Андрей Платонов
Чевенгур (8)

Дълъг беше пътят на Александър към къщи. Той вървеше през сивата скръб на облачния ден и гледаше есенната земя. Понякога на небето се показваше слънцето, прибягваше със светлината си към тревата, пясъка, мъртвата глина и делеше с тях чувства без никакво съзнание. Дванов харесваше тази безмълвна дружба на слънцето и поощряването на земята със светлина.

В Лиски той се качи на един влак, с който моряци и китайци пътуваха за Царицин. Моряците задържаха влака, за да могат да набият коменданта на хранителния пункт заради постната чорба, след което ешелонът спокойно потегли. Китайците изядоха цялата рибешка чорба, от която руските моряци се отказаха, после обраха с хляб цялата хранителна влага по стените на баките и качиха на моряците в отговор на техния въпрос за смъртта: „Ние обичаме смъртта! Много я обичаме!“ После ситите китайци легнаха да спят. А през нощта морякът Концов, на когото не му се спеше от мислене, провря пушката си през пролуката на вратата и започна да стреля в попътната светлина на железничарските жилища и сигнали; Концов се страхуваше, че залудо защитава хората и ще умре за тях залудо, затова предварително се изпълваше с чувството, че е длъжен да воюва за пострадалите от собствените му ръце. След стрелбата Концов веднага и с удовлетворение заспа и спа четиристотин версти, когато Александър отдавна вече беше напуснал вагона на втората сутрин.

Дванов отвори портичката на своя двор и се зарадва на старото дърво, което растеше до пруста. Дървото беше изранено, накълцано, в него забиваха брадвата, за да си починат, когато цепеха дърва, но то беше още живо и пазеше зелената страст на листата по болните си клони.

— Дойде ли си, Саша? — попита Захар Павлович. — Добре че си дойде, че останах тук сам. Нощем без теб нямах желание да спя, все лежах и слушах дали не си идваш. И вратата не заключвах, за да можеш веднага да влезеш…

През първите дни у дома Александър трепереше от треска и се грееше на печката, а Захар Павлович седеше долу и дремеше седешком.

— Саша, може би искаш нещо? — питаше от време на време Захар Павлович.

— Не, нищо не искам — отвръщаше Александър.

— А пък аз мислех, че може би трябва да си хапнеш нещо.

Скоро Дванов вече не можеше да чуе въпросите на Захар Павлович и не виждаше как той плаче нощем, забол лице в печката, където се грееха чорапите на Александър. Дванов беше заболял от тифус, който се повтаряше и осем месеца не напусна тялото на болния, после тифусът се превърна в пневмония. Александър лежеше, забравил, че е жив, и само от време на време чуваше в зимните нощи свирките на локомотивите и си спомняше за тях; понякога до равнодушния ум на болния достигаше тътен от далечна артилерия, а после пак му беше горещо и шумно в тясното тяло. В минути на съзнание Дванов лежеше празен и засъхнал, чувстваше само кожата си и се притискаше до постелята, струваше му се, че ей сега ще полети, както летят леките сухи трупчета на паяците.

Пред Великден Захар Павлович направи на осиновения си син ковчег — солиден, прекрасен, с фланци и болтове, като последен подарък на сина от бащата майстор. Захар Павлович искаше да погребе Александър в такъв ковчег — ако не жив, то цял за спомен и обич. Захар Павлович се канеше след всеки десет години да откопава сина си от гроба, за да го види и да се чувства заедно с него.

Дванов излезе от къщи с новото лято; той усети въздуха тежък като вода, слънцето като шумящ от горенето огън и целия свят свеж, резлив, опияняващ за неговата слабост. Животът отново заблестя пред Дванов — той напрегна тяло и мисълта му избликваше във фантазия.

През стобора към Александър гледаше едно познато момиче — Соня Мандрова, тя не разбираше защо Саша не е умрял, щом като имаше ковчег.

— Ти не умря ли? — попита тя.

— Не — каза й Александър. — И ти ли си жива?

— И аз съм жива. Ние с тебе ще живеем заедно. Сега добре ли ти е?

— Добре. А на тебе?

— И на мене ми е добре. А защо си такъв слаб? Значи смъртта е била в тебе, но ти не си я пуснал.

— А ти искаше ли да умра? — попита Александър.

— Не зная — отвърна Соня. — Аз видях, че хората са много, те умират, а остават.

Дванов я повика при себе си в двора; босата Соня се прекачи през стобора и се докосна до Александър, защото беше го забравила през зимата. Дванов й разказа какво е виждал в сънищата си по време на болестта и колко му е било скучно в тъмнината на съня — никъде нямало хора и той разбрал сега колко малко са те в света; когато вървял по полето близо до войната, също рядко срещал къщи.

— Аз, без да искам, ти казах, че не зная — рече Соня. — Ако беше умрял, щях дълго да плача. Дори да беше заминал надалече, щях да си мисля, че си жив и здрав…

Александър я погледна учудено. През тази година Соня беше вече пораснала, макар и малко; косите й бяха потъмнели, тялото й беше станало предпазливо и в нейно присъствие го хващаше срам.

— Ти още не знаеш, Саша, аз сега уча в курсове!…

— А какво ви учат там?

— Всичко, което не знаем. Там един учител ни разправя, че сме смрадливо тесто, а той щял да направи от нас сладка баница. Нека си говори, но ние ще се научим от него на политика, нали?

— Нима ти си смрадливо тесто?

— Аха. А после няма да бъда и другите няма да бъдат, защото ще стана учителка на децата и те ще почнат още от мънички да стават умни. Тогава аз няма да ги наричам смрадливо тесто.

Дванов я хвана за едната ръка, та отново да свикне с нея, а Соня му подаде и другата си ръка.

— Така по-лесно ще оздравееш — каза тя. — Ти си студен, а аз гореща. Чувстваш ли?

— Соня, идвай вечер при мене — рече Александър. — Че ми омръзна да съм сам.

Соня дойде вечерта и Саша й рисуваше, а тя му показваше как по-добре да рисува. Захар Павлович тихичко изнесе ковчега и го нацепи за огрев. „Сега трябва да направя детска люлка — мислеше си той. — Къде ли да намеря по-меко ресорно желязо?… При нас няма, нашето е за локомотивите. Може би Саша ще има дечица от Соня, пък аз ще ги бавя. Соня скоро ще порасне и нека съществува, тя също е сираче.“

След като Соня си отиде, Дванов от страх веднага си легна да спи до сутринта — да види новия ден и да не запомни нощта. Обаче той лежеше и виждаше нощта с отворени очи. Заякналият, развълнуван живот не искаше да заспива в него. Дванов си представи мрака над тундрата и хората, изгонени от топлите места на земното кълбо, дошли да живеят там. Тези хора направили малка железопътна линия, за да превозват дървен материал за жилища, които да им заменят изгубения летен климат. Дванов си представи, че е машинист на тази горска железница, която превозва трупи за построяване на нови градове, и мислено извършваше цялата си работа като машинист — преминаваше безлюдни отсечки, вземаше вода на гарите, свиреше сред бурята, удряше спирачката, разговаряше с помощника и накрая заспа пред крайната гара, която се намираше на брега на Ледовития океан. Той виждаше в съня си големи дървета, израсли от бедната почва, около тях имаше въздушно, едва люлеещо се пространство и празната железопътна линия търпеливо продължаваше в далечината. Дванов завиждаше на всичко това — искаше да побере в себе си дърветата, въздуха и железопътната линия и, защитен от тях, да не може да умре. Дванов искаше да си спомни още нещо, но това усилие беше по-тежко от спомена и мисълта му изчезна от завъртането на съзнанието му в съня, както птица — от потеглило колело.