Емануил Роидис
Папеса Йоана (5)

Част четвърта

На всички велики мъже люлката е покрита с гъст мрак, в който само поетите и баснописците се осмеляват да се изложат на опасност, и, запалили магическия фенер на въображението си, виждат под светлината му безброй бледи или усмихнати привидения.

Но когато героят стане мъж, веднага щом цветчето се превърне в плод, пристига цяла тълпа от историци, които носят пламтящия факел на критиката. Щом се появят тези намусени факлоносци, златокрилите творения на въображението побягват изплашени, защото на тях като на звездите и на четиридесетгодишните жени им е приятно само в полумрак; и ако илюминацията на критиците се случи да бъде много силна, тогава и самият герой изчезва често пъти от погледа на критика както Омир от погледа на Волф и Исус от този на Щраус.

Йоана остана, без да трепне, на високото си място, без ни най-малко да се уплаши от светлината; обаче оттук нататък тя се превръща в исторически герой и въображаемите венци, с които кичех русите коси на седемнадесетгодишната девойка, са сега неподходящи за главата, на която й предстои скоро да бъде украсена с тройната диадема на свети Петър. Материала за разказа си, вместо да го вземам както преди от въображението си, сега съм принуден да го събирам от почтени летописци; и ако намериш по-блудкава тази част на книгата, благодаря ти, читателю, за предпочитанието.

Рим, след като загуби света, завоюван от него с меч, се стремеше да възстанови световното си господство, като изпращаше в предишните си области догми вместо легиони и плетеше мълчаливо онази огромна мрежа, в която възнамеряваше да оплете всички народи.

Паяк на тази паяжина по времето, когато героинята ми пристигна в Рим, беше свети Лъв IV, който беше наследил Сергий Свинската зурла.

Почти всички архиереи от онази епоха, волею-неволею, си присвояваха титлата „свети“; но Лъв се беше сдобил с нея наистина с пот на челото, защото беше открил телата на светите мъченици Симпрониан, Никострат и Кастор, беше вдигнал с пастирския си жезъл както Посейдон с тризъбеца си страшна морска буря, която беше разпръснала корабите на сарацините, беше умъртвил само с една молитва един страшен змей, загнездил се в църквата „Св. Лучия“, беше устроил вътре в папския дворец женски манастир, където под папския покрив ставаха светици най-личните римски девици.

Но освен калугерките този първосвещеник — ценител на изкуствата, покровителствуваше и просветата и бе толкова очарован от мъдрата Йоана, че след като поговори с нея в продължение на цял час за всички познати неща и за някои други работи, веднага я назначи за учител по богословие в Школата на свети Мартин, където беше преподавал някога и блажени Августин.

Йоана, или по-точно отец Йоан (защото сега женското й име звучи като дисонанс), прекара първите дни в обикаляне из Вечния град.

Но по онова време паметниците на Рим нямаха вече стария си блясък. Учителят на лорд Елгин^[1], Карл Велики, беше ограбил по франкски обичай древните храмове, за да украси с колоните и барелефите им столицата си Акуисгран^[2]; а християнските църкви, построени от предшествениците на Лъв, бяха несиметрични и уродливи смесици от римско и източно изкуство и приличаха много на тогавашното християнство на Запад, което беше една объркана и трудносмилаема каша от хебраизъм и езичество. Но тогава още никой не се грижеше за догми и древните богове, поне онези от тях, които не се бяха превърнали в християнски светии, след като бяха прогонени от Олимп, се преселиха в ада и там съжителствуваха мирно с Дявола на християните и Сатаната на евреите; признати и от богословите, те се вслушваха в призивите на магьосниците и понякога влизаха и в телата на християните, които тогава биваха наричани „обладани от зъл дух“.

Същия ден, когато Йоана пристигна, около римските църкви се извършваше един странен обред в честна древните богове. Групи пияни християни танцуваха, пеейки кощунствени песни, викаха „Евое! Евое!“^[3] и се гонеха помежду си с бичове както при празника на Кронос^[4], а в същото време жрици на Афродита, чието единствено облекло бяха талисманите на шията и звънчетата на нозете им, обикаляха сред танцуващите и им предлагаха за няколко монети вино и целувки, нещо, което скандализираше много новопокръстените чужденци в Рим, защото мислеха, че всички тези неща влизат в християнската литургия, както хората, които присъствуват на някое бурно заседание на американския конгрес, смятат, че и ритниците са също част от демократичните свободи.

Такива бяха хората, които отец Йоан щеше да посоли с атическа сол.

През първите дни Йоан се опита да поговори с тях за догматика, но слушателите му смятаха тези спорове за физиологията на света Троица, които толкова много занимаваха гърците, за излишни както дългите бради, украсяващи челюстите им.

Наследниците на божествения Платон все още спореха на Изток за природата на бога, но потомците на Катон^[5] и Цинцинат^[6], по-практични от първите, считаха богословието за сериозен занаят, от който попът очакваше всекидневния си хляб и освен него — положение, епископии, коне, любовници и други хубави неща, с които човек може да се сдобие само с енергия и практически познания. Вместо, значи, да се ровят из загадките на християнското небе, те се заемаха само да разпрострат като благоразумни хора властта му по цялата земя и събираха от негово име данък от всички народи.

Йоана, като умна жена, много скоро угади вкусовете на учениците си. Като отхвърли от себе си византийските идеологии, тя побърза да слезе от небето на земята и от обвитите в облаци върхове на метафизиката в тлъстите и богато наторени ливади на църковното право и на следния ден говори красноречиво за светската власт на папата, за дара на Карл, за данъци, десятъци, златни одежди и други лакомства на духовенството, с които расоносците се мъчат да направят по-поносимо нетърпеливото очакване на рая, както и поклонниците на Пенелопа се забавлявали със слугините в очакване да вкусят от прелестите на господарката им.

Като наприказва все такива неща, Йоана успя да спечели благосклонността на слушателите си, както и Орфей с лирата си развълнувал камъните.

Това сравнение не е преувеличено, защото ако не камъни, то поне магарета биваха наричани тогавашните италианци от другите народи, съборите им — магарешки сборища, а малцината учители, които имаше в Италия, биваха изпращани от Ирландия, Шотландия и Галатия на нещастните потомци на Цицерон, както днес на нас ни изпращат учени от Германия.

Но Клавдий, Дунгал, Вигинтимил^[7] и други чужди мъдреци бяха вече умрели или остарели и в средновековния мрак Италия надминаваше околните народи по невежество, както Калипсо надвишавала нимфите си по ръст. Повечето от поповете не знаеха да четат и вместо да проповядват от амвона евангелието, разправяха приказки на вярващите — как Богородицата крепяла с белите си ръце краката на бесените разбойници, ако някога били запалили свещ пред иконите й, и как, за да избави от грях някоя благочестива калугерка, вземала образа и леглото й, където приемала вместо нея любовниците й; и че всички, които се отричали от бога, но оставали верни на Богородицата, били вмъквани от нея скришом в блажените селения, и че всемилостивата Божа майка давала на набожните влюбени любовно биле и вълшебно питие, за да спечелят с тях възлюбените си.

Мъдростта на героинята ми блестеше сред този гъст мрак като фар в мъгла през облачна нощ. Цяла тълпа слушатели, а често пъти и сам папа Лъв отиваше в манастира „Св. Мартин“ да чуе новия Августин, който вместо да засяга страшните загадки на вярата, говореше само за приятни и полезни неща, като възхваляваше добродетелите на Първосвещеника и хулеше византийците, обясняваше принципите на Аристотел или разказваше за неволята на потомците му — за чесъна, за раните и постите.

Лекциите на Йоана напомняха на онези гостоприемни къщи в Хамбург, където могат да се намерят ястия за всеки вкус, аромати за всеки нос и жени, които говорят на всички езици и задоволяват всички желания.

Често пъти героинята ми започваше с Теодицеята^[8] и завършваше с готварството. Но в онази епоха произведенията на човешкия мозък не бяха още подредени в нарочни прегради както в музея влечугите в стъкленици. Единствената наука беше богословието, което имаше като Бриарий^[9] сто ръце; то ги притискаше постоянно към гърдите си и така успяваше да се вмъкне цяло-целеничко в русокосата глава на героинята ми.

Йоана преподава в продължение на две години; цялата си известност тя дължеше на красноречието, защото никой в Рим не подозираше какви съкровища се криеха под расото й. Там лицата на всички бяха обръснати и само носът на калугерите се подаваше изпод качулката.

Полека-лека, опиянена от себелюбието си, тя стигна дотам, че почти сама повярва, че е станала мъж, както Тиресиас^[10], че станал жена. Фрументиос беше отдавна забравен и честолюбивата монахиня не бързаше да му намери заместник, защото мислеше за по-високи неща. Игуменски плащеници, мулета на папски легат, епископски митри, а понякога и папски златни пантофи виждаше в бляновете си сега русокосата ми героиня, а любовниците, като разумна жена, ги поставяше в дъното на сцената, както сладкишите се пазят за края на пиршеството.

Но вместо да се отдава само на празни мечти, тя работеше денем и нощем за възхода си, като ласкаеше силните, преподаваше, съчиняваше химни за Христос и за папата в мерени и римувани стихове, които първа въведе в Италия. Но Йоана се занимаваше и с медицина и както разправят злите езици, и с магия, като принуждаваше лукавите духове, т.е. предишните богове Бакхус, Хера, Пан и Афродита да напускат царството на мрака и да дотичват като верни слуги на призивите й.

В това време преславният папа Лъв, който беше вече остарял и страдаше от ревматизъм от деня, когато бе пожелал да проходи по морето като свети Петър и бе направил една непредвидена баня, загубвайки митрата и част от репутацията си, назначи отец Йоан за свой частен секретар.

Още в онази епоха в папския двор имаше освен официалните и тайни служители, не само офицери, но и скромни слуги — тайни готвачи, арапи, камериери и метачи на стълби. Но във Ватикана имаше тайни и стълби, и врати, и стаи; и много пъти наместникът на Исус на земята устройваше в тях тайни вечери, но не знаем дали на масата му е имало апостоли.

Героинята ми, когато за първи път я въведоха в частните покои на негово светейшество, едва се осмеляваше да стъпи върху дебелия мъх на ориенталските килими, върху които на човек му се искаше да се плъзне като конете на Ерихтоний, чиито копита при бяг едва се докосвали до цветята. И когато стигна пред вожда на християнството, седнал на трона си от злато и слонова кост сред сребърни кошници, паници от чисто злато^[11], украсени със смарагди кадилници и други скъпоценности, тя беше така заслепена от този блясък, че се видя принудена да затвори за миг очи. Сетне коленичи и целуна благоговейно сандалите на Лъв, който повдигна с бащинска нежност отец Йоан, работи с него до вечерта и беше толкова доволен, че от този ден обикна като свое чедо частния си секретар.

Хората, които бяха около Лъв, кубикуларии, дапифери, вестиарии, скриптори, аркани^[12] и други придворни, и се надуваха, понеже извършваха при негово светейшество онези услуги, извършвани от слугите при римските императори, мърмореха отначало срещу новия любимец както телохранителите на почтената Екатерина, когато някой нов кандидат почуквал на вратата на спалнята й. Но обноските на отец Йоан бяха толкова вежливи, а безкористността му беше толкова голяма, че скоро той спечели сърцата на всички и всеки се обръщаше към него, когато искаше да помоли за нещо светия отец.

А Йоана, която беше чужденка в Рим и нямаше нито племенници, нито любовници, за да насити алчността им, бързаше с готовност да изложи пред папата молбите на приятелите си, чийто брой и признателност растяха с всеки изминат ден.

Така частният секретар стана скоро истински водач на партия, обкръжен от цяла тълпа ненаситни службогонци, които се блъскаха около него като ярки около селянка, когато изтърсва привечер пълната си с житни класове престилка.

Йоана, която се грижеше за всичките си приятели, не искаше нищо за себе си, или по-точно осмеляваше се само към Богородицата да се обърне за това, което й се искаше — умоляваше всемилостивата царица на вселената да възнагради колкото е възможно по-скоро добродетелността на светия папа Лъв, като го премести на по-добър живот.

Неблагодарна и нечестива беше тази молитва към Божията майка! Но в Рим вярващите са така интимни с Богородицата, че я молят не само за богатства, коне, високо положение и почести, ами и за смъртта на някой враг, богат роднина, съперник в любовта или друго подобно неприятно същество и още разни други неща, които човек и от сводник дори не би могъл да ги поиска, без да се изчерви. Убийците поставят ножа си пред олтарите й, преди да го забият в тялото на жертвата си, хетерите се разголват пред иконите й и окачват на тях корсетите си, а пияниците изпразват за нейно здраве по цели бутилки и кани; така че Йоана следваше местните обичаи, като й отправяше честолюбивите си молби.

И понеже не пренебрегваше и покровителството на дявола, тя прибягваше често пъти и към зловещите обреди на средновековната магия. Отиваше сред развалините на някой древен храм и призоваваше духовете на бездната, като забиваше остра игла в гърдите на едно восъчно подобие на Лъв, а в същото време върху триножници димяха отровни треви и стоеше неподвижно луната, която тогава се подчиняваше на призивите на магьосниците със същата готовност, с която и слънцето на Исус Навин.

Не знам дали Богородицата или дяволът се вслуша в молитвите на героинята ми, пък може би и тя самата не знаеше на кого от двамата да благодари, но така или иначе Лъв скоро се разболя и болестта му от ден на ден се влошаваше; така че, след като лекарите изчерпиха всички билки, а калугерите молитвите си към архангел Михаил, наследника на Асклепий^[13], след като напразно юдейските вълшебници и арабските астролози приложиха най-съкровените тайни на изкуството си, главният съвет на епископите реши главата на християнството да бъде пренесен в подземната църква „Св. Тибуркий“, за да очаква там съновидението, чрез което светецът щеше да му разкрие подходящ лек за изцеряването му. В ония времена вярващите прибягваха при тежко положение до изпратени от небето съновидения и Църквата, макар че изгаряше гадателите, приемаше тълкуването на сънищата, както днес някои лекари преследват магнетистите, при все че сами използуват магнетизма.

Вдигнаха нещастния папа от леглото му, положиха го върху черна носилка и четирима яки калугери го отнесоха в подземната църква, където го поставиха пред олтара, обкръжен от запалени свещи, отчаяни лекари и пеещи псалми попове.

Този прославен първосвещеник, макар че беше светец, никога не бе проявил изключително благочестие и беше прекарал живота си, като украсяваше Рим, трупаше богатства, строеше повече крепости, отколкото църкви и пазеше владенията си повече от сарацините, отколкото от дявола; не изгори нито един еретик, но закла много свои врагове и много повече бе заслужил титлата „велик цар“, отколкото „светец“, както сам Волтер признава това. И ако бе принуден понякога да извършва чудеса, той бе направил това за хатъра на малоумните си поданици както Исус за невярващите евреи.

Но болестта превръща дори самите лъвове в зайци и най-скептичния човек — в набожен християнин. Най-великият поет на нашия век, Байрон, чийто мозък тежал шестстотин и тридесет и осем драма^[14], признава откровено, че когато се разболял, след първото кръвопускане повярвал в чудесата на Мойсей, след второто — във въплъщението, след третото — в непорочното зачатие, а след четвъртото съжалявал, че нямало още други подобни неща, за да повярва и в тях.

Така и добрият Лъв, може би най-разумният човек на своя век, очакваше изцелението от свети Тибуркий. Цели три дни първосвещеникът лежа гладен и неподвижен, очаквайки идването на божествения сън. Но болките не го оставиха нито да заспи спокойно, нито да види сън и след тридневна агония той затвори най-сетне очи за вечния и без сънища сън.

След като съгласно традиционните обреди тялото на преславния Лъв бе измито с вино и зехтин и предадено на червеите да го изгуляят, след като замлъкнаха камбаните и изсъхнаха очите, архиереите, низшето духовенство, императорските посланици, първенците и целият народ се събраха на площад „Св. Петър“, за да помислят за избора на онзи, който щеше да окачи на пояса си ключовете на рая.

През деветия век първосвещеникът не се избираше в тъмните потайности на някой свещен събор, не съществуваха нито конклави^[15], нито кардинали, затворени в мрачни килии, всеки от които да гласува все за себе си, докато най-сетне всички бъдат принудени от глада да съгласуват претенциите си; папите се избираха явно, слънцето грееше сред небето, лееше се обилно вино, а често пъти и кръв, и партиите се бореха повече с тояги и камъни, отколкото е интриги.

Първосвещениците представлявала тогава народът както кметовете древните римляни и на народа именно предоставяха до голяма степен избора на представителя му. Гласовете се купуваха открито с обещания, злато, вино или жени, които обикаляха полуголи из пазара и разменяха целувки с гласоподавателите.

Смъртта на папата, значи, беше истинска радост за поданиците му, понеже те както днес конституционните народи притежаваха само едно собствено нещо — гласа си, заради който при всички нови избори хамалите дори имат честта да стискат ръка на някой облечен в злато големец, да пият фалернско вино в златната му чаша и да получават ласки от благоухаещата му любовница. Според свети Пруденций в ада има дни, когато вечният огън угасва и страданията на осъдените престават. Такива бяха и все още са на този свят за народа дните на изборите, защото само тогава като че ли слугата и господарят, глинената и порфирената делва са съдове-братя, направени от същата пръст и от същия грънчар.

Докато целият Рим се вълнуваше на площада, героинята ми, която отдавна беше подготвила всичко, за да постигне честолюбивите си цели, стоеше на една висока тераса в манастира „Св. Мартин“, скръстила като Наполеон ръце на гърдите, и следеше с неспокоен поглед перипетиите на изборната борба.

Много бяха нея година хората, които се бореха за тиарата; но четиристотинте ученици на Йоана, калугерите от нейния орден, придворните, които са били някога облагодетелствувани от нея, жените, които се възхищаваха на красотата и красноречието на младия бенедиктинец, старите служители на Лъв, всички тези хора работеха само за отец Йоан — възхваляваха сред множеството мъдростта, безкористието и добродетелите на кандидата си, който, понеже беше чужденец и нямаше нито племенници, нито харем, щял уж да раздаде на бедните богатствата на свети Петър.

Цели четири часа продължи борбата и през това време лицето на Йоана смени всички цветове като ръцете на сироските бояджии и сега, изтощена от вълнения, тя се беше тръшнала върху една мраморна пейка и, затворила очи, очакваше съдбата, когато радостните викове на приятелите й, които поздравяваха папа Йоан VIII я изтръгнаха от това мъчително вцепенение.

Новият първосвещеник, като се препъваше от радост, метна на раменете си пурпурната мантия и обу сандалите с кръст отгоре, които, дали защото не им се харесаха женските крака, или защото бяха много големи, на три пъти се изхлузваха от краката й, докато слизаше по стълбището на манастира.

Тълпа ентусиазирани хора и украсено със злато муле чакаха пред вратата новопровъзгласения папа, който яхна мулето и отиде веднага в Латерана^[16], където седна на златния трон и постави на главата си тройната корона — на Рим, на цялата вселена и на небето — а в това време секретарите пишеха указа за избора и кънтяха на мнозинството приветствените възгласи.

В същия миг, за да стане още по-блестящ триумфът на героинята ми, в Рим влизаше като поклонник кралят на Англия Етелулф, който помоли първи да целуне нозете на новия папа, като с тази си целувка направи владенията си подвластни на Светия престол; в това време се появиха и посланиците от Цариград, които носеха от император Михаил скъпоценни дарове и вестта, че отстъпва Сиракуза.

Йоана виждаше как най-сетне се сбъдваше мечтата от младините й; тя седеше на високия трон, а около нея се носеха гъсти благоуханни вълма от тамян. Обхваната от неизразима радост, тя плъзна сияещия си поглед по коленичилото множество и сетне, като вдигна очи към небето, извика:

— Льоба, Льоба, благодаря ти!

Церемониалмайсторът прекъсна възторга на новопровъзгласения папа и го покани да седне на един нисък престол, който се казваше „торен“ и върху който поставяха да седне след избора първосвещеника, за да си спомни, че въпреки тройната си корона и той има, както и най-последният от поданиците си, същите естествени нужди. Докато негово светейшество седеше там, поповете пееха „Кириос апо коприас“, като в същото време горяха слама и кълчища, за да му напомнят, че като този пламък угасва и преминава на този свят славата.

Цели осем дни продължиха тържествата, целуването на нозете и илюминациите.

Но докато глупавите попове потъркваха устните си върху сандалите на героинята ми, цялата природа се беше разбунтувала срещу това кощунство. На втория ден след коронацията, макар че беше средата на лятото, сняг покри всички улици на Рим, сякаш свещеният град искаше да покаже скръбта си, обличайки като погребален саван траурното си зимно одеяние. Но и във Франция, и в Германия станаха чудеса и знамения; земетръси разтърсиха цялата империя, в Бреса валя кървав дъжд, а в Нормандия град от мъртви скакалци, чието разлагане предизвика смъртоносен мор. Дори и бухалите, които бяха свили гнезда по таваните на Ватикана, бухаха зловещо цели три нощи както гъските на Капитолия, когато галите заплашвали Рим.

Всички тези знамения, споменати от достойни за доверие летописци, изредих, за да оправдая свети Петър, когото еретиците несправедливо обвинявали, че не побързал да защити с чудеса осквернения си престол.

Но други знамения освен бухали, чума, кръв и земетръси апостолът не можеше да употреби срещу Йоана, защото според Сирах „няма добро знамение за жена^[17].“

Когато, след толкова вълнения, Йоана остана най-сетне сама в просторната папска спалня, така тиха, разкошна и благоуханна, тя напразно търсеше съня в пурпурното си легло, което приличаше на олтар, посветен на Морфей.

Скръбта, радостта и кафето имат еднакво въздействие върху клепачите. Александър Велики, който спял толкова дълбоко в навечерието на не знам коя си битка, надали през нощта след победата е можел да заспи. Но защо да търсим сън и сънища, когато самата истина, или действителността, както казваме днес, е по-сладка от всеки сън? Кой би могъл да си спомни без съжаление и вълнение за безсънната нощ, която е прекарал, след като е спечелил хиляди на лотария, лаври от поезия или първата целувка от първата си любима?

Йоана отметна златотканите завивки на апостолическата постеля и започна да обикаля боса из новото си жилище. Светлината на свещта се отразяваше навсякъде в кристал, злато, лазурит и порфир. Папската стая приличаше на рая на свети Йоан, който като истински евреин дразнеше алчността на сънародниците си, описвайки обиталището на блажените, обсипано със злато и диаманти. А това не малко спомогна за разпространението на християнската вяра; защото всички предпочитаха богатия еврейски рай пред бедняшките Елисейски полета на древните, където вместо сапфири и бисери имаше само миртови горички, бистри ручейчета и врата от слонова кост.

Йоана обикаляше из жилището и не можеше да се наслади на гледката на толкова съкровища, претегляше с белите си ръце стакани, украсени със скъпоценни камъни, броеше диамантите и смарагдите, с които бяха накичени статуите на Богородицата, и разглеждаше украшенията и колелцата на арабския часовник.

След това тя се приближи към една малка масичка до леглото, където поставяха лека вечеря за негово светейшество, ако случайно се събудеше през нощта, и изпи чаша сладък нектар от Везувий „Христова сълза“^[18], както бяха кръстили това вино набожните християни и за всяка капка от което един истински пияч би дал по капка от кръвта си.

Парите на виното се смесиха с парите на честолюбието и опиянението на героинята ми достигна своя връх. Ако в този миг се появеше маршалът на двореца и я поканеше да седне на торния престол или пък някой служител на Филип й кажеше „Спомни си, че си човек“, щеше да отвърне и на двамата, че са говеда.

Тя намери тази стая тясна за нейното величие, отвори прозореца, надвеси се и се загледа в спящия под лунната светлина Рим, като напразно търсеше в историята някоя друга героиня, достойна да се сравни с нея.

Много жени преди нея са препасвали сабя или са поставяли корона на главата си, но какво са бързо увяхващите военни лаври или преходното царуване на земята в сравнение с папската власт, която по божие право господствува над души и тела и на която са подчинени вселената, раят и адът? И кой би посмял да сравни Семирамида^[19], Моргана^[20], Орлеанската дева^[21] или която и да е друга героиня с моята Йоана? Но и ние нямаме определена мярка за сравнение, защото винаги, когато един човек надвишава себеподобните си в каквото и да е отношение, той може да се сравни само с някое животно — с вол, ако е бил велик цар, с магаре, ако е бил храбър^[22], с лисица, ако се е отличил като дипломат, но не знам с кое животно, ако е успял да стане папа.

Утринният хлад и ревовете на магаретата, които носеха ежедневния зеленчук на поданиците й, прекъснаха честолюбивите мечти на Йоана — тя затвори прозореца и се върна в леглото си.

На следния ден тя стана по папския обичай в десет, изми ръцете си и побърза да поеме кормилото на управлението на държавата си. Няколко дни й бяха достатъчни, за да изучи папския занаят. Само преди една седмица тя седеше на апостолическия престол и всеки можеше да прочете написано ясно на челото й „ти няма да имаш друг бог освен мен.“^[23]

Никой друг първосвещеник преди нея не е протягал с по-голямо християнско смирение краката си за целувка; но Йоана, като жена, беше навикнала отдавна и на това. Достойно за възхищение беше и умението й да съчетава светската власт с духовната — събираше данъци в името на Исуса чрез бирника, колеше чрез палача и освен това конфискуваше, затваряше и вършеше всички останали неща, които съставляват занаята на управника.

И не мисли, читателю, че излагам всичко това като обвинение срещу нея, а само като печална необходимост на нейното положение, на която впрочем Йоана се подчиняваше с християнско смирение.

Жените, тази въплътена смес от любов, преданост, съчувствие, и всички останали мили добродетели, винаги, когато необходимостта го налага, се потапят в кръв като в благовонна баня. Весталките^[24], т.е. калугерките на древния Рим, много пъти навеждали надолу палеца, за да бъде заклан победеният гладиатор; света Ирина изби хиляди хора и ослепи дори собствения си син, а благопристойните кралици Елисавета английска и Екатерина руска използуваха секирата и бича със същата лекота, с която и ветрилото си.

Но папите вършат това по божие право или по-точно по божия заповед. Един ден свети Петър, когато бил гладен, изпаднал в екстаз и видял едно платнище, върху което се намирали всички четириноги, влечуги и двуноги животни, и в същото време чул глас, който му казал:

„Стани, Петре, убий и яж!“^[25]

Това е било първото открито обявяване на светската власт на папите, които оттогава убивали и ядели; и за да подражават във всичко на апостола, в чиито нозе богатите поставяли равностойността на продадените си имоти^[26], те превърнали всички в бедняци под предлог, че щели да раздадат всичко на бедните.^[27] И ако понякога са и убивали през средните векове, вършели са това, защото в онази епоха вярата във вечния живот придавала малка стойност на настоящия и изгаряйки хора, те не изпитвали никакво угризение на съвестта, тъй като били убедени, че и апостолите, ако са имали палачи и дърва, биха вършили същото.

Йоана, както свидетелствуват всички историци, била поне в началото, добър папа — спазвала традициите на всичките си предшественици и неуморно плетяла онази мрежа от догми, предназначена да скрива небето от очите на благочестивите християни.

Но тогава никой не се погрижваше да провери дали тази папска тъкан беше наистина небесният свод. Хляб и зрелища искаха от императорите си древните римляни, същото искаха и потомците им от папата; но мястото на зрелищата в Рим бе заето от религията и героинята ми или по-точно негово светейшество папа Йоан VIII, понеже беше млад човек с добър вкус и обичаше парадността, не жалеше средства, за да направи по-блестящи религиозните представления. Всеки ден димеше тамян, горяха свещи и кънтяха камбани и приветствените възгласи на множеството.

Само римските дами се оплакваха понякога от първосвещеника, защото не вършеше това, което очакваха от младостта и красотата му, но и те вярваха, че скоро ще признае и ще поправи грешката си и ще последва и в това отношение примера на предшествениците си, като им предаде сърцето си и ключовете на хазната си.

Почти две години продължи честолюбивото опиянение и изключителната деятелност на героинята ми и през това време тя ръкоположи четиринадесет епископи, построи пет църкви, прибави нова догма към Веруюто, написа три книги срещу иконоборците, подстрига за монах император Лотар, короняса престолонаследника Людовик и много други достойни за споменаване неща извърши тя, които летописците отбелязват с възхищение.

Онези, които не желаят да признаят Йоана за папа, приписват всичко това едни на предшественика й, други на приемника й или го изтриват от историята на папите. Също така и привържениците на Бурбоните определяха началото на царуването на Людовик XVIII от деня на смъртта на брат му и премълчаваха, като незаслужаващи да се говори за тях, лаврите и световната империя на Наполеон. И ако потомците на свети Людовик бяха властвували докрай, ако бяха успели да съборят всички статуи на Корсиканеца и да изтрият името му от всички книги, както се опитаха да сторят това с Йоана и католиците, кой знае дали с течение на годините този великан нямаше да стане също тъй съмнителен и митичен като великаните преди него, които трупаха планина върху планина, за да обсадят небето? След хиляда или две хиляди години, когато и Франция ще се превърне като Гърция в страна на спомените, може би ще дойде някой любопитен археолог, който ще изследва всичко свързано с Наполеон както ние днес за Йоана, и ще извести на читателите си, че в ония тъмни времена на историята е живял някакъв смел човек, наричан от едни Наполеон, а от други Прометей, който се опитал да открадне властта от царете и бил прикован от тях на една пуста скала на края на света, където една ненаситна хищна птица, наречена Хъдзън^[28], разкъсвала вътрешностите му. Но нека се върнем отново на Йоана.

Високото обществено положение прилича на планина, която отдалеч изглежда така правилна по форма и толкова приветлива на вид — ту обвита в чисто було от облаци, ту с цвета си напомняща на честолюбивите за златото; но когато човек се изкачи на върха й, вижда се обкръжен от магарешки бодли, тръни и зверове, а в Атика — от разбойници.

Такъв беше и за моята героиня престолът на свети Петър. Денем и нощем обсадена от секретари, ласкатели, придворни и други подобни алчни просяци, които обикаляха около троновете като гарвани около мърша, тя скоро се умори да протяга нозе на грубите им целувки и със съжаление си спомняше за златните дни, когато вместо сандалите поднасяше устните си на пламенните целувки на Фрументиос.

Йоана започна да се отвращава от миризмата на тамяна както готвачите от дъха на печени пъдпъдъци. Често пъти тя се прозяваше, докато отслужваше литургия пред олтара на свети Петър, облечена цялата в злато, и дори много пъти, когато високо от Ватикана благославяше Рим и цялата вселена.

Но когато парите на честолюбието се разпръсват, старите желания отново се пробуждат.

Тъгата размеква женската душа, а безделието и хубавото ядене оказват върху страстите същото въздействие, каквото оказва и маслото върху огъня. Тъй като знаеха това, древните египтяни отмерваха скъпернически на царете си хляба, месото, постелите и часовете за сън и ги подлагаха, за да бъдат годни за царуване, на приблизително същата диета, на която англичаните подлагат състезателните си коне. Другояче обаче живееха наследниците на Петър — почиваха върху лебедов пух, ядяха пирамиди от яребици и цели хекатомби от елени, а в постните дни — хвърчащи риби, т.е. гъски и патки, и освен това тарама-хайвер, лук, стриди, гъби и други хубави неща, заместващи едемските ябълки, които според равините вместо костилки имали кантариди^[29].

Всичко това превръщаше моята героиня в образец на конституционните царе, които като боговете на Епикур хъркат на високия си трон и предоставят гърба на поданиците си на ножицата на министрите си, както и творецът според манихейците^[30] предоставил света на разположение на дявола.

В това време работите (искам да кажа, римските) вървяха от зле по-зле; богатствата, събрани от Лъв, се бяха превърнали на коне, тържествени шествия, банкети и пенсии. Ключарите на папската хазна, макар че я бяха изпразнили отдавна, не се махаха оттам — те правеха като Диоген, който, след като изпил виното, се затворил в бъчвата.

Негово светейшество Йоан VIII, комуто бяха омръзнали и дела, и поданици, и печати, и афоресвания, и други папски забавления, се беше оттеглил в Остия, който беше Корфу^[31] на тогавашните папи, и там с една група голобради весели попове прекарваше безгрижни дни, оставяше се да го люлеят приспивно сините вълни на Средиземно море и мелодиите на флейтите, виолончелите, цигулките и евнусите, които следваха негово светейшество навсякъде.

Йоана се намираше тогава в средата на жизнения си път както Данте, когато срещнал в леса лъва, леопарда и вълка; и тя чувствуваше, че се приближават други зверове, не по-малко страшни от вълците и лъвовете за жените — белите коси и бръчките.

Красотата й пееше, бихме могли да кажем, лебедовата си песен. Но макар че беше изяла толкова забранени плодове, Йоана беше запазила бели и непокътнати всичките си зъби и апетитът й, потискан толкова време заради честолюбието, започна отново да вълнува гърдите й, които бяха също като зъбите й твърди и добре поддържани.

Често пъти тя поканваше на разкошни пирове най-красивите си придворни и след яденето оглеждаше редиците на Адонисовците в раса, както добродетелната Екатерина преглеждала редиците на телохранителите си, и се питаше на кого от тях да даде ябълката, а още повече — по какъв начин можеше да я предложи.

Друг път пък, съзнавайки колко голяма би била дързостта й, тя отстъпваше ужасена като някой конституционен крал пред произволно деяние, нещо, което е за конституционните Ендимионовци забранен плод.

Йоана не отдаваше никакво значение на голямата нечестивост на постъпката си и още по-малко се страхуваше от присъдата на небесния съд, който наказва една мигновена слабост с вечен огън и вари в един и същ казан онези, които причиняват скръб или удоволствие на ближния си. И понеже беше много опитна и умна жена, не можеше да повярва, че бог е създал толкова блага на този свят, за да ги отбягваме, както на английските банкети поднасят гроздето, за да не се яде; но тя се страхуваше от скандал, от бременността и от злите езици, тези три бдителни стражи на женската добродетелност; и ако мъжете бяха ялови като мулетата и неми като рибите, не да въздъхват, ами и дъх дори да си поемат, струва ми се, не биха им дали внучките на Ева.

Повече от два месеца се бори Йоана с демона — обсипваше леглото си с листа от агнус кастус^[32] както атинянките на празника на Деметра, пиеше сок от водна лилия по съвета на Плиний, ядеше краищата на марулите по рецептата на свети Йоан Постник и не пренебрегваше нито едно от средновековните средства, за да задуши младежките страсти, които покарваха отново в четиридесетгодишната й гръд като цветя върху развалини.

Но този род страсти приличат на варта, която колкото повече се залива с вода, толкова повече се разпалва. След всяка победа над плътта си, вместо да пее победно, Йоана плачеше за пропуснатия случай. „Още една такава победа и съм загубен!“ — извикал Пир^[33], като броял убитите си войници; същото казваше и Йоана, когато отскубваше след някоя безсънна нощ три бели косъма.

Понеже предвиждаше със сигурност поражението си, тя счете за излишно да продължи борбата; а победителя си Йоана беше отдавна избрала.

Няколко мига преди да умре, свети Лъв й беше поверил единствения си син или по-точно племенника си (защото „племенници“ се наричаха в Рим децата на папите дори когато се случеше те да бъдат и светци), един двайсетгодишен младеж по онова време, рус като лаконийските кучета^[34] и предан като тях на Йоана, която го беше назначила за свой частен секретар, голяма и завидна длъжност в онази епоха.

Това папско синче се наричаше Флорос и спеше винаги в една стая, съседна на апостолическата спалня, готов да се притече веднага щом го призове папското звънче.

Йоана беше свикнала като древните египтяни да изпълнява това, което беше решила, без отлагане; но сега тя се намери за първи път в много трудно положение — напразно се мъчеше да открие как би могла, след като беше папа, да поднесе на устните на невинния младеж нещо друго вместо сандалите си.

Много пъти посред нощ Йоана ставаше боса от леглото си, влизаше на пръсти в стаята, където спеше кандидат-наследникът на Фрументиос, и като закриваше с ръка пламъка на светилника, както Селена^[35] закрила лъчите си с облаци, когато отивала при овчаря от Латмос^[36], тя стоеше по цели часове и гледаше спящия младеж.

Една нощ тя дори се осмели да докосне с върха на устните си челото на спящия и побягна изплашена, щом видя, че клепките му трепнаха. А добрият Флорос разказа на следния ден на другарите си, че едно нощно привидение, облечено във везана нощница, му се явило насън. Но привиденията, сънищата и призраците през онази епоха бяха толкова обикновени неща, че вместо да се учудват, повечето от другарите му се прозяваха, слушайки приказките на младия камериер. Но той, който беше убеден, че неговият призрак не беше от обикновените, трепереше на следващата нощ в леглото си и не можеше да мигне.

Всичко беше вече притихнало в папското жилище освен кукумявките и часовниците, когато един лек шум, подобен на пърхането на нощна птица или на стъпките на млада госпожица, която бърза за първата си среща и се плаши от девственото ехо на токчетата си, се разнесе в коридора. Вратата се отвори безшумно, движена сякаш от някакъв неосезаем полъх, и привидението се отправи към леглото, като пристъпяше на пръсти с босите си крака.

Флорос почувствува как ризата му стана мокра от студена като водата на Стикс пот (имам предвид реката в Аркадия, а не онази в ада, чиято вода била гореща), а мракът усилваше страха му, защото привидението не беше нито самосветещо като другите призраци, нито носеше светилник нея нощ — то едва се различаваше при мъждукането на полуугасналата камина като някакъв бял и неясен облак, който се приближаваше бавно към леглото.

Облакът, привидението, върколакът, Йоана най-сетне, се спря до самото легло и, като доби смелост от неподвижността на младежа, започна да ближе с крайчеца на устните си бузите на този забранен плод, без да смее да отхапе от него.

Този топъл досег разпръсна веднага тръпките на ужас, които разтърсваха младежа, и когато се съвзе, той протегна и двете си ръце, за да хване привидението, което едва успя да се изтръгне, като остави в тях половината от нощницата и пет косъма от главата си.

Но добрият Флорос не можеше да се задоволи с такава плячка; сега кръвта му кипеше от възбуда и любопитство и краката му гонеха нощния призрак, който бързо бягаше. Те обиколиха така два-три пъти стаята, но изведнаж привидението се заплете в гънките на раздраната си нощница или саван и падна на килима до един отворен прозорец.

Тогава Флорос протегна отново ръка; но вместо да напипа кости, червеи, разкапани меса и други подобни класически украшения на таласъмите, ръката му се отпусна върху топла и гладка кожа, която, изглежда, служеше за калъф на живо и силно тупкащо сърце; той протегна и другата си ръка, но тъкмо в този миг луната излезе иззад един облак и освети напълно лицето и голата гръд на негово светейшество папа Йоан VIII.

Тук, читателю мой, бих могъл, ако исках, да заема от абат Касти, от преподобния Пулчи, от достопочтения Рабле или от някой друг добродетелен поп малко мръсни думи, за да пооблажа с тях моя разказ, който рискува да стане сух като смокинята от евангелието; но понеже не съм нито богослов, нито поп, нито дори дякон, съмнявам се дали имам право да изцапам ръцете си и ушите ти.

В същото трудно положение се е намерил и авторът на „Дон Жуан“, когато след упорито преследване ръката на героя му се отпуснала най-сетне върху голата гръд на третата или четвъртата му героиня, както Ноевият ковчег отседнал върху планината Арарат. И тъй като не знаел по какъв начин би могъл да опише благоприлично последвалото, Байрон се отказал и от поемата, и от поезията, станал човекомразец и гъркофил от отчаяние и отишъл да се погребе в блатата на Мисолонги^[37].

Аз обаче, тъй като пиша истинска история, съм принуден, волею-неволею, да разкрия, че работите между Йоана и Флорос след необходимите обяснения стигнаха толкова далеч, че бузите на Богородицата, която те забравиха да закрият, станаха алени от срам, на свети Петър побледняха от гняв, иконата на разпнатия падна и се счупи, а ангел-хранителят на папа Йоан VIII, който още не беше разбрал, че ключарят на рая беше жена, литна към небето, като закри лицето си с криле.

Ако беше ден, когато се извършваше това кощунство, сигурно щеше да стане слънчево затъмнение; но понеже беше дълбока нощ, любещите истината летописци са успели да ни опишат само как луната се скрила зад кървавочервен облак. Според други пък чудото се проточило чак до следната сутрин и жителите на Вечния град напразно очаквали дневното светило, така че тази нощ траяла тройно повече както нощта, когато Зевс заченал Херакъл, но съмнявам се дали на Йоана й се е сторила дълга, защото според Соломон „Адът и огънят и любовта на жената не казват никога стига!“

На следния ден, подир тази тройна нощ, когато папа Йоан се появи сред придворните си, лицето на негово светейшество сияеше, устата и ръцете му раздаваха щедро благопожелания, милости и благословии и цялата тази папска радост се отразяваше върху лицата на придворните, които вдигнаха зарадвани глави като житни класове, напоени след дълга суша.

Главата на християнството разпредели него ден четири епископии, ръкоположи за попове шестнадесет дякона, прибави двама светци към Синаксара, спаси от бесилото пет престъпници, от огъня двайсет еретици и съжаляваше, че няма като Бриарий сто ръце, за да раздаде повече милости. След това Йоана отиде на църква, сетне прие посланиците на Ансигизкия княз, който молеше за помощ против сарацините.

Но докато тя вършеше всичко това механически, погледът й търсеше навсякъде Флорос, а умът й се въртеше все около леглото като пчела около цвете и много пъти през този ден тя прошепваше като царя-пророк^[38]: „Кой ще ми даде криле като на гълъб, за да литна към теб и да кацна връз твоята гръд?“^[39]

Цели два месеца продължи Йоана да плува като лебед по вълните на безкрайни наслади, обожавана от младия си любовник, макар че вече беше преминала онази спирка в средата на житейския път, след която извръщаме с копнеж очи назад.

Но Флорос се намираше още в онази щастлива възраст, в която дори и тръните ни се струват благоуханни и всички жени красиви, когато изнасяме на търг сърцето и устните си, хвърляме се безстрашно във всички обятия, които се разтварят пред нас както Данаил в ямата на лъвовете, търсим вода, за да утолим жаждата си, и ни е безразлично дали е бистра или пълна с пясък и мътилка.

Впрочем, макар че беше четиридесетгодишна, героинята ми не беше никак за пренебрегване, защото все още зъбите й бяха по-бели от косите й; тя беше заменила мекотата и уханието на младостта с онази чувствена закръгленост и царствена снажност, така обаятелни за голобрадите младежи, които обичат да поверяват в крепки и опитни ръце юздите на сърцето си.

Много критици (не знам дали са правоверни или еретици) предпочитат Одисеята пред Илиадата, а съществуват и художници, които предпочитат развалините пред новопостроените сгради, и лакомници, които обичат тлъстите яребици; също така много поклонници на Соломон твърдят, че само зрелите дами знаят да вкусват изкусно от забранения плод, като обсипват с цветя пътя, който води към него, както йезуитите — пътя за рая. Петрарка, когато остарял, мечтаел за една такава идеална жена, която да владее това изкуство и същевременно да притежава цъфтяща младост, и напразно обикалял из градини и гори, за да намери тази химера, която наричал зрял плод на цъфнало дръвче.^[40]

Но Флорос още не беше стигнал дотам, че да мечтае за бели косове и своята Йоана, макар че беше четиридесетгодишна, не би я заменил дори за две двайсетгодишни девици.

Междувременно лятото беше отдавна преминало и светият отец не беше се завърнал в столицата си. Последните есенни листа се трупаха край дънерите на дърветата, морето ревеше, вместо да шушне, а вълците се спускаха от планините, но двамата влюбени бяха все тъй весели и игриви, както гугутките напролет.

Много философи са се мъчели да открият какво отличава човека от животното; евреите твърдяха, че разлика не съществува^[41], а християните — че човек притежава безсмъртна душа, философите — че има разум, а Аристотел — че киха по-често от другите животни^[42]. Но най-сполучлив отговор, струва ми се, е дал Сократ, който забелязал, че ние стоим по-високо от животните в това, че те само през пролетта вършат онези работи, които човек може да върши през цялата година^[43].

Зевс, за да оправдае прекалените си съпружески изисквания, хвърлял вината върху влиянието на пролетта и заповядал на земята да се покрива с цветя всеки път, когато пожелавал да поговори с Хера (според смисъла, който дава на този глагол г. Филипос Йоану); а Йоана, тъй като не можеше да извърши същото чудо, заместваше с дърва и големи свещи лъчите на лятното слънце, уханието на цветята — с алое и канела, а чуруликането на птичките — с флейти и песни. Пиршествата, заровете, маймуните, мимическите актьори, шутовете и останалите средновековни развлечения следваха едно след друго безспирно в папския дворец и според летописците често пъти там кънтели разгулни песни и тропот на танцуващи хора.

Първосвещеникът никога вече не присъствуваше на утринната литургия, понеже следваше Соломоновото „напразно е ранното ставане“^[44], а благословиите, богослуженията и обредите измисляше сам^[45] според словото на евангелието, което забранява на християните бръщолевенето; често пъти след някоя трижди блажена нощ, когато се изтръгваше от обятията на приятеля си, случваше й се, както беше изопачила Веруюто, да поправи по същия начин и Отче наш, като молеше небесния отец вместо хляб наш насущний да даде Флорос наш насущний.

Един от персийските царе — Кир, Камбиз или Ксеркс Хозроис, не помня точно кой от тях, обещавал голяма награда на онзи, който му измисли някакъв нов вид удоволствие; що се отнася до мен, достатъчни биха ми били тези, които съществуват от падението на Адам насам, но лошото е, че и те не траят дълго. Пълната със сладост чаша или се изплъзва от ръката ни, преди да сварим да утолим жаждата си, или божественият нектар, който се намира в нея, се превръща на оцет и тогава ние сами отдръпваме с погнуса устните си.

Но ето че и героинята ми, тъй както си плуваше с вдигнати платна по морето на насладата, се блъсна неочаквано в една страшна подводна скала, от която отдавна беше престанала да се бои.

През повече от десетгодишното си съжителство с Фрументиос и съперниците му тя се беше почти уверила, че може да яде колкото си ще забранени ябълки, без ни най-малко да пострада от тях; и понеже отдавна не беше разтваряла Писанието, тя беше забравила, че почти всички библейски героини — Сара, Ревека, Рахил и други — са били бездетни до старини и чак след това народили патриарси и пророци.

Затова тя много се учуди, когато признаците, описани в четвъртата книга на Аристотел, й известиха както ангелът на майката на Самсон^[46], че всевишният най-сетне е благословил утробата й. Но еврейката потръпнала от радост при първото помръдване на детето й, а Йоана от уплаха изтърва чашата, която поднасяше към устните си, и докато сътрапезниците й викаха, че разлятото вино е добър знак, тя избяга в спалнята си, заключи се в нея и заоплаква злочестината си.

Всички очи в папския дворец отдавна се бяха затворили, но Йоана все още не спеше, опряла глава на ръцете си като свети Петър след отричането си от Христа, и напразно се мъчеше да измисли как би могла да избегне бедата, която я заплашваше.

Ту намисляше да напусне Рим, да захвърли ключовете на рая и да избяга с Флорос в някой непознат кът на земята, ту със заклинания или с церове да изгони неканения и досаден наемател, който се беше появил в утробата й. Но и двата плана бяха пълни с трудности и тръни, защото Йоана нито искаше да изгуби апостолическия престол, нито пък имаше някакво желание да изложи на опасност живота си и се мъчеше да намери някое друго разрешение на злото.

Главата й тежеше, ушите й бучаха, а пред очите й играеха искри и тъмни петна, които Стагирита^[47] считал за сигурни признаци на бременност; но изведнаж се разнесе силен плясък на криле.

При този звук Йоана вдигна глава и видя, че пред нея стои един белокрил младеж, облечен в блестящ хитон, с ореол над главата си, със запалена свещ в дясната си ръка и с чаша в лявата.

Героинята ми, която не беше виждала ангел освен на картина, толкова много се изплаши от видението, че нито можа да стане, за да посрещне госта си, нито пък се погрижи да му предложи стол.

В това време небесният пратеник сви крилете си, разтърси русите си къдрици, които падаха над челото му, и каза, като прикова огнен взор върху скверната папеса:

— Йоана, тази свещ ти предвещава вечния огън за наказание на прегрешението ти, а чашата — преждевременна смърт и позор приживе. Избери едно от двете.

Това ангелско предложение постави в ужасно трудно положение нещастната ми героиня, която дълго време се колеба като Давид, когато е трябвало да избира между глад, война и чума. Страхът от смъртта и ужасът от ада се бореха в гърдите на горката Йоана, както Исав и Яков в корема на Ревека^[48]. Изпърво тя протегна ръка към горящата свещ, жертвувайки бъдещия живот заради настоящия; но така гръмко прихнаха да се смеят духовете на бездната, които винаги следяха невидими подобни сцени, и така се намръщи лицето на ангела, че Йоана се разколеба, протегна другата си ръка, пое чашата на смъртта и позора и я изпразни до дъно.

Това, читателю мой, разправят добрите летописци, а ти, ако си привърженик на школата на евемеристите^[49], които обясняват чудесата на Писанието с природни причини както Платон чудесата на митологията и казват, че ангелът, който дал лилията на Богородицата, бил някой предрешен войник и че Лазар спял дълбоко, когато Христос го възкресил, ако, значи, си привърженик на тази школа, можеш да допуснеш, че и Йоана е видяла ангела насън или че някой дякон, който е обичал шегите, узнал тайната й и се накичил с пера, за да я уплаши; ако пък предпочиташ системата на Щраус, който, вместо да си губи времето в търсене на обяснения на трудно обясними неща, е счел за по-лесно да нарече приказки чудесата и евангелията, можеш да сметнеш видението на героинята ми за проста измислица на нейните биографи в раса. Що се отнася до мене, понеже не принадлежа на никоя школа, предпочитам да вярвам в тази история така, както я прочетох, защото според Соломон „Безхитростният вярва на всяка дума“.^[50]

На следния ден, когато влезе в папската спалня, Флорос завари нейно светейшество да се мята върху килима в страшни гърчове; напразно клетият младеж се помъчи като някакъв нов Пигмалион^[51] да стопли с целувките си скованата от ужас своя приятелка.

Цели петнадесет дни Йоана остана на легло, борейки се между живота и смъртта, и когато след това голямо мъчение най-сетне стана, тя побърза да се завърне в Рим, затвори се в молитвената си стая и забрани да влизат в нея не само всички придворни, но и слънчевите лъчи.

Там, обкръжена денем и нощем от зловещи призраци както Саул, след като видял сянката на Самуил, тя скоро заприлича на сянката на предишната Йоана — настръхваше всеки път, когато вратата изскърцваше, и припадаше, ако някоя кукумявка или бухал надаваше крясък нощем върху покрива на Ватикана.

Срещата с небесните обитатели никога не е била от полза за нещастните смъртни, които са имали честта да се видят лице с лице с богове, ангели или светци. Семела^[52] изгоряла от лъчите на Зевс, свети Никон останал едноок, след като видял преславната красота на Богородицата, свети Павел ослепял от блясъка на Исус^[53], Захарий останал ням след появата на ангела^[54], евреите толкова се страхували от виденията, че всяка вечер, преди да си легнат, се молели на всевишния да ги предпази от онези страшни неща на мрака.^[55]

Но докато първосвещеникът трепереше от обитателите на другия свят, много по-страшни врагове от тях заплашваха властта му — омразата на римляните срещу него растеше.

Тогавашните италианци не приличаха на днешните конституционни народи, които смятат кралете за прости архитектурни украшения, поставени на върха на политическата сграда както статуите на покрива на храмовете; и понеже се месеха много малко в едноименните изследвания, те не бяха успели още да установят точно разликата между думите царувам и управлявам и изискваха от своя властник да властвува, както от готвача си да готви.

Като виждаха, значи, хазната празна, църквите тихи, манастирите превърнати в кръчми, като виждаха как сарацините ограбваха крайбрежията, а разбойниците се разполагаха на стан в предградията на светия град, добрите римляни се питаха отначало с учудване, после с нетърпение и най-сетне с гняв какво правеше негово светейшество и защо, когато трябваше да се бори с толкова врагове, държеше в ножницата светските и духовните си оръжия.

Набожните се оплакваха, задето не им раздаваше вече благословии, а просяците — задето не се раздаваше всекидневната леща; фанатиците казваха със сълзи на очи, че бяха изминали вече цели шест месеца, без да бъде изгорен нито един магьосник или еретик, а куците, обладаните от зъл дух и парализираните питаха защо папата не вършеше вече чудеса.

Но най-зле настроени срещу светия отец бяха поповете без енория, игумените без манастир, канцлерите и висшите военни, за които вече нямаше място в двора, паразитите — изгонени от папската кухня, и най-вече сводниците и бръснарите, които не можеха да разберат защо не биваха допускани в дворците, след като и обичаят, и традицията изискваха папата да се бръсне и да бъде командван от жени.

Всички тези хора, след като много пъти, но все напразно предложиха предаността, услугите, бръсначите и „пансионерките“ си, на края се отчаяха и се превърнаха в страшни бунтовници. Понеже не можеха да докопат лъжица, за да бъркат в казана на папската щедрост, те се мъчеха да го прекатурят, както индийците изкореняват високите дървета, за да изядат плодовете им.

Но изглежда, че и самата природа нея година беше настроена бунтовно. Тибър придойде и отнесе диги лодки, крепости и мостове; цветята забравиха да цъфнат, черешите да узреят, макар че беше вече средата на май, а птиците стояха по клоните мълчаливи и навъсени както благочестивите петли в Йерусалим през страстната седмица.

Обаче знамението, което най-много разтревожи римляните, бяха облаците от скакалци, толкова гъсти, че в продължение на осем дни закриваха слънчевите лъчи, а шумът от крилата им приличаше на „грохота на много колесници, тичащи в боя.“^[56] Тези опустошителни насекоми имаха шест крила, осем крака, дълги косми като у жените и остри опашки като скорпионите.

Не знам дали това описание е историческо, или летописците са го заимствували от Апокалипсиса както евангелистите Новия завет от Стария. Така или иначе, но те бяха толкова лакоми, че след като изядоха житата и дърветата, нахълтаха в къщите и църквите и изядоха светените хлебчета и свещите пред олтара. И след като изядоха и тях, започнаха да се ядат помежду си и се биеха във въздуха с такова настървение, че труповете им се сипеха по земята по-гъсто и от есенна градушка и никой римлянин не смееше през онези дни да излезе навън без чадър или шлем.

При последното бедствие озлобението на вярващите преля неудържимо и стихийно като водите на придошла река. Понеже бяха убедени, че беше достатъчен само един знак на папата, за да прогони тези крилати зверове, те се питаха отчаяно един друг защо представителят на Христа бездействуваше, пъхнал всемогъщите си ръце в джобовете на расото си, и оставяше поданиците си на произвола на скакалците.

Достопочтените категории на опозиционерите, за които споменахме по-горе, разтваряха ноздри и душеха ненаситно приближаващата се буря, както арабските коне подушват изворите в пустинята, и когато часът настъпи, строиха римската сган във фаланги и роти и откараха тази орда под прозорците на Ватикана.

Когато тази разбунтувана тълпа се появи, стражите изтичаха и се скриха зад вратите, а придворните запрегръщаха кръстове и иконостаси както тиванските девици идолите на Акропола, когато седемте вождове размахвали пред вратите щитовете си.

Единствен Флорос, който беше лишен от възлюбената си от дълго време и обикаляше денем и нощем пред заключената врата на молитвената стая, се зарадва много, защото най-сетне му се представяше удобен случай да прекрачи запретения праг.

Нещастната Йоана седеше на един молитвен стол, приковала като египетски калугер тревожен поглед върху издутия си корем, отдето обаче вместо свети дух тя очакваше да види как ще излезе срамът и позорът й; необходими бяха големи молби, за да се съгласи да се появи пред поданиците си и да предотврати бурята.

Когато бледото и променено лице на първосвещеника блесна на прозореца, осветено от един слаб слънчев лъч, разкъсал облаците от скакалци, много от разбунтувалите се бяха обхванати от чувство на почит и се поклониха доземи, както знамената на римските войници се свели пред Христа, когато се появил пред Пилат, но и много ръце на нечестивци се вдигнаха нагоре, стиснали камъни и гнили ябълки, и много фарисейски уста отправиха към представителя на Исус ругатни и проклятия.

Първосвещеникът простря светата си ръка, за да го оставят да говори и извести, че на следния ден, когато започваха обредите на Молитствуванията, щял да анатемоса скакалците в тържествено шествие, а междувременно анатемосвал всички, които не се завърнат веднага по домовете си.

Това папско обещание разсея веднага тревогата и укроти гнева на добрите римляни, чиито сборове бяха заприличали на онези бури в Пропонтида, за които според Аристотел били достатъчни само няколко капки олио, за да стихнат.

На другия ден още от сутринта всички в двореца сновяха насам-натам. Архиереите приготвяха златните си одежди, дяконите търкаха дискосите, а конярите — мулетата, а на площада множеството потриваше и то радостно ръце.

Шествието на Молитствуванията беше като повечето християнски обреди наследство от езичниците, които по това време вършеха жертвоприношения за плодородието на нивята, ядяха, пиеха и танцуваха около жертвениците на Деметра и Бакхус, на които се молеха да благословят житата, лозята и гулиите. А и потомците им молеха с подобни обреди закрилата на Богородицата житодарителка и на свети Мартин, които бяха заместили Деметра и Бакхус.

Но този ден тържествата щяха да бъдат двойни, защото заедно с Молитствуванията щеше да се извърши и афоресването на скакалците. В онзи златен век за вярата не само лошите хора, но и всички зловредни животни — мишките, гарваните, дивите свини, червеите, гъсениците и дори бълхите, биваха афоресвани от Църквата, когато дръзваха да ядат от зеленчука или да смутят съня на вярващите. Броят и злонравието на скакалците бяха толкова големи, че афоресването щеше да се извърши със страшна и тържествена церемония и всички благочестиви християни от Рим и околностите му се стичаха да я наблюдават.

Докато придворните, изпълнени с надежди, се блъскаха и шумяха из галериите и коридорите на Ватикана, Йоана се прощаваше със сълзи на очи с любовника си.

Нещастната ми героиня беше прекарала лоша и безсънна нощ в молитвената стая — ту мислеше за безсмъртието на душата, ту пробваше различни архиерейски одежди, за да види кои от тях биха могли най-добре да прикрият скандално издутия й корем.

Страшните думи на ангела звучаха зловещо в ушите на нещастницата, която след ангелското известие изгуби цялата си философия и си припомняше с ужас везните, с които архангел Михаил претегляше душите, бича на дявола, казаните, въглените, куките, змиите, щипците и другите сечива на средновековния ад.

След това започна да мисли за различните философски системи, за метемпсихозата^[57], за преселението на душите на луната и на края за земетръсите, скакалците, проказата и чумата и идваше винаги до едно и също заключение — че бог, щом е всемогъщ, не е направил добре, като е изпълнил с грижи и скърби този свят и с демони-злодеи другия.

Такива работи мислеше нея нощ героинята ми и още много други неща, които съм принуден да пропусна, понеже бързам да завърша разказа си.

Ако бях поет, щях да кажа, че Пегасът ми е подушил конюшнята си и волею-неволею ме отнася към нея; но тъй като съм прозаик^[58], имам повече право да призная, че след толкова странствувания на края се уморих и закопнях за обора си, т.е. за края на драмата си.

Добрият Флорос забеляза бледостта и тревогата на приятелката си и се мъчеше всячески да я задържи, като я молеше със сълзи на очи да отложи литанията. Но щом веднаж беше поела горчивата чаша, Йоана трябваше да я изпие до дъно.

Впрочем беше вече невъзможно да се откаже; тълпите, които се бяха събрали под двореца, тропаха нетърпеливо с крака; свещите бяха запалени, камбаните биеха и тамянът димеше; и тогава негово светейшество папата постави на главата си тиарата, стисна в ръка пастирския жезъл, изтръгна се най-сетне от обятията на възлюбения си, обхванат от мрачни предчувствия като Гракх^[59], над чиято глава в деня на неговата смърт се виели гарвани.

Когато вождът на вярващите се появи на входа на Ватикана, повече от двайсет хиляди римляни бяха вече образували шествието; и когато папата яхна мулето си, безкрайната човешка змия започна бавно да развива расоносните си обръчи към църквата „Св. Йоан“.

Отпред вървяха хоругвоносците с кръстове и икони на светците-закрилници. След тях архиереите, облечени в червено, а зад тях игумените и калугерите, които пристъпяха боси, навели надолу посипаните си с пепел глави; калугерките и сестрите следваха отзад под хоругвата на свети Маркелиний, омъжените жени под тази на света Евфимия и на края девиците, облечени в бяло и с разпуснати коси, но намръщени, понеже скакалците не бяха оставили нито рози, нито нарциси, с които девойките бяха навикнали през тези години на разцвет на вярата да окичват главата и гърдите си при тържествени шествия.

Низшето духовенство, войниците и множеството вървяха последни, следвани от цяла тълпа амбулантни търговци, които разпалваха благочестието на вярващите с бира, медовина и сок от дюли.

Цялото това множество пееше химни на Исуса и на свети Петър; но понеже сред народа имаше и новопокръстени сарацини, германци-бенедиктинци, гръцки калугери, английски богослови и много други чужденци, които не бяха успели да научат латински, и всеки от тях пееше псалмите на своя език, беше настанала страшна какофония, която благочестивият Шатобриан положително би нарекъл съзвучна симфония^[60] на всички народи за Христа.

Шествието, което отмина Траяновия фар и остави зад себе си амфитеатъра на Флавиан, се спря най-сетне да си почине на площада пред Латерана.

Горещината и прахът него ден бяха толкова големи, че според летописците и самият дявол би се окъпал в светена вода; телата на скакалците, които продължаваха да се бият във въздуха, хрущяха зловещо под краката на поклонниците и на животните.

Всички тези неща увеличаваха неразположението и тревогата на Йоана, която едва се крепеше на мулето си, понеже освен това чувствуваше такова вълнение в утробата си, че на два пъти се препъна, докато изкачваше стъпалата към величествения трон, от висотата на който щеше да отправи анатемата връз скакалците.

Негово светейшество потопи китката в светена вода, поръси на изток, на запад, на юг и на север, сетне взе един изработен от слонова кост образ на Разпнатия и го вдигна, за да прекръсти измърсения от скакалците въздух, но внезапно светият кръст падна от ръцете му и се строши на земята, а след малко и самият първосвещеник падна бледен и полумъртъв в подножието на трона си.

При тази гледка стадото на вярващите потръпна от ужас и всички се заблъскаха един други като овци, обхванати от паника пред вълци.

Онези, които държаха опашката на папската мантия, се притекоха да подкрепят главата на Църквата, който стенеше и се валяше в прахта като премазана змия. Едни казваха, че пресветият отец бил стъпил върху мандрагора^[61], други — че скорпион ужилил светия му крак, а трети — че бил ял отровни гъби. Но повечето твърдяха, че негово светейшество бил обладан от зъл дух, а епископът на Порт, най-големият по онова време заклинател, побърза да излее върху него светена вода, като заповяда на лукавия демон да си избере друго обиталище.

Очите на всички вярващи бяха приковани върху бледото лице на първосвещеника в очакване да видят как нечистият дух ще излезе, както имаше обичай, през устата или през ухото му, но вместо дявол едно недоносено и полумъртво пеленаче се изхлузи изведнъж изпод расото на главата на християнството.

Поповете, които подкрепяха папата, отстъпиха ужасени, а в същото време кръгът на любопитните се стесняваше — те се кръстеха и крещяха.

Жените се покачваха на гърба на мъжете, ездачите стъпваха на гърба на животните си, а дяконите използуваха вместо сопи хоругвите и кръстовете, за да си проправят път сред тълпата.

Някои висши свещенослужители, предани тялом и духом на светия престол, се опитаха да превърнат в умиление яростта на тълпата, като викаха силно „Чудо!“ и приканваха вярващите да се поклонят.

Но такова чудо беше нечувано и невиждано в летописите на християнското чудотворство, което беше заимствувало много чудеса от езичниците, но не беше сметнало за разумно да представи който и да е светец как забременява и ражда както царят на Олимп така че гласовете на благочестивите попове бяха заглушени от крясъците на разярената тълпа, която риташе, плюеше и искаше да хвърли в Тибър и папесата, и папесчето.

Флорос беше успял да си пробие път сред тълпата и държеше в прегръдките си нещастната Йоана, чиято бледост се увеличаваше с всеки изминат миг, докато най-сетне тя вдигна към небето угасналия си поглед, може би, за да напомни на онзи, който обитава там, че е изпразнила чашата до последна капка, и предаде богу дух, шепнейки думите на Исайя:

„Страните си подложих на плесници, лицето си не извърнах от позора и храчките.“

Едва-що тази грешна душа напусна временното си обиталище, и цяло множество от демони изскочиха от бездната, за да грабнат плячката, понеже считаха, че имат над нея отдавна подписана непогасяема ипотека, но в същото време от небесата се спусна, за да прогони лукавите духове, една фаланга от ангели, които твърдяха, че покаянието й беше изкупило всички права на ада.

Но дяволите трудно се убеждаваха и на доводите на ангелите противопоставяха рогата си; тогава те изтеглиха мечовете си.

Битката между духовете беше в разгара си, грохотът на оръжията им напомняше сблъскващи се облаци и кървав дъжд валеше върху вярващите, събрани на площада, когато неочаквано ангелът, който се бе явил на Йоана, разкъса редиците на сражаващите се, хвана клетата й душа, не знам закъде и, като възседна един облак, я отведе… в чистилището може би.

Тези чудеса, читателю мой, ги разказват не четирима рибари, а повече от четиристотин почтени летописци в раса, и ние пред толкова дълбоко почитани свидетели свеждаме глава и казваме като свети Терцилиан:

„Вярваме ги, защото не са за вярване.“

Тялото на нещастната Йоана бе погребано заедно с детето й там, където беше издъхнала, а на същото място бе издигнат мраморен паметник, украсен със статуя, представяща жена, която ражда.

Флорос стана пустинник; а благочестивите поклонници, за да не омърсят сандалите си, като стъпват по следите на светотатствената папеса, оттогава отиват по друг път в Латерана.