Андрей Платонов
Чевенгур (6)

През следващите години Захар Павлович се чувстваше все по-зле. За да не умре сам, той си намери една доста тъжна другарка — Даря Степановна. Беше му по-леко напълно да забрави себе си — в депото му пречеше работата, вкъщи му опяваше жената. Всъщност тази двусменна блъсканица беше нещастието на Захар Павлович, но ако тя изчезнеше, Захар Павлович щеше да стане скитник. Машините и изделията вече престанаха да го интересуват толкова — първо, колкото и да работеше, хората продължаваха да живеят бедно и тъжно; второ, светът се забулваше с някакво равнодушно було — вероятно Захар Павлович беше се уморил твърде много и наистина предчувстваше бавната си смърт. Това се случва на старини с мнозина майстори — твърдите вещества, с които имат работа цели десетилетия, тайно им внушават мисълта, че гибелната съдба на всичко е неизбежна. Пред очите им излизат от строя локомотиви, с години тлеят под слънцето, а след това отиват за старо желязо. В неделния ден Захар Павлович ходеше на реката да лови риба и да домисли последните си мисли.

Вкъщи утехата му беше Саша. Но жената му пречеше да се съсредоточи и в тази утеха. Може би така беше по-добре, защото, ако Захар Павлович можеше докрай да се съсредоточи в нещата, които го увличаха, сигурно щеше да заплаче.

В такъв разпилян живот минаха години. Понякога, като наблюдаваше от леглото четящия Саша, Захар Павлович питаше:

— Саша, нищо ли не те разсейва?

— Не — казваше свикналият с навиците на осиновителя си Саша.

— Как мислиш — продължаваше съмненията си Захар Павлович, — всички ли непременно трябва да живеят или не?

— Всички — отговаряше Саша, който смътно долавяше мъката на баща си.

— Ами ти никъде ли не си чел защо?

Саша оставяше книгата.

— Чел съм, че колкото по-напред вървим, толкова по-добре ще се живее.

— Аха — доверчиво казваше Захар Павлович. — Така ли е напечатано?

— Така е напечатано.

Захар Павлович въздъхваше.

— Всичко е възможно. Но не на всички е дадено да го знаят.

Саша вече цяла година работеше като ученик в депото, за да се изучи за шлосер. Влечеше го към машините и майсторлъка, но не така, както Захар Павлович. Неговото влечение не беше любопитство, което свършва с откриването на секрета на машината. Машините интересуваха Саша наравно с другите действащи и живи предмети. Той по-скоро искаше да ги почувства, да преживее живота им, отколкото да ги опознае. Затова на връщане от работа Саша си представяше, че е локомотив, и издаваше всички звуци, които издаваше движещият се локомотив. Докато заспиваше, си мислеше, че кокошките на село отдавна вече спят, и това съзнание за общност с кокошките или с локомотива го удовлетворяваше. Саша не можеше да постъпи в нещо самостоятелно, отначало търсеше подобие на постъпката си, а след това вече я извършваше, но не по своя вътрешна необходимост, а от съчувствие към нещо или някого.

„Аз съм като нея“ — често си мислеше Саша. Загледан в старата ограда, мислеше с развълнуван глас: „Стои си!“ И той също стоеше някъде без каквато и да било нужда. Когато есен кепенците тъжно поскърцваха и на Саша вечер му беше скучно да си седи вкъщи, той слушаше кепенците, чувстваше, че и на тях им е скучно, и преставаше да скучае.

Омръзнеше ли му да ходи на работа, той се успокояваше с вятъра, който духаше ден и нощ.

„И аз съм като него — виждаше Саша вятъра. — Аз поне работя само през деня, а той и нощем, той е по-зле.“

Влаковете започнаха да се движат много често — беше започнала войната. Работниците останаха равнодушни към войната — тях не ги вземаха на война и тя им беше така чужда, както локомотивите, които поправяха и зареждаха, но които возеха непознати, неработещи хора.

Саша монотонно чувстваше как се движи слънцето, как минават годишните времена и денонощно се движат влаковете. Вече забравяше баща си, рибаря, селото и Прошка и понесен с възрастта към събитията и предметите, които трябваше тепърва да почувства, да ги пропусне през тялото си, Саша не осъзнаваше себе си като самостоятелен твърд предмет — той винаги си въобразяваше нещо с чувството си и това изместваше от него представата за самия него. Животът му вървеше неотклонно и дълбоко като в топлия улей на майчин сън. Владееха го външните видения, така както новите страни владеят пътешественика. Свои цели нямаше, макар да беше навършил шестнайсет години, затова пък без всякаква вътрешна съпротива съчувстваше на всичко живо — на слабостта на хилавите треви в двора и на случайния нощен минувач, който бездомен кашляше, за да го чуят и пожалят. Саша го чуваше и жалеше. Изпълваше се с онова тъмно и възторжено вълнение, което се среща у възрастните, които обичат една-единствена жена. Той надничаше през прозореца след минувача и си представяше за него каквото можеше. Минувачът се скриваше в пущинака на тъмнината, шумолейки пътем с камъчетата по тротоара, по-безименни и от него. Далечни кучета лаеха страшно и настървено, а от небето сегиз-тогиз падаха уморени звезди. Може би в дълбоката нощ сред прохладното поле вървяха сега нанякъде скитници и в тях, както и в Саша, тишината и умиращите звезди се превръщаха в настроение на личния им живот.

Захар Павлович в нищо не пречеше на Саша, той го обичаше с цялата си старческа преданост, с цялото си чувство за някакви несъзнателни, неясни надежди. Често молеше Саша да му почете за войната, тъй като самият той на лампа не различаваше буквите.

Саша му четеше за битките, за опожарените градове и за страшното прахосване на метал, хора и имущество. Захар Павлович мълчаливо слушаше, а най-накрая казваше:

— Живея си и си мисля: нима човек за човека е толкова опасен, че между тях непременно трябва да стои властта? Точно от властта идва и войната… Вървя си аз и си мисля, че войната е нарочно измислена от властта, обикновеният човек не може така…

Саша го питаше как тогава трябва да бъде.

— Ами така — отвръщаше Захар Павлович и започваше да се вълнува. — Някак си другояче. Ако ме пратят при германеца, когато кавгата току-що е започнала, веднага бих се разбрал с него и би излязло по-евтино от войната. А те взели, че изпратили най-умните!

Захар Павлович не можеше да си представи човек, с когото да не може да си поговори чистосърдечно. Но там, горе, царят и неговите служители надали са глупаци. Значи войната е не нещо сериозно, а преднамерено. И тогава Захар Павлович попадаше в задънена улица: може ли от сърце да се говори с човек, който нарочно убива хора, или предварително трябва да му се отнеме вредното оръжие, богатството и честта?

За пръв път Саша видя убит човек тъкмо в тяхното депо. Течеше последният работен час, току преди да изсвири свирката. Саша набиваше салниците в цилиндрите, когато двамата машинисти внесоха на ръце бледния ръководител, от чиято глава обилно се изцеждаше кръв и капеше на напоената с мазут земя. Внесоха ръководителя в канцеларията и оттам започнаха да търсят по телефона приемното отделение на болницата. Саша се учуди, че кръвта е толкова червена и млада, а самият машинист ръководител — толкова побелял и стар, сякаш отвътре беше още дете.

— Дяволи! — ясно каза ръководителят. — Намажете ми главата с нафта, поне кръвта да спре!

Един огняр бързо донесе кофа с нафта, натопи в нея конци за бърсане и намаза зацапаната с кръв глава на ръководителя. Главата стана черна и от нея започна да се вдига пара, която всички виждаха.

— А така, а така! — насърчи го ръководителят. — Поолекна ми вече. А вие смятахте, че ще умра! Рано е още, мръсници, не се радвайте…

Ръководителят постепенно отпадна и се унесе. Саша видя дупките в главата му и дълбоко натъпканите вътре вече мъртви косми. Всички бяха забравили яда си срещу ръководителя, въпреки че за него болтът и сега беше по-скъп и по-удобен от човека.

Застанал до него, Захар Павлович насила държеше очите си отворени, за да не капят от тях пред всички сълзи. Той отново видя, че колкото и зъл, колкото и умен и храбър да е човек, все пак е тъжен и жалък и умира от недостиг на сили.

Ръководителят изведнъж отвори очи и напрегнато се взря в лицата на подчинените и другарите си. В погледа му още ясно блестеше животът, но той вече се губеше в мъглява напрегнатост, а побелелите клепачи хлътваха в очната кухина.

— Какво плачете? — с остатъка от обичайната си раздразнителност попита ръководителят. Никой не плачеше, само от ококорените очи на Захар Павлович по бузите се стичаше неволна кална влага. — Какво седите и ревете, когато не е свирила свирката?

Машинистът ръководител затвори очи и ги подържа така в нежния мрак; той изобщо не чувстваше смъртта, не го бе напуснала предишната топлина на тялото му, само че по-рано той никога не я беше усещал, а сега като че ли се къпеше в оголените горещи сокове на своите вътрешности. Тези неща вече се бяха случвали с него, но много отдавна и той не можеше да си спомни къде. Когато ръководителят отново отвори очи, видя хората като в езеро. Един стоеше ниско над него, сякаш нямаше крака, и закриваше обиденото си лице с мръсна, повредена от работата ръка.

Ръководителят му се разсърди и побърза да му го каже, защото водата над него вече потъмняваше.

— Плаче нещо, а това говедо Гераска пак изгори котела… Е, защо плачете? Стегни се и направи нов човек…

Ръководителят си спомни къде беше виждал този тих, горещ мрак — чисто и просто това е теснотата вътре в неговата майка и той отново се измъква между разтворените й кости, но не може да се промъкне със своя твърде голям ръст на възрастен човек.

— Стегни се и направи нов човек… Гайка няма да можеш, гад такъв, а човек — моментално…

Ръководителят си пое въздух и засмука нещо с устни.

Виждаше се как се души в някакво тясно място, блъскаше с рамене и се силеше да се побере завинаги.

— Пъхнете ме по-навътре в тръбата — пошепна той с подпухнали детски устни. — Иван Сергеич, повикай Три осминки за резба, нека той, драги, ми затегне контрагайчицата…

Донесоха носилката късно. Вече нямаше нужда да се носи машинистът ръководител в приемното отделение.

— Отнесете човека вкъщи — казаха работниците на лекаря.

— Няма как — отвърна лекарят. — Необходим ни е за протокола.

В протокола написаха, че старши машинист ръководителят е получил смъртоносни рани при прекарването на един неработещ локомотив, закачен за работещия с петнайсетметрово стоманено въже. При преминаването на стрелката въжето закачило крайпътния фенерен стълб, който паднал и наранил с конзолата си главата на ръководителя, който от тендера на теглещия локомотив наблюдавал прикачената машина. Произшествието станало поради невнимание на самия машинист ръководител, а така също поради неспазване на съответните правила на службата по движението и експлоатацията.

Захар Павлович хвана Саша за ръка и си тръгна от депото към къщи. По време на обеда жена му каза, че малко хляб се продава и никъде няма говеждо.

— Ами ще умрем, голяма работа — отвърна й без съчувствие Захар Павлович. За него цялото житейско всекидневие беше изгубило важното си значение.

За Саша — в този ранен период от живота му — всеки ден си имаше своя безименна красота, която не се повтаряше в бъдещето, за него образът на машиниста ръководител изчезна в подводната дълбина на спомените. Но Захар Павлович вече не притежаваше такава самозарастваща жизнена сила — той беше стар, а тази възраст е нежна и беззащитна пред смъртта също като детството.

През следващите години нищо не засегна Захар Павлович. Само вечер, когато гледаше четящия Саша, в него бликваше жалост към момчето. Захар Павлович искаше да му каже: не се мъчи с тези книги, ако там имаше нещо сериозно, хората отдавна да са се прегърнали помежду си. Но Захар Павлович нищо не говореше, макар че в него постоянно шаваше нещо простичко като радост, ала умът му й пречеше да се прояви. Той тъгуваше за някакъв отвлечен, успокояващ живот край бреговете на гладки езера, където приятелството ще замени всички думи и цялата премъдрост на смисъла на живота.

Захар Павлович се оплиташе в своите догадки; цял живот случайни интереси като машините и изделията бяха отвличали вниманието му и едва сега се беше опомнил: когато майка му го е кърмила с гърдата си, трябвало е да му пошепне нещо на ухото, нещо жизнено необходимо като млякото й, чийто вкус е завинаги забравен. Но майка му не беше му прошепнала нищо, а човек не може да се досети сам за всичко на този свят. И затова Захар Павлович започна да живее кротко, без надежда за всеобщо коренно подобрение — колкото и машини да се правят, с тях няма да пътуват нито Прошка, нито Сашка, нито той самият. Локомотивите работят или за чужди хора, или за войниците, но тях ги возят насила. И самата машина също не е самостоятелно, а безропотно същество. Сега Захар Павлович съжаляваше машините повече от хората и дори в депото, на четири очи, говореше на локомотива:

— Ще тръгваш ли? Хайде, тръгвай! Их, как си изхабил буталните прътове, сигурно тежи тази пътническа паплач.

И макар че локомотивът мълчеше, Захар Павлович го чуваше.

— Скарите са задръстени, въглищата са лоши — тъжно говореше локомотивът. — Тежко изкачвам височините. Много жени отиват при мъжете си на фронта и всяка носи по три торби питки. Също така сега закачват по два пощенски вагона, а по-рано по един — хората живеят разделени и пишат писма.

— Аха — замислено разговаряше Захар Павлович и не знаеше как да помогне на локомотива, когато хората непосилно го товарят с бремето на своята раздяла. — А ти недей много да се пресилваш, тегли си полекичка.

— Не бива — с кротостта на разумната сила отговаряше локомотивът. — От височината на насипа виждам много села; там хората плачат, чакат писма и ранени близки. Погледни ми масльонките, а, затегнали са ги здравата, при движение ще загрея буталата.

Захар Павлович отиваше и отпускаше болтовете на масльонките.

— Наистина са ги затегнали, мръсниците, та може ли така?

— Какво пипаш там? — питаше го дежурният механик, излизайки от будката. — Да не са те канили да пипаш там? Кажи: да или не?

— Не — кротко отговаряше Захар Павлович. — Стори ми се, че са ги затегнали много.

Механикът се сърдеше.

— Щом ти се е сторило, недей пипа. И така да ги затягаш, и иначе, в движение пак се нагряват.

После локомотивът тихо мърмореше на Захар Павлович:

— Не е работата в затягането, буталният лост е изхабен по средата, затова масльонките се нагряват.

— Да, видях — въздишаше Захар Павлович. — Нали знаеш, аз съм бърсач, не ми вярват.

— Точно така е! — с дебел глас му съчувстваше локомотивът и се унасяше в мрака на своите изстинали сили.

— И аз така казвам! — потвърждаваше Захар Павлович.

Когато Саша се записа във вечерните курсове, Захар Павлович се зарадва. Той цял живот беше карал със собствени сили, без чужда помощ, никой нищо не му беше подсказвал, преди сам да се досети, а книгите говорят на Саша с чужд ум.

— Аз съм се мъчил, а той само чете, това е всичко! — завиждаше му Захар Павлович.

След като почетеше, Саша започваше да пише. Жената на Захар Павлович не можеше да заспи на лампа.

— Все пише — говореше тя. — А какво пише?

— А ти спи — съветваше я Захар Павлович. — Затвори си очите с клепачите и спи!

Жена му си затваряше очите, но и през клепачите виждаше, че газта гори напразно. Тя не сгреши — наистина залудо гореше лампата през младостта на Александър Дванов, напразно осветяваше страниците на книгите, които раздразваха душата му, тъй или иначе по-късно той не ги последва. Колкото и да четеше и мислеше, вътре в него все оставаше някакво празно място — празнината, през която като тревожен вятър минава неописаният и неразказан свят. На седемнайсет години Дванов още нямаше броня на сърцето си — нито вяра в Бога, нито друг умствен покой; той не даваше чуждо име на безименния живот, който се откриваше пред него. Но не искаше този свят да остане неназован, само чакаше да чуе собственото си име вместо нарочно измислените названия.

Една нощ седеше в обичайното си тъжно настроение. Незащитеното му с вяра сърце се мъчеше в гърдите и търсеше утеха. Дванов наведе глава и си представи вътре в тялото си празнината, където непрестанно, всекидневно влиза, а след това излиза животът, без да се задържа, без да се засилва, равен като далечна врява, в която е невъзможно да се разберат думите на песента.

Саша почувства в себе си студ като от истинския вятър, който духаше в просторната тъмнина зад него, а отпред, където се раждаше вятърът, имаше нещо прозрачно, леко и огромно — планина от жив въздух, който той трябваше да превърне в свое собствено дихание и биене на сърцето. От това предчувствие дъхът му предварително замираше и празнината вътре в тялото още повече се разширяваше, готова да поеме бъдещия живот.

— Ето, това съм аз! — високо каза Александър.

— Кой си ти? — попита будният Захар Павлович.

Саша веднага млъкна, обхванат от внезапен срам, който помете цялата радост от откритието. Той си мислеше, че е сам, а пък Захар Павлович го слушал.

Захар Павлович забеляза това и ликвидира въпроса си, като сам равнодушно си отговори:

— Четец си ти и нищо повече… По-добре си лягай, вече е късно…

Захар Павлович се прозя и кротко каза:

— Не се мъчи, Саша, и без това си слаб…

— И този ще се удави от любопитство — пошепна си под одеялото Захар Павлович. — А аз ще пукна на възглавницата. Все едно.

Нощта продължаваше тихо — от пруста се чуваше как кашлят прикачвачите на гарата. Февруари свършваше, оголваха се ръбовете на канавките с миналогодишната трева по тях и Саша ги гледаше като сътворението на света. Той симпатизираше на появилата се мъртва трева и я разглеждаше с такова усърдно внимание, каквото не проявяваше към себе си.

Той можеше да усети дори топлокръвието на отдалечения чужд живот, а с мъка си представяше самия себе си. За себе си само мислеше, а чуждото чувстваше с впечатлителността на личен живот и не виждаше у някого това да е другояче.

Веднъж Захар Павлович се заприказва със Саша като с равен.

— Вчера се пръсна котелът на локомотива от серия „Ще“ — каза Захар Павлович.

Саша вече знаеше това.

— Ето ти я науката — ядосваше се по този и по някакъв друг повод Захар Павлович. — Локомотивът току-що дойде от завода, а нитовете му отидоха по дяволите!… Никой нищо сериозно не знае, живото се съпротивлява на ума.

Саша не разбираше разликата между ума и тялото и мълчеше. Според думите на Захар Павлович излизаше, че умът е несигурна сила, а машините са измислени от сърдечната догадка на хората.

От гарата понякога се чуваше шумът от ешелоните. Дрънчаха чайници и хората говореха със странни гласове, като чужди племена.

— Скитат! — заслушваше се Захар Павлович. — Все до нещо ще доскитат.

Разочарован от старостта и от заблудите на целия свой живот, той ни най-малко не се учуди на революцията.

— Революцията е по-лека от войната — обясняваше той на Саша. — Хората няма да се заловят за нещо трудно, тук нещо не е в ред…

Сега беше невъзможно Захар Павлович да бъде измамен и той, за да остане безпогрешен, отхвърли революцията.

Той говореше на всички работници, че при властта дежурят пак най-умните хора — добро не чакай.

Чак до октомври той се подиграва, за пръв път почувства удоволствието да бъде умен човек. Но в една октомврийска нощ чу стрелба в града и цяла нощ прекара на двора, в стаята влизаше само за да запали цигара. Цяла нощ хлопаше вратите, не даваше на жена си да заспи.

— Мирясай де, бесен дяволе! — мърмореше старицата, останала сама. — Ама че пешеходец!… И сега какво ще стане — ни хляб, ни дрехи! Как не им изсъхнат ръцете от това стреляне, изглежда, без майки са расли!

Захар Павлович стоеше насред двора със запалена цигара и подвикваше „да-да“ в такт с далечната стрелба.

— Нима наистина е така? — питаше се Захар Павлович и отиваше да запали нова цигара.

— Лягай, таласъм! — съветваше го жена му.

— Саша, не спиш ли? — вълнуваше се Захар Павлович. — Там глупаците вземат властта, може би животът ще поумнее малко.

На сутринта Саша и Захар Павлович се отправиха към града. Захар Павлович търсеше най-сериозната партия, за да се запише веднага в нея. Всички партии се бяха настанили в една държавна къща и всяка се смяташе за най-добрата. Захар Павлович проверяваше партиите според своя ум, търсеше онази, чиято програма да не е неразбрана, а всичко на думи да е ясно и вярно. Никъде нищо не му казаха за деня, когато ще настъпи земното блаженство. Едни отговаряха, че щастието е сложно изделие и целта на човека не е в него, а в историческите закони. А други говореха, че щастието е в непрекъснатата борба, която ще продължава вечно.

— Така значи! — справедливо се учудваше Захар Павлович. — Значи работи без заплата. Тогава това не е партия, а експлоатация. Да се махаме оттук, Саша. Дори религията обещаваше тържество на православието…

В следващата партия им казаха, че човекът е толкова великолепно и алчно същество, че дори е странно да се мисли, че може да се засити с щастие — тогава би дошъл краят на света.

— Точно той ни трябва! — каза Захар Павлович.

Зад крайната врата в коридора се намираше най-последната партия, с най-дългото наименование. Там седеше само един мрачен човек, а останалите бяха отишли да властват.

— Какво искаш? — попита той Захар Павлович.

— Искаме да се запишем двамата заедно. Скоро ли ще настъпи краят на всичко?

— Социализмът ли? — не разбра човекът. — След година. Днес само заемаме учрежденията.

— Тогава пиши ни — зарадва се Захар Павлович.

Човекът им даде по едно тесте малки книжки и по един наполовина напечатан лист.

— Програма, устав, резолюции, въпросници — каза той. — Попълнете ги и дайте по двама поръчители за всеки.

Захар Павлович изстина, предчувствайки някаква измама.

— Ами устно не може ли?

— Не. Не мога да ви регистрирам по памет, а партията ще ви забрави.

— Ами ние ще се обаждаме.

— Невъзможно е, въз основа на какво ще ви напиша членските книжки? Въз основа на въпросника, разбира се, ако ви утвърди събранието.

Захар Павлович забеляза, че човекът говори ясно, определено, справедливо, без всякакви потайности; сигурно тази власт ще бъде най-умна. Тя или след година окончателно ще построи целия свят, или ще направи такава бъркотия, че дори детското сърце ще се умори.

— Саша, запиши се ти за проба — каза Захар Павлович. — А аз ще изчакам една годинка.

— За проба не записваме — отказа му човекът. — Или сте завинаги и напълно наш, или чукайте на друга врата.

— Хайде на сериозно — съгласи се Захар Павлович.

— Това е друго нещо — не възрази човекът.

Саша седна да попълва въпросника. Захар Павлович започна да разпитва партиеца за революцията. Онзи му отговаряше между другото, загрижен за нещо много по-сериозно.

— Работниците от завода за патрони вчера обявиха стачка, а в казармата се вдигна бунт. Разбра ли? А в Москва вече втора седмица на власт са работниците и бедните селяни.

— Е, и?

Телефонът отвлече вниманието на партиеца.

— Не, не мога — каза той в слушалката. — Тук идват представители на масите, нали някой трябва да се занимава с информирането им?…

— Какво „е, и“? — спомни си той. — Партията изпрати тук свои представители да формират движението и тази нощ завзехме ключовите центрове на града.

Захар Павлович нищо не разбираше.

— Нали са се разбунтували работниците и селяните, вие какво общо имате? Защо да не си продължават и занапред със собствена сила?

Захар Павлович дори се раздразни.

— Абе, другарю работник — спокойно каза партийният член, — ако разсъждавахме така, буржоазията днес щеше да стои на крака и с пушка в ръце, а съветска власт нямаше да има.

„А може би щеше да има нещо по-хубаво!“ — помисли си Захар Павлович, но сам не можа да си обясни какво щеше да е то.

— В Москва няма бедни селяни — усъмни се Захар Павлович.

Мрачният партиец още повече се навъси — представи си цялото грамадно невежество на масите и колко разправии ще има партията с това невежество занапред. Той предварително почувства умора и нищо не отговори на Захар Павлович. Но Захар Павлович го преследваше с откровените си въпроси. Той се интересуваше кой е сега главен началник в града и добре ли го познават работниците.

Мрачният човек дори се оживи и развесели от този строг непосредствен контрол. Той се обади по телефона. Захар Павлович се загледа в телефона със забравено любопитство. „Тази работа съм я пропуснал — спомни си той за своите изделия. — Никога през живота си не съм я правил.“

— Дай ми другаря Перекоров — каза по жицата партиецът. — Перекоров ли е? Слушай какво. Трябва по-скоро да уредим вестникарската информация. Добре ще е да издадем повечко популярна литература… Слушам. А ти кой си? Червеногвардеец? Остави тогава слушалката — ти нищо не разбираш…

Захар Павлович отново се разсърди.

— Аз те питам затуй, че ме боли сърцето, а ти ме успокояваш с вестник… Не, приятелю, всяка власт е царство, все същият синклит и монархия, много съм мислил и премислял…

— А какво трябва да правим? — зачуди се събеседникът му.

— Имуществото трябва да се понижи — откри Захар Павлович. — А хората да се оставят без надзор, ей Богу, по-добре ще бъде наистина!

— Та това е анархия!

— Каква ти анархия, чисто и просто самостоятелен живот!

Партиецът поклати рошава и недоспала глава.

— В тебе говори дребният собственик. Ще мине половин година и ще видиш, че принципно си се заблуждавал.

— Ще изчакаме — каза Захар Павлович. — Ако не се справите, ще ви дадем отсрочка.

Саша дописа въпросника.

— Нима е така? — говореше на връщане Захар Павлович. — Нима тук е точната истина? Излиза, че е така.

На стари години Захар Павлович се ядоса. Сега вече го интересуваше револверът да бъде в подходяща ръка, мислеше си за дебеломера, с който могат да се проверят болшевиките. Едва през последната година оцени какво беше загубил в живота си. Беше изгубил всичко — зейналото над него небе ни най-малко не се беше изменило от дългогодишната му дейност, той нищо не беше завоювал за оправдание на отслабналото си тяло, в което напразно бликаше някаква важна сияеща сила. Беше стигнал сам до вечната разлъка с живота, без да е постигнал в него най-необходимото. И сега тъжно гледаше плетищата, дърветата и всичките чужди хора, на които за петдесет години не беше донесъл никаква радост и защита и с които му предстоеше да се раздели.

— Саша — каза той, — ти си сираче, на тебе животът ти се е паднал даром. Не го жали, живей с най-важното в живота.

Александър уважаваше скритата мъка на втория си баща и мълчеше.

— Ти помниш ли Федка Беспалов? — продължи Захар Павлович. — Имаше при нас такъв шлосер, сега е умрял. Изпратят го да измери нещо, а той отиде, измери с пръсти и върви с разперени ръце. Докато донесе ръцете, метърът става три метра. „Какво правиш, кучи сине?“ — карат му се. А той: „Много важно, да не ме изгонят за това!“

Едва на другия ден Александър разбра какво искаше да каже баща му.

— Макар болшевиките да са великомъченици на своята идея — напътстваше го Захар Павлович, — ти трябва много да внимаваш. Помни, че баща ти се удави, не се знае коя е майка ти, милиони хора живеят без душа, тук става велико нещо… Болшевикът трябва да има празно сърце, за да се побере всичко в него…

Захар Павлович се разпалваше от собствените си думи и все повече изпадаше в някакво ожесточение.

— А иначе… Знаеш ли какво ще стане иначе? В пещта — и ще издимиш във въздуха! В сгурията, в сгурията с ръжена и на насипа! Разбра ли ме или не?…

От възбудата Захар Павлович се разчувства и развълнуван отиде в кухнята да си запали цигара. После се върна и плахо прегърна осиновения си син.

— Саша, ти не ми се сърди. И аз съм кръгъл сирак, ние с тебе няма кому да се оплачем.

Александър не се сърдеше. Той чувстваше сърдечната болка на Захар Павлович, но вярваше, че революцията е край на света. В бъдещия свят тревогата на Захар Павлович моментално ще се унищожи, а баща му, рибарят, ще намери онова, заради което доброволно се беше удавил. В своето светло чувство Александър вече имаше новия свят, но той можеше само да се направи, а не да се разкаже.

След половин година Александър се записа в новооткритите железничарски курсове, а после премина в политехникума.

Вечер той четеше на глас на Захар Павлович техническите учебници, а Захар Павлович се наслаждаваше само на непонятните звуци на науката и на факта, че Саша ги разбира.

Но скоро учението на Александър беше прекъснато, и то за дълго време. Партията го командирова на фронта на гражданската война — в степното градче Новохопьорск.

Захар Павлович цяло денонощие седя със Саша на гарата, за да чакат попътен ешелон, и изпуши кило и половина махорка, за да не се вълнува. Вече за всичко бяха приказвали освен за любовта. За нея Захар Павлович изрече със стеснителен глас няколко предупредителни думи:

— Саша, ти вече си голямо момче и всичко сам си го знаеш… Най-важното е, че не бива с тази работа нарочно да се занимаваш — това е най-измамното нещо, нищо няма, пък нещо като че ли все те тегли нанякъде, нещо ти се иска… У всеки човек в долната част цял империализъм се крие…

Александър не можа да почувства империализма в своето тяло. Той си представи, че това е нещо особено и странно.

Щом докараха сборния ешелон и Александър се вмъкна във вагона, Захар Павлович го помоли от перона:

— Напиши ми някога писмо. С две думи, жив съм, здрав съм, и нищо друго…

— Повече ще ти пиша — отвърна му Саша.

Гаровата камбана биеше вече за пети път и все по три удара, а ешелонът все не можеше да потегли. Непознати хора изблъскаха Саша от вратата на вагона и той повече не се показа навън.

Захар Павлович се умори и си тръгна към къщи. Вървя дълго и из целия път все забравяше да си запали цигара и се измъчваше от тази дребна досада. Вкъщи седна на масичката в ъгъла, където винаги седеше Саша, и започна да чете, сричайки, алгебрата, без нищо да разбира, но постепенно си намери утеха.