Андрей Платонов
Чевенгур (15)

И отново двамата пътуваха на конете и слънцето изгряваше над немотията на страната.

Дванов наведе глава, съзнанието му се смали от еднообразното движение по равно място. И онова, което Дванов усещаше сега като свое сърце, беше бент, който постоянно потръпваше от напора на надигащото се езеро на чувствата. Чувствата се качваха високо по сърцето и падаха от другата му страна, вече превърнати в поток от облекчаваща мисъл. Но над бента винаги гореше дежурната светлина на онзи страж, който не взема участие в човека, а само подрямва в него за мизерна заплата. Тази светлина помагаше понякога на Дванов да види и двете пространства — надигащото се топло езеро на чувствата и дългата бърза мисъл зад бента, охлаждаща се от собствената си скорост. Тогава Дванов изпреварваше работата на сърцето, което подхранваше, но и забавяше съзнанието му, и можеше да бъде щастлив.

— Да подкараме в тръс, другарю Копьонкин! — каза Дванов, препълнен от силата на нетърпението за своето бъдеще, което го очакваше зад този път. В него се събуди детската радост да забива гвоздеи в стените, да прави от столовете кораби и да разглобява будилниците, за да види какво има вътре. Над сърцето му трептеше онази мигновена плашеща светлина, която се случва в задушните летни нощи в полята. Може би в него живееше абстрактната любов от младостта, превърнала се в част от тялото, или продължаващата се сила от раждането. Но благодарение на нея Дванов можеше допълнително и внезапно да види неясните явления, безследно плаващи в езерото на чувствата. Той огледа Копьонкин, който пътуваше със спокоен дух и равномерна вяра към близката лятна страна на социализма, където от приятелските сили на човечеството ще оживее и ще стане жива гражданката Роза Люксембург.

Пътят вече вървеше по продължаващо много версти нанадолнище. Човек имаше чувството, че ако се засили, ще се откъсне от земята и ще полети. В далечината замря преждевременно паднал здрач над тъмна и тъжна долина.

— Калитва! — посочи нататък Копьонкин и се зарадва, сякаш беше стигнал до самата нея. Конниците вече бяха жадни и плюеха долу само бели полусухи слюнки.

Дванов се загледа в белия ландшафт пред тях. И земята, и небето бяха чак уморяващо нещастни — тук хората живееха отделно и не действаха, както гаснат дърва, несложени в огъня.

— Това се казва суровина за социализма! — изучаваше края Дванов. — Нито едно съоръжение, само мъката на природата сираче!

Пред село Стара Калитва конниците срещнаха човек с торба. Той свали шапка и се поклони на ездачите — по стар спомен, че всички хора са братя. И Дванов, и Копьонкин му отвърнаха с поклон, а и на тримата им стана приятно.

„Другарите са тръгнали да грабят, няма свършване за тях!“ — рече си човекът с торбата, когато отмина достатъчно далече.

В края на селото стояха на пост двама селяни, единият с прерязана пушка, другият — с кол от плета.

— Какви сте вие? — попитаха те приближилите се Дванов и Копьонкин.

Копьонкин задържа коня, като напрегнато размишляваше какво значи този военен пост.

— Ние сме международни! — припомни си Копьонкин титлата на Роза Люксембург: международен революционер.

Часовите се замислиха.

— Да не сте евреи?

Копьонкин хладнокръвно извади сабята, но така бавно, че селяните от поста не повярваха на заплахата.

— Ще те пречукам на място за такива думи — произнесе Копьонкин. — Знаеш ли кой съм аз? На ти документите…

Копьонкин бръкна в джоба си, но никога не беше имал документи или каквито и да било книжа. В джоба си напипа само трохи от хляб и други боклуци.

— Полкови адютанте! — обърна се към Дванов Копьонкин. — Покажи на патрула нашите писъмца…

Дванов извади плика, в който и той не знаеше какво има, но вече трета година го носеше навсякъде, и го хвърли на охраната. Часовите сграбчиха плика, зарадвани на редкия случай да изпълнят служебния си дълг.

Копьонкин се наведе и със свободно майсторско движение изби със сабята си пушката от ръцете на часовия, без ни най-малко да го рани. Копьонкин имаше революционна дарба.

Часовият изправи засегнатата си ръка.

— Какво правиш, глупако, и ние не сме червени…

Копьонкин се преобрази:

— Много ли войска имате? Какви сте вие?

Селяните мислеха и тъй, и иначе, но отговаряха честно:

— Стотина души, ама пушките ни са двайсетина… Гостува ни Тимофей Плотников от Долни чифлици. Вчера продоволственият отряд отстъпи с жертви…

Копьонкин им посочи пътя, по който беше пристигнал:

— Ходом марш нататък, щом срещнете полка, доведете го при мене. Къде е щабът на Плотников?

— При църквата, в двора на кмета — казаха селяните и тъжно погледнаха към родното си село, желаейки да избягнат събитията.

— Хайде, вървете бодро! — заповяда им Копьонкин и удари коня с ножницата.

Ниско зад плета клечеше жена, вече готова да умре. Онова, заради което беше излязла, се бе спряло в нея насред път.

— Капеш ли, бабо? — подвикна й Копьонкин.

Жената не беше бабичка, а миловидна възрастна жена.

— А ти вече си окапал, мръсен глупако! — люто се разсърди жената и стана с разперена пола и злобно лице.

Конят на Копьонкин изведнъж престана да е тромав и се понесе в луд галоп, вдигайки високо предните си крака.

— Другарю Дванов, гледай ме мене и не изоставай! — извика Копьонкин, а готовата му сабя блестеше във въздуха.

Пролетарска сила тежко удряше земята; Дванов чуваше как звънтят стъклата на селските къщи. Но на улиците нямаше никого, дори кучета не се нахвърлиха върху ездачите.

Копьонкин минаваше улиците и кръстовищата на огромното село и се движеше по направление към църквата. Но Калитва беше се заселвала на семейни гнезда четиристотин години и някои улици бяха преградени от неочаквани напречни къщи, а други се задънваха от нови дворове и излизаха в полето като тесни летни проходи.

Копьонкин и Дванов попаднаха в плетеница от улички и се завъртяха на място. Тогава Копьонкин отвори една порта и се понесе в обход през харманите. Селските кучета отначало предпазливо и самотно залаяха, а после се обадиха оттук-оттам и възбудени от собственото си множество, залаяха всички заедно — от единия до другия край.

Копьонкин извика:

— Другарю Дванов, сега карай направо…

Дванов разбра, че трябва да прекосят селото и да изскочат в степта на отвъдната страна. И не улучи: след като излезе на една широка улица, Копьонкин препусна право по нея навътре в селото.

Ковачниците стояха затворени, а къщите мълчаха изоставени. Срещнаха само един старец, който оправяше нещо до плета, но не се обърна към тях, вероятно беше свикнал на всякакви безредици.

Дванов чу слаб шум. Той си помисли, че някой люлее езика на църковната камбана и леко докосва с него по метала.

Улицата зави и се показа тълпа народ пред една мръсна тухлена сграда, в каквито се помещаваха по-рано казионните питиепродавници.

Народът шумеше с един дебел пресипнал глас. До Дванов достигаше само безмълвен шум.

Копьонкин обърна свитото си отслабнало лице.

— Стреляй, Дванов! Сега всичко ще бъде наше!

Дванов стреля два пъти някъде към църквата и усети, че крещи след Копьонкин, който вече вдъхновяваше сам себе си с размахването на сабята. Тълпата селяни се олюля като равна вълна, освети се от обърнатите назад чужди лица и взе да пуска от себе си потоци бягащи хора. Други затъпкаха на едно място, хващайки на помощ съседите си. Тъпчещите на едно място бяха по-опасни от бягащите — те бяха затворили страха натясно и пречеха на храбрите да се разгърнат.

Дванов усети мирния аромат на село — миризма на изгоряла слама и топло мляко — и от този аромат го заболя коремът; вече не можеше да изяде дори щипка сол. Той се уплаши, че ще вземе да умре в големите топли ръце на селото, да се задуши в дъха на мирните овчи кожуси на хора, които побеждават врага не с ярост, а чрез струпване накуп.

Но Копьонкин, кой знае защо, се зарадва на тълпата и вече се надяваше на победата си.

Изведнъж от прозорците на къщата, пред която се мятаха хората, блесна припрян залп от разнокалибрени пушки — всички звуци на отделните изстрели бяха различни.

Копьонкин изпадна в самозабрава, която затваря чувството за живот на тъмно място и не му позволява да се бърка в смъртните работи. С лявата си ръка той стреля към къщата и строши стъклото на прозореца.

Дванов се озова пред вратата. Оставаше само да слезе от коня и да нахълта вътре. Той стреля във вратата — вратата бавно се отвори от тласъка на куршума и Дванов тичешком влезе вътре. В пруста миришеше на лекарство и на мъката на неизвестен беззащитен човек. В килера лежеше ранен в предишните боеве селянин. Дванов не го позна и нахлу през кухнята в стаята. В стаята стоеше прав възрижав мъж, вдигнал здравата си дясна ръка, а лявата с нагана беше отпусната — от нея рядко капеше кръв, както влагата от листата след дъжд, и отмерваше тъжната сметка на този човек.

Прозорецът на стаята беше избит, а Копьонкин го нямаше.

— Хвърли оръжието! — каза Дванов.

Бандитът прошепна нещо от уплаха.

— Хайде! — ядоса се Дванов. — С куршум ще го избия от ръката ти!

Селянинът хвърли револвера в кръвта си и погледна надолу. Той съжали, че трябваше да намокри оръжието, а не да го даде сухо — тогава по-лесно щяха да му простят.

Дванов не знаеше какво да прави по-нататък с ранения пленник и къде е Копьонкин. Той си пое дъх и седна на плюшеното кулашко кресло. Мъжът стоеше пред него и не можеше да движи увисналите си ръце. Дванов се учуди, че не прилича на бандит, а на обикновен селянин, и то надали богат.

— Седни! — каза му Дванов. Селянинът седна. — Кулак ли си?

— Не, ние тук сме последните хора — убедително каза истината човекът. — Кулакът не воюва, той има много зърно, няма да му го вземат всичкото…

Дванов му повярва и се уплаши. Той си спомни мислено селата, през които беше минал, населени с тъжни и бледи хора.

— Можеше да стреляш в мене с дясната ръка, бяха ти ранили само лявата.

Бандитът гледаше Дванов и бавно мислеше — не за спасението си, а за да си спомни цялата истина.

— Аз съм левак. Не успях да изскоча, а казаха, че настъпва полк, обидно ми стана да умирам сам…

Дванов се развълнува — той можеше да мисли при всички положения. Този селянин му подсказваше някаква безплодност и скръб на революцията, която стои по-високо от нейния млад ум — Дванов вече чувстваше тревогата на бедните села, но не би могъл да я напише с думи.

„Глупост! — мълчаливо се колебаеше Дванов. — Трябва да се разстреля, като дойде Копьонкин. Тревата расте и също разрушава почвата, революцията е насилствено нещо и сила на природата… Мръсник си ти!“ — веднага и без последователност се промени съзнанието на Дванов.

— Върви си вкъщи! — заповяда той на бандита. Бандитът тръгна към вратата заднишком, като гледаше нагана в ръката на Дванов с хипнотизирани изцъклени очи. Дванов се досети и нарочно не скри револвера, за да не се помръдне и не уплаши човека.

— Стой! — извика Дванов. Селянинът покорно спря. — Имаше ли при вас бели офицери? Кой е този Плотников?

Бандитът премаля и с мъка се стараеше да се овладее.

— Не, никого нямаше… — тихо отговори селянинът, страхувайки се да не излъже. — Кълна ти се, мили човече, никого нямаше… Плотников е мъж от нашите махали…

Дванов виждаше, че от страх бандитът не лъже.

— А ти недей се страхува. Върви си спокойно у дома.

Бандитът повярва на Дванов и си тръгна.

На прозореца издрънчаха остатъците от стъклата — със степен ход пристигна Пролетарска сила на Копьонкин.

— Ти къде отиваш? Кой си ти? — чу Дванов гласа на Копьонкин. Без да слуша отговора, Копьонкин вкара пленения бандит в килера. — Знаеш ли, другарю Дванов, за малко не спипах техния Плотников — съобщи Копьонкин, като гърдите му клокочеха от възбуда. — Двама техни мръсници ми избягаха, ама конете им добри! С моя трябва да се оре, а аз воювам с него… Макар че голям късмет имах с него — съзнателно животно!… А сега какво, трябва да свикваме събрание…

Копьонкин се качи на камбанарията и би тревога. Дванов излезе на входната площадка и зачака да се съберат селяните. В далечината по средата на улицата изскачаха деца, поглеждаха към Дванов и пак се скриваха. Никой не се отзоваваше на шумния срочен призив на Копьонкин.

Към входа се приближи червенокос мъж с престилка и без шапка, вероятно ковач.

— Какво безпокоите хората? — направо попита той. — Вървете си по пътя, другарчета. Има в наше село десетина глупаци и те са ви цялата опора тук…

Дванов също направо го помоли да каже от какво е обиден на съветската власт.

— Затова ще изгинете, защото първо стреляте, пък после питате — злобно отвърна ковачът. — Чудна работа! Земята ни дадохте, а житото ни вземате до последното зърно. Да се задавиш дано от такава земя! От тази земя на селянина му остана само хоризонтът. Кого мамите?

Дванов му обясни, че нарядът отива за кръв на революцията и за подхранване на нейните бъдещи сили.

— Остави тази работа! — убедено отвърна ковачът. — Една десета от народа са или глупаци, или скитници, кучи синове, те никога през живота си не са работили селска работа, ще тръгнат след когото щеш. И цар да имаше, и за него щеше да се намери партийна ядка. И в партията ви са все такива негодни хора… Казваш, че житото било за революцията! Глупак си ти, ами народът умира… на кого ще остане твоята революция? А казват, че войната била напълно свършила…

Ковачът престана да говори, защото се сети, че пред него стои също такъв странен човек, каквито са всички комунисти — уж нормален човек, пък действа против простия народ.

Дванов неочаквано се усмихна на мисълта на ковача: има приблизително десет процента чешити сред народа, които за всякаква работа са готови да тръгнат — и на революция, и в манастир да се молят.

Дойде Копьонкин, който на всички упреци на ковача отговаряше ясно:

— Мръсник си ти, чичо! Сега живеем всички равно, а ти искаш работникът да не яде, а ти да си вариш от житото ракия!

— Равно, ама не гладко! — отмъщаваше си ковачът. — Какво разбираш ти от равен живот! Аз, откакто съм се оженил, мисля за тази работа: излиза, че все разни серсеми са ни командвали, а народът никога не е вземал властта; той, приятелче, си е имал по-сериозна работа — хранил е безплатно глупаците…

Ковачът се покиска с умен глас и си сви цигара.

— А ако се отменят нарядите? — постави въпроса Дванов.

Ковачът като че ли се зарадва, но пак се навъси.

— Не може да бъде! Вие ще измислите нещо още по-лошо. Нека си остане старото нещастие, още повече че селяните се научиха да си пазят хляба…

— Него нищо не го интересува, мръсникът си е мръсник! — оцени събеседника си Копьонкин.

Към къщата взеха да се примъкват хора, дойдоха седем-осем души и седнаха настрани. Дванов отиде при тях — оказа се, че това са оцелелите членове на партийната ядка в Калитва.

— Започвай реч! — подиграваше се ковачът. — Всички серсеми са тук, само неколцина липсват…

Ковачът помълча, а после пак на драго сърце заговори:

— Я ме слушай. В наше село има пет хиляди души — и малки, и големи. Започни. А пък аз ще ти поврачувам: вземи една десета част от възмъжалите и когато в партийната ядка има толкова, тогава ще свърши цялата революция.

— Защо? — не разбра какво значи сметката му Дванов.

Ковачът разпалено обясни:

— Тогава всички серсеми ще отидат при властта, а народът ще си заживее, както си знае — и за двете страни удоволствие…

Копьонкин предложи на събранието, без да губи нито минута, да преследва Плотников, за да го ликвидира, преди още да е събрал нова жива банда. Дванов научи от селските комунисти, че Плотников е искал да обяви в Калитва мобилизация, но от това нищо не излязло. Тогава два дни се провеждали събрания, където Плотников увещавал всички да се запишат доброволци. И днес, когато нападнаха Дванов и Копьонкин, се провеждало такова събрание. Плотников познавал най-точно селяните, бил безстрашен човек, верен на съселяните си и поради това враждебен на целия останал свят. Селяните го уважавали вместо починалия поп.

По време на събранието дотичала една жена и викнала:

— Хора, червените са край село, цял полк препуска насам!

А когато Копьонкин и Дванов се показали на улицата, всички помислили, че това е полкът.

— Да вървим, Дванов! — на Копьонкин му бе омръзнало да слуша. — Накъде води този път? Кой ще дойде с нас?

Комунистите се смутиха.

— Това е пътят за село Черновка… Никой от нас, другари, няма кон…

Копьонкин махна към тях с отказваща ръка.

Ковачът погледна бдително Копьонкин и отиде при него.

— Хайде сбогом, а! — и му подаде обширната си ръка.

— Сбогом поне на теб — отвърна му с подаване на ръка Копьонкин. — Помни ме — ако речеш да мърдаш, ще се върна и ще те пречукам!

Ковачът не се уплаши:

— Запомни ме, запомни ме, презимето ми е Сотик. Само аз съм с такова име тук. Когато работата тръгне умната, аз пръв ще тръгна с ръжена. А кон ще се намери, че тези, виждаш ли ги, кучи синове, коне нямат…

Село Калитва живееше на склона от степта към долината. А самата долина на река Черна Калитва представляваше плътен гъстак от блатни храсталаци.

Докато хората спорели и се тъпчели помежду си, природата си вършела вековната работа — реката застаряла, девствените треви от нейната долина били покрити със смъртоносната течност на блатата, през които си пробивали път само твърдите остриета на тръстиката.

Мъртвото руно на долината сега слушаше само безчувствените песни на вятъра. В края на лятото тук се водеше непосилната борба на отслабналото речно течение с пясъчните наноси от деретата, които завинаги прерязваха пътя на реката към далечното море.

— Я погледни наляво, другарю Дванов — посочи Копьонкин към синята долина. — Идвал съм тук още като момче с баща си. На цяла верста оттук се носеше приятна миризма на трева, а сега дори водата гние…

Дванов рядко беше срещал в степта такива дълги тайнствени долини. Защо, когато умират, реките спират водата си и покриват крайбрежните тревисти площи с такъв непроходим мочурляк? Сигурно целият край около долините обеднява от смъртта на реките. Копьонкин разказа на Дванов колко добитък и птици са имали по-рано селяните по тукашните места, когато реката била свежа и жива.

Смрачаващият се вечерен път водеше все покрай погиналата долина. От Калитва до Черновка имаше само шест версти, но конниците забелязаха Черновка едва когато слязоха на нечий харман. По онова време Русия се хабеше, за да освети пътя на всички народи, но за себе си в къщите не държаха светлина.

Копьонкин отиде да разбере кой държи властта в селото, а Дванов остана с конете край селото.

Настъпваше нощ — тъмна и скучна. От такива нощи се боят децата, които за пръв път са видели кошмарни сънища — тогава те не заспиват и следят майка им да не заспи, а да ги пази от ужаса.

Но възрастните хора са сираци и Дванов стоеше днес сам край враждебното село и наблюдаваше влажната степна нощ и прохладното небесно езеро над главата си.

Той се разхождаше напред и пак се връщаше, ослушваше се в тъмнината и броеше бавното време.

— Едва те намерих — отдалече му каза невидимият Копьонкин. — Доскуча ли ти? Сега ще си пийнем млекце.

Копьонкин нищо не беше научил — кой държи властта в селото и тук ли е Плотников. Затова пък беше намерил някъде кана с мляко и комат хляб.

След като хапнаха, Копьонкин и Дванов тръгнаха към селсъвета. Копьонкин намери къщата с фирмата на съвета, но там беше пусто, вехто и мастилницата беше без мастило. Копьонкин бъркаше в нея с пръст и проверяваше дали функционира местната власт.

Сутринта дойдоха четирима възрастни мъже и почнаха да се оплакват, че всички власти ги изоставили, станало страшно за живеене.

— Искаме поне някого — молеха селяните. — Че тук живеем настрана, съседите се хващат гуша за гуша. Че то може ли без власт. И вятърът не почва да духа без начало, а ние живеем без причина.

В Черновка имало много власти, но всички се пръснали. Съветската власт също се разпаднала от само себе си. Селянинът, избран за председател, престанал да действа. „Малко ми е — рекъл — уважението, всички ме познават, а власт без уважение не бива.“ И престанал да идва в селсъвета на работа. Черновчани ходили в Калитва, за да докарат за председател непознат човек, когото заради това всички да уважават. Но и така нищо не излязло. В Калитва им казали, че няма инструкции за преселване на председатели от чуждо място — изберете си достойни от своето общество.

— Ами като нямаме достойни! — наскърбили се черновчани. — Ние всичките сме си лика-прилика… единият е крадец, другият мързеливец, а на трети жена му лоша, скрила му панталоните… Какво ще правим сега?

— Скучно ли ви е да живеете? — съчувствено ги попита Дванов.

— Пълно задръстване! Пътници разправяха, че по цяла Русия станало културно белосване, а нас ни отминаха, обидиха ни.

През прозорците на съвета миришеше на влажен тор и на топла, изорана земя. Този старинен селски въздух напомняше за покой и размножение и говорещите постепенно млъкнаха. Дванов излезе навън, за да нагледа конете. Там го зарадва едно измършавяло, нуждаещо се врабче, което работеше с човка в тлъста конска фъшкия. Дванов половин година не беше виждал врабчета и нито веднъж не беше си спомнил къде ли са се приютили те на този свят. Много хубави неща бяха минали покрай тесния, беден ум на Дванов, дори собственият му живот често заобикаляше ума му, както реката — камък. Врабчето прелетя на плета. От съвета излязоха селяните, които скърбяха за властта. Врабчето хвръкна от плета и летейки, изпя сивата си бедняшка песен.

Един от селяните се приближи към Дванов — сипаничав и неял, един от онези, които никога няма да ти кажат направо какво искат, а ще поведат разговор отдалече за разни средни предмети, като съсредоточено опипват характера на събеседника си — дали позволява да бъде помолен за облекчение. С него можеше да си говориш цяла нощ — че на земята православието е разклатено, а всъщност да му е необходим дървен материал за строеж. Той вече си е отсякъл мертеци в бившата държавна вила, но пак иска да помоли за дървен материал, само за да провери косвено какво ще му правят за предишното самоволие.

Приближилият се към Дванов селянин по нещо приличаше на хвръкналото врабче — по лице или поведение: гледа на живота си като на престъпно занимание и всеки момент очаква наказание от властта.

Дванов помоли селянина да му каже веднага и открито какво иска. Но Копьонкин чу Дванов през единичната рамка на прозореца и го предупреди, че така селянинът никога нищо няма да му каже: ти, каза, води разговори ходом, другарю Дванов.

Селяните се засмяха и разбраха, че пред тях стоят безопасни, непотребни хора.

Заговори сипаничавият. Той беше бекярин и по общественото решение трябваше да се грижи за чуждите интереси.

Полека-лека разговорът стигна до калитвинските имоти, съседни на черновските. След това преминаха на спорната горичка и се спряха на властта.

— На нас хем ни трябва власт, хем не ни трябва — обясни го и от двете страни сипаничавият. — Ако го погледнеш от средата, краят му не се вижда, ако започнеш от края, дълго е за разправяне.

Дванов ги попритисна:

— Щом имате врагове, нужна ви е съветската власт.

Но сипаничавият знаеше какво иска:

— Абе то уж нямаме врагове, ама наоколо е просторно, ще долетят отнякъде. Крадецът по̀ обича чуждата копейка, отколкото собствената си рубла… То всичко си остана, както си беше — и тревата расте, и времето се променя, ама нас все нещо ни човърка отвътре: ами ако пропуснем някое облекчение без властта! Говори се, че вече нямало да вземат наряди, ама ние все се страхуваме да сеем… Започнаха и други облекчения за народа — ще ги разграбят и ние нищо няма да получим!

Дванов подскочи: как така не вземат наряд, кой ви каза? Но и сипаничавият не знаеше: я наистина го беше чул, я сам си го беше измислил. Обясни само общо — минавал един дезертьор без документи и като си хапнал каша у сипаничавия, съобщил, че вече нямало да има никакъв наряд — селяните ходили при Ленин в кулата на Кремъл, три нощи седели и измислили облекчение.

Дванов веднага се угрижи, влезе в съвета и не се върна. Свикнали с безсмислените молби, селяните се разотидоха по къщите си.

— Слушай, другарю Копьонкин! — развълнувано започна Дванов. Копьонкин най-много се боеше от чуждото нещастие и като момче беше плакал на погребението на непознат селянин, обиден от вдовицата си. Той предварително се натъжи и поотвори уста, за да чува по-добре.

— Другарю Копьонкин! — каза Дванов. — Знаеш ли, искам да отида до града… Ти ме почакай тук, ще се върна бързо… Стани временно председател на съвета, за да не ти е скучно, селяните ще се съгласят. Виждаш ги какви са…

— Какво му мислиш толкова? — зарадва се Копьонкин. — Върви, моля ти се, ще те чакам дори цяла година… А председател ще стана, тукашният район трябва да се поразмърда.

Вечерта Дванов и Копьонкин се целунаха посред пътя и на двамата им стана безсмислено срамно. Дванов заминаваше през нощта към железопътната линия.

Копьонкин дълго стоя на улицата, без вече да вижда приятеля си. После се върна в съвета и заплака в празното помещение. Цяла нощ той лежа мълчаливо и без сън, с безпомощно сърце. Селото наоколо не помръдваше, не се обаждаше дори с един жив звук, сякаш завинаги се беше отрекло от досадната си, тътреща се съдба. Само от време на време на празния селсъветски двор шумоляха голите върби, пропускайки времето към пролетта.

Копьонкин наблюдаваше как се вълнува тъмнината навън. Понякога през нея преминаваше бледа, помръкваща светлина, която миришеше на влагата и скуката на новия неприветлив ден. Може би настъпваше утрото, а може би беше мъртвият блуждаещ лъч на луната.

В дългата нощна тишина чувствата на Копьонкин неусетно губеха напрежението си, сякаш се охлаждаха от самотата. В съзнанието му постепенно се появяваше слабата светлина на съмнението и съжалението към себе си. Той се обърна с паметта си към Роза Люксембург, но видя само една покойна, измършавяла жена, приличаща на измъчена родилка. Нежното влечение, което даваше на сърцето прозрачната весела сила на надеждата, този път не трепна у Копьонкин.

Учуден и тъжен, той се завиваше с небесната нощ и дългогодишната си умора. В съня си не видя себе си, но ако беше се видял, щеше да се уплаши: на пейката спеше стар, изтощен човек, с дълбоки мъченически бръчки на чуждото лице, човек, който цял живот не беше направил нищо за себе си. Не съществува преход от ясното съзнание към съня — в съня продължава все същият живот, но в оголен смисъл. Копьонкин за втори път видя отдавна умрялата си майка — първия път беше я сънувал преди женитбата си: майка му се отдалечаваше по един кален полски път; гърбът й беше толкова мършав, че през омазнената й блуза, вмирисана на зелева чорба и деца, се показваха ребрата и гръбнакът; майка му си отиваше, без да упрекне сина си за нищо. Копьонкин знаеше, че там, където отива, тя си няма нищо, и хукна по дола да я изпревари и да й построи колиба. Близо до гората в топлото време живееха градинари и бостанджии и Копьонкин мислеше да направи колибата на майка си точно там, за да си намери в гората друг баща и нов син.

Тази нощ майката се присъни на Копьонкин с обикновено скърбящо лице — тя бършеше смръщените сълзици с крайчеца на кърпичката си, за да не я изцапа цялата, и — мъничка и изсъхнала — говореше пред порасналия си син:

— Пак си си намерил курветина, Стьопушка. Пак остави майка си сама, за срам пред хората. Бог да те пази.

Майка му прощаваше, защото беше изгубила майчината си сила над сина си, роден от нейната кръв и злощастно изоставил майка си.

Копьонкин обичаше майка си и Роза еднакво, защото майка му и Роза бяха едно и също същество за него, както миналото и бъдещето живеят в едничкия негов живот. Той не разбираше как става това, но чувстваше, че Роза е продължение на детството и майка му, а не обида за старата.

И Копьонкин със сърцето си усети, че майка му ругае Роза.

— Мамо, и тя е умряла като тебе — каза Копьонкин, съжалявайки безпомощната майчина злоба.

Старицата вдигна кърпичката си — тя изобщо не плачеше.

— Ии, сине, само я слушай! — интригантстваше майка му. — Тя ще ти говори, ще ти повтаря, всичко е наред, а ако се ожениш, няма да има с кого да спиш: кожа и кости, а на шията мутра. Ето я твоята, спечената, виж й походката. У, мръсницата, излъга ми момчето!…

По улицата вървеше Роза — мъничка, жива, истинска, с тъжни черни очи, като на картината в селсъвета. Копьонкин забрави майка си и счупи стъклото, за да наблюдава по-добре Роза. През прозореца се виждаше лятната селска улица — пуста и скучна като във всички села при суша и жега, а Роза я нямаше. От пресечката изскочи кокошка и хукна по коловоза с разперени прашни крила. След нея излязоха хора, които се озъртаха, а след тях други хора носеха евтин небоядисан ковчег, в каквито се погребват на общински разноски неизвестните хора, непомнещи роднините си.

В ковчега лежеше Роза — с лице на жълти петна, като при нещастните родилки. В черните й коси нямаше нито един бял женски косъм, а очите й бяха хлътнали под челото, отказвайки се уморено от всички живи. Роза нямаше нужда от никого, а и тя не беше домиляла на мъжете, които я носеха. Те само изпълняваха обществената си повинност, тъй като им беше дошъл редът.

Копьонкин се взираше и не можеше да повярва: в ковчега не лежеше онази, която той познаваше — онази имаше зрение и мигли. Колкото по-близо донасяха Роза, толкова по-тъмно ставаше старинното й лице, което не виждаше нищо друго, освен близките села и нужди.

— Вие погребвате майка ми! — викна Копьонкин.

— Не, тази не е омъжена жена! — без ни най-малка скръб каза един мъж и оправи пешкира на рамото си. — Не могла да умре в друго село, та точно в нашето починала, не й било все едно…

Мъжът скъпеше труда си. Копьонкин веднага го разбра и успокои недоволните хора.

— Като я заровите, елате — ще ви почерпя.

— Може — отвърна същият селянин. — Грешно е да я погребваме на сухо. Сега тя е раба Божия, а тежи, рамото ще ми откъсне.

Копьонкин лежеше на пейката и чакаше хората да се върнат от гробищата. Отнякъде духаше студено течение. Копьонкин стана, за да закрие счупеното стъкло, но всички стъкла бяха невредими. Духаше утринният вятър, а в двора отдавна цвилеше непоеният кон Пролетарска сила. Копьонкин оправи дрехите си, изхълца и излезе на чист въздух. Геранилото на съседния кладенец се спускаше за вода. Зад стобора млада жена галеше кравата, за да я издои по-лесно, и нежно й говореше с плътен глас:

— Маша, Машенка, хайде, не вири глава, не се гнуси, за тебе сенцето, за нас млекцето…

От лявата страна бос човек, който пикаеше от входа, викаше на невидимия си син:

— Васка, заведи кобилата да я напоиш!

— Ти пий, тя е поена!

— Васка, иди нагрухай просо, че ще те прасна по главата с чутурката.

— Вчера грухах, все аз, все аз, нагрухай ти!

Врабчетата сновяха по дворовете като нашенски домашни птици, че колкото и да са красиви лястовичките, наесен отлитат в разкошните страни, а врабчетата си остават тук, делят с хората и студ, и нужда. Това е истинска пролетарска птица, която кълве горчивото си зърно. От дългите унили несгоди на земята могат да погинат всички нежни създания, но селянинът и врабчето ще останат и ще изтраят до топъл ден.

Копьонкин се усмихна на врабчето, успяло да намери в своя безполезен мъничък живот грамадно обещание. Ясно е, че то се е топлило в прохладното утро не със зрънце, а с неизвестна за хората мечта. И Копьонкин не живееше нито с хляб, нито с благосъстояние, а с инстинктивна надежда.

— Така е по-добре — каза той, без да откъсне поглед от работещото врабче. — Ух, ти: такъв един мъничък, а жилав… Ако и човекът беше такъв, светът отдавна да е цъфнал…

Вчерашният сипаничав мъж дойде още от сутринта. Копьонкин го заплете в разговор, после отиде в дома му да закуси и на масата изведнъж попита:

— А има ли у вас такъв човек — Плотников?

Сипаничавият впери в Копьонкин замислени очи, търсейки причината за въпроса:

— Ами аз съм Плотников. А защо питаш? В цялото ни село има само три фамилни имена — Плотникови, Ганушкини и Целнови. На тебе кой Плотников ти трябва?

— Онзи, дето има алест кон, ловък и строен, пъргав в ездата… Познаваш ли го?

— Ами това е Ванка, а аз съм Фьодор! Той мене не ме закача. Конят му преди три дни окуця… Много ли ти трябва? Тогава ей сега ще го повикам…

Сипаничавият Фьодор излезе. Копьонкин извади нагана си и го сложи на масата. Болната жена на Фьодор онемяла гледаше Копьонкин от печката и започна все по-бързо и по-бързо да хълца от страх.

— Някой много те споменава, а? — съчувствено попита Копьонкин.

Жената изкриви уста в усмивка, за да умилостиви госта, но нищо не можа да каже.

Фьодор се върна с Плотников скоро. Плотников се оказа същият онзи бос мъж, който сутринта крещеше на Васка от вратата. Сега си беше обул валенки, а в ръцете си вежливо мачкаше стария си калпак, направен още преди женитбата. Във външността си Плотников нямаше никакви отличия — за да го разпознаеш между подобните му, трябва най-напред да поживееш с него. Само цветът на очите му беше рядък — кестеняв, цвят на кражбата и потайните умисли. Копьонкин навъсено изучаваше бандита. Плотников не се уплаши или нарочно намери особен израз:

— Какво си се вторачил, своите хора ли търсиш?

Копьонкин веднага сложи край:

— Говори, ще смущаваш ли народа? Ще насъскваш ли народа срещу съветската власт? Говори направо — да или не?

Плотников разбра характера на Копьонкин и нарочно се намръщи с отпуснато лице, за да изрази покорност и доброволно съжаление за незаконните си действия.

— Не, никога вече няма, без усукване ти го казвам.

Копьонкин помълча за строгост.

— И ме запомни. Аз не съм ти съд, а разправа; ако разбера, моментално ще те очистя до корен, до майчиното ти мляко ще стигна и ще те пречукам на място… Сега си върви и знай, че съществувам…

Когато Плотников си отиде, сипаничавият ахна и хлъцна от уважение.

— Те това е, това е справедливо! Сигурно си власт!

Копьонкин вече беше обикнал сипаничавия Фьодор заради неговото естествено желание за власт, още повече че Дванов казваше, че съветската власт е царството на множество природно невзрачни хора.

— Каква ти власт? — каза Копьонкин. — Ние сме природна сила.