Андрей Платонов
Чевенгур (16)

Градските къщи се сториха на Дванов прекалено големи — очите му бяха свикнали със селските колиби и степите.

Над града сияеше лятото и птиците, успели да се размножат, пееха сред постройките и на телеграфните стълбове. Дванов беше напуснал града като строга крепост, където имаше само дисциплинирано служене на революцията и заради този точен пункт работниците, служещите и червеноармейците всекидневно живееха и страдаха. А нощем имаше само часови и те проверяваха документите на развълнуваните среднощни граждани. Сега Дванов видя града не като място на безлюдна святост, а като празнично селище, осветено от лятната светлина.

Той най-напред си помисли, че в града са белите. На гарата имаше бюфет, където без опашка и купон се продаваха обикновени кифли. До гарата, в склада на губернския продоволствен комитет, висеше сива табела със зацапани от недоброкачествената боя букви. На табелката кратко и примитивно беше написано:

„Продава се всичко на всички граждани.

Предвоенен хляб, предвоенна риба,

прясно месо, домашни туршии.“

Под табелката с малки букви бе изписана фирмата:

„Ардулянц, Ром, Колесников и Ко“.

Дванов реши, че това е нарочно, и влезе в магазина. Там видя нормално търговско обзавеждане, каквото бе виждал в ранната си младост и отдавна го бе забравил: тезгях със стъкло отгоре, стенни рафтове, усъвършенствани везни вместо кантар, учтиви продавачи вместо агентите на продоволствената база и домакините, жива тълпа от купувачи и запаси от продукти, от които лъхаше вкусен аромат.

— Това не ти е губернското комисарство! — съчувствено му каза някакъв съзерцател на търговията.

Дванов го погледна с омраза. Човекът не се смути от този поглед, а напротив, тържествено се усмихна: демек, какво дебнеш, аз се радвам на законния факт!

Покрай купувачите стоеше цяла тълпа хора. Това бяха просто наблюдатели, живо заинтересувани от радостното събитие. Те бяха повече от купувачите и косвено също участваха в търговията. Някой се приближаваше до хляба, откъсваше си парченце и го слагаше в устата. Продавачът без възражение очакваше какво ще стане по-нататък. Любителят на търговията дълго дъвчеше парченцето хляб, като го регулираше с език и дълбоко се замисляше. После съобщаваше на продавача оценката си:

— Горчи! Знаеш ли — съвсем леко! С мая ли го замесвате?

— С квасец — казваше продавачът.

— Аха, ето това е, чувства се. Но и качеството на брашното е хубаво, и е изпечен добре, няма какво да се каже!

Човекът отиваше при месото, нежно го попипваше и дълго го душеше.

— Да ти отрежа ли? — питаше търговецът.

— Гледам дали не е конско? — изучаваше го човекът. — Но не, жилите са малко и пяна не се вижда. Че то, знаеш ли, от конското вместо мазнина излиза пяна, стомахът ми не го приема, аз съм болен човек…

Търговецът му прощаваше обидата и смело хващаше месото:

— Какво ти конско? Това е бяло черкаско месо — само филе. Виждаш ли как нежно се реже, на зъбите ще се топи. Като извара, можеш сурово да го ядеш.

Удовлетвореният човек се отдръпваше при тълпата наблюдатели и най-подробно докладваше за откритията си.

Без да изоставят постовете си, наблюдателите със съчувствие правеха разбор на всички функции на търговията. Двамина не издържаха и отидоха да помагат на продавачите — издухваха праха от тезгяхите, почистваха с перо везните за по-голяма точност и ги балансираха. Един от доброволците наряза листчета, написа на тях названията на стоките, после сложи на листчетата крачета от тел и ги забоде в съответните стоки. Получи се етикет над всяка стока, който веднага ясно и точно осведомяваше купувача. В сандъка с грухано зърно доброволецът забоде етикет „просо“, в говеждото — „прясно месо от крава“ и тъй нататък, отговарящо на по-нормалното обяснение на стоките.

Приятелите му се любуваха на грижите му. Те бяха родоначалници на усъвършенствателите на държавните служби, изпреварили своето време. Купувачите влизаха, четяха и вярваха повече на надписаната стока.

В магазина влезе една старица и дълго оглежда помещението. Главата й се тресеше от старост, подсилена от глада, възпиращите центрове бяха отслабнали и от носа и очите й спонтанно се точеше течност. Бабичката отиде при продавача и му подаде купон, завързан през дупките с груби конци.

— Няма нужда, бабо, така ще ти дадем — каза й продавачът. — С какво си се хранила, когато децата ти умираха?

— Ах, дочакахме ли? — развълнува се бабичката.

— Дочакахме: Ленин взел, Ленин дал.

Старицата прошепна:

— Той, батюшка — и заплака така обилно, сякаш при този хубав живот щеше да живее още четирийсет години.

Продавачът й даде парче изпечен хляб, който да си отнесе, изкупвайки греховете на военния комунизъм.

Дванов разбра, че това е сериозно, че лицето на революцията е придобило друг израз. Чак до дома си той не срещна друг магазин, но пирожки и кифлички се продаваха на всяко кьоше. Хората купуваха, ядяха и говореха за яденето. Градът добре се гощаваше. Сега всички хора знаеха, че житото расте трудно, растението живее сложно и нежно като човек, че от лъчите на слънцето земята се облива с пот от мъчителната работа. Хората свикнаха вече да гледат към небето и да пожелават на земеделеца времето да е каквото трябва, снегът да се стопява веднага и водата в нивите да не замръзва като ледена кора — това е вредно за есенниците. Хората се бяха научили на много неизвестни по-рано неща — професиите им се разширяваха, житейското им чувство ставаше обществено. Затова сега те с апетит ядяха кифлите, като с тези кифли не само увеличаваха ситостта си, но и уважението към безименния труд — получаваше се двойно наслаждение. Затова, когато хората приемаха храната, подлагаха под устата си шепа, та трохите да падат в нея, после тези трохи също биваха изяждани.

По булевардите вървяха тълпи и съзерцаваха новия за тях живот. Вчера мнозина ядоха месо и усещаха необичаен напор от сили. Беше неделя — почти задушен ден, топлината на лятното небе се разхлаждаше само от духащия от далечните полета вятър.

Понякога край сградите седяха просяци и съзнателно ругаеха съветската власт, макар че минувачите им даваха пари като на признаци за облекчаването на живота — през последните четири години в града бяха изчезнали просяците и гълъбите.

Дванов пресече градинката, смущавайки се от човешката маса — вече беше свикнал с въздушната степна свобода. Редом с него известно време вървя една девойка, която приличаше на Соня — същото слабо мило лице, леко мръщещо се от впечатленията. Само очите на тази девойка бяха по-тъмни и забавени, сякаш имаха неразрешени грижи, но гледаха полузатворени и скриваха тъгата си. „При социализма Соня ще стане вече София Александровна — помисли си Дванов. — Време ще мине.“

Захар Павлович седеше в антрето и лъскаше с вакса скъсаните обувки на Александър, за да останат по-дълго цели в паметта му. Той прегърна Саша и заплака, обичта му към осиновения син постоянно се увеличаваше. И Дванов, държейки Захар Павлович за тялото, си мислеше: какво ще правим в бъдещия комунизъм с бащите и майките?

Вечерта Дванов отиде при Шумилин, покрай него мнозина отиваха при любимите си. Хората бяха започнали да се хранят по-добре и бяха почувствали в себе си душа. А звездите не блазнеха всички — на жителите им бяха омръзнали големите и безкрайни пространства, те бяха се убедили, че звездите могат да се превърнат в дажбена шепа булгур, а идеалите се охраняват от тифозната въшка.

Шумилин обядваше и покани и Дванов да яде.

На масата работеше будилникът и Шумилин му завиждаше: часовниците се трудят постоянно, докато той прекъсва живота си за сън. А Дванов не завиждаше на времето — чувстваше, че има живот и в запас и знаеше, че ще успее да изпревари хода на часовниците.

— Няма време да ми се смели храната — каза Шумилин. — Трябва да вървя на партийно събрание… Ти ще дойдеш ли, или си станал най-умен от всички?

Дванов премълча. По пътя към районния комитет Дванов му разказа, доколкото можа, какво е правил в губернията, но видя, че Шумилин почти не се интересува.

— Чувах, чувах — продума Шумилин. — Тебе те изпратихме, чудак с чудак, просто да видиш какво става. Че то аз все документите гледам и нищо не се виждам, а твоите очи са свежи. А ти си направил там пълен хаос. Нали ти си подкокоросал селяните да изсекат Битерманското горско стопанство, кучи сине! Събрал си се с някакъв измет и си тръгнал да скиташ…

Дванов се изчерви от обида и срам.

— Те не са измет, другарю Шумилин… Те още три революции ще направят, без дума да кажат, ако стане нужда…

Шумилин не продължи разговора. Значи неговите книжа са били по-точни от хората. И така те вървяха мълчаливо, стеснявайки се един от друг.

От вратата на салона в градския съвет, където трябваше да бъде събранието, духаше въздух като от вентилатор. Шлосерът Хопнер беше вдигнал ръка срещу въздуха и говореше на приятеля си Фуфаев, че тук има две атмосфери налягане.

— Ако цялата партия се събере в този салон — разсъждаваше Хопнер, — смело може да се пусне електрическа централа, ще я движи само партийното дишане, честна дума!

Фуфаев унило разглеждаше електрическото осветление и се дразнеше, че откриването на събранието се протака. Мъничкият Хопнер измисляше още някакви технически изчисления и ги разказваше на Фуфаев. Изглежда, Хопнер нямаше с кого да си приказва вкъщи и се радваше на многолюдието.

— Ти все ходиш и мислиш — кротко и тънко каза Фуфаев и въздъхна с гърдите си като с хълм от кости, от което всичките му ризи отдавна се бяха нацепили и той ги носеше закърпени. — А време е вече всички мълчаливо и широко да се трудим.

Хопнер се учудваше, че на Фуфаев му бяха дали два ордена „Червено знаме“. Фуфаев никога не му беше говорил за това, той предпочиташе бъдещето пред миналото. Смяташе миналото за безполезен и завинаги унищожен факт и пазеше ордените не на гърдите си, а в сандъка у дома. Хопнер беше научил за ордените едва от фукливата жена на Фуфаев, която изключително точно познаваше живота на мъжа си, сякаш го беше раждала.

Тя не знаеше само някои неща — за какво се дават ордените и дажбите. Но мъжът й знаеше: „За служба, Поля — и така трябва да бъде.“ Тя се успокои, представяйки си службата като деловодство в държавните учреждения.

Самият Фуфаев беше човек със свирепо лице, ако го гледаш отдалече, но отблизо имаше кротки мислещи очи. Голямата му глава ясно показваше някакъв мълчалив ум с първородна сила, който се измъчва в черепа си. Въпреки своите забравени военни подвизи, отбелязани само в списъците на разформированите щабове, Фуфаев обожаваше селското стопанство и изобщо тихия производителен труд. Сега той отговаряше за вторичните суровини в губернията и по длъжност беше задължен постоянно да измисля нещо. Това му идеше отръки и последното му мероприятие беше създаването на губернска мрежа от торови бази, откъдето на бедняците без коне се даваше с бележка тор за торене на нивите им. Той не се задоволяваше с постигнатите успехи и още от сутринта тръгваше да обикаля с кабриолета си града, оглеждаше улиците, влизаше в задните дворове и разпитваше срещаните просяци, за да открие още някакви боклуци, които могат да се превърнат във вторични суровини за държавата. И с Хопнер беше се сближил на широката почва на вторичните суровини. Фуфаев разпитваше всички еднакво сериозно:

— Другарю, нашата държава не е толкова богата, нямате ли нещо негодно — за вторични суровини?

— Какво например? — питаше всеки другар.

Фуфаев не се затрудняваше:

— Нещо изхабено, необработено, я някое кесе за баня, я нещо друго… изоставено…

— Ти; Фуфаев, имаш температура! — изненадваше се другарят. — Какво ти кесе? И аз ходя на баня с метличка…

Но от време на време на Фуфаев все пак му даваха полезни съвети — да използва предреволюционните архиви за отопление на детските приюти, системно да коси бурените по затънтените улици, та после с готовия фураж да създаде голяма ферма от кози за добив на мляко — за снабдяване с евтино мляко на инвалидите от гражданската война и бедните.

Нощем Фуфаев виждаше насън разнообразни вторични суровини под формата на абстрактни масиви от безименни вехтории. Той се събуждаше ужасен от своята отговорна служба, понеже беше честен човек. Веднъж Хопнер му предложи да не се безпокои пряко сили, по-добре е, каза му той, с циркулярно писмо да се заповяда на жителите на стария свят неотлъчно да пазят своите вехтории, в случай че потрябват на революцията; но самият стар свят няма да й потрябва — новият свят ще се строи от вечен материал, който никога няма да стигне до негодно състояние.

След този съвет Фуфаев малко се поуспокои и все по-рядко го измъчваха масивните сънища.

Шумилин познаваше и Фуфаев, и Хопнер, а Дванов — само Хопнер.

— Здравейте, Фьодор Фьодорович — каза Дванов на Хопнер. — Как върви животът?

— Редовно — отвърна Хопнер. — Само че хлябът се продава свободно, проклет да е!

Шумилин говореше с Фуфаев. Губкомът се канеше да назначи Фуфаев за председател на комисията за подпомагане на болните и ранените червеноармейци. Фуфаев се съгласяваше, понеже след фронта беше свикнал с второстепенните длъжности. Мнозина командири също бяха на служба в общественото осигуряване, профсъюзите, застрахователните каси, които нямаха голяма тежест в съдбата на революцията; когато такива учреждения биваха упреквани, че се влачат в опашката на революцията, тогава учрежденията оставяха опашката и преминаваха върху шията на революцията. Военните, кой знае защо, обичаха всяка служба и в името на желязната дисциплина винаги бяха готови да завеждат дори червен кът, макар че в миналото са командвали дивизия.

Шумилин чу недоволния глас на Хопнер и се обърна към него:

— Да не би да ти беше голяма дажбата, свободната търговия не ти ли харесва?

— Никак не ми харесва — веднага и сериозно отговори Хопнер. — А ти да не мислиш, че храната и революцията се връзват? Никога — проклет да съм!

— А каква свобода има гладният? — с умствено презрение се усмихна Шумилин.

Хопнер повиши въодушевения си тон:

— А пък аз ти казвам, че всички сме другари само в еднаквото нещастие. Има ли хляб и имущество, никакъв човек не може да има. Каква свобода ще има, когато в шкембето на всеки се вкисва хляб, а ти го наблюдаваш със сърцето си. Мисълта обича лекотата и мъката… Имало ли е някога време, когато тлъстите хора да са живели свободно?

— А ти чел ли си историята? — усъмни се Шумилин.

— Ами досещам се! — смигна Хопнер.

— Какво се досещаш?

— Ами че един за друг трябва да унищожаваме хляба и всяко друго вещество, а не да ги трупаме. Щом не можеш да направиш за човека най-доброто, дай му поне хляб. А ние искахме да му дадем най-доброто…

В салона започнаха да звънят, че събранието започва.

— Да идем да поразсъждаваме малко — каза Хопнер на Дванов. — Сега ние с тебе не сме обекти, а субекти, проклети да са — говоря, и самият аз не разбирам уважението си.

В дневния ред имаше един-единствен въпрос — новата икономическа политика. Хопнер веднага се замисли — той не обичаше политиката и икономията, защото смяташе, че пресмятането е добро в машината, а в живота има само различия и единствени числа.

Секретарят на губкома, бивш железопътен техник, много не признаваше събранията. Той виждаше в тях формалност, защото работникът тъй или иначе не успява да мисли с бързината на речта — мисълта на пролетариата действа в чувството, а не под шапката. Затова секретарят обикновено подканяше ораторите:

— По-кратко, по-кратко, другарю, заради твоето дрънкане продоволствените отряди събират жито, помни това!

А понякога направо се обръщаше към събранието:

— Другари, разбра ли някой нещо? Аз нищо не разбрах. За нас е важно да знаем — сърдито отсичаше секретарят — какво трябва да правим след излизането през тази врата. А той ни плаче тук за някакви си обективни условия. А пък аз казвам: когато има революция, тогава няма никакви обективни условия…

— Правилно! — заглушаваше думите му събранието. Но и да беше неправилно, хората бяха толкова много, че щяха да го направят посвоему.

Днес секретарят на губкома седеше с тъжно лице. Той беше вече възрастен човек и тайно искаше да го изпратят някъде да отговаря за някое читалище, където можеше да строи социализъм манифактурно и да го докара дотам, че да стане видим за всички. Информациите, отчетите, сводките и циркулярните писма започваха да разбиват здравето на секретаря. Той ги отнасяше вкъщи, но не ги връщаше обратно, а после казваше на завеждащия деловодството:

— Другарю Молелников, синчето ги изгорило в пещта, когато съм спал. Събудих се, а в печката пепел. Хайде да не изпращаме копия — ще видим дали ще има контрареволюция, или няма да има!

— Хайде — съгласяваше се Молелников. — Ясно е, че с книжа нищо не може да се направи, там само понятия са написани, да държиш с тях губернията е все едно да държиш кобила за опашката.

Молелников беше селянин по произход и толкова скучна му беше работата в губкома, че си направи в двора овощна градина от няколко лехи и по време на служба излизаше в градината да си поработи.

Днес секретарят на губкома беше отчасти доволен — той си представяше новата икономическа политика като революция, пусната да върви напред на самотек — според желанието на самия пролетариат. А по-рано революцията вървеше от тяговите усилия на апаратите и учрежденията, сякаш държавният апарат е машина за построяване на социализма. И точно с това секретарят започна речта си.

Дванов седеше между Хопнер и Фуфаев, а пред него някакъв непознат човек непрекъснато мърмореше, мислеше си нещо в своя затворен ум, а не можеше да се въздържи от думи. Който беше се учил да мисли при революцията, винаги говореше на глас и никой не се оплакваше от него.

Партийните хора не си приличаха помежду си — във всяко лице имаше по нещо саморъчно направено, сякаш човекът беше се сдобил отнякъде със собствени сили. Сред хиляди лица можеше да различиш това лице — открито, смрачено от постоянно напрежение и малко недоверчиво. Белите навремето безпогрешно улучваха тези особени, собственоръчно създадени хора и ги унищожаваха с болезнения бяс, с който нормалните деца бият изродите и животните — с уплаха и сладострастна наслада.

Газът от дишането вече беше образувал под тавана на салона нещо като мътно местно небе. Там светеше матова електрическа светлина, която леко пулсираше — вероятно в електроцентралата нямаше цялостен трансмисионен ремък на динамото и старият износен ремък удряше с кърпеното по предавателното колело и променяше напрежението в динамото. Това беше ясно на половината от присъстващите. Колкото повече напредваше революцията, толкова по-голяма съпротива й оказваха уморените машини и изделията — те бяха вече отработили всичките си срокове и се крепяха само от поддържащото ги майсторство на шлосерите и машинистите.

Навел глава, непознатият на Дванов партиец отпред отчетливо мърмореше, без да слуша оратора.

Хопнер гледаше разсеяно напред, повлечен от поток с двойна сила — от речта на оратора и от собственото си бързащо съзнание. Дванов изпитваше болезнено неудобство, когато не можеше близко да си представи човека или поне за кратко да поживее неговия живот. Той неспокойно се загледа в Хопнер, възрастен и мършав човек, почти напълно изяден от четирийсетгодишната работа — носът, скулите и мекото на ушите му бяха така притиснати от кожата, че нервни тръпки побиваха човека, който погледнеше Хопнер. Сигурно, когато се събличаше в банята, Хопнер приличаше на момче, но всъщност беше силен, издръжлив и търпелив като малцина други. Продължителната работа лакомо беше яла и изяла тялото на Хопнер, останало беше онова, което и в гроба остава за дълго — костите и косите. Загубил всичките си въжделения, изсушен от ютията на труда, животът на Хопнер беше се свил само в съсредоточеното му съзнание, което беше запалило в очите му късната страст на голия ум.

Дванов си спомни по-раншните си срещи с него. Едно време те бяха разговаряли много за създаването на шлюзовете на река Полни Айдар, на която се намираше техният град, и пушеха махорка от тютюницата на Хопнер: говореха не толкова заради обществената полза, колкото поради излишъка на въодушевление, което хората не приемаха за своя полза.

Сега ораторът говореше с къси прости думи, във всеки звук на които имаше движение на смисъла; в речта на говорещия имаше невидимо уважение към човека и страх от неговия съответен разум, от което на слушателя му се струваше, че и той е умен.

Един партиец, седнал до Дванов, равнодушно съобщи на салона:

— Няма конци за бърсане, набавяме си лопуши!…

Електричеството взе да гасне, да става червено — значи динамото в централата все още се въртеше по инерция. Токът бавно угасна.

— Ха сега де! — каза някой в тъмното.

В тишината се чуваше как по улицата шумно минава каруца и в далечната стая на пазача плаче дете.

Фуфаев попита Дванов какво значи стокообмен в рамките на местния оборот, за което докладваше секретарят. Но Дванов не знаеше. Хопнер също не знаеше: „Почакай, каза той на Фуфаев, ако зашият ремъка в централата, докладчикът ще ти каже.“

Електричеството светна — в електроцентралата бяха свикнали да отстраняват неизправностите почти без да спират машините.

— Свободната търговия за съветската власт — продължи докладчикът — е нещо като безплатна паша, с която нашата разруха ще се закърпи поне на най-срамните места…

— Разбра ли? — Фуфаев тихо попита Хопнер. — Трябва да включим буржоазията в местния оборот, тя също е вторична суровина…

— Оо! — дочу и Хопнер, почернял от скрита слабост.

Ораторът спря.

— Хопнер, какво ревеш там като звяр! Ти не бързай да се съгласяваш. И на мене също не ми е ясно всичко. Аз не ви убеждавам, а се съветвам с вас, не се смятам за най-умния…

— Такъв си! — високо, но доброжелателно го оцени Хопнер. — Ако си по-глупав, ще сложим друг, проклети да сме!

Събранието със задоволство се засмя. По онова време нямаше определена категория знаменити хора, затова всеки чувстваше собственото си име и значение.

— А ти си премери думите и свършвай — още веднъж посъветва оратора Хопнер, без да става от мястото си.

От тавана капеше мръсотия. От някаква мъничка повреда горе от тавана проникваше мътна вода. Фуфаев си мислеше, че синът му залудо умря от тифус — напразно заградителните отряди отделяха града от хляба и развъждаха тлъсти въшки.

Изведнъж Хопнер позеленя, стисна сухите си, обрасли с четина устни и стана от стола.

— Лошо ми е, Саша! — каза той на Дванов и си тръгна с ръка на устата. Навън Хопнер се спря и опря глава в студената тухлена стена.

— Върви, върви, Саша — каза Хопнер, срамувайки се от него. — Ей сега ще ми мине…

Дванов стоеше. Хопнер повърна несмляна черна храна, но много малко.

Хопнер избърса редките си мустаци с червена кърпичка.

— Толкова години на гладен стомах живях, нищо ми нямаше — смущаваше се Хопнер. — А днес изядох три питки една след друга, отвикнал съм…

Те седнаха на входа на къщата. Един прозорец на салона беше отворен за въздух и през него се чуваха всички думи. Само нощта нищо не продумваше, тя грижовно носеше своите цъфтящи звезди над пустите и тъмни места на Земята. Срещу градския съвет се намираше конюшнята на пожарната команда, а пожарната кула бе изгоряла преди две години. Дежурният пожарникар сега ходеше по покрива на градския съвет и оттам наблюдаваше града. Там му беше скучно и той си пееше песни и топуркаше с ботуши по желязото. После Дванов и Хопнер чуха, че пожарникарят утихна — вероятно речта от салона бе стигнала и до него.

Сега секретарят на губкома говореше, че на продоволствена работа се изпращат обречени другари, а нашето червено знаме най-често служи за обшивка на ковчезите.

Пожарникарят не го доизслуша и запя песента си:

Крачеха в степта цървули,

хората изпращаха ги празни…

— Какво е запял, проклет да е? — каза Хопнер и се заслуша. — Глупости пее, само и само да не мисли… Като не работи водопроводът, за какво са пожарникарите?

В това време пожарникарят гледаше към града, осветен само от звездите, и си представяше: какво ли ще е, ако целият град пламне изведнъж? От града ще остане гола земя за раздаване на селяните, пожарната команда ще се превърне в селска дружина, а службата в дружината ще е по-спокойна.

Дванов чу зад себе си бавни стъпки на човек, който слиза по стълба. Човекът мърмореше мислите си, защото не умееше да мисли мълчаливо. Не можеше да мисли слепешката — трябваше най-напред да превърне умственото си вълнение в думи и едва след като чуеше словото, можеше ясно да го почувства. Той сигурно четеше на глас и книгите, за да превърне загадъчните мъртви знаци в звукови предмети и така да ги усети.

— Кажи, моля ти се! — убедително си говореше човекът и внимателно се слушаше. — Като че ли и без него не знаехме какво е търговия, стокообмен и данък! Ами то така си беше: и търговията минаваше през всички отряди, и селянинът си намаляваше нарядите и се получаваше данък! Вярно ли казвам, или съм глупак?…

От време на време човекът се спираше на стъпалата и си правеше възражение:

— Да, глупак си! Нима смяташ, че Ленин е по-глупав от тебе, кажи де!

Човекът явно се измъчваше. Пожарникарят на покрива отново запя, без да чувства какво става под него.

— Някаква нова икономическа политика! — тихо се учудваше човекът. — Чисто и просто лепнали са прякор на комунизма! И на мене по прякор ми викат чевенгурец, трябва да се търпи!

Човекът стигна до Дванов и Хопнер и ги попита:

— Кажете ми де: в мене комунизмът напира като стихия и мога ли аз да го спра с политика, или не бива?

— Не бива — каза Дванов.

— Ами като не бива, има ли тогава място за съмнение? — отвърна си сам успокоително човекът и измъкна от джоба си стиска тютюн. Беше дребен на ръст, облечен в работното облекло на комунист — шинел, свален от гърба на войник дезертьор от царската война, — с мъничък нос на лицето.

Дванов позна в него комуниста, който мърмореше пред него на събранието.

— Откъде се взе ти? — попита Хопнер.

— От комунизма. Чувал ли си за такъв пункт?

— Да не би да има такова село, в памет на бъдещето?

Човекът се зарадва, че ще има какво да разкаже.

— Какво ти село? Ти да не си безпартиен? Има такъв населен пункт, цял уезден център. По-рано се наричаше Чевенгур. А пък аз там бях доскоро председател на ревкома.

— Чевенгур не е далече от Новоселск, нали? — попита Дванов.

— Разбира се, че не е далече. Само че там живеят гамаи и не идват при нас, а ние сложихме край на всичко.

— Какъв край? — недоверчиво попита Хопнер.

— На цялата световна история, за какво ни е тя?

Нито Хопнер, нито Дванов го попитаха нещо повече.

Пожарникарят равномерно трополеше по ската на покрива, оглеждайки града със сънени очи. Той престана да пее, а след малко изобщо притихна — сигурно беше отишъл на тавана да спи. Но тази нощ немарливият пожарникар беше заварен ненадейно от началника. Пред тримата разговарящи спря униформен човек и започна да вика от улицата към покрива:

— Распопов! Наблюдателят! С вас разговаря инспекторът от пожарната охрана. Има ли някой на кулата?

На покрива цареше пълна тишина.

— Распопов!

Инспекторът се отчая и взе да се качва на покрива.

В нощта тихо шумяха младите листа, въздухът и скърцащо растящите треви в почвата. Дванов затваряше очи и му се струваше, че някъде равномерно и дълго стене вода, която изчезва в подземна яма. Председателят на Чевенгурския околийски изпълком си слагаше в носа енфие и се мъчеше да кихне. Кой знае защо, събранието затихна — вероятно там мислеха.

— Колко интересни звезди има на небето — каза той, — но към тях няма никакви съобщения.

Инспекторът от пожарната охрана свали от покрива дежурния наблюдател. Дежурният вървеше към наказанието с покорни крака, вече претръпнали от съня.

— Ще отидете за един месец на принудителна работа — хладнокръвно каза инспекторът.

— Ако ме заведат, ще отида — съгласи се виновният. — Безразлично ми е — там дажбата е същата, а се работи според кодекса.

Хопнер стана да си върви вкъщи — цялото тяло го болеше. Чевенгурският председател за последен път смръкна енфие и искрено рече:

— Ех, момчета, хубаво е сега в Чевенгур!

Дванов се разтъжи за Копьонкин, за далечния си другар, който бдеше някъде в степната тъмнина.

В същото време Копьонкин стоеше на входната площадка на черновския селсъвет и тихо си шепнеше стих за Роза, който лично беше съчинил през текущите дни. Над него висяха звездите, готови да капнат на главата му, а зад последния селски плет се простираше социалистическата земя — родина на бъдещи неизвестни народи. Пролетарска сила и конят на Дванов равномерно дъвчеха сено, а за всичко друго се надяваха на храбростта и разума на човека.

Дванов също стана и протегна ръка на председателя на Чевенгур.

— Как ви е фамилното име?

Човекът от Чевенгур не можа веднага да се окопити от вълнуващите го собствени мисли.

— Елате да работите при мене, другарю — каза той. — Ех, хубаво е сега при нас в Чевенгур!… На небето — луната, а под нея — грамаден трудов район, и то целият в комунизма, като риба в езеро! Само едно си нямаме — слава…

Хопнер рязко прекъсна самохвалкото:

— Каква луна, проклет да си? Преди седмица тя беше в последната четвъртина…

— Казах го от увлечение — призна си чевенгурецът. — При нас без луна е още по-хубаво. Светят ни лампи с абажури.

Тримата мъже тръгнаха заедно по улицата — под угрижените възклицания на някакви птички в градините пред къщите, предусетили развиделяването на изток. Хубаво е понякога нощите да минават без сън — в такива нощи Дванов откриваше невидимата половина на прохладния безветрен свят.

Думата Чевенгур се хареса на Дванов. Тя приличаше на примамливия шум на непозната страна, макар че Дванов и по-рано беше чувал за тази малка околия. Като разбра, че чевенгурецът ще мине през Калитва, Дванов го помоли да посети в Черновка Копьонкин и да му каже да не го чака, а да продължи по своя път. Дванов искаше отново да учи и да завърши политехникума.

— Не е трудно да намина — съгласи се чевенгурецът. — След комунизма ми е интересно да погледам разделените хора.

— Глупости дрънкаш! — възмути се Хопнер. — Навсякъде цари разруха, а той едно си знае — лампа с абажур.

Дванов сложи хартията на тарабата и написа писмо на Копьонкин.

„Драги другарю Копьонкин! Няма нищо особено. Политиката сега е друга, но правилна. Дай моя кон на някой бедняк, а пък ти продължи…“

Дванов спря. Накъде можеше да върви Копьонкин и да намери място за дълго?

— Как ви е фамилното име? — попита Дванов чевенгуреца.

— Името ми е Чепурни. Но ти пиши — Японеца, целият район ме знае като Японеца.

„Иди при Японеца. Той казва, че при него има социализъм. Ако е истина, пиши ми, а пък аз няма да се върна, макар че не ми се разделя с тебе. И още не зная кое е най-доброто за мене. Няма да забравя нито тебе, нито Роза Люксембург. Твой съратник Александър Дванов.“

Чепурни взе бележката и веднага я прочете.

— Глупости си написал — каза той. — Слабо ти е умственото чувство.

И те се сбогуваха и се разотидоха — Хопнер и Дванов към края на града, а чевенгурецът — към хана.

— Е, как е? — попита Захар Павлович, когато Дванов се върна.

Александър му разказа за новата икономическа политика.

— Загубена работа! — заключи баща му, легнал на кревата. — Това, което не е узряло навреме, залудо е било посято… Когато вземаха властта, обещаха на целия свят всеобщо благо още на другия ден, а сега викаш, че обективните условия ни пречат… И на поповете дяволът им пречеше да стигнат до рая…

Когато Хопнер си стигна до квартирата, всичките болки му минаха.

„Май нещо ми се иска? — мислеше си той. — Баща ми искаше да види Бога наяве, а пък аз искам някакво пусто място, проклето да е, за да направя всичко отначало, според собствения си ум…“

На Хопнер му се искаше не толкова радост, колкото точност.

А Чепурни не се измъчваше за нищо — в неговия град Чевенгур и благото на живота, и точната истина, и скръбта от съществуването си произлизаха от само себе си според нуждата. В хана той сложи сено на коня си и легна да си подремне в каруцата.

„Ще взема аз от този Копьонкин коня и ще го впрегна — предварително реши той. — Защо трябва да го дава на някакъв си бедняк, когато беднякът и без това си има грамадни привилегии, нали тъй!“

На сутринта дворът на хана се изпълни със селски каруци, дошли на пазар. Те бяха докарали по мъничко стока — един крина грухано просо, друг пет стомни мляко, та да не му е жал, ако му ги вземат. На бариерата обаче не ги пресрещна заградителният отряд, затова те чакаха хайка в града. Но кой знае защо, и хайката не започваше, и селяните седяха умърлушени върху стоката си.

— Не ви ли го вземат вече? — попита селяните Чепурни.

— Ами не ни закачиха, не знаем да се радваме ли, да скърбим ли.

— А защо?

— По-добре да ни го бяха взели сега, да не дойде нещо по-лошо! Тъй или иначе тази власт няма да ни остави да живеем без нищо.

„Их, ти, къде го стяга чепикът! — досети се Чепурни. — Да е да ги обявим за дребни помешчици, да насъскаме срещу тях босяците и да ликвидираме за едно денонощие цялата тази дребна буржоазна зараза!“

— Дай да запаля! — помоли го същият възрастен селянин.

Чепурни го погледна навъсено с чужди очи.

— Уж си собственик, а пък просиш от един безимотен…

Селянинът разбра, но скри обидата си.

— Всичко ни взеха по наряд, другарю, ако не беше нарядът, сам щях да си напълня пунгията.

— Ти ще я напълниш! — усъмни се Чепурни. — За изпразване — ще я изпразниш!

Селянинът видя на земята железен клин, слезе от колата и го пъхна в кончова си.

— Зависи кога — с равен глас рече той. — Във вестниците пишат, че другарят Ленин обичал отчетността — значи от калпавите ръце може и цяла торба да се напълни, щом като го ронят по земята.

— И ти ли живееш с торба? — без заобикалки питаше Чепурни.

— Ами да. Наям се и я завържа. А от тебе се сипе, но никой не го прибира. Ние, земляк, и без тебе си знаем, защо залудо ни обиждаш?

Обучен в Чевенгур на голям ум, Чепурни замълча. Въпреки че имаше титлата председател на ревком, Чепурни никога не използваше тази титла. Понякога, като си седеше ей тъй в канцеларията, в главата му идваше жалната мисъл, че в селата живеят хора, които си приличат като две капки вода и не знаят как да продължат живота си, и ако не ги закачаш, тъй и ще си измрат, защото цялата околия май има нужда от неговите умни грижи. Обикаляйки землището на околията, той се беше убедил в собствения ум на всеки гражданин и отдавна бе отменил административната помощ за населението. Възрастният събеседник отново затвърди у Чепурни онова просто чувство, че живият човек е научен от съдбата си още в майчиния корем и няма нужда от надзор.

При излизането от хана помощникът на съдържателя спря Чепурни и му поиска пари за нощуването. Той обаче нямаше пари и не можеше да има — в Чевенгур нямаше бюджет, за радост на губернията, която предполагаше, че там животът върви върху здравите релси на самоиздръжката, а жителите предпочитаха щастливия живот пред какъвто и да било труд, съоръжения и взаимни сметки, заради които се жертва живеещото само веднъж другарско тяло на човека.

Нямаше какво да даде за нощуването.

— Вземи каквото искаш — каза чевенгурецът на помощника.

Същият онзи селянин, който имаше мисли против чевенгуреца, чу разговора и се приближи.

— А каква такса му се полага? — попита той.

— Милион, ако не е спал в стая — определи помощникът.

Селянинът се изви гърбом и свали от шията си скрита под ризата кожена кесия.

— На ти, момче, и пусни човека — подаде парите бившият събеседник на чевенгуреца.

— Аз си гледам службата — извини се помощникът. — Душата ще извадя на човека, но никого няма да пусна, без да си плати.

— Правилно — спокойно се съгласи с него селянинът. — Тук не е степ, а заведение, и хората, и добитъкът еднакво почиват.

Извън града Чепурни се почувства по-свободен и по-умен. Пред него отново се откри успокоителната шир. Чевенгурецът не обичаше горите, възвишенията и зданията, повече му харесваше наклоненият към небето корем на земята, който вдишваше вятъра и се огъваше под тежестта на пешеходеца.

Докато слушаше как секретарят на ревкома му четеше на глас циркулярите, таблиците, въпросите за съставяне на планове и другите държавни материали от губернията, Чепурни все си повтаряше едно и също: „Политика!“ — замислено се усмихваше, защото тайно нищо не разбираше. Скоро секретарят престана да му ги чете и се оправяше с всичките неща без ръководството на Чепурни.

Сега чевенгурецът караше черен кон с бял корем, но не се знаеше чий е той. Чепурни го видя за пръв път на градския площад, където конят гризеше разсада на бъдещия парк, заведе го в хана, впрегна го и потегли. И понеже беше ничий, конят беше още по-скъп и по-мил за чевенгуреца — нямаше кой да се грижи за него освен някой гражданин. Затова всички добичета в чевенгурска околия имаха много добре охранен вид и кръгла обиколка на тялото.

Пътят погълна Чепурни за дълго. Той изпя всички песни, които помнеше наизуст, искаше да помисли за нещо, но нямаше за какво да мисли — всичко беше ясно, оставаше да се действа: да се движи някак си и да мори своя щастлив живот, да не би да стане прекалено добър, но в каруцата беше трудно да се умори. Чевенгурецът скочи от каруцата и затича редом с уморения и запъхтян кон. След като се умори от тичането, се метна на гърба на коня, а каруцата продължаваше да трака отзад празна. Чепурни се обърна към каруцата — тя му се стори лоша и неправилно направена, прекалено тежко се движеше.

— Тпру — каза той на коня и веднага отпрегна каруцата. — Защо трябва да хабя живия живот на коня за една мъртва тежест, кажи, моля ти се! — остави такъмите и потегли, яхнал освободения кон. Стръките на каруцата паднаха и тя легна да чака произвола на първия минаващ селянин.

„В мене и в коня сега тече кръв! — безцелно си мислеше Чепурни, препускайки, лишен от собствени усилия. — Коня на Копьонкин ще трябва да го водя с повод, няма къде да го впрегна.“

Привечер той стигна в някакво малко степно селце, където жива душа нямаше, сякаш всички отдавна бяха измрели. Вечерното небе сякаш беше продължение на степта и конят под чевенгуреца гледаше безкрайния хоризонт като страшна орисия за уморените си крака.

Чевенгурецът почука на нечия мирна врата. От задния вход излезе старец и надникна през плета.

— Отвори портата — каза Чепурни. — Намират ли ти се хляб и вино?

Старецът безстрашно мълчеше и с внимателни и привикнали очи изучаваше ездача. Чепурни се прехвърли през плета и отвори портата. Прегладнелият кон веднага започна да яде под навеса притихналата преди сън трева. Старецът явно се шашна от самоволието на госта и седна на едно повалено дъбче като чужд човек. В къщата никой не посрещна чевенгуреца, там миришеше на чиста суха старост, която вече не се поти и не цапа нещата със следи от развълнуваното тяло. Той намери на полицата къшей хляб, омесен от просени трици и стрита трева, остави половината за стареца, а останалото с усилие изяде.

В началото на нощта старецът влезе в стаята. Чепурни събираше по джоба си трохи от енфие, за да си покиха малко и да не скучае, докато заспи.

— Там твоят кон нещо се дърпа — каза старецът. — Та аз му дадох малко отава… Беше останал един наръч от лани, нека си хапне…

Старецът говореше с немислещ, разсеян глас, сякаш нещо свое си му тежеше на душата. Чепурни застана нащрек.

— Далече ли е от вас до Калитва, дядо?

— За далече, не е далече — отвърна старецът, — а за тебе е по-близко да отидеш там, отколкото да останеш тук…

Чевенгурецът бързо огледа стаята и забеляза ръжена в отвора на пещта — той не си беше взел револвера, защото смяташе, че революцията е вече тишина.

— Кой е у вас? Да няма бандити?

— Два уплашени заека могат вълка да изядат, човече! Навъди се много тъжен народ, а нашето село е край път и за всекиго е удобно да го граби… Та селяните се крият със семействата си по деретата и по далечните ровини, а който се появи тук, не го оставят жив…

Нощта спусна ниско покритото с облаци непрогледно небе. Чепурни излезе от селото в безопасната степна тъмнина и конят тръгна нанякъде, като сам си налучкваше пътя. От земята на гъсти облаци се изпаряваше сочна топлина и щом се надиша с нея, чевенгурецът заспа, прегърнал блуждаещия кон за шията.

Онзи, при когото отиваше, тази нощ седеше зад масата в черновския селсъвет. На масата гореше лампа и осветяваше през прозорците огромната тъмнина. Копьонкин говореше с трима селяни, че социализмът това е водата във високата степ, където така се хаби прекрасна земя.

— Това от деца го знаем, Степан Ефремич — съгласяваха се селяните, те бяха доволни, че ще си побъбрят, защото не им се спеше. — Ти не си тукашен, а веднага забеляза нашата нужда, а кой ти я подсказа? Само че каква ще ни е на нас ползата, щом като този социализъм ще го приготвим даром за съветската власт? Защото там много труд ще трябва да се хвърли, какво ще кажеш?

Копьонкин се ядосваше, че Дванов не е с него, той щеше с мисъл да им докаже социализма.

— Как каква ще бъде? — самостоятелно обясняваше Копьонкин. — На тебе най-напред ще ти стане завинаги спокойно в душата. А сега какво е там?

— Там ли? — събеседникът се спря насред думата си и погледна към гърдите си, като се мъчеше да види какво има вътре. — Там, Степан Ефремич, има само мъка и черно място…

— Ето, виждаш ли? — убеждаваше го Копьонкин.

— Миналата година погребах жена си от холерата — завърши тъжният гражданин, — а тази пролет продоволственият отряд ми изяде кравата… Две седмици войниците живяха в къщата ми, всичката вода от кладенеца ми изпиха. Хората помнят…

— Ами да! — потвърдиха двамата свидетели.

Конят на Копьонкин — Пролетарска сила — през тези седмици, докато стоеше без походи, си отяде хубаво и тялото му набъбна. Нощем цвилеше от неизразходваната сила и копнеж по степта. Денем мъжете идваха в двора на селсъвета и по няколко пъти обикаляха Пролетарска сила. Пролетарска сила навъсено гледаше своите зрители, вдигаше глава и мрачно се прозяваше. Селяните почтително се отдръпваха пред тъгуващото животно, а след това говореха на Копьонкин:

— Ама че кон имаш, Степан Ефремич! Цена няма — цял Драбан Иванич!

Копьонкин отдавна знаеше цената на коня си:

— Класов кон, по съзнание е по-революционен от вас!

Понякога Пролетарска сила почваше да руши бараката, в която стоеше без работа. Тогава на входната площадка излизаше Копьонкин и кратко заповядваше:

— Престани, скитнико!

Конят притихваше.

От близостта с Пролетарска сила конят на Дванов съвсем изпосталя, обрасна с дълга козина и взе да се стряска дори от случайна лястовичка.

— Този кон си иска грижовни ръце — разсъждаваха посетителите на селсъвета. — Иначе ще стане за нищо.

На длъжността председател на селсъвета Копьонкин не откри да има преки задължения. Всеки ден в селсъвета идваха мъжете да си поприказват. Копьонкин слушаше разговорите, но почти не им отговаряше и само стоеше на стража на революционното село в случай на бандитски нападения, но бандитите като че ли бяха онемели.

На общоселското събрание той обяви веднъж завинаги:

— Съветската власт ви даде благо, използвайте го, без да оставяте за враговете. Вие самите сте хора и другари, аз няма да ви давам акъл и недейте да ми идвате в селсъвета с домашната си злоба. Моята работа е проста — да пресичам още в зародиш всякакви попълзновения…

Селяните от ден на ден все повече уважаваха Копьонкин, защото не споменаваше нито за наряди, нито за трудова повинност, а книжата от околийския ревком складираше на купчина до идването на Дванов. Грамотните селяни попрочитаха тези книжа и съветваха Копьонкин да ги унищожи без изпълнение.

— Сега на всяко място може да се организира власт и никой няма да я упрекне — говореха те, — чете ли новия закон, Степан Ефремич?

— Не, а защо? — отвърна Копьонкин.

— Как тъй, самият Ленин го обяви! Сега власт е местната сила, а не горната!

— Тогава околията е недействителна за нас — направи си извод Копьонкин. — Според закона тези книжа трябва да се хвърлят.

— Съвсем законно — подкрепиха го присъстващите. — Я да си ги разделим на порции, та да си свиваме цигари.

Новият закон се хареса на Копьонкин и той се заинтересува дали може да се организира съветска власт на открито място — без постройки.

— Може — отвърнаха неговите мислещи събеседници. — Трябва само наблизо да има беднотия, а някъде по-надалече — бяла гвардия…

Копьонкин се успокояваше. Тази нощ разговорите завършиха в полунощ — газта в лампата догоря.

— Малко газ дават от околията — съжалиха разотиващите се селяни, които не се бяха изприказвали. — Лошо ни служи държавата. Я виж, изпратили цяло шише мастило, а то дори не ни потрябва. По-добре да бяха изпратили газ или олио.

Копьонкин излезе на двора да погледа нощта — той обичаше тази стихия и винаги, преди да си легне, я наблюдаваше. Пролетарска сила усети другаря си и тихо изпръхтя. Копьонкин чу коня и пред него отново се появи мъничката жена, като безвъзвратно съжаление.

Сега тя лежеше самотна някъде под тъмното вълнение на пролетната нощ, а в килера се търкаляха празните й обувки, с които е ходила, когато е била топла и жива.

— Роза! — каза Копьонкин със своя втори мъничък глас.

Конят зацвили в бараката, сякаш видя път, и прасна с копито пречницата, с която се залостваше. Той се канеше да изскочи сред непроходимото пролетно ширине и да се понесе напреки към германските гробища — най-хубавата земя за Копьонкин; тежката тревога, която се трупаше в Копьонкин под грижите на председателската бдителност и другарската преданост към Дванов, вече тихо излизаше наяве. Понеже знаеше, че Копьонкин е наблизо, конят започна да буйства в бараката, да стоварва върху стените и мандалата тежката грамада от чувства, сякаш точно той обичаше Роза Люксембург, а не Копьонкин.

Ревност обзе Копьонкин.

— Престани, скитнико — каза той на коня, усещайки в себе си топла вълна от позор.

Конят изпръхтя и стихна, превръщайки страстите си във вътрешно клокочене в гърдите.

По небето страшно се носеха парцаливи черни облаци — остатъци от далечен пороен дъжд. Горе навярно духаше мрачен нощен вихър, а долу беше мирно и безшумно, дори се чуваше как се въртят кокошките на съседите и как скърцат плетищата от движението на дребните безвредни буболечки.

Копьонкин се опря с ръка на кирпичената стена и сърцето му замря — беше изгубило твърдата си воля.

— Роза! Роза, моя Роза! — прошепна си той, за да не го чуе конят.

Но конят го гледаше с едното око през пролуката и дишаше върху дъската толкова сухо и горещо, че дървото се разсъхваше. Като забеляза наведения и премалял Копьонкин, конят натисна с муцуна и с гърди подпорната греда и събори цялата постройка върху задницата си. От неочаквания нервен ужас Пролетарска сила зарева като камила, метна със задницата си цялото притискащо го устройство на бараката и се хвърли към Копьонкин, готов да препуска, да гълта въздух с пяна на уста и да усеща невидимите пътища.

Лицето на Копьонкин веднага изсъхна и през гърдите му мина вятър. Без да оседлае коня, той се метна на него и се зарадва. Пролетарска сила устремно се понесе извън селото; понеже поради тежкото си тяло не можеше да скача, конят събаряше с предните си крака плетищата на хамбарите и стоборите, а после ги прекрачваше по своето направление. Копьонкин се развесели, сякаш до срещата му с Роза Люксембург оставаше едно денонощие езда.

— Славно се пътува! — гласно каза Копьонкин, като дишаше късната нощна влага и вдъхваше миризмите на поникващите от земята треви.

Конят разхвърляше топлината на собствените си сили в следите от копита и бързаше да излезе в открито пространство. Копьонкин усещаше как от скоростта сърцето му се издига към гърлото и теглото му намалява. Да беше още малко по-бърз, Копьонкин щеше да запее от облекчено щастие, но Пролетарска сила беше прекалено пълен за дълго препускане и скоро тръгна с обичайния си солиден ход. Не се виждаше дали под коня има път, или няма, само краят на земята се освежи от светлина и Пролетарска сила искаше по-скоро да стигне до този край, защото смяташе, че точно там трябва да отиде Копьонкин. Степта не свършваше никъде, само към сведеното небе се спускаше дълъг плавен наклон, който нито един кон досега не беше успял да извърви до края. От двете страни от далечните падини се вдигаше студена влажна пара и пак оттам се извисяваше на бавни стълбове дим от комините на изгладнелите села. На Копьонкин му харесваха и парата, и димът, и непознатите, вече наспали се хора.

— Радост от живота! — говореше си той, а студът се пъхаше в шията му като дразнещи трохи хляб.

Сред ивицата светлина в далечината отчетливо стоеше човек и се чешеше с ръка по главата.

— Намерил място да се почеше! — осъди човека Копьонкин. — Сигурно има там някаква работа, та стои в зори сред полето и не спи. Щом стигна до него, ще взема да му поискам документите — ще му изкарам акъла!

Но Копьонкин го очакваше разочарование — човекът, който се чешеше в светлината на изгрева, нямаше дори следа от джобове или някакви прорези, където да пази необходимите му документи. Копьонкин стигна до него след половин час, когато слънчевата светлина вече шумеше по цялото небе. Човекът седеше на една изсъхнала могилка и старателно изчопляше от вдлъбнатините на тялото си мръсотията, сякаш на Земята нямаше вода за къпане.

— Иди го организирай такъв дявол! — рече си Копьонкин и не му провери документите, защото си спомни, че и той самият няма никаква бланка освен зашития в шапката му портрет на Роза Люксембург.

В далечината, в развълнуваната мъгла от въздишащата пръст, стоеше и не мърдаше кон. Краката му бяха прекалено къси, за да може Копьонкин да повярва, че конят е жив и истински, а до шията му немощно беше се долепил някакъв мъничък човек. Със звънлив юнашки възторг Копьонкин извика: „Роза!“ И Пролетарска сила леко и бързо понесе пълното си тяло по калта. Мястото, където неподвижно стоеше късокракият кон, се оказа някога пълноводен, но сега изчезнал яз и краката на коня бяха затънали в тинестия нанос. Човекът върху коня дълбоко спеше, всеотдайно прегърнал шията на коня си като тялото на предана и нежна приятелка. Конят наистина не спеше и доверчиво гледаше Копьонкин, без да очаква нещо лошо за себе си. Спящият човек дишаше неравномерно и радостно се смееше от дъното на гърлото си — вероятно в момента участваше в щастливите си сънища. Копьонкин огледа подробно целия човек и не почувства в него свой враг — шинелът му беше прекалено дълъг, а лицето му дори насън беше готово за революционен подвиг и за нежно всемирно съжителство. Самата личност на спящия не притежаваше особена красота, само пулсирането в жилите на мършавата шия караше Копьонкин да мисли, че човекът е добър, безимотен и жалостив. Той свали шапката на спящия и я огледа отвътре — там имаше зацапана от пот старинна лентичка с надпис: „Г. Г. Брейер, Лодз“.

Копьонкин пак сложи шапката върху спящата глава, която не знаеше изделието на какъв капиталист носи.

— Ей — рече Копьонкин на спящия, който престана да се усмихва и стана по-сериозен. — Защо не си смениш буржоазната шапка?

Човекът постепенно се събуждаше, завършвайки набързо увлекателните сънища, в които той виждаше доловете близо до родното си място и в тези долове в щастлива теснотия се гушеха познатите хора на спящия, умрели от труд и беднотия.

— Скоро в Чевенгур за миг ще ти направят каквато щеш шапка — каза събудилият се. — Вземи с връв мярка от собствената си глава.

— А ти кой си? — с хладнокръвно равнодушие попита Копьонкин, отдавна свикнал с човешките маси.

— Ами наблизо оттука живея, аз съм чевенгурският Японец, член на партията. Отбих се насам при другаря Копьонкин, да взема един ездитен кон, а пък то и коня уморих, и аз съм заспал върху него.

— Какъв член на партията си ти бе, дяволе? — разбра го Копьонкин. — На тебе ти е нужен чуждият кон, а не комунизъм.

— Не е вярно, не е вярно, другарю — обиди се Чепурни. — Щях ли да посмея да взема коня преди комунизма? Ние комунизъм вече си имаме, но конете в него са малко.

Копьонкин погледна изгряващото слънце — такава голяма гореща топка и толкова леко плува към пладнето, значи в живота не всичко е толкова трудно и толкова тежко.

— Значи вече си се справил с комунизма?

— Охо, какво приказваш? — възкликна оскърбен чевенгурецът.

— Значи само шапките и яздитните коне не ви стигат, а всичко друго е в изобилие.

Чепурни не можа да скрие своята яростна любов към Чевенгур. Той си свали шапката и я хвърли в калта, после извади бележката на Дванов за получаване на коня и я унищожи на четири части.

— Не, другарю, Чевенгур не събира имущество, а го унищожава. Там живее общ, и то отличен човек и — вземи си бележка — без никакъв скрин в стаята, напълно обаятелно един за друг. А това за коня аз само така го казах: бях в града и в градския съвет получих предразсъдък, а в хана — чужди въшки, какво да прави човек, кажи де!

— Тогава покажи ми Чевенгур — каза Копьонкин. — Има ли там паметник на другарката Роза Люксембург? Май не сте се сетили, мазнико?

— Как така, има, разбира се, в един селски населен пункт има паметник от самороден камък. Там в цял ръст другарят Карл Либкнехт държи реч на масите… Тях ги измислихме извън реда, ако умре още някой, и него няма да го пропуснем!

— А какво мислиш — попита Копьонкин, — бил ли е другарят Либкнехт за Роза това, което е мъжът за жената, или на мене само така ми се струва?

— Само така ти се струва — успокои го чевенгурецът. — Че те са съзнателни хора! Нямат време — когато мислят, не се любят. Това да не съм ти аз или ти, кажи де!

Роза Люксембург стана още по-мила за Копьонкин и сърцето му се изпълни с неуморно влечение към социализма.

— Кажи какво има в твоя Чевенгур, социализъм на вододелите или само последователни стъпки към него? — Копьонкин питаше вече с друг глас, както си след петгодишна безмълвна раздяла пита срещнатият брат, жива ли е още майка му, и вярва, че старата вече е умряла.

Чепурни, който живееше при социализма, отдавна беше отвикнал от бедственото безпокойство за беззащитните и любимите — в Чевенгур той беше демобилизирал обществото едновременно с царската армия, защото никой не искаше да си изразходва тялото за невидимото общо благо, всеки искаше да види живота си възвърнат от близките му другари.

Чевенгурецът спокойно си помириса енфието и едва след това се разсърди:

— Ти ми натякваш за високите вододели? А според тебе ниските места в чии ръце ще отидат, на помешчиците ли? У нас, в Чевенгур, навсякъде е социализъм, всяка бабунка е международно имущество! При нас има високо превъзходство на живота!

— А добитъкът чий е? — питаше Копьонкин и с цялата натрупана в тялото си сила съжаляваше, че не на него и на Дванов се падна да основат светлия свят покрай пътя към Роза, а на ей този дребен на ръст човек.

— Ние скоро ще пуснем сред природата и добитъка — отвърна чевенгурецът, — той също е почти човек, чисто и просто от многовековното потискане добитъкът е изостанал от човека. А и той има желание да бъде човек!

Копьонкин погали Пролетарска сила, защото чувстваше коня равен на себе си. Той и по-рано знаеше това, само че мисълта му не беше силна като на чевенгуреца, затова много от чувствата на Копьонкин си оставаха неизразени и се превръщаха в мъка.

Иззад чупката на степта, на линията между земята и небето, се показаха каруци и тръгнаха напреки на погледа на Копьонкин, те отнасяха със себе си мъничките селски хора покрай облаците. Каруците вдигаха прах, значи там нямаше дъжд.

— Тогава отиваме в твоя край! — каза Копьонкин. — Да погледнем фактите!

— Отиваме — съгласи се Чепурни. — Разтъжих се аз за моята Клабздюша!

— Каква е тя, съпруга ли ти е?

— Ние съпруги нямаме, останаха ни само съратничките.