Андрей Платонов
Чевенгур (21)

Постройките в Чевенгур имаха трайност за векове, както подобаваше на живота на тамошния човек, който беше толкова верен на чувствата и интересите си, че се преуморяваше да им служи и да трупа имущество.

Затова по-късно на пролетариите им дойде трудно да местят на ръце такива солидни и удобни постройки, долните греди на къщите, поставени без темели, бяха пуснали корени дълбоко в земята. И градският площад след преместването на къщите при Чепурни и социализма приличаше на оран — пролетариите изтръгваха дървените къщи с корен и влачеха корените, без да се съобразяват. И в тези трудни съботници Чепурни съжаляваше, че беше изхвърлил чрез изтребване класата на остатъчната паплач — тази класа можеше да мести пусналите корени къщи вместо доста измъчения пролетариат. Но в първите дни на социализма в Чевенгур Чепурни не знаеше, че на пролетариата ще му потрябва спомагателна черноработна сила. В самия първи ден на социализма Чепурни се събуди толкова обнадежден от станалото преди него слънце и от общия вид на изцяло готовия Чевенгур, че помоли Прокофий веднага да отиде някъде и да повика бедняците в Чевенгур.

— Върви, Проша — тихо му каза Чепурни, — че сме твърде нарядко и скоро ще ни домъчнее без другарство.

Прокофий потвърди мнението на Чепурни:

— Ясно, другарю Чепурни, трябва да ги повикам. Социализмът е масово дело… И никой друг ли да не викам?

— Викай и разни други — завърши указанието си Чепурни. — Вземи със себе си Пиюся и карай напред по пътя. Щом видиш бедняк, веднага ни го довеждай за другар.

— А разни други? — попита Прокофий.

— И други довеждай. Социализмът при нас е факт.

— Всеки факт без подкрепата на масите съдържа своята неустойчивост, другарю Чепурни.

Чепурни го разбра.

— Аз нали ти казвам, че ще ни домъчнее и нима това ще е социализъм? Какво ще ми го доказваш, като и аз го чувствам!

Прокофий не възрази на това и веднага тръгна да търси транспорт, за да върви за пролетариат. Към пладне намери в околните степи един безстопанствен кон и с помощта на Пиюся го впрегна във файтона. Привечер, след като сложи в екипажа суха храна за две седмици, Прокофий потегли към останалата страна — извън чертата на Чевенгур. Той седеше във файтона и разглеждаше картата на генералния план, за да реши накъде да върви, а Пиюся управляваше отвикналия от впрягане кон. Деветимата болшевики вървяха след файтона и го наблюдаваха как върви, защото това беше за пръв път при социализма и колелата можеха да не послушат.

— Проша — викна на сбогуване Чепурни. — Карай умната, води ни точен елемент, а ние ще удържим града.

— Охо! — обиди се Прокофий. — Да не би да не съм виждал пролетариат?

Възрастният болшевик Жеев, понапълнял благодарение на гражданската война, се приближи до файтона и целуна Прокофий по засъхналите устни.

— Проша — каза той, — не забравяй да намериш и жени, макар и просякини. Те, братко, ни трябват за важност, че нали виждаш, тебе те целунах.

— Засега остави тази работа — реши Чепурни. — В жената ти уважаваш не другаря, а заобикалящата ни стихия… Проша, довеждай ги не по желание, а по социален признак. Ако жената бъде другар, покани я, ако е обратното, гони я в степта!

Жеев не повтори вече желанието си, защото тъй или иначе социализмът се сбъдна и в него все ще се намерят жени, дори като тайни другари. Но и Чепурни не можеше да разбере по-добре в какво се състои вредността на жената за първоначалния социализъм, щом като е бедна и другарка. Той само знаеше изобщо, че в миналия живот винаги е имало любов към жената и размножаване от нея, но това беше чужда и природна работа, а не човешка и комунистическа; за човешкия чевенгурски живот жената е приемлива в по-сух и човешки вид, а не в пълна красота, която не е част от комунизма, защото красота на женската природа е имало и при капитализма, както е имало и планини, и звезди, и други нечовешки събития. От такива предчувствия Чепурни беше готов да приветства в Чевенгур всяка жена, чието лице е посърнало от тъгата на бедността и старостта на труда — тогава такава жена е годна само за другарство и не представлява разлика вътре в потиснатата маса, следователно не привлича и разлагащата любознателност на самотните болшевики. Засега Чепурни признаваше само класовата милувка, не и женската; а класовата милувка Чепурни чувстваше като интимно увлечение по пролетарски еднороден човек — докато буржоата и женските признаци на жената са създадени от природата въпреки силите на пролетария и болшевика. Поради това, грижейки се придирчиво за целостта и непокътнатостта на съветския Чевенгур, Чепурни смяташе за полезен и косвения факт, че градът е разположен в равна и оскъдна степ, небето над Чевенгур също напомня степ и никъде не се забелязват красиви природни сили, отвличащи хората от комунизма и от уединения интерес един към друг.

Същата вечер, когато Прокофий и Пиюся потеглиха за пролетариат, Чепурни и Жеев обиколиха града околовръст, оправиха пътем коловете в плетищата, тъй като сега трябва да се пазят и плетищата, поговориха си сред нощната тишина за ума на Ленин и с това се ограничиха за днешния ден. Когато си лягаха, Жеев посъветва Чепурни да постави на другия ден някакви символи в града, а така също да се измият подовете в къщите за приближаващия пролетариат, та да бъде прилично.

Чепурни се съгласи да мие подовете и да постави символи по високите дървета — дори беше доволен от това занимание, защото заедно с нощта към него се приближаваше душевното вълнение. Сигурно вече целият свят, цялата буржоазна стихия знае, че в Чевенгур се е появил комунизмът и сега заобикалящата ги опасност е още по-близка. В тъмните степи и долища може да се чуе тропотът на белите армии или бавното шумолене на босите бандитски отряди и тогава Чепурни няма вече да види нито тревата, нито празните къщи в Чевенгур, нито другарското слънце над този първоначален град, вече готов, с чисти подове и осветен въздух, да посрещне неизвестния бездомен пролетариат, който сега се лута някъде без човешко уважение и без значение за собствения си живот. Едно само успокояваше Чепурни — има далечно тайно място някъде близо до Москва или на Валдайските височини, както определи по картата Прокофий, наречено Кремъл, там седи Ленин на запалена лампа, мисли, не спи и пише. Какво пише той сега там? Нали вече съществува Чевенгур и време е вече Ленин да не пише, а да се влее обратно в пролетариата и да живее. Чепурни изостана от Жеев и полегна в уютната трева на непроходимата чевенгурска улица. Той знаеше, че сега Ленин мисли за Чевенгур и чевенгурските болшевики, макар и да не знае фамилните имена на чевенгурските другари. Ленин сигурно пише писмо до Чепурни да не спи, да бди над комунизма в Чевенгур и да привлича към себе си чувството и живота на целия безименен низов народ — Чепурни от нищо да не се бои, защото дългото време на историята е свършило и бедността и мъката са се размножили толкова, че освен тях нищо друго не е останало — Чепурни и всички останали другари да очакват Ленин да им дойде на гости в комунизма, за да прегърне в Чевенгур всички мъченици на Земята и да сложи край на движението на нещастието в живота. А после Ленин им изпраща поздрав и заповядва комунизмът да се укрепи в Чевенгур навеки.

Тук Чепурни стана, спокоен и отпочинал, с леко съжаление, че липсва някой буржоа или просто излишен боец, за да го изпрати веднага пеша при Ленин в Кремъл с телеграма от Чевенгур.

— Ето къде навярно вече има стар комунизъм… в Кремъл — завидя Чепурни. — Ами че там е Ленин. А ако и в Кремъл ми викат Японеца, нали така ме нарече буржоазията, а сега няма по кого да си изпратя правилното фамилно име…

В тухлената къща светеше лампата и осемте болшевики не спяха, очаквайки някаква опасност. Чепурни дойде и им каза:

— Другари, трябва сами нещо да мислите, Прокофий го няма да мисли за вас… Градът стои открит, никъде няма написани идеи кой и защо живее тук, минаващите другари няма да знаят. Същото е и с подовете — трябва да ги измием, Жеев правилно забеляза тази разруха, а къщите трябва да се проветрят, че то какво е — вървиш и навсякъде още мирише на буржоазия… Сега ние трябва да мислим, другари, иначе за какво сме тук, моля ти се!

Всеки чевенгурски болшевик се засрами и се помъчи да мисли. Кирей започна да слуша шума в главата си и да чака оттам мисли, докато от усърдие и прилив на кръв ушната кал чак закипя в ушите му. Тогава Кирей се приближи до Чепурни, тихо и честно му съобщи:

— Другарю Чепурни, от моя ум през ушите ми излиза гной, а мисли няма…

Вместо мисли Чепурни даде на Кирей друго конкретно поръчение:

— Тръгвай и върви около града да видиш дали не се чува нещо, може би някой обикаля там, може би така си стои и се страхува. Ти недей го трепа, а го домъкни жив, за да го проверим.

— Това го мога — съгласи се Кирей, — нощта е голяма и докато ние мислим, току-виж извлекли целия град в степта…

— И така ще стане — разтревожи се Чепурни. — А без града за нас с тебе няма живот, пак ни остават само идеята и войната.

Кирей излезе на открито да охранява комунизма, а останалите болшевики седяха, мислеха и слушаха как фитилът смуче газта в лампата. Навън беше толкова тихо, че в звънката пустота на нощния мрак и завоюваното имущество дълго отекваха лутащите се, затихващи стъпки на Кирей.

Само Жеев не седеше залудо — той измисли символ, който беше чувал веднъж на военен митинг в бойната степ. Жеев каза да му дадат чист плат и той ще напише онова, от което минаващите пролетарии ще се зарадват и няма да подминат Чевенгур. Чепурни лично отиде в една бивша къща на буржоа и донесе оттам чисто платно. Жеев разгърна платното срещу светлината и го одобри.

— Жалко — каза Жеев за платното. — Колко усърдие и чисти женски ръце са вложени в него. Добре ще е и болшевишките жени да се научат да правят такова нежно имущество.

Жеев легна по корем и започна да рисува на платното букви с въглен от печката. Останалите стояха около Жеев и му съчувстваха, защото Жеев трябваше отведнъж да изрази революцията, та на всички да им олекне.

И подтикван от общото търпение, промъквайки се старателно през собствената си памет, Жеев написа символа на Чевенгур:

Другари бедни. Вие направихте всяко удобство и предмет на света, а после го разрушихте и желаете нещо по-хубаво един другиму. Заради това в Чевенгур се придобиват другари от минаващите през него пътища.

Чепурни пръв одобри символа.

— Вярно е — каза той, — и аз чувствах, че имуществото е само една текуща полза, а другарите са необходимост, без която нищо няма да победиш и ще станеш негодник.

И осмината заедно понесоха платното през целия пуст град, за да го окачат на отъпкания път, където могат да се появят хора. Чепурни не бързаше да работи, страхуваше се, че всички ще легнат да спят, а само той ще остане да тъжи и да се тревожи през тази втора комунистическа нощ. Сред другарите душата му щедро се пилееше и от това изразходване на вътрешните сили му ставаше по-малко страшно. Когато намериха и нагласиха две места, задуха среднощният вятър. Това зарадва Чепурни: щом ги няма буржоата, а вятърът духа както преди и прътовете се люлеят, значи буржоазията окончателно не е природна сила.

Кирей трябваше непрекъснато да ходи около града, но не се чуваше нищо и осемте болшевики стояха, духани от нощния вятър, слушаха шума в степта и не се разделяха, за да се пазят взаимно от някоя рязка нощна опасност, която можеше внезапно да проехти от вълнуващата тъмнина. Жеев не можеше да чака врага толкова дълго, без да го убие. Той тръгна сам в степта на дълбоко разузнаване, а седем души останаха в резерв, за да не оставят града само на Кирей. Седмината болшевики легнаха на земята, за да се стоплят, и се заслушаха в заобикалящата ги нощ, която може би укриваше враговете в своя уютен мрак.

Чепурни пръв дочу някакво тихо скърцане — нито далече, нито близко. Нещо се движеше и застрашаваше Чевенгур, но движението на тайнствената принадлежност беше много бавно — може би от тежест и сила, а може би от повреда и умора.

Чепурни стана на крака и всички станаха с него. Гневен стегнат огън за миг освети неизвестното облачно пространство, сякаш зората угасна над нечии сънища, и ударът от изстрела прелетя като вятър над привеждащите се треви.

Чепурни и шестимата с него затичаха напред в обичайна верига. Изстрелът не се повтори и след като Чепурни потича толкова, че сърцето му, почувствало пак войната и революцията, се разду до гърлото, той се обърна към изоставения Чевенгур. В Чевенгур гореше огън.

— Другари, спрете веднага всички! — развика се Чепурни. — Нас ни обкръжиха… Жеев, Кеша, елате всички насам! Пиюся, бий всички безогледно! Къде отиде ти? Виждаш, че аз отслабнах от комунизма…

Чепурни не можа да стане от земята от тежестта на налятото с кръв сърце, заело цялото му тяло. Шестимата болшевики стояха над него с оръжие в ръка и наблюдаваха степта, Чевенгур и своя паднал другар.

— Да не се разделяме! — каза Кеша. — Взимайте Чепурни на ръце и да тръгваме за Чевенгур, там е нашата власт, защо да изоставяме един несемеен човек…

Болшевиките тръгнаха към Чевенгур. Те носиха Чепурни кратко време, защото сърцето му спадна и застана на мъничкото си място. В Чевенгур светеше нечия домашна спокойна светлина, а в степта нищо не скърцаше. Болшевиките се движеха мълчаливо с военно-степната си стъпка, докато не видяха трева, осветена от светлина през прозорец, и сянката на тази трева по стъпканата среда на улицата. Болшевиките без команда застанаха в редица с гърди към самосветещия прозорец на врага, вдигнаха оръжието и дадоха залп през стъклото вътре в жилището. Домашната светлина угасна и в дупката на прозореца откъм образувалата се в жилището тъмнина се показа светлото лице на Кирей. Той гледаше сам към седмината и се мъчеше да разбере кои са тези, които стрелят в Чевенгур освен него, нощния страж на комунизма.

Чепурни се овладя и се обърна към Кирей:

— Защо гориш мълчаливо газта в пустия град, когато бандитът ликува в степта? Защо оставяш града като сираче, когато утре пролетариатът с марш ще влезе тук? Кажи ми, моля ти се!

Кирей се опомни и отговори:

— Аз, другарю Чепурни, спях и виждах насън целия Чевенгур като от високо дърво — наоколо е голо, а в града безлюдно… И ако човек върви ходом, се вижда малко нещо и вятърът ти шушне в ушите като бандит, че ти иде да стреляш по него, ако имаше тяло…

— А защо хабеше газта, тъпа главо? — питаше Чепурни. — С какво ще си свети пролетариатът, когато връхлети? Нали пролетариатът обича четенето, душо партийна, а ти му изгори керосина!

— Не мога да заспя в тъмното без музика, другарю Чепурни — призна си Кирей. — Обичам да спя на весело място, където гори лампа… Ако ще муха да е, но нещо трябва да ми бръмчи…

— Хайде, тръгвай и върви наоколо, без да спиш — каза Чепурни, — а ние ще идем да спасяваме Жеев… Цял другар зарязахме заради твоя сигнал…

Когато излязоха в края на Чевенгур, седмината другари легнаха с лице към степта и се заслушаха дали не скърца нещо в далечината и дали не се връща Жеев обратно, или вече лежи мъртъв до утрото. После дойде Кирей и каза на всички легнали:

— Вие сте легнали, а там човек загива, щях сам да ида да го търся, ама вардя града…

Кеша отговори на Кирей, че не бива пролетариатът да се жертва заради Жеев. Ако всички хукнат да спасяват личността Жеев, тук бандите могат да изгорят града.

— Аз ще угася града — обеща Кирей, — тук има кладенци. А Жеев може би вече лежи без душа. Какво ще чакате пролетариата, когато го няма, а Жеев съществуваше.

Чепурни и Кеша скочиха и без съжаление за Чевенгур се спуснаха в продължаващата степна нощ, а останалите петима другари не изостанаха от тях.

Кирей отиде зад плета, постла си под главата лопуш и легна да слуша врага до сутринта.

Облаците се послегнаха малко към краищата на земята, небето се изясни по средата — и Кирей гледаше звездата, тя него, за да не им бъде скучно. Всички болшевики излязоха от Чевенгур, само Кирей лежеше, заобиколен от степта като от империя, и си мислеше: „Живея, живея, а за какво живея? Ама сигурно за да ми бъде строго хубаво — нали цялата революция се грижи за мене, по неволя ще ти стане приятно… Само сега е лошо; Прошка казваше, че ще е така, докато не свърши прогресът, а после веднага ще се покаже щастието в пустотата… Звездата какво? Гори си! Трябва ли й нещо? Поне да беше паднала, та да погледам. Не, няма да падне, там вместо Бог я държи науката… Поне утрото да дойде, лежа така и целия комунизъм държа — ако изляза сега от Чевенгур, и комунизмът ще се махне оттук, а може и да остане някъде… Може би този комунизъм са къщите, може би само болшевиките! — На шията на Кирей нещо капна и веднага изсъхна. — Капе — чувстваше Кирей. — А откъде капе, като няма облаци? Сигурно там нещо се събира и лети накъдето му падне. Хайде, капи в устата ми — и Кирей отвори гърло, но там вече не падна нищо. — Тогава капи си настрани, а мене не ме закачай, остави ме на мира, че днес съм нещо уморен от живота…“

Кирей знаеше, че врагът все трябва да е някъде, не го чувстваше в бедната неорана степ, още по-малко в очистения пролетарски град — и заспа със спокойствието на солиден победител.

А Чепурни обратното — страхуваше се от съня в тези първи пролетарски нощи и беше готов дори още сега да тръгне срещу врага, стига само да не се мъчи от срам и страх пред настъпващия комунизъм, а да продължава да действа заедно с всички другари. И Чепурни вървеше през нощната степ към глухото отчуждено пространство, изнемогвайки от несъзнателното си сърце, за да настигне безстопанствения враг и да лиши премръзналото му от вятъра тяло от последна топлина.

— Гад, стреля в общата тишина — мърмореше и се сърдеше Чепурни. — Не ни оставя да започнем живота!

Очите на болшевиките, свикнали през гражданската война със среднощната тъмнина, забелязаха в далечината черно чуждо тяло, сякаш на земята лежеше дълъг дялан камък или плоча. Тук степта беше равна като езерна вода и чуждото тяло не принадлежеше на местната земя. Чепурни и всички шестващи с него болшевики забавиха крачка, определяйки разстоянието до неподвижното чуждо тяло. Но разстоянието беше неизвестно и черното тяло лежеше като зад пропаст — нощният буренак превръщаше мрака в движеща се вълна и унищожаваше окомерната точност. Тогава болшевиките се затичаха напред, като държаха постоянните си револвери в ръцете.

Черното правилно тяло заскърца и по звука личеше, че е близко, защото дребните варовикови камъни се трошаха и горната земна коричка шумолеше. Болшевиките спряха на място от любопитство и свалиха револверите.

— Вече е ясно, това е паднала звезда! — каза Чепурни, без да усеща горенето на сърцето си от дългото бързо ходене. — Ще я вземем в Чевенгур и ще й одяламе пет лъча. Това не е враг, а при нас в комунизма долетя науката…

Чепурни седна от радост, че и звездите се стремят към комунизма. Тялото на падналата звезда престана да скърца и да се движи.

— Сега ни чакат най-различни блага, — обясняваше на всички Чепурни. — И звездите ще полетят към нас, и другари ще слязат оттам, и птиците могат да проговорят като поотраснали деца, комунизмът не е шега работа, той е краят на света!

Чепурни легна на земята, забрави за нощта, опасността и пустия Чевенгур и си спомни онова, което никога не си беше спомнял — жена си. Но под него беше степта, а не жена му, и Чепурни стана прав.

— А може би това е помощ или някаква машина от Интернационала? — продума Кеша. — Може би е чугунен валяк, за да мачкаме с него буржоата?… Щом воюваме тук, Интернационалът помни за нас…

Пьотър Вартоломеевич Вековой, най-възрастният болшевик, свали сламената шапка от главата си и ясно видя непознатото тяло, само че не можа да си спомни какво е. По навик от пастирския си живот той можеше нощем да познава птица, която лети, и от няколко версти виждаше от коя порода е дървото. Все едно сетивата му се намираха пред тялото и му съобщаваха за всякакви събития, без близко да се приближават към тях.

— Нищо друго не е, само е резервоарът от захарния завод — рече Вековой, без все още да си вярва напълно. — Точно резервоарът е, от него хрускат камъчетата. Селяните от Крутиево са го влачили, но не са го отвлекли… Тежестта е излязла по-силна от алчността. Трябвало е да го търкалят, а те са го влачили…

Земята пак захруска и резервоарът започна бавно да се обръща и да се търкаля по посока на болшевиките. Измаменият Чепурни пръв дотича до движещия се резервоар и стреля в него от десет крачки, от което желязната ръжда пръсна в лицето му. Но резервоарът застрашително се търкаляше към Чепурни и другите и болшевиките започнаха с бавна крачка да отстъпват. Не се знаеше от какво се движи резервоарът, защото той скърцаше по сухата почва с цялата си тежест и не позволяваше на чувството на Чепурни да се съсредоточи върху него, а превалящата към сутринта нощ лиши степта от последната слаба светлина, която преди това идваше от зенитните звезди.

Резервоарът забави ход и се заклатушка на едно място, за да преодолее някакво съпротивляващо се земно хълмче, а след това напълно замря в покой. Чепурни искаше да каже нещо, без да мисли, но не успя да го направи, защото чу песен, подхваната от уморен, тъжен женски глас:

Сънувах във езеро рибка,

че рибката аз бях…

И жива, и малка безспирно

навсякъде плувах без страх.

И песента все не свършваше, и болшевиките бяха съгласни да продължат да я слушат и стояха още дълго в жадно очакване да чуят гласа и песента. Песента не продължаваше и резервоарът не шаваше — навярно съществото, което пееше вътре в желязото, беше се уморило и легнало долу, забравило думите и музиката.

— Слушате ли? — веднага попита Жеев, който още не се беше показал иззад резервоара, иначе можеха да го убият като внезапен враг.

— Слушаме — отвърна Чепурни. — А тя няма ли да пее още?

— Не — съобщи Жеев. — Тя вече пя три пъти. Аз вече толкова часа вървя и ги следя. Те блъскат там вътре, резервоарът се обръща. Стрелях веднъж по резервоара, но беше безполезно…

— А кой е вътре? — попита Кеша.

— Не се знае — обясни Жеев. — Някаква смахната буржоазка и брат й. Преди да дойдат, те се целуваха там, а после брат й умря от нещо и тя запя сама…

— Затова, значи, искаше да бъде рибка — досети се Чепурни. — Сигурно има желание да живее отначало! Кажи, моля ти се!

— Това е сигурно — потвърди Жеев.

— И какво ще правим сега? — разсъждаваше заедно с всички другари Чепурни. — Тя има трогателен глас, а в Чевенгур няма изкуство… Дали да не я измъкнем, та да си доживее живота?

— Не — отхвърли предложението Жеев. — Тя е вече доста слаба, при това е смахната… А и нямаме с какво да я храним, тя е буржоазка. Поне да беше жена, а то — дъх от отживелицата… На нас ни трябва съчувствие, а не изкуство.

— Какво ще правим? — попита Чепурни всички.

Всички мълчаха — нямаше никаква полезна разлика между това, дали да вземат буржоазката, или да я зарежат.

— Тогава резервоарът в дола и да вървим да мием подовете — реши гатанката Чепурни. — Че Прокофий вече е отишъл много далеко. Утре може да се яви пролетариатът.

Осмината болшевики опряха ръце в резервоара и го затъркаляха в обратна на Чевенгур посока, където след една верста земята започваше да се спуска и завършваше с урва. През цялото време, докато резервоарът се движеше, вътре се въргаляше нещо меко, но болшевиките бързаха, придаваха на резервоара ускорение и не се заслушваха в замлъкналата смахната буржоазка. Скоро резервоарът започна да се търкаля сам — започваше степното нанадолнище към дола, и болшевиките преустановиха своята работа.

— Това е котелът на захарния завод — оправда паметта си Вековой, — а пък аз си мислех каква ли е тази машина?

— Аха — каза Чепурни. — Значи, това е било котелът, тогава нека се върти, ще си минем и без него…

— А пък аз си мислех, че това е чисто и просто изсъхнал пън — рече Кеша. — А излиза, че било котел!

— Котел — каза Вековой. — Направен с нитове.

Котелът още се търкаляше из степта и не само не затихваше от разстоянието, но още повече скърцаше и бучеше, защото скоростта му нарастваше по-бързо от напуснатото пространство. Чепурни седна на земята, за да чуе края на котела. Шумът от търкалянето изведнъж престана да се чува — котелът беше полетял по въздуха от урвата към нейното дъно и след половин минута се заби с мирен тъп удар в омекналия пясък на дола, сякаш нечии живи ръце поеха котела и го запазиха.

Чевенгурци се успокоиха и започнаха да се връщат обратно по степта, която вече беше посивяла от приближаващата светлина на бъдещия ден.

Кирей си спеше както преди до последния плет на Чевенгур, положил глава върху лопуша и прегърнал собствената си шия по липса на втори човек. Покрай Кирей минаха хора, но Кирей не ги чу, обърнат от съня към дълбините на собствения си живот, откъдето към тялото му идваше топлещата светлина на детството и покоя.

Чепурни и Жеев останаха в крайните къщи и започнаха да мият подовете в тях със студена кладенчова вода. Другите шестима чевенгурци продължиха нататък, за да изберат за подредба по-хубави къщи. В тъмните стаи беше неудобно за работа, от имуществото лъхаше някакъв сънен дъх на забрава и в много кревати лежаха завърналите се котки на буржоата. Болшевиките изхвърлиха котките навън, изтърсиха наново постелите и се чудеха на сложното бельо, ненужно на уморения човек.

До изгрева чевенгурци се оправиха само с осемнайсет къщи, а в Чевенгур къщите бяха много повече. После седнаха да изпушат по цигара и както седяха, заспаха — един опрял глава о кревата, друг о скрина, а трети просто навел обраслата си глава на измития под. Болшевиките за пръв път почиваха в къщите на мъртвия класов враг и не обръщаха внимание на това.

Кирей се събуди в Чевенгур самотен — той не знаеше, че през нощта всички другари са се завърнали. В тухлената къща също нямаше никого — значи Чепурни или е отишъл да гони бандитите надалече, или е умрял от раните си заедно с всичките си съратници някъде в неизвестна трева.

Кирей се впрегна в картечницата и я повлече към същото място в покрайнините, където беше нощувал тази нощ. Слънцето беше се вече издигнало високо и осветяваше цялата празна степ, където засега нямаше никакъв противник. Но Кирей знаеше, че на него са му поверили Чевенгур и всичкия комунизъм в него да ги опази цели. За тази цел той незабавно нагласи картечницата, за да държи в града пролетарската власт, легна до нея и започна да се взира наоколо. След като полежа, колкото можа, на Кирей му се дощя да изяде кокошката, която вчера беше видял на улицата, обаче беше недопустимо да остави картечницата без надзор — това беше равносилно да предаде въоръжението на комунизма в ръцете на белия противник — и Кирей полежа още известно време, докато измисли такава охрана на Чевенгур, при която може да отиде на лов за кокошката.

„Поне кокошката да беше дошла сама при мене — мислеше си Кирей. — Тъй или иначе ще я изям… И право казва Прошка — животът около нас не е организиран. А нищо че имаме сега комунизъм, кокошката трябваше да дойде сама…“

Кирей погледна по улицата дали към него не идва кокошката. Кокошката не идваше, но се влачеше куче. То скучаеше и не знаеше кого да уважава в безлюдния Чевенгур. Хората си мислеха, че то пази имуществото, но кучето беше изоставило имуществото, след като хората бяха напуснали къщата, и ето го сега се скиташе нанякъде — без грижа, но и без чувство за щастие. Кирей помами кучето и очисти козината му от репеите. Кучето мълчаливо очакваше по-нататъшната си участ, загледано в Кирей с натъжени очи. Кирей завърза с ремъка си кучето за картечницата и спокойно тръгна да гони кокошката, защото в Чевенгур нямаше никакви звуци — Кирей веднага ще чуе гласа на кучето, където и да се намира, ако в степта се покаже враг или непознат човек. Кучето клекна до картечницата и помърда опашка, като по този начин обеща да бъде бдително и усърдно.

Кирей до пладне търси кокошката и кучето през цялото време мълча пред пустата степ. На пладне от близката къща излезе Чепурни и смени кучето при картечницата, докато не се върна Кирей с кокошката.

И още два дни чевенгурци миха подовете и държаха отворени прозорците и вратите на къщите, за да съхнат подовете, а застоялият буржоазен въздух се пречистваше от степния вятър. На третия ден в Чевенгур пристигна пеша един спретнат човек с тояга, когото Кирей не уби само заради старостта му, и попита Чепурни какъв е.

— Аз съм член на болшевишката партия — съобщи му Чепурни. — А тук е комунизъм.

Човекът погледна към Чевенгур и рече:

— Виждам. А аз съм инструктор по птицевъдство от Почепския зооотдел. Ние в Почепска околия искаме да развъдим кокошки, порода плимутрок, та дойдох при стопаните тук да питам дали няма да ни дадат едно петле и две кокошчици за потомство… Аз имам държавен документ навсякъде да ми се оказва съдействие за изпълнение на задачата. Без яйца нашата околия няма да стъпи на краката си…

Чепурни имаше желание да даде на този човек петле и две кокошчици — все пак съветската власт моли, — но не беше виждал такива птици по чевенгурските дворове и попита Кирей има ли живи кокошки в Чевенгур.

— Тук вече няма кокошки — каза Кирей. — Имаше тия дни една, ама аз я изядох цялата, ако ли пък имаше, нямаше да плача…

Човекът от Почеп се позамисли.

— Ами тогава извинявайте… Напишете ми сега на гърба на пълномощното, че съм изпълнил командировката — в Чевенгур няма кокошки.

Чепурни сложи листа върху една тухла и постави отгоре доказателството: „Човекът идва и си отиде, кокошки няма, те са изразходвани за прехрана на революционния отряд. Предчевревком Чепурни.“

— Сложете дата — помоли командированият от Почеп. — Еди-кой си месец и дата, без дата ревизията няма да признае документа.

Но Чепурни не знаеше кой месец и коя дата е — в Чевенгур той беше забравил да брои изживяното време, знаеше само, че е лято и пети ден от комунизма: „Лятото 5 ком.“

— Аха — благодари птицевъдът. — Това е достатъчно, стига да има знак. Благодаря ви.

— Заминавай — каза Чепурни. — Кирей, изпрати го до края, за да не остане тук.

Вечерта Чепурни седна на пезула до къщата и зачака залеза на слънцето. Всички чевенгурци се завърнаха при тухлената къща, след като днес бяха почистили и подредили четирийсет къщи по случай пристигането на пролетариата. За вечеря чевенгурци ядоха половингодишни пироги и кисело зеле, приготвени от чевенгурската буржоазия свръх потребностите на своята класа, надявайки се на безсрочен живот. Недалече от Чепурни един щурец, жител на покоя и постоянното местоживеене, запя своята скърцаща песен. Над река Чевенгурка се издигна вечерната топлина, подобна на уморена и дълга въздишка на трудещата се земя пред настъпващия мрак на покоя.

„Скоро насам ще се приближат масите — тихо си помисли Чепурни. — Всеки момент в Чевенгур ще зашуми комунизмът, тогава за всяка неочаквана душа тук ще се намери утеха в общата взаимност…“

По време на вечерта Жеев постоянно ходеше по градините и поляните в Чевенгур и оглеждаше местата под краката си, наблюдаваше всяка житейска дреболия долу и я съжаляваше. Преди сън Жеев обичаше да си помечтае за интересния бъдещ живот и да потъгува за родителите си, които бяха отдавна умрели, без да дочакат своето щастие и революцията. Степта стана невидима и светеше само точната светлина в тухлената къща като единствена защита от врага и съмненията. Жеев тръгна нататък по замлъкналата и отслабнала от тъмнината трева и видя на пезула безсънния Чепурни.

— Седиш — каза Жеев. — Хайде и аз ще поседя и ще помълча.

Всички болшевики чевенгурци вече лежаха върху сламата на пода, бълнуваха и се усмихваха в неосъзнатите си сънища.

— Защо на война и в революцията хората все сънища сънуват? — рече Жеев. — А в мирно време няма такова нещо, всички си спят като пънове.

И Чепурни сънуваше постоянни сънища и затова не знаеше откъде идват те и защо вълнуват ума му. Прокофий би го обяснил, но този необходим човек сега го нямаше.

— Чувал съм как птицата пее насън, когато си сменя перата — спомни си Чепурни. — Главата й е под крилото, наоколо перушина — нищо не се вижда, а се чува мирният й глас…

— А какво представлява комунизмът, другарю Чепурни? — попита Жеев. — Кирей ми разправяше, че комунизмът бил на един остров в морето, а пък Кеша, че комунизмът го били измислили умните хора…

Чепурни искаше да си помисли за комунизма, но не си помисли, за да изчака Прокофий и да го попита. Но изведнъж си спомни, че в Чевенгур вече има комунизъм, и каза:

— Когато пролетариатът си живее сам, при него комунизмът сам си става. За какво ти е да го знаеш, кажи, моля ти се, когато трябва да го чувстваш и откриваш на място! Комунизмът е взаимно чувство на масите; например Прокофий ще доведе бедните и комунизмът при нас ще се усили и тогава веднага ще го забележиш…

— Ама точно не се знае, нали? — продължаваше да разпитва Жеев.

— Какво съм ти аз на тебе, маса ли? — обиди се Чепурни. — То и Ленин не е длъжен да знае за комунизма, защото това е работа на целия пролетариат, а не на единиците… Няма да станеш по-умен от пролетариата…

Кеша вече не кашляше в степта — той чу в далечината гръден шум от гласове и се притаи в буренака, за да различи по-точно кои са идващите. Но скоро врявата стихна и се чуваше само едва доловимото вълнение на хора на едно място — без никакъв звук от стъпки, сякаш хората стъпваха с меки боси крака. Кеша понечи да тръгне напред през чевенгурския буренак, където братски си растяха пшеница, лобода и коприва, но скоро се върна и реши да изчака да се съмне на другия ден. От буренака се издигаше пара от живи треви и класове — там живееха ръж и купчини лобода, без да си вредят едни на други, прегръщайки се и пазейки се взаимно — никой не ги е сял, никой не им е пречил, но като дойде есента, пролетариатът ще сложи в супата си коприва, а ръжта ще прибере заедно с пшеницата и лободата за зимнина; по-навътре в степта самостоятелно растяха слънчогледи, елда и просо, а в чевенгурските градини — разни зеленчуци и картофи. Чевенгурската буржоазия вече трета година нищо не сееше и не садеше, надявайки се да дойде краят на света, но растенията се размножаваха от своите родители и бяха установили помежду си особено равенство на пшеницата и копривата — на всеки клас пшеница три корена коприва. Чепурни наблюдаваше тревясалата степ и винаги казваше, че сега и тя е интернационал на житните растения и цветята, от което на бедняците е осигурена обилна прехрана без намесата на труда и експлоатацията. Благодарение на това чевенгурци виждаха, че природата се е отказала да потиска човека с труд и сама дарява гладния с всичко хранително и необходимо. Навремето Чевенгурският ревком беше взел предвид покорността на победената природа и беше решил да й издигне паметник във вид на дърво, израснало от дивата почва, прегърнало човека с две чепати ръце под общото слънце.

Кеша откъсна един клас и започна да смуче мекото на неналетите и неузрели зърна, а после ги изхвърли от устата си и забрави вкуса на храната — по тревясалия чевенгурски път меко шумолеше каруца и гласът на Пиюся командваше коня, а гласът на Прошка пееше песен:

Вълната в езерото плиска,

на дъното рибарят спи,

в съня му с плахи стъпки

сирачето върви…

Кеша изтича към файтона на Прокофий и видя, че той и Пиюся се връщат с празни ръце — без никакъв пролетариат.

Чепурни веднага вдигна на крак всички задрямали болшевики, за да посрещнат тържествено пристигналия пролетариат и да организират митинг, но Прокофий му каза, че пролетариатът се е уморил и е легнал да поспи до сутринта на завет до една степна могила.

— С оркестър ли идва той и със своя вожд или така? — попита Чепурни.

— Утре, другарю Чепурни, ще го видиш изцяло — съобщи Прокофий, — а мене не ме безпокой, ние с Пашка Пиюся пропътувахме хиляда версти, видяхме степно море и ядохме моруна. После ще ти доложа всичко и ще ти го формулирам.

— Ами ти, Проша, си помисли, а пък аз ще прескоча до пролетариата — плахо каза Чепурни.

Но Прокофий не се съгласи:

— Не го пипай, той и без това е съсипан… Скоро слънцето ще изгрее и пролетариатът ще слезе от могилата в Чевенгур…

Цялата останала част от нощта Чепурни прекара в безсънно очакване — той угаси лампата, за да не тревожи спящите на могилата, че хаби тяхната газ, и извади знамето на чевенгурския ревком от килера. Освен това Чепурни изчисти звездата на фуражката си и пусна в движение отдавна спрелия безстопанствен стенен часовник. След като се подготви напълно, Чепурни сложи глава на ръцете си и започна да мисли, за да му мине по-скоро нощното време. И времето мина бързо, защото времето е ум, а не чувство, и затова Чепурни нищо не мислеше в ума си. Сламата, на която чевенгурци спяха, беше леко овлажняла от прохладната роса — значи пукаше се зората. Тогава Чепурни взе в ръка знамето и тръгна към онзи край на Чевенгур, пред който се намираше могилата, където спеше пешият пролетариат.

Чепурни стоя два-три часа със знамето до плета и чака изгрева и събуждането на пролетариата. Той виждаше как слънцето разяжда утринната мъгла над земята, как осветява голата могила, одухана от ветровете, измита от водите, с оголена тъжна почва, и си спомняше едно забравено зрелище, подобно на тази бедна могила, оглозгана от природата, защото се издигаше над равнината.

На склона на могилата лежеше народът и си припичаше кокалите на първото слънце и хората приличаха на вехти черни кости от разпадналия се скелет на някакъв огромен и погинал живот. Някои пролетарии седяха, други лежаха и притискаха до себе си роднините и съседите си, за да ги стоплят по-скоро. Мършав старец, само по гащи, си чешеше ребрата, а в краката му седеше едно хлапе и неподвижно наблюдаваше Чевенгур, защото не вярваше, че там му е приготвен дом, в който да нощува завинаги. Двамина кафяви мъже лежешком си търсеха нещо един на друг в главите също като жени, но не оглеждаха косите, а ловяха въшките опипом. Кой знае защо, нито един пролетарий не бързаше към Чевенгур, навярно не знаеха, че тук за тях е приготвен комунизъм, покой и общо имущество. Половината хора бяха облечени едва до средата на тялото, а другата половина имаше само една цялостна горна дреха във вид на шинел или зебло, а под шинела и зеблото имаше само сухо, обръгнало тяло, свикнало с лошото време, скитането и всякакви несгоди.

Пролетариатът равнодушно обитаваше чевенгурската могила и не обръщаше очи към човека, който стоеше самотно в края на града със знамето на братството в ръце. Над пустата безприютна степ изгряваше вчерашното уморено слънце и светлината му беше безсмислена като над чужда забравена страна, където няма никого освен изоставените хора на могилата, притискащи се един до друг не от обич и роднинство, а поради недостиг на облекло. Понеже не очакваше нито помощ, нито приятелство и предварително усещаше мъчението в непознатия град, пролетариатът на могилата не ставаше на крака, а едва шаваше с отслабнали сили. Облегнати на спящите, тук-там сред пролетариата седяха деца като зрели хора — само те мислеха, докато възрастните спяха и боледуваха. Старецът престана да чеше ребрата си и отново легна на кръста си, като притисна до хълбока момчето, та изстуденият вятър да не му духа на кожата и костите. Чепурни забеляза, че само един човек яде — той сипваше нещо с шепа в устата си, а после дъвчеше и се удряше с юмрук по главата, за да се лекува от болката в нея. „Къде съм го виждал вече това?“ — припомняше си Чепурни. Тогава, когато Чепурни го беше виждал за пръв път, слънце се издигаше в съня на мъглата, през степта духаше вятър и на черната, унищожавана от стихиите могила лежаха равнодушни, несъществуващи хора, на които трябваше да се помогне, защото тези хора са пролетариат, и на които не можеше да се помогне, защото се задоволяват с едно-единствено и дребно утешение — безцелното чувство на привързаност един към друг. Благодарение на тази привързаност пролетариите ходеха по земята и спяха в степите на цели отряди. В миналото Чепурни също беше ходил с хората на гурбет, беше спал в бараки, заобиколен от другари и застрахован от тяхното съчувствие срещу неизбежните бедствия, но никога не осъзнаваше ползата си в такъв взаимно неразделен живот. Сега той виждаше със собствените си очи степта и слънцето, между които се намираха хората на могилата, но те не притежаваха нито слънцето, нито земята — и Чепурни почувства, че вместо степта, къщите, храната и дрехите, които буржоата си бяха присвоили, пролетариите на могилата се имаха един друг, защото всеки човек трябва да има нещо; когато между хората стои имуществото, те спокойно хабят сили, за да се грижат за имуществото, а когато между хората няма нищо, те започват да не се разделят и да се пазят от студа един друг по време на сън.

В значително по-ранно време от живота му — не можеше да си спомни кога, дали преди година или в детството — Чепурни беше виждал тази могила, тези случайно попаднали тук класови бедняци и това извънредно студено слънце, което не работеше за рядкото степно население. Това се беше случвало веднъж, но кога, не можеше да разбере със своя слаб ум; само Прокофий можеше да отгатне спомена на Чепурни, макар че едва ли, защото всичко, което виждаше днес, Чепурни го знаеше отдавна, но то не можеше да стане отдавна, щом като самата революция беше започнала неотдавна. И Чепурни се опита да си формулира спомена вместо Прокофий; той изпитваше сега тревога и вълнение за този сгушен до могилата пролетариат и непрекъснато си мислеше, че днешният ден ще отмине, вече е съществувал някога и е отминал, значи напразно се измъчва сега — тъй или иначе този ден ще свърши, както е бил преживян и забравен онзи някогашен ден. „Но такава могила, при това с пеши пролетариат, без революцията не може да се забележи — разсъждаваше Чепурни, — макар че аз и майка си погребвах два пъти: вървях след ковчега, плачех и си спомнях как веднъж вече съм вървял след този ковчег, целувал съм тези замлъкнали устни на покойната и съм оцелял — ще оцелея и сега; и тогава ми стана по-лесно да скърбя втори път по една и съща скръб. И какво е това, кажи, моля ти се?“

„Значи, струва ти се, че си спомняш, а това никога не е било — твърдо формулира Чепурни благодарение на отсъствието на Прокофий. — Тежко ми е, значи ми помага вътре благочестивата стихия: демек няма значение, това вече го е имало и сега няма да умреш — върви по собствените си следи. А следи няма и не може да има — живееш все напред и в тъмнина… Защо ли от нашата организация няма никого? Може би пролетариатът точно затова не става от могилата, защото очаква уважение към себе си?“

От тухлената къща излезе Кирей. Чепурни му извика да доведе тук цялата организация, тъй като са се появили масите и вече е време. По настояване на Кирей организацията се събуди и дойде при Чепурни.

— Какви хора си ни довел? — обърна се Чепурни към Прокофий. — Ако на могилата е пролетариатът, защо той не заема своя град, кажи, моля те?

— Там е пролетариатът и разните други — каза Прокофий.

Чепурни попита угрижено:

— Какви други? Пак ли остатъчният слой паплач?

— Аз гад ли съм или член? — обиди се веднага Прокофий. — Другите са си други и никой друг. Това е нещо още по-лошо от пролетариата.

— Кои са те? Имали ли са класов баща, кажи, моля те? Нали не си ги събрал в буренака, а в социално място.

— Те са сираци — обясни му Прокофий. — Никъде не са живели, те вървят.

— Накъде вървят? — с уважение попита Чепурни, той изпитваше достойно чувство към всичко неизвестно и опасно. — Накъде вървят? Може би трябва да ги възпрем?

Прокофий се учуди на този несъзнателен въпрос:

— Как накъде вървят? Ясно е, че към комунизма, при нас ще им бъде пълното спиране.

— Тогава върви и ги викай по-скоро тук! Кажи: градът е ваш и подреден грижовно, а до плета стои авангардът и желае щастие на пролетариата и… такова… кажи: целият свят, все едно е техен.

— Ами ако се откажат от света? — предвидливо попита Прокофий. — Може би само Чевенгур им е напълно достатъчен…

— Ами тогава на кого ще бъде светът? — оплете се в теорията Чепурни.

— А светът е за нас, като база.

— Мръсник си ти! Ами че ние сме авангард, ние сме техни, а те не са наши… Нали авангардът не е човек, той е мъртва защита на живото тяло. Пролетариатът — това е то човек! Върви по-бързо, полугад!

Прокофий успя да организира бързо намиращите се на могилата пролетарии и разни други. Хората на могилата излязоха много повече, отколкото беше видял Чепурни — сто или двеста души, и всичките различни на вид, макар че по необходимост бяха еднакви — еднороден пролетариат.

Хората започнаха да слизат от голата могила към Чевенгур. Чепурни винаги трогателно чувстваше пролетариата и знаеше, че той съществува на света като неуморна задружна сила, която помага на слънцето да храни кадрите на буржоазията, защото слънцето е достатъчно само за засищане, но не и за алчността. Той се досещаше, че шумът на пусто място, който се чуваше в ушите на Чепурни, когато нощуваха в степта, е стон от угнетения труд на световната работническа класа, която ден и нощ се движи напред, за да натрупа храна, имущество и спокойствие за своите лични врагове, размножаващи се от трудовите пролетарски вещества. Благодарение на Прокофий Чепурни си имаше убедителна теория за трудещите се, които са зверове за неорганизираната природа и герои на бъдещето; но Чепурни сам си беше открил една успокоителна тайна, че пролетариатът не се любува на природата, а я унищожава чрез труда — тя, буржоазията, живее за природата и се размножава, а работникът живее за другарите си и прави революция. Не се знае само едно — необходим ли е трудът при социализма, или за прехраната е достатъчен само природният самотек? По този въпрос Чепурни повече беше съгласен с Прокофий, че Слънчевата система самостоятелно ще дава сила за живот на комунизма, само да го няма капитализма, че всяка работа и усърдие са измислени от експлоататорите, та свръх слънчевите продукти да им остава ненормална прибавка.

Чепурни очакваше в Чевенгур да дойдат сплотени герои на бъдещето, а видя хора, които вървят не с твърда стъпка, а със собствената си походка, видя никъде несрещани от него другари — хора без подчертана класова външност и без революционно достойнство — това бяха някакви безименни разни други, живеещи без значение, без гордост и настрана от приближаващото се всемирно тържество. Дори възрастта на разните други беше неуловима — виждаше се само, че са бедни, че имат само непроизволно израснало тяло и са чужди на всички — затова другите вървяха като тясно сбит отряд и гледаха повече един към друг, отколкото към Чевенгур и неговия партиен авангард.

Един от другите хвана муха върху голия гръб на стареца пред него, а после погали гърба на стареца, за да не остане драскотина или следа от докосването, и с жестокост я смачка на земята — и учуденото чувство на Чепурни към другите смътно се измени. Може би тези пролетарии и разни други служеха един на друг за единствено имущество и притежание в живота и затова така грижовно се гледаха един друг, слабо забелязваха Чевенгур и старателно пазеха другарите си от мухите така, както буржоазията охраняваше собствените си къщи и добитък.

Слезлите от могилата вече се приближаваха към Чевенгур. Понеже не умееше изразително да формулира мислите си, Чепурни помоли за това Прокофий и Прокофий на драго сърце каза на пристигналите пролетарии:

— Другари нуждаещи се граждани! Град Чевенгур ви се дава, но не за разсипничество от страна на осиромашалите, а за полза от цялото завоювано имущество и организиране на широко братско семейство за целостта на града. Сега ние неизбежно сме братя и семейство, тъй като нашето стопанство е социално обединено в едно домакинство. Затова живейте тук честно начело с ревкома!

Чепурни попита Жеев защо е измислил онзи надпис на платното, което е окачено като символ на другия край на града.

— Не съм мислил за него — рече Жеев, — спомних си го по паметта, а не сам… Бях го чувал някъде, нали главата задържа разни работи…

— Я чакай! — каза Чепурни на Прокофий и лично се обърна към пешите бедняци, които стояха като маса около чевенгурци: — Другари!… Прокофий ви нарече братя и семейство, но това е същинска лъжа — всички братя имат баща, а ние сме мнозина и от началото на живота сме кръгли сираци. Ние не сме братя, ние сме другари, понеже сме стока и цена един за друг, доколкото нямаме друго движимо и недвижимо имущество… А освен това жалко, че не дойдохте от другия край на града, там виси нашият символ и там е казано неизвестно от кого, но все пак е написано, и ние ви желаем същото: по-добре да разрушим целия благоустроен свят, но да се придобием взаимно в гол вид, и затова: пролетарии от всички страни, съединявайте се по-скоро! Аз свърших и ви предавам поздрав от Чевенгурския ревком…

Пролетариатът от могилата и разните други тръгнаха и се запътиха навътре в града, без нищо да изразяват и без да се възползват от речта на Чепурни за развиване на собствената си съзнателност; силите им стигаха само за живот в текущия момент, те живееха без никакъв излишък, защото в природата и във времето нямаше причини нито за тяхното раждане, нито за тяхното щастие — обратното, майката на всеки от тях първа беше заплакала, неочаквано оплодена от случайно минаващия и загубен баща. След раждането си те се оказаха в този свят разни други и погрешни — за тях не беше приготвено нищо, по-малко дори от стръкчето трева, което си има свое коренче, свое място и безплатна храна в общата почва.

А разните други предварително бяха родени без дар — те нямаше как да имат ум и щедри чувства, защото родителите им ги бяха заченали не от телесно изобилие, а от нощната си тъга и скръбното си слабосилие — това беше взаимна забрава на двамина, живеещи скрито и тайно на света — ако живееха прекалено явно и щастливо, щяха да ги унищожат действителните хора, които се водят към държавното население и нощуват в собствени къщи. Разните други няма защо да имат ум — ум и бодро чувство може да съществуват само у онези хора, които имат свободен запас тяло и топлота и покой над главата си, но родителите на разните други имаха само остатък от тяло, изхабено от труд и разядено от люта скръб, а умът и сърдечно-чувствителната им жаловитост бяха изчезнали като висши признаци поради недостиг на почивка и нежно-питателни вещества. И другите бяха се появили от утробата на майките си при пълно нещастие, защото майките им бяха избягали от тях още щом се бяха изправили на крака след слабостта от раждането, за да нямат време да видят детето си и неочаквано да го обикнат завинаги. Изоставеният мъничък друг трябваше самостоятелно да създава от себе си бъдещия човек, без да се надява на никого, без да усеща нищо освен своите едва затоплящи се вътрешности; наоколо беше външният свят, а другото детенце лежеше сред него и плачеше, като по тази начин се съпротивяваше на първата мъка, която нямаше да бъде забравена цял живот — навеки изгубената майчина топлота.

Уседналите, стабилни държавни хора, пребиваващи в уюта на класовата солидарност, телесните навици и натрупването на спокойствие, бяха създали около себе си нещо като майчина утроба и от това растяха и укрепваха като в продължаващо детство; а разните други веднага усещаха света в студа, в тревата, намокрена от следите на майката, и в самота, понеже им липсваха продължаващите охраняващи ги майчини сили.

Ранният живот, както и извървяното земно пространство, отговарящо на изживения, превъзмогнат живот, се помнеха от разните други като нещо чуждо на изчезналата майка, което някога я е мъчило. Но какво представляваше животът им и онези рядко населени пътища, в чийто образ светът съществуваше в съзнанието на другите?

Никой от другите не беше виждал баща си, а майка си помнеше само като смътна тъга на тялото по изгубения покой — тъга, която в зрялата възраст беше се превърнала в опустошителна мъка. След раждането си детето нищо не иска от майка си — то я обича и дори сираците други никога не се сърдеха на майките си, макар че бяха ги зарязали веднага и безвъзвратно. Но с растежа детето очаква баща си, то напълно се насища на природните сили и чувствата на майка си — все едно дали е изоставено след излизането от утробата й, — детето обръща любопитно лице към света, иска да размени природата за хора и пръв негов приятел и другар след натрапчивата топлина на майката, след обгръщането на живота му от нейните ласкави ръце, е бащата.

Нито един от другите, станал вече момче, не е намерил своя баща и помощник и ако майка му го е родила, баща му не го е посрещнал на пътя, вече роден и живеещ; затова бащата се е превръщал във враг и ненавистник на майката — навсякъде липсващ, всякога обричащ безсилния си син на риск в живота без помощ — и поради това без късмет.

И животът на другите беше сирачество — той продължаваше на пустата земя без онзи пръв другар, който може да ги изведе за ръка при хората, та след смъртта си да остави в наследство на децата си хората вместо себе си. На другите им липсваше на белия свят само едно — баща, и старецът, който чешеше ребрата си на могилата, после в Чевенгур пееше песен и сам си се вълнуваше от нея:

Вратата кой ще ми отвори,

чужди птици или твари?

И къде си, мой родител,

уви — не зная аз…

Почти всеки от онези, чието пристигане чевенгурската болшевишка организация поздрави, заобиколен от жестокостта на богатите хора и смъртта на бедността, беше направил със собствени сили от себе си човек — те бяха напълно саморъчно създали се хора; не е за чудене тревата в ливадата, където я има много и живее в плътна самозащита и мястото под нея е влажно — така може да оцелее и израсте без особена страст и потребност, но странно и рядко е, когато в голата глина или в странстващия пясък попадат семена от безименен бурен, движен от бурите, и тези семена дават следващия живот — самотен, заобиколен от пустите страни на света и способен да намира храна в минералите.

Обикновените хора имаха цял арсенал за укрепване и развиване на собствения си скъпоценен живот, а разните други имаха едно-единствено оръжие — остатъка от родителска топлота в младенческото тяло, но и това за другия, безименния човек, беше достатъчно, за да оцелее, да възмъжее и да се придвижи жив към своето бъдеще. Такъв минал живот беше разпилял силите на новопристигналите в Чевенгур и поради това те се бяха сторили на Чепурни немощни и непролетарски елементи, сякаш цял живот са били сгрявани и осветявани не от слънцето, а от луната. Но хабейки всичките си сили да задържат в себе си първоначалната родителска топлина — напук на изтръгващия от корен насрещен вятър на враждебния чужд живот — и множейки в себе си тази топлина чрез работа при същинския имепритежаващ народ, разните други бяха създали от себе си саморъчни хора с неизвестно предназначение; при това упражняването в търпение и вътрешните средства на тялото бяха създали в другите ум, пълен с любопитство и съмнение, бързо чувство, способно да се откаже от вечното блаженство заради еднородния другар, защото този другар също няма ни баща, ни имущество, но може да се принуди да забрави и едното, и другото — и другите носеха още надежда, уверена и успешна, но тъжна като загуба. Точността на тази надежда се състоеше в това, че щом си успял в главното — да останеш жив и здрав, — ще успееш и във всичко останало, дори ако се наложи да докараш целия свят до гроба; но ако главното е било изпълнено и преживяно — и не е било срещнато най-нужното, не щастието, а необходимостта, — в целия останал недоживян живот няма да остане време, за да се намери изгубеното — няма да успееш или пък това изгубено изобщо е изчезнало от света: и мнозина други бяха извървели всички открити и всички непроходими пътища, без да намерят нещо.

Привидната немощ на другите беше равнодушие на тяхната сила, а прекаленият труд и мъчения в живота бяха направили лицата им неруски. Чепурни пръв от чевенгурците забеляза това, без да обръща внимание, че върху новодошлите пролетарии и разни други имаше съвсем малко облекло, сякаш за тях не бяха страшни нито срещаните жени, нито студените нощи. Когато пристигналата класа се пръсна по чевенгурските дворове, Чепурни започна да се съмнява.

— Какъв пролетариат си ни довел ти, кажи, моля ти се? — обърна се той към Прокофий. — Те са същинско съмнение и не са руснаци.

Прокофий взе знамето от ръцете на Чепурни и прочете за себе си стиха от Карл Маркс върху него.

— Охо, не било пролетариат! — каза той. — Това е класа първо качество, само я води напред и тя няма да гъкне. Това са интернационални пролетарии, нали виждаш, че не са нито руснаци, нито арменци, нито татари, те са никакви! Жив интернационал съм ти довел, а ти се сърдиш…

Чепурни умислено почувства нещо и тихо заяви:

— На нас ни е нужна желязната стъпка на пролетарските батальони, губкомът ни изпрати циркулярно писмо за това, а ти си ни довлякъл разни други! Каква стъпка има босият човек?

— Няма значение — успокои го Прокофий, — нищо че са боси, петите им са с такива мазоли, че можеш направо да завинтиш в тях винтове. В световната революция те ще ти обиколят боси целия свят…

Пролетариите и разните други окончателно се скриха в чевенгурските къщи и започнаха да продължават своя минал живот. Чепурни тръгна да търси сред другите мършавия старец, за да го покани на извънредното заседание на ревкома, в който бяха се натрупали достатъчно много организационни въпроси. Прокофий напълно се съгласи с това и седна в тухлената къща да пише проекторезолюции.

Мършавият старец лежеше на пода в бившата къща на Шчапов, а до него седеше друг човек, на когото можеха да се дадат от двайсет до шейсет години, и разпускаше някакви детски панталони, та после той да се навре в тях.

— Другарю — обърна се Чепурни към стареца, — ще трябва да дойдеш в тухлената къща, там е ревкомът и ти си необходим там.

— Ще дойда — обеща старецът. — Щом стана, няма да ви забравя, заболя ме коремът, та престане ли да ме боли, чакай ме.

В това време Прокофий вече седеше над революционните документи от града и беше запалил лампата, макар да беше светъл ден. Преди да започнат заседанията на Чевенгурския ревком, винаги се запалваше лампата и гореше, докато свършеше обсъждането на всички въпроси — според Прокофий Дванов по този начин се създавал съвременен символ, че светлината на слънчевия живот на Земята трябва да бъде заменена с изкуствената светлина на човешкия ум.

На тържественото заседание на ревкома дойде цялата първична болшевишка организация в Чевенгур, а някои от новодошлите други присъстваха стоешком, със съвещателен глас. Чепурни седеше до Прокофий и беше, общо взето, доволен — все пак ревкомът можа да задържи града до заселването му с пролетарска маса и сега комунизмът в Чевенгур беше укрепен завинаги. Липсваше само старецът, наглед най-опитният пролетарий, изглежда, вътрешностите още го боляха. Тогава Чепурни изпрати за стареца Жеев, който трябваше най-напред да намери в килера някаква успокояваща отвара от билки, да я даде на стареца, а после внимателно да доведе тук самия старец.

След половин час Жеев пристигна заедно със стареца, който силно се беше ободрил от отварата от лопуш и понеже Жеев хубавичко беше му разтрил гърба и корема.

— Седни, другарю — каза Прокофий на стареца. — Виждаш, че за тебе бяха проявени истински социални грижи, при комунизма няма скоро да умреш!

— Хайде да започваме — реши Чепурни. — Щом комунизмът е настъпил, няма защо да отвличаме от него пролетариата на заседанията. Хайде, Проша, чети циркулярните писма от губернията и слагай срещу тях нашите формулировки.

— За изпращането на сборни сведения — започна Прокофий — по специалната форма, приложена към нашето циркулярно писмо номер 238101, буква А, буква С и освен това Ч, за развитието на непа в околията и за степента, темпа и проявата на разгръщането на силите на противоположните класи във връзка с непа, а така също за мерките против тях и за вкарването на непа в твърдо русло…

— Е, а ние какво ще им отговорим? — попита Чепурни.

— Ами ще им съставя таблица, където всичко ще изложа нормално.

— Че ние не сме разгръщали противоположните сили, те сами си изчезнаха от комунизма — възрази Чепурни и се обърна към стареца: — Как гледаш на този въпрос, кажи, моля те?

— Така ще бъде поносимо — заключи старецът.

— Точно така го формулирай: поносимо без класи — даде указание на Прокофий Чепурни. — Дай по-важните въпроси.

След това Прокофий прочете директивата за незабавно организиране на потребителна кооперация — вместо засилването на частната търговия, тъй като кооперацията е доброволен открит път на масите към социализма и по-нататък.

— Това не се отнася за нас, това е за изостаналите околии — отхвърли го Чепурни, защото той през цялото време пазеше вътре в себе си главната мисъл — за доправения комунизъм в Чевенгур. — А ти как би го формулирал това? — поиска мнението на стареца Чепурни.

— Поносимо — формулира го той.

Но Прокофий се сети за нещо друго.

— Другарю Чепурни — каза той. — А може би трябва предварително да поискаме стоки за кооперацията, че нали идва пролетариат, трябва да събираме храна за него!

Учуденият Чепурни се възмути:

— Ами нали степта си е обрасла с какво ли не, върви там, бери корени и пшеница и яж! Нали слънцето свети, почвата диша и дъждовете валят, какво друго ти трябва? Или пак искаш да вкараш пролетариата в безполезно усърдие? Ние надминахме социализма, при нас е по-добре, отколкото при него.

— Присъединявам се — съгласи се Прокофий. — Аз за момент нарочно забравих, че при нас се е организирал комунизъм. Нали пътувах по друга площ, а оттам е далече до социализма, та трябва да се мъчат и да минават през кооперацията… Следващата точка е циркулярното писмо за профсъюзите, за съдействието за събиране на съвременни членски вноски…

— За кого? — попита Жеев.

— За тях — без да пита и без да мисли, отвърна Кирей.

— За кои тях? — не знаеше Чепурни.

— Не е посочено — потърси в циркулярното писмо Прокофий.

— Напиши им да посочат за кого и за какво са тези вноски — учеше се да формулира Чепурни. — Може би това е безпартиен документ, а може би с тези вноски там ще организират богати длъжности, а длъжността, братле, не е по-лоша от имуществото, иди тогава да се бориш с тях, с остатъчната паплач, когато тук целият комунизъм лежи във всяка душа и всеки има желание да го брани…

— Този въпрос засега ще го имам предвид, тъй като съдържа класови неясноти — реши Прокофий.

— Трупай си го в ума — потвърди Жеев. — В ума винаги има отпадъци, а това, дето е живо, то се пилее и в ума го няма.

— Отлично — съгласува го Прокофий и продължи по-нататък. — Има предложение за образуване на планова комисия, която да състави цифрата и броя на целия приход-разход на живот и имущество чак до края…

— До кой край: на целия свят или само на буржоазията? — искаше да се уточни Чепурни.

— Не е отбелязано. Написано е: „Потребностите, разходите, възможностите и дотациите за целия възстановителен период до неговия край.“ А по-нататък е предложено: „За тази цел да се организира околийски план, в който да се съсредоточи цялата подготвителна, съгласувателна и регулационно-съзнателна работа, за да може от стихийната какофония на капиталистическото стопанство да се получи хармоничната симфония на обединеното висше начало и рационален признак.“ Написано е всичко ясно, защото тази задача…

Тук Чевенгурският ревком наведе глава като един човек: от документа бликаше стихията на висш ум и чевенгурци започваха да изнемогват от него, защото бяха свикнали повече с преживяването вместо с предварителното обмисляне. Чепурни помириса за възбуда тютюна и покорно помоли:

— Проша, дай ни някаква справчица.

Старецът спря търпеливите си очи на целия опечален чевенгурски народ, потюхка се нещо като за себе си и нищо не изрече, за да помогне.

— Имам подготвен проект за резолюция, тази работа не може да се изчерпи със справка — каза Прокофий и започна да се рови из своята камара с книжа, където беше отбелязано всичко, което чевенгурските болшевики бяха забравили.

— А за кого е нужно това, за тях или за тукашните? — проговори старецът. — Говоря за четенето на хартията. Чия грижа е написана в писмото — за нас или за тамошните?

— Безспорно за нас — обясни му Прокофий. — Изпратено е до нас за изпълнение, а не за четене на глас.

Чепурни се оправи от премаляването и вдигна глава, в която беше узряло решително чувство.

— Слушай, другарю, те искат най-умните да измислят течението на живота веднъж завинаги и навеки, чак докато всеки легне под земята, а останалите да не излизат от плавността и да нямат вътре излишъци…

— А кой има нужда от това? — попита старецът и равнодушно притвори очите си, които бяха повредени от впечатленията на обиколения от него свят.

— За нас. Че за кого другиго, кажи, моля ти се? — вълнуваше се Чепурни.

— Ами ние сами ще си прекараме най-добре — обясни старецът. — Това писъмце не е за нас, а за богатия. Когато богатите бяха живи, ние се грижехме за тях, а за бедния няма нужда някой да се кахъри — той си е израсъл на празно място без каквато и да е причина. Бедният за себе си е много разумен човек — той за другите без желание целия свят като играчка е построил, а себе си дори насън ще опази, защото всеки, ако не за себе си, за друг е скъп…

— Ти, старче, говориш напълно поносимо — заключи Чепурни. — Проша, точно така го формулирай: пролетариатът и разните други в неговите редици сами със собствената си грижа са организирали целия населен свят и затова, значи, срам и позор е да се грижите за първоначалните грижовници и в Чевенгур няма такива умници кандидати. Така ли е, старче?

— Така ще е поносимо — оцени старецът.

— Писарят не може да направи къща на дюлгерина — изказа се Жеев.

— Овчарят сам си знае кога да пие мляко — съобщи за себе си Кирей.

— Додето не пречукаш човека, той все щурее — обади се Пиюся.

— Прието почти единодушно — преброи гласовете Прокофий. — Преминаваме към текущите въпроси. След осем дни в губернията ще се състои партийна конференция и искат от нас един делегат, който трябва да е председателят на местната власт…

— Заминавай, Чепурни, какво има за обсъждане — каза Жеев.

— Няма какво да се обсъжда, щом е предписано — подчерта Прокофий.

Старецът друг клекна и нарушавайки дневния ред, неопределено попита:

— Ами вие какви сте?

— Ние сме ревком, висшият орган на революцията в околията — точно отговори Прокофий. — Революционният народ ни е дал специални пълномощия в рамките на нашата революционна съвест.

— Така, значи, и вие сте от умниците, дето всичко пишат на книга отнапред? — досети се гласно старецът.

— Точно така е — със солидно достойнство потвърди Прокофий.

— Аха — с благодарност рече старецът. — А пък аз стоя и усещам, че доброволно седите, не ви дават сериозна работа.

— Не, не — рече Прокофий, — ние тук непрекъснато ръководим целия град и околията, цялата грижа за охраната на революцията е възложена на нас. Разбра ли, старче, защо ти стана гражданин на Чевенгур? Ние сме причината.

— Вие ли? — отвърна с въпрос старецът. — Тогава приемете нашата благодарност.

— Няма за какво — отхвърли благодарността Прокофий. — Революцията е наша служба и задължение. Само слушай нашите нареждания и тогава ще живееш и ще ти бъде добре.

— Стой, другарю Дванов, не си преувеличавай длъжността за моя сметка — сериозно го предупреди Чепурни. — Възрастният другар ни прави забележка по въпроса за необходимостта властта да има срам, а ти го баламосваш. Говори, другарю друг!

Старецът отначало помълча — във всеки от другите отначало се получаваше не мисъл, а някакво налягане на тъмна топлина и едва после се изговаряше криво-ляво, охлаждайки се от изтичането.

— Стоя и гледам — съобщаваше старецът какво е видял. — Заниманието ви е слабо, а говорите важно, като че ли седите на могила, а хората са в дола. Тук би трябвало да се сложат болнави хора, та да си гледат бележките, хора, дето по памет живеят, а вашата работа е лека, караулна. А пък сте още ячки, трябва по-трудно да живеете…

— Председател на околията ли искаш да станеш? — направо го попита Прокофий.

— Опазил ме Бог — засрами се старецът. — Аз никога дори нощен пазач не съм ставал. Казвам само, че властта е несръчна работа, на нея трябва да се слагат най-ненужните хора, а вие сте още годни.

— А годните какво да правят? — водеше стареца Прокофий, за да го доведе до диалектиката и там да го посрами.

— Годните трябва да живеят, друго не им остава.

— А за какво да живеят? — плавно вземаше завоите Прокофий.

— За какво? — спря се старецът, той не можеше да мисли бързо. — Дори само за това на живия човек да му растат кожата и ноктите.

— А ноктите за какво са му? — притискаше стареца Прокофий.

— Ами ноктите са мъртви — измъкваше се от тясното място старецът. — Те растат отвътре, та мъртвото да не остава в средата на човека. Кожата и ноктите обгръщат целия човек и го пазят.

— От кого? — продължаваше да го затруднява Прокофий.

— Разбира се, от буржоазията — разбра спора Чепурни. — Кожата и ноктите са съветската власт. Как така не можеш сам да си го формулираш?

— А косите какво са? — поинтересува се Кирей.

— Ами все едно руно — каза старецът, — с желязо го режи, овцата не я боли.

— Аз пък мисля, че през зимата ще й бъде студено и ще умре — възрази Кирей. — Като бях хлапак, остригах едно коте и го зарових в снега — не знаех човек ли е, или не е. А после котето вдигна температура и се измъчи.

— Аз така не мога да формулирам резолюцията — заяви Прокофий. — Ние сме главният орган, а старецът е дошъл от ненаселените места, нищо не знае и говори, че ние не сме главните, а някакви си нощни пазачи и долна квалификация, където трябвало да се слагат само лошите хора, а добрите да ходели по могилите и пустите райони. Тази резолюция не може да се напише и на хартия, защото хартията я правят работниците пак благодарение на правилното ръководство на властта.

— Чакай, недей да се обиждаш — старецът възпря гнева на Прокофий. — Хората живеят, а други работят от нужда, пък ти седиш в стаята и мислиш, че ги познаваш и че те нямат чувство в главата.

— Ех, старче — разбра го най-сетне Прокофий. — Значи, това искаш! И как не можеш да разбереш, че е нужна организация и сплотяване на раздробените сили в едно определено русло! Ние не седим само заради мисленето, а за събиране на пролетарските сили и за тясното им организиране.

Нищо не можа да убеди възрастния пролетарий.

— Щом ти ги събираш, значи и те се желаят помежду си. Нали и аз ти казвам, че твоята работа е неизбежна, и значи всеки, дори да няма сила, ще се справи; и тази твоя работа и нощем няма да ти я откраднат…

— Да не искаш и нощем да работим? — стеснително попита Чепурни.

— Докато имате желание, по-добре е нощем — разреши старецът. — Денем пешият човек ще подмине, на него му е все едно, има си свой път, а вас ще ви хване срам от него: седим си, значи, и обсъждаме чуждия живот вместо самия жив човек, а живият отмина и може би никога няма да се върне при нас…

Чепурни наведе глава и усети, че гори от срам. „Как никога не съм знаел, че по длъжност съм по-умен от целия пролетариат? — смътно се тормозеше Чепурни. — Как ще съм умен, като ме е срам и от уважение се боя от пролетариата?“

— Точно така го формулирай — след мълчанието на целия ревком каза Чепурни на Прокофий. — Занапред заседанията на ревкома да се насрочват нощем, а тухлената къща да се освободи за пролетариата.

Прокофий потърси изход:

— А какви ще бъдат основанията, другарю Чепурни? Те са ми нужни за мотивировката.

— Основания ли искаш? Ами тъй ги пиши… Срам и позор пред пролетариата и разните други, които живеят денем. Кажи, че по-уместно е маловажните работи, както и неприличните да се вършат в невидимо време…

— Ясно — съгласи се Прокофий. — Нощем човекът придобива по-голяма съсредоточеност. А къде да преместим ревкома?

— В някоя барака — реши Чепурни. — Избери някоя по-лоша.

— Аз бих предложил храма, другарю Чепурни — внесе поправка Прокофий. — Така ще има повече противоречия, а зданието тъй или иначе е неприлично за пролетариата.

— Формулировката е подходяща — заключи Чепурни. — Запиши я. Какво друго има в книжата? Свършвай по-бързо, моля.

Прокофий остави всички други въпроси за лично решаване и докладва само един въпрос — най-маловажния и спешен за обсъждане:

— Има още да се организира масов производителен труд под формата на съботници за ликвидиране на разрухата и беднотията на работническата класа, това трябва да въодушевява масите занапред и означава велико начало.

— Начало на какво? — не дочу Жеев.

— Естествено начало на комунизма — обясни Чепурни, — изостаналите райони го започват от всички краища, а ние сме завършили.

— Понеже сме завършили, хайде по-добре да не започваме — веднага предложи Кирей.

— Кирюша! — забеляза го Прокофий. — Тебе са те кооптирали, затова си стой.

Старецът друг през цялото време виждаше купчината от хартия на масата: значи, много хора я пишат — нали буквите се рисуват постепенно и за всяка се изразходва ум, — един човек не може да изхаби толкова листа, ако само един я пишеше, лесно можеха да го убият, значи не само един мисли за всички, а цяла тайфа, тогава по-добре е да се откупим от тях евтино и засега да ги уважим.

— Ние ще ви положим този труд без пари — вече недоволно рече старецът, — ще се спазарим да го свършим много евтино, само недейте го обсъжда повече, че това е направо обида.

— Другарю Чепурни, налице е волята на пролетариата — направи извод от думите на стареца Прокофий.

Но Чепурни само се учуди:

— Какъв е този твой извод, когато слънцето ще мине без болшевика! Ние имаме съзнание за правилното отношение към слънцето, а от труд нямаме нужда. Най-напред трябва да организираме нужда.

— Какво да се прави, ще намерим — обеща старецът. — Хората ви са малко, а домакинствата много, може би трябва да пренесем къщите по-близко една до друга, та да живеем по-близко.

— Можем да привлечем и овощните градини, те са по-леки — реши Кирей. — С градините въздухът е по-сгъстен и те са по-хранителни.

Прокофий намери в книжата доказателство за мисълта на стареца: оказва се, че всичко е било предварително измислено от умните хора, подписали се нечетливо в долния край на документа и затова неизвестни, оставаше само равномерно да осъществява живота си по записания чужд замисъл.

— Имаме писмо — преглеждаше книжата Прокофий, — въз основа на което Чевенгур подлежи на пълно ново планиране и благоустройство. И поради това категорично следва къщите да се разместят, а така също да се осигури приток на чист въздух през градините.

— Може и по благото устройство — съгласи се старецът.

Целият Чевенгурски ревком като че ли замръзна — чевенгурци направо не знаеха какво да мислят по-нататък и седяха и чакаха, а животът им си вървеше на самотек.

— Където е началото, там е и краят, другарю — каза Чепурни, без да знае какво ще говори по-нататък. — В града насреща ни живееше враг и ние го жилехме от ревкома, а сега вместо врага се появи пролетариат — или трябва да го жилим, или ревкомът е ненужен.

Речите в Чевенгурския ревком се произнасяха, без да се насочват към хората, сякаш бяха някаква естествена нужда на оратора и често в речите нямаше нито въпроси, нито предложения, а съдържаха само едно учудено съмнение — не материал за революциите, а за преживяванията на членовете на ревкома.

— Кои сме ние? — Чепурни за пръв път мислеше по този въпрос гласно. — Ние не сме нищо друго, освен другари на потиснатите хора от страните по света! И ние не бива да се откъсваме от топлия поток на цялата класа напред или да стоим на купчина, както тя иска, а класата е създала целия този свят, защо трябва да се мъчим и мислим за нея, кажи, моля ти се! Това за нея е такава обида, че тя може смело да ни причисли към остатъчната паплач! Тук ще завършим заседанието, сега всичко е ясно и на всички в душата им е тихо.

Старецът друг сегиз-тогиз боледуваше от газове и разстройство — това бе станало с него от неравномерното хранене, понякога дълго нямаше храна и при първия случай трябваше да яде до пресищане, но благодарение на това стомахът се преуморяваше и започваше да страда от изригвания. В такива дни старецът се отделяше от хората и живееше някъде настрана. След като се наяде лакомо в Чевенгур, той едва дочака края на заседанието на ревкома и веднага се отдалечи в буренака, легна там по корем и започна да страда, забравяйки всичко, което му беше мило и скъпо в обикновеното време.

Вечерта Чепурни замина за губернията — със същия кон, с който бяха ходили за пролетариата. Замина сам в началото на нощта към мрака на онзи свят, за който отдавна беше забравил в Чевенгур. Но още не отминал края на града, Чепурни чу звуците от болестта на стареца и беше принуден да го намери, за да провери причината за тези сигнали в степта. След като провери, Чепурни продължи по-нататък, вече убеден, че болният човек е равнодушен контрареволюционер, нещо повече, трябваше да се реши къде ще се дяват при комунизма страдалците. Чепурни се позамисли за всички боледуващи при комунизма, но веднага се сети, че сега вместо него трябва да мисли целият пролетариат и освободен от мъчителството на ума, осигурен с бъдещата истина, той задряма в самотно трополящата каруца с леко чувство за своя живот, тъгувайки по малко за заспалия в Чевенгур пролетариат. „Какво ще правим и с конете, с кравите и с врабчетата?“ — вече насън започваше да мисли Чепурни, но веднага отхвърляше тези въпроси, надявайки се спокойно на ума на цялата класа, която бе съумяла да измисли не само имуществото и всички изделия на света, но и буржоазията за охрана на имуществото; и не само революцията, но и партията, за да я запази до комунизма.

Покрай каруцата назад минаваше трева, сякаш се връщаше в Чевенгур, а полусънният човек пътуваше напред, без да вижда звездите, които светеха над него от тъмните висини, от вечното, но вече достижимо бъдеще, от онзи тих строй, където звездите се движат като другари — не много далече, та да се забравят, не много близко, за да не се слеят и да не загубят разликата помежду си и безпричинното си взаимно влечение.