Андрей Платонов
Чевенгур (3)

С издаден назад задник, допирайки се до тревата с дългите си смъртоносни ръце, из селото ходеше гърбав човек — Пьотър Фьодорович Кондаев. Отдавна не беше го болял кръстът, следователно промени във времето не се предвиждаха.

Тази година слънцето на небето рано узря — в края на април вече печеше като в края на юли. Селяните се умърлушиха, усещайки с краката си сухата пръст, а с останалото си тяло — неподвижно притихналото пространство на смъртоносна жега. Хлапетиите наблюдаваха хоризонтите, за да забележат навреме появата на дъждовен облак. Но по полските пътища вихрушките вдигаха стълбове прах и през тях минаваха каруци от чужди села. Кондаев крачеше по средата на улицата към онзи край на селото, където живееше душевната му мъка — петнайсетгодишното леко момиче Настя. Той я обичаше с онова място, което често го болеше и беше чувствително като сърцето на изправените хора — с кръста, с долната чупка на гърбицата си Кондаев виждаше в сушата удоволствие и се надяваше на нещо много хубаво. Ръцете му бяха постоянно жълти и зелени — с тях той късаше вървешком тревите и ги разтриваше между пръстите си. Радваше се на глада, който щеше да прогони всички красиви мъже надалече по гурбет — мнозина от тях ще умрат и ще освободят жените си за Кондаев. Под приличащото слънце, което караше пръстта да гори и да пуши от прах, Кондаев се усмихваше. Всяка сутрин той се къпеше във вира и галеше гърбицата си със сръчните си и уверени ръце, които бяха способни неуморно да прегръщат бъдещата жена.

„Нищо — радваше се сам на себе си Кондаев. — Мъжете ще заминат, жените ще останат. Която ме опита, цял живот няма да ме забрави — як съм като бик…“

Кондаев пляскаше с яките си дълги ръце и си въобразяваше, че държи Настя. Дори се учудваше, че в Настя — в нейното толкова слабо тяло — живее могъща тайна прелест. Само от мисълта за нея се изпълваше с кръв и ставаше твърд. За да се избави от влечението и чувствителността на въображението си, той плуваше из вира и поемаше толкова вода, сякаш тялото му имаше пещера, а след това изхвърляше водата обратно заедно със сладката любовна слюнка.

Когато се връщаше към къщи, Кондаев съветваше всеки срещнат мъж да върви на гурбет.

— Градът е като крепост — казваше Кондаев. — Там има от всичко колкото щеш, а при нас слънцето пече и ще продължава да пече все така. Каква ти реколта! Помисли си!

— А ти какво ще правиш, Пьотър Фьодорович? — питаше мъжът за чуждата съдба.

— Аз съм сакат — заявяваше Кондаев. — Смело мога да преживея и само от жалостта. А ти ще умориш жена си, дръвник такъв. Върви на гурбет, пък й пращай хляб с каруци, доходна работа!

— Да, май така ще стане — неохотно въздъхваше срещнатият, а все се надяваше, че ще преживее криво-ляво и вкъщи, със зелце, с гъби, с разни треви, пък после ще видим.

Кондаев обичаше старите плетища, хралупите на мъртвите пънове, разни вехтории, хилавостта и покорната, едва жива топлина. Тихото зло на неговото сладострастие намираше в тези места своята радост. На него му се искаше да омаломощи цялото село до пълно безмълвие и умора, та безпрепятствено да прегръща безсилните живи същества. В тишината на утринния здрач Кондаев лежеше и виждаше полуразрушени села, тревясали улици и тънката, почерняла Настя, която се влачи от глад сред острата изсъхнала слама. Само при вида на живота, бил той в тревичка или момиче, Кондаев изпадаше в тих, ревнив бяс; ако беше трева, той я смачкваше с безпощадните си любовнишки ръце, които усещаха всеки жив предмет така трепетно и жадно, както усещаха девствеността на жената; ако беше жена или мома, Кондаев отнапред и навеки намразваше баща й, мъжа й, братята й, бъдещия й годеник и им пожелаваше да умрат или да отидат на гурбет. Затова втората гладна година даваше големи надежди на Кондаев — той смяташе, че скоро ще остане сам в селото и има да беснее с жените, както си знае.

От жегата бързо остаряваха не само растенията, но дори къщите и коловете в плетищата. Саша го беше забелязал още миналото лято. Сутрин той виждаше прозрачните мирни изгреви и си спомняше за баща си, за ранното си детство на брега на езерото Мутево. Под камбанния звън за ранната утринна литургия слънцето се издигаше и скоро превръщаше цялата земя и селото в старост, в спичаща се суха човешка злоба.

Прошка се катереше на покрива, угрижено мръщеше лице и наблюдаваше небето. Сутрин той питаше баща си все едно и също — не го ли е болял кръстът, за да се промени времето, и кога ще се сменя месечината.

Кондаев обичаше да ходи из улиците по пладне и да се наслаждава на побеснелите бръмчащи насекоми. Веднъж той забеляза Прошка, който изскочи на улицата без гащи, защото беше му се сторило, че нещо капна от небето.

Къщите почти звънтяха от страшната, нажежена от слънцето тишина, а сламата на покривите беше почерняла и лъхаше тлеещ дъх на изгоряло.

— Прошка! — повика го гърбавият. — Какво пасеш небето? Нали днес не е много студено?

Прошка разбра, че нищо не е капнало, само така му се е сторило.

— Върви да опипваш чужди кокошки, счупена гърбицо! — бавно се ядоса Прошка, когато се разочарова, че не е капнало. — На хората им е дошъл краят на живота, а той се радва. Върви хвани петела на татко!

Без да иска, Прошка улучи Кондаев точно: Кондаев веднага извика от остра болка и се приведе до земята да търси камък. Камък нямаше и той хвърли към Прошка шепа суха прах. Но Прошка предварително знаеше всичко и вече си беше вкъщи. Гърбавият влезе тичешком в двора, шарейки в движение с ръце по земята. На пътя му се изпречи Саша — Кондаев го удари с опакото на кокалестата си мършава ръка и костите в главата на Саша изпукаха. Саша падна с пробита под космите кожа — косата му веднага се намокри от чистата прохладна кръв.

Саша дойде на себе си, но веднага изпадна в полусън и засънува. Без да забравя, че навън е горещо, че е дълъг гладен ден и че го е ударил гърбавият, Саша видя баща си на брега на езерото във влажна мъгла — баща му се криеше на лодката в мъглата и хвърляше оттам на брега калаения пръстен на майка му. Саша вдигна пръстена от мократа трева, а гърбавият го удряше шумно с този пръстен по главата и под разсъхващото се с трясък небе, от чиито пукнатини изведнъж заваля черен дъжд, и внезапно стана тихо, звънът на бялото слънце затихна зад хълма в потъващите ливади. В ливадите стоеше гърбавият и пикаеше върху малкото слънце, което и без това вече угасваше. Но наред със съня Саша виждаше продължаващия ден и чуваше разговора на Прошка с Прохор Абрамович.

А Кондаев гонеше по харманите чужда кокошка, използвайки безлюдието и други нещастия на съселяните си. Не можа да хване кокошката — от страх тя хвръкна на едно улично дърво. Кондаев се канеше да разтърси дървото, но забеляза един минувач и бавно си тръгна — ни лук ял, ни лук мирисал. Прошка каза истината — Кондаев обичаше да скубе кокошките и можеше да върши това дълго, докато кокошката от ужас и болка не започнеше да се подрисква в ръцете му, а понякога преждевременно снасяше още мекото яйце и ако наоколо нямаше много хора, Кондаев гълташе от шепата си недозрялото яйце и откъсваше главата на кокошката.

Случеше ли се плодородна година, наесен хората имаха много сили и възрастните и хлапетиите се забавляваха, като дразнеха гърбавия:

— Пьотър Фьодорович, за Бога, опипай нашето петле!

Кондаев не можеше да понася подигравките и хукваше да гони подигравчиите дотогава, докато не хванеше някое момче и не го осакатеше леко.

Саша отново видя един стар ден. Той отдавна си представяше жегата като старец, а нощта и прохладата — като малки момичета и момчета.

Прозорецът на къщата беше отворен и край печката безрезултатно се мяташе Мавра Фетисовна. И макар да беше свикнала да ражда, нещо отвътре я обезсърчаваше.

— Гади ми се! Тежко ми е, Прохор Абрамович… Върви за бабата…

Саша не стана от тревата чак докато не удари камбаната за вечерна литургия, докато не се проточиха дългите тъжни сенки. Затвориха прозорците на къщата, спуснаха пердетата. Бабата изнесе навън леген и изхвърли нещо до плета. Кучето хукна нататък и изяде всичко освен течността. Прошка отдавна не беше излизал, макар че си беше вкъщи. Другите деца тичаха някъде по чуждите дворове. Саша се страхуваше да стане и да отиде ненавреме в къщата. Сенките на тревите се сгъстиха, лекият долняк, който беше духал цял ден, спря; бабата излезе със забрадена кърпа, на вратата се помоли към тъмния изток и си отиде — настъпи тиха нощ. В пезула се обади щурец и после запя за дълго, превръщайки с песента си двора, тревата и далечния плет в един детски свят, от който няма нищо по-хубаво. Саша гледаше изменените от тъмнината, но още по-познати постройки, плетища, стръките на тревясалата шейна и му беше жал, че те са също като него, а мълчат, не помръдват и някога ще умрат завинаги.

Саша си мислеше, че ако си отиде оттук, без него на целия двор ще му стане още по-скучно да живее на едно място, и се радваше, че е потребен тук.

В къщата зарева новото бебе и заглуши с гласа си, който не приличаше изобщо на човешка реч, безкрайно продължилата песен на щуреца. Щурецът млъкна, защото навярно и той слушаше страшния вик. Навън излезе Прошка — с торбата на Саша, с която есента бяха го изпратили да проси, и с калпака на Прохор Абрамович.

— Сашка! — извика Прошка в задушния нощен въздух. — Ела веднага тук, готованецо!

Саша беше наблизо.

— Какво искаш?

— На, дръж, баща ми ти подари шапката си. А ето ти торбата, върви и не я сваляй, каквото събереш, яж си го сам, на нас не ни носи…

Саша взе калпака и торбата.

— А вие сами ли ще останете да живеете? — попита Саша, не вярвайки, че тук са престанали да го обичат.

— Ами да! Разбира се, сами! — каза Прошка. — Пак ни се роди хрантутник, да не беше той, ти щеше да си живееш безплатно! А сега хич не ни трябваш, ти си ни само товар, че мама не те е раждала, сам си се родил…

Саша излезе през портичката. Прошка постоя сам и излезе пред портата, за да напомни на сирачето да не се връща. Сирачето още никъде не беше отишло, то гледаше към малката светлинка на вятърната мелница.

— Сашка! — заповяда му Прошка. — Не идвай вече у нас. Хляб сме ти сложили в торбата, шапка ти подарихме, отивай си. И да не се мяркаш под прозореца, че баща ми ще се ядоса…

Саша тръгна по улицата към гробищата. Прошка затвори портата, огледа двора и взе един безстопанствен прът.

— Ама пък хич да няма дъжд! — с глас на възрастен каза Прошка и плю през предната щръбка на устата си. — Ама хич, ако щеш, легни на земята и се пръсни, мътните го взели!

Саша се примъкна до гроба на баща си и легна в недоизкопаната пещерка. Беше го страх да върви сред кръстовете, но близо до баща си заспа спокойно, както някога заспиваше в землянката на брега на езерото.

По-късно на гробищата идваха двама мъже, които тихо чупеха кръстовете за огрев, но унесен в съня, Саша нищо не чу.

Захар Павлович живееше, без да има нужда от нищо — можеше с часове да седи пред вратичката на локомотивната пещ, в която гореше огънят.

Това му заменяше великото удоволствие от приятелството и разговорите с хората. Когато наблюдаваше живия пламък, Захар Павлович живееше — главата му мислеше, сърцето му чувстваше и цялото му тяло изпитваше тихо удовлетворение. Захар Павлович уважаваше въглищата, фасонираното желязо — всяка непробудена още суровина и полуфабрикат, — но истински обичаше и чувстваше само готовото изделие, в което се бяха превърнали чрез труда на човека и което в бъдеще продължава да живее самостоятелен живот. През обедните почивки Захар Павлович не сваляше очи от локомотива и мълчаливо преживяваше любовта си към него. В квартирата си беше надонесъл болтове, стари вентили, кранчета и други механични изделия. Редеше ги едно до друго на масата, гледаше ги унесен и никога не страдаше от самота. Захар Павлович наистина не беше самотен — машините му заменяха хората и постоянно предизвикваха в него чувства, мисли и желания. Предната колоос на локомотива, наречена макара, накара Захар Павлович да се замисли за безкрайността на пространството. Той специално излизаше нощем, за да гледа звездите — просторен ли е светът и ще стигне ли място колелетата да живеят и да се въртят вечно? Звездите унесено светеха, но всяка — в самота. Захар Павлович си помисли: „На какво прилича небето?“ И си спомни една възлова гара, където бяха го пращали за бандажи. От перона се виждаше море от самотни сигнали — стрелки, семафори, кръстовища, предупредителни светлини и будки, сияние на прожектори и движещи се локомотиви. Небето беше същото, само че по-отдалечено и някак по-подредено за спокойна работа. После Захар Павлович започна да пресмята на око верстите до една синя, променяща се звезда — разпери ръце като мащаб и мислено зананася този мащаб върху пространството. Звездата светеше на двеста версти. Това го разтревожи, макар да беше чел, че светът е безкраен. На него му се искаше светът наистина да е безкраен, та колелата винаги да бъдат необходими и непрекъснато да се произвеждат за обща радост, но все не можеше да почувства безкрайността.

— Не се знае колко версти, защото е далече! — казваше Захар Павлович. Но някъде има глуха линия и завършва последният сантим… Ако наистина имаше безкрайност, тя щеше да се разпилее от само себе си в голямото пространство и нямаше да има никаква твърдост… Как така безкрайност? Не може без глуха линия!

Мисълта, че в края на краищата няма да стигне работата за колелетата, вълнува Захар Павлович две денонощия, а после той намисли да разтегне света, когато всички коловози стигнат до глухата линия — нали и пространството може да се нагрее и да се изтегли като профилираното желязо — и с това се успокои.

Машинистът ръководител виждаше старателната работа на Захар Павлович — пещите се чистеха без никакви повреди на метала и до ослепителна чистота, но никога не казваше на Захар Павлович добра дума. Ръководителят прекрасно знаеше, че машините живеят и се движат по-скоро по собствено желание, отколкото от ума и майсторството на хората — хората тук нямат никаква заслуга. Обратното, добротата на природата, енергията и метала разваля хората. Всеки мазник може да запали огъня в пещта, но локомотивът ще си потегли сам, а мазникът е само товар. И ако занапред техниката е толкова мекушава, от съмнителните си успехи хората ще се изродят в ръжда — тогава ще остане само да бъдат смачкани от работоспособните локомотиви и машината да се пусне на свобода. Обаче ръководителят хокаше Захар Павлович по-малко, отколкото другите — Захар Павлович удряше с чукчето винаги жалостиво, а не с груба сила, и когато биваше на локомотива, не плюеше където му падне и не драскаше безмилостно с инструментите тялото на машината.

— Господин ръководител! — обърна се веднъж Захар Павлович, добил смелост заради любовта си към работата. — Позволете да попитам: защо човекът е така, нито лош, нито добър, а машините са равномерно прекрасни?

Ръководителят слушаше сърдито, той ревнуваше локомотивите от външни хора, защото смяташе чувството си към тях за лична привилегия.

— Сив дявол — говореше си ръководителят, — и той се интересува от механизми, Господи Боже мой!

Пред двамата стоеше локомотивът, който се разгряваше за нощния бърз влак. Ръководителят дълго гледа локомотива и се изпълваше с обичайното си радостно умиление. Локомотивът стоеше великодушен, грамаден, нежен в хармоничните преходи на величественото си високо тяло. Ръководителят се съсредоточи, усетил в себе си бурен, неудържим възторг. Вратите на депото бяха отворени към вечерното лятно пространство — към неясното бъдеще, към живота, който може да се повтори вън, в стихийните скорости върху релсите, в себеотрицанието на нощта, на риска и нежния тътен на точната машина.

Машинистът ръководител стисна ръцете си в юмруци от прилива на някаква бясна сила на вътрешен живот, подобна на младост и предчувствие за гръмко бъдеще. Той забрави за ниската квалификация на Захар Павлович и му отвърна като на равен приятел:

— Ето, ти поработи и поумня! Но човекът е глупост!… Излежава се вкъщи и нищо не струва… Но ти гледай птиците…

Локомотивът пусна пара и заглуши думите на разговора. Ръководителят и Захар Павлович излязоха сред звучния вечерен въздух и тръгнаха между строените изстинали локомотиви.

— Вземи птиците! Те са красота, но след тях нищо не остава, защото не работят. Видял ли си труда на птиците? Няма такъв труд! Разбира се, те се грижат криво-ляво за храна, за жилище, но къде са им инструменталните изделия? Къде им е ъгълът на изпреварване на живота? Няма го и не може да го има.

— Ами човекът какво има? — не разбираше Захар Павлович.

— Човекът има машините! Разбра ли? Човекът е начало на всеки механизъм, а птицата е сама на себе си край…

Захар Павлович мислеше еднакво с ръководителя и изоставаше само в намирането на необходимите думи, което досадно спъваше мислите му. И за двамата — и за машиниста ръководител, и за Захар Павлович — природата, непипната от човешка ръка, изглеждаше непривлекателна и мъртва, независимо какво беше — звяр или дърво. Звярът и дървото не предизвикваха у тях интерес с живота си, защото в изготвянето не беше участвал човекът, не съдържаха нито един съзнателен удар и майсторска точност. Те си живееха самостоятелно, извън сведения поглед на Захар Павлович. Обратното, всички изделия, особено металните, съществуваха одухотворени и със своя строеж и сила бяха дори по-интересни и по-тайнствени от човека. Захар Павлович изпитваше наслада от една постоянна мисъл: по какъв ли път скритата човешка сила изведнъж се проявява във вълнуващите го машини, които са по-големи от работника и по размер, и по значение.

И наистина излизаше така, както казваше машинистът ръководител: в труда всеки човек надминава себе си, прави изделия, които са по-хубави и по-трайни от неговото собствено значение в живота. Освен това Захар Павлович наблюдаваше в локомотивите същата оная гореща и разбунтувана човешка сила, която в работника мълчи запушена. Обикновено шлосерът разговаря добре, когато се напие, а в локомотива човекът винаги се чувства по-голям и страшен.

Веднъж Захар Павлович дълго не можа да намери необходимия му болт, за да оправи резбата на една изхабена гайка. Той ходеше из депото и питаше няма ли някой болт от три осминки — за резба. Казваха му, че такъв болт няма, макар че всички имаха такива болтове. Но цялата истина беше, че когато работеха, шлосерите скучаеха и се забавляваха, като взаимно си усложняваха служебните грижи. Тогава Захар Павлович още не знаеше за тази хитра тайна забава, която съществува във всяка работилница. Това тихо гаврене помагаше на останалите работници да издържат дългия работен ден и мъката от еднообразния труд. За забава на съседите си Захар Павлович беше правил много неща залудо. Той ходеше за конци за бърсане в склада, докато в канцеларията беше натрупана цяла камара; правеше дървени стълбички и бидони за масло, когато в депото ги имаше в излишък; по чуждо внушение дори искаше да смени контролните запушалки в котела на локомотива, но един случайно минаващ огняр навреме го възпря, иначе Захар Павлович щеше да бъде уволнен без предупреждение.

Като не намери подходящ болт, Захар Павлович се залови да приспособява за оправяне на резбата на гайката един назъбен гвоздей и щеше да го приспособи, защото никога не губеше търпение, но му казаха:

— Ей, Три осминки за резба, ела вземи болта!

От този ден започнаха да се обръщат към Захар Павлович с прякора Три осминки за резба, но пък по-рядко го мамеха, когато срочно му трябваха инструменти.

После никой не разбра, че прякорът Три осминки за резба се хареса на Захар Павлович повече от кръщелното му име, той му приличаше на важна част от всяка машина и някак физически приобщаваше Захар Павлович към онази истинска страна, където железните дюймове побеждават земните версти.