискотос — помрачен. ↑

[52] През средните векове гърците вярвали в съществуването на някакви чудовища с магарешки глави и маймунски опашки; тези чудовища обожавали луната и се хранели със змии и насекоми. Някои църковни автори твърдят, че това са възкръснали евреи, които търсят Месията си. ↑

[53] Латинското наименование на кукумявката е Athene noctua. Кукумявката е символ на богиня Атина. ↑

[54] Прочути древногръцки скулптори. ↑

[55] Аларих I — вестготски цар от 396 до 410 г. Опустошил Тракия и проникнал в Гърция чак до Пелопонес. ↑

[56] Гинекей — в древна Гърция женското отделение в къщата. Императриците Ирина и Теофана са били атинянки. ↑

[57] Виж Хайнрих Хайне — Reisebilder — том II. ↑

[58] У древните гърци — портик, украсен с рисунки. Атинската галерия била украсена с най-хубавите творби на Полигнот. ↑

[59] Бенедиктинците действително заели манастира в Дафни в по-късно време. ↑

[60] Виж De consensu ecclesiae, кн. III, гл. 8 и „Изповедника“ на Никодим. ↑

[61] Скит — малко монашеско заведение, което зависи от определен манастир. ↑

[62] Герой от едноименната епопея на Винцентий Корнаро, издадена за първи път във Венеция през 1713 г. ↑

[63] Давид Щраус — германски богослов, автор на „Животът на Христос“, където той заявява, че гледа на евангелието като на легенда (1808–1874). ↑

[64] Прочута куртизанка в древна Гърция. Тя живяла през втората половина на V в. пр.н.е. Нейни обожатели били видни политически мъже, хора на изкуството и др. ↑

[65] Солон — атински законодател, държавник, поет и философ — един от седемте мъдреци на древна Гърция (640–558 пр.н.е.). ↑

[66] Определението е на Шамфор. ↑

[67] Гуилиелмо Малкия е заемал епископския престол в Генуа от 821 до 860 г. ↑

[68] Йов, гл. 3, ст. 20. ↑

[69] Непреводима игра на думи: на гръцки ексипнос означава и буден, и умен, хитър, човек с пъргав ум. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Емануил Роидис Папеса Йоана (4)

Метаданни

Данни

Папеса Йоана

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част трета

Емануил Роидис
Папеса Йоана (4)