Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чевенгур, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2011 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2011 г.)

Издание:

Андрей Платонов. Чевенгур

Руска. Второ издание

 

Андрей Платонов

Чевенгур

Художественная литература, Москва, 1988

Copyright © by Editions Robert Laffont, S. A., Paris

 

© Симеон Владимиров, превод, 1989

© Стефан Сърчаджиев, корица, 2005

© Издателство „Дамян Яков“, 2005

 

Корица: Стефан Сърчаджиев

Стилов редактор: Даниела Гакева

Технически редактор: Екатерина Такова

Предпечат и експонация: „Дедракс“ ООД

Формат 84×108/32. Печатни коли 30

 

ISBN 954-527-288-0

 

Издателство „Дамян Яков“

Печат ИК „Димитър Благоев“ ООД София

История

  1. —Добавяне

Една година преди лошата реколта Мавра Фетисовна забременя за седемнайсети път. Мъжът й, Прохор Абрамович Дванов, се зарадва по-малко, отколкото си е редно. Той всеки ден съзерцаваше нивите, звездите, огромния течащ въздух и си казваше: „За всички стига!“ И си живееше спокойно в къщата, която гъмжеше от дребни хора — неговото потомство. Жена му беше родила шестнайсет души, но оцеляха седмина, а осмият беше хранениче — син на удавилия се по собствено желание рибар. Когато жена му доведе за ръка сирачето, Прохор Абрамович не каза нищо срещу това:

— Какво пък, колкото са повече децата, толкова по-сигурно умират старците… Нахрани го, Мавруша!

Момчето взе хляба и млякото и заклати крака. Мавра Фетисовна го погледна и въздъхна:

— Нова мъка ни прати Господ… Сигурно ще умре невръстен, личи му, че не е издръжлив, само хляба ще яде напразно…

Но две години момчето не умря и дори нито веднъж не боледува. Ядеше малко и Мавра Фетисовна се примири със сирачето:

— Яж, яж, милото ми — говореше тя, — у нас ако не си хапнеш, и у другите няма да намериш…

Прохор Абрамович отдавна беше наплашен от нуждата и децата и на нищо не обръщаше внимание — боледуват ли децата, или се раждат нови, лоша ли е реколтата или сносна, и затова на всички изглеждаше добър човек. Само това, че жена му почти всяка година беше бременна, го радваше по-малко — децата единствени създаваха у него чувство, че животът му е солиден, те с малките си меки ръчички го караха да оре, да се занимава с домакинството и да се грижи за всичко. Той ходеше, живееше, работеше като насън, без да има излишна сила и без нищо да знае съвсем определено. Прохор Абрамович се молеше на Бога, но не изпитваше искрена привързаност към него: страстите на младостта — любов към жените, желание за хубаво ядене и други — в него не продължиха, защото жена му беше грозна, а храната от година на година — все по-еднообразна и нехранителна. Увеличаването на децата намаляваше в Прохор Абрамович интереса към самия него; от това на него му ставаше някак по-ведро и по-леко. Колкото повече живееше Прохор Абрамович, все по-търпеливо и по-безразлично се отнасяше към всички събития в селото. Ако всички деца на Прохор Абрамович вземеха да умрат за едно денонощие, той още на другия ден щеше да си събере толкова храненичета, а ако и храненичетата умреха, Прохор Абрамович моментално щеше да се откаже от земеделската си съдба, да освободи жена си и да тръгне бос накъдето му видят очите — някъде, където се стремят всички хора, където на сърцето е все така тъжно, но поне на краката е радостно.

Седемнайсетата бременност на жена му огорчи Прохор Абрамович по стопански причини — тази есен в селото се родиха по-малко деца, отколкото през миналата, а най-важното — не роди леля Маря, която двайсет години всяка година раждаше деца, без годините, които се падаха преди суша. Цялото село го знаеше и ако леля Маря не беше трудна, мъжете викаха: „Ей, Маря мома ходи, догодина ще има глад.“

Тази година Маря също ходеше слаба и свободна.

— Угариш ли, Маря Матвеевна? — с уважение я питаха минаващите мъже.

— Що пък не? — говореше Маря и от неудобство се срамуваше от яловото си положение.

— Нищо, де — успокояваха я. — Току-виж скоро пак си заченала син, ти лесно прихващаш.

— Че що да живея залудо? — ставаше по-смела Маря. — Само хляб да има…

— Виж, това е вярно — съгласяваха се мъжете. — Не е трудно жената да роди, но хлябът след нея не втасва… Ама ти си вещица, знаеш кога ти е времето.

Прохор Абрамович каза на жена си, че ненавреме е забременяла.

— Иих, Проша — отвърна Мавра Фетисовна, — аз ще родя, аз ще тръгна с торбата за тях, няма ти!

Прохор Абрамович млъкна и дълго мълча.

Дойде декември, а сняг нямаше, зимниците измръзнаха. Мавра Фетисовна роди близнаци.

— Снесе — каза й, застанал до кревата, Прохор Абрамович. — Слава Богу, ами какво ще правим сега? Тези сигурно ще бъдат жилави — бръчки на челцата имат и са свили ръчички в юмручета.

Храненичето стоеше до тях и гледаше на неразбираемото за него с изкривено и остаряло лице. В него се надигна остър, парлив срам заради възрастните, любовта му към тях начаса изчезна и то почувства самотата си, поиска му се да избяга, да се крие в дола. Също така самотно, тъжно и страшно му беше, когато видя заклещени кучета, тогава два дни не яде и завинаги престана да обича кучетата. Край кревата на родилката миришеше на говеждо и на влажно теле сукалче, а самата Мавра Фетисовна от слабост не усещаше нищо, беше й задушно под разноцветното парцалено одеяло — тя отви пълния си крак, покрит със старчески бръчки и майчинска мас. На краката й се виждаха жълти петна от някакви зараснали рани и сини жили със съсирена кръв, силно набъбнали под кожата и готови да я спукат, за да излязат навън. По една жила, подобна на дърво, можеше да се усети как някъде бие сърцето, с напън и усилие блъска кръвта през тесните и рухнали клисури на тялото й.

— Какво се загледа, Саша? — попита Прохор Абрамович отслабналото си хранениче. — Родиха ти се две братчета, отрежи си комат хляб и тичай да играеш, днеска се позатопли…

Саша излезе, без да си вземе хляб. Мавра Фетисовна отвори белите си воднисти очи и повика мъжа си:

— Проша! Със сирачето са ни десет, а ти си дванайсетият…

Прохор Абрамович и сам си знаеше сметката.

— Да са ни живи, за повече усти повече жито расте.

— Хората говорят, че щяло да има глад. Не дай Боже такава страхотия! Къде ще се денем с тези кърмачета и малки деца?

— Няма да има глад — каза за успокоение Прохор Абрамович. — Ако зимниците не станат, ще изкараме с пролетниците.

Зимниците наистина не станаха, поизмръзнаха още през есента, а напролет окончателно се задушиха под полската поледица. Пролетниците ту плашеха, ту радваха, но криво-ляво узряха и дадоха три пъти повече, отколкото семена бяха посети. Най-големият син на Прохор Абрамович караше единайсет години и храненичето беше почти на толкова — един от тях трябваше да тръгне по просия, за да помогне на семейството с някой сух къшей. Прохор Абрамович мълчеше — жал му беше да изпрати своето, а за сирачето го беше срам.

— Какво седиш и мълчиш? — озлоби се Мавра Фетисовна. — Агапка седемгодишно дете изпрати, Мишка Дувакин е подготвил момичето си, а ти все седиш, дръвник нехаен! Просото няма да стигне до Коледа, а хляб от Преображение не сме видели!…

Цялата вечер Прохор Абрамович ши широка и удобна торба от старо зебло. Два-три пъти вика Саша и я мери на гърба му.

— Добре ли е? Тук не ти ли стяга?

— Добре е — отвръщаше Саша.

Седемгодишният Прошка седеше до баща си и вдяваше влажния конец в иглата, когато се измъкваше, понеже баща му не виждаше добре.

— Тате, нали утре ще изпратиш Сашка да проси? — попита Прошка.

— Какви ги дрънкаш? — сърдеше се баща му. — Като пораснеш, ти ще просиш.

— Няма да ида — отказа се Прошка, — аз ще крада. Нали помниш, ти казваше, че задигнали кобилата на чичо Гришка? Откраднали я и им е добре, а чичо Гришка пак си купи кон. А пък аз, като порасна, ще му открадна коня.

Вечерта Мавра Фетисовна нахрани Саша по-добре от родните си деца — след другите му даде отделно каша с масло и мляко, колкото изпие. Прохор Абрамович донесе от плевнята един прът и когато всички заспаха, издяла от него тояга за из пътя. Саша не спеше и слушаше как Прохор Абрамович стърже тоягата с кухненския нож. Прошка пухтеше и се гушеше от хлебарката, която лазеше по шията му. Саша махна хлебарката, но се побоя да я убие и я хвърли от печката на пода:

— Саша, не спиш ли? — попита Прохор Абрамович. — Спи, спи, защо не спиш?

Децата се събуждаха рано и започваха да се бият помежду си в тъмното, когато петлите още дремеха, а старите се събуждаха едва след втори петли и чешеха изтръпналите от лежане места. В село още не скърцаше нито едно резе и нищо не врещеше в полето. По това време Прохор Абрамович изведе храненичето си извън селото. Момчето вървеше сънено, доверчиво хванало ръката на Прохор Абрамович. Беше влажно и прохладно, клисарят в църквата отбелязваше часа и от тъмния звън на камбаната момчето се развълнува. Прохор Абрамович се наведе към сирачето.

— Саша, погледни нататък. Ето, виждаш ли, пътят от село тръгва нагоре, ти върви все по него, все по него. После ще видиш едно грамадно село и пожарна кула на хълма, не се плаши, а върви направо и ще стигнеш в града, а там има много хляб, на купчини. Като събереш пълна торба, ела си вкъщи да си починеш. Хайде, сбогом, детето ми!

Саша държеше ръката на Прохор Абрамович и гледаше утринното сиво и бедно есенно поле.

— Там имало ли е дъждове? — попита Саша за далечния град.

— Силни! — потвърди Прохор Абрамович.

Тогава момчето пусна ръката на Прохор Абрамович и без да го погледне, бавно потегли сам, с торба и тояга, като разглеждаше пътя към върха, за да не обърка посоката. Момчето се скри зад църквата и гробищата и дълго не се виждаше. Прохор Абрамович стоеше на едно място и чакаше кога момчето ще се покаже оттатък дерето. Самотни врабчета рано-рано ровеха на пътя и явно трепереха от студ. „И те са сирачета — мислеше си за тях Прохор Абрамович, — кой ли ще им хвърли нещо.“

Саша влезе в гробищата, без да разбира какво иска. Сега за първи път помисли за себе си и се пипна по гърдите: ето тук съм аз — а навсякъде беше чуждо и не приличаше на него. Излиза, че къщата, в която живееше, където обичаше Прохор Абрамович, Мавра Фетисовна и Прошка, не е негова — изведоха го оттам сутринта на студения път. В тъжната му полудетска душа, неразредена още от успокояващата вода на съзнанието, се събра на топка цялата задавяща обида, която той усещаше на гърлото си.

Гробищата бяха покрити с умрели листа, по техния покой всеки крак веднага затихваше и стъпваше мирно. Навсякъде се издигаха селски кръстове, много от тях без имена и без спомен за покойника. Саша се заинтересува от онези кръстове, които бяха най-вехти и също се канеха да паднат и да умрат в земята. Гробовете без кръстове бяха още по-хубави — дълбоко в тях лежаха хора, станали завинаги сирачета — бяха умрели и майките им, а бащите на някои бяха се удавили в реките и езерата. Могилката върху гроба на баща му почти се беше изравнила — през нея минаваше пътечка, по която носеха нови ковчези към дъното на гробищата.

Баща му лежеше близко и търпеливо, не се оплакваше, че му е толкова зле и страшно да стои през зимата сам. Какво има там? Там е лошо, там е тихо и тясно, оттам не се вижда момчето с тоягата и с просешката торба.

— Татко, изпъдиха ме да прося, сега аз скоро ще умра и ще дойда при тебе, нали там ти е скучно сам, и на мене ми е скучно.

Момчето остави тояжката си на гроба и я покри с листа, за да се запази и да го чака.

Саша реши скоро да се върне от града, щом събере пълна торба с корички хляб; тогава ще си изкопае землянка до гроба на баща си и ще живее там, щом си няма къща.

На Прохор Абрамович вече му омръзна да чака храненика си и искаше да си тръгне. Но Саша мина през поточетата в дола и се заизкачва по глинестото възвишение. Вървеше бавно и вече уморено, но се радваше, че скоро ще си има свой дом и свой баща; нищо, че баща му лежи мъртъв и нищо не говори, но винаги ще лежи близко до него, той има риза, мокра от топла пот, има ръце, които прегръщаха Саша, когато двамата спяха заедно на брега на езерото; нищо, че баща му е умрял, но той е цял, еднакъв и същият.

„Къде ли се е дянала тояжката му?“ — гадаеше Прохор Абрамович.

Утрото стана влажно, момчето почти лазеше по хлъзгавото нанагорнище. Торбата се мяташе и въртеше насам-натам като чужда дреха.

„Ама че съм я ушил, не като за просяк, а с лакомия — укоряваше се със закъснение Прохор Абрамович. — Ако я напълни с хляб, няма да може да я донесе… Но сега няма значение, нищо, все някак…“

На върха, където пътят се пречупваше към отвъдната, невидимата страна на пътя, момчето спря. В изгрева на бъдещия ден, на чертата на селския хоризонт то стоеше като над дълбока пропаст на брега на небесното езеро. Саша уплашено гледаше към пустата степ — височината, далечината, мъртвата земя бяха влажни и големи, затова всичко му изглеждаше чуждо и страшно. Но Саша много искаше да оцелее и да се върне долу в селото, на гробищата — там е баща му, там е тясно и всичко е мъничко и тъжно, пръстта и дърветата му пазят завет от вятъра. И той забърза към града за корички хляб.

На Прохор Абрамович му стана жал за сирачето, което сега изчезваше зад спускащия се път. „Ще отслабне момчето от вятъра, ще легне в канавката и ще умре — широкият свят не е семеен дом.“

На Прохор Абрамович му се поиска да настигне сирачето и да го върне, та всички да умрат вкупом и спокойни, ако трябва да се умира, но вкъщи бяха собствените му деца, жена му и последните остатъци от пролетниците.

„Всички сме простаци и негодници!“ — правилно определи себе си Прохор Абрамович и от тази правилност му поолекна. Вкъщи той мълчаливо тъгува цяло денонощие, зает с ненужна работа, с дърворезба. Винаги, когато го сполетеше тежка неволя, той си отвличаше вниманието с дърворезба, изрязваше смърчови клонки или несъществуващи гори — по-далече изкуството му не се развиваше, защото ножът беше тъп. Мавра Фетисовна плачеше на почивки за заминалия храненик. Бяха й умрели осем деца и за всяко беше плакала край печката по три дни на почивки. За нея това беше същото, каквото беше дърворезбата за Прохор Абрамович. Прохор Абрамович предварително знаеше колко още време е останало на Мавра Фетисовна да плаче, а на него да изрязва неравното дърво — ден и половина.

Прошка гледа, гледа и взе да ревнува родителите си:

— Защо плачете, Сашка сам ще се върне. Ти, тате, по-добре ми стегни валенките, та тебе Сашка не ти е син, а сираче. А ти си седнал да хабиш ножчето, стар човек си.

— Боже мили! — смаяна спря да плаче Мавра Фетисовна. — Като голям дрънка, още е гнида, а седнал да кори баща си!

Но Прошка беше прав, сирачето се върна след две седмици. И донесе толкова много парчета хляб и сухи симиди, сякаш самото то нищо не беше яло. Саша нищо не опита и от това, което донесе, защото привечер легна на печката и не можа да се стопли — ветровете по пътищата бяха издухали цялата му топлина. В унеса си той бълнуваше за тоягата под листата и за баща си — баща му да пази тоягата и да го чака в землянката край езерото, където растат и падат кръстовете.

След три седмици, когато храненичето оздравя, Прохор Абрамович взе въже и тръгна пеша към града — да стои по площадите и да хване някоя работа.

Прошка два пъти ходи подир Саша на гробищата. Той видя, че сирачето само си копае с ръце гроб и не може да го изкопае дълбоко. Тогава той донесе на сирачето бащината си лопата и каза, че с лопатата се копае по-лесно — така копаят всички мъже.

— Тъй или иначе, тебе ще те изпъдят от къщи — съобщи му бъдещето Прошка. — Баща ми есента нищо не зася, а мама през лятото ще снесе — дано този път не ги роди три. Истина ти казвам!

Саша взе лопатата, но тя беше голяма за него и той бързо се уморяваше от работата.

Прошка стоеше, мръзнеше от редките капки остър късен дъжд и го съветваше:

— Не го копай широк, нямаш пари за ковчег, така ще легнеш. По-скоро се оправяй, че мама ще роди и ти ще бъдеш едно гърло в повече.

— Аз копая землянка и ще живея тук — каза Саша.

— Без нашето ядене ли? — попита Прошка.

— Ами да, без нищо. Ще си набера през лятото корени и ще си ям.

— Тогава живей — успокои се Прошка. — А у нас недей идва да просиш, нямаме какво да ти дадем.

Прохор Абрамович изкара в града пет пуда брашно, пристигна с чужда каруца и легна на печката. Когато изядоха половината брашно, Прошка вече мислеше какво ще стане по-нататък.

— Мързеливец — каза той веднъж на баща си, който наблюдаваше от печката еднакво плачещите близнаци. — Ще излапаме брашното, а после ще умираме от глад. Като си ни създал, храни ни сега!

— Я го гледай дяволското копеле! — изруга отгоре Прохор Абрамович. — Май ти трябва да си бащата, а не аз, пикльо такъв!

Прошка седеше с много угрижено лице и мислеше как трябва да стане баща. Той вече знаеше, че децата излизат от корема на майка му — целият й корем беше покрит с белези и бръчки, — но тогава откъде се е взело сирачето? Прошка два пъти беше виждал нощем, когато се събудеше, че баща му самичък намачкваше корема на майка му, а после коремът се подуваше и се раждаха децата хрантутници. Той и за това напомни на баща си:

— А ти недей ляга върху мама, лежи си до нея и спи. Я виж баба Парашка, няма нито едно малко дете — дядо Федот не й е мачкал корема…

Прохор Абрамович слезе от печката, обу си валенките и почна да търси нещо. В стаята нямаше нищо излишно, тогава Прохор Абрамович взе метлата и перна с нея Прошка по лицето. Прошка не зарева, а веднага легна по очи на миндера. Прохор Абрамович почна мълчаливо да го пердаши, като се мъчеше да набере в себе си злоба.

— Не ме боли, не ме боли, още не ме боли! — повтаряше Прошка, без да показва лицето си.

След пердаха Прошка стана и каза:

— Тогава изпъди Сашка, за да няма едно гърло повече.

Прохор Абрамович беше се измъчил повече от Прошка и седеше с клюмнала глава до люлката на млъкналите близнаци. Той наби Прошка, защото Прошка беше прав: Мавра Фетисовна пак беше забременяла, а нямаше семе за зимниците. Прохор Абрамович живееше на света така, както тревите живеят на дъното на дерето — пролет ги заливат снежните води, лете — дъждовете, вятърът, пясъкът и прахта, зиме тежко и топло ги завива снегът; те всеки ден и час живеят под ударите и бремето на тежестите, затова тревите в деретата растат гърбави, готови да се сведат и да пуснат през себе си нещастието. Така и децата се трупаха върху Прохор Абрамович — по-трудно, отколкото сам да се роди, и по-често от добрата реколта. Ако нивата раждаше като жена му, а пък жена му не бързаше със своето плодородие, Прохор Абрамович отдавна да е станал сит и доволен стопанин. Но цял живот децата идваха като поток и като дере погребаха душата на Прохор Абрамович под глинените наноси на грижите — поради това Прохор Абрамович почти не усещаше собствения си живот и личните си интереси, а свободните бездетни хора наричаха това замаяно състояние на Прохор Абрамович мързел.

— Проша, ей, Проша! — повика Прохор Абрамович.

— Какво искаш? — мрачно каза Прошка — Биеш ме, а после Проша ме наричаш…

— Проша, тичай при леля Маря и погледни корема й подут ли е, или е слаб. Нещо отдавна не съм я срещал, да не би да се е разболяла?

Прошка не беше докачлив и за семейството си беше сериозен.

— Аз би трябвало да съм баща, а ти Прошка — оскърби баща си Прошка. — Какво ще й гледам корема? Не си сял зимниците и трябва глад да чакаме.

Прошка облече дрехата на майка си, но продължаваше да мърмори като стар стопанин.

— Плямпат си мъжете. Лани леля Маря беше празна, а валяха дъждове. Значи и тя се излъга, трябваше да роди хрантутник, а не роди.

— Зимниците измръзнаха, тя е усещала — тихо каза баща му.

— Всички малки сучат от майките си, хич хляб не ядат — възрази му Прошка. — А майката нека се храни с пролетници… Няма да ида при Маря… Ако има шкембе, ти няма да слезеш от печката. Ще кажеш, че тревите и пролетниците ще са добри. А ние не искаме да гладуваме: народили сте ни с мама…

Прохор Абрамович мълчеше. Саша също никога не говореше, когато не го питаха. Дори Прохор Абрамович, който пред Прошка приличаше на сираче в къщата си, не знаеше какво представлява Саша — добър ли е или не: може би ходи да проси само от страх, а не казва какво мисли. А Саша мислеше малко, защото смяташе всички възрастни и деца за по-умни от себе си и защото се страхуваше от тях. Той се плашеше от Прошка, който броеше всяка троха и не обичаше никого извън къщата си — плашеше се повече, отколкото от Прохор Абрамович.