Емануил Роидис
Папеса Йоана (3)

Част втора

Regrettez-vous de temps où nos vieilles romances ouvraient leurs ailes d’or vers un monde enchanté, où tous nos monuments et toutes nos croyances portaient le manteau blanc de leur virginité?^[1]

(Musset, Rolla)

Случвало ли ти се е някога, читателю мой, след като си прекарал деня в четене на някой средновековен роман, като „Подвизите на крал Артур“ или „Любовта на Ланселот и Гиневра“, да оставиш книгата да падне и, като сравниш тогавашната епоха със сегашната, да възжелаеш онези златни години, когато благочестието, патриотизмът и непорочната любов царяха в света? Тогава, когато верни сърца биеха под железни ризници и набожни устни целуваха нозете на Разпнатия? Когато цариците тъчаха хитоните на съпрузите си, а девиците стояха по цели години на терасите на замъците и очакваха завръщането на годениците си? Когато прочутият Ролан се оттегляше в някоя пещера срещу манастира, в който беше затворена любимата му, и пропиляваше тридесет години, гледайки светлината на нейния прозорец?

Много пъти при подобни възпоминания кръвта ми е пламвала и очите ми са се насълзявали. Но когато изоставих трубадурите и потърсих истината под праха на вековете, в летописите на съвременниците, в законите на царете, в протоколите на Съборите и в заповедите на папите, когато вместо Ерсарт разтворих Барониус и Муратори и видях разголено пред мен средновековието, заплаках тогава не защото бяха преминали, а защото никога не бяха изгрели в света на вярата и на героизма онези златни дни.

Оставихме Йоана да пътува заедно с двама светци, трима калугери и четири магарета. Пътят беше тъмен и неравен като стила на „Неа Схоли“^[2], така че хора и животни капнаха след двучасово пътуване по труднопроходимите пътеки и когато забелязаха отдалеч на върха на една височина червения фенер на една странноприемница, те се запътиха към тази спасителна светлина, както влъхвите към звездата, която им сочела яслите на Спасителя.

Още от времето на Тацит, та и до наши дни, лакомията и пиянството са смъртните грехове на германците; но гостоприемните жители на стара Германия се напиваха в колибите си и поднасяха вечеря и подслон на уморения пътник, а средновековните калугери, откакто свети Бенедикт беше заменил виното с бира на манастирската трапеза, живееха в кръчмите както древните гърци на агората.

Напразно Съборите и папа Лъв анатемосваха всички, които продаваха и пиеха вино, напразно гостоприемните отшелници построяваха своите жилища край главните пътища и в горите и предлагаха на пътника безплатно гостоприемство, зелена трева за ядене и суха трева за спане. Поповете при обиколките си влизаха понякога в килиите на отшелниците, когато времето беше лошо, но щом дъждът престанеше, изтичваха в най-близката кръчма. Днес странноприемниците се правят за пътешествениците, а през средните векове много калугери ставаха пътешественици заради странноприемниците.

Тримата преподобни отци, след като настаниха магаретата в обора, мощите на светците върху леглото на собственика на странноприемницата, а себе си пред огнището, понеже по онези места няма летни нощи^[3], разтвориха ноздри и подушиха миризмата, която идеше откъм кухнята. Тлъста гъска се въртеше на шиш над жарта, из която изскачаха искри, а друга гъска се вареше в хубаво ингелхаймско вино.

Видът на шиша и песента на гърнето развеселиха сърцата на добрите отци, които седнаха след малко около една мраморна маса и започнаха да точат ножовете и зъбите си, за да разкъсат плячката, когато неочаквано едно досадно досещане разстла тъмен облак върху радостните им лица.

— Петък! — каза Ралеиг, като отблъсна чинията.

— Петък! — отвърна и Лигун, като остави вилицата.

— Петък! — извика Регибалд, като затвори широката си уста, и всички загледаха гъските както Адам изгубения рай, като ядяха вместо тях ноктите си от отчаяние.

Тогавашните хора бяха покварени, пияници, развратници и мошеници, но не бяха изпаднали чак дотам, като днешните, да ядат месо през постните дни; в тогавашния рай имаше както в древния Олимп светци, закрилници на пиянството^[4], а пък тук на земята — епископи, които го допускаха по примера на Еклесиаста и на свети Августин; но който не спазваше постите, или биваше поразен от мълниите на огъня господен, или обесен от телохранителите на императора на някое високо дърво.

Йоана знаеше от опит какво значи глад, съжаляваше гладните си другари и тъй като беше изкусна в казуистическата наука, непозната на ориенталците, която имаше за цел да доказва, че черното е бяло, луната четвъртита, а порокът добродетел, опита се да открие посредством нея по какъв начин можеха да вечерят, без да прегрешат. И след като се чеса дълго време по главата, тя каза:

— Кръстете тази гъска риба и я изяжте без страх. Така направи и добрият ми баща, когато го хванаха езичниците и го принудиха, като го заплашиха със смърт, да изяде цяло агне в навечерието на Великден. Впрочем, и рибите, и птиците са били създадени в един и същ ден, така че месото им е сродно.

Този аргумент, ако не беше добър, то поне беше добре измислен; а освен това гладът, който прави вкусен и сухия хляб, има, изглежда, свойството да подсилва и най-съмнителните аргументи поне пред съдебните заседатели, които често пъти оправдават разбойниците, понеже, когато извършили престъплението, не били яли от няколко дни. По същата причина би трябвало може би да се оправдават и обвинените в изнасилване всякога, когато доказват, че според Теокрит са имали нужда.

 

 

Отец Ралеиг, след като благодари на Йоана с една звучна целувка по бузата, взе в ръце чаша вода и, като наръси три пъти гъските, каза набожно:

— In nomine Patris, Filii et Spiritu Sancti, haec erit hodie nobis piscis!^[5]

— Амин! — отвърнаха другарите му и след малко от новопокръстените риби останаха само костите им.

След като наситиха глада си, добрите отци помислиха да утолят и жаждата си, понеже тогавашните калугери първо се наяждаха до насита, а след туй поискваха солени мезета и вино, за да разквасват и изсушават последователно гърлата си, като се надпреварваха кой ще изпие повече и по-бързо.

Пиянството тогава беше най-евтиното удоволствие: седем динара струваше мярата вино, което не само в кръчмите, ами и в църквите, и на улиците, и в женските отделения на къщите се лееше като река, без да може да бъде удържано ни най-малко от заповедите на папите и на съборите, които то повличаше в буйното си течение както пороите дърветата.

Нашите преподобни отци, преди да започнат да пият, се нарекоха, според тогавашния обичай, с името на някой ангел — единият Гавраил, другият Михаил, а третият Рагуил, и след това захванаха да изпразват чашите от рог не за свое здраве или за здравето на родината, или на отсъствуващите приятели, според светския обичай, а за това на Богородицата, на свети Петър и на всички обитатели на рая. Това изискваше благочестието през онези времена, като превръщаше дори пиянството в богоугодно дело.

Междувременно нощта напредваше, собственикът на странноприемницата беше заспал, маслото в светилника и виното в каната бяха на привършване, само възбудата на калугерите се повишаваше с всяка чаша. Очите им искряха като тези на Харон, а из устата им излизаха само неразбираеми звуци, ругатни и прякори на Светата Дева, тропари и пиянски песни.

Йоана, която знаеше, че развратът е във виното и грубостта в пиянството, както пишеше Соломон, който се бореше с разврата сред триста жени и седемстотин наложници, се оттегли в най-тъмния ъгъл на стаята, но и там дори тя не намери задълго спокойствие; защото добрите отци, след като уталожиха глада и жаждата си, усетиха нужда да задоволят и онова шесто чувство, за което физиолозите не са намерили още дума и което срамежливите летописци наричат охота за сурово месо. И като захапаха, според калугерския обичай, полите на расото си, те се нахвърлиха върху многострадалната ми героиня.

Не бързай да се изчервиш, благопристойна моя читателко; желязното перо, с което пиша тази истинска история, е английско производство от фабриката на Смит и затова и то е благопристойно, както онези руси англичанки, които, за да не изцапат девствената си дреха, я повдигат чак до средата на прасците, като показват на минувачите широки крака в обувки с двойни подметки; така че няма опасност да чуеш от мене нещо, което е неприлично да се каже пред девица.^[6]

Йоана, гонена от тримата калугери, тичаше из стаята, като прескачаше маси и столове и хвърляше по тях ту някоя чиния, ту някое слово от светото писание.

Но святото й красноречие и съдините напразно се разбиваха върху пияниците като вълни в скалите. Те вече протягаха ръце към нея, когато, забелязвайки върху леглото ковчезите с мощите на светците, тя изплашено потърси убежище зад тях.

Преподобните отци отначало се стъписаха пред тази свята преграда, както вълците пред огньовете, с които овчарите вардят кошарите; но след малко, като забравиха всяка почит към тези свети мощи, те се нахвърлиха върху леглото, където нещастната девойка трепереше като чучулига в мрежата на ловеца.

Сблъскването беше толкова силно, че леглото се събори, а заедно с него и сандъците на светците, чиито мъченически кости се пръснаха по пода.

Тогава Йоана си спомни, че с една магарешка челюст Самсон избил хиляди филистимляни; и тъй, тя се помоли на всевишния да укрепи ръката й, след това грабна единия крак на свети Маркелий и започна с него да удря похотливите си преследвачи. Но техните кости, изглежда, бяха по-твърди от тези на светеца, така че скоро оръжието на благопристойната ми героиня се разби и силите й се изчерпаха и след упорита съпротива тя падна на бойното поле, затвори очи и се подчини на съдбата.

Но в ония времена на небето имаше светци и светици, които извършваха чудеса, когато някоя девица се намираше в опасност.

В същия миг, когато преподобният Ралеиг, който като най-голям имаше предимство, се стоварваше върху Йоана и вонящият му на вино дъх омърсяваше бледото лице на девойката, едно чудовищно преобразяване, едно невиждано чудо го накара да отстъпи ужасен. Не на дърво, като Дафна, се беше превърнала Йоана, нито на гълъб, като света Гертруда, или пък на разяден от червеи скелет, като Басина в обятията на Дон Руперт — върху моминската й кожа поникна изведнаж дълга брада, гъста и широка като онези, дето засенчват лицата на византийските светци. Така спасяваше Богородицата девиците, когато ги притесняваха недодялани калугери, и пазеше, според свети Йероним, като ревнива свекърва честта на невестите на сина си.

Йоана, като благодари от все сърце на Светата Дева за спасителната й намеса, се изправи и размахвайки дългата си брада като глава на Медуза пред изплашените си преследвачи, излезе от стаята. Тя влезе в обора, развърза едно от магаретата, яхна го и се отдалечи от мръсния вертеп, където едва не загуби единствената зестра, която можеше да предложи на небесния си жених. Излишно е да добавя, че когато опасността премина, с нея изчезна и брадата на Йоана.

Нощните сенки и дърветата на гората започнаха полека-лека да се разредяват. Скоро героинята ми се намери сред едно обрасло с изтравниче поле; над главата си тя имаше едно съвсем светло небе, а между краката си едно съвсем черно магаре. Йоана, която не знаеше пътя, отиваше натам, накъдето я носеха четирите крака на животното; обаче, когато скоро след това попадна отново на река Майн, тя тръгна по течението й, като следваше извивките й както Тезей нишката на Ариадна и най-сетне стигна при залез-слънце до целта на пътешествието си.

Мосбахският манастир се издигаше в подножието на една стръмна планина, където го беше построила света Влитруда, за да не може севернякът да охлажда плама на калугерките.

Вечернята тъкмо свършваше и девиците-отшелнички излизаха от черквата, хванати за ръце, подобно броеница от черни бисери. Като видяха Йоана, те я наобиколиха и я заразпитваха коя е, откъде иде и какво търси; и когато узнаха, че желае да има расо, сандали и килия, те я отведоха при игуменката, която сгоди героинята ми за Спасителя, като я освободи от десетмесечния стаж заради заслугите на покойния й баща към вярата.

Света Влитруда обикна веднага новата калугерка заради образоваността и ума й и я направи пазителка на манастирската библиотека, която се състоеше от шестдесет тома, баснословно богатство за онова време.

Йоана, сама от сутрин до вечер в килията си, изпадна през първите дни в онази манастирска отпуснатост, която обхваща новодошлите във всяка обител, както морската болест онези, които стъпват за първи път на кораб. Сновеше навън-навътре, почистваше книгите, ноктите и косите си, броеше възлите на броеницата си и обвиняваше слънцето, че се придвижва много бавно на запад.

Другарките й, които завиждаха на благосклонността, проявявана от игуменката към Йоана, от страх да не би да шпионира думите и делата им се отдръпваха далеч от нея с недоверие. Много пъти, в часовете за развлечение, когато другите девици се пръскаха на групи, на групи из градината, разговаряха весело, присмиваха се на стариците, разказваха си сънищата, показваха писъмцата на любовниците си, сравняваха дължината на краката си и цвета на устните и на косите си, Йоана оставаше сама като обелиск сред някой площад, мереше височината на дърветата и се сърдеше на света Льоба, защото вместо удоволствия само скука и прозевки беше намерила в манастира, както търсачите на приключения проклинат вестниците, когато вместо злато намират само камъни и треска в Калифорния.

Скуката и безделието са, мисля, най-главните двигатели на благочестието. Към небето поглеждаме само тогава, когато нямаме какво да правим или на какво да се надяваме тук на земята, а светите икони целуваме тогава, когато нямаме какво друго да целунем.

И така, Йоана, която преди това използуваше богословските си знания, за да припечелва хляба си, като цитираше наизуст Писанието и Отците както госпожа Ристори стиховете на Алфиери, щом се намери сама между четирите потискащи стени на една килия, започна да мисли за бъдещия си живот, тъй като настоящият й се струваше безвкусен.

Странно занимание за една деветнадесетгодишна девойка! Но манастирите още от векове са царствата на най-чудновати вкусове. Египетските калугери поливаха тояги, докато вържат плод; унгарските светци ядяха въшки, исихастите стояха по цели години с поглед, прикован на корема си, откъдето очакваха да видят как ще излезе светлината на истината. А Йоана ту се отдаваше на метафизически размишления, ту прекарваше деня си надвесена над съчиненията на свети Августин, който описваше като очевидец радостите на блаженствуващите и пламъците на ада, ту, заровила пръсти в русите си коси, си задаваше онези въпроси за настоящото и бъдещото ни съществувание, които всички обитатели на долината на плача си задават с отчаяние и на които духовниците и богословите отговарят с увъртания и баналности както министрите на досадните службогонци. Странни сънища смущаваха съня на клетата девойка — и не добрата Льоба, която й обещаваше безкрайни удоволствия, виждаше тя сега, а дяволи, размахващи страшни рога, или ангели, които държаха двуостри мечове. Ту се надяваше на райските блаженства, ту се боеше от ноктите на дявола, понякога цял един ден вярваше в християнските истини от евангелието до чудесата на свети Мартин, а след това цели три дни се съмняваше във всичко; веднъж свеждаше глава пред наказанието божие, което тежи над нас, а друг път, ако имаше в ръцете си камъни, щеше да ги запрати по небето, за да го счупи^[7]. С две думи, тя беше обхваната от онази мономания, в която изпадат всички, които искрено търсят разрешението на загадъчните проблеми на нашето съществувание. Какво сме, откъде идваме, каква ще бъде по-нататъшната ни участ? Такива въпроси, неразтворими в човешкия мозък както свещта във водата, се мъчеше тя да разреши.

А в това време косите на горката Йоана оставаха несресани, а зъбите й бездействуваха; очите й бяха зачервени от безсъние, лицето й бледо, а ноктите й черни. Според знаменития Паскал такова именно трябва да бъде на този свят естественото състояние на истинския християнин, който живее между страха от ада и надеждата на спасението и със стонове търси в тъмата пътя за рая. Но това състояние, колкото и аристократично да е, колкото и да води към висините на духа, все пак не ти го пожелавам, добри ми читателю. По за предпочитане е приятното и безгрижно благочестие на онези добри християни, които пеят тропари на светците, ядат октоподи в петък и очакват безгрижно райските наслади. Мнозина, в желанието си да покажат духовно превъзходство, оплакват участта на тези щастливи смъртни, но аз им завиждам на душевното спокойствие и на прекрасния цвят на бузите им. Ако някой турчин или огнепоклонник се готви да стане християнин, бих го посъветвал да предпочете пред всяка друга католическата църква, чиито обреди са толкова величествени, литургията й толкова кратка, а постите й с такова богато меню и чиято музика радва слуха, а иконите й — очите, и за свой изповедник да избере не някой суров Босюе или Лакордер, който ще му представя ада с неговите обитатели, разголени пред очите му, а някой сладкодумен ученик на Ескобар, за да го отведе по атлазен килим към вечното блаженство. Щом като всевишният, според блажени Августин и Лактанций^[8], не възненавижда осеяните с цветя пътеки, когато те ни отвеждат към него, защо да се стремим към рая през тръни, магарешки бодли и сварени треволяци, слушайки псалмопения, които се пеят през носа, и целувайки уродливи икони?

Но нека се върна на темата си и нека кажа, че вината за отклоненията ми пада върху петдесет и седемте атински вестници и четирите камбани на руската църква, които прекъсват постоянно нишката на моя разказ.

Лошите болести — чумата, сипаницата, любовта и всички беди, които водят началото си от нея и получават името си от русата й майка, имат поне тази добра страна, че само веднъж заболяваме от тях. Подобна беше и метафизическата болест на Йоана. След като три месеца си чеса главата и търси разрешението на неразрешимата загадка, тя затвори най-сетне книгите си, отвори прозореца на килията си и вдъхна уханията на пролетта. Април беше към края си и цялата природа, зелена, усмихната и ухаеща, приличаше на девойка, натъкмена от опитна камериерка. Лъхът на пролетта опияняваше чувствата на младата калугерка, която от три месеца беше, потопена в мрака на килията и на метафизиката, гледаше и вдъхваше ненаситно зеленината на ливадите и аромата на теменужките.

Между пролетта и сърцето ни, когато сме на двадесет години, съществува, както казват поетите и лекарите, някаква тайнствена и трудно обяснима връзка като тази на Сократ с Алкивиад. Всеки път, когато видим зелени дървета, мека трева или сенчести пещери, веднага чувствуваме нужда от другар в този рай. И Йоана си спомни за съня и за надеждите си, когато влезе в този манастир, където намери само скука, стари книги и тягостни мисли.

— Льоба, Льоба! Кога ще изпълниш обещанията си? — извика най-сетне тя, като разтърси от отчаяние решетката на своя затвор.

И понеже в килията си нямаше нито куче, което да набие, нито китайски вази, които да счупи, тя скри лице в ръцете си и заплака.

Няма нищо по-сладко от сълзите, когато има ръка, готова да ги избърше, или устни, копнеещи да изпият този дъжд на сърцето, както ги, наричат индийците. Но когато някой плаче самотен, сълзите тогава са истински и горчиви като всяка истина на този свят.

Шум от стъпки по коридора откъсна след малко Йоана от тъжните й мисли, вратата се отвори и в килията влезе игуменката, като водеше за ръка един голобрад младеж, облечен като бенедиктинец, който беше приковал смирено поглед в сандалите си.

— Йоана — каза игуменката, като представи младия калугер на смаяната ми героиня, — игуменът на Фулда, свети Раван Мавъра, възнамерява да изпрати проповедници в Тюрингия и иска от мен посланията на апостол Павел, написани със златни букви върху скъпоценен пергамент, за да заслепи очите на неверниците, като им вдъхне по този начин повече уважение към евангелските истини. Този млад бенедиктинец е отец Фрументиос, който се отличава като тебе с благочестието и краснописа си. Окажи му съдействие, докато бъде изпълнено поръчението на нашия брат Раван. Вземи златно мастило, пера имаш, храна ще ви изпращам от моята собствена. Довиждане, чада мои.

И като каза това, света Влитруда излезе и затвори вратата след себе си, както правят молдавските селяни, когато господарят дойде на посещение в колибата им.

Но света Влитруда беше от онези добродетелни жени, чийто ум не може да допусне злото. Ако видеше някой дякон, че целува някоя от манастирските девици, тя щеше да повярва, че го прави, за да я благослови. Такава обезобразена, каквато беше още от дете от сипаница, тя беше познала само невинни целувки и дори не можеше да повярва, че съществуваха и друг вид на този свят. Впрочем, през онзи век последователите на свети Бенедикт, жени и мъже, живееха, с позволението на църквата, смесено в манастирите. Според някои летописци отношенията им били невинни и непорочни като тези на нашия свети Амун, прекарал цели осемнадесет години с жена си, която умряла девствена; според Муратори обаче от това постоянно общуване се раждали много пъти скандали и деца. Но децата обикновено бивали хвърляни във водите на Фулда. По този начин честта на манастирите бивала спасена, а рибите пълнеели.

Новата двойка, щом остана сама, тъй като знаеше колко скъпоценно е времето, запретна ръкавите на расата и се залови веднага за работа, искам да кажа, преписването на посланията на апостол Павел.

В продължение на петнадесет дни младият калугер идваше всяка сутрин в килията на Йоана, където работеше заедно с нея до вечерта. Но този осемнадесетгодишен младеж, понеже не беше чел нито Писанието, нито изповедите на Августин, нито словото за девствениците на свети Василий или някоя друга свята книга, беше чист и непорочен като снега, върху който се търкалял свети Франциск, за да пропъди изкушенията на плътта, така че преписването на посланията на апостол Павел напредваше бързо, а отношенията му с Йоана останаха непроменени.

Всеки път, когато ръката на героинята ми докосваше неговата или пък косите им се сплитаха над пергаментите, той чувствуваше как сърцето му забиваше като крепостна камбана по време на опасност, но и сам не можеше да каже дали биеше надясно или наляво.

А Йоана, която беше прочела много пъти Ориген, Златоуст и каноните на Постника, знаеше всичко на теория; можеше даже да спори за тези неща, като употребяваше онези професионални думи, които само лекарите, проститутките и богословите знаят. Но сега за първи път се намираше сама с мъж и объркването й за това, което трябваше да направи, се увеличаваше с всеки изминат ден като това на английските пътешественици в египетските гробници, които те така подробно бяха изучили на книга.

Положението на двамата млади ставаше с всеки изминат ден все по-непоносимо. Нито Фрументиос знаеше какво да поиска, нито Йоана — какво първа да предложи. А преписването беше към края си; оставаше само посланието до евреите, а след това щеше да дойде, горчива и неизбежна, раздялата.

Често пъти Йоана като Пенелопа изтриваше през нощта това, което бяха написали предния ден. Другарят и откриваше хитрината й, догаждаше се за целта й и се изчервяваше или издаваше такива въздишки, че можеха да задвижат крилете на вятърна мелница, но се ограничаваше само с това и денят преминаваше като останалите, изпълнен с напразни копнежи и с надежди, които излизаха лъжливи.

Но нито ти, читателю, нито аз имаме толкова дни за губене. Впрочем, тъй като пиша истинска история, не мога да подражавам на онези поети или писатели, които натрупват сърцебиения, сълзи, изчервявания и други платонически артикули и впрягат два по два сладките си като мед стихове, както орачите впрягат воловете на плуга, или пък увъртат изречения по-кръгли и от гърдите на Афродита. Великият Данте наричаше такива хора сводници, но на мен нито името, нито професията ми харесват. Като оставям, значи, и двете на Платон, на Овидий, на Петрарка и на блудкавите им последователи, ще покажа истината гола и рошава, такава, каквато излезе от кладенеца.

Двамата влюбени бяха свършили преписването на последното писмо на апостола и слънцето, което Галилей още не беше осъдил на неподвижност, завършваше всекидневния кръговрат. Беше часът, когато воловете се завръщат в оборите, а християните приветствуват Светата Дева с молитвата „Аве Мария“. Камбаната беше призовала калугерките за вечернята и никакъв звук не се чуваше вече по коридорите на манастира.

Йоана седеше до прозореца и прелистваше един от томовете на Писанието, а Фрументиос гледаше в захлас другарката си, която залязващото слънце, преминавайки през червените стъкла на килията, увенчаваше с лъчист ореол, както руските живописци увенчават главите на светците.

Героинята ми, която тогава беше на седемнадесет години, не приличаше на онези бели и ангелоподобни девици, които никой не смее да докосне от страх да не разперят крилете си; нито пък можеше да бъде сравнена с розова пъпка, а по-скоро с онова растение на горещата Палестина, което предлага на един и същ клон не само уханни цветове, но и апетитни плодове на изгладнелия пътник.

Сенчестата килия и хубавата манастирска храна бяха укрепили тялото и изнежили кожата на красивата Йоана, а косите й, които само веднаж бяха видели ножица, по-гъсти от всякога, се спускаха на вълни върху заоблените й рамене. Всичко това беше някак несресано, небрежно и занемарено, но както казва поетът^[9], нито чистото злато има нужда от позлатяване, нито розата от прибавен аромат, нито лилията от белило, нито пък една седемнадесетгодишна девойка, мисля аз, от парфюми и къдрици.

Фрументиос продължаваше да мълчи, а Йоана да прелиства страниците на Писанието, като ту измърморваше под носа си, ту прочиташе на висок глас някой стих.

Скоро обаче тя престана да прелиства книгата и с меден глас като индийка, която обайва отровна змия, започна да чете:

„Песен на песните от Соломон. Целуни ме с целувка на твоята уста. Съсците ти са по-прекрасни от виното и уханието на твоите благовония е по-приятно от всички аромати; името ти е като разлято благоухание; затова младите девойки те обичат. Ето, красив си, брате мой, и прекрасен за моето ложе; тъмна гънка минава между съсците ми. Ела, брате мой, да излезем на полето; ще те намеря навън и ще те целувам; там ще ти дам съсците си. Подкрепете ме с благовония, натрупайте ябълки около мен, защото съм наранена от любов. Положи ме като печат върху сърцето си, като печат върху ръката си. Като смъртта е силна любовта; не може да я угаси ни много вода, ни реките да я залеят.“

Такива неща слушаше Фрументиос и понеже не знаеше, че тези ябълки, съсци и целувки бяха пророчески алегории, които изобразяваха бъдещата любов на Спасителя към Църквата, той почувствува като Йов, че плътта и космите му настръхват от желание. При всеки стих на тази небесна песен той пристъпваше една крачка към онази, която го произнасяше, и при последния младият калугер се намираше на колене пред нея.

Тогава Йоана вдигна глава от книгата и погледите на двамата влюбени се срещнаха.

Когато човек се намира на ръба на пропастта (а именно такова беше, струва ми се, положението на героинята ми), трябва, казват, да затвори очи, иначе му се завива свят и пада, но тя не затвори очи, така че падна… книгата от ръцете й и quel giorno piu non vi leggero avanti^[10].

Представителят на Прусия на мирната конференция след Кримската война поискал орлово перо^[11], за да напише името и титлите си под договора; а аз бих искал да имам за писец едно перо от крилете на Амур, за да опиша с него мимолетното щастие на новата двойка.

Самота, спокойствие, обилна храна, пролетни повеи, нищо от това, което прави блажени влюбените, не им липсваше.

Йоана, която беше освободена поради преписването на писмата от утринната литургия, от чтенията, от поклоненията и останалите монашески ангарии, можеше да бъде от сутрин до вечер с другаря си. И макар че беше средата на юни, дните пак изглеждаха къси за ненаситните устни на младите.

Често пъти, в часа на вечернята, седнали до отворения прозорец, когато камбаните биеха скръбно, сякаш оплакваха умиращия ден, младите също въздишаха и като Исус Навин казваха „Спри!“ на слънцето, но то отиваше да освети срещуположната страна на земята и влюбените се разделяха в очакване на следващия ден.

Десет дни още прекараха те в тази тясна килия — пишеха, говореха си, разменяха си целувки и не намираха друг недостатък на времето, което беше прекрасно, освен че летеше бързо.

Но най-сетне дойде и прокълнатият ден.

Преписването на посланията на апостол Павел беше отдавна приключено и игуменът изпрати на Фрументиос муле и категорична заповед да се завърне в манастира си. Нещастният младеж проклинаше клетвата си, игумена и всички светци и отиде да се сбогува с приятелката си, като държеше в ръка тоягата си за път, но сълзите си той не можеше да сдържи.

Йоана не плачеше, защото няколко от другарките й бяха дошли също, пък и жените, колкото и да са чувствителни, плачат когато и където трябва. Подобен пример представляват и онези чувствителни англичанки, които, когато отиват да чуят Ристори, си отбелязват отстрани в полето на „Мира“ и „Медея“ къде трябва да се просълзят.

Но когато остана отново сама, Йоана почувствува онази тежест в стомаха, която изпитваме, когато преядем или загубим майка, любима, състояние или нещо друго, което не може да бъде заместено още на другия ден.

Според стария Плутарх жените не познават дори сянката на истинската любов. Аз пък вярвам, че любовта за тях е някаква симптоматична болест, чиито единствени причини са скуката и самотата. Светските жени, които всяка вечер отиват от прегръдките на един мъж в прегръдките на друг (в танца, искам да кажа), нямат време нито да въздъхнат, нито да обикнат нещо друго освен ветрилото си. Те приличат на онова магаре, което останало гладно между четири купа люцерна, понеже не могло да реши кой от тях да предпочете. Може и да се лъжа, но всички влюбени, които съм познавал, са били или затворени девойки, пазени от бдителни родители като ябълките на Хесперидите^[12], или зрели госпожи, които имат повече години, отколкото обожатели.

Тъгата на горката Йоана, останала сама между четирите стени, където до вчера отекваха толкова любовни клетви и целувки, растеше с всеки изминат ден.

Свети Августин, когато бил тъжен, се валял в калта като в благовонна баня, света Геновева проливала сълзи, докато се виждала принудена да си смени ризата, свети Франциск прегръщал покрити със сняг статуи, света Либания раздирала плътта си с железен гребен, а света Лютбирга гълтала игли.

Героинята ми, по-благоразумна от всички тях, се беше отпуснала в един ъгъл на килията си и с ветрило от гълъбови пера (единственото, разрешено в манастирите) се мъчеше да пропъди мухите и тъжните мисли. Юнската горещина правеше още по-пареща болката й, а дните й се струваха по-дълги, отколкото живота на някой престарял чичо на неговите наследници.

Когато я завладяваха пристъпите на отчаяние, тя търсеше понякога спасение, за да пропъди неприятните призраци, които я обкръжаваха, в благочестивите предписания на житиетата — ту се бичуваше с ремъка си, ту намокряше завивките си с ледена вода, ту искаше да удави мъката си във виното според съвета на Еклесиаста.^[13]

Но всички тези чудотворни средства и дори онази непорочна билка^[14], чиято миризма само беше достатъчна, според житиеписците, за да прогони всяко изкушение, не намаляваха никак горчивината на раздялата.

Времето, казват, лекува всички рани; изключая, мисля аз, любовта и глада. Тъкмо напротив, колкото повече време стои човек целомъдрен или гладен, толкова повече нараства апетитът му, докато най-после стигне дотам, че си изяжда обувките като войниците на Наполеон в Русия или залюбва козите си като овчарите в Пиренеите.

Горе-долу в такова положение се намираше и героинята ми, когато една вечер, както седеше край рибарника и раздаваше тъжно вечерята си на шараните, към нея с тайнствен вид се приближи градинарят на манастира и, като хвърляше наоколо неспокойни погледи, й предаде едно писмо, написано с червено мастило върху тънка агнешка кожа.

Йоана го разгъна и сред венци от цветя, прободени сърца, целуващи се гълъби, запалени факли и други пламенни символи, с които влюбените от онова време украсяваха писмата си както нашите моряци ръцете и прасците си, прочете следното:

„Фрументиос сестра си Йоана в бога поздравява.

Както еленът жадува за водите на изворите, така и душата ми зажадува за тебе, сестро моя^[15]. Ридание ме обхвана и вода изляха клепачите ми^[16]. Сълзите са храната на деня, а на нощите ми — сънят^[17]. Гладният сънува хлябове и аз те видях насън, Йоана^[18], но се събудих и не те намерих до себе си. Качих се тогава на черното си магаре и дойдох при твоето свято жилище. При гроба на света Бома те чакам. Ела, гълъбице моя, прекрасна като слънцето^[19], ела да затъмниш с лъчите си луната.“

Такова беше писмото на Фрументиос. Днес, когато пишем на някоя жена, крадем от Фосколо и Санд, а влюбените от онова време преписваха псалмите и пророците, така че писмата им бяха пламенни като устните на Суламитката и пясъка в пустинята.

Към пет часа сутринта, тъкмо когато камбаната призоваваше девствениците за утринна литургия, Йоана, притиснала с дясната си ръка сандалите, а с лявата сърцето си, за да заглуши ударите му, се спусна по стълбите на манастира, плъзгайки се безшумно като змия върху трева.

Луната — този верен светилник на контрабандистите и прелюбодейците, която поетите са нарекли непорочна по евфемизъм, както и Ериниите — скромни, се подаде иззад назъбените манастирски стени и освети пътя на героинята ми, която бързаше за срещата, като газеше безмилостно керевиза и лука на манастирската градина.

След като повървя около половин час, тя стигна най-сетне на гробището, така закрито от гъсти кипариси, че нито повеите на вятъра, нито слънчевите лъчи можеха да проникнат в този мрачен ресторант на червеите.

Фрументиос беше вързал магарето си за едно дърво, което хвърляше сянка над гроба на света Бома, и беше седнал на самия гроб; той беше поставил на върха на тоягата си един рогов фенер, който да служи за фар на любимата му. И когато видя Йоана, която вървеше боязливо между гробовете, той се нахвърли върху нея като капуцински монах на пушен свински бут след велики пости.

Но мястото не беше подходящо за такива любезности, затова той закачи фенера на врата на магарето, качи се на гърба му заедно с Йоана и побърза да се отдалечи от злокобните сенки.

Клетото животно, прегърбено под двойния товар, но черпейки смелост от четири петѝ наведнъж, сви дългите си уши и започна да тича, като нададе в знак на протест такъв гръмък рев, че (според един достоен за доверие житиеписец) много от спящите девици помислиха, че е прозвучала тръбата на страшния съд и подадоха плешивите си глави из гробовете.

Йоана, на която ръцете на Фрументиос служеха за пояс, а гърдите му за опора, вдишваше с неописуема наслада въздуха на полята.

Младата двойка беше вече прекосила гората и сега се движеше из едно открито поле, засято с ечемик и боб. И когато след малко слънцето изгря, младият калугер, за да предпази другарката си от жарките му лъчи, принуди с чудотворен призив един голям орел да разпери крилете си над главата й и да лети по стъпките на магарето. Такива чудеса успяваха да извършат тогавашните християни, защото сърцето им беше открито, вярата силна и молитвите им всемогъщи пред Богородицата; а днес многознаещите, но невярващи учени на нашия век, които държат пергел и микроскоп вместо кръст и броеница, знаят по колко пера има на опашката си всяка птица и по колко семенца във всяка цветна чашка, но нито орли могат да опитомят само с един знак, нито пък тръните да превърнат с една сълза в лилии. На туй отгоре преподобният абат Крелиер ги ругае и ги нарича езичници, понеже крепят на християнското небе Меркурий и Венера^[20], и безбожници, понеже променят имената на растенията, и крещи като някакъв Йеремия: „Анатема! Анатема! И пак анатема на напредъка и науката!“

След четири часа път бегълците спряха да си отпочинат до едно малко езеро, край чийто бряг някога се издигаше гигантската статуя на Ирминсул. Този идол беше съборен само с едно духване от свети Бонифаций на дъното на езерото; но някогашните му поклонници, макар че бяха станали християни, поддържаха в дълбочината на душата си някакви остатъци от преданост към удавения си закрилник и продължаваха да му поднасят дарове, като хвърляха всяка година във водата сладкиши, свещи, медени пити и буци сирене, нещо, което радваше много рибите, понеже от тези приношения те бяха станали дебели като жреци на сирийската богиня.

Фрументиос, който по майка произхождаше от славните съратници на Витикинд, беше по отношение на суеверието истинско дете на Саксония, а пък Йоана, макар че беше отличен богослов, проявяваше снизхождение както Сократ към предразсъдъците на съвременниците си. Повечето християни в ония времена се колебаеха още между Христа и идолите и приличаха на оная набожна бабичка от Хиос, която всеки ден палела по една свещ пред иконата на свети Георги и пред иконата на Дявола, като си казвала, че е добре човек да има приятели навсякъде.

Двамата влюбени, значи, коленичиха на брега на езерото и поднесоха на Ирминсул остатъците от закуската си, косми от главите си и няколко капки от смесената си кръв, като направиха чрез това възлияние съюза си вечен и неразривен като този на венецианския дож с морето.

След този обред Фрументиос извади от дисагите си мъжки калугерски дрехи и помоли приятелката си да ги облече, за да може да бъде приета като новооглашен в манастира на Фулда.

— По този начин — добави, като се изчерви, младежът — ние ще живеем необезпокоявани в една килия, ще ядем в една чиния и ще потапяме перото в една мастилница, иначе, ако разберат, че си жена, началниците ни ще те затворят заедно с другите оглашени в женското отделение, където само те имат право да влизат, а аз ще умра на прага от отчаяние.

Йоана не се съгласяваше да се преобрази, защото считаше това за светотатство, и на молбите на любимия си противопоставяше словото на Писанието „не може връз жена мъжки дрехи, нито мъж да се облече в женски одеяния“; но той настояваше на своето и на този стих на Второзаконието противопоставяше мнението на Ориген, който казваше, че жените ще се преобразят в мъже в деня на страшния съд. И когато Йоана отвърна, че Ориген е бил еретик и освен това и евнух, младежът й припомни примера на света Текла, сестра на апостол Павел, и освен нея и света Маргарита, света Евгения, света Матрона и толкова други светици, които са криели под мъжкото расо тялото си, бяло като ангелско крило, и са постигнали святост, като са живели заедно с калугери.

Младостта, красотата и пламът бяха доводи, които правеха необоримо красноречието на младия наставник, така че Йоана след малко стъпка с нозете си заповедите на Мойсей и женските си дрехи, облече расото и обу сандалите, които, след няколко години, щеше да подава на земните властелини да ги целуват, коленичили около трона й.

След като преобразяването завърши, Фрументиос я заведе край брега на езерото, за да се огледа. Никога някой ремък не е притягал кръста на по-изящен калугер, а лицето й сияеше под монашеската качулка като бисер в мидена черупка.

Фрументиос не можеше да се нагледа на брат си Йоан и, като коленичи в захлас пред него, започна да възхвалява красотата му с един от онези мистичноанатомични химни, с които калугерите от онази епоха възпяваха една по една всички части на Богородицата — косите й, бузите, гърдите, корема, прасците и краката й, както джамбазите хубостите на конете си, а господин П. Суцос — на героините си.

Когато литанията завърши, младата двойка яхна отново магарето си и насочи стъпките му към манастира на Фулда, където Йоана щеше да се включи в паството на свети Бенедикт.

Цели дванадесет дни бяха нужни на бегълците, за да пробягат тридесетте левги, които делят Мосбах от Фулда. Почиваха си там, където намираха сянка, къпеха се във всяко поточе и издълбаваха имената си по дърветата, които предлагаха сянката си за техните удоволствия. Горещината на слънцето, на младостта, на любовта и особено на ездата правеха наложителни тези чести спирания.

Впрочем Фрументиос, който познаваше добре агиографията^[21] на тези места, намираше винаги някакъв благочестив предлог, когато му се искаше да се спрат, ту, за да се помолят до дървото, под което света Текла изцелила слепия, като напръскала очите му с няколко капки мляко от девствените си гърди, ту за да целунат мястото, където е била пролята кръвта на свети Бонифаций, от всяка капка на която поникнала по една анемона както от Адонис.

Йоана приемаше с усмивка предложенията на любимия си, а овчарите и орачите се удивляваха на хубостта и благочестието на двамата качулати млади, бързаха при среща с тях да снемат триъгълните си шапки и се блъскаха един други кой по-напред да целуне ръцете им или да им предложи хляб, сирене, бира и плодове.

Понякога пък срещаха полуголи Склавини, които живееха като тръстиките край бреговете на реките, искаха дан от пътниците, за да ги пуснат да преминат, и хвърляха във водата онези, които се противяха. Но Фрументиос ги прогонваше с един тропар към свети Михаил, който караше тези земноводни разбойници да хукват презглава.

Една сутрин, докато милата двойка си почиваше под сянката на един стар дъб върху любовните си лаври, или по-точно върху люцерна (понеже в Германия лаврите растат само на главите на героите), към нея се приближиха две жени с лека верижка на нозете, с белосани бузи и разпуснати коси — единственото им одеяние.

Това бяха грешници, чийто изповедник им беше наложил наказание — да отидат, голи и свързани с вериги, да се поклонят на гроба на свети Маркелиний, за да изкупят греховете си^[22].

Тези благочестиви пътешествия се извършваха обикновено към края на пролетта или началото на лятото, когато температурата позволяваше това райско одеяние. Повечето от тези Магдалени, тъй като знаеха, че докосването до светите мощи ще ги очисти от всяко петно, не се стесняваха никак да умножават по пътя греховете си, като измолваха гостоприемство от селяните и милостиня от пътниците и им се отплащаха с онази монета, с която си платила навлото и света Мария Египетска, а евиното им облекло правеше чести и лесни подобен вид размени.

И тъй, двете поклоннички, понеже не можеха да знаят какво се крие под расото на Йоана, се приближиха и поискаха няколко динара, като обещаха да се отплатят за тях на двамата младежи, като им разтворят райските врати в бъдещия и прегръдките си в настоящия живот.

Фрументиос, който имаше до себе си Йоана, сигурна броня срещу всяка съблазън, отблъсна с ремъка си безсрамните предложения на голите сирени и се отдалечи, притискайки приятелката си в обятията както отшелниците кръста, когато ги изкушавали демоните на плътта.

Но онези свети отшелници, докато извръщаха със страх едното си око от демона, приковаваха другото върху него с въжделение и ужас едновременно както гладният евреин върху пушения свински бут, пък Фрументиос, който беше истинско дете на Запада, използуваше удоволствието като противодействие на желанието и извръщаше без усилие и двете си очи.

Нашите светци бодърствуваха, бичуваха се, постеха, докато устата им се изпълваше с червеи, и едва успяваха да обуздаят повика на плътта, като се бореха денонощно с дяволи в женски образ и пропъждаха далеч от отшелническите си жилища дори кокошките и козите, понеже ги считаха опасни за трудно поносимото си целомъдрие; а франките омилостивяваха с някоя голяма жертва господаря на блудството и след това можеха преспокойно и с чиста съвест да се грижат за спасението си, без да бъдат принудени да прекъсват всеки миг молитвите си, за да пропъдят като свети Антоний изкушението със студен душ. Според премъдрия Архиген въздържанието е най-силното от възбудителните средства; добре са сторили, значи, франките, че са изхвърлили подобни средства от манастирите.

Слънцето, след като бе светило през най-дългия ден на годината, беше отдавна залязло, когато двамата пътници преминаха угасналите вулкани, които заобикаляха Фулденския манастир, и стъпиха най-сетне в манастирските земи.

Нощта беше безлунна и приятна и само звездите се оглеждаха във водите на Фулда, но колкото повече младите наближаваха манастира, толкова по-ясно те различаваха между дърветата някакво червено сияние като от голям пожар. Лисици, елени и грамадни глигани бягаха, изплашени около тях, а нощните птици търсеха тъмнината на гнездото си и пърхаха объркани над главите им.

Йоана се притискаше трепереща към гърдите на другаря си и дори магарето наостряше неспокойно уши и пристъпяше нерешително и плахо като папски войник в огъня на битката.

Стълбове от пламъци, облаци от дим, ек от камбани и песни, миризма на тамян и кухня раздразниха скоро след това очите, ушите и носа на героинята ми, чиито смайване и уплаха растяха с всяка стъпка; не я успокояваше и веселостта на Фрументиос, който на честите й въпроси отговаряше с целувки и смях.

Що се отнася до нас, понеже не можем да ти дадем същия отговор, хубава читателко, ще ти поясним, че този ден, или по-точно тази нощ беше 24 юни — нощта, в която преди осемстотин години главата на свети Йоан беше поднесена като награда на дъщерята на Иродиада за танца й, както днес поднасят букети с цветя на Еслер или на Талиони.

Костите на светеца, които свети Атанас беше изровил от гроба, бяха обиколили, съгласно тогавашния обичай, целия свят, като вършеха чудеса, а главата му беше донесена от един френски калугер от Александрия във Франция — средновековните франки грабеха от църквите на Изтока мощите на светците, както днес потомците им — останките на древното изкуство. Един пръст на свети Сергий или един крак на света Феврония се продаваше тогава много по-скъпо, отколкото днес главата на един Меркурий или ръката на една Венера; а черепът на свети Йоан, който беше зачислен на манастира на свети Ангелий, служеше на жителите за лек против треска вместо хинин.

Славата на тази чудотворна глава се беше разнесла полека-лека из целия Запад и всяка година навсякъде се палеха в памет на светеца многобройни огньове, около които ядяха, пиеха и танцуваха вярващите както прадедите им около факлите на Палилеите^[23]. Образът на Палес беше забравен отдавна, но старите й поклонници продължаваха да обичат виното, танца и нощните веселия и понеже не съществуваха вече богове, те поднасяха на дългобрадите и намръщени светци на християнския рай радостното обожание към засмените и безбради обитатели на Олимп.

Празненството се намираше в разгара си, когато двамата пътници влязоха в двора на манастира. Няколко калугери хвърляха наръчи слама и празни бъчви в огъня, а други, повдигнали расата си, прескачаха свещения огън и търсеха спасение в един трап, пълен с вода, когато пламъците опърляха голите им прасци. Едни танцуваха около огньовете или пък, проснали се на тревата, потапяха пръсти в гърнетата и чаши в делвите; други със запалена факла в ръка обикаляха из градината да намерят някой сокол, за да пропъжда демоните, или пък четирилистна детелина, която прави подземните духове покорни на онзи, който намери такова растение тая нощ.

Веселите калугери посрещнаха с радостни викове завръщащия се техен брат и Йоана, която той представи за свой роднина сирак, послушник при дук Ансигизки и който намираше тежка веригата на прислужника и желаеше да я смени с калугерски ремък.

— Dignus est intrare in nostro sancto corpori!^[24] — отвърнаха единодушно бенедиктинците и повлякоха новооглашения в криволиците на хорото, което се виеше като дълга змия около най-големия огън.

Йоана едва-що влезе в манастира и се научи да танцува. Но в онази епоха танцът, който днес духовниците забраняват, като казват, че е измислен от сатаната, не се считаше за нещо нечестиво или противоверско, а беше просто една молитва, която се изказваше с крака както псалмите с устните, и танцът и псалмите бяха измислени от царя пророк Давид, така че бяха родствени като законни деца на един и същ баща.

Звездите бледнееха на небето, а огньовете гаснеха на земята, когато камбаната принуди пияните и сънливи сътрапезници да оставят хорото или делвите, за да отидат на утринната литургия.

Нея сутрин, както биваше винаги след някой празник, шумно хъркане вместо химни отекна под църковния свод и именно от това, разправят, е станало навик у калугерите да пеят дори когато са будни, през носа си. Този обичай, който беше изгонен от западните църкви заедно с празника на Магарето и другите готски останки от средновековието, намери убежище у нас, където се поддържа непокътнат и процъфтява, като прави с всеки изминат ден все по-пусти църквите, по-хладна набожността и по-малки благодеянията на православните.

Религиите приличат на жените. И двете, докато са млади, нямат нужда нито от грижи, нито от белило, за да бъдат обкръжени от обожатели, които са готови като влюбените и първите християни да пожертвуват и живота си за тях; но когато остареят, те биват принудени да прибегнат до белилото и накитите, за да задържат още малко поклонниците си, които все повече оредяват. Римската църква, която разбра това, щом забеляза, че ревността на вярващите намалява, прибягна до живописците и ваятелите както Хера до везания пояс на Афродита, за да скрие бръчките и да покрие голотата си; Източната църква обаче, при все че е по-голяма от сестра си, било от бедност, било от гордост, упорствува и иска да привлича вярващите с псалми, пети през носа, и с кривогледи девици. Набожността изчезна отдавна от света, но картините на Рафаел и гласът на Лакордеровците или на папските евнуси привличат все още поклонници под сводовете на „Св. Петър“ и на Партенона, а пък ние само веднаж в годината отиваме на църква, като си запушваме ушите.

Когато утринната литургия завърши, Фрументиос побърза да отведе Йоана в новата й килия.

Фулдският манастир приличаше повече на крепост, отколкото на калугерско общежитие. Високи вулкани, чиито кратери свети Стурм беше угасил само с няколко капки светена вода, го обкръжаваха отвсякъде, а водата на едноименната малка рекичка служеше за крепостен ров на този манастир-замък, заобиколен с кули и бойници.

Тогавашните последователи на свети Бенедикт, освен виното и съня обичаха да се месят и в политическите борби на епохата си и когато някой феодал ги подгонваше, те се скриваха зад манастирските стени както журналистите зад членовете на конституцията. Карл Велики беше поукротил донякъде нравите на войнствените калугери, като им беше иззел всички оръжия освен духовните, но манастирите бяха запазили още застрашителния си вид.^[25]

Йоана посети подред килиите, училището за новооглашени, трапезарията, която беше украсена с чудовищни статуи на дванадесетте апостоли^[26], подземните карцери, където лошите калугери биваха погребвани живи, и най-сетне и библиотеката, където шестдесет писари работеха денонощно — едни изтъргваха древни ръкописи, а други записваха върху приготвената по този начин хартия подвизите на свети Вавила и на света Приска вместо подвизите на Херкулес и на Анибал. Що се отнася до градината, тя беше изоставена, защото добрите отци много малко мислеха за цветя и се гнусяха от зеленчуци, понеже заемаха много място в стомаха; затова предпочитаха гъши гърди и свински бутове, като ги сравняваха със стиховете на Писанието, които с малко думи обхващаха голямо съдържание.^[27]

След като описахме гнездото, ще се опитаме сега да обрисуваме и тези, които живееха в него.

Монашеските ордени се бяха толкова размножили, а имената и формите на калугерите бяха станали толкова разнообразни — театини, реколети, кармелити, йоанити, францисканци, капуцини, камалдули, босоноги, сандалоносци, брадати, остригани, белодрешковци, чернодрешковци и други, — че известният зоолог барон Борн е направил опит, за да се избегне всякакво объркване, да ги класира по род и вид по най-важните им белези според системата на Линей за животните и растенията.

Ако разтворим, значи, тази Линейска монахология^[28] на думата бенедиктинец, ще намерим следното научно определение на този вид расоносци.

… Лице — безбрадо, глава — остригана, на краката — сандали; носи расо, дълго до земята, черно, и мантия, която му стига чак до петите. Крещи два-три пъти на ден и в полунощ с дрезгав, проточен глас… Всеяден е… Рядко пости.

Такива бяха главните им белези. Освен това обаче германските бенедиктинци носеха зашита на качулката си и една малка икона на Богородицата, за да предпазва главите им от лукавите помисли и въшките, а лицата им приличаха на изстъргани манастирски пергаментови ръкописи, по които под благочестивите средновековни тропари още личат любовни стихове от Анакреон или Сафо.

Четири пъти на ден ядяха добрите отци; вместо масло употребяваха свинска мас и вместо с вилици служеха си с пръстите, а всички, които прегрешаваха, биваха наказвани — лишаваха ги от мас за няколко седмици както нас от причастие.

Два пъти в месеца се бръснеха; на великия петък всички си измиваха краката и три пъти в годината на най-дебелите измежду тях им пускаха кръв, за да възпрат нечистите им желания, или, според други летописци, за да предотвратят апоплексията.

Повечето бяха неграмотни, някои обаче разбираха „Отче наш“, а трети знаеха да пишат. На тях даваха, както на Омировите герои, двойна порция на масата и вино вместо бира.

Всички почитаха съботния ден, но понеже не се знае точно кой ден господ си е почивал, след като е сътворил света, от страх да не изпаднат в грешка те не работеха нищо през цялата седмица.

Телосложението на тези калугери беше толкова добро, че повечето от тях умираха прави като руските войници, за които разправят, че трябвало някой да ги бутне, когато умрат, за да паднат на земята.

Пастир на това качулато стадо беше по онова време свети Раван Мавъра, чиято памет имаше повече чекмеджета от цяла аптека.

Мъдрият игумен, пропътувал всички морета, в които бе вече повръщано, знаеше всички тогавашни живи и мъртви езици и освен това познаваше астрологията, магията, църковното право и бабуването и дори беше изобретил едно приспособление, с което се кръщаваха още в корема на майката християнските зародиши, за да избягнат по този начин, в случай на помятане, мрачното царство край бреговете на Стикс, където бродеха некръстените деца заедно с непогребаните езичници.

Когато Йоана постъпи във Фулденския манастир, свети Раван, който беше остарял и страдаше от лошо храносмилане, се беше вече загрижил за спасението на душата си, ядеше само треволяци като Навуходоносор през последните години от живота си, когато се бил превърнал в бик, и съчиняваше оди в чест на честния кръст. Всяка една от тези оди броеше по тридесет стиха и всеки стих равен брой букви, разположени във форма на кръст, както вакхическите песни на френските поети — във форма на бутилка или бъчва.

За преписването на тези шедьоври беше нужен изкусен краснописец и никой не можеше да се мери в това отношение с Фрументиос и новия брат Йоан. На тях, значи, повери расоносецът-панегирист поетичните си кръстове, та по този начин да се сбъдне предсказанието на Фрументиос, който беше казал:

— Ще потапяме перата в една и съща мастилница.

Щастливите влюбени приличат на щастливите народи, които нямат история; и тъй, животът на моите калугери си течеше гладко и спокойно под манастирската сянка както водите на Фулда под сянката на старите дървета.

Помислил ли си някога, читателю мой, колко приятно и удобно нещо би било една любовница, която би носила мъжки дрехи и която единствено на тебе би разкривала прелестите си? Нито ревността би познавал ти тогава, нито онези хиляди бодли, които според свети Василий превръщат жените в работилници на страдания. Мъжкото й облекло би я пазило много по-сигурно от ключовете на турските хареми и от онези предпазни пояси, с които италианците осигуряват съпружеските си владения от всяко нападение. И освен това лицето на възлюбената ти не биха омърсили неприлични погледи, нито ушите й — скверни слова, или ръцете й — докосвания. Тя би била чиста и неопетнена като крилата на ангелите и като онази съвършена девица, за която свети Василий мечтаел — застанала като благопристойна статуя върху пиедестала на целомъдрието си, безчувствена към всяко желание и досег. Ревнивите въздишки на Тибулии и на Байрон проклятията към жените биха били непонятни за теб както плачът на Йеремия за онзи, който не е плакал никога.

Такава беше за Фрументиос Йоана — роза без бодли, риба без кости, котка без нокти; тъй като беше живяла още от малка сред мъже, тя не проявяваше никакви капризи, нито пък притежаваше онези очарователни недостатъци, които правят Евините дъщери по-страшни и от самите Сирени, които само от кръста надолу са били змии.

 

 

Седем години се бяха изминали откакто двамата млади бяха дошли във Фулденския манастир, а Съдбата продължаваше да преде за тях златоткани дни като бисери в морските дълбини; не съществуваше никаква опасност да бъде разкрита измамата, защото нито един франк преди кръстоносните походи не се беше погрижил да провери какво се криеше под заплетените гънки на платоническата фразеология. Само манастирският бръснар се шегуваше понякога с брат Йоан, когато този поднасяше с усмивка бузата си на бръснача, безбрада и гладка като езеро при безветрие.

Но освен Йоана във Фулда имаше, за нещастие, още един безбрад калугер — отец Корвинос, когото всички отбягваха като едноименната злокобна птица.^[29]

Този нещастен бенедиктинец беше обикнал на младини племенницата на епископа на Майнц, при когото той служеше като дякон, държеше опашката на пурпурната му мантия при обредите и изпиваше водата, в която негово преосвещенство си измиваше ръцете след причастие.

Девойката отвори ушите си, а скоро след това и обятията си на любовта на младия дякон, но настойникът митроносец свари една нощ младите, че късат забранени плодове в епископската градина, и отряза на племенницата си косите, а пък Корвинос, след като го направи неутрален, го изпрати във Фулденския манастир да оплаква греха си.

Новият калугер оплакваше през първите дни това, което беше загубил, както дъщерята на Йефтай — девствеността си, но времето излекува най-сетне телесните и душевните му рани и полека-лека той започна да презира жените и предлагаше на другарите си да си осигурят рая чрез една подобна жертва, както скъсената лисица от баснята съветвала другите лисици да отрежат и те опашките си.

Такъв философски живот живееше Корвинос, като заместваше загубата на забранения плод с вкусно месо и с очакването на рая, но ето че един ден той получи заповед да пропъди червеите, които обсаждаха библиотеката на игумена, и в нея намери един превод на словото на свети Василий за целомъдрието.

Калугерът разтвори книгата с надежда да намери нови поводи да слави всевишния, който му беше пресякъл всяка възможност за погубване на душата, и попадна, за зла чест, на онзи пасаж, където светият епископ кесарийски съветва скромните девици: „От мъжки тела, дори и на евнуси, пазете се“, понеже както бикът, комуто са отрязали рогата, продължава да е по природа рогат и удря всеки срещнат с онова място на главата, където преди това са били рогата му, така и скопените, щом пламнат от желание, могат още… Но тук предоставям на читателя да намери края на изречението в съчинението на светеца.

Според критиците изглежда, че Йерусалим на Тасо е бил писан върху щит, а на свети Василий съчинението, струва ми се, е писано върху коленете на някоя красива девица.

Този пасаж разтърси калугера, който от години вече се беше успокоил. Змиите, змейовете, вълците, пантерите и другите животни, с които теолозите изобразяват страстите, се събудиха изведнъж и започнаха да реват и да хапят опашката си в дълбините на душата му, превърнала се отново в разбунен зверилник.

Архимед, опиянен от радост, извикал „Открих!“ разрешението на проблема, а пък калугерът тичаше из манастирските галерии и викаше със силен глас „Мога!“

От този ден той бе обзет от една странна фиксидея, която нито бичуването, нито сухия хляб, нито студените бани, нито някоя друга рецепта от калугерската аптека можа да изцери. Въодушевен от боговдъхновеното красноречие на свети Василий, той притискаше ден и нощ книгата в прегръдките си като млада майка първото си дете и ту я целуваше, ту преписваше или учеше наизуст светите нейни страници, а когато виждаше някоя жена, тичаше при нея като ожаднял елен към извор в пустинята, за да провери думите на светеца. Но русокосите дъщери на Саксония го отбягваха, макар че беше скопен, съобразно благоразумните съвети на епископа на Кесария; обаче аз мисля, че и без тези съвети много малко от девойките, знаейки дефектите му, биха го дочакали.

Такъв беше този, комуто беше отредено да прекъсне златната нишка, с която благосклонната Съдба беше съшила в едно дните на двамата влюбени и превърнала живота им в низ от блестящи и чисти бисери.

Всяка нощ Фрументиос и Йоана се срещаха в една пещера близо до манастира, която в старите времена е била светилище на Приап^[30]. Този бог беше още почитан в Германия под името свети Витий; обредите му обаче не се бяха променили заедно с името. Устните на християнските жени продължаваха да го молят за същото, за което го молеха и безсрамните езичници — наслади или деца; а добрият светец рядко не се вслушваше в тези молби. Трябва обаче да кажа, че обикновено издигаха статуите му в близост до някой мъжки манастир; а това, както казват някои злоезични историци, правеше по-сигурен късмета на поклонничките.

Във вътрешността на тази свещена пещера, зад една дървена статуя на светеца, младата двойка беше свила своето гнездо от благоуханни листа, лисичи кожи и меки тъкани, подарени в обет от набожните саксонски знатни дами; а над леглото им висяха като сталактити пушени езици, тлъсти свински бутове, сушени риби, мехове, пълни с мозелско вино, и други ядива, към които младите хора посягаха, когато се уморяваха да пеят тропари в чест на свети Витий; защото благочестивото чувство към този светец, както и чувството към Афродита, охладнява без даровете на Деметра и Бакхус.

Именно там се намираха те през тази фатална нощ и се наслаждаваха на всички блага, а в това време брат Корвинос, загубил отдавна съня си, който го беше напуснал, както паразитите напускат обеднелите, обикаляше из нивята и разказваше грижите си на луната. Но и на нея, изглежда, й бяха дотегнали монотонните жалби на бедния монах, та се беше скрила зад черните облаци; скоро след това гъсти дъждовни капки принудиха поклонника на великия Василий да потърси подслон в светилището на свети Витий.

Ситният пясък, с който беше насипан подът на пещерата, за да не се нараняват нежните крака на поклонничките, понеже вътре те можеха да влизат само боси, заглуши шума на стъпките му, така че той стигна, без да бъде забелязан, чак до вдлъбнатината, където двамата влюбени почиваха прегърнати в обятията на Морфей.

Спалнята се осветяваше от едно кандило, което гореше пред иконата на похристиянчения Приап, а Йоана, полугола и красива като олимпийска богиня, представляваше такава очарователна гледка, че пред нея и свети Амун би забравил клетвите си, и Ориген — нещастието си, и дори, мисля, самият Темистокъл — лаврите на Милтиад. А и Корвинос, забравяйки също така за Фрументиос, който лежеше там, се спусна да провери физиологическите аргументи на кесарийския епископ.

Но свети Витий бдеше над съня на влюбените, които почиваха под неговия покрив, и не можеше да допусне тайнствата му да бъдат осквернени от един мръсен евнух. Когато го видя как протяга нагло ръка към спящата му обожателка, бузите му пламнаха от гняв като на Богородицата от Лорето, когато я целуват нечестиви устни, главата му се заклати заканително, а маслото в кандилото изведнъж закипя.

Една капка от врящото масло събуди Фрументиос, като падна върху бузата му; той се изправи веднага и видя, че приятелката му, полусънна още, се бори като в някакъв кошмар с отец Корвинос, който се беше стоварил върху нея.

Фрументиос беше избухлив като истински потомък на Витикинд и як като германски калугер, навикнал да използува юмруците си като аргументи при всеки спор, дори и богословски. И тъй, без да губи време за излишни обяснения, той грабна ремъка си и започна да удря бясно забравилия се Корвинос по гърба.

В това време Йоана стана и побърза да скрие под расото си причините за свадата; а двамата калугери продължаваха да се бият с юмруци, кръв вече се лееше, но, за щастие, само от носовете им.

След упорита борба най-сетне Корвинос успя да се изтръгне от ръцете на разгневения си противник, изоставяйки му като трофей едно парче от качулката си, както Йосиф — мантията си на жената на Путифар^[31]. Но само в това се състои, струва ми се, приликата между него и сина на Яков.

Двамата влюбени, когато останаха сами на бойното поле, се спогледаха с тревога, защото бяха сигурни, че натупаният сатир щеше да побърза да си отмъсти, като разкрие тайната на пещерата им. Трябваше, значи, за да избягнат затвора и сухия хляб, да се простят завинаги с този гостоприемен покрив, където бяха прекарали толкова щастливи дни в свят покой и безделие, като се наслаждаваха един на друг и на всички блага.

Годините и охолството бяха отслабили любовта на двамата калугери към опасностите и те с ужас мислеха за лишенията и трудностите на скитнишкия живот; те бяха на едно мнение със свети Антоний, който казвал, че манастирите са за калугерите, каквото е морето за рибите, и че както рибите загиват, щом излязат от водата, така и калугерите залиняват, щом напуснат манастирите.

На такива тъжни мисли се бяха отдали те, когато камбаната за утринната литургия им напомни за опасността, която ги заплашваше.

Нощта беше тъмна, а оборът — наблизо и в него живееше все още онова добро магаре, което преди седем години беше пренесло Йоана във Фулда. Този патриарх на калугерските ясли, вече побелял от старост, си отдъхваше обкръжен от потомството си и от купчини люцерна.

Него именно отвързаха бегълците, обвиха, за да избягнат шума, копитата му с кълчища както пиратите веслата на лодките и излязоха извън стените на блажения манастир, като трепереха да не би другарят им да разбуди с гласа си живите, както беше вдигнал преди седем години мъртвите от гробовете им.