Блага Димитрова
Пътуване към себе си (5)

V

Пътят се точеше надолу, прекосявайки спомените и раните ми.

При един опак завой камионът забави ход. Това използва някой, за да се качи в движение. Две късопръсти ръце се вкопчиха в ръба на задницата, привдигнаха се до лакти. После изкалян ботуш се прехвърли вътре. Ниска, набита фигура се преметна при мене. Би трябвало да вляза в празния варел, за да не ме види.

— Райно, накъде?

Бе снабдителят Енчо Мечкарят. Не дочака да му отговоря. Седна на страничното крило на каросерията като в кресло люлка и надвика дрънчащия варел:

— Чу ли какво безобразие? Наклеветиха ме… Злоупотребил!

— И ти ли, Енчо, бягаш? — открих един свой побратим.

— Кой? Аз да бягам? Няма го майстора! — той ме изгледа с такъв възмутен поглед, че аз наведох виновно очи. — Снабдителят Енчо Мечкаров не бяга от трудности! Ще докажа, че съм прав! — измъкна от джоба си куп смачкани квитанции, заявки, отчетни бележки, писани с индиго. — Ето! Да бягам? Значи те са прави! Няма го майстора! Отивам по складовете, да поръчам арматурно желязо. Без мене не могат се оправи!

Гледах самодоволното му лице. Имаше някаква наивна, непреодолима сила в него. Смяташе се за най-нужен на строежа, без когото не може нито час. Дълбоко вярваше, че лично от него зависи построяването на социализма в Родопите. И постигаше невъзможното, доставяше недоставими материали, отваряше неотворими врати. Всичко отстъпваше пред неговото възторжено нахалство. Революцията бе събудила в това просто селянче взривна енергия.

— Още ли работиш, Енчо? Нали те подозират…

— Е, да спре строежът? Няма го майстора! Да скръстя ръце, докато се докаже, че съм прав? Без мене накъде?

Започна да рови из снопа квитанции:

— Чакай да ти покажа нещо!

Най-после намери нагънато листче, откъснато от тетрадка:

— Я чуй новото ми стихотворение!

При подобни случаи се стараех да се пощадя от това мъчение. Едвам издържах стихоплетския му патос. А трябваше да давам и мнението си. Изстисквах по две-три думи от устните си, като лепило от пресъхнала туба. За пръв път се вслушах. Той задекламира с важен жест на провинциален актьор. Думите му подскачаха, разтърсвани от грапавия път:

Ние преобразяваме живота!

Гръмовец вече не е Голгота!

През недодялания полуграмотен стих напираше вярата на човека, който бе наклеветен, обиден, преследван.

— Е? Как ти се струва? — попита самонадеяно Енчо Мечкарят.

Втренчила поглед в някаква нова, още недовършена мисъл аз смотолевих:

— Да, да…

— Да-да, ама пак ще ме забравиш за забавата! Аз имам и други, нови! — Енчо, сепнат, се озърна: — Я, подминах склада! — захлопа по будката на шофьора: — Стоп! Стоп!

Бързешком сгъна и прибра вдъхновеното си произведение заедно със снопа снабдителска документация, с която щеше да доказва своята правота. Камионът забави ход. Енчо скочи на шосето и викна на шофьора:

— Чу ли какво безобразие? Злоупотребил съм! Техните кирливи ризи аз да опера! Няма го майстора!

Шофьорът угаси мотора, за да му съчувства:

— Как очернят човека! — той възприемаше несправедливостта към дребния снабдител като заплаха и за себе си…

— Кого? Мене да очернят? Няма го майстора! Те себе си чернят! — викаше Енчо, сякаш да даде кураж на всички, застрашени от очерняне.

— Мечкар, с две ръце подписвам за тебе! — заяви шофьорът и запали мотора.

Гласът на снабдителя дълго ечеше зад шума на камиона:

— Да имат да вземат! Няма го майстора!

Ниската набита фигура с кални ботуши се скри в пушилката. Моето лице остана извърнато към тоя глас — бодър, самоуверен, който ме догонваше, дърпаше, разтърсваше да се събудя. Полуграмотният Енчо бе убеден, че е нужен, че без него строежът ще спре.

Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш за някъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли. Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име. Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя да се задам, не броеше минутите. Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър. Скорост, скорост към нищото, опустошителна като суховей. Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти. Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта. Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят. И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.

При един разклон мислите ми се отбиха по страничен път, завъртяха се с гумите на друг камион към един друг ден, в който и аз някъде бях нужна.

 

 

Гумите се въртяха по изрътено шосе. Графът караше камиона нощем. Присвит поглед. Палеше цигара с враснали във волана ръце, без да откъсва очи от пътя. Мълчеше. Бе важен, че тръгва към панаира в Пловдив. От пустоша на сипеи, чукари и ватенки под голото небе да отиваш на международен панаир — това бе по-зашеметяващо от пътешествие до Париж. При това те двамата — Графът и помощникът му Ванчо Черното — си имаха една тайна. Отиваха на панаира не като зяпачи, а с цел.

Аз отдавна бих забравила хрумването си за концерт, но другите не ми позволиха това. Изтормозиха ме да ме питат какво става и кога най-сетне ще си изпълня думата. Момчетата на монтажа ме ковяха всеки ден, мира нямах. Момичетата от общежитието ми пиляха ушите всяка вечер, особено гласът на Лина. А най-остро тая фикс-идея за концерт бе заседнала като трън в ума на Графа. Той още не бе ми простил обидата, която му нанесох заради бутилковото му пиано. Оттогава все за това мислел, като че си е нямал друга работа.

— Хайде на панаира за пиано! — покани ме той.

Не го взех на сериозно. Боях се да не сбъркам, да не се провиня пред бригадата. Вечният мой страх от грешка! И изпуснах най-интересната игра на случая. До края на живота си няма да си простя тая глупост!

И все пак никой не може да зачеркне от паметта ми перипетиите по пътя с това пиано. Сякаш аз съм изживяла всичко това. Дори по-зримо и по-пълно го чувствам, отколкото много свои собствени преживелици. Не е чудно след години да взема да го разказвам от първо лице и ако някой ме хване в лъжа, да се кълна, че лично аз съм присъствала при тия сцени. И ще бъда напълно искрена.

Така животът на майка ми преди моята поява на бял свят е станал напълно мой. Още от детството ми в нейните разкъсани, случайно избликващи спомени, в нейните повтарящи се безброй пъти разкази на вечеря, в нейните внезапни натъжавания и избухвания в смях — аз съм изживяла ден по ден нейното детство и младините й. Образи на учители и съученици, на съседи и знаменитости от малкия град, мамини приятелки и техните съдби, далечни и близки роднини, всички отдавна умрели, невиждани от мене лица и характери, влизат в тъканта на моя живот, на моите собствени представи и чувства. Някои образи от тях са по-живи от мнозина живи, които ме заобикалят. Дълбоко в мене са впечатани калните пътища, по които е вървяла някогашната селска учителка на връщане от града след празниците. Кучета лаят по мене, аз ходя от къща на къща да събирам дечурлигата, че бащите им не ги пущат на училище, защото няма кой да кара говедата на паша.

Ако надникнеш в мене, ще видиш майка ми и нейната майка, и още безброй наслоени образи. Бездънен кладенец е един малък човешки свят. Да понесеш не само собствения си живот с непоносимите вълнения и болки, но да изживееш и чужди изживявания, да включиш в себе си и много чужди образи, противоречиви, несъвместими. Да минеш не само през чуждите патила и случки, но и най-тънките нюанси на чуждите емоции да минат през тебе — да ги изживееш така, както другият ги е изживял, и в същото време така, както ти самият по своему, съвсем различно ги усещаш. Дори често чуждият живот става по̀ твой, по-силно те вълнува, намираш в него повече осъществен себе си, отколкото в собствения си живот. Така няма сиво съществование. Колкото и бедна външно да е една човешка съдба, тя обгръща безброй други съдби. В единицата се съдържа множествеността. Дори колкото по-безцветен е твоят живот, толкова по-интензивно поглъщаш чуждите непостижимо интересни съдби, обогатяваш ги със своята жажда и ги правиш кръвно свои. Прикованият към легло болен тръпне с деня на своите близки, които са по-равнодушни и обръгнали на собствените си пъстри преживелици. А той не спи нощем, попива в себе си техните тревоги и радости. Истинският човешки живот е съставен от много чужди, от всички чужди съдби, които са се кръстосали с неговата. Гаснещият старец, който прехвърля като бобени зърна ден по ден спомените си, преживява не само своя живот, но и живота на близки и далечни. Каква необятност в един малък човек! Той се разклонява и става многочислено същество. Понякога частта е по-голяма от цялото. Един дребен, невзрачен човечец може да включи в себе си цяла върволица хора и цяло поколение, и цяло общество. Това е единствен начин да се осъществиш, в пълен капацитет. Каква е тая сложна, свръхфина биологична апаратура? Дали някога ще ми дадат възможност да направя своето откритие?

Та докъде бях стигнала? Графът и Ванчо пътуваха за панаира. Впрочем аз пътувах и много по-будно от тях, защото те бяха свикнали с пътищата, за тях бе всекидневие, пък и не се вълнуваха така за пианото, както аз. Без да мръдна от мястото си, бях надалеч оттук, пътешествах сред друг, раздвижен, отворен до безпределност хоризонт. Отличавах себе си от тях, преките участници в събитието, само по едно: че те бяха по-далеч и по-незасегнати от всичко, което се бе случило по пътя, отколкото аз, която си бях останала да чукам сънната тишина на Родопите. Може би след години или след дни те щяха да забравят подробностите, които ми разказаха веднага след пристигането си. Обаче аз, без да съм била с тях, ще мога да им припомня стъпка по стъпка целия изминат от тях път и да ги учудя с непокътната свежест на спомена за собствените им приключения и с много допълнителни оттенъци, които те не са дори подозирали в тая история. Защото това пиано изигра съдбовна роля в моя живот. И защото… знам ли защо?

Графът се отправи на път след цял ден усилено въртене на волана. Караше по-бързо и съсредоточено от обикновено. Не само понеже разстоянието бе по-дълго. Гонеше своята фикс-идея за пиано. При всеки завой, при всяка хлътнатина и гърбица на шосето челюстите на шофьора се свиваха. Сякаш непрестанно дъвчеше, дъвчеше пътя. А той бе жилав, каменист, на буци. Би му строшил зъбите ако не бяха здрави.

— Кой ти пусна тоя бръмбар да търсиш пиано на Пловдивския панаир? — попитах го, преди да потегли.

— Сигурна работа! — увери ме той.

Ванчо в качеството си на помощник уточни:

— Бай Симо Тариката! Той всичко знае!

Магазинерът на главния склад, един пъргав, дребен левак, знаеше всички плетеници от комбинации, за да се достави най-недоставима стока. Той владееше като факир слабостите на отчетната система, тайните каналчета, по които можеха да се процеждат дребни и едри мошеничества. Самият крадеше недоказуемо. Към тоя вездесъщ комбинатор се бе обърнал Графът за пиано. Той го бе отпратил в немската палата на панаира.

— Е, дори да намериш! После? — недоумявах аз.

— Ще го купим!

— С какви пари?

Графът ме изгледа съжалително, колко съм бавно развиваща се:

— Не с мои, разбира се! С профсъюзни!

— Имаш ли представа колко струва едно пиано?

Той ме погледна още по-съжалително, като останала да повтаря класа ученичка.

— Сумата за културно-просветни нужди не е бутната, а наближава краят на годината. Трябва да се похарчи наедро!

Ванчо добави:

— В противен случай за следната година ще заплануват по-малък бюджет за тоя сектор!

Млъкнах пред такова тънко познаване закономерностите на новата действителност. Изпратих камиона с дълъг поглед, без дори да предполагам какво губя. Представях си тихата, съсредоточена работа на грубите, жилести ръце върху волана, сякаш върху струг, който обработва, шлайфа, моделира грапавия път. По общежитиен навик се мъчех да вляза в кожата на шофьора, потъмняла от ветрове и прах.

Каква е професионалната деформация при един шофьор? Каква душевна промяна става зад волана? Това живо ме интересуваше. Защото както върви светът, бъдещите хора до един ще са шофьори. През тая нощ, като видях как Графът замина на своя глава да търси пиано на панаир, подразбрах. Самонадеян — това значи шофьор. Все бърза да надмине всички пред себе си. Не може да понася пред него да се движи някой друг. С риск на живота си се впуща да изпревари всичко, за да докаже — на кого? — че е най-силен, най-ловък, най-най… Който страда от ниско самочувствие, трябва да шофира. И тъй, бъдещите хора, ще са безогледно самонадеяни, нищо няма да може да ги спре да стигнат по-бързо, най-бързо до точката, където смъртта се кръстосва с живота.

Наистина, аз направих пътуването, от което се отказах. Многократно в съжаленията си минавах мислено по целия път натам и обратно с камиона, разтягах километрите и миговете, колкото ми скимне, насищах всеки отрез от несбъднатия ден със свои сбъднати желания. Дишах слънчев, съчинен вятър. Сглобявах всичко от жив материал, взет назаем от действителността. Наистина бях ковач на съдбата си. Други правила владееха в създадения от мене свят. Времето и разстоянието ми бяха подвластни, превръщах деня в микровечност, а пътя — в микробезкрайност. И тоя мой свят съществуваше. По тоя начин си отмъщавах за неосъщественото. Това бе най-незабравимото пътешествие в живота ми.

Графът продължаваше да дъвче пътя. Челюстите му се присвиваха напрегнато. Сега дъвчеше кал — тлъста, леплива, нарязана от ръбести гуми. Есента слизаше от планината с дъждове и мъгли надолу към равнините. Сякаш камионите с калта я разнасяха навред. Законите на пътя се променяха. Внезапно натиснеш спирачките, и колата се превърне в шейна. Рязко извъртиш волана, и задните гуми се понесат към пропастта. Отклониш се от коловоза, за да изпревариш някого, и камионът забоксува в гъста, неизбродна тиня. Газиш до коляно, за да закачиш за предницата синджир от същата презряна кола, която си задминал. Измъкват твоя камион от локвата като мечка с халка за муцуната. И хората ти се смеят като на циганин, разкарващ по стъгдите разиграна кална мечка. Шофьорът търси на кого да си излее яда от лошия път. За тая цел служи момчето помощник.

— Ей, Черно, да не се запилееш нейде в навалицата, да ме караш да се лутам из целия панаир да те търся! — Графът мърмори през свити челюсти, да не изпусне пътя като дъвка.

— Кога пък съм се запилявал? — засяга се Ванчо.

— Стига да минем край някое кино, дим да те няма!

— Откога не съм ходил на кино! Има сто години…

Повтарям, това пътуване за мене е по-реално от всичко преживяно. Спомням си го с подробности.

Шосето ми се видя безкрайно. Пътувахме в планини без излаз. Шофьорът се умълча за дълго. Пътят му създаваше все нови грижи и главоболия. При среща камионите отдалеч си даваха светлинни знаци, които само те си разбират. Забелязали ли сте нощем как се движат пътищата? Безсънните пътища вървят, вървят и блещукат с котешки очи. Среща, разминаване, настигане, задминаване. Мудно-мудно маневриране по тясното шосе. Един камион потъне в мрак срещу двата ножа на фаровете на друг, за да не го ослепи. Светлинен морзов език. Пътят, стръмен и мъчителен, налага свои закони на солидарност. Поздрав с угасване на светлините. Ръкостискане с мигащи фарове. Кимване, предупреждение, съчувствена дума, пожелание за лек път, шегобийна закачка — всичко с мълчаливи светлини. Това блещукащо разбирателство сред неизбродната самота на планината, над зейналите пропасти сред мрака и клопките на лъкатушния път, е поразително. Сякаш откриваш една доверчива усмивка. Откога си я търсил! Почти си престанал да вярваш, че ще я срещнеш. Ето я там, в самото дъно на пътя — без лице, без глас, без име, една светлинка, която ти намига и ти вярва. И ти не си сам по пустинния път. Скоростта започва да те радва. По-бързо се приближаваш към една далечна святкаща усмивка…

Графът със свръхусилие на волята се държеше буден. Клепачите му падаха тежки, лепкави. И гласът му падна нисък, предрезнял от умора. Той видимо се бореше със съня като с тежко пиянство.

— Райно, я попей, че ще заспя!

— Не мога да пея, нямам глас!

— Нищо! Пей лошо, само да не заспя!

Видях се в чудо. Той палеше цигара от цигара, но не можеше да се разсъни. Опитах се да му разкажа нещо, но той си бе втълпил, че от приказки още повече го унася на сън. Как да се брани от съня? Сякаш някакво гъсто вино се влива направо във вените му и го поваля. Тогава запях неговата кръчмарска импровизация:

— Ето ти концерт на пиано, пиано, пиа-а-ано!

Присъедини се и Ванчо с фалшив глас. Графът се смръщи, но запя и той през свити челюсти, да не би да изпусне пътя. Песента му пак се олюляваше, тоя път пияна от умора:

— Ето ти концерт на пиа-а-ано, пиа-а-но, пиа-а-но!

Камионът се клатушкаше надолу към далечния град.

 

 

Утрото очерта пред нас хоризонта. Откри се невероятен простор. В равнината далечините стават по-далечни, безкрайният път — по-безкраен. Калта изсъхна постепенно и се отдръпна назад. Сякаш шофьорът с упорно свиващи се челюсти сдъвка и нагълта цялата непроходима кал на пътищата. Сега Графът подкара по-бързо. Законите на пътя пак се промениха. Равното шосе подстрекава към бързина и нетърпение. Самото неблагоразумие се носи насреща ти и зад гърба ти. Ти сам си неблагоразумие. Среща и разминаване на две неблагоразумия. Настигане, надпреварване и задминаване на безброй неблагоразумия. Дори ти да бъдеш въплътено благоразумие, пак си в радиуса на действие на всеобщото безумие. По-добре е може би сам да се включиш в тая лудост, за да не изскачаш със своето благоразумие от общия ритъм. Най-опасно по пътя е да си против общото течение. Графът се разсъни, обхванат от хазарта на скоростта.

Нетърпението ми растеше. Преструвах се, че се поддавам на идеята фикс на шофьора за панаирджийско пиано. Всъщност друго вдигаше вътрешната ми скорост. Едва след като изтървах случая да потегля с камиона, узнах, че Влад бе заминал предишния ден за Пловдив. Имал там роднини. Пък и със своята космополитна лакомия можеше ли да изпусне международен панаир? Проклех се с най-люти клетви, загдето не приех поканата на Графа. Дали щяхме да се срещнем сред наводнението от тълпи? Вероятността бе лотарийна. Пътищата бяха задръстени с коли, камиони, каруци, мотоциклети, велосипеди от села и градове — всичко се бе юрнало към панаира, за да види забранения плод: света, отнет на хората, заграден с граници, визи, валути. А аз копнеех за нещо толкова малко: да видя един човек и чрез него целия свят. Но и това бе далечно и непостижимо. За да се срещнат двама, трябва да се уговарят и да тръгнат от две посоки един към друг. А аз тръгнах сама по еднопосочна улица. И то — във въображението си.

След вечерта на интервюто с Димана нещо се скъса в мене. Боях се да го виждам, да не би да прочета в погледа му потвърждение на съмненията си. Димана още на другия ден си замина. Това можех да тълкувам по всички посоки, по които се стрелкаше ревнивото ми въображение: бягство, уговорка, прикритие, подготовка за по-дълго идване, израз на страст, любовен алогизъм и какво ли не. А нашата връзка с Влад бе случайна. Той бе създал ултрамодерни отношения помежду ни. Никога не назначаваше ден, час и място, за да се видим. Всяка наша среща бе като първа и последна. Висях във въздуха дори когато ме държеше в прегръдките си. Пред мене зееше утрешният ден като бездна — без сигурност, без очакване, без радост. Може би той не искаше да се уплита в обещания и задължения. Желанието му да ме види ме настигаше като внезапен вятър, отнасяше ме отвъд облаците и ме оставяше неопомнена. Дали той смяташе, че такъв вид неопределеност изостря и разпалва чувството? Ако вярваше в това, жестоко се лъжеше. Половинчатост — окаяно състояние. Такава любов на ненадейни залпове ме угнетяваше. Без вътрешна подготовка, без тръпно очакване без цялостна предварителна нагласа — аз не можех да се вглъбя в щастието, не можех да го усетя. Завърташе ме като връхлетяла изневиделица вихрушка и докато се осъзная, пак бях сама. А може би той искаше да ме изпита? Едвам издържах тая война на нерви. Досега не бях се издала. Ни веднъж не го запитах какво чувства към мене, какво мисли. Все едно че никак не държах на това. Всяка наша близост носеше тръпчивия вкус на прощална. Целувките ни бяха като на перон. Затова думите добиваха страшна подводна сила. Всяка негова случайно изтървана шега или премълчаване ми звучаха като присъда. Оставах изтерзана от догадки, унизена, несигурна. Заричах се никога вече да не се поддам на случайните му ласки. Но пред него отново се превръщах в една усмивка. После прехвърлях като броеница нехайно изтърваните му думи, жестове, погледи, зърно по зърно. И най-малкия намек, и най-неуловимия нюанс пазех като последен, натежал от сбогуване.

След оная ненавистна вечер на интервюто погледът ми отдалеч го избягваше. Веднъж се сблъскахме на вечеря в стола. Учудих се на внезапния му прилив на демократизъм: да се храни в работническия стол-хамбар вместо в уютния стол на инженерите. Застанахме за миг един срещу друг на прага. В здрачината съзрях лицето му. Исках да открия следите от преживяното с другата, да отгатна докъде са стигнали. Но нищо не видях. Цяла ме разтърси познатият шок, още по-силен и опустошителен. Едвам се заставих да продължа да вървя като на пластмасови нозе. В дните, когато не го бях виждала и бях го мразила и проклинала от ревност, някакво ново чувство, несравнимо с предишното, бе избуяло в мене, бе подронило устоите на волята ми, бе ме заляло и отвлякло от всичко, което бях аз дотогава. То ме погълна така, че нищо друго не възприех от външния свят: нито промяната във Влад, нито плахото му посягане да ме спре, нито учудените погледи наоколо, нищо. Едва по-късно паметта ми възстанови тоя миг, за да разбера, че съм го пропуснала. На всичко отгоре, вместо да се сепна, аз се зарадвах на това ново чувство, изпълних се от луда гордост. Носех нещо несравнимо по-голямо и по-силно от самата мене — нещо, върху което аз нямах власт, нещо над разума и волята ми. Какво постижение! Счупих собствения си рекорд.

 

 

На панаира в Пловдив грееше такова ярко слънце, сякаш и то бе извадено за показна стока. Най-хубавият български артикул. Графът ми пробиваше път с лакти през блъсканицата и следеше с кос поглед през рамо дали Ванчо Черното върви след нас. Внезапно Ванчо го дръпна за пеша, цял блеснал като маслина на слънце:

— Я гледай!

Графът изви врат, погледът му пламна. Смени рязко посоката. Съвсем забрави закъде бяхме тръгнали. Уж имахме неотложна цел. Бе още ранно утро. Двамата се спряха пред камиони, автокранове, леки коли, мотоциклети, изложени на открито. Най-различни последни модели. Ванчо пощуря. Той имаше още възторга на любител, който не е станал професионалист. А Графът с подчертано самообладание оглеждаше непознатите коли, навеждаше се скептично към гумите, всичко подлагаше мислено на изпитанието на родопските пътища. И не намираше особен повод за възторгване. Дълго се въртяха като на харман. Не можеха да отлепят очи от колите. Аз не се отегчавах, понеже непрестанно пресявах пъстрите селскоградски тълпи за едно лице. Наоколо зяпачи профани ахаха и охаха пред вторичните белези: лъскавина, цвят, форма, тапицерия на колите. Графът задгърбяше с презрение дилетантските им възклици. Най-после се сети за какво бихме толкова път:

— Хайде след мене!

Забързахме двамата. Ванчо нарочно поизостана, наведе се да разглежда моторите и се скри зад колите. Графът с непропускащо око го забеляза навреме. Върна се ядосан, изтегли го за ризата, издута на облак над колана, пресука я, сякаш му дръпна ухото.

— Черно, хайде! Нямам време да те търся по радиото: загубил се е черен гологан!

През това време високоговорителят съобщаваше:

— Изгубено петгодишно момченце с матроска яка на име Петърчо. Да го потърсят пред виетнамския павилион!

Ванчо отново бе поразен:

— Не съм ходил във Виетнамско! Хайде да надзърнем!

— Ако надзърнем навсякъде, където не си ходил, няма до утре да излезем оттук! — отсече Графът.

Зави ми се свят да пресявам шарените навалици за едно единствено лице. Сякаш чистех огромни тави с леща, прехвърлях планини зърно по зърно и търсех едно малко, мургаво зрънце, от което за мене зависеше слънцето на тоя ден.

Ванчо, източил чер врат, на глас четеше прехласнат надписи над различни павилиони:

— Холандия, СССР, Австрия, Япония, ГДР… Заради едно пиано ще изпуснем целия свят!

— Къде видя ГДР? — попита Графът.

Ванчо посочи към една бяла, строга палата. Зацепихме нататък през плътните вълни на навалицата.

 

 

Откраднати мигове. За да обикаля панаира в работен ден, шофьорът си бе откупил времето от младостта със свръхнормен труд, от съня — с пътуване нощем, от здравето — с нередовно хранене и прекалено пушене, от живота — с каране по опасни пътища с непозволена скорост. Всеки свободен миг е скъпо и прескъпо платен, а се прахосва така евтино! Заплесне се по някоя дреболия, забрави за какво е тръгнал. Мине някоя шарена пола и го отнесе като вятър от пътя му. Засвири някакъв блудкав шлагер и го помами в ресторантче-градина с олюляващи се столчета с боядисани пръчки. Мине край някоя лавка и се нареди на безкрайна опашка за сладникава лимонада, след която ще му залепнат устните от жажда. За това ли се е блъскал да работи толкова? За това ли се е скарал с шефа, че не го пуща? Зяпа на всички страни! Прахосник на мигове! А после ще навакса времето от младостта, от съня, от здравето, от живота си.

Влязохме в немската палата. Графът и Ванчо се отвлякоха по разни машинарии. Мъжките очи са ненаситни да гледат как шеметно се въртят винтчета, ролки, шайби, зъбчати колелца. Самите им зеници стават винтове, завъртени с безчет обороти в секунда.

Чаках търпеливо да заситят машинната си страст. Достатъчно бях заета да пресявам пъстрите тави леща, при това не можех да отделя на една страна прехвърлените вече зрънца, а всеки миг започвах отначало и твърде е възможно по няколко пъти да преобръщах с очи едни и същи тълпи, едни и същи багри. Така умножени сами на себе си, огромните маси народ ставаха необхватни като океан. Всеки миг имах чувството, че се приближавам и отдалечавам от лицето, което търся. Вълните ме носеха натам-насам слепешком. Ако го срещнех, щях да призная, че случаят е чудотворец.

Най-после двамата ми кавалери се сетиха за мене и ме потърсиха с очи. Тръгнахме нагоре по вита стълба, пробивайки си път през слизащите. Катерехме се по жив водопад. Едно стъпало нагоре, две надолу. Най-удобно е да пресееш тълпите по тоя начин. Да бих могла, бих пуснала целия народ, изпълнил панаира, да мине рукнал над мене по тая луда стълба, за да намеря оня, когото търся.

Застанахме пред щанда с немски пиана. За миг забравих, че пресявам океан леща, че нейде наоколо броди Влад, че случаят помага само на тия, които на него помагат. Шарените реки на тълпите течаха по черната политура на вдигнатото крило на един роял, потъвайки там, смесени, преливащи се. Едва се удържах от желанието да протегна ръка, да вдигна капака, да докосна прохладната слонова кост на клавишите, да ги погаля като най-скъпи пръсти. Ванчо Черното бе наблюдателен:

— Имат гуми на колелцата! — гласът му се присмиваше.

Графът не искаше да се издаде, че нищо не разбира. Най-презрян човек за него бе профанът. В тоя век на ултраспециализация да се заловиш с нещо, от което понятие си нямаш. Ето че и той изпадна в това окаяно положение.

— На кое се спираме? — попита Ванчо припряно.

— Първо да издирим марката! — отвърна Графът.

— Мерцедес няма ли? — Ванчо подражаваше шегобийния бас на шофьора.

— Не са предвидили, че ще пътува в Родопите!

Немска щандистка, млада и приветлива, се приближи:

— Битте, майне Херрен?

— Владееш ли немски? — Ванчо се уповаваше на Графа.

— На фронта се оправях!

— Е, кажи й нещо!

— Помня една фраза, но не подхожда за случая!

— Каква?

Графът прошепна с грозно изражение, което превеждаше фразата:

— Хенде хох!

— Какво значи? — настояваше неуморният Ванчо.

— Не ти трябва да знаеш!

Търпеливата германка ги чакаше така да преговарят. Един посетител се притече на помощ:

— Какво ви интересува, другари?

— Колко струва едно пиано?

Посетителят преведе въпроса на немски. Щандистката отговори с усърдна усмивка: зависи от пианото, от фабриката и прочие. Посетителят съкрати отговора й в превод:

— От 20 до 30 хиляди български лева!

— Колкото един москвич! — Ванчо бе втрещен.

— Ние ще си потърсим българско! — утеши се Графът, понеже сумата надхвърляше възможностите на профсъюзната каса.

— Има да търсят българско! — присмя им се някой в гърба.

 

 

Тръгнах след двамата с разсеяни стъпки. Светът! Далечният, притегателен, загадъчен свят ме обсади със своята красота и новост за мене. Да слезеш от оная канариста, гола пустиня право в лудовъртежа на международен панаир! И то да слезеш с развинтената си фантазия. От задъхания разказ на Графа, Ванчо и на други посетители си съставих ослепителна представа, украсена и напомпана до неимоверност. Много по-пъстър и чуден бе моят въображаем панаир, отколкото би могло да бъде някакво подобно световно гъмжило. Очите ми ме задърпаха на разни страни едновременно, сякаш бях вързана за няколко вихрени коня, които ме разкъсваха. Бях зашеметена от изложените изящни предмети. Търсех жадно да срещна Влад и пак се натъквах на тиранията на вещите. Най-жестоката тирания — на красивите вещи. За пръв път ги виждах, а те бяха някак интимно, кръвно свързани с любовта ми.

Прекосих бързешком чуждите палати като лунатичка покрай дамските моди. Тръпнех цяла като в треска-огненица пред витрините с обувки, чорапи, чанти, блузи, трико, манта, лъскави дреболии. Обличах и обувах мълнийно всичко, което ми харесваше, и отивах на среща с Влад. Той ме поглъщаше най-сетне с ония очи, с които още не бе ме поглеждал, но които ми принадлежаха в мечтите. Любовта ми зависеше от тия глупави предмети. И понеже те бяха недостъпни, любовта ми ставаше също недостъпна. Ето, през едно стъкло стоеше моето щастие, така близко и усмихнато. Да имах само една ей такава плетена блузка да подчертае тялото ми. Само един чифт ей такива обувки, да изтъкнат тънките ми глезени. И Влад щеше малко повече да се влюби в мене. Малко повече. Тъкмо толкова, колкото бе нужно, за да не ме е страх от Димана, за да съм сигурна в себе си. Щастието ми, животът ми зависеше от бездушните вещи!

Започнах да ги мразя с глухо озлобление. А пред щандовете с дамско бельо окаменях. Не бях предполагала, че могат да се измислят такива фантасмагории. Бясна ревност ме обзе към тая бяла и розова пяна, към тия черни мъгли, лилави снежинки, тюлени виелици. Те заплашваха любовта ми. Станах за миг той. Погледнах през неговото мъжко око. Разбрах колко уязвимо е да бъдеш млад мъж. И колко тъжно е да бъдеш младо момиче с хасен комбинезон. Предстоеше ми подмолна борба с терора на вещите, със суетата, която събуждаха в мене, борба със самата себе си. Аз бях живяла така независима от тях, докато не ги познавах. Но веднъж прогледнала какво има по света, аз се усетих пленница въпреки волята си. Бях склонна да обожавам и гоня красиви неща. Отвред лъхаше заплаха. Сякаш ми надяваха вериги и ме отвеждаха в робство на вещите.

Там, на безгрижния световен панаир, в мене се надигна с нова сила тревогата. Бях жена. Бях податлива на изкусителните фини дреболии. А те ме отвличаха към друг, не мой живот. Можех ли аз с моите жадни 20 години да издържа напора на красивите вещи? Те ме заробваха най-силно с това, че ми липсваха. Тиранията на непритежаваните, отказани вещи е по-страшна от всичко друго. Ако съм ги имала и самоволно съм се отрекла от тях, тогава аз съм ги победила. Ако съм могла да се сдобия с такива дреболии, аз бих им се наситила, бих открила недостатъците им, бих ги надрасла. Но за мене те бяха недостъпна примамка. Дори погледът, с който ги поглъщах през стъклените витрини, ме унижаваше и ме поставяше в подчиненост към тях, недокоснати и непостижими. Сега трябваше да водя борба на още един фронт: срещу онова, което нямах и което не бих могла да имам.

Светът стана още по-мъчен за обитаване и по-интересен.

 

 

Сепнах се. В ушите ми се появи смътно заглъхване. Губех височина. Пътят се спущаше към равнината, без да мога да го спра, нито отклоня. Наоколо, все още бе планинско, почти домашно, познато от две години. Но услужливият камион фучеше надолу. Налягането върху ушните тъпанчета се увеличаваше. Това размъти равновесието ми. Не обичах вече поле. Чувствах се изтръгната от корена. Дрънченето на празния варел с все по-голяма звукова честота отмерваше растящата скорост. Улових се в уплаха, че ще сваря влака. Ами после? — Едва сега отварях очи за пътя, който хванах слепешком. Какво ще правя нейде другаде? При кого ще отида? Тая сутрин се втурнах преди мисълта, преди решението. Бягаше страхът, само страхът, глух, сляп, неспасяем. По-далеч! По-далеч оттам! Не бях в състояние нито да си дам някакъв съвет, нито да се вслушвам в него. Цяла бях превърната задъханост на бягащо животно. Но сега дишането ми стихна и аз дочувах разума. Мислите ми звучаха, сякаш гласно изречени в кухина с ехо:

— Ти направи грешка! Ти направи грешка!

А друго, отразено ехо от по-дълбока кухина се обаждаше:

— В какво е моята грешка? И кога изобщо човек греши?

 

 

Връщах се пак да изживея неизживяното.

Световен панаир. Международно самохвалство. Всяка страна се перчи с онова, което не може да се намери в нея. Шарена, лакирана маска на света. Ето го 20-ти век: стоманен, машинен скелет, обвит в найлонови мъгли, стъпва неудобно на кокили от островърхи токове, крепи се на пластмасови протези и изчислява с електронен мозък.

Запътихме се към българския павилион. Да видим докъде е стигнала България сред тоя машинен и найлонов свят. Фонтан от розова вода. Планини от ябълки, праскови, дини, домати. Асми с нависнали кехлибарени гроздове. Ванчо пое дълбоко дъх:

— Да подишаме роден въздух! — подражаваше тона на Графа.

Шофьорът се залиса по разни сортове тютюн. Вдъхваше аромата им като дегустатор. Тримата минахме край щанда с фини обувки, мъжки и дамски. В стъклата на витрините се отразиха нашите смешни, тъпоноси, олющени обуща точно пред елегантните модерни остроноси обувки. Сякаш нос срещу нос застанаха две ери: едната допотопна, изостанала и жалка, а другата надменна, модерна. Утихнахме. Настроението ни спадна. Чувствахме се унизени от собствените си обуща.

— Такива носил ли си? — запита Ванчо.

— Те са за показ, не за носене! — отвърна Графът с безразличие, което сгъсти горчивината в гласа му.

— Наша изработка! — зарадвах се аз, че бих могла да се снабдя с такива обувки.

— Това са единични модели само за изложба! — Графът угаси радостта ми със студен душ.

Мина елегантна жена. Той се обърна галантно към нея:

— Извинете, моля, къде са пианата?

— Пианата са вносни! — отвърна дамата.

— Още не произвеждаме коли и пиана! — потвърди Ванчо.

Тръгнахме напосоки към изхода, всеки вглъбен в своето разочарование. Аз пресявах тълпата вече със страх да не срещна Влад. Ако той ме видеше сред тоя модерен, блестящ свят, как ли изостанала и смешна щях да му се сторя? С ученическата пола и с вечната розова блузка, измачкани от дългото друсане в камиона. Собственоръчно остригана. Може би по-добре стана, че изобщо не отидох на тоя проклет панаир!

Изведнъж се стъписахме. В един ъгъл — кафявочервеникакво пиано. Над него — голям надпис:

Първо българско пиано

Звучеше гордо. Тримата се завъртяхме край него като край коледна елха. За миг забравих любовните си грижи. Ванчо след критичен оглед се произнесе:

— Не е лошо! Бие немските! Червено!

Внезапно един ироничен глас отне дъха ми:

— Не е черно като упадъчните западни пиана!

Как можах така да сглупя, да изпусна случая и да не отида на панаира! Тоя мой страх от грешка!

Не смеех да се обърна, да не би да видя, че ушите са ме излъгали. Тъкмо се бях разсеяла. Случаят е най-големият шегобиец на света. Когато търсиш някого с цялото си внимание, не можеш да го откриеш. А когато съвсем не очакваш да го срещнеш, дори когато престанеш да мислиш за него, той изведнъж изниква край тебе. Случаят обича да си играе на криеница и да изскочи тъкмо когато най-малко му се надяваш.

Събрах смелост и го погледнах. Нов удар. В него имаше някаква промяна. Светлият поглед с присмехулната искра ме гледаше някак под друг ъгъл. Нещо се бе появило помежду ни и лъчът на погледа му се пречупваше, минавайки през това нещо, за да стигне до мене.

Графът смери архитекта изкосо. Усмивката му, широка и белозъба, освети като фенер тъмното му лице, само че сега й липсваше веселост. Пак се обърнахме към пианото. Щандистът се бе зачел в някакъв учебник. Навярно бе студент, който работи и едновременно учи за изпити. Нямаше как, трябваше да го прекъснем. Заваляха въпроси:

— Бива ли го това пиано?

— Свири ли или е само за гледане?

— Колко струва първото наше пиано?

Щандистът, без да вдигне нос от книгата, подхвана скорострелно като научен наизуст урок:

— Много добър тон, качествено дърво, отлична изработка, една година гаранция, чужди специалисти дават висока оценка.

Графът го прекъсна:

— А колко струва?

— Още няма определена цена!

— Безценно! — каза Влад.

— Е, приблизително колко ще го оценят? — настоява Графът.

— Около 40 000.

Ванчо остана смаян:

— Колкото една волга!

— Ех, ние ще почакаме второто пиано! — утеши се Графът.

Архитектът възрази:

— Има да чакате второ! Това е уникално!

Тръгнахме надолу по стълбището. Графът извика през рамо към щандиста:

— Когато го внедрят в производство, обади ми!

— Какъв е тоя музикален интерес? — попита Влад.

— Нещо и за душата, само проценти ли? — отвърна Графът.

Един гражданин ни настигна и ни даде съвет:

— Потърсете на вехто. Градът е пълен със стари пиана за продан. По-скъпо от 10 000–15 000 няма да ви излезе… Може на изплащане.

— Колкото един мотоциклет ява! И на вехто! — възмути се Ванчо.

Графът благодари и хукна навън. Ванчо го догони с ускорени думи:

— Отказа ли се? Няма ли вече да търсим?

— Голяма денгуба!

 

 

Да минеш по улиците на непознат град редом до любимо рамо! Вървиш като замаян и сляп, а виждаш неща, които никога не би открил, ако бъдеш сам. Двама потъват незабележими, разтварят се в бързея на човешката река, сливат се с нейните неритмични вълни. И в същото време двамата са напълно изолирани, свободни, неуязвими от чужди погледи и помисли, самопогълнати, рамо до рамо. Съвсем сами — сред безброя. Хвърлят разсеяни и къси погледи наоколо, загледани навътре в радостта си, съсредоточени изцяло в самите тях. Така през себе си виждат истинската усмивка на света, улавят живеца му в собствените си затуптели сърца, откриват в любимия поглед пълната красота на живота.

Никой не може да ме разубеди, че не сме вървели наистина с него рамо до рамо по улиците на непознатия панаирджийски град. Имам незаличими спомени от нещо, което не е станало.

Едвам си пробивахме път през навалицата. Отвред всичко, което идеше да ни раздели — хора, шум, багри — всъщност ни правеше още по-близки, свързваше ни. Тълпата ни тласкаше и притискаше един към друг. Шумът ни караше да приближаваме глави, за да се чуем. Пъстротата ни заличаваше и ни заставяше да се търсим с поглед, за да не се изгубим. Опасността, че всеки миг живият порой може да ни отвлече и отдалечи, ни държеше здраво заедно. Никога не съм била така тясно споена с него, както сред тия тълпи, които ни блъскаха, разделяха, откъсваха един от друг. Дори хубавите елегантни жени, пъкащи наоколо, от които се боях, разпалваха неговата жажда към мене. Всички тия непознати жени носеха някаква частица от мене, някакъв мой нюанс, аз ставах безбройна. В навалицата витаеше една многолика, многогласа, многопръста жена, която покоряваше младия мъж до мене и го правеше мой, повече мой, отколкото ако минем двама по пусти улици.

Ванчо посочи към пресечка, където се виждаше кино. Бялото на окото му проблесна:

— Оттук е по-направо!

Тръгнахме нататък. Все едно ми бе накъде. Навред бе интересно, богато, наситено със смисъл и намеци. Такава пълнота чувствах за пръв път. Вървях по най-хубавата улица на света. И все пак аз леко я похабявах, като търсех навред следи от съперницата. Тясна стръмна пресечка, заприщена от пъстра олелия. Стари къщи със саксии и любопитни лица по прозорците. Ученическа екскурзия. Надошли селяни. Скитник с гъдулка води ленива мечка; всяка нейна стъпка е прозявка на мършавото й тяло. Запретнал ръкави, мустакат мъж върти пукало и до него купчина цъфнали горещи пуканки. Пищялки, балони, петлета на клечка. Панаирджийско гъмжило. От една сграда проечаха различни музикални инструменти, пеене. Графът се спря и прочете на глас фирмата:

Детска музикална школа

Ванчо, изкривил чер врат като на въглищарче, гледаше на другата страна към киното. Графът се вмъкна в школата, а Ванчо се втурна към киното. Заразглежда бързешком афишите и снимките. Навярно въображението му трескаво монтираше цял филм от тия откъслечни кадри. Двама с Влад останахме сами на улицата. Той ми купи кесия пуканки като горещи снежинки. Започнахме да хрупаме.

Вдигнах към него лице, от което бях изтрила всякаква сянка на укор и съмнение. Трябваше да бъда достойна за изобретателя случай, да не похабя това чудо на нашата среща сред стохилядната тълпа, да бъда благодарна. Вече знаех, че само оня заслужава щастие, който умее да уважава находчивостта и таланта на случая, да му помага и да не го пропуща бездарно.

— Какъв вятър те довея на панаира? — попитах.

— Може би някакво предчувствие — отвърна той тихо.

Усетих внезапен студ. Бяхме се отчуждили, за да ми говори с намеци. Тая любезност, изтървана неволно, потвърди чувството ми на отчужденост. Съперницата присъстваше… Аз не можех да я прогоня нито с прошката си, нито с усмивката. Между нас изникна неловкост. Той побърза да поправи впечатлението:

— Не съм те виждал в женска униформа! — погледна утеснялата ми пола.

Ванчо тичешком през улицата се шмугна в музикалната школа, да не би да пропусне нещо. Влад попита с лице, което не вземаше участие в думите му, а ме наблюдаваше нащрек:

— Какъв музикален бръмбар ви е влязъл в главите?

В отговор на погледа му моето лице му каза, че нищо не може да ме огорчи, че съм спокойна и необвиняваща. Това го засегна повече от всичко. Самолюбивият Влад не можеше да понесе безгрижието ми.

— Пианото е най-новата ми страст! — отвърнах.

Край нас мина продавач на късметчета с латерна, обрамчена на гърдите. Ръката му отмаляло въртеше един валс от младините на баба ми. Проскубан папагал клюмаше на рамото му. Човекът спря поглед върху мене и запя речитативно:

— Папагалче! Я извади късмет на това хубаво момиче!

Пернатият оракул ме изгледа косо и клъвна от сандъчето един розов билет. За два лева получих съдбата си:

Ти си слънчево момиче.

Висок праг ще прекрачиш,

в препълнен дом ще влезеш.

Двамина момци ще въртиш,

единият ще те вземе,

на ръце ще те носи.

Влад задърпа билета от ръката ми. Не му го давах. Той стисна пръстите ми и аз си изпуснах късмета в шепата му. Прочете го с присмехулен поглед. Но бе някак обезпокоен. Помежду ни сега присъстваше приятелят му Лалю. Не зная дали папагалът позна бъдещето ми, но той наистина ми донесе късмет за тоя ден. Погледът на Влад издебваше, когато не го гледам, и ме проучваше с изострена проницателност. Аз нищо не криех, бях естествена и отдадена без остатък на радостта си. Това го озадачи повече от всякаква игра и преструвки. Навярно той мислеше, че всички жени са слаби, ревниви и плачливи. Не можеше да допусне, че едно момиче е способно да овладее чувствата си. За него имаше само едно обяснение: Лалю. В мълчанието му подслушвах мислите му:

… Тая хитруша върти и двама ни. Когато аз се залисам нейде другаде, тя сигур не въздиша, а си уплътнява времето с другия. Това й дава възможност да сравнява и преценява. Разбира се, Лалю ще спечели при всяко съревнование с мене. Излиза, че аз самият с моето ветрогонство наливам вода в мелницата на другия…

Моята усмивка ставаше все по-открита. Само едно облаче мина през тоя слънчев ден в Пловдив: угризението за Лалю. Бях му причинила най-голямата болка — да дадеш надежда на влюбения и после да му я отнемеш. А добрият Лалю дори отдалеч, просто със самото си съществуване ми помагаше да бъда щастлива.

Графът и Ванчо излязоха от школата силно възбудени. Шофьорът заплува кроул през навалицата и стигна запъхтян до нас:

— И за пиано трябва бележка!

Ванчо влезе в ролята си на помощник и го подсети:

— Запомни ли адреса? Радеви, „Плиска“ 8.

Шофьорът не го чу. Зад тях се носеше пъстра разногласица от всякакви инструменти и пеене.

— Дават пиано под наем, но отде да изпиша бележка?

— На сериозно ли търсите пиано? — Влад още не можеше да разбере.

— Ще има концерт! Не си ли чул? — учуди се Ванчо.

Архитектът, както обикновено, не признаваше усложнения.

— Защо не ми казахте по-рано? Елате с мене! — и ни поведе из плетеници от стари улички.

Графът тръгна неохотно. Очаквахме някаква нова шега. Възторгът на шофьора угасна като духнат внезапно пламък на свещ. Друг му отнемаше инициативата в пианотърсачеството.

 

 

Улица „Плиска“ 8. Старомодна табелка на пътната врата: „Семейство Радеви“. Изведнаж се досетих: роднините на Влад Радев! Днес случаят ме преследваше по петите. Просто долавях дъха му като на живо същество, което палаво и закачливо играеше на криеница с мене и само издебваше мига да се разсея и заплесна нанякъде, за да ме изненада с някакъв непредвиден номер.

Случаят е най-големият поет и шегобиец на света. Никога не се повтаря, не се изхабява. Въображението му е свежо и неизчерпаемо. Цял живот да се мъчиш да измисляш комбинации, пак не би могъл да достигнеш неподражаемите съвпадения на случая. Драматурзите и романистите се боят от случайността като от Гърмяща змия, за да не бъдат обвинени в неправдоподобност. А животът съвсем не се бои от струпване на най-невероятни случайности и никой никога не го обвинява в неправдоподобност.

Но ние, хората, не сме дорасли да оценим гения на случая. Неговите бляскави изненади ни заварват неподготвени, неподатливи, консервативни. Ние сме си предначертали една елементарна линия на развой на събитията. И всяко нарушение на собствения ни шаблон ни дразни, обърква и плаши. Дори ние със своята ограниченост се мъчим да редактираме случая, да го направим клише! Изпущаме непредвидени срещи заради някое скучно, предварително назначено събрание. Отстраняваме от пътя си ненадейни запознанства, незапланувани радости, необмислени разговори, несравними преживявания заради точното разписание на сивия си ден. Колко пъти на едно закъснение или на едно забравяне дължим щастието си. Фантастът случай винаги е готов да обогати живота ни с някоя нова багра. Талантът да живееш е в умението да се радваш на случая и да му сътрудничиш. Поне да не му пречиш. Поне да съумееш да го приемеш с отворено лице, а не да се дръпваш от него намръщен и уплашен. Случаят, поетът на живота, ще те възнагради щедро за твоята отзивчивост към неговите находки и импровизации.

А аз със своята тъпа бездарност отритнах най-красивия подарък на тоя поет! Не отидох на панаира от страх да не направя грешка! Заслужавам най-страшно наказание. Впрочем какво по-страшно наказание от въображаемото изживяване на нещо, което би могло да бъде и не е било?

Адресът за пиано под наем, който професорът от музикалната школа бе дал на Графа, бе роднинският дом на Влад. Всички стояхме на прага смаяни, само Влад не се учуди. Той познаваше дяволиите на случая и винаги съумяваше да ги използва. Любовните му приключения бяха ловко построени върху фантазията на случая. Понякога имах чувството, че Влад е подписал някакъв таен договор с дявола случай, за да му стъкмява все интересни изненади.

Влад вежливо даде преднина на Графа. Грубият шофьорски пръст натисна звънеца като клаксон продължително, настойчиво, пожарно. Цялата тиха къща до най-глухия кът бе пронизана от рязко звънтене. Ще застана ли някога така пред прага на неговия дом?

Прагът на къщата, в която искаш да влезеш като снаха. Той е по-висок и непристъпен от най-стръмната планина. Ще успееш ли да го прекрачиш? Там, зад тоя праг, сред стените на дома, е съвсем друг свят, с други бои. Вътре властват съвсем други закономерности. И ти вътре ще бъдеш съвсем друга, може би истинската, единствената, каквато трябва да бъдеш. Там е приютено твоето време, твоята кратка вечност. Отвъд тоя праг е хаосът на безсмисленото време, студ, сиви бои, неуютни пътища, скитнически вятър, безсъние, въпроси без отговор. Малък праг дели живота ти на пустиня и любов. Ще съумееш ли да прекрачиш прага, или ще останеш в пустинята?

Извътре се втурнаха разтревожени стъпки. Един малък процеп се открехна подозрително. Силует на възрастна жена надникна през процепа.

— Аз съм, лельо! — гласът на Влад прозвуча по момчешки.

— Владе, ти ли си? — широка усмивка отвори вратата. — Толкова рано? Разгледа ли всичко?

— Нямам време, лельо! Бързам за горе! Запознай се с мои колеги!

Лелята ни подаде мокра ръка. Престилката й лъхаше на чубрица. Това ми напомни за майка ми. Влязох сякаш в детството си.

— Няма ли да останете за обед?

— Невъзможно! Само едно кафе свари, лельо, за другаря, да не заспи на кормилото, че път ни чака!

Графът прекрачи прага, облечен в своята меча недодяланост. Аз с един бърз, всепоглъщащ поглед проучих обстановката. От нова България на панаира изведнъж се върнах в стара, полузабравена България. Мрачен, натруфен салон със старомодна, солидна мебел. Ванчо заразглежда с комично недоумение статуетки, абажури, картини. Пианото бе заметнато с дълга ресниста покривка като сватбарски сандък. Стояхме на крак. Лелята се втурна в кухнята да вари кафе. Влад извика след нея нетърпеливо.

— Бързо, лельо, довечера живи или мъртви трябва да бъдем горе!

— Гладни как ще ви пусна, Владе? — викаше лелята от другия край на къщата.

Гласът й бе сух, изтънен и проточен, пълен звуков образ на сухата й, източена фигура. Тя се върна с кипящ кафеник. Посегнах да й помогна да сипе кафето в чашките на бюфета. Лелята ме оглеждаше с женско, хитро любопитство и остана доволна от готовността ми да домакинствам. Отде ме връхлетя пък тоя къщовен ентусиазъм? Лесно е да се харесаш на лелята. Но на майка му никога не можеш се хареса, ако щеш звездите от небето да снемеш.

Поднесох кафето на табличка от бабините времена. Благосклонният поглед на лелята ме насърчаваше. Обредът на поднасянето ме изпълни с блаженство. Влад пое с разтегната съсредоточеност чашката от ръката ми. Запуши цигара, отпивайки на скъпернически глътки гъстата наслада на кафето. Всяка глътка ми бе напоена с неговото парливо присъствие. Графът изпи конска доза за разсънване.

— Разкажи, Владе, как е горе? — лелята гледаше с нескрита възхита мургавото възмъжало лице, стройната фигура на своя любимец.

— Много скучно, лельо! Вечер след работа ми се досвирва, дотам съм стигнал!

Лелята ахна:

— Колко бой си изял от малък да свириш! Все бягаше от пианото. А сега видя ли? Музиката е потребност на душата!

— Точно така! — потвърди Влад, смирен като никога.

— Късно си го разбрал, момчето ми! Де да бе свирил редовно, досега да си станал пианист, а не да се зарееш накрай света!

Графът се засегна:

— Не е толкова лошо, госпожо! Чист въздух, слънце! — и се озърна притеснен в полутъмния, претрупан с мебели, засенчен от тежки завеси салон.

— Я да бе се посветил на музиката, Европа, целият свят щяха да бъдат негови! А сега — в пущинака! — лелята въздъхна.

Влад улови удобния миг:

— В пущинака ще загина, лельо, ако не закарам пианото за разтуха!

Гласът на лелята изтъня-изтъня, едвам не се скъса:

— Владе, за тебе всичко, но… само това не! — тя отмахна покривката с ресните като от живо, галено същество. — Зайдлер, най-прочутата виенска марка! — седна да изтръгне няколко акорда с изкривени от ревматизъм, възлести пръсти. — Какъв тон!

Графът сбута архитекта:

— Хайде, че губя километраж!

— Лельо, съгласна ли си?

— За тебе, Владе, всичко… Но как ще си дам пианото в оная пустош?

Графът не се сдържа:

— Ех, професорът от детската музикална школа праща на тоя адрес своите питомци. Законът им дава право!

Влад й пусна едно фитилче с невинен, глас:

— Представи си някое хлапе с неизмити ръце ще се учи на твоя зайдлер!

Това стигаше. Изглежда лелята отдавна бе живяла под тая угроза.

— Владе, за теб всичко… Вземи пианото! Но да го пазиш като очите си!

— Като писано яйце ще го гледаме! — гарантира шофьорът.

Заоглеждаха откъде ще изнесат пианото. Стълбата бе тясна и извита. Отвориха вратата към балкона. Лелята наблюдаваше смаяна как се разпореждат в собствения й дом. С тях нахлу в нейния тих свят лъх на далечни, рисковани пътища, на нередовен скитнически живот, на своеволен вятър. Тя загърна зиморничаво рамене в плетения шал. Стана й неуютно, несигурно. Отиде в кухнята да ни загъне храна за път. Камионът се приближи със заден ход към къщата. Носачи спуснаха пианото от балкона с въже върху каросерията. Настръхнала, жената сипеше наставления през перилата на балкона:

— Владе, никога с мръсни, потни ръце! Никаква влага!

— Разчитайте на нас, госпожо! — успокояваше я Графът, от което лелята още повече се разстройваше.

Носачите с въжета, препасани през коланите им, спущаха надолу пианото като ковчег в гроб. Лелята нареждаше отгоре като оплакване:

— Внимавайте! Най-малкото сътресение се отразява върху тона!

— Бъдете спокойна, госпожо! — утешаваше я шофьорът.

Жената видимо съжаляваше за мигновената си слабост. Бе готова всичко да стори, само да върне времето с няколко минути назад, за да поправи грешката си. Но вече бе дала дума и не можеше да я глътне обратно. Положиха пианото върху постелка от талаш. Нагласиха го да стъпи равно на каросерията. Лелята се вкопчи с поглед в мене:

— На вас разчитам, момиче! — започна да ми наръчва от балкона. — Запомнете: при равномерна стайна температура! На 16 сантиметра от стената. И то на вътрешна стена! Непременно на вътреш…

Камионът потегли и силно отскочи, докато слезе от тротоара, прегазвайки сърцето на собственицата. Тя извика и гласът й се скъса като тънък конец:

— Ах… Карайте по-бавно!

— Дадено, госпожо! — Графът й махна успокоително с ръка, която още повече раздуха тревогата й.

Жената гледаше с невярващи очи как камионът зави по уличката. Виенският зайдлер изглеждаше внушителен и старомодно достолепен върху калния камион. В кабината до шофьора седяхме Влад и аз, при пианото бе кацнал Ванчо… Тънкият, късащ се от мъка глас на лелята се носеше зад нас като заклинание:

— Умерен удар на ръката! Никакво сътресение…

 

 

Скорост… Когато носиш нещо и някой те чака, тогава скоростта не е безсмислица. Тя става насъщна като дишането. А грубият материален свят, втурнат насреща ти с грапави пътища, иска да те забави с камъни, завои и връхлитащи коли, заплашва внезапно да те спре със спукана гума, с повреда в мотора, с непредвидена пречка. Ти преодоляваш целия тоя враждебен корав свят, сякаш го дематериализираш като го отминаваш със скорост.

Камионът нахълта в склада. Графът и Ванчо слязоха, но не можеха да изключат скоростта от себе си. Трескаво се заловиха за работа. Преместиха пианото с гръб към кабината, за да отворят място за товарене на тухли. Трябваше да оправдаят далечния рейс. Ванчо бе задъхан от увлечение:

— Отнейде да ни види лелята!

Влад и аз останахме сами в кабината. Той запуши цигара, като издишваше дима през отворения прозорец. Тоя малък жест на внимание ме караше да се топя.

Товарачите пъргаво подаваха тухли от човек на човек като жонгльори в цирк. Един, покачен върху камиона, поемаше тухлите във въздуха, друг ги редеше горе.

— Ти свириш? — попитах тихо, сякаш се боях да не чуе трепета в гласа ми.

— Вятър! Насила ме учеха, но нищо не излезе!

Магазинерът, бай Симо Тариката, попита с поглед изниско:

— Графе, отде намери това пиано?

— От панаира!

— Нали ти казах? Мене да слушаш!

— Закъде? — попита един товарач.

— За Гръмовец!

Тухлите за миг сякаш увиснаха във въздуха.

— Да видиш, да не вярваш!

— Само пиано липсва там!

— Виенско пиано, екстра! — каза Ванчо, като че направо от Виена го е докарал.

Товарачите заедно с тухлите си подхвърляха и по някоя дума:

— Пиано при нашите родопци!

— Има да се чудят и маят какъв е тоя черен сандък!

— Концерт ще има на Гръмовец! — съобщи Графът.

Тухлите бяха наредени досами капака на пианото. Влад се обърна към мене с шепот, който предполагаше други думи:

— Кой ще изнесе концерт?

— Инженер Горов, нали е цигулар?

— Ами кой ще акомпанира?

— Все ще се намери някой!

Графът нареди на Ванчо:

— Черно, я извади одеялото да го покрием, да не се праши, че де е сънувало това изнежено пиано какъв път го чака!

Ванчо измъкна изпод нас одеялото, върху което те седяха в кабината и се завиваха нощем, когато сънят ги настигне насред път. Покриха пианото и затиснаха с тухли одеялото върху капака.

— Ти като невяста го завиваш! — подхвърли бай Симо Тариката на Графа.

— Вече мога да се оженя, нося пиано!

— За женитба корито трябва, не пиано! Знаеш ли къде има корита?

Графът не го слушаше. Обърна се към товарачите:

— Който иска да чуе виенско пиано, да заповяда на връх Гръмовец.

— Кога ще е представлението? — запита един.

— Концертът, искаш да кажеш! — уточни Ванчо.

— В най-скоро време! Пригответе си официални дрехи! — разпореди Графът и подкара камиона.

Ванчо се метна върху тухлите, за да е по-близо до пианото. Седна горе, опрял ръка покровителствено върху капака. Камионът нетърпеливо потегли. Изпратиха ни ято почервенели от тухлите ръце.

 

 

Пред нас бе прострян път, дълъг до вечерта. Влад седеше до мене. Безброй незабелязани по-рано чудеса идеха насреща ми. Всяко камъче, всяка трапчинка и чупка на пътя ни тласкаха един към друг. Шосето се качваше нагоре, ставаше все по-грапаво, пропастите — все по-стръмни, а ние — все по-близки. Само редом с любим човек можеш да се сдобриш с най-лошия терен. Да се привържеш към най-сив и суров пейзаж, да минеш през кал и пепел с усмивка. Само редом с любим човек можеш да понесеш най-пустинния път и колкото безкраен да е той, да ти се стори кратък. И да не искаш никога да свърши тоя тежък път. По-добре най-лош и мъчителен път с любов, отколкото най-хубав път без любов. Впрочем има ли хубав път без любов? Благославях всички кривулици на моя досегашен път, всички мои лутаници и грешки, всички нелепости и глупости, дори проклетото ми име, дори обърканата ми съдба — всичко, което ме е довело до това изрътено планинско шосе, по което се носех редом с Влад, а пред мене се отваряше безкраят и поглъщаше всички пътища, всички скорости.

Никой не може да ми отнеме тоя път. Аз наистина съм минала през него, щом си го спомням така осезаемо. Каква е разликата между истински преживяното и въображаемото? Нали интензитетът на спомена е мерилото за отживелицата? Споменът ми за това неосъществено пътуване е така остър, трапчив, както за малко истински изживени случки. Е, тогава?

Графът палеше цигара от цигара да не заспи. За миг отлепи ръка от волана и потърка лице да изтрие съня от него. Говореше ни непрекъснато с бръмчащ като мотора бас, за да се поддържа буден:

— Добре че слънцето бие откъм гърба. Всяка трапчина по шосето изпъква. Казвате за пианото — никакво сътресение! Инак ще отнеса горе фалшива свирня. Тогава на вятъра барутът!

Моторът потвърждаваше с ръмжене. Двама с Влад слушахме накъсаните скокливи думи на шофьора и в същото време се вслушвахме вътре в себе си в звънкия отзвук на всяко наше докосване, предизвикано от грапавия път. Сепна ни трикратното думкане по гърба на кабината. Това бе пожарен сигнал. Графът натисна спирачките. Камионът, тъкмо набрал скорост по стръмнището, се раздруса и върна назад. Графът издърпа с все сила лоста за спиране. Подаде глава през прозорчето:

— Авария ли?

— По-полека карай! Много друса и нещо звънти в пианото! — извика Ванчо обезпокоително.

Графът доби виновно лице. Сдъвка една псувня, отправена към самия него. Подкара с намалена скорост нагоре. Камионът едвам запъпли по стръмнината, сякаш изведнъж се износи и остаря. Моторът, подсърден, ръмжеше все по-яростно. При един завой шофьорът подаде глава през прозорчето назад:

— Е, пак ли звънти?

— Сега не! — успокои го Ванчо.

— Че ние заводския кран извозихме по-леко!

Камионът бавно напредваше, стараейки се да заобиколи всяка грапавина по пътя, да избегне всяко разтърсване. Шофьорът изведнъж се разсъни. Така малко е нужно, за да се прогони сънят. Една тревога отвън. Но отвътре всички твои свръхусилия да останеш буден са напразни. Самото напрежение да внимаваш да не заспиш те приспива. Външният свят има по-силна командна власт върху нас, отколкото ние самите върху себе си. Защо? Би трябвало да бъде обратното. Къде сме изгубили ключа към себе си? Или още не сме го намерили? Исках да уча биология, за да направя моето откритие. Носех го в себе си като зародиш, който ме боли, измъчва, напира да покълне, не може повече да се търпи сляп и глух, има право на живот, без да е добил още определен вид и форма. В присъствието на Влад, във възможността на докосването ни всичко ставаше достижимо.

 

 

Нима това бе същият път, по който сега бягах?

Едва ли могат се намери две по-различни неща в света от тоя един и същ път през тия две мои преминавания по него. Завоите и кривулиците тогава ме отвеждаха право, по-категорично от права линия, към самата същност и сърцевина на живота. А сега, безсмислено залутани, лъкатушеха и ме отдалечаваха от някакъв мой извор. Тогава носех осезаема светлина в себе си. А сега наслояващите се все по-гъсти облаци бяха едно отражение от мене върху небето. Прииждаха, трупаха се заредени с буря мисли. Сега носех разглобени спомени накъсани мигове. А тогава всичко в мене и в цялата вселена бе събрано, цялостно, устремено към завършеност.

Къде бях изгубила същия тоя път, по който сега се движех?

Започнах трескаво да го търся в себе си, защото той минаваше вътре, заплетен дълбоко в самите корени на моето съществуване.

 

 

Камионът лазеше като костенурка нагоре. Клепачите на шофьора пак натежаха оловни и падаха на все по-къси интервали. Лицето му бе изопнато като срещу смъртен враг.

… Как да се браня от тебе, съньо мръсен! Премазал бих те като змия с камиона! Дръжте се отворени, очи! Боднал бих във вас цигарата!

— Архитекте, я кажи един виц, че ще заспя!

Влад бе всепризнат цар на вицовете. Разказваше ги по особен начин: мимоходом, пренебрежително и никога не се засмиваше. Секретът му бе вид антиефект. Дори познатите брадати вицове, казани по тоя начин от него, прозвучаваха свежо и изненадващо, предизвиквайки взривен смях. След мигновено премисляне Влад подхвана с безучастен тон:

— Тоя знаеш ли го: Първо има трудности на растежа, а после растеж на трудностите!

Графът дълго се клатушка от смях заедно с камиона.

— Как беше? Първо има трудности…

Но в неговия изказ вицът загуби солта си. Влад измъкна от джоба си жълто вестниче само от две страници. Многотиражката „Родопски строител“.

— Сега ще ви покажа най-новия виц! — и разгърна вестничето.

От горе до долу двете страници бяха изпълнени със стихове. Заглавието бе набрано с едър чер шрифт:

Отхвърлени стихове

Подзаглавие: Стихове без вътрешен редактор.

— Я, нашият поет Мирон Ковачев си намери най-после трибуна! — не вярвах на очите си.

— Сам-себе-печат и издат! — каза Влад.

Графът с поглед, разпънат между пътя и вестника в ръцете на архитекта, помоли:

— Я чети на глас!

Влад зачете монотонно, с глас, който не вземаше никакво участие в текста. Така изплува подтекстът. Дори се усети подводен ритъм. Въздействието бе по-силно:

Радиоточка

Предавам нашата програма

с невъзмутимо точен глас.

Не хващам чуждите вълни,

отникъде не се влияя.

Ех, малко ви омръзвам,

но…

Понеже няма друго,

ще ме търпите!

Графът бе въплътено внимание. Мъчеше се да улови скрития смисъл. Но бавно загряваше. Влад продължи с най-безразличен тон, не натрапвайки ни една дума:

Джобен речник

Езикът се развива,

не изоставайте назад!

Анонимно писмо е информация.

Бюрократизъм е принципност.

Донос е сигнализиране.

Индулгенция е самокритика.

Нагаждане е съгласуване.

Подозрителност е бдителност.

Страх е дисциплина.

Угодничество е вярност.

И така нататък —

езикът се развива.

Графът се размърда, сякаш седалката под него започна да гори.

Двуличие

Тая заран станах много рано.

Тъмно беше още и аз — сънен.

Под възглавницата съм оставил

по погрешка фалшивото си лице,

а съм тръгнал с истинското.

Отдето минах — суматоха.

Някой каза: — Той е луд!

Други каза: — Той е пиян!

Трети каза: — Той е опасен!

И ме затвориха в зимник.

Направиха обиск в квартирата

и намериха под възглавницата

моето фалшиво лице.

— Така кажи бе човек! —

И ме пуснаха на свобода.

— И това печатано? — недоумяваше Графът.

— За пръв и последен път! — каза Влад с безизразен глас. — Тоя брой на многотиражката е конфискуван. Мирон си стяга багажа.

— Как? — Графът за един миг изпусна волана. Камионът с разтеглена колебливост се насочи към пропастта. Шофьорът автоматично го върна към вярната посока, цял погълнат от новината.

Изведнаж усетихме една пустота. Не можехме да си представим сивите строителни делници без смешната, присвита, някак неуместна фигура на поета с щръкнали лопатки, на гърба като спрени в самото си поникване криле. Всеки от нас губеше с него нещо, което му бе станало съставна, незабележима част от дните, която едва сега осъзнавахме. Графът се лишаваше от верен другар по пиене, който напълваше чашата му с гъсто и парливо остроумие. Архитектът — от равен партньор по иронично, опак мислене. Аз — от стихове, които тайно си преписвах в тетрадката и четях вечер озадачена. Всички едновременно си помислихме: „Тоя човек ни бе симпатичен.“

 

 

Силно раздрусан, камионът спря внезапно. Погледнахме напред. Разкопано шосе. Прясна настилка от острозъбест чакъл. Валяк още не бе го изравнял. Бригада родопчани разширяваше пътя. С бургии пробиваха дупки в скалите, за да ги взривят. Дробяха камъни с големи чукове. Настилаха шосето по цялата му ширина. Графът заоглежда наежения чакълест пласт:

— Сега ще стане сътресение!

Ванчо скочи от камиона на земята и започна с ръце да чисти, да изхвърля настрани най-острите камъни пред носа на колата. Бригадата спря работа. Изкопчии с родопски кафяви потури и елеци с опърпани пазушници захвърлиха сред шосето бургии и колички. Струпаха се любопитно край камиона. Графът се възползва от спирането и заспа на собственото си рамо. Дишаше като локомотив с пълна пара, заставен да спи бързо, да навакса и догони пропуснатите километри сън.

— Питате защо спряхме? — Никой не го питаше, но Ванчо сам си отговори: — Караме една особена машина! — с един скок се намери горе върху тухлите: — Сега ще видите! — отметна одеялото, от него излитна облак прах.

Влад и аз слязохме да глътнем въздух. Усетих през гуменките си острите ками на чакъла. Боса бих вървяла по такъв път до вечерта на живота си, ако редом с мене върви и той. Капакът на пианото бе побелял, напудрен с прах. Ванчо извади от джоба си мръсни, омазнени шофьорски конци и изтри най-усърдно капака. Лъсна черната политура с ивици от шофьорските конци.

— Пиано! Пристига за пръв път в Родопите. Сега ще видите.

Момчето отвори тайнствено похлупака. Блеснаха белите зъби от слонова кост.

— Питате за какво са толкова копчета? — и сам си отговори: — Тия бутони се натискат и… Сега ще видите!

Изправен върху тухлите на висок подиум, Ванчо вдигна черен, мръсен, ноктест пръст като клюн и натисна един бял клавиш. Проеча нежен, благороден, с дълго ехо тон, сякаш от друг свят отронен в тоя див, канарист пролом. Прониза ни като някаква несъобразност тук. Ванчо вдигна отвисоко черния си пръст и по-смело удари друг бял клавиш. Още по-звучно и изненадващо проеча странният тон. После трети. Ванчо се обърна към недоумяващите каменари:

— Всяко копче си има свой глас!

Черният клюн на пръста му клъвна един горен бял клавиш. Отрони се висок, еклив като звънче тон и най-силно удиви земекопите. Лицата им се засмяха по детски. Един брадясал изкопчия протегна врат:

— Я още веднъж!

Ванчо строго захлупи капака:

— Засега толкова! Заповядайте на концерт в Гръмовец.

Уморените хора гледаха хлапака със симпатия. Доволни бяха от подарената двеминутна почивка. Още звънтяха в ушите им нежните екливи тонове като отронени капки в дълбока пещера.

— Бом-ба-а-а! — от завоя се завтурна насам каменар, гол до кръста, викайки с цяло гърло: — Бом-ба-а-а-а!

Графът се събуди с изражение на стар фронтовак. Наблизо щяха да взривяват скали. Мъж, приклекнал до ребрата на канаристия скат, палеше с цигара фитили, изпълзели от пукнатини като от змийски дупки. Пушечето бързо залази. Изкопчиите се пръснаха, притулени зад дънери и камини. Един се сгуши зад количка, натоварена с чакъл. Друг, заварен на открито, легна, затули глава с две ръце, притиснал страна о грапавата, четинеста, топла буза на земята. Влад ме бутна в колата. Графът нервно даде заден ход. Влад в движение се метна при мене. Ванчо трескаво зави пианото с одеялото и го затисна с тухла. Колата се прислони до една издатина в скалите. Гърмежите се бавеха. Стана непоносимо тихо. Аз неволно се притиснах към Влад. Графът не пропущаше миговете да поспи интензивно. Три проглушителни, последователни гърмежа разтърсиха планините. От било до било се метна мостът на дима. Ехо повтори и потрети тътнежите, сякаш някаква събудена от вековен сън душа на планината изохка. При гърмежа се сепнах и се отдръпнах от рамото му:

— Уплаши ли се? — попита той.

Бях обръгнала на бомбите. Но неговата близост винаги ме плашеше. Сякаш някакъв фитил в мене се запалваше, пушеше все по-бързо, приближавайки се към взрив, който можеше да ме хвърли във въздуха да се разлетя на части.

Ванчо бе забравил да затули собствената си стригана глава, изложена на открито. Внимаваше да не падне нещо върху пианото. Едно закъсняло, прелетяло издалеч камъче удари капака с голяма сила и прокъса одеялото в една точка. Всички отново се струпаха край камиона.

— Дали не се е повредило нещо? — запита гол до кръста каменар.

Ванчо смръщен отмахна отново одеялото, привдигна капака, предпазливо удари един клавиш. Графът продължаваше да спи. Какви ли накъсани сънища сънуваше? Проеча горно фа, още по-нежно и кадифено, още по-неправдоподобно след ехтежа на бомбите. Навярно тоя тон е резонирал с някакъв чуден образ, пробягал на вътрешния екран в затворените клепачи на Графа в кой знае какъв сън, контрастен на грапавия път и на пустинните чуки.

— Момче, каква гяволия има вътре? — попита брадатият.

— Няма дяволия, дядо, техника!

Черният му пръст клъвна най-долен бял клавиш. Дълго тътна плътен тон.

— Ами черните зъби? — попита младо каменарче.

— Те са за украшение! — обясни всезнаещият Ванчо. — Като мене!

Заливахме се от смях с Влад. Може би това бе най-веселият ден в живота ми. Но дали бе най-хубавият? Имаше една сянка, която ме чакаше там горе, в края на пътя.

Графът се събуди от нашия смях и викна припряно:

— Черно, стига цирк! Хайде!

Ванчо удари още два-три клавиша за по-голяма сигурност и зави пианото, успокоявайки околните:

— Нищо му няма!

Камионът едва-едва запъпли по чакълестата настилка. Ванчо се разположи върху тухлите. Сложи закрилническа ръка над капака на пианото. Смяташе, че така го варди от сътресение. Каменарите ни изпратиха с дълги погледи. Все още в ушите им, проглушени от трясъци на бомби и камънаци, отзвучаваха единични тонове като бистри капки. Камионът мина край мястото на взрива. Скални блокове, откъртени от динамита, се бяха обрушили край пътя. По тях плъзнали каменари ги трошаха с чукове и разчекваха с лостове. Кънтяха ударите на метала о твърдия камък. Отскачаха звънки искри. В моя слух се смесваха с два-три нежни тона на пиано, самотно отронени вдън планините. Влад, люлян от камиона, клюмна върху рамото ми и се унесе в дрямка. Струваше ми се, че шофьорът кара бързо, макар че едвам напредвахме. Исках никога да не свърши тоя гол път, никога да не стъпя на земята, никога да не залезе тоя невероятен ден. Слънцето бе задрямало на рамото ми.

 

 

Настъпи най-трудният отрез от пътя. Графът, за да проверява с ухо дали е буден, говореше. Но на кого? Архитектът спеше, а аз сънувах наяве. Шофьорът си приказваше сам на себе си: за предишни пътувания, за спукани гуми, заледени завои, паднала кола, загинал другар.

От бавно каране по стръмнината моторът се загря, резервоарът закипя. Графът спря колата до крайпътен чучур и прати с поглед Ванчо да донесе вода. Момчето скочи от поста си при пианото, грабна ръждива консервена кутия от багажника и се завтече към чучура. Измъкна затулката и в първия миг рукна силна струя. Но после струята изтъня все повече, скъса се като гердан и започна да рони ситни-ситни маниста. Ванчо едва напълни кутията и пак запуши чучура със затулката от борово клонче. Изля кутията в клокочещото гърло на резервоара. Парата обжегна пръстите му. Отново хукна към чучура. Рукна силна струя, тоя път само за миг и отново изтъня, скъса се и едва-едва закапа. Ванчо пак наля в поуталоженото гърло на резервоара. Но ледената планинска вода попаднала в тоя кипящ кратер, бързо се сгорещи. Трябваше да почакаме, докато моторът се изстуди. Влад вдигна глава от рамото ми. Слязохме да се разтъпчем. Лъхна ни хладината на височините. Графът дръпна затулката на чучура и подложи лицето си на струята да измие лепкавия сън от него. Пак запуши чучура да се насъбере вода. Влад хвана затулката и ме подкани:

— Бързо гълтай!

Наведох се и в мига, в който рукна струята, я поех с отворена уста. Ледена вода с лъх на бор, на смрика. С две-три едри глътки изпих чучура. Пак започна да сълзи. Тоя чучур имаше запас тъкмо колкото да утоли една жажда. Влад запуши човката му. Вдигнах мокро лице и през капките го погледнах. Смътно си спомних, че някога в някакъв друг живот не харесвах мъж със светли очи.

Седнахме край чучура за нашия закъснял обяд. Влад разгърна пакета, грижливо приготвен от леля му. Хляб, сирене и грозде. Графът на коляно разчупи хляба и кусна първия залък с такава наслада, че на всички ни дойде апетит. Само голяма умора може да направи хляба така вкусен.

Чаках Влад пак да заспи на рамото ми. Но някаква мисъл го отвлече от мене. Той пушеше и заедно с дима от цигарата погледът му се рееше навън. Седиш лакът до лакът с любим човек, пътят е един, въздухът е един, а вие сте два отделни свята. Лъч да станех, пак не бих могла да стигна до върховете и пропастите в инстинктите му, да проникна в дебрите на желанията му, да пронижа подривното клокочене на спомените му. За какво мислеше той? Докосвахме се, а помежду ни зееше бездна. Какъв мост можех да прехвърля над нея, за да го стигна? Няма такава дума, която би ме въвела в неговите тайни, нито такава ласка, нито поглед. Две раздалечени планети си летяха по своите орбити, макар че седяха в една кола и се носеха по един и същ път.

Ревнивото ми въображение го подгони по всички вероятни пътища, по които би могъл да се запилее. Човек с неговия лаком интерес към света има огромен диапазон от посоки. Изпитах ревност към всички посоки, към всички страни, към невидимото. Няма по-безнадеждно чувство от това. И най-опасната съперница е реална, познаваема и затова победима. Но мислите на любимия са недосегаеми. Седиш редом с него и го гониш. Докосваш се до лакътя му и не можеш да го уловиш. Тайнствените извивки на мисълта му обгръщат онова, което ти не знаеш. Дори да ти се разкрие целият, пак ще остане в ядрото нещо потулено. А тъкмо то е същността на човека. Премълчаното, заключеното, това е магнитната ос, около която се въртят мислите и желанията му. Никога няма да се освободиш от тая неуловима съперница. Колкото по-близък ти става той, толкова по-осезаемо ще бъде присъствието на неговото непристъпно аз. Нима ти ревнуваш от самата му същност? Тогава ревността се обезсмисля. Как можеш да се боиш от същността му? В мига, в който ще се освободиш от тая съперница, ще изгубиш човека изобщо. Трябва да я приемеш. А как можеш да се примириш със съществованието на собствения му свят, който всеки миг може би ти отнема любимия?

Седях до него и познах най-голямата самотност: самотността на двама. А Графът си следваше своя път, оставен сам да се бори с тежкотоварния сън.

 

 

Влад се опита да запали цигара. Насрещният вятър от движението му угаси кибритената клечка. Драсна втора, като я затули в две ръце и приюти захапаната цигара на завет в шепите си. Загледах се неволно в ръцете му.

Страшна сила е кондензирана в ръцете на любим мъж. Гледаш в хипноза тая едроставеста китка с тревожещи космици по кожата. Сякаш тия снопчета влакна са излъчители на гравитация. Някаква древна закана напира от ъгловите линии на кокалчетата. Широката твърда длан таи гореща ласка и плясък на камшик. Дългите, чувствителни пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият като магнетофонна лента всякакъв спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време — и да те подчинят, да те превият, прекършат, да те смажат. Страх и нежност, закрила и угроза внушават мъжките ръце. От тая длан извира животът за тебе, от нея може да те удари гръм и да те овъгли до корена. Каквото и да бъде, нека да е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!

Може би в тоя миг той е жадувал да протегне ръка към мене, за да усетя такава сила да изтича от пръстите му.

— Слушай — заговори Влад с внезапна сериозност, — да не би да включиш и пианото в твоята самодейност?

През последните месеци бяхме подновили замрялата естрадна работа. Репетирахме в една недовършена барака. Насила го заставихме да рисува декори. Влад драскаше нехайно, изправен в ъгъла. Държеше шарен букет четки с дълги пръсти на надарен човек. До премаляване играех в огъня на присъствието му. С женска, сигурна интуиция знаех, че умът на мъжа се взема с движение, с игра, с жива променливост, но никога — в застой, в постоянство на състояние. Усещах как в кръвта ми се поражда лудостта на играта под упорството на погледа му. С кози стъпки на родопчанка бягах от тоя поглед. После скокливият ритъм ме тласкаше близо към него. В последния миг, тъкмо съм на един дъх от него, вдигна очи. И забравя стъпката. При него винаги се натъквах на изненади.

— Какво представлява? — недоумявах пред рисунката му.

— Гора!

Едва потуших усмивката си. Дори гората, която бе нарисувал, бе пародийна, причудлива, на подбив.

— Не прилича на родопска гора!

— Искаш ли родопска гора? — той приклекна и остави пъстрия букет от четки на пода.

Отвлече ме към гората.

— Искам нарисувана! — отбранявах се аз от прегръдката му.

— Защо ти е нарисувана, когато истинската гора е тъй близо?

Но той и истинската не ми даде да видя през тесния, задушаващ обръч на ръцете си. Съвсем бях му взела ума. Сякаш искаше да ми строши ребрата, да ме омаломощи и да си вземе ума обратно.

Една вечер шефът дойде на репетиция. Стъпките ни се сковаха. Огледа рисунката на Влад.

— Това какво е? — попита възмутен.

— Простор за фантазията! — отвърна Влад спокойно.

— Формализъм! — погледът на шефа бе като насочено дуло на пистолет и неговите становища се възприемаха без възражения.

Изпрати ни в Димитровград на окръжен фестивал без декори. Нашата танцова трупа излезе първенец. Върнахме се пияни от успеха. Шефът даже от работа ни освободи за репетиции. И в Хасково ни изпрати на състезание, след като ни държа реч да не се връщаме, ако не излезем първенци. Нямахме друг избор, трябваше да победим. Сега се готвехме за София за национален фестивал на самодейността.

Влад в камиона ми се подиграваше злъчно:

— Тогава не е самодейност, а самоцелност. По бригади и в канцеларии се оставят на работа некадърници и лентяи само защото изпълняват някакъв важен номер в програмата. Или свирят на акордеон, царя на естрадата. Самонадейци! Без тях първото място в състезанията е изгубено. Тъкмо в най-разгорещения график на строежа работници и техници отсъстват. Къде са? На окръжен преглед на самодейността. Жънат лаври. А родопските строители си скучаят постарому, пият, дремят на тъмно. Тяхната самодейност печели слава, обикаля градските сцени, забавлява преситените граждани, връща се с награди и с нови ламтежи за столични сцени. А тукашните хора не могат да видят програмата на собствената си слава. Само понякога вечер крадешком, като минават край бараката, могат да подслушат, залепили ухо на ключалката, как отвътре се носи троплива стъпка и с въображението си да си нарисуват родопско хоро.

Мъчех се да го оборя и да му докажа, че успехите на нашата самодейност по високите градски сцени повдигат самочувствието на родопските строители, зареяни в най-глухия и изостанал край. А той продължи:

— За световен фестивал ли се готвите? Затова ли ви е нужно пиано? Първенството ви е в кърпа вързано! Само че ние тук ще си образуваме друга самодейност за вътрешно ползване, да не скучаем. Нали така, Графе?

— Дадено! — потвърди шофьорът с предразнял като мотора бас.

При един опасен завой неволно се опрях с поглед в ръцете му. Лапести, възлести, уморени, те ме успокояваха за разлика от другите до мене. Шофьорът можеше да заспи, но ръцете му, взели формата на волана, и насън щяха да го въртят. Те не можеха да заспят. Вдъхваха доверие. Ръце, на които можеш да се уповаваш при най-труден път. По ръцете познавам мъжете. Тая гореща ръка може да ми се протегне за помощ, оная тиха ръка може да рискува. А тая, широкодланната, може да работи до самозабрава. Някоя мека, влажна ръка вдъхва опасения, в най-трудния миг ще те изостави. А другата ръка, колкото и груба, обещава подкрепа винаги. А ръката на Влад? От нея можех всичко да очаквам.

Шосето се виеше нагоре, смъкваше се надолу на все по-замайващи серпантини. Затворих очи. Сякаш се отпуснах върху ръцете на шофьора и те ме залюляха. Влад привлече главата ми да се облегне на рамото му:

— Поспи малко! — в гласа му имаше оттенък нежност.

Тоя едва доловим оттенък пусна една гъста капка съмнение, отеквайки дълбоко в мене. Може би чувство на вина бе причина за такава несвойствена нему нежност? Имаше някаква промяна в него. Аз я усетих отдалече. Нещо бе застанало помежду ни. Погледите му, гласът му, безмълвните му трепети, докато стигнат до мене, се пречупваха през това невидимо нещо и ме докосваха под друг ъгъл. Главата ми лежеше на рамото му. Очите ми бяха затворени. Допряла ухо до него като до заключена врата, подслушвах мълчанието му. А чувах пак себе си, своето сърцебиене, своята любов.

 

 

Внезапен гърмеж ме сепна. Колата се закова на място. Графът изскочи вън и заоглежда задната гума:

— Спукана! — вдигна тревожен поглед към пианото, сякаш да не би нещо и в него да се е пукнало.

Всички слязохме на пътя. От клисурата се зададе друг камион с брезентено платнище. Шофираше Савата, съперникът на Графа в съревнованието.

— Графе, какво те сполетя?

— Спуках гума! — отвърна Графът спокойно, което сигур му струваше голямо усилие.

Савата угаси мотора и слезе. Разгледа приклекнал гумата:

— Имаш ли резервна?

— Ще лепя, нямам! — смънка Графът.

— Голям кърпеж ще падне! — лицето на Савата стана сериозно. — Аз имам една, ама…

Извади от багажника си гума и тя спукана. Измъкна инструменти. Разположи се край пътя да лепи.

Ванчо и Графът свалиха спуканата гума, цяла сплута като пробита гайда. Архитектът с голям интерес изучаваше шофьорско дело. Дори на няколко пъти по време на пътуването искаше от Графа да му позволи да покара, а той да подремне. Графът не можеше да понася любители шофьори, смяташе, че всички нещастия по пътищата стават от такива самодейци. Никому не даваше да се докосне до волана. И сега не прие помощ.

— Архитекте, стой си настрана! Ще си изцапаш костюма! — в гласа му изплува утаено озлобление.

Влад пресели шофьорските си интереси при Савата. Приклекна до него и започна да му подава разни инструменти. Графът и Ванчо се запретнаха да лепят тяхната разпрана гума. Докато работеха на пътя, минаваха коли и ги засипваха с прах, заслепяваха очите им, давеха ги с кашлица. Уж нехайно, един друг се подпитваха:

— Графе, колко километра извъртя?

— Гоня стоте, а ти?

— Днес ги минах! — отвърна Савата пренебрежително. Ванчо зяпна като треснат от гръм:

— Стохилядник! Тоя път ти ще ни биеш в съревнованието!

Савата добави успокоително:

— Още не се знае! Всичко става… Път е това!

Ванчо не се сдържа и вметна самохвалко:

— Ние пък возим по-специален товар…

— Какъв?

— Виенско пиано!

— Закъде?

— За Гръмовец!

— Там му е мястото!

Ванчо настояваше да го слиса:

— Ще има концерт!

— Ами къде е пианистът? — попита Савата, помпайки гумата.

Графът и Ванчо за пръв път се сетиха за това.

— Вярно бе!

— Ние си блъскаме ангелите с това пиано, а кой ще свири на него?

— Има кой! — отвърнах загадъчно.

— Но няма да е луд да дойде на Гръмовец! — отсече Влад.

Все много знаеше.

— Тоя път не позна! — казах заядливо.

Обърнах му гръб и се отдалечих от шосето към една хилава горичка. Графът се разправяше с мотора, дрънчеше ядно с инструменти.

 

 

От голия прашен път навлязох в есента. Нагазих в жаровина окапали листа по земята. Седнах върху нея и се облегнах на едно стебло. В медния отблясък на следобеда горичката тлееше. Взех един току-що отронен, още топъл лист. Той пазеше като незаличим спомен отражение от огньовете на лятото.

По шумата прошумоляха тихи стъпки. Влад се излегна до мене, захапал дълъг стрък.

— Доста ще трае лепежът!

Нямаше ли нещо по-важно да ми каже?

— Колко?

— Тъкмо толкова, колкото да ми отговориш на един въпрос.

Той искаше да ми отнеме възможността аз да задавам въпроси.

— На какъв?

— Как си живяла? Разкажи ми всичко за себе си, аз нищо не зная.

За пръв път проявяваше такъв интерес.

— В моя живот няма нищо за разказване; просто не е започнал животът! — отвърнах с уклончив глас.

— Къде си родена? Как си расла? Всичко, откак се помниш до ден днешен!

Настръхнах.

— И тук ли трябва автобиография?

— Най-подробна! Как си тичала с къса рокличка, как те е водил за ръчица баща ти.

Скочих като ужилена и тръгнах между дърветата. Сякаш стеблата бяха пияни и се олюляваха. Облегнах се на едно дърво с гръб към гласа на Влад.

— Аз не живея със спомени!

Цялата горичка край мене догаряше в спомени, всеки лист падаше, обжегнат от спомени. Само аз бях един отвеян лист, който бягаше от своите спомени.

Стъпките му се приближиха. Стеблото, на което се бях подпряла, залитна.

— Е, тогава ми разкажи мечтите си!

Гласът му ме преследваше с ловджийско упорство. Сърцето ми заби като при сърнен бяг. Нямаше къде да се скрия от тоя прицелен право в раната ми глас.

— Още по-малко живея с мечти!

Край мене дръвчетата събличаха слънцето с листата от себе си и мечтаеха за следната пролет. Само аз бях едно изкоренено дръвче, което не биваше да мечтае.

Влад заобиколи стеблото и застана съвсем близко пред мене. Гората около нас се завъртя, листата закръжиха във вихрушка.

— Добре! Да живеем с настоящия миг! — прошепна той, сграбчи ме и ме повали на земята.

Беззвучен вик, откъснат в смаяна тишина. Влад прегърна тоя крехък стон и внимавайки да не го строши, го положи върху постелка от шума. Той се наведе, търсейки с устни извора на вика ми, и целуна още горещото ехо на моето:

— Остави ме!

Не можех да се съпротивлявам, защото би било преструвка. Не исках да го галя, защото би било противоречие. Нямах сили да го отблъсна, защото би било опълчване срещу вездесъщия закон на притеглянето, по-силен от земята. Но ръцете ми едновременно се съпротивляваха и го галеха, независимо от мене.

Цяла бях превърната в един луд въпрос, който се спираше на гърлото ми, давеше ме, не можех да го изрека, а не можех и да го преглътна. Дишането ми бе заприщено от тия спрени думи. И Влад много добре чуваше моя безмълвен, викащ въпрос. Но той мълчеше. Това бе най-точният отговор. Нещо се бе случило между него и Димана, нещо, което ги бе разделило, без да могат още да си отидат един от друг. Моето проклето предчувствие бе уред за мъчение, инсталиран вътре в мене.

Докато той внимателно ме присвояваше, в мене се появи чувство, граничещо с увереност, че между нас се вмъкна тя, съвсем осезаема, дишаща. И Влад я усети чрез мене. Прегръдката му се измени, макар външно нищо да не бе се променило. Стана някак по-здрава и неотстъпчива. Сега ясно разбрах, че между него и Димана наистина се бе случило онова, от което се боях.

Напрежението ни се увеличаваше до такава степен, че вече не можехме да понасяме и най-малко разстояние помежду ни, да не би тя, третият, да се вмъкне в тая пролука и да ни раздели. Но колкото по-плътно се притискахме, толкова по-остро я усещахме вклинена между нас, проникваща в самите нас. Лежахме трима. Вече никога никъде не можехме да останем двама насаме. Съперницата ми бе вплетена в обятието ни, претопена в целувките ни, неизтръгваема от нас двамата.

Тогава прегръдката на Влад се разяри, мина отвъд мислимата сила. Отворих очи, уплашени от щастието. През рехавите стебла видях високите вълни на хребетите да се издигат и спадат, сякаш планината се разкамени, оживя и се развълнува като море. Ние лежахме върху опадалите, още топли листа като върху недоизтлели въглени. Бях нестинарка. Неговото сърце до гърдите ми биеше в някакъв обреден, ускорен, древен ритъм. Вече не се боях от огъня, защото самата бях огън.

Ако за такава узряла необходимост на двама ни един от друг, ако за такава надхвърлила предела сила на чувството е била нужна изневяра, аз я приемах. Добре дошла, моя мъка, щом чрез тебе достигам радостта! Благославям те, моя ревност и омраза, щом чрез тебе любовта ми става безгранична! Здрависвам те, моя смърт, щом чрез тебе осезавам живота!

В мене се надигна някакво ново дихание, което помете като суха шума изветрелите ми страхове, съмнения, задръжки, зависимости от думи и случайности, от вещи, които не притежавах, смешни разсъждения. Аз прозрях една проста истина:

Всичко може да разделя мъжа от жената и всичко може да свързва мъжа с жената, когато се обичат. Дори онова, което най-тясно ги свързва, може да ги раздели. И дори онова, което най-рязко ги разделя, може още по-здраво да ги свърже.

 

 

Да би могло все така да пътувам! Да не стигна никога до никаква гара, до никаква развръзка. Все така да вися между края и началото. Все така да се нося, без да трябва да вземем решение, без да сбърквам наново. Все така да пътувам, да пътувам през изживените и неизживени мигове, през това, което е било и което не е било, и което няма никога да бъде…

 

 

Той поотхлаби прегръдката. Дърветата над нас извеждаха погледите ни към небето. Запуши с една ръка. С другата си играеше с косите ми с ритъм на разсеяност. Лицето му вече не вземаше участие в това. Погледът му вдигна котва от голяма дълбочина и отплува. Влад си бе отишъл от мене някъде далеч, кой знае къде.

Отново го разпознавах в откъслечни движения, в отломъци от привички, черти, погледи, в деформирани части, ъгли, отрези. Мъчех се да съединя всички тия разкъсани усети в едно цяло, да съставя един образ, да го обхвана и разбера. Но той пак ми се изплъзваше — несъединим, защото бе много близък, необхватен, необясним, защото бе проникнал в моето същество.

Проеча клаксонът на камиона. Скочихме. Пътят ни викаше брутален, неизбежен с тоя сигнал. Само за миг бяхме се отбили от пътя, бяхме забравили, че сме неотделима частица от неговата прах, от неговия вятър, от неговата скорост. Влад веднага се включи в повелята на пътя, изтича към колата, разгледа с момчешки интерес залепената и поставена гума. А аз още дълго, след като седнах в камиона, оставах далеч от пътя, вън от движението и скоростта, там, при падащите още недоиздъхнали листа, при тихата жарава на есента. Някаква съществена част от мене остана завинаги там, отронена заедно с обгорените листа… Потеглихме. Савата надолу, към градовете. Графът нагоре, към върховете. Махнаха си с ръка. До следваща среща, ако са живи.

В далечината се провидяха скалистите възвишения около връх Гръмовец, озарени от залеза. Ванчо бдеше до пианото. Графът пак бе обсаден от спомени:

— Край това село Липовец…

Шофьорът никога не може да мине по чист път. Навсякъде се препъва, сблъсква, разбива о спомени за предишни пътувания, за преживени опасности, за преобърнат камион, за изгубен другар…

Лъхна вечерен разхладянин и изстуди разгорещения мотор. А шофьорът се сгорещяваше все повече от предстоящата среща.

— Родопчани има да гледат и да се дивят! Може по радиото да са чували, но сега ще видят на живо пиано!

Графът в тоя миг бе най-щастливият човек. Носеше нещо. Щеше да изненада и зарадва някого. Целият тръпнеше. Представяше си вече как го заобикалят смаяни лица, светнали очи. Какво е това? Пиано! Гледай ти! Чак тук! Защо? За кого? Сега и приспивателно да би взел, пак нямаше да може да заспи. Не усещаше, че два дни и една нощ не бе спал. Нетърпението му растеше с всеки оборот на гумите. По-скоро! Само едно го дразнеше: че не трябва да вдигне скорост. Сякаш сърцебиенето му бе спънато…

 

 

Толкова ясно си представях това пътуване, че почти си вярвах, че е било действително. Почти. И все пак нещо съществено не му достигаше, за да ми утоли жаждата. Сякаш държах пълна шепа с вода на милиметър от устните си и не можех да пия. Дори най-бедното реално преживяване съдържа нещо, което го прави несравнимо по-богато от въображаемото. Какво е то? Реалният свят е четириизмерен. В света на фантазията има всичко, само липсва усещането за време. Там няма време. Колкото искаш си разтягай миговете. Вечност. Значи чувството за време придава сладкия сок на истинския живот. Светът ни опиянява от четвъртото си измерение — с изтичащото време. Ако не бях много умувала, ами бях отишла на панаира, може би целият тоя ден щеше да се извърти на друга страна. Навярно щяха да се получат съвсем други комбинации от случайности. Но каквото и да би станало, колкото и груба да би била действителността, все пак щях да усетя това нещо, което влива кръв във всеки миг. Давам всички най-дивни измислици само за един допир на жива любима ръка!…

— Райно, тичай! Графът докара пиано! — извика някой.

Действителността ме зашемети със своята невероятност. Втурнах се презглава по камъни и стръмнища да вдъхна праха, да пипна твърдостта, да усетя мириса на топлия, потен, реален живот!

Прашният камион на Графа, спрян на шосето пред височината, където се строеше културен дом, изглеждаше много уморен върху мушкатовия пламък на залеза. Сякаш бе извозил от дол на връх чак дотук тоя огромен, недействителен залез. Същият мушкатов пламък гореше и долу в реката. Но докато насреща върху билото тлееше спокойно, някак мъдро, уталожено, долу, в реката, клокочеше буйно, трепкаше и лумваше с внезапни отблясъци. Камионът, обърнат наопаки във водата, все още не бе спрял, а продължаваше да пътува, да се гъне от устрем, да носи своя чудноват товар.

От околните височини се стичаха работници с натегнали сечива в ръце. По всяко лице трептеше един блед, морен оттенък от залеза. Завършил бе дългият родопски ден. Димо скоростникът се спусна отсреща напряко по урвата. На рамото му проблесна една факла от залеза. Хората се спряха и заобиколиха колата. Графът, висок, много по-висок от представата ми за него, се покачи върху предния калник на камиона.

— Ще има концерт! — извика и обра всички погледи. Атлетически плещи се открояваха върху алената жарава на небето.

Ванчо горе отметна одеялото. Избухна облак прах, пронизан от последните лъчи. Тогава видях пианото. Цяло напудрено от дългия път. Заоблените му прости линии ми се сториха трогателно одухотворени и изящни сред геометричните железни конструкции. Сякаш за пръв път виждах пиано.

Отвред варосани якета, кални дочени панталони, загорели от слънцето, гледжосани лица слизаха от скели, изскокваха от изкопи, откопчаваха се от арматури. И се трупаха около камиона. Груби и шумни бяха пред хармоничните линии на пианото и пред мълчанието му, което криеше обещание за музика. Планината, канариста и гола, отекваше отчуждено с нямо ехо на незнайната музика. А Графът бе цял преобразен, някак вътрешно озвучен. Щом ме видя отдалеч, извика ми от висотата на калника:

— Райно! Виенско пиано, екстра! Да знаеш от какъв салон сме го извадили! Де е сънувало това разглезено пиано такива чукари!

Графът слезе, свали внимателно страничните крила на каросерията, подготви разтоварването. Недодяланите му жестове изглеждаха смекчени от присъствието на пианото.

Гледах втрещена от брега тая недействителна картина. Не вярвах на очите си. Нямах търпение да изобикалям по моста. Заподскачах от камък на камък през реката. Мокри, заоблени камъни заиграха под стъпките ми. Подхлъзвах се, цопвах до глезен в бързата вода. Отхвърчаха искри от ледени пръски до бедрата ми. Тичах сякаш от вълна на вълна. Изкатерих се на половин дъх по отсрещния бряг. Усетих как събрах целия блясък на залеза в очите си. Влад ме погледна, като че за пръв път ме вижда. Но аз се бях завтекла отвъд неговия поглед към нещо по-притегателно. Едва сега осъзнавах чудото. Пиано вдън планините! Спрях се пред камиона. Отблизо пианото ми се стори още по-невероятно, несъвместимо с околните канари, железа и шумове.

Монтажната бригада ме догони.

— Раздрънкало се е, докато дойде дотук!

— Нищо му няма! — каза Ванчо. Той лично бе опазил пианото. Започна отгоре да подава тухли на Графа. Работниците поемаха тухлите, нареждаха ги на една полянка. Бързо ги разтовариха.

 

 

Дойде ред да свалят пианото. Наоколо имаше яки гърбини и жилави мускули, но никой не се решаваше да посегне към него. Досега такъв деликатен товар не бяха пренасяли. Графът, с очи зачервени от прахоляк и безсъние, пое командата в свои ръце.

— Сега внимание! Това не са талпи! Никакво сътресение!

По негово нареждане двамина едряци, един от които Петко Родопски, човекът канара, се метнаха горе на камиона. Неколцина долу застанаха очаквателно да поемат товара. Работниците непохватно изтриха кални, варосани длани о дрехите си. Поеха пианото със страхопочит и с някаква меча нежност. Долу бе Тасим, глухонемият. Коленете му се подгънаха за равновесие, мускулите му тръпнеха в напрежение. Носил бе много по-големи тежести, дълги, ръбести железа, но сега сякаш вдигна живо същество. Графът, важен и самоуверен, повтаряше наръките на лелята, неволно подражавайки тревожната й интонация:

— Внимание! И най-малко сътресение се отразява върху тона.

Десетина души го вдигнаха без въжета и понесоха нагоре по стръмнината бавно, съгласувайки стъпки, съсредоточено. Най-отпред Тасим глухонемият го крепеше благоговейно. Ванчо припкаше отстрани през храстите и предупреждаваше да не го накланят на една страна:

— Равно го дръжте, равно! Ще му окапят зъбите!

Вървях след носачите. Сякаш носеха свети мощи. Стъпка нагоре по сипея. Хлъзгане надолу. Пак стъпка нагоре. Уеднаквяваха крачките си. Гумени цървули, обути на бос крак, се пълнеха с остри, бодливи камъчета и пясък. Мярна ми се скъсан цървул, пръстите цъфнали навън.

— Цървул няма, гайда иска! — провикна се някой отстрани.

Нозете търпеливо се катереха нагоре. Крачка нагоре, хлъзгане надолу. Ходилото търсеше издатина по ронливия сипей, за да се задържи. Един като се хлъзне, повличаше и другите. Целият сипей се засмъква надолу. Ръцете крепяха най-грижовно пианото, внимаваха да не го наклонят, да не го друсат, да не го одращят о някой камък, сякаш да не му причинят болка.

Графът вървеше заднишком пред тях като капелмайстор. Под нозете му шуртеше сух порой пепел и камънак. Той повтаряше наръките на лелята:

— Давай! По-високо дръж! Никакво сътресение!

На шосето се бяха струпали хора и гледаха нагоре към странната група преносвачи. Те бавно напредваха. Неудобно им бе, нямаше къде да прихванат пианото, изхлъзваше се. По цялата прашна политура се отбелязаха отпечатъци от едри, недодялани ръце.

Пианото се изкачваше все по-нагоре в прашния залез. Придойдоха дечурлига, майстори, работници. Любопитни жени надзъртаха от околните бърдчини. Възпретнали черни чембери през устата си, оставили съвсем тесен процеп за очите, те виждаха през него като през амбразура за пръв път пиано. Някои тръгнаха след нас да разберат какво ще става. Като на поклонение. Проточи се цяло шествие нагоре по височината към културния дом. Новодошлите питаха:

— Какво носят?

— Музика! Музика!

Ванчо подскачаше напред и уточняваше:

— Ще има концерт!

Превалиха последната издатина над пропастта. Носачите запъплиха към културния дом. Държаха пианото високо с изопнати ръце, за да не се опре о някой камък. Сякаш се тъкмяха да внесат свети мощи в някакъв храм. На запад дотляваше портокалов пламък. На височината стърчеше недовършеният културен дом още в скели. Пред него групата се спря. Не знаеха какво да предприемат по-нататък. Докато чакаха нова разпоредба, все така не слагаха пианото на земята да отморят отмалели ръце. Държаха го високо, неудобно привдигнали лакти, за да не оставят да стъпят тънките му, деликатни крачета върху грапавата земя.

Архитектът се изпречи пред входа на недовършената сграда:

— Вътре е невъзможно! Гипсираме тавани, боядисваме с пръскачки.

Графът бе поел тежка отговорност:

— Щом е влажно, в никакъв случай!

А бай Крум се ядоса:

— Хайде, архитекте, кога ще е готов тоя културен дом?

Носачите с тръпнещи мускули гледаха към Графа. Чакаха той да измисли нещо. Шофьорът си бе присвоил правото върху пианото и не се допитваше до никого. След кратко колебание реши:

— Временно тук ще го оставим! — посочи полянката пред една скала. — Бързо постелете дъски! Равни подберете!

Неколцина се втурнаха към склада под навеса. Всеки нарами по една талпа. Наредиха ги върху тревата, където бе посочил Графът. Напречно положиха втори и трети ред. Вдигна се малък дъсчен подиум. Шофьорът разпореди да извият пианото с гръб към скалите, с лице напред. Носачите със затаено дишане, дебнешком, със ситни-ситни стъпки направиха извъртането, внимавайки да не одраскат пианото о ръбестите канари. Извиваха глави през рамо да уловят знаците на Графа с упование в него, сякаш той цял живот само с пиана се бе разправял. Шофьорът посочи къде да го поставят, повтаряйки интонацията на лелята:

— На 15 сантиметра разстояние от скалата!

Пристъпиха към дъсчената площадка. Напрегнаха още веднъж премалели ръце, прекрачиха стъпалото на трите реда талпи. Те се разклатиха като клавиши и затракаха. Зяпачите отсреща ги затиснаха с нозе, за да не подскачат. Бавно-бавно положиха черния саркофаг върху тоя нестабилен подиум. Пианото се понаведе на една страна. Подложиха дъски под колелцата му, закрепиха го водоравно. Графът провери дали е устойчиво, разклащайки го внимателно. Върху дебелия слой прах по капака и по страничните стени на пианото се виждаха отпечатани огромни ръце, дебели пръсти, някой груб палец.

Не искаха да си тръгнат. Стояха и чакаха. Увъртаха се край пианото. А то мълчеше.

 

 

Аз се приближих. Забравих къде се намирам. Бях още в прашни дрехи, със забрадка. Окаменях пред пианото. Моят дом, детството и юношеството ми, бялата стая с рехавата сянка на дюлята през прозореца бяха дошли чак тук с това пиано. Дошли бяха майчините грижи и тихи съвети:

— Свири, докато е време! Един ден, когато ти е тежко, музиката ще те утеши! Запомни това от мене!

Аз раста дете с отнети игри. Свиря гами и етюди. Превръщам свиренето в моя единствена игра. Майка ми се прибира надвечер от училище с куп тетрадки под мишница. През отворения прозорец се носи на улицата моето неистово детско свирене. И да сбъркам, карам нататък, без да спирам. Майка ми застава на прага да послуша.

— Сърцето ми се напълва, като те чуя отдалеч!

Тя влиза в бялата стая, вече необитаема от мъжки стъпки. Аз никога не питам за баща си. Майка ми никога не споменава за него. И двете се мъчим да се излъжем една друга, че сме го забравили. Пианото ни помага. Когато седна пред него, лицето на майка ми се проведря. И монотонните гами се превръщат в увлекателна игра за детските ми тънки пръстчета…

Като в хипноза свалих забрадката. Изтупах я от праха и с нея избърсах пианото. Търках, отмахвах отпечатаните по него груби, потни едропръсти ръце, сякаш ги откопчвах, но техните следи бяха неизтриваеми. Полуотворих капака. При вида на клавиатурата някаква хармония ме напои извътре… Отворено пиано. Сякаш се е разтворил един друг, спокоен, празничен свят, където тоновете са облагородени, сочни от светлина. Аз гледах белозъбата усмивка на най-щастливите ми часове, прекарани с музиката.

Загрубелите ми пръсти, добили от дълго общуване с железа ръждив цвят и твърдост, започнаха неволно да се разтварят и свиват. Осезаваха спомена за някогашната си пъргавина и гъвкавост. Цели се наливаха с копнеж по докосване на клавиши. Едва сега разбрах какво ми е липсвало. Две години ръцете ми са тъгували, жадни-изжаднели да плъпнат по клавиатура, да впиват горещи пръсти в прохладните зъби от слонова кост, да хлътват и отскачат, да извира от самите им върхове музика с ритъма на кръвта, на ускореното сърцебиене.

Започнах да бърша ръце в полата си, сякаш да избърша двегодишните следи от железата по тях. Погълната от пианото, не почувствах вторачените в мене погледи, недоумяващи какво ми става. Аз с боязън, с чувство на виновност вдигнах изпръхнала, мазолеста ръка. Единият ми пръст бе превързан с кално парцалче, а нокътят на палеца — син-котлен, на откъртване. Ударила го бях с чука. Едвам докоснах клавишите, като да извършвах светотатство. С върха на пръстите си целунах прохладните гладки зъби от слонова кост. Плъзнах ръка, без да ги натискам. Един докоснат клавиш издаде изтърван звук. Тук, в самото дъно на планините — истински, жив тон от пиано! Стори ми се, че ехо му отвърна от скалите. Нетърпеливите ми пръсти се спуснаха беззвучно да догонят своята предишна пъргавина. Все по-често се отронваше някой тон. Ръката ми неволно се отпусна. Прозвучаха плахо прошепнати акорди.

Влад довлече две торби цимент и ми предложи стол. В жеста му напираше присмехулство: да си поиграем на свирене. Дори през ум не му минаваше, че тия мои прости ръце някога са докосвали пиано. Седнах послушно върху торбите, сложени една върху друга, които бяха на височина колкото оня стар, несъразмерно висок стол пред пианото в детството ми. Само че вместо меката китена възглавница усетих твърдостта на ситно стрития, набит в торбите цимент. Наместих дясната си ръка върху клавишите. Видях я като чужда и се уплаших: лапеста, музикално неграмотна. Ударих пробен акорд. Тогава се събуди в мене жив, моторен спомен: как кадифеният тон прониква вътре в мене чрез осезанието на пръстите, чрез мускулите на ръката и чрез слуха. Това тройно, несравнимо изживяване прави музиката тройно по-прекрасна, отколкото ако се слуша от най-голям изпълнител. С всичкото си несъвършенство собственото свирене е празник за цялото ти същество. Първият акорд, макар тих, едва доловим, мина по кръвообращението през мене, тялото ми трепна, сякаш зазвуча.

Пръстите ми слепешком се мъчеха да налучкат клавишите. Търсеха нещо изгубено, което им бе скъпо и насъщно. Към дясната ръка се присъедини лявата. Имах чувството, че ръцете ми са лежали от тежка болест и сега едвам прохождат. Опипом диреха познатото си звучене. Лицето ми се сгърчваше от болка. Грешките, фалшивите тонове дразнеха едновременно осезанието, мускулите на ръцете и слуха. Това е тройно страдание, което прави музиката тройно по-раняваща, силна и желана, отколкото ако се слуша в чуждо изпълнение. Фалшът се разнасяше по кръвообращението ми, цялото ми тяло тръпнеше като отровено. Захлупих лице в шепи:

— Забравила съм, всичко съм забравила!

Обгради ме смаяна тишина. Не смеех да вдигна глава. Тогава чух бай Крумовия глас, притекъл ми се на помощ, сякаш бях увиснала във въздуха на опасна греда:

— Карай, карай, ще потръгне! Всяка първа стъпка е трудна! — бригадирът ме насърчаваше по същия начин в първите дни на монтажа.

Усмихнах се в шепи. Едноокият вярваше, че и при пианото смелостта е главното условие, както при върхолазенето.

Гласът на Васю недоумяваше:

— Ти си знаела да свириш, а си траеш!

— Карай, и без това ние не разбираме! — подкани ме Графът.

В гласа на Влад прозвуча една нова струйка на учуден интерес:

— Аз и толкова не мога да свиря, макар че бой съм ял върху пианото!

 

 

Вдигнах глава. През сълзите, които замрежваха погледа ми, видях лицата като през мъгла. И неговото лице. Промяната бе едва видима, но аз я усетих. Оная смътна предпазливост, която го караше да избягва моя поглед, може би за да не се вплете в някакво обещание, сега бе заместена от едно обратно желание да търси, да настоява за среща с моя поглед. Но сега това не ме владееше. Аз се връщах към себе си. Вгледах се в ръцете си. Чак сега истински забелязах следите на тия две сурови години. И се изплаших от собствените си ръце. Озърнах се безпомощна. Срещнах очакващи очи. Тасим глухонемият настояваше с една усмивка като добра дума да продължа. Огледах насъбраните край мене комично-любопитни лица и се разсмях през сълзи.

Пак вдигнах ръце. Пръстите ми се залутаха да намерят съответните си места. Полека-лека налучкваха спомена за своите някогашни движения. А с движенията се събуди една мелодия, още мъглява, далечна, едва загатната. Рондо от Хумел. С тая мелодия нахлу юношеството ми.

Самота. Страх от името ми. Лудини и ветрогонства са позволени на моите съученици, но на мене и най-малкото провинение не би било простено. Аз съм белязана по рождение. Трябва да меря всяка своя дума, всяка своя стъпка. Дори най-невинните ми прояви се разглеждат под лупа. Бих изгубила способност да се смея, да уча, да бъда първа в класа, ако не бе пианото. Колко права е била майка ми, като ме караше да крада от детските си игри, за да свиря. Седна пред пианото и неусетно изплувам. Тая мелодия ме освобождава от страха, извътре ме озарява със слънце…

Лицето ми просветна. Възстановявах мелодията откъслечно. Все по-отблизо я налучквах. Мотивът се понесе на приливи и отливи, на прояснени части и на мъглявини. Макар че пианото бе разстроено, в планината под открито небе звучеше необикновено. Влад кимаше с глава в такт, сякаш и той участваше в догонване на мотива. Работниците слушаха зяпнали. Лицата им изразяваха детско учудване. Една измежду тях знае да свири на пиано! Да би дошел световен виртуоз, не би ги удивил толкова. Макар още неясна, изплъзваща се, на откършлеци, все пак звучеше някаква песен. И тая крехка, недоизлюпена песен извираше изпод грубите ръце на една проста работничка като тях. Усмивка разтвори уморените бръчкави лица. Графът се бе облегнал на пианото, някак тъжен от радост.

— Пък аз се чудя отде ще изпишем пианист!

Бай Темелаки каза, загледан в пианото:

— И то има душица!

Най-блажено бе лицето на глухонемия Тасим. Дошел досами пианото, той гълташе с поглед движенията на пръстите ми, ритъма на ударите. Всичко в него резонираше на зрителния образ на музиката. Преместих поглед към другите. Не зная дали техните лица отразяваха моето или моето лице отразяваше техните — но те бяха съзвучни с музиката. Прощаваха грешките ми или не ги чуваха. Пак се наведох над ръцете си. Облада ме упорство. Погледът ми затърси клавишите миг преди пръстите, паметта — миг преди погледа.

Най-после улових цялата пиеса с общи усилия на ръце, очи, памет, слух и на някакво вътрешно сетиво. Музиката се разшири, преля от бреговете на пианото, поде се от простора, от затвореното ехо в скалите. Вдигнах искрящи клепки. Бях в хармония с нежната вечер, с вечната красота на света. Не гледах към Влад, но чувствах как той ме гледа, сякаш ме открива за пръв път. И всички лица наоколо ми се радваха.

Пронизващ поглед притегли очите ми. В контраст с другите едно лице бе мрачно. Дисонанс ме прониза от върха на пръстите до слуха. Шефът настрани иззад гърбовете ме следеше подозрително. В него клокочеше тъмно недоумение: откъде една проста монтажничка с груби, недодялани пръсти знае да свири на пиано? От какъв произход е тя? Защо е дошла в тая пустош? Какво търси тук?

Мелодията пресекна, изтрита от паметта ми. Дълго звучеше пронизителен фалш. Затворих капака на пианото.

— Забравила съм… Пръстите ми съвсем се вдървили!

Бай Крум каза:

— Карай, карай, тъкмо тръгна! — бе горд, сякаш той имаше заслуги, за да мога да свиря.

Ванчо отново отвори капака. Тасим ме умоляваше с една викаща усмивка да продължа. Заобиколена бях от доброжелателство. Шефът си проби път към мене. Гласът му прозвуча с обезпокоителна любезност:

— Момиче, я посвири още!

— Но аз не свиря… Аз само така!

Той ме затегли за ръка:

— Хайде, хайде, не се стеснявай!

Дърпах се като от коприва:

— Загрубели ми са пръстите! Не върви…

Той насила ме върна да седна пред пианото:

— Посвири да ни изплакнеш душата! — гласът му умоляваше повелително.

Седнах пак на торбите. При вида на белите клавиши пак ме напои светлина. Бе се отворил един свят, в който отношенията са деликатни, облагородени. Докоснах слоновата кост. Започнах машинално да движа ръце, но погледът ми бягаше все встрани. С несигурни пръсти се мъчех да свиря, брадичката ми затрепера. Плачът бе дошъл до зъбите ми, стисках ги да го спра. Бдецът ме наблюдаваше и слушаше насърчително, но изпитливо. Поиска ми се да повярвам, че е благосклонен. Стараех се да свиря добре. Той удряше поощрително с крак в такта. Все пред очите ми се мяркаше тоя удрящ крак. Гледах в клавишите, а виждах по тях как удря кракът му върху ръцете ми. Мелодията сама потече изпод пръстите ми. Неусетно се поддадох. Стига съм била наежена от страх! Усмивката ми просветна доверчива. На мене се предаде радостта от всички. Макар и да не разбираха, те усетиха, че съм музикант.

Тъкмо при най-големия подем на мелодията, когато тя сякаш разтвори крила и се разшири до хоризонта, една ръка се сложи на рамото ми. Не смеех да се обърна да видя кой е. Усмивката ми още грееше, забравена на лицето ми.

— Браво! Ти, момиче, къде си учила така хубаво да свириш? — гласът на шефа бе така възхитен, че тръпки ме побиха.

 

 

Празният варел отново проглуши ушите ми. Тоя път като рязък дисонанс. От звуков мерач на скоростта той се бе превърнал в натраплив будилник. Напомняше ми все по-остро за моето бягство. Може би щях да сваря влака. Ами после? Разчистен ли бе моят път? Пак трябваше да тръгвам отначало. Докога? Пак без име. Докато отново ме открият. Обречена бях цял живот все да започвам.

Където и да ида, аз нося в себе си стронций страх. Той ми отравя водата, която пия, тревите, които газя, плодовете, които захапвам, въздуха, който дишам, прониква в кръвта ми. Аз зъзна в моята южна страна. Той се пропива в думите, създава нова система от значения. Словата за мене придобиват други, втори смисъл. Обикновеният всекидневен поздрав:

— Здравей! Как си? — за мене означава:

— Как се чувстваш с това твое име? Още ли се държиш? Нима още не са те разбрали?

Вечер в общежитието най-безобиден въпрос на някое момиче:

— Защо не спиш? — за мене означава:

— Защо не си признаеш какво те мъчи? Защо скриваш коя си? Рано или късно всичко ще се узнае!

Най-естественото любопитство на първия срещнат.

— Откъде сте? — за мене носи опасна клопка:

— Откъде? От Ловеч? А познавате ли там еди-кой си?…

Интересът на вестникарите:

— Защо сте дошла в Родопите? — за мене се превръща в разпит, придружен с инквизиция:

— Признайте, защо сте избрала най-затънтения край, защо сте се решили на най-тежък труд, защо сте напуснала дома си, защо?

Стронций страх напоява и мълчанието край мене с особен смисъл. Един поглед, едно отминаване, една усмивка придобиват за мене спотаено звучение. Дълго ме измъчват с разяждащи съмнения. Може би съм предразположена към тая болест — страха. Вечер радиацията на стронция особено се усилва. Заедно с мрака страхът расте, уплита гъсти мрежи край мене. Сънищата придобиват значение, оцветяват настроението ми на следния ден. Често се събуждам в полунощ, викам на помощ трезвия разум да осмее съня, да го обезвреди и разобличи. Но в нощта витаят тъмни предчувствия, странни усети, смътни предупреждения.

Само слънцето в ранно утро има фантастични свойства. Ранното ставане е лек срещу страха. Първите лъчи имат някаква ултравиолетова енергия да омаломощят стронция, да очистят атмосферата, да изпият отровната радиация. Ранобудният е с повишен тонус, той не е страхлив.

В ранно утро аз съм отново човек. Кошмарите остават на възглавницата ми. Надигам се като от лъчева болест и тръгвам оздравяла, бодра, новородена, още по-весела след нощната треска. Спасително слънце в моя юг! Антистронциево слънце! Всичко край мене е оздравяло. Думите си възвръщат простите значения:

— Здравей, как си?

— Благодаря, добре съм!

Хлябът е вкусен, водата — сладка, смехът — ведър като дишане. В такова утро ако срещна неговия поглед с пъстрата присмехулна искра, тогава не остава и следа от страха. За цял ден и за следващата нощ съм имунизирана срещу стронция. Въздухът е напоен с бистър, слънчев сок, стипчивите круши-саморасляци са така вкусни, дори в железните шумове откривам вътрешна хармония. Любовта е най-силно противоядие срещу стронций страх.

Но щом отнякъде се зададе бдецът, настъпват неуловими смущения. Разговорите замлъкват с една неволна внезапност и около него навред се образува малък остров от мълчание, в който още витаят сенките на замлъкнали гласове и смехове. На събрание в негово присъствие аз принципиално не се намесвам в разискванията. Хората единодушно мълчат. Натегнал от съмнения, тоя човек разпространява край себе си страх. Радиацията на стронция в атмосферата се усилва.

Когато съм в състояние на страх, съвсем иначе тече времето. То е безплодно. Не мога да мисля, да наблюдавам точно, да имам хрумвания. Мъртво време. Обхваната от страха, не възприемам света. В ушите ми бучи непрекъснат шум, вместо да достигат отделни различни звукове. Не мога да разгранича думите от пронизителния шум в мене. Губя способност да се смея, да потичвам с бликнала енергия, да се радвам, да съм млада. Все съм нащрек. А в състояние нащрек всичко пропущам. Сладките плодове в устата ми добиват блудкав вкус, багрите край мене повяхват. Когато ме е страх, не мога да бъда красива, нито добра, нито изобретателна. Не мога да направя откритие. Не мога да бъда човек.