Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чевенгур, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2011 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2011 г.)

Издание:

Андрей Платонов. Чевенгур

Руска. Второ издание

 

Андрей Платонов

Чевенгур

Художественная литература, Москва, 1988

Copyright © by Editions Robert Laffont, S. A., Paris

 

© Симеон Владимиров, превод, 1989

© Стефан Сърчаджиев, корица, 2005

© Издателство „Дамян Яков“, 2005

 

Корица: Стефан Сърчаджиев

Стилов редактор: Даниела Гакева

Технически редактор: Екатерина Такова

Предпечат и експонация: „Дедракс“ ООД

Формат 84×108/32. Печатни коли 30

 

ISBN 954-527-288-0

 

Издателство „Дамян Яков“

Печат ИК „Димитър Благоев“ ООД София

История

  1. —Добавяне

Докато Александър Дванов пътуваше към Новохопьорск, градът беше завладян от казаците, но отрядът на учителя Нехворайко успя да ги изтласка от него. Навсякъде около Новохопьорск беше сухо, а само един подстъп, откъм реката, беше зает от блата; тук казаците проявиха най-слаба бдителност, защото смятаха, че е непроходимо. Но учителят Нехворайко обу конете си с цървули, за да не затъват, и в една непрогледна нощ завзе града, а казаците изблъска в заблатената долина, където те останаха за дълго, защото конете им бяха боси.

Дванов отиде в ревкома и поговори с хората. Те му се пооплакаха, че липсва американ за бельо на червеноармейците, поради което въшките гъмжат, но хората са решили да се бият до последна капка кръв.

Председателят на ревкома, машинист в депото, каза на Дванов:

— Революцията е риск, ако не стане, ще обърнем почвата и ще оставим глината, нека се хранят разните му мръсници, щом като на работника не му провървя!

На Дванов не му дадоха някаква специална работа, само му казаха: „Поживей тук с нас, така ще е най-добре за всички, пък после ще видим какво най-много те влече.“

Връстниците на Дванов седяха в клуба на пазарния площад и усърдно четяха революционни съчинения. Около читателите висяха лозунги, а през прозореца се виждаха опасните полски пространства. Читателите и лозунгите бяха беззащитни — куршумът можеше да улучи право от степта наведената над книгата глава на младия комунист.

Докато Дванов свикваше с воюващата степна революция и вече беше започнал да обиква тукашните другари, от губернията дойде писмо със заповед за връщане. Александър си тръгна от града мълчаливо и пеша. Гарата се намираше на четири версти, но Дванов не знаеше как да стигне до губернията — говореше се, че казаците са завзели линията.

Откъм гарата през полето вървеше оркестър и свиреше траурна музика — носеха изстиналото тяло на загиналия Нехворайко, когото заможните махленци в огромното село Песни бяха унищожили заедно с отряда му. На Дванов му дожаля за Нехворайко, защото за него плачеха не майка и баща, а само музиката и хората вървяха след ковчега без скръб на лицето, готови и те неизбежно да умрат за нуждите на революцията.

Градът се спускаше зад Дванов от неговите обръщащи се назад очи в долината си и на Александър му беше жал за самотния Новохопьорск, сякаш без него градът ставаше още по-беззащитен.

На гарата Дванов почувства тревогата на тревясалото, забравено пространство. Както всеки човек, и него го влечеше земната далнина, сякаш всички далечни и невидими неща тъгуваха за него и го зовяха.

Десет или повече безименни хора седяха на пода и се надяваха да дойде влак, който да ги откара на по-добро място. Те без оплакване преживяваха мъченията на революцията и търпеливо скитаха из степна Русия да търсят хляб и спасение. Дванов излезе навън, съгледа на пети коловоз някакъв военен влак и тръгна към него. Влакът се състоеше от осем открити товарни вагона, натоварени с каруци и артилерия, и два пътнически. Отзад бяха прикачени още два товарни вагона с въглища.

Командирът на отряда прегледа документите на Дванов и го пусна в единия пътнически вагон.

— Само че ние отиваме до гара Разгуляй, другарю! — заяви командирът. — По-нататък влакът не ни трябва, излизаме на позиция.

Дванов се съгласи да пътува и до Разгуляй, а там ще е по-близко до дома.

Почти всички червеноармейци артилеристи спяха. Те две седмици се бяха сражавали при Балашов и бяха капнали от умора. Двамина се бяха наспали и седяха до прозореца, тихичко си пееха песен за скуката на войната. Командирът лежеше и четеше „Приключенията на отшелника, любител на изящното, издадени от Тик“, а политкомисарят беше се запилял някъде при телеграфа. Вагонът вероятно беше превозил много червеноармейци, които са тъгували по време на дългото пътуване и от самота бяха изписали стените и седалките с химически молив, с какъвто винаги се пишат писмата от фронта до родния край. Дванов с искрена тъга четеше тези изречения — той и вкъщи с цяла година напред изчиташе новия календар.

„Нашата надежда стои закотвена на морското дъно“ — беше писал неизвестният военен странник и отбелязал мястото на размишленията си: „Джанкой, 18 септември 1918 г.“

Мръкваше се и влакът потегли без сигнал за тръгване. Дванов задряма в горещия вагон, а се събуди вече по тъмно. Събуди го скърцането на спирачките и още някакъв постоянен звук. Прозорецът пламна от мигновена светлина и някъде ниско снаряд нажежи въздуха. Той избухна наблизо, освети стърнището и мирното нощно поле. Дванов се разсъни и стана.

Влакът плахо преустанови движението си. Комисарят излезе навън и Дванов след него. Линията явно се обстрелваше от казаци — батареята им святкаше някъде наблизо, но все прехвърляше влака.

Тази нощ беше прохладно и тъжно, двамата мъже дълго вървяха, докато стигнат локомотива. Котелът на локомотива едва шумеше и над манометъра светеше като кандилце мъничка светлинка.

— Защо спряхте? — попита комисарят.

— Страх ме е за линията, другарю комисар, обстрелват, а ние се движим без светлини, ще направим катастрофа! — тихо отвърна отгоре машинистът.

— Глупости, те не бият точно! — каза комисарят. — Само че карай по-бързо, и то без шум.

— Добре тогава! — съгласи се машинистът. — Имам само един помощник, няма да смогне, дайте един войник да поддържа огъня!

Дванов се досети и се качи на локомотива да помага. Един шрапнел се пръсна пред локомотива и освети цялата композиция. Побледнелият машинист дръпна ръчката на регулатора и викна на Дванов и помощника:

— Поддържайте парата!

Александър започна усърдно да пъха дърва в пещта. Локомотивът се понесе с клокочеща скорост. Отпред се простираше помъртвялата тъмнина и може би сред нея се намираха отвинтени релси. На завоите локомотивът така се клатушкаше, че Дванов си мислеше дали няма да изскочат от релсите. Локомотивът рязко и често отсичаше парата и се чуваше шумният поток въздух, който се триеше о бягащото тяло на локомотива. Под локомотива от време на време тътнеха малки мостове, а над него с тайнствена светлина пламваха облаци, които отразяваха изскачащия от отворената пещ огън. Дванов бързо се изпоти и се учудваше защо машинистът така гони влака, след като отдавна бяха отминали казашката батарея. Но изплашеният машинист безспирно искаше пара и лично помагаше да се подхранва пещта, без нито веднъж да отмести регулатора от крайната точка.

Александър надникна от локомотива. В степта отдавна беше настанала тишина, нарушавана само от движението на локомотива. Отпред лягаха мъждиви светлини — вероятно гара.

— Защо гони така? — попита Дванов помощник-машиниста.

— Не зная — мрачно отвърна помощникът.

— Така ние неизбежно сами ще направим катастрофа! — рече Дванов, но не знаеше какво да прави.

Локомотивът се тресеше от напрежение и люлееше целия си корпус, търсейки възможност да се хвърли от насипа от задушаващата го сила и неизразходвана скорост. Понякога на Дванов му се струваше, че локомотивът вече е изскочил от релсите, а вагоните още не са и той загива в тихия прах на меката почва — и Александър се хващаше за гърдите, за да удържи сърцето си от страха.

Когато влакът прескачаше и стрелките, и кръстовищата на някаква гара, Дванов виждаше как под колелата изскачат искри.

После локомотивът пак потъваше в тъмната пустош на бъдещата линия и яростта на пълния ход на машината. Завоите събаряха на пода локомотивната бригада, а вагоните отзад не успяваха да отмерват ритъма по свръзките между релсите и ги преминаваха с виещи колела.

На помощника, изглежда, му омръзна работата и той каза на машиниста:

— Иван Палич! Наближаваме Шкарино, хайде да спрем да вземем вода!

Машинистът чу, но не отговори; Дванов се досети, че от умора е забравил да мисли и предпазливо отвори долния кран на тендера. Така той искаше да източи остатъка от водата и да накара машиниста да преустанови ненужното бързо движение. Но машинистът сам затвори регулатора и се дръпна от прозореца. Лицето му беше спокойно и той бръкна в джоба си за тютюн. Дванов също се успокои и затвори крана на тендера. Машинистът се усмихна и му каза:

— Защо направи това? Още от гара Мариино ни гонеше белогвардейски брониран влак и аз бързах да му избягам.

Дванов не го разбираше:

— А сега какво става с него? Защо не намалихте скоростта след батареята, когато още не бяхме стигнали до Мариино?…

— Бронираният влак изостана, можем да караме по-бавно — отвърна машинистът. — Качи се на дървата и погледни назад!

Александър се покатери на купчината дърва. Скоростта все още беше голяма и вятърът разхлаждаше тялото на Дванов. Назад беше тъмно и скърцаха само бързащите след локомотива вагони.

— А до Мариино защо бързахте? — продължаваше да разпитва Дванов.

— Батареята не ни забеляза, тя можеше да промени мерника и трябваше да се отдалечим! — обясни машинистът, но Дванов предположи, че се е уплашил.

В Шкарино влакът спря. Дойде комисарят и се учуди на разказа на машиниста. На Шкарино беше пусто и от водонапорната кула в локомотива бавно течеше последната вода. Приближи се някакъв местен човек и глухо, срещу нощния вятър, съобщи, че в Поворино има казашки конни патрули и ешелонът няма да може да мине.

— Ние сме само до Разгуляй! — отвърна комисарят.

— Аа! — каза човекът и влезе в тъмната гара. Александър влезе след него в помещението. В чакалнята беше пусто и тъжно. В този спасен дом на гражданската война го посрещнаха запустение, забрава и дълга тъга. Непознатият самотен човек, който говори с комисаря, полегна в ъгъла на оцелялата скамейка и започна да се завива с мизерната си дреха. Александър силно и искрено се заинтересува кой е той и защо е попаднал тук. Колко пъти — и преди, и после — той среща такива неизвестни чужди хора, които си живееха по своя самотен закон, но душата му никога не беше изпитвала желание да се приближи и да ги попита или да се присъедини към тях и заедно да излязат от релсите на живота. А може би по-добре щеше да е тогава Дванов да отиде при човека на гара Шкарино и да легне до него, а на сутринта да излезе и да изчезне във въздуха на степта.

— Машинистът е страхливец, не е имало брониран влак! — каза после Дванов на комисаря.

— Майната му, все някак ще ни докара! — спокойно и уморено отвърна комисарят, обърна се и тръгна към своя вагон, като вървешком си говореше: — Ех, Дуня, моя Дуня, с какво ли храниш сега децата ми?…

Александър също тръгна към вагона, без още да разбира защо се измъчват така хората: единият лежи в пустата гара, другият тъгува за жена си.

Във вагона Дванов си легна и заспа, но се събуди още преди разсъмване, защото усети студенината на опасността.

Влакът стоеше посред мократа степ, червеноармейците хъркаха и чешеха насън телата си — чуваше се наслаждаващото се стържене на ноктите по загрубялата кожа. Комисарят също спеше и лицето му беше намръщено — преди да заспи, вероятно беше се измъчвал от спомените за изоставеното семейство и беше заспал така, с мъката на лицето си. Непреставащият вятър превиваше късните стръкчета трева в изстиналата степ и от вчерашния дъжд целината беше се превърнала в жилава кал. Командирът лежеше срещу комисаря и също спеше; неговата книга беше отворена на описанието на Рафаело; Дванов надникна в страницата — там Рафаело се наричаше жив бог на щастливото ранно човечество, родено на топлите брегове на Средиземно море. Но Дванов не можа да си представи онова време — и там е духал вятър, и селяните са орали земята в жегата, и майките са умирали край малките си деца.

Комисарят отвори очи.

— Какво, стоим ли?

— Стоим!

— Майка му стара, за едно денонощие изминаваме сто километра! — разсърди се комисарят и Дванов пак тръгна с него към локомотива.

Локомотивът беше изоставен, нямаше го нито машиниста, нито помощника му. На пет-шест разтега пред локомотива релсите бяха несръчно отвинтени.

Комисарят стана сериозен.

— Дали са избягали, или са ги убили, един дявол знае! И как ще потеглим сега?

— Разбира се, че са избягали! — каза Александър.

Локомотивът беше още горещ и Дванов реши, без да бърза, сам да поведе влака. Комисарят се съгласи и даде на Дванов двама червеноармейци за помощници, а на другите нареди да поправят линията.

След три часа ешелонът потегли. Дванов лично следеше за всичко — и за пещта, и за водата, и за линията — и кой знае защо, се вълнуваше. Голямата машина вървеше покорно, а Дванов много-много не я насилваше. Постепенно стана по-смел и подкара по-бързо, но по нанадолнищата и на завоите затягаше спирачките. Той обясни на помощниците си червеноармейци в какво се състои работата и те доста добре поддържаха необходимото налягане на парата.

Срещнаха някаква безлюдна гара на име Завалишна; до клозета седеше старец и ядеше хляб, без дори да погледне влака; Дванов мина през гарата бавно, като оглеждаше стрелките, и се понесе нататък. Слънцето се измъкваше от мъглите и бавно грееше изстиналата влажна земя. От време на време над пущинаците излитаха птици и веднага кацаха над храната си — оронените и разпилени зърна.

Започна дълго право нанадолнище. Дванов затвори парата и се понесе по инерция с увеличаваща се скорост.

Чистата железопътна линия се виждаше надалече, чак докъдето в степната падина нанадолнището преминаваше в нанагорнище. Дванов се успокои и слезе от седалката, за да види как работят помощниците му и да поговори с тях. След пет минути той се върна на прозореца и погледна. В далечината се мерна семафор — вероятно това ще е Разгуляй. Зад семафора той съгледа дим от локомотив, но не се учуди — Разгуляй беше в съветски ръце, това се знаеше още в Новохопьорск. Там се намираше някакъв щаб и имаше пряка връзка с голямата възлова гара Лиски.

Локомотивният дим на Разгуляй се превърна в облак и Дванов видя комина на локомотива и предната му част. „Вероятно е пристигнал от Лиски“ — помисли си Александър. Но локомотивът вървеше към семафора — към новохопьорския ешелон. „Сега ще спре, навлиза зад стрелката“ — Дванов следеше онзи локомотив. Но бързото изскачане на парата от комина показваше, че машината работи — локомотивът с доста голяма скорост идваше насреща. Дванов се подаде целият от прозореца и зорко се взираше. Локомотивът отмина семафора — той теглеше тежка товарна или военна композиция по единичната линия право към локомотива на Дванов. Сега Дванов се спускаше по нанадолнище, другият локомотив също се спускаше и щяха да се срещнат в степната падина — там, където се променя профилът на железопътната линия. Александър се досети, че тази работа е гадна, и дръпна ръчката на двойната сирена — червеноармейците забелязаха насрещния влак и започнаха да се вълнуват от уплаха.

— Сега ще намаля хода и тогава скачайте! — каза им Дванов; тъй или иначе нямаше полза от тях. Внезапната спирачка не работеше — Александър го знаеше още от вчера, при стария машинист. Оставаше задният ход — контрапа̀рата. Насрещният влак също бе забелязал новохопьорския ешелон и даваше непрекъснат тревожен сигнал. Дванов закачи халката на свирката за вентила, за да не спира тревожният сигнал, и започна да премества обръча на заден ход.

Ръцете му бяха измръзнали и той едва завъртя червячното колело. После Дванов отвори цялата пара и се облегна на котела от смазваща умора. Той не беше видял кога са скочили червеноармейците, но се зарадва, че вече ги няма.

Ешелонът бавно запълзя назад, водата блъсна в комина и локомотивът за момент забуксува.

Дванов искаше да скочи от локомотива, но после си спомни, че е скъсал капаците на цилиндрите от прекалено рязкото отваряне на контрапа̀рата. От цилиндрите се вдигаше пара — салниците бяха пробити, но капаците — оцелели. Насрещният локомотив се приближаваше доста бързо — от триенето на спирачните накладки под колелата се стелеше син дим, но целият влак беше прекалено дълъг, за да може един локомотив да убие скоростта. Машинистът рязко и припряно даваше със свирката по три сигнала, с което молеше бригадата да удари ръчните спирачки — Дванов разбираше и гледаше на всичко като страничен човек. Неговото бавно размишление му помогна в този момент — той се уплаши да напусне локомотива си, защото политкомисарят щеше да го застреля или после щяха да го изключат от партията. Освен това Захар Павлович и още повече бащата на Дванов никога не биха оставили цял горящ локомотив да загине без машинист, а Александър помнеше и това.

Дванов се вкопчи за перваза на прозореца, за да издържи удара, и за последен път се показа и погледна противника. От онзи влак безредно се сипеха хора, осакатяваха се и се спасяваха; и от локомотива се хвърли човек — машинистът или помощникът му. Дванов погледна назад към своя влак — никой не се показваше, сигурно всички спяха.

Александър замижа, защото се страхуваше от трясъка на удара. После мигновено изхвърча на оживелите си крака от будката, за да скочи, и се хвана за перилата на стълбата за слизане; едва тук Дванов усети своето помагащо му съзнание — котелът непременно ще избухне от удара и той ще бъде смачкан като враг на машината. Съвсем близко под него се носеше твърдата солидна земя, която чакаше живота му, а след миг ще осиротее без него. Земята беше недостижима и бягаше като жива. Дванов си спомни едно детско видение и детско чувство — майка му отива на пазар, а той тича след нея с необичайни, опасни крака и вярва, че майка му си е отишла вовеки веков, и плаче със собствените си сълзи.

Топлата тишина на мрака заслони зрението на Дванов.

— Чакай да ти кажа още нещо! — рече Дванов и изчезна в обхваналата го отвред теснота.

Събуди се надалече и сам; старата суха трева го гъделичкаше по шията и природата му се стори много шумна. И двата локомотива остро свиреха със сирените и предпазните клапани — от сътресението пружините им бяха изхвръкнали. Локомотивът на Дванов стоеше на релсите правилно, само рамата беше огъната и посиняла от мигновеното напрежение и нагряване. Разгуляевският локомотив беше изскочил и забил колела в насипа. Двата следващи вагона на новохопьорския влак се бяха наврели в първия и бяха разцепили стените му. Два вагона от разгуляевската композиция бяха обърнати и изхвърлени на тревата, а колоосите им лежаха върху тендера на локомотива.

При Дванов дойде комисарят.

— Жив ли си?

— Нищо ми няма. А защо стана така?

— Един дявол знае. Техният машинист разправя, че му отказали спирачките и отминал Разгуляй. Арестувахме го, хаймана с хаймана. А ти какво гледа?

Дванов се уплаши.

— Аз давах заден ход, повикай комисия, нека прегледа как стои управлението…

— Каква ти комисия! Погубихте четирийсет наши и техни, с такива загуби можеше да се превземе цял белогвардейски град! А пък разправят, че тъдява обикаляли казаците, лошо ни се пише!…

Скоро от Разгуляй дойде спомагателен влак с работници и инструменти. Всички забравиха за Дванов и той тръгна пеша към Лиски.

Но на пътя му лежеше повален човек. Той се подуваше с такава бързина, че се виждаше движението на растящото му тяло, а лицето му бавно потъмняваше, сякаш човекът потъваше в тъмнина — Дванов дори обърна внимание на дневната светлина — дали действа, щом човекът почернява така.

Скоро човекът толкова се поду, че Дванов започна да се страхува; той може да се пукне и да пръсне жизнената си течност и Дванов се отдръпна от него; но човекът започна да спада и да изсветлява — той сигурно отдавна беше умрял и в него се вълнуваха само мъртвите вещества.

Един червеноармеец беше клекнал и гледаше хълбока си, откъдето като тъмно ферментиращо вино изтичаше кръв; лицето на червеноармееца побледняваше, той се подпираше с ръка, за да стане, и с провлечени думи молеше кръвта:

— Престани, кучко, ами че аз ще отслабна!

Но кръвта се сгъстяваше, чак се усещаше вкусът й, а после взе да става черна и съвсем спря. Червеноармеецът падна по гръб и тихо каза — с онази искреност, когато не се чака отговор:

— Ох, че ми е тъжно, няма никого при мене!

Дванов се приближи до червеноармееца и той съзнателно го помоли:

— Затвори ми зрението! — и гледаше, без да мига, със засъхващи очи, без нито едно трепкане на клепачите.

— Какво ти е? — попита Александър и се разтревожи от срам.

— Боли… — обясни му червеноармеецът и стисна зъби, за да затвори очи. Но очите не се затваряха, а излиняваха и се обезцветяваха, превръщайки се в мътен минерал. В мъртвите му очи ясно се появиха отраженията на облачното небе — сякаш природата се върна в човека след живота, който й пречеше, и червеноармеецът, за да не се мъчи, се приспособи със смъртта си към нея.

Дванов заобиколи гара Разгуляй, за да не го спрат там за проверка, и се скри в безлюдието, където хората живеят без чужда помощ.

Железопътните кантони винаги привличаха Дванов със своите замислени обитатели — той смяташе, че кантонерите са спокойни и умни в самотата си. Дванов се отбиваше в железничарските къщи да пие вода, виждаше бедните деца, които си играеха не с играчки, а само с изображението си, и беше способен да остане завинаги с тях, за да сподели житейската им участ.

Дванов преспа също в един кантон, но не в стаята, а в антрето, защото в стаята раждаше жената на кантонера и цяла нощ шумно се вайкаше. Мъжът й се луташе без сън, прекрачваше през Дванов и учудено си приказваше:

— В такова време… В такова време…

Той се страхуваше, че в бъркотията на революцията неговото раждащо се дете бързо ще загине. Четиригодишното му момче се събуждаше от шумната тревога на майка си, пиеше вода, излизаше да пикае и гледаше всичко като страничен наблюдател — разбираше го, но не го оправдаваше. Най-сетне Дванов неочаквано се унесе и се събуди в мъждивата утринна светлина, когато по покрива меко потропваше монотонният дълъг дъжд.

От стаята излезе доволният стопанин и направо каза:

— Роди се момче!

— Много хубаво — каза му Александър и се надигна от постелята. — Ще стане човек!

Бащата на новороденото се обиди:

— Да, ще пасе кравите, много станахме ние, хората!

Дванов излезе на дъжда, за да продължи нататък. Четиригодишното момче седеше на прозореца и драскаше с пръсти по стъклото, измисляйки си нещо, което не приличаше на неговия живот. Александър му махна два пъти с ръка за сбогуване, но момчето се уплаши и слезе от прозореца. Така Дванов повече не го видя и нямаше да го види никога.

— Довиждане! — каза Дванов на къщата и мястото на своето нощуване и тръгна към Лиски.

След около една верста той срещна бодра бабичка с бохчичка.

— Тя вече роди! — каза й Дванов, та да не бърза.

— Роди ли? — бързо се учуди бабичката. — Да знаеш, драги, беше недоносче — страхотия! И какво ни изпрати Господ?

— Момче! — доволен заяви Александър, сякаш беше участвал в произшествието.

— Момче! Неблагодарник на родителите си ще стане! — реши старицата. — Ох, че трудно се ражда, драги, да беше родил поне един мъж на света, че доземи да се поклони на жена си и тъща си!…

Старицата веднага поведе дълъг, ненужен за Дванов разговор, и той я прекъсна:

— Хайде, сбогом, бабо! Ние с тебе няма да родим, защо да се караме!

— Довиждане, драги! Помни майка си, не бъди неблагодарник!

Дванов й обеща да почита родителите си и зарадва старицата с уважението си.