Блага Димитрова
Пътуване към себе си (4)

IV

— Стига си спал! — весел глас, обърнат към шофьора, ме събуди от спомена.

На шосето имаше оживление. Разбрах, че канарата бе отмахната, защото вече не заприщваше шума на движението. Моят непознат шофьор се надигна на лакът. Изглежда и насън бе пътувал. Погледът му още бе зареян по някакъв дълъг път. Изтри с ръка съня от лицето си и прегърна волана. Моторът забуча. Тръгнахме. Погледнах небето. Облаците се сгъстяваха, препречваха ми хоризонта, затуляха ми бъдещето. Имах ли надежда да хвана влака, да стигна донякъде? Празният варел в каросерията се раздрънча на скокове. Шосето бе разчистено. Но вътре в мене имаше някаква преграда, една катурната канара, която ме спираше. Аз все още си оставах далеч и не можех да се включа в подновеното движение.

При една чешмичка колата спря. Шофьорът слезе да вземе вода за мотора. Свих се до варела. Край чешмата имаше неколцина пътници. До ушите ми долиташе прохладното клокочене. Една тънка струйка свежест. Утолявах жаждата си слухово. Пиех, пиех вода с уши. Изведнъж погълнах един познат глас…

— Добре съм…

Надзърнах иззад варела смаяна. Най-малко очаквах да срещна него. Група шофьори и работници бяха заобиколили млад човек. Единият му ръкав, празен и увиснал, бе напъхан в джоба. През врата му и рамото още имаше превръзка. Лицето му бе бледо сред другите мургави, изпечени от слънце и вятър лица.

— Я, Аргир! Оздравя ли?

— Едвам се измъкнах от болницата! Не ме пущаха… — В гласа на Аргир нямаше нищо отрязано, звучеше все тъй остър и решителен, както преди месец край банцига, който му нагълта ръката до рамото.

— Сега накъде? — го запита моят шофьор.

— Пак горе… — каза Аргир спокойно, така спокойно, че да няма какво да му възразиш.

— Пак ли на банцига? — осмели се някой да попита. Аргир не се смути:

— Нали горе има недостиг на работна ръка? Ще се намери работа и за една ръка!

— Защо не остана долу в града?

— Предлагаха ми…

Аргир започна да разпитва какво е станало горе в негово отсъствие. Струваше му се кой знае какво е изпуснал, кой знае без него къде са отишли. Не можеше да повярва, че културният дом е вече изкаран до покрив. Разпитваше с най-големи подробности за свои познати и наред с тях за постройки, сякаш и те му бяха живи познайници. Искаше да провери дали сме чувствали липсата му. В гласа му продължаваше да звучи усещането на две цели ръце, жадни за работа.

Потеглихме. Аз надолу. А Аргир с празния ръкав нагоре. Варелът още по-ожесточено задрънча, отмервайки усилващата се скорост. Той се превърна в звукомер на растящата суматоха в мене. Аз бях един празен ръкав, пъхнат зад варела като в джоб. Ненужен, опустял ръкав. Накъде отивах? Какво ме чакаше там? При майка си не можех да се върна. Нямах право да й се покажа с това объркано лице. Напразно съм я подхвърлила на двегодишно очакване. Напразно идването на раздавача като бавно махало е отмервало нейното мъченическо време. И нещо по-страшно: напразно съм й причинила оная усмивка на перона при раздялата ни. Тъкмо да заплаче, майка ми тогава с усилие превърна риданието си в усмивка. Не можех да я забравя. Тая усмивка съпътстваше всеки мой ден в планините, вливаше ми упоритост. Длъжна бях всичко да понеса, за да оправдая такава родилна усмивка. Но аз не намерих в себе си сила, равностойна на усмивката на майка ми на перона. Вече нямаше път за мене назад към къщи. А къде другаде? При нови хора? Отново да започвам всичко това? И да сторя същата грешка? Каква бе тя? И да стигна до ново бягство?

 

 

Заобикалях един спомен. Но той непрестанно ми се изпречваше на пътя. Трябваше да мина през него, за да стигна донякъде.

Бе ранна утрин. Видях Димана, тръгнала с всички към обектите. В тоя миг предусетих стипчивия вкус на целия ден. Нещо щеше непременно да се случи. Просто аз сама предизвиквах съдбата с това мое проклето предчувствие.

Утренникът раздухваше тютюневата й коса като факла. Димана вървеше с открито лице към деня. Далеч от привички, удобства и собствена среда, тя вдишваше резливата свежест на доброволното самоотричане. С нея бяхме станали приятелки. Постепенно я опознах. Говорехме дълго, но повече ни свързваше премълчаното. Тя не бе осъзнала, че Влад й харесва. Струва ми се, и неговите очи още не бяха се отворили за нея. Само аз виждах ясно това, което бе неизбежно. Носех у себе си зародиша на предстоящата им среща като зрееща буря. Може би аз сама създадох и отгледах тоя опасен зародиш, сама го напоих с въображението си, сама с ревността си предизвиках развитието и избуяването му. Димана ме търсеше непрестанно. Не зная какво я влечеше към едно момиче, десет години по-младо от нея. Инак тя младееше много, имаше лице и фигура на 22-годишна, но по израза на погледа й се познаваше, че тя никога вече няма да бъде на 20 години. А за красива жена като нея това бе голямо лишение.

Пътеката лъкатушеше на прищевки. При всяка чупка откриваше нова гледка. Срещу вековната застоялост се надигаше скоростта. Пътеките бяха обхванати от треска. Всичко бързаше: зидари скоростници, монтажници, инженери със свитъци чертежи в ръка, машини, замахнати кирки във въздуха. Дори клепоухата сянка на катъра припкаше по стръмнището, подтиквана от носача на пясък. И Димана, заразена от общия пулс, ситнеше трескаво. Един корубест дъб крещеше с лозунг, написан върху дъска с червена боя, размазана от дъждовете: „Напред с кралимарковски крачки към социализъм!“ А в ъгъла на дъската бе надраскано с почерк на останал в първи клас ученик: „Дий, Марко!“

Отвред се носеха ускорени стъпки. Сякаш новото време, хубавият живот бяха отвъд един хребет и ние трябваше да потичаме само, да протегнем ръка и да ги хванем…

Димана се отби от своята пътека и тръгна по моята. Ранното ставане бе й придало свеж, заруменял тен. Сякаш от косата й се зазоряваше. Пак станах за миг той. Тръпка на мъж ме прекоси. Може би моят трепет се отрази върху нея. В ситния ритъм на походката й напираше нетърпеливо очакване. Тя цяла бе облъчена от близка, предстояща любов. Нищо не можех да сторя, за да предотвратя опасността. Напротив. В мене се появи чувство, граничещо с увереност, че аз ставах проводник на някакво електронно управление от разстояние. Моята безпричинна ревност привличаше посоките на двамата. Димана несъзнателно потичваше, за да ускори срещата. Още малко… Още зад оня завой на пътеката.

Влад се зададе насреща ни. Никак не се учудих. Дори ако бе се забавил още малко, не бих могла да издържа напрежението. По-скоро да става, каквото има да става!

 

 

Той вървеше със своята енергична походка сякаш срещу силен вятър. Имах чувството, че където той се появи, наистина изскача вятър. Димана политна към него, открила изведнъж към кого я е тласкала необичайната й днешна ранобудност, необяснимото й нетърпение.

— Ах, ето го неуловимият! — алтовият й глас бе пронизан от слънце.

Погледите им се кръстосаха и пак дадоха искра в мене. Димана гъвко се обърна към мене, но това движение и думите й бяха прицелени в него:

— Цяла година не успях да го издебна свободен!

Влад се спря.

— От колко строители съм взела интервю, само другарят архитект е недосегаем!

В погледа му се изостри присмехулната искра, която го бранеше от всякакво запитване. Стоях на пътеката, разпъната между три противоположни трепета. Бях едновременно той, тя и аз. Изтръпвах като млад мъж от пронизната женственост на гласа й. В същото време бях обзета от нейния пръв порив на влюбване. И носех своята ревност като рана от изгаряне.

— Няма да ви пусна да минете, докато не взема интервю! — Димана препречи пътеката с разтворени ръце.

Това бе отворена прегръдка. Тройна тръпка мълнийно ме пресече от глава до пети и се сля със земното електричество. Влад отби поглед към пропастта:

— Друго не ми остава, освен да скоча!

— Бъдете малко по-отзивчив! — настоя тя.

— Да се обзаведа с бюро пропуски? — попита той.

Аз бях жив възел на три трепета: непознати мъжки усещания, кръстосани с нежните вибрации на другата, преплетени с моята ревност. Това трояко чувстване бе така силно, че вече не можех да различа страдание ли е или наслада. Усетих някакво разширяване, което заплашваше да стигне до необятност. Включвах в себе си съществото на любимия и на съперницата си. Бях едновременно мъж и друга жена, и самата себе си, и всички жени, и всички мъже заедно.

— Какво да сторя с него? — обърна се Димана безпомощна към мене. Изведнъж ме видя. И разбра всичко. Лицето й се промени. Едва в тоя миг тя осъзна и собственото си влюбване чрез моята болка. Бе твърде късно да се върне назад към сънливото си безразличие. Днес тя бе неотвратимо ранобудна. Пътеката бе тясна за двете. Едната трябваше да отстъпи. Винаги отстъпва по-слабият. Внезапна сила нахлу в мене като второ дихание. Гласът ми учуди и самата мене:

— Много просто! Привечер след работа ще го причакаш в квартирата му. Ето оная барака на отсрещния рид. Имаш цял ден на разположение да се запасиш с въпроси. Съквартирантът му инженер Лалю Наумов ще ти бъде в помощ. Вярвай повече на него, отколкото на архитекта — герой на новото време!

Стана едно малко чудо. Влад изви лице към мене, без да успее да скрие израза му. Видях ревнива завист към добрия предан Лалю, така различен от него. Той, самонадеяният, бе обхванат от несигурност. Отбих изкусителната радиация на другата, скъсах примките на смеха й. Едно обикновено момиче има сила и самообладание да тласне такава опасна съперница право в квартирата му. Значи не държи на него. Или пък е толкова убедено в своята неотразима притегателност? Или вече е влюбено в приятеля му? Всичко това подейства на себелюбивия покорител на жените. Разбрах по най-прост признак: той изгуби способност да се шегува. По устните ми напираше безмълвен смях. Превърнах се в придошел ручей от закачливост и веселост, едвам се удържах в собствените си брегове. А другата стана сериозна. Смути я смелостта ми да я тласна сама към него. Изпита суеверен страх пред тайната на моето самочувствие. И цяла помръкна. Дори тютюневата й коса ми се стори, че угасна.

— Хайде, че закъснях! — припнах нагоре, без да се обръщам към тях.

Димана с объркани стъпки забърза след мене.

 

 

Катерех се нагоре по железата, без да чувствам това. Махнах с ръка към Димана отвисоко:

— Приятен лов!

Бях превъзмогнала първите минути. Но денят и вечерта принадлежаха на нея. Опитах се да си присвоя мислите й. Това не ми бе трудно след дългия общежитиен тренинг и след откровените ни приятелски разговори с нея. Тя ще тръгне по най-изобиколните пътеки, за да остане по-дълго насаме със себе си. Ще спори наум:

… Добре че веднъж стана рано, за да усетиш сърцето си ранобудно. Впрочем не е ли късно за сърцето ти да се събужда? Ти си на 30 години. А още нямаш собствен живот. Ти си наблюдател в професията си. Стоиш крачка встрани от хората и ги гледаш как работят. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите движения и мислено да си го присвояваш. Понякога ненавиждаш своята работа, своите скръстени ръце, самата себе си. Другите край тебе се трудят и виждат резултата от своя труд. А ти си оставаш крачка встрани от тях. И личният ти живот е крачка встрани от живота. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите сърца и да си го присвояваш. Но ти си наблюдател. Само наблюдател във всичко. Изглеждаш по-млада от годините си. Никой не ти дава повече от 23–24. Това е, защото времето протича вън от тебе, без да те докосне. Нямаш любов, нямаш дете, нямаш лична болка, които да правят всеки твой миг осезаем. Годините се броят по това, което човек им дава от себе си. А ти никому нищо не даваш. Ти си извън времето. Като камък край буйна река. Водата тече покрай тебе, шуми, клокочи, без да те досегне. Трябва да се разрази някаква буря, ураган, та реката да прехвърли своето корито и да те залее, да те разкърти, да те повлече надолу по годините.

Сама ще се поощрява:

… Виж, детството на тоя ден никне с мака на слънцето. От тебе зависи да израсте и разцъфне един пълен ден, а не да остане пустоцвет. Да се потопиш в реката на времето. Ако ще да се удавиш, но да живееш, да тръпнеш! Да боли! Пътеките те водят, накъдето им скимне. Всеки човек си има своя. Коя е твоята пътека? Още я търсиш. Всички пътеки те викат, всички те мамят нанякъде, всички ти обещават нещо. Искаш алчно всички да бъдат твои. Но това е невъзможно. Всички — то значи нито една. Най-после трябва да рискуваш и да тръгнеш по една-единствена. Да я наречеш своя. И да я извървиш докрай.

Ще се опита да бъде напълно откровена със себе си:

… Да направим един любовен баланс! Доста на брой са твоите истории. Имаш достатъчен опит, за да не страдащ от комплекс за малоценност. Но всичко досега бе само любовно разузнаване. Ни една истинска среща с любовта. Търсиш единствения мъж. И в това търсене попадаш на мнозина. Колкото повече търсиш единствения, толкова по-многобройни стават твоите мъже. Без да се усетиш, от много вярност към единствения ставаш невярна към мнозина. От постоянство в мечтата си ставаш непостоянна в живота си. От скромна и стеснителна по природа ставаш своята противоположност.

Ще повика на помощ спомените:

… Досегашните ти приятели те обичаха. Още не могат да те забравят. Ти имаш сила върху тях. Но те нямат сила върху тебе. Почти всички бяха от твоята среда. С култура, със стил на живот и с кариера. Някои дори с блестящо бъдеще. Но ни един с истински мъжки характер. Ти ги опозна в общата работа. Насаме с тебе биваха откровени, самостоятелни, смели, остроумни. Но навън си слагаха съвсем друго лице. Говореха тъкмо обратното на онова, което споделяха в интимните мигове с тебе. В най-добрите случаи мълчаха с наведени очи, не поемаха риск. Кариерата си постигаха с гъвкав гръбнак, а бляскавото бъдеще с всекидневни компромиси. Ти откри едно странно явление: мъжествеността става рядко качество. Почти е на изчезване. Как немъжествен изглежда един мъж с плахи, ситни стъпки пред шефа, с превит гръбначен стълб, с угодлива усмивка, с бързо съгласяващи се кимвания, с наведени очи пред лъжата. И ти съзна, че няма в кого да се влюбиш. Няма в кого да се влюбиш! Това е страшна присъда за времето или за тебе…

Сама ще признае пред себе си:

… Не увъртай! Ти пое риска на далечните неуютни пътища, за да срещнеш истински мъж. Бъди наясно със себе си! Търсенето на съвременния герой, за да пишеш за него, е прикритие. Ти търсиш истински човек — разгърнат в пълен капацитет, смел, независим, за да се влюбиш в него. Търсиш силен характер, намерил простор за проява. На дали това десетилетие има климат, за да вирее такъв мъжествен характер? Дали не търсиш нещо, което днес няма и не може да има? Сред тия сурови планини ти си заобиколена с яки мускули, с упорити мишци, с изсечени от вятъра лица, издръжливи, жилави, готови ден и нощ да се борят с канари, бури и наводнения. Но има ли един безстрашен, разгърнат в пълна сила характер, който може да излезе открито срещу войнстващата глупост, срещу организираната бездарност? Такъв мъж би имал най-красивото мъжко лице, колкото и да е грозен.

Тогава тя ще си спомни лицето на архитекта:

… Какво има в това лице, че те привлича с такъв магнит? Навярно е 25-годишен. Пет години по-млад от тебе. Само пет години, а е така различен. Сякаш цял век ви дели. Той е непознатото ново поколение. Иде от друг свят, с нова душевност, изненадваща, пълна с противоречия и загадки. Присмехът му е противоядие. Лицето му изразява непрестанна вътрешна борба с всякакъв сантиментализъм, с преклонение пред авторитети. Гласът му е иронична съпротива срещу големите кухи фрази. Това ново поколение иде с отвращение към фалшивия патос. То противопоставя на външната декларация своята находчивост, талант, умение, без да подготвя подвига си с гръмогласни обещания. Какъв незаплануван развой на младото поколение! То избягва рицарските пози, героичните жестове. Стъпва здраво на земята. Търси реално покритие на големите думи и ако не го намери, не вярва в думите. Иска всичко да провери, да пипне с пръсти, да огледа с очи от лице и опако, да се убеди. Може би като реакция на предидущото строго, аскетично, свръхсериозно поколение то довежда до крайност своята външна небрежност, присмехулство, показно нехайство, дързост да се забавлява. Но зад всичко това се крие недоволство от постигнатото, остро критично чувство, копнеж за нова нравственост без лицемерие и фалш…

Професионална деформация при журналистката бе склонността да идеализира. А в любовта това е уязвимо място. По вестникарски навик тя вземаше собствените си желания за действителност. Влюбена, искаше да види в лицето на Влад герой на времето и поколението. Тя не можеше да се влюби в обикновен човек с недостатъци.

 

 

Попаднах по следите на едно откритие.

Ревността е страх. Най-жалка разновидност на страха. Ние сигурно се раждаме вече заразени. Хиляди поколения преди нас са погълнали огромни дози от тоя атавистичен стронций. В кръвта си носим наследствената болест. Дори и без повод, симптомите на ревността възникват от само себе си. Борбата с ревността е отчаяно единоборство на сърцето със самото себе си.

Прекосих един дълъг ден на смут. Силех се да покажа усърдие в работата. Но чукът ми удряше на едно и също място. Ударът му бе лишен от смисъл. Пораженията от ревността бяха потресни: парализ на работоспособност, на воля, на навици. Получих кокоша слепота. Нищо друго не възприемах от външния свят освен двусмислени сигнали, които разпалваха ревността ми:

Безоблачно небе. Следователно вечерта ще бъде топла, предразполагаща. Няма да има нужда от жилетка. Димана ще остане по тънката си блуза с къси ръкави, от които струят белите й ръце.

— Няма цигари на будката! — провикна се ядосан Рошлю.

Следователно Влад цял ден ще е изнервен, зажаднял да пуши. Димана довечера ще му поднесе с плавен жест от своята кутия. Пръстите му ще тръпнат нетърпеливо, докато поемат цигарата. Насладата от първото всмукване на тютюна ще се смеси у него с лъха на нейното присъствие.

Обхванат от ревност да се изкатериш на монтажа, то е все едно пиян коминочистач да се качи на покрив. Как не паднах тоя ден, не зная. Всичко в мене бе парализирано освен въображението. То се развихряше. Една след друга ме заливаха зашеметителни вълни от представи.

Електрическият ток на обекта за миг пресекна. Аз бях преобърната, задавена от ненадейна вълна: довечера токът ще спре. Тъмна стая. Две цигари в мрака разговарят, търсят се, замлъкват, приближават се…

Един работник носеше на рамо етернитова тръба. Навярно пак имаше повреда по водопровода. Нова вълна ме заля презглава: инженер Лалю Наумов ще остане на обекта след работно време да оправя тръбите, може цяла нощ да не се прибере, какъвто е запалянко. Друга бясна вълна ме плисна и запрати на дъното: цяла нощ двамата ще бъдат сами. Лунен лъч ще се заплете в косите й. Неговите пръсти ще гонят лунния лъч, ще раздиплят тютюневите й коси… Натрапчиви самоизтезания!

Отнейде вятърът допрати родопска песен: „Галям, галям, как да не галям!“ Това бе деветият вал. Плисна ме до загубване на равновесие, запрати ме с все сила в бездна и ме разби о подводни скали. Видях мургавото му лице върху нейните лунни гърди. И лицето й отметнато назад, сякаш отдалечено, отнесено нейде в призвезден свят…

Преследвах сама себе си с тия представи. Колкото се приближаваше вечерта, толкова повече се усилваше радиацията на стронций в атмосферата около мене. Вече усещах физическа слабост, прилошаване, виене на свят. Шумът от железата дращеше слуха ми, чегърташе кървящата ми рана. Аз добре познавах разни видове страх: висене на тънка желязна греда над бездна, когато и най-малко олюляване означава край. Страх, че времето за следване в университета изтича и не можеш да го уловиш и върнеш. Зъзнещо очакване да бъдеш повикан, разкрит, разобличен, което означава морална смърт. Но ревността бе по-страшен страх. Височината преодолявах с воля да концентрирам вниманието си върху дребни задачи и манипулации. Времето — с бързане и надежда. Несигурността — със самодисциплина и труд. Само ревността не можех да надделея. Волята ми бе някак отчуждена, нетрудоспособна — сведена до инвалидност. Остана ми единствено въображението, преувеличено до непоносимост. Тогава се вкопчих във въображението. Опитах се да го обърна в противна посока.

Нали и другата бе заразена от същия стронций? Не бе възможно тя да е имунизирана срещу наследствената болест. В каква ли форма се бе разразила ревността в нея? Сега въображението ме заля с нови, обратно налитащи вълни.

Димана върви по безсмислени пътеки. И тя се бори със същото чувство в себе си:

… Женска солидарност нима съществува? Но ти винаги упрекваше жени, които отнемат чуждо щастие. Ето, сега и ти си като тях. Хората строят наоколо ти, а ти си дошла да рушиш. Но има ли всъщност нещо между архитекта и момичето? Възможно ли е? С какво ще го привлече това остригано, тънко, скокливо козле с момчешки нрав?

Изведнъж страхът ще я връхлети като разбойник, изскочил от планинския усой:

… Младостта! Момичето още няма двайсет години. Всичко в него: руменина, ръбати движения, непредпазливи стъпки, още неналяно тяло, ненамерена прическа, неузрял тембър на гласа — всичко това вика примамливо: „Виж ме! Аз съм на двайсет години!“ Младостта е най-голямата красота на света. Вечният магнит за любовта. Неопитността на младостта превръща любовта в преоткритие.

Но тя, по-старата от мене с десет години, не ще може да си представи обратния страх: на младото момиче от опитната жена. И тя е минала през тоя страх, но го е забравила. Една разцъфнала жена. Всичко в нея — заоблени движения, изработена походка, осъществено тяло, подчинена прическа, сочен тембър на гласа — всичко зове настойчиво: „Виж ме, познавам тайната!“ Сега пък мене ме нападна разбойнишки страх. Да бъдеш още неопитна, да не си проникнала в загадката. Никой никому не може да предаде любовен опит. Той се заплаща с неизлечими рани, с риск, с горчиви унижения. Умението да обичаш — това не е ли най-силно средство за трайна привързаност? Опитът на жената навярно превръща любовта в музика.

Кой от двата страха бе оправдан? Нейният или моят? Не знаех. Но долавях, че еднакво несигурно бих се чувствала и на мястото на другата. Всяка възраст, всяка разновидност спотайва свои преимущества в любовта.

 

 

Исках да избягам от спомена за наближаващата вечер. Камионът ме носеше все по-далеч, все по-далеч, но не можеше да ме изтръгне от тая вечер. Чувах мислите си, сякаш гласно изречени в кухина с ехо:

… Накъде? При кого? Където и да избягаш, където и да се скриеш, никога не ще можеш да се измъкнеш от черупката на сърцето си, от проклятието на името си. По-далеч! По-далеч от обръча на тия планини! Но ти никога не можеш изскочи от своя обръч, колкото и с голяма скорост да се носиш, колкото и да се отдалечаваш. Ти си оставаш все вътре в обръча. Той е хоризонтът край тебе навред, навред. И ти не можеш да го разчупиш и с най-бърза крачка. Ти го носиш вътре в себе си. Къде ще избягаш от себе си?

 

 

Цяла бях превърната в заклинание — да не настъпи вечерта! Поне да се забави, да се отложи. Но както всеки ден, и днес се свечери. Виждах как залезът пада като зрял, румен плод в шепите на другата. Аз сама го обрулих в ръцете й. Дали тя ще го изпусне? Или ще съумее да го хване и задържи?

Лавина от мъгла на хоризонта се надигна пред мене. С подкосени колене тръгнах към общежитието. Усещах, че ме тресе. Не вечерях. Нямах никакъв апетит. Както пред заболяване. Не помня как съм влязла в стаята. Трите момичета ме подхванаха:

— Какво се е случило? Да не е паднал някой?

— Аспирин искаш ли?

— Ами!… Женско неразположение!

Чувах ги като насън. Легнах на кревата върху одеялото. Склопих очи, за да се затворя зад черните стени на клепачите си. Общежитие. Най-неудобното място за болен от ревност. Всеки шум просвредля слепоочието ти. Всеки въпрос, отправен към тебе, пили нервите ти. Сърцето жадува тишина и уединение, за да се справи самичко със себе си. Момичетата тоя път бяха добри и се умълчаха. Навярно съм имала болен вид.

Както лежах неподвижна със затворени очи, се разрази вулканична дейност на въображението ми. Виждах неща, които моите ръце и очи не можеха да проверят и докажат. Никой не можеше да пресъздаде сцената на тяхната среща. Дори самата им памет не би била в състояние да стори това напълно точно. Те бяха извън обсега на видимостта ми. А отвъд границите на видимостта се отварят просторите на въображението и те са безпределни.

Аз си представях тяхната среща с детайли, разгатвах разговора им, възпроизвеждах цялата им вечер и ми се струваше, че всичко бе така съвсем сигурно, ако изобщо още съществуваше нещо сигурно.

Влад се прибира изморен, ядосан на всички и най-вече на себе си. Строежът на културния дом се забавя по ничия вина. Материали не идват навреме. Кой е виновен? Снабдителят се разкъсва да тича, но няма такива материали. От складовете се разсипват да поръчват, но идват други материали, не нужните. От предприятията се пресилват да работят, но все не могат да насварят. Кой е виновен? Така до безкрайност можеш да отваряш кутии и във всяка да намираш нова кутийка. Той кипи срещу собствената си непредвидливост: „Ами ти, като знаеш всичка това, защо навреме не измисли нещо? Все трябва да има някакво отворче, през където можеш да набавиш материали!“

Върви към квартирата си и наум изчислява. От малък е бил силен в математиката. Всичко може да превърне в число. С присвито око, както крачи, може да изчисли разстояние във време, време в труд. Може движение да превърне в цифри, а цифри — в образи и енергия. Връщайки се от обекта, все се натъква на разхищения. Пресмята разсипани тухли, цимент, пясък, дъски, пропилени часове и работна ръка. С горчива насмешка си мисли, че ако е собственик, би фалирал. Ето тук първо циментират тераси, а после ще ги къртят за водопровод и канализация! Как не се разори тая страна, какво я крепи? Такава малка, изтощена от толкова войни, с разпилени по планините материали, с прахосани сили, с неспособни чиновници, които я разсипват. Какво я крепи напук на цифрите?

Той минава край стола, където не може да вечеря, понеже пак има някакво събрание. Бързешком пресмята времето и силите. Колко прахосани часове в годината само за избиране почетни президиуми и овации при споменаване на едно име. Да ги събереш, ще се получат колко денонощия в годината непрестанни викове на едно име. Отде разполага с толкова време и сили тая малка, изостанала страна?

Той отваря вратата на своята барака, наежен да мисли да измисли до утре нещо, за да достави материали. Изведнъж вдига глава стъписан. Стаята е пълна с усмивката на Димана:

— Повече от час ви чакам. Работите извънредно?

Както е изнурен, Влад потъва в дълбокия й сенчест глас и се отморява. Съвсем бе забравил сутрешния разговор.

— Боя се, че ще ви разочаровам, не съм от ентусиазираните!

Димана е имала цял ден време, за да подготви усмивката си:

— Щом отричате така, значи съм права! Пък и умората ви издава нещо като ентусиазъм!

Усмивката й успява да заличи лошото му настроение. Присмехулната искра лумва в погледа му:

— Наоколо гърми и трещи от ентусиазъм, а вие сте избрали най-неподходящ обект!

— Нима напразно чаках?

— Не напразно. Сега ще дойде моят колега — инженер Лалю Наумов. Той е въплъщение на ентусиазъм!

Влад се сеща за мене. Стронций ревност е проникнал и в него, без той самият да усети. Ето така някоя вечер, може би още тая вечер, ония двамата, Райна и Лалю, ще се срещнат насаме. Наистина, къде се бави Лалю? Дали не са заедно? Момичето умее да е закачливо и предизвикателно не по-зле от тая изпечена софиянка. Всички са еднакви!

Димана долавя, че той се изплъзва от нея нанякъде. Усмивката й, отглеждана цял ден, залинява. Но тя е решена на риск. Прекосява стаята. Отива към вратата, разчитайки на своята изработена, плаваща походка.

— Отивате ли си? Не съм ви изпъдил!

Щраква превъртян отвътре ключ. Тя се обръща към него, облегната на вратата. Наближаващото необикновено нещо е променило лицето й:

— И да ме изпъдите, няма да си ида!

Той я открива изненадан.

— Не се ли боите да останете насаме с един дюлгерин в заключена стая?

Стои пред нея висок, недодялан в прашните си, опръскани с вар дочени дрехи.

— Боя се от ентусиазирания ви колега. Ще провали интервюто ми. Ентусиазираните често провалят работите.

Тя се връща с походка, която сякаш се смее. Сяда пред масата, изважда бележника, отваря го с изящни пръсти, които нарочно изтъква. Кани го да седне насреща й, като че той е гост в собствената си стая.

— Малко добро желание, другарю архитект!

Той се старае да бъде естествен — при него това значи дързък.

— Боя се, че аз ще проваля нашия разговор! — гласът му я заплашва. Тя се отбранява с пърхащи мигли:

— Само два-три въпроса!

Цялата стая се напълва с гъстите й мигли. Той сяда нехайно на леглото отсреща, мята родопска възглавница зад гърба си, обляга се и вади кутия цигари. Празна! Димана му протяга своята кутия. Седефените й нокти са много близко до него. Той внимава да не ги докосне, едвам измъква цигара с дълги, нервни пръсти на надарен човек. От тия нейни островърхи лакирани нокти като от излъчители протича в него и го опиянява гъстият напитък на света. Седефен лак, ново изобретение! Големи градове, светещи нощем като галактики. Пулсиращи артерии на далечни пътища. Конструкции от стъкло и стомана, изящни сводести параболи, снели небесния купол на земята. Улици — магнитни полета на срещи. Площади — огнища на новости, на динамика. Големи градове на света — гравитационни сърца на века с пулса на новата техника, на шеметните открития…

Димана смътно чувства силата, кондензирана в тънките й пръсти, и ловко оперира с тях.

 

 

Заключената врата слага преграда помежду им. Димана съобразява, че той пръв не би се възползвал от новото положение. Първият й ход е погрешен. Принудена е отново тя да поеме инициативата. Но тя не е нападателен тип. Свикнала е да бъде гонена, вземана. Сега трябва да играе чужда роля. Това я смущава. Той я наблюдава изчаквателно. Вместо тя да бъде наблюдател с проучващ поглед и с въпроси-съгледвачи да поставя него натясно, ролите са сменени.

Тя се обляга назад на стола, сякаш за да си осигури тила. Присмехулната искра в погледа му предварително пресича въпроса й. Нейният вечен въпрос: „Кога, при какви обстоятелства сте достигнал своя предел, своя връх? Кога сте се осъществил в пълен капацитет?“ Нейният лайтмотив. Димана вдига очи, решени да издържат присмеха в неговите. Времето спира. Ни един поглед не отстъпва пред другия. Замаяна, Димана захвърля целия си запас от въпроси и с тих глас запитва:

— Чувствате ли, че работите и живеете пълноценно тук?

Влад дълго и съсредоточено щрака запалката, докато задържи пламъчето. Все му се изплъзва. Най-сетне го вкопчва. Подава й огън. Не забелязва сега близостта на пръстите и устните й, зает с въпроса. Дали работи и живее пълноценно тук? Дълго всмуква дима от цигарата. Да отговори с шега — това е страхливост. Само истината съответства на достойнството му. Но каква е истината? Той още не знае. А да си признае, че не е наясно сам със себе си по тоя основен въпрос, би било твърде голяма смелост. Обредът с цигарата му дава възможност да печели време.

— Добре… Ще ви отговоря описателно, а вие си теглете заключение как работя и живея тук!

Той скрива изражението си в гъст тютюнев дим.

— Да сглобяваш еднотипни бараки, да наливаш бетонни корени на шаблонни блокове, да оформяш по калъп скоростни жилищни квартали, не вярвам това да е пълно осъществяване на един архитект…

Димана усеща подводен хлад в думите му. Но не може да разбере отде нахлува. Тя не предполага най-голямата мъка, която крие тоя млад мъж с дълги пръсти на надарен човек. Архитектът на новото време има чувството, че двете му ръце са пъхнати в безпръсти зимни ръкавици и му е оставен само палецът, за да изпълнява готови проекти, да попълва формуляри, отчети, проектосметни документации. А жадува да работи с всички пръсти на двете си ръце, да осъществи свободно кипящия талант и сили, които напират в тях.

— Но тъкмо в най-сивото течение на строежа ме издебна една изненада… — Влад се спира на ръба на ронлив бряг. Съвсем не е в характера му да се саморазкрива. Той презира изповедите. Празната цигарена кутия му служи за пепелник. С едно дълго всмукване на дима той прави скок над онова, което никоя друга жена няма никога да узнае. Единствена аз съм вплетена в самия вътък на тая история:

… Преди да копаят основите на културния дом, архитектът със своя точен математически поглед откри в представения отгоре проект, че сцената е несъобразно малка за големия салон. Предупреждението бе навреме. Но сам не държеше на това. Разчу се. Дойде делегация от родопчани да искат разширение на сцената, за да могат да канят и столични театри. Той им показа проекта, утвърден с един завъртян, всемогъщ подпис. Неграмотните планинци гледаха неразбираемия подпис и се чудеха каква свръхестествена сила е скрита в тия заврънкулки. Тогава стана първият сблъсък между мене и него. Скептичен присмехулко! Той отряза, че е излишен всеки опит да се излезе срещу тоя подпис. Целите Родопи да се надигнат, ще се разбият на пух и прах о тоя подпис. Нищо не го учудваше: нито недомисленият проект, нито това, че дори за такъв дребен факт не поемаха отговорност, а трябваше да прибягват до вездесъщ подпис. Практичен и находчив, предложи един страничен изход: без да вдигат шум, да разширят сцената за сметка на салона. Първите редове да опрат в рампата: „Нека местните първенци опъват вратове отдолу нагоре, полезна гимнастика, след като цял ден гледат подчинените си отгоре надолу!“ — отсече пренебрежително той. В мене закипя яд не срещу проекта, а срещу него. Стори ми се обида за всички, а най-много за един архитект, ако се преклони пред някакъв подпис, поставен в кабинет набързо, без ръката, която го е извъртяла, да е била лъхната от родопски вятър. Влад ми се присмя, нарече ме „джобна батерийка за ентусиазъм“. Бързаше да вдига сградата, че планът не търпи отлагане. Делегацията отиде при парторга. Тоя смръщен човек идеше от нелегални и бригадирски години, когато възторгът е решавал всичко. Не бе трудно да се раздуха в него бригадирският огън. Той реши да съберем подписи. Какво лошо имаше в това — хората налагат по-голяма сцена. Дори бе похвално. Двама с Рошлю обиколихме долища и върхове, скъсахме по чифт гуменки и събрахме почти хиляда подписа и отпечатъци от палци. Исках да докажа на Влад, че съм права. Колкото повече ми се присмиваше, толкова повече амбицията се разпалваше в мене.

Непрестанното стълкновение с неговия характер създаваше моя характер. От иронията му по закона на контраста се зараждаше нещо ново в мене, нещо подобно на възторг. Сама търсех тоя душевен сблъсък, защото тогава се получаваше електрически заряд в мене. Усещах, че ставам своята противоположност. А човек най-страстно се стреми да постигне своята противоположност. Дали любовта отмахваше вътрешните ми граници? Или вродената ми склонност да противореча ме променяше така? Не зная, но тоя неуловим млад човек ми съдействаше да уловя себе си. Не той ми харесваше, а аз сама се харесвах такава, каквато ставах в близостта с него. Чрез тая алхимия се постигаше най-хубавият ми образ. Може би истинският ми образ. Никога не съм била тъй единна и цялостна, както в миговете, когато бяхме двама с него. За нищо на света не исках да го изгубя, за да не изгубя себе си, тъкмо се бях намерила. Без него аз бях една неосъществена възможност. Само там, в неговия присмехулен поглед, аз виждах себе си, каквато исках да бъда. Как да обясня на Димана, че ми е нужен тоя поглед, за да намирам и устоявам себе си? Как да й открия, че без него се изгубвам в света — безлична и чужда?

 

 

Димана усеща, че той се отдалечава нанякъде, където тя няма достъп. Това раздухва копнежа й. Мигновеното му замлъкване спотайва притоци от спомени, напоени с присъствието на друга. Журналистката сама предизвика това със своя интимен, неделови въпрос. Но влюбена жена може всичко да обърне в своя полза. И тя рискува:

— Премълчаното разпалва въображението ми…

А погледът й продължава мисълта: „Виждам те в какви ли не трудни положения и се влюбвам в тебе.“

Присмехулната искра в неговия поглед отбива възторга й:

— Не ми приписвайте никакви подвизи! Просто премълчавам, за да ви спестя техническите моменти… И тъй, на мен повериха построяване на културния дом.

Между две всмуквания от цигарата той мислено профучава през ония незабравими дни:

… Аз потеглих за София със списъка от подписи. Изпратиха ме в зимното утро до камиона с наръки и пожелания. Той ме дразнеше: „Хиляда неграмотни палци срещу един подпис! Разходката до София, това ще ти остане!“ Щом камионът тръгна, аз се усмихнах само на инженер Лалю Наумов. Както винаги, той взе работата присърце. Кръглото му лице бе смешно загрижено. Вслуша се как снегът запращя като диня под веригите на гумите. Влад го замери с подигравателен поглед, който казваше: „Безпокоиш се като стар татко за нея да не се простуди!“ Но в тоя поглед тлееше ревниво огънче. Не усещах студа. В изтърканата си ученическа чанта носех списъка с мастилени петна от палци. Идвах за пръв път в столицата. Как мечтаех да следвам тук, да се поселя в някоя студентска мансарда редом с птиците, да гледам отгоре покриви, комини, антени, да владея целия град с един поглед. Две години от младостта си давах в най-затънтения дял на планините, за да си извоювам право да следвам. Това бе главната тайна цел, с която доброволно бях дошла на такова заточение. Но напоследък все по-често се улавях, че я забравям. Сега бях погълната от друга, съвсем не моя цел, която бе затулила моята. Гледах под друг ъгъл града на мечтите си: не по студентски отгоре над покривите, а служебно отдолу по стълбищата. Съвсем друг изглеждаше градът отдолу, откъм корена: усоен, студен, недостъпен. Не можех да се добера дори до сянката на ръката, която бе извъртяла подписа. Планини я скриваха: бюра-пропуски, чакални, секретарки, приемни часове, телефони, кабинети, водещи в по-горни кабинети, цял лабиринт от кабинети, зам. шефове, главни шефове, папки, доклади. Двудневната ми командировка изтече по коридорите на учрежденията. Накрая сама нахлух в едно заседание. Любезно ми обясниха, че случаят е преразгледан. Утвърден е старият проект, за да не се забавя строежът с излишни промени. Ако за всяка дреболия се спира работата и се пътува до София, какво ще стане с държавния план? Изгледаха ме като природна аномалия: от каква планета бях паднала, където оспорват тоя безпрекословен подпис?

… Навън ме задави чист, мразовит въздух. Тръгнах си почти доволна. Направих повече от възможното. Открих, че не резултатът радва човека, а усилието. Докато се добера до гарата пеша, видях непостижимия град на въздишките си. По витрините срещу Нова година бяха изложени всички сънища на родопските строители: обувки, платове, мебели, украшения, играчки, книги, торти. Сториха ми се разкошни. Но аз ги гледах с превъзходство. Познах тръпчивия вкус на самоволния отказ. Сред електрически светлини вече потъвах в планинската тъмнина. Край препълнени топли заведения вече обитавах студени дъсчени бараки. Недоумявах как могат тия хора да ядат пасти, да пият коняк, да пушат лениво, сложили крак връз крак, когато там стават такива неща? Чувствах се неразбрана, пренебрегната, обидена, както войник, дошел в отпуск от фронта в тила. По-скоро там!…

Влад съобщава сухо на разтворения бележник:

— Наложи се една промяна в проекта за културния дом…

С ново жадно всмукване от цигарата той поглъща резливия зимен лъх на ония дни, от които Димана отсъства:

… Аз се върнах от София. Очаквах злорадството му и бях наежена. Странно. При него все се натъквах на изненади. Вместо да тържествува, че излезе прав, той бе някак разсеян. Отново ми се изплъзваше. Узнах, че не бе напущал стаята си през тия три денонощия. Приятелят му Лалю му носел храна от стола. Чиниите така си оставали недокоснати. Само хлябът и водата изчезвали. Без сън, без да вдигне глава, омотан в тютюнев дим като в пашкул, той бе нахвърлял нов проект за културен дом. Тогава ме стрелна една догадка: дали хапливите му шеги не са прикрита болка? Не го задоволява да бъде изпълнител на чужди проекти. Иска му се да въплъти построенията на собственото си въображение. Но никога не се издава.

Димана търси погледа му, готов за далечно отплуване.

— При сгъстения график на плана всяка промяна в проектите е трудно изпълнима… — казва той с тон на разсеяност и всмуква от цигарата бавно, с наслада една наша незабравима вечер:

… Бе срещу Нова година. Събрахме се в одимената му стая: инженер Горов, парторгът, приятелят му Лалю и ние двамата с него. „Лисици да ловиш!“ — викна парторгът, един от верните между многото въздържатели ренегати, и отвори прозореца. Нахлу остра зимна свежест. Моята имитаторска дарба, която в училище само бели ми носеше, сега хвана място. Предадох им нагледно своите хождения по разни учреждения. Смяха се презглава. Така чрез смеха по-лесно преглътнаха отказа. Влад палеше цигара от цигара и мълчаливо ме гледаше. Но погледът му минаваше през мене, сякаш бях стъклена, и търсеше отвъд мене нещо друго, което изцяло го поглъщаше. Тъкмо го бях достигнала, отново го губех. По леглата и масата бяха разхвърляни свитъци прозрачна хартия с тънки моливни чертежи. Приятелят му, добрият Лалю, разтвори чертежите и обясни идеята така разпалено, сякаш бе негова: проект за нов културен дом. Стилизирани елементи от родопски старинни къщи. Радостна фасада като за южна планина. Отдалеч да привлича погледа с прости линии, широки прозорци, открито лице. Без заврънкулки, конзолки, висулки, които само оскъпяват и забавят строежа и придават на сградите старомодна осанка. Без тежък каменен цокъл. По тия стръмнини защо е нужно да се мъкнат гранитни блокове, за да стъпи сградата върху високи каменни ботуши? Тук подхождат леки колони. Цветове на стените от родопски престилки. На покрива — тераса за лятна градина и дансинг. Оттам се открива безпределна гледка. Повече стъкло, багри и светлина. Сцената — просторна. И главното предимство — много по-икономичен строеж от официалния проект.

Парторгът се подмлади, какъвто навярно е бил през бригадирските години. Инженер Горов потъна в подробностите. Той бе по „изпипаните“ детайли. За него най-голяма мъка бе, че при скоростния строеж се пренебрегва доизработката. Даде идеи за оформление на площада пред сградата. Инженерът по водопровода Лалю Наумов се запали за фонтана. Това бе най-фантастичният мираж по безводните сипеи. Бяха се забравили. Аз ги върнах към действителността: „Бездарният проект си остава в сила!“ А инженерът ни утеши: „Щом е бездарен, той е безспорен!“ Тогава парторгът взе партизанско решение: „Ще обсъдим двата проекта пред родопчани! Сами да изберат своя културен дом. Ние не строим за ден, за два, а за десетилетия. Не може горе да не се вслушват в гласа на народа!“ Стана лудешки весело. Познах първата му радост, до която друга жена в живота му няма да се добере. Аз споделих първия му риск, аз видях първия му творчески замах. В оная вечер той уж не ме забелязваше, но цял бе разтворен в присъствието ми. Грабнат от една друга, по-голяма страст, той ставаше истински мъж — такъв, за какъвто мечтаеше Димана, но нямаше да го срещне, защото тя гонеше завършилите с победа, а не започващите с риск. Вдаден в своята още мъглява идея, сам избрал първата си стръмна пътека, още неизвестен, уязвим, изложен на всички опасности на века, той бе станал мъжествен и красив. Аз го видях тогава. И той винаги щеше да среща в моя поглед себе си от най-ветровитите си години…

Сега Влад придава на Димана само контурите на онова преживяване:

— И все пак ние се решихме на риск…

Едно далечно отражение от оная родилна вечер озарява лицето му. Димана наистина се влюбва. Ето най-сетне мъжа, когото търси. Просто пред очите й бяха остарели, посивели, затлъстели нейни познайници, защото бяха станали чиновници, изпълнители, автомати. Нищо не изтърква така човека, както бюрото. В очите на толкова нейни приятели се бе утаила досада. Може би това бе досадата на изобретатели и откриватели, които бяха станали чиновници. И тя нямаше в кого да се влюби. Защото бюрократ и мъж са две несъвместимости.

За миг мисълта на Влад прави едно лирично отклонение:

… В оная вечер четохме стихове от Мирон. Решихме да отпразнуваме първия самостоятелен проект на архитекта. Лалю разтвори новогодишен колет от село. Такава сиренева баница в живота си не бях яла. Във всеки резен имаше късмет. Парата се падна на Влад, едва не му строши зъбите. Избухна голям смях, понеже той никакъв хонорар нямаше да получи за доброволния си проект и дори можеше да изгуби наднорменото поради нарушение на графика. На парторга се падна здравето. Той се зарадва като дете. После разбрах защо — той вече чувствал тревожните признаци на една страшна болест. Успехът се падна на инженера. Викнахме, че планът ще бъде изпълнен. Трудът се падна на прилежния Лалю. Аз намерих между тънките като цигарени книжки кори на баницата напъпила дрянова вейка. Това значи любов. Влад и Лалю си размениха безмълвен поглед. Цяла вечер държах вейчицата в ръка, да не си изпусна късмета.

Дойде и жената на инженер Горов с обожаващи го очи. На нея се падна пътешествия. Влад й предложи да си разменят късметите. От самата дума „пътешествия“ очите му станаха пияни. А мъжът й така изтълкува нейния странен късмет: „Скоро ще се проваля и ще ме изпратят за наказание кой знае в какъв Диарбекир!“ Аз накрая за смях изтичах да донеса тетрадката с отхвърлените стихове на Мирон. Малко ме бе страх от парторга, но той бе в такова хубаво настроение, че дори сам ме помоли да чета. Аз зачетох конспиративно:

Поет

Аз съм поет и казвам:

— Пътят е лъкатушен,

трябва да го оправим!

Климатът е неблагосклонен,

трябва да го оправим!

Вятърът е променчив,

трябва да го оправим! —

А пък те казват:

— Трябва да го оправим

тоя поет!

Всички прихнаха и погледнаха към парторга. Той се полуусмихна някак виновно. Аз продължих наслуки.

Строеж

Ний бяхме дребни хора,

с дребни ежби и копнежи,

приведени над изкопи и скели,

пресявани, прецеждани,

агитирани и поучавани.

Накрая вдигнахме глава

и погледнахме до свода.

Това, което бяхме построили,

бе много по-високо от самите нас.

Тогава ни се стори,

че може би не сме такива дребни,

каквито бяхме считани.

След всяко стихотворение неволно хвърлях око към парторга. Той се опитваше да се усмихне, но усмивката му излизаше лишена от веселост. А другите умираха от смях.

Поклон

Ниският иска да стане висок.

Този стремеж е естествен.

Ниският търси висок пост.

Ниският те гледа извисоко.

Ниският говори на висок глас.

Ниският си служи с високи фрази.

Ниският чертае високи цели.

Тъкмо повярваш, че е висок,

ниският иска нисък поклон.

Смешните стихове на Мирон не разсмяха само едного от нас. Лицето на парторга ставаше все по-тъжно.

 

 

— Каква бе наложилата се промяна в проекта? — Димана иска да подсети архитекта по-скоро за своето присъствие, отколкото за изтърваната нишка на разговора. Погледът на Влад се връща към нея нейде от много далеч, от друг поглед. Тя усеща, че между нея и него присъства трети. Невидим, непрогоним. Самите нейни въпроси извикват спомена за съперницата. Той отговаря сухо, накъсано, сякаш води бордов дневник:

— Една чисто архитектурна промяна, която трябваше да се проведе със съвсем неархитектурна борба.

Прави така, че димът от цигарата да му застила лицето. Пак се отдалечава от нея и с една бегла усмивка преплува следващите бурни дни:

… Шефът узна още на другия ден. Тоя неуморим човек с опиплив поглед пръв научаваше всичко. Не спеше, не се хранеше редовно, не се бръснеше, не помисляше за семейството си. През дългите нощи в планината с прилежност на паяк бе изтъкал гъста мрежа до най-интимните ъгли в живота на хората. Изработил си бе своя сигнална система. Наведен поглед при среща за него бе предупредителен знак. Неуловим нюанс в усмивката предизвикваше в него тревожно трепване. Изтървана дума, премълчаване, престараващ се поздрав, небрежност, надхвърлил дозата възторг, прекалено усърдие — всичко се зарегистрираше от неговите чувствителни пипала. Имаше си паяжина тайни помагачи. Всички сложни и объркани нишки държеше сам и ловко придърпваше с предпазливи пръсти.

— С кого се борихте, за да наложите новия проект? — Димана му подава пак кутията с цигари и сякаш изтегля думите му една по една с тънките си пръсти.

— Административният началник и кадровик Кирил Манолов се противопостави — отвръща Влад.

— Ах, той и мене поучава как да пиша за строежа. Гълтам наставленията му като лъжица рибено масло! — Димана и пред архитекта повтаря същото, което каза пред мене.

— По призвание той е бдителен. Аз го наричам бдец! — казва Влад и нарочно се бави с цигарата. Вади запалка, дълго щрака. Не лови. Пламъчето цъфне за секунда и изхвърчи. Бензинът се е свършил. Най-сетне търси из джобовете си кибрит, драска търпеливо о единствената натопена във фосфор страна на кутията. И тя не лови. Достатъчно време, за да прекоси настроенията от ония дни:

… Кирил Манолов бе узнал с подробности за веселбата в стаята на архитекта. Дори се бе докопал до стиховете на Мирон, които четохме. Никой не можа да разбере откъде и как е бил осведомен. Дали дъсчените стени на бараките бяха в услуга на бдеца? Или тъмнината при внезапното угасване на електричеството се промъкваше като негов агент? Някакъв безжичен телеграф минаваше през доноси на завистници, пиянски скандали, телефонни разговори. Сякаш невидим магнитофон бе инсталиран в душите на хората и правеше записи на съмнения, колебания, размисли, надежди. Вятърът му донасяше важни сведения, нощта му поверяваше скрити стъпки.

Сведението за проекта на младия архитект го зашемети. Внезапен смърч се изви и опустоши дълго градената му мрежа. Намери се изхвърлен на кръстопът без пътни указатели. Излъгал се бе в своята проницателност. Несигурност го разтресе. Затвори се сам в своя усоен кабинет, защитен от светлината с плътни пердета, в който аз бях влизала само веднаж, за да предам автобиография, три снимки и да попълня формуляр. И се боях да не бъда повикана пак. В тоя кабинет стените бяха облицовани с папки. Рафтове от пода до тавана бяха попълнени с досиета. Неговата недостъпна картотека. А на бюрото му имаше портрет в рамка: самият шеф на млади години като партизанин, с шмайзер през гръд. Поразително бе това голобрадо лице, което едва-едва заприличваше на днешния мрачен мъж. Мога да си представя каква буря се е разразила тогава в заключения му кабинет.

Бдецът: — Тоя повърхностен хлапак, архитектът, никога не ми е създавал сериозна тревога. Слабостите му бяха допустими: бягане от събрания, рисунки, флирт. Само едно би трябвало да ме хвърли в съмнение — насмешката. Как съм проспал най-важното? Тоя присмехулен поглед вижда всичко карикатурно, обръща света с главата надолу. Трябваше по това да разгатна, че е опасен. Най-безобидната насмешка таи зародиш на протест, на бунт. Смехът е подозрителен. Вече трябва да туря под наблюдение смеха.

Портрет от младостта му:

— Ставаш смешен!

Бдецът: — Ти гледаш още през младежки, розови очила. Погледнато повърхно, един нов проект е похвална проява. Но коренът е обезпокоителен. Самата идея да се противопостави на утвърдения отгоре план и да създаде един подчертано различен проект крие коварна умисъл. Утре това способно момче може да се опълчи срещу по-важни решения. И парторгът със своя наивен бригадирски възторг, и инженер Горов със своя дребнобуржоазен либерализъм, и инженер Наумов със своята доверчивост са се поддали.

Портретът от младостта му: — Ако аз бях там, щях да застана на страната на моя връстник — архитекта!

Бдецът: — Ти ще ме закопаеш! Все ме теглиш към грешки! Трябва да се даде веднъж завинаги решителен отпор на такива! Да не свикват със своеволия. Дисциплината е по-важна от всичко. Как ще строим, ако започнем да фантазираме върху всеки проект? Утре ще се заразят и други. Замахът на творческата фантазия е прилепчив. Ще избухне епидемия за самоинициатива, новаторство, изменения, отхвърляне на одобрените планове. Докъде ще стигнем?

Портретът от младостта му: — Искаш да пресъхне всяко творчество?

Бдецът: — Не ми бъркай главата! На твоите години морето е до колене! Дали няма по-дълбоко коренче дързостта на архитекта? Ние строим на два разкрача от границата. Такава самоволна намеса в цялостно замислените ансамбли на новите селища може да се превърне в канал за саботаж, за забавяне и объркване на строителството. Може да създаде индивидуалистични настроения. С каква къртовска организационна работа се споява единомислието на колектива! С каква денонощна бдителност се изгражда дисциплината! Стъкленият проект на архитект Влад Радев може да остъкли цялата моя крепост, зазидана с толкова усилия…

Портретът от младостта му: — Крепост със зазидани прозорци!

Бдецът: — Не ме раздвоявай! Ти на младини бе ветрогонец. Допусна много грешки! Ако бе по-умен, нямаше сега да бъдеш в тоя Диарбекир! Ония, които бяха по-назад от тебе, отидоха далеч напред! Но вече няма да ти позволя да ме подхлъзнеш с твоята романтика! Никакви фантазии, строга принципност! Ще те хвърля в огъня, ако продължаваш да ми пречиш!

Той преследваше портрета от младините си, подозираше го, заканваше му се като на опасен смутител. Докато спореше така със самия себе си, шефът се бавеше да действа.

А строителите избързаха.

 

 

Архитектът прескача общите ни тревоги и предава всичко с телеграмен стил:

— Стана публично обсъждане на двата проекта за културен дом.

Димана го наблюдава като през ключалка. Той едва доловимо се усмихва на спомена, в който тя не може да проникне.

… Преди обсъждането парторгът по стар навик искаше да подготви и „обработи“ мненията. За тая цел изпрати мен и Рошлю да обиколим околните махали. Разчиташе на моята разговорливост със затворените родопчанки. Сега стана вторият сериозен сблъсък между архитекта и мене. Той прекали в язвителните си подигравки. Зад гърба на парторга го наричаше „алхимик“, защото все още като средновековните суеверни учени придружавал опитите си със заклинания. Химическият процес си става по неотменими закони, а алхимикът си мисли, че неговите заклинания и тайнствени знаци, които пише по време на реакцията, съдействат за положителния резултат. Влад смяташе, че нашата предварителна агитация прилича на такива смешни заклинания. Само губене на време. Щом правим обсъждане, трябва да вярваме на тия хора, че колкото и да са прости, не са толкова прости да изберат онова, което е против интереса и окото им. В противен случай обсъждането става само формално. Целият ни живот е пълен с такива безсмислени, предварително решени „обсъждания“. Щом ние ще внушаваме на хората какво да избират, тогава те няма да го изберат с цяло сърце, ще им отнемем радостта на самостоятелния избор. Наричаше методите на парторга анахронизъм. Някога, по време на антифашистката въоръжена борба, предварителната оран в душите е била необходима, но днес това е отживелица.

А аз го обвинявах в скъперничество на време и на сили. Какво пренебрежение към родопчаните, да ги остави сами да се блъскат с едно решение в неща, от които нищо не разбират. Какво ми струва да обиколя бърдата и да им отворя очите? С по-голяма радост ще избират, когато знаят какво и защо. Пък и аз от тях мога да науча нещо. И главното — ще ги запаля за новата идея, ще им създам една мечта, която те трябва да постигнат. После да се гордеят, че са я постигнали. Трябва да внесем нова поезия и романтика в живота им, след като сме дошли да пометем старите идилии. Влад бе реалист. Органически не търпеше никакви илюзии и напомпени възторзи. От моите думи сякаш го полазиха комари. Той бе стъпил с два крака на тая корава, кална земя и не признаваше сантиментални излитания. Наистина, това го правеше силен и самоуверен. Нищо не можеше да го изненада, да го разочарова и разстрои. Той се опираше изцяло на действителността. Всички ония абсолютни ценности, в които парторгът вярваше, за него бяха относителни. Чудех се как може той да работи успешно, да влага талант и скрита амбиция в своя всекидневен труд, когато възприема всичко скептично, присмехулно? Собствените си дела той гледаше някак отгоре, като очевидно относителни ценности. Сам спрямо себе си не допускаше никакви илюзии. Животът нямаше да го повали с удар, с разочарование. Обаче му липсваше мечтателност, полет, поезия. Може би той ме върна на твърдата земя, на и аз малко го пратих в облаците. Само двама заедно бяхме пълноценен човек…

Влад сдъвка думите с крайчеца на цигарата си:

— Спряха се на моя проект.

— Ваш проект? — Димана се възторгва така различно от мене. Не мога да понасям такова безпричинно женско обожание. А моето възхищение тогава избликна въпреки упоритостта ми да му противореча, да го засичам с упреци и насмешки, да го дразня. Той излезе прав. Нямаше нужда от предварителна подготовка на мнения и изказвания. Архитектът донесе цветни чертежи на фасадата, профила на сградата и площада, напречни разрези на салона, библиотеката и занималните. Бе предвидил детска читалня. Сам обясни всичко на хората, без да се пали и без тях да пали. Самите пъстри, нагледни рисунки като за деца взеха очите на родопчани. И моите очи. Добре го разбраха жените иззад черните чембери. Не напразно бяха тъкали такива чудни китени халища. Навярно познаха в проекта на младия архитект един далечен отглас на собствените си багрови съчетания. Той тържествуваше тогава, защото покори вироглавството ми. Как би могъл да забрави възхищението в моя поглед? А погледът на другата, без да е надзърнал в работата му, се прекланя на кредит. Цялото й същество вика към него: „Не те познавам, но вярвам в таланта ти, откривам го в очите ти, във всеки твой жест, във всяка твоя шега. Ти си необикновено надарен и хубав!“

Склонността й да го идеализира го отблъсква. Присмехулната искра в погледа му отново пресича възторга й:

— Нищо необикновено! Просто моят проект бе по-икономичен.

Той всмуква издълбоко от цигарата цяла една гореща нощ, чужда и непостижима за Димана:

… Парторгът заяви: „Глас народен — глас божи.“ Съобщиха в София. Оттам назначиха комисия. А тук под предлог да не забавят плана, пък и бригадите да не стоят със скръстени ръце, пристъпиха към изпълнение на новия проект, преди да дочакат комисията. Всички до последния човек съзнаваха риска. Закипя трескава денонощна работа, за да ги завари комисията при свършен факт. Тъкмо тогава падна големият сняг. Валеше непрестанно. В тия южни планини все след Нова година се натрупва дебел сняг. Нашата монтажна бригада работеше с приглушен ритъм на заводския корпус. Сипкав, гъст снеговей като орляци бели скакалци се кълбеше из въздуха, поглъщаше скали, дървета, пропасти. Пътищата бяха непроходими. Отделните строителни участъци на връх Гръмовец — откъснати един от друг.

Една вечер се качих с последния камион, натоварен с торби цимент, който си проби път до подножието на височината към културния дом. Само Графът бе способен на такава лудост. Исках да видя как е потръгнал строежът на Влад. Едва разпознах от разклона върха. Презглава бе омотан в гъсти снежни шалове. Горе в снеговъртежа кирки копаеха измръзналата земя. Стори ми се, че искри отскачат при всеки удар. Денонощно работеха на три смени. Ринеха преспи. Разбиваха вкочанени буци пръст с лостове. Изкопът рязко се чернееше на белия сняг. Започнаха да наливат бетонните основи. Кладяха огньове през нощта. Една голяма крушка от 1000 вата се люшкаше над обекта, хвърляйки сенки и отблясъци върху мраморите на снега по отсрещните ридове. Внезапно крушката изгърмя и леденият въздух отзвъня като разбито на сол стъкло. Закачиха две ветроупорни лампи с по-малък ватаж. Светлините и сенките им причудливо се преплитаха и правеха снега ту жълт, ту син. Хората се грееха с шеги: „Другарю архитект, да не объркаш във веявицата чертежите и да караш по стария проект?“ Друг се обади: „Чак напролет, като се стопи снегът, ще видим, че сме вдигнали стария културен дом!“ А бай Темелаки се провикна: „Няма да ме е яд за друго, ама за танците на покрива!“ Всички прихнаха. Само танци липсваха на стария бай Темелаки.

Смехът им се ройваше на искри, а вятърът ги пръскаше. Това бе някакъв весел Дантев кръг. Доброволци от махалите идеха с домашни лопати и търнокопи да помагат. Жените поддържаха огньове, за да не измръзнат не бетонджиите, а бетонните плочи. Доброволците подаваха материали и сечива, ринеха сняг от кофражите на основите и от купищата тухли, обвиваха тръбите на чешмата със слама и чулове да не замръзнат. Сковаваха набързо дъсчени навеси над циментовите торби. Тласкаха колички цимент по заледени пътеки от дъски, които пращяха под стъпките им като натрошени шишета. Дори и аз помагах — хвърлях съчки в огъня. Графът ринеше с лопата снега като вихър, за да отвори път поне за още един курс. Всички бързаха задъхани, сгорещени в студа.

Само шефът бе застанал отстрана и зъзнеше. Пристигна с джипка, морав от студ. Смехът на строителите издалеч го прониза с нажежени иглици по-остро от снеговея. Смях! Защо се смеят? Смехът подрива всичко официално. Но как да излезе срещу смеха, без сам да стане смешен? Стоеше сериозен, неподвижен отстрани и бдеше. Би трябвало да бъде доволен от такива свръхускорени темпове в такова време. Но само той не се радваше. Пращаше Османчо куриера със скъсани цървулки през снегове и вълци чак в Мадан да бие телеграми до София: „Защо се бави комисията? Да тръгне неотложно!“ А телеграмите сякаш затъваха нейде в дълбоките преспи…

— Продължи денонощно да вали. Въпреки това ние успяхме да положим основите на сградата! — казва архитектът на журналистката с приглушен, замислен глас, сякаш затрупан със сняг.

Димана вижда ефектни кадри на масов героизъм сред величавия декор на белите планини. И над всичко — доминиращата фигура на героя на епохата, архитекта. А той прескача няколко дни като няколко високи преспи сняг:

… Входовете на рудниците изпущаха кълба пара, сякаш бяха черни ноздри, с които дишаше затрупаната земя. Снегорините не можеха да насварят. Шосетата бяха задръстени от преспи. Аз едва успях да се прибера на разсъмване с камиона на Графа. Часове се промъквахме през снежни въртопи. По пътя слизах от колата и по-скоро символично, отколкото реално помагах на шофьора да ринем сняг. Накрая той не смогна да запали мотора. Тръгнахме пеш. Газихме до кръста в пресен сняг. Редувахме се да проправяме пъртина. Помня в утрото дърветата с настръхнали ледени шушулки като бодли на наежен таралеж. Вятърът ме шибаше в лицето с бял бич. Оттогава на петите си получих бучки от измръзване и лете ме е срам да нося изрязани обувки. Движението по шосетата замря. На монтажа работата продължи с намален темп. Желязото в ледена обковка опърляше ръцете и през ръкавици. Палехме огньове да стоплим железата. Хвърчаха нажежени до бяло искрици сняг, които обжегваха лицето ми и ме ослепяваха. Мисля, че то бяха най-мразовитите дни в живота ми. Студ ме пронизваше и от последната ни среща. Той сякаш не забеляза, че бях отишла премръзнала, побеляла от сняг като старица, за да видя работата му. Вдигнал яката на ватенката си, същата, върху която легнахме на върха край огъня под звездите, сновеше със заети крачки край изкопа. Гонеше някаква своя мисъл, отдалечена от мене. Усетих, че той всецяло принадлежи на нещо, а не на някого. Не му бях нужна. Прекрасно можеше да мине без мене. Дори не реагира, като си тръгнах…

Сега същото усеща и Димана. Той обръща лице към прозореца, озарен от последното тлеене на залеза. Отплува в някаква своя мисъл. Каквото аз изпитах тогава, изпитва сега и другата. Профилът му се врязва в цялото й същество завинаги, очертан в отсвета на залеза. Както в мене, огрян от огньовете и снежните отблясъци на оная нощ. С пламтящ печат е вгорен в гръдта ни. И двете чувстваме най-голямото привличане на един мъж: да бъде увлечен до самозабрава от нещо друго, по-значително от тебе самата, недостъпно за тебе. Не можем да му се сърдим. Той еднакво се изплъзва и на двете.

И все пак в ония студени часове край изкопа той вътрешно бе по-близко до мене, отколкото до която и да е било жена в света. Нямаше нужда да ме гледа, да ми говори, да ме докосва. Дори моето присъствие не му бе необходимо. Самото ми съществуване бе включено в неговия напрегнат ден, в безсънната му нощ. И то му бе достатъчно. Може би той осъзнава това едва сега, отговаряйки в себе си на нейния въпрос, дали живее и работи пълноценно тук. Димана изтръпва, че го е срещнала късно. Първите му неизтриваеми стъпки бяха споделени с друга.

И все пак за една нова любов никога не е късно.

 

 

Скоростта растеше. Празният варел до мене в камиона непрестанно ми напомняше, че бягам. Но аз си оставах на едно и също място. Сякаш бях пуснала корен горе, по канаристите сипеи. Какво ме дърпаше там, какво ме държеше о най-безплодната и суха почва?

Пъте обновителен, защо не ме грабнеш и отвлечеш?

Никаква скорост, никакъв външен тласък не могат да те изтръгнат от мястото, където е пуснало корен сърцето ти. Не ти, а някакво чуждо тяло се носи шеметно по пътя. Ти издалеч го наблюдаваш с почуда: ти ли си това? И продължаваш да вирееш на единственото свое място в света, макар каменисто и пустинно. Гледаш крайпътните дървета с разбиране. И ти си едно от тях. Пътят минава край тебе. А ти стоиш на старото си място и само от корена на сърцето си можеш да пиеш сокове, за да се разлистваш, да протягаш клони към слънцето и да даваш плод.

Откривах своето родство с дърветата.

 

 

— Снегът не ни попречи да налеем основите на културния дом — казва Влад.

— На вас може ли нещо да попречи? — Димана подпира брадичка на ръката си, изтъквайки напред изящните си пръсти. Гласът й глади тигъра по посока на косъма. Чак в мене отскачат електрически искри. Женското ласкателство може да изтрие спомена за друга жена. Тъкмо изцяло го бях завладяла в мислите му, отново се стопявам в топлото присъствие на другата. На предизвикателния въпрос той отвръща с предизвикателство:

— Снегът не, но вие например можете!

Димана с ускорено пърхащи клепки се учудва. Цялата стая отново се изпълва с гъстите й мигли.

— Тогава да си ида!

— Моля, не ме разбрахте! — Гласът му си възвръща телеграмната сухота: — Борбата бе на два фронта: със снега и с комисията за утвърждаване на новия проект!

Изведнъж Димана поглажда тигъра в обратна посока на косъма:

— Не бягайте от въпроса ми: отнасяше се не само до работата ви тук!

Той смачква угарката в празната си цигарена кутия. С нея иска да угаси едно внезапно нахлуло желание да отговори откровено на тоя интимен намек:

… Само работа? Разбира се, не. Имаше и нещо друго. Нещо между другото. А може би другото между това. Удавена в сняг вечер. Електрическите жици скъсани, уплетени като кълбета прежда. С учебника по биология в ръка, пъхнала колене под одеялото, аз четях на газениче. Погрешни буржоазни теории за наследствеността: Морган, Вайсман… Няма наследственост. Всичко зависи от въздействието на околната среда. Щом е така, и аз нямам нищо общо с баща си. Защо тогава тежи името му върху мене? Защо аз трябва да плащам греховете му? Понякога между теорията и практиката има противоречия. На вратата се хлопна. Момичетата се юрнаха да отворят и се сблъскаха една с друга. Кой можеше да бъде в тоя късен час? За коя ли от тях се е решил някой да остави печката и да гази до кръста сняг? Аз не откъсвах очи от книгата. Има ли наследственост, или няма? На баща си ли приличам или на майка си, или на околната среда? Сепна ме тишината. Момичетата бяха занемели. Вдигнах глава. В рамката на вратата — един снежен човек. Преди да видя, да съзная кой е, получих неистово сърцебиене. Влад. С него нахлу в стаята веявица, студ, лъх на опасни, затиснати планински пътеки, близост на вълчи дири. Скочих боса на голите дъски. „Ида да ви донеса сняг от върха, ако тук не ви стига!“ — каза Влад. — „Не ви ли е страх от вълци?“ — разпищяха се възбудено момичетата. През ония нощи чак до някои крайни строителни участъци се чуваше вълчи вой и на заранта най-ранобудните казаха, че са забелязали вълчи следи. Той бе вървял в преспи до коляно. Отърси снежен облак от себе си. В първия миг не можах да се зарадвам. Започнах да зъзна от изненада. Дори първото чувство бе яд. Все такива капани ми устройва! Свари ме пак неподготвена. С рошава коса. Бързешком се сресах с пръсти. Къде ми е единият чехъл? Пак някоя повлекана го е ритнала до другия край на стаята. Засуетих се да го търся. Пак се сблъсквах с враждебната съпротива на вещите. Един чехъл може да ти провали най-щедрата радост. Къде е, дявол да го вземе? Тесни пътечки между леглата, разхвърляни дрехи, куфари под леглата. Как ще намериш един чехъл? Материята ме обсаждаше плътно да ми смаже радостта. Какъв ли ужас е семейството? Трябва всекидневно, всекичасно, всекиминутно да се сблъскваш с тиранията на материята, за да опазиш едно крехко чувство.

Ах, ето го, слава богу! Едва сега се усмихнах. С тоя проклет чехъл намерих цялото усещане на щастието си. Влад свали памуклията. Остана по сив пуловер с висока яка. Приличаше му. Но аз предпочитах да виждам циганския му врат. От плещите му в стаята стана съвсем тясно. Не можехме да се разминем. Поради спирането на тока нощна смяна не работеше и стаята ни бе в пълен състав. Осем момичета се завъртяха край него. Газеничето премигваше от суетнята. Лина окачи ватенката му на въженце над печката. Дора с метличка зачисти набития сняг в нашивките. Ревнувах дрехата му от тях — тя бе същата, върху която ме овладя. Аз хвърлих в печката летви, чуканчета и талаш, откраднати от кофражистите. Запращя весел огън. Една му подаде стол да седне до печката. Друга му предложи получени с колет домашни курабии, вече изсъхнали като тухла. Той отказа усмихнат, вадейки цигара. Фането с цяла гъвкаво тяло му предложи от своето пакетче…

Димана му протяга кутията с цигари. Грабливите й лакирани нокти го издърпват от общите ни спомени. Той е раздвоен между мене и нея, тласкан ту към едната, ту към другата.

— Какво повече искате да узнаете за мене освен работата ми?

— Всичко! — гласът й залитва. Димана при смущение започва да мига често-често и клепките й сякаш стават още по-гъсти. Той се наслаждава на смущението й. Сама си е виновна, тя се поставя в неловко положение. Влад се опитва да си спомни какво правя аз, когато се смутя пред него, и не може точно да определи.

… Лицето ми гореше като жив огън. Момичетата в общежитието недоумяваха за коя от тях е дошел тоя снежен гост. Но само като ме погледнаха, разбраха. Това мое лице нищо не умее да прикрие. С никоя от тях нищо не бях споделяла. Лина с угодливия си глас как не се мъчеше да ми стане довереница. Изповядваше ми своите тревълнения за Рошлю. Как не се опитваше да ме предразположи към откровеност, за да узнае тайната ми. Аз все от езика си тегля. Но в тоя случай геройски издържах. Знаех си какво ме чака, ако се изтърва: по целите Родопи чак до Бяло море щеше да се разнесе моята тайна.

Всяка жена чувства нужда от наркозата на доверяването. Въпреки многовековния горчив опит няма жена, която би устояла срещу риска да се изповядва пред приятелка. Аз си имам своя теория за обяснение на тая необяснима женска страст. Теория за тиранията на вещите. Всяко любовно преживяване е затлачено от грубия материален свят, с който жената трябва да се пребори на смърт и на живот, за да защити чувството от външни дразнители. Дрехи, лошо време, кал, неудобни квартири, прически, обувки, непредвидени пречки — всичко това тежи на гърба на жената, тя е домакиня в любовта, трябва да разчиства простора и да създава настроение. Мъжът е гост. Затова в миговете на близост вниманието на жената е така погълнато от борбата с всемогъщите дреболии, че почти не й остава време да се наслади на самото преживяване. Едва след като остане сама, влюбената жена се потапя в радостта на отминалата среща. Едва тогава изживява тя кулминацията на нежността си. Но любовното чувство жадува да бъде споделено. Една възможност за споделено изживяване на любовта на жената, това е конспиративното доверяване на приятелка. Много по-остро изпитваш любовната среща, споделена шепнешком с друга жена. Чувството се очиства от външни смущения, които му пречат, от дреболии, които го разсейват. Обувките не те заплашват с изкъртен или изкривен ток при разходката в гората. Вятърът не разбърква прическата ти. Дъждът не разваля костюма ти. Калта не хвърля пръски по чорапите ти. Неловкост и смущение от думите не те сковават. Без да съзнаваш, ти предаваш на жадната си слушателка не истинската случка, а възможностите, заключени в нея. В мига на преживяването, разсеяна от досадните дреболии, не си могла да подхванеш, да развиеш и отгледаш плодотворните зърна в срещата. Но когато споделяш с приятелка, умело издебваш и не пропущаш ни една от представените възможности. И без сама да предполагаш, рисуваш преживяното в по-съвършен вид. Диалогът между двамата влюбени излиза по-сполучлив в твоя разказ, насища се с подтекст. Думите не им избягват. Как находчиво съумяваш да отговориш на любимия, когато си пред приятелката си. Как всепогълнат от тебе е той, когато го описваш на нея. Точни и многозначителни стават погледи, движения, намеци, когато разказваш за тях, а не когато цяла си заплетена в тях. Ти споделяш не истинското си преживяване, а мечтата си за него. Да имаш такава приятелка в такъв момент е съществена съставка на любовта ти.

Но така взривно е твоето вълнение за приятелката, че тя чувства също нужда да го сподели с друга. Инак то ще я задави. При това, когато тя разказва на друга, влага още нещо от себе си, насища любовта ти с нови нюанси. И твоята любов не е вече твоя. Ако аз бях поверила тайната си на Лина дори под клетва за гробно мълчание, тя още на другия ден би я поверила на Дора под клетва за гробно мълчание. Дора — на Фането. Така закълнати, всички момичета биха преживели любовта ми. Биха знаели повече от онова, което може да се види и чуе, ако биха ме проследили ден и нощ по петите. Биха изпитали историята на самото ми чувство, а тя винаги е по-богата и сложна от външната историйка на отношенията между двамата.

Момичетата си размениха поглед в смаяна тишина. Ако бях споделила поне с една от тях, нямаше да бъдат толкова поразени. Но сега бяха изправени пред една загадка. Любопитството им се разпали застрашително. Нищо не бях спечелила с мълчанието си. Те по-бързо от мене съзнаваха цялата необятност на радостта ми, допълняха я с развихрено въображение. Гледаха ме с уголемени очи на удивление и женска завист. Заради мене тоя снежен рицар бе преминал дълъг път и опасности. Влад веднага предугади всичко — моята конспиративност, изненадата и завистта на другарките ми. По бузите ми изби румена възбуда. В един миг открих грешката си. Аз трябваше да си мина по реда през риска на женската откровеност, за да ги превърна в помагачки и съчувственички. А така бях ги оставила свободни от приятелски задължения. Те не можеха да понесат, че живея с тях в една стая, а имам тайни от тях. Още повече че те всичко споделяха с мене и за всичко ми искаха съвет. А аз скрито от тях се бях наслаждавала на едно чувство. Жените никога не прощават такъв егоизъм.

— Ако комисията не бе закъсняла, какво би станало? — любопитството на Димана откровено е насочено към самия него: как би действал, ако случайността не би му помогнала? Той отговаря направо на подтекста във въпроса й:

— Не бих се отказал, но бих изгубил излишни сили и време! — Погледът му потвърждава намека. Играта го увлича. Димана не може да скрие ликуването си. В сгъстяващия се здрач тя чувства как блестят очите й.

— Голям ли бе рискът в това, което бяхте предприели? — гласът й видимо го уважава.

Става му неловко. Тя пак го идеализира. Дали сам с нещо не се е похвалил и представил лакиран? Това го дразни. Бърза да я снеме от облаците към себе си, земния:

— Друг пое големия риск. Парторгът заложи всичко — целия си актив от миналото, името си, партийния си билет заради моя проект!

Но професионалният недъг на журналистката да идеализира е неизлечим. Гордост изпълва погледа й. Гордост за мъжа срещу нея. Какво благородство — да признае силата на друг! Да не си присвои никаква заслуга! Но тя не знае, не може да предполага, че тъкмо с тоя си горд за него поглед го отпраща отново към мене:

… Жените си приличат още в нещо — констатира Влад — в жаждата си да се гордеят с мъжа, когото харесват. В оная зимна вечер той долови, че аз познах гордостта от любимия. Това светло пиянство — да ме видят с него, смелия снежен рицар, да ми завидят. Заставаш до високото любимо рамо в някаква парлива мрежа от чужди погледи и помисли. От тяхната завист се разпалва още повече твоята радост. От техните преувеличени догадки се увеличава твоят унес. Да изпиташ гордост от любовта си, това е най-високият женски полет. Влад много добре познаваше това от мене.

Димана все повече се натъква на странното усещане, че сама непрестанно извиква невидимото присъствие на другата. Вече започва да се бои от собствения си глас, от жестовете си. Не знае какъв спомен може да събуди с тях. Тя едно цели с думите и погледите си, а те се пречупват в неговия свят под най-неочакван ъгъл и улучват непредвидени центрове. Вече не смее да показва островърхите си седефени нокти. Отде е сигурна, че по закона на контраста те не призовават в паметта му едни други пръсти, без маникюр, неопитни, стеснителни, десет години по-млади? Вече съжалява за интимния си въпрос. Но е късно да го върне обратно. Той самият упорито изобикаля пълния отговор. Това потвърждава съмненията й.

— Изобщо, за да се наложи моят проект, не аз имам заслуги… Парторгът, приятелят ми инженер Лалю Наумов, който направи всичко, за да…

Димана се вкопчва в тая чисто мъжка тема за приятелство, за да отклони сянката на съперницата:

— Често споменавате за приятеля си. Такова вярно приятелство е мъжка добродетел, нали? Тук ли се сближихте?

Без да предполага, тя докосва най-опасната струна, Влад изтръпва. Вихром префучава през неговото съзнание:

… Заради една женска усмивка никога няма да се разделя с приятеля си. Възможно ли е момичето да хареса него, тромавия и добър Лалю? Но защо той още се бави? Дали не са заедно? Топла лунна вечер. Хитрото момиче само̀ ме впримчи в тоя разпит на четири очи. Дали не е задържала нейде Лалю, за да ни остави с журналистката насаме? Дали това не е нагласено? Двете са приятелки. Има ли приятелство между жени?

Той светкавично прекосява общия ни спомен:

… В оная снежна вечер в общежитието бяхме осем приятелки и един мъж. Приятелките ми се обърнаха във врагове. Пречеха ми. Поведох мълчалива неравна борба с тях. Той не ми помагаше, напротив. Всички бяха против мене. Сам-сама действах слепешком, по инстинкт. Не включвах момичетата в общ разговор с него, не ги забелязвах. Все едно че не съществуваха в тясната стая. Моята хладина ги отстрани. С голямо насилие над себе си те се отдръпнаха, уж за да ми съдействат. Насядаха притихнали по леглата, симулирайки заетост с кърпеж, подреждане, четене. Но коя с гръб, коя със сляпо око, коя с тил — ловяха зорко всяко движение, всеки дъх на късния гост. Един мъж в стая с осем момичета. Зимна вечер. Той стана прицел на повишена радиация от осем залудели млади жени. Цял се промени. Усещаше върху си кръстосан огън от любопитство, съучастничество, предизвикателство, съперничество, ревност — трепети, които се разгаряха едни от други, натрупваха се и го заливаха на все по-буйни вълни. При тая интерференция на настроенията, при тоя групов амок той бе готов да се поддаде на опасната игра.

— Да, едва ли жени са способни на такова приятелство, каквото ние имаме с инженер Лалю Наумов! — усмихнат на себе си, казва той.

Димана също се усмихва недоизказано и мисли:

… Приятелката и любимият. Тя така се вживява в твоето чувство, така се вълнува заедно с тебе, така нетърпеливо тръпне, когато ти бързаш за среща, така е изобретателна при твоята шивачка, така гъвко фантазията й се облича в новата ти рокля, така те очаква да се върнеш и да разкажеш с думи, с кожа, с прическа, с дъх какво се е случило, така се въплътява в тебе, така я обжегват твоите рани, че накрая забравя, че това чувство е все пак твое, а не нейно. То й принадлежи. Тя живее с него. То е в нейните сънища, в нейните утринни пробуждания, в нейното огледало. Запалена по индукция, в нея лумва страст и може да вземе неподозирани размери. Тя се влюбва в твоя любим с твоето чувство в най-чистия му вид, в най-високото му напрежение — такова, каквото е възможно само в задъханите изповеди, далече от смущенията на материалния свят. Ако пък не споделяш с нея, тя може да се влюби в образа, който въображението й ще раздуха. Приятелката ти започва да се стреми към твоя любим и с още едно чувство, което е по-силно от твоето: с чувството на липсата. Всичко онова, което тя не е имала, не е достигнала, не е докоснала — открива в твоята любов. Дори може да узрее времето, когато най-близката ти приятелка обиква любимия ти по-дълбоко от тебе. Това я спасява от угризения. Ти не си така жертвоготовна за него като нея. Ти го измъчваш. Ти не го цениш достатъчно. Ти не му даваш онова, което тя ще му даде. Ти не го заслужаваш. Тогава в тебе се влива второто дихание. Тъкмо си била запъхтяна, изнурена от гонитба на изплъзващото се щастие. Тъкмо си била пред апатия и отстъпване. Изведнъж се изправяш с ново, учудващо самата тебе упорство. Да имаш такава приятелка в такъв момент е голяма сила.

Аз за пръв път усетих тая сила в себе си тогава в снежната вечер. Блесналите черни очи на Лина крещяха: „Ти не го заслужаваш! Дошел е през сняг, вятър и вълци при тебе, а ти как го посрещна? Дори не намери една усмивка за добре дошел! Не ти, аз ще го стопля с гъстите си антрацитни коси!“ Мълчанието на другите момичета ме проглушаваше: „Ние сме по-нежни от тебе, ние сме по-хубави от тебе, ние сме по-дръзки от тебе, ние сме по-весели от тебе, ние сме по-готови от тебе на всичко, на всичко!“ Струваше ми се, че и той чува техния предизвикателен вик и е готов да им се откликне, макар и на шега. Тогава аз направих нещо, което и до днес не мога да си обясня. Сякаш бях някаква друга, която се бе вселила в мене и действаше съвсем независимо от мене.

 

 

Димана запалва лампата на масата. Светлината сякаш се излъчва от тютюневата й коса. Влад изведнъж, се натъква на отговора, който досега ловко изобикаля:

— Какъв личен живот искате в общежития?

Той има предвид сцената, която последва тогава в моето общежитие. Но Димана тълкува това като намек в своя полза. Прокарва тънки пръсти като прозрачен гребен през светещите си дълги коси. Влад седи в сянката и я наблюдава. Отново я открива като непозната планета. От нея струи някаква лъчиста нежност. Сега едно откровено движение на изящните й пръсти, и тя може да го привлече към себе си за тая вечер, за дълго, може би завинаги. Аз вися на косъм. Тия тънки пръсти държат живота ми.

— Общежитията ли са преграда за личния живот? — алтовият й глас е напоен с топлите сенки на вечерта.

Умората прави Влад още по-податлив. Между пръстите й се вие едно изкусително змийче цигарен дим. Той се заставя да отговори нещо, за да не изглежда глупав. Гласът му негодува срещу собственото си смущение:

— Вие не познавате същността на общежитието. Аз съм патил…

Тая мисъл внезапно го запраща към мене. В някаква частица от мига ние с него сме отново заедно тъкмо сред водовъртежа радиации от присъствието на другата. Погледът му пак се отбива към спомена:

… Тогава при близостта на седемте момичета, сред кръстосания огън на техните домогвания към късния гост, в мене се събуди някаква непозната женска воля и постигна нещо неправдоподобно. Цялото ми същество се напрегна да му внуши, че двама сме сами в стаята, че другите момичета не съществуват. Съсредоточих всичките си вътрешни сили върху него, не допущах и най-малко отклонение на вниманието му към другите. Цяла бях намагнитена. Така всепоглъщащо е било това мое напрежение, че се е разпростряло и отвъд бреговете на бялата вечер, отвъд стените на тясната стая, далеч към неизвестни утрешни срещи с други жени. Аз тогава поисках да изтръгна любимия си от близостта на седемте момичета. Но не съм допущала, че се боря и срещу бъдещи кръстоски на женски привличания. Цялото ми същество му внушаваше, че двама сме сами в света, че никой друг няма помежду ни. Странното ни преживяване в зимната вечер в общежитието бе повече от спомен. То остава в самите ни клетки като съставна тяхна вибрация и не може да се изскубне от тях. Влад няма нужда да си спомня, да търси образа и усещането на онова, което се случи тогава. То съществува като пулсация в кръвта му.

… Двама седяхме край печката с гръб към момичетата. Не го гледах. Не му говорех. Но всичко в мене го викаше, влечеше с все сила. Той се подчини на тоя безгласен вик. Неусетно всички предизвикателни хитрувания, смехове и привличания на седемте момичета се събраха в един фокус. Просто аз ограбих флуидите на другите и ги кондензирах в себе си. Не само от ония седемте, но и от утрешните непознати жени, които ще се изпречат на пътя му. Имаше в стаята, имаше в света само едно момиче с удесеторена притегателност. Той съвсем забрави за другите. Само едно помнеше, само едно го дразнеше непоносимо: че те не се махат, че са тук, че му пречат. Проклинаше строителите и себе си, че са създали общежитие — най-жестокото изобретение на века. Устните му искаха да ме целуват, а сякаш бяха в меча халка. Ръцете му бяха в белезници, целият бе в усмирителна ризница. Само очите му бяха на свобода. Започна да ме овладява с поглед. Аз бях податлива, за да не го оставя на другите. Сама се предоставях. Първо косите. Той зарови луди очи в тях, разбърка ги до корените. Смутена, отмахнах падналия кичур от челото си, открих ухото. Погледът му се плъзна по кожата на слепоочието! Усетих как запулсира една синя венозна нишка. Все по-жаден, се впи в раковината на ухото. Шумът на океана ме проглуши. Погледът му мина бавно по дъгата на веждите ми, бавно се върна по тях и се гмурна в очите ми. Насладата бе непоносима като болка. В очите ми засвяткаха ускорените удари на сърцето ми и той ги видя ясно, както аз видях в неговите очи — отблясъците на ускореното му дишане. Моят поглед се отбраняваше от неговия, сърдеше се, викаше и побягваше далеч. Тогава ненаситните му очи зацелуваха бузите ми. Цялото ми лице пламна. Погледът му скочи върху устните. Дълга целувка спря дишането ми. Как да откъсна устни от тия стръвни очи? Тогава рамото ми трепна инстинктивно и привлече погледа му. Той бавно се плъзна по шията ми. През където минеше, кожата ми бавно пламваше. Рамото ми под погледа му се събуди, усети своята закръгленост, напои се с гореща, млада кръв. А очите му със заобиколно плъзване започнаха да галят, едва-едва докосвайки гърдите. Плетената блуза ми стана тясна. Усетих как малките ми гърди болят, разпукват се, растат като напъпили чувствителни цветя…

В общежитието на газениче в присъствието на седем любопитни девойки един млад мъж овладя момичето си с поглед.

Другата все по-ясно долавя парадоксалното положение, че нейното присъствие го отбива към съперницата й. А Влад дори не се замисля защо ли притегателната сила на тая, която е близко до него, става нов тласък към момичето, което е далеч?

— Какво е това, което търсите в живота? Какво ви движи напред? — журналистката иска да го обърне към деловата страна на въпроса си, за да не извиква призрака на другата. Но тя забравя, че всичко може да насочи мъжа към жената, с която са свързани най-важните мигове от живота му. Какво търси, какво го движи? Знае ли той? Ето че и тоя въпрос го връща към мене:

… Тогава той си тръгна късно. Засегнати от невниманието му, момичетата не станаха да го изпратят. Двама се стъписахме на прага. Снеговеят бе престанал. Най-после след толкова денонощия валеж. Нощта бе ослепително бяла. Над снежния емайлиран хребет блестеше зелен полумесец, гладко изсечен от лед. Вятърът бе заспал върху пухена възглавница. Снегът чупеше лунната светлина на искрящи трески. Разделихме се мълком. Очите ни бяха пълни един с друг. Стъпките му бързаха да останат насаме. Нещо друго го теглеше навън. Какво бе то? Аз не можех да го задържа. Знаех, че ще му се случи нещо, виждах това по плещите му, които сякаш предизвикваха цялата природа. Но не можех да го спра и запазя. Той се отдалечаваше. Снегът пред него сияеше. Планината, притихнала, вглъбена в бели сънища, го поглъщаше. Той тъпчеше по укротената виелица, паднала в нозете му. Сякаш сам я бе овладял, както мене преди малко.

Момичетата си бяха легнали, сърдити, че късният гост им забави съня. Накараха ме да отворя прозореца, за да се проветри стаята, опушена от неговите цигари. Само прозорецът до моето легло се отваряше. Дограмата на другите бе набъбнала и изкривена така, че освен с динамит с нищо друго не можеш ги изкърти. Но аз се възпротивих. Казах им, че съм простинала. И не отворих. Исках да ми остане неговият тютюнев лъх. Цяла нощ вдъхвах дима, издишан от него, опиянена в сънищата си, без да зная, че…

Той решил да иде до връх Ветровец и да види какво става с жилищния блок и с бригадата. До съмване се надявал да стигне. Най-сетне времето се бе оправило. Откога бе чакал това…

Влад понечва да се разкрие пред Димана. Присмехулството му го спира насред думата. Сам се надсмива над себе си. Друга няма да надникне в тая негова страшна и смешна преживелица. Всяка друга е закъсняла. Само една е посветена в неговата тайна. Защото бе най-близо до него в снежните недра на планините.

— Какво ме движи? Ако зная, може би ще престана да се движа! — отговаря уклончиво той. Цигареният дим невъзмутимо се вие около лицето му без полъх от смущение.

… Крачките му свиреха в снега. Бе силен, млад, сам в нощта. В кръвта му се пробуди споменът, влян от далечни деди, за други такива зимни нощи, отдавнашни и сурови, сред бялата самота на Балкана. Едър вървеж в навуща. Все срещу посоката на вятъра. Овчарски ямурлук, издут от широк вятър. Бунтовна мисъл под сключени, гъсти вежди. Тънък присмех под заскрежен мустак. В аления пояс втъкната силна ръка върху дръжка на буден нож. Планината дебне с вълци, заптиета и бури. Един българин върви напряко, без пътека, и врязва в снега своя диря. Носи комитски заръки. С риск на живота си е слязъл в село да види изгората си. Прескачал е плетища, разпъждал е свирепи кучета. Борил се е с нейната моминска боязън. Сега се връща горд и още носи в шепи вълните на младото й тяло. Нищо не може да го спре. Какво го тласка напред? Никога не си е задавал такъв въпрос. Снегът е дълбок. Няма пъртина. Вместо да превали рида, Влад, без да усети, се е отклонил. В планината зиме посоките са измамливи. Чуди се защо още не вижда очертанията на върха. Сякаш снегът го е затиснал и изравнил с околните бърда. Дълго върви, без да иска да си признае, че се е изгубил. Изведнъж се спира. На височината върху снега — три сиви, издължени петна. Ръката му инстинктивно стисва дръжката на ножа в пояса. Ноктите му се забиват в гола длан. Няма нож. Няма ален пояс. Няма запалена главня. Каква има? Само смътни спомени, влени в кръвта му, от древни срещи с вълци. Спомени за отдавнашни, невидени от него битки в планините с вълци…

Димана го търси нейде далеч по недостъпни височини, макар че той седи срещу нея:

— А какво ви накара да изберете тая професия? Какво ви е движило към строежа? — слепешком го налучква тя. Уморена е от гонитба на изплъзващи се думи.

— Какво ли? Разрухата… Отраснах сред развалини.

… Кое бе по-страшно — бомбите или вълците? Два съвсем различни вида страх. Единият — гърмящ, сляп страх. Нищо не можеш да направиш, освен да чакаш, навел глава. А другият — вековен, див страх. Ти можеш да се спасиш, ако си мъж. Така значи изглеждат вълците. Колко са кротки. Имат зъби по-остри от ками. Това той знае инстинктивно. Жертвай ръката си! Разчекни му челюстите! Един мъжки юмрук, задънил гърлото на вълка, го прави безсилен. Ами три вълка? Отде три ръце? Причакват го търпеливо… Изпосталели, освирепели от глад. Няма да им убегне. Те не прибързват. Той разполага с няколко мига. Трите сиви петна се размърдват. Човекът хуква. Едно високо дърво на отсрещния ребър. В кръвта му вика някакъв древен спомен. Трябва да стигне дървото! На всяка цена! Няма време дори за едно озъртане. Снегът поглъща стъпките му до колене. Едва измъква нозе. Нищо не вижда. Само едно дърво. Нищо не мисли. Само за едно дърво. Нищо не съществува в света. Само едно дърво. Пада. Изгубва дъх. Съблича и мята назад памуклията. И това е спомен, изникнал в кръвта му. Нещо силно, по-силно от него самия, го вдига: Върви! Какво е то? Още няколко разкрача. Още една стъпка. Още само една. Вкопчва пръсти в мократа кора. Като в протегната напукана длан. По-скоро! Стъпки нагоре с ръцете. Педя по педя нагоре. Издърпва краката колкото може по-нагоре, до брадата. Три сиви сенки се нахвърлят към петите му. Подскачат издължени да го откъснат от дървото като люлеещ се лист. Още няколко педи нагоре. Още една. Още само една. От дървото го шибат снежни плесници. Той ги приема като най-нежна ласка.

Присяда на широк клон. Както някога на рамото на баща си. Какво великодушно дърво! Кой го е посадил на тоя пустинен рид? Долу три сиви петна на пост. Памуклията му лежи раздрана на снега. Същата, върху която легнахме двама край огъня на върха. Можеше той да бъде на нейно място разкъсан. Зъзне по пуловер, мокър от пот. Тук е открито. Вятърът бръсне. Сняг от горните клони пада във врата му като гилотина. Чак сега го връхлита страхът. Струва му се, че дървото трепери от тръпките му. Вълците не мърдат. Времето е спряло. Ще заспи от умора и напрежение, ще замръзне, ще падне право в устата на зверовете. Добре че има нещо, което го крепи там, горе. Какво е то? Кой ще излезе по-упорит? Вълците или човекът? Ръцете му, вкопчани в стеблото, стават два черни клона. Вятърът с ножчета за бръснене реже пръстите му. Нозете му, увиснали във въздуха, стават два откършени черни клона. Не ги чувства. Пуловерът, мокър от пот, корясва, замръзва, залепнал о тялото му като ризница от лед. Яката, висока и корава, е нож, опрян о гърлото му. Не заспивай! Вълците са пуснали корен с опашките си в снега. И нощта не мърда. Времето е замръзнало. Как сладко е да заспи! Кръвта му едва пъпли към сърцето. В нея още тлее някакъв древен спомен. Един далечен, непознат негов пра-прадядо се е борил с бялата смърт в планините. Имал е нещо важно, за което е бил длъжен да не заспива, да е буден, да живее. Какво е било то? Може би за тоя внук е оживял. Влял е в кръвта му упорството да не се поддава на съня. Да е буден. Неговият прадядо е знаел, че на непознатия му внук предстои нещо. Какво е то? В общежитието бумти печката. Момичето е топло, макар че го докосва само с очи. Устните му са сочни, набъбнали от млада кръв. Гърдите му са нежни, не смее да ги докосне, да не ги попари… Изведнъж се съвзема. Както е клюмнал, дочува издалече шум. Започва да вика с цяло гърло: „Помощ! Вълци!“ Шумът приближава. Вълците душат из въздуха. Отде изтръгна тоя глас? Сякаш издън горите вика негов пра-прадядо. Из дълбините на вековете вика първият човек. Ехото, заспало в пещерите, се събужда. Вълците се отдръпват. В усоите проехтява гърмеж. Ехото го удвоява и прави проглушителен. „Ида! Ида!“ — ечи най-хубавият глас на света, човешки глас! Вълците изчезват, сякаш потъват в преспите. Стъпки, тежки стъпки. Все по-близо. Влад скача долу на земята. Пада в снега. Удар разтърсва вкочаненото му тяло. Той го приема като майчина ласка. Стъпки, близки стъпки. Човешко лице, наведено над него. Най-хубавото нещо в света — човешкото лице. Влад прегръща лудо един непознат. Един човек… Това ли бе то, към което е вървял, към което се е стремял?

 

 

Към какво се стремях аз?

Всички разклонения на шосето водеха надолу към града. На всяка цена трябваше да хвана влака следобед. Имах още много време, но разтегнато по завоите, грапавините и опасностите на пътя, то ставаше недостатъчно.

Към града! Там се вливат рукналите пътища. Там сред безбройните съдби ще се разтвори моята мъка. Там ще ме понесе времето с такава главоломна скорост, че няма да ме остави да мисля.

А всичко това се случи далеч от градовете, в които се случват интересни неща.

 

 

Електричеството внезапно угасва. Както всяка вечер. Влад и Димана изчезват един за друг. В тъмнината всеки от двамата остава насаме със себе си.

— Не зная дали до края на живота си човек би могъл да си отговори на тоя въпрос: какво го движи? — мисли на глас той.

Димана го губи в мрака. Раздвоеното му съзнание се носи по свои лъкатушни пътеки, твърде стръмни за нея.

… „Казвам се Садък“ — с тежко изпъхтяване продума непознатият, след като по целия път до колибата бе мълчал, подкрепяйки под мишница премръзналия момък. „Тая нощ… чухме с жената… вълчи вой. Взех пушката… и тръгнах. Знаех си, че някой ще си изпати!“ — Едва поемаше дъха си, сякаш цяла планина бе понесъл на гръб. Влязоха. Огън в огнището бумтеше и се вливаше на парливи мравуняци във вените му. Садък го застави да търка нозете си. Влад се събу. Пръстите го боляха непоносимо — оживяваха. Той разбра, че болката е животът, и се радваше на болката. Древен спомен запя в кръвта му за старобългарско гостоприемство, за измъкнат от преспите премръзнал пътник, за бедняшко огнище, за добра дума на благодарност. Търсеше тая дъхава дума и не можеше да си я спомни. Бе я изгубил нейде през времето. Устните му намериха една усмивка като всеобхватна дума. Димана никога не би видяла тая негова усмивка. А аз видях от нея един далечен отблясък.

Наместен върху дебело китено халище, той седеше върху всички цветове на дъгата. Жената на Садък с възбърнат чер чембер нагоре намотаваше прежда на мотовилка. Ръждив полуздрач тлееше в стаицата и в очите й. Пламъкът на огнището разиграваше сенки по ниския, надвесен гредоред на тавана. Лъскава черна котка се протегна пред огнището, изви гръбнак като лък и в зениците й се разискри огънят от огнището. Лъхаше на боровина. Мъркането на мотовилката се преплиташе с преденето на котката. Сякаш жената намотаваше на мотовилката лилавата прежда на тютюневия му дим. Тя го нагости с ошав, още горещ, излъхващ ароматна пара, от черно котле, провиснало на синджир над огнището. Поднесе му с две шепи шарена пръстена паница. Той надигна паницата като малчуган и засърба горещия ошав сякаш направо от нейните глинени шепи. Лъхна го мирис на сушени дюли, на канела, на индрише. И още някакъв тънък, неуловим дъх. Отде познаваше тоя мирис, тоя вкус? Бе ги притежавал някога в детството при баба си, а после бе ги изгубил, разпилял, забравил. Не можеше да се нарадва, че ги бе намерил отново. Не откъсваше очи от лицето на Садък: огряно от огъня, длъгнесто, с дърворезбни бръчки, с един кротко замислен поглед, който знаеше нещо най-важно на тоя свят. Какво бе то? Разпитваше като дете откъде Садък е дошел, какво е правил през целия си живот, докато го намери тая нощ под дървото и спаси от бялата смърт?

Родопчанинът разказваше задъхан, с бавни, тежки думи, сякаш ги копаеше в рудник. Влад се унесе край огъня в полудрямка. Притваряше едно око. С другото око се радваше на огъня, на ярката дъга под себе си, на черната атлазена котка с бели препридащи мустаци, на ръждивия вековен здрач в очите на жената и най-много на лицето на Садък. Лице на човек. Като през сън слушаше запъхтените му тежки думи. Те го носеха на скути, спущаха го надолу, надолу в дълбоки мини, в тъмни години, под срутвания на подпори и пластове, под разпоредби на чужденци, под бичове и надзиратели, под земята… Влад се чудеше през полусън как това лице се е опазило под натиска на мрак и задух, на обиди и глад, под натиска на цялата земя, за да дотича тъкмо навреме и да го спаси от вълците и от мраза? Изтръпваше при разказа му: ей сега ще го затрупа рудният пласт и родопчанинът няма да може да дотърчи да го избави от зверовете и от бялата смърт. Струваше му се, че сънува вълшебен сън и се боеше да не се събуди пак горе на дървото под наточения бръснач на вятъра, караулен от вълците.

Жената с чембера го сепна от топлата полудрямка: „Болен ми е Садък! Не бива да се мори да приказва! Не го пущах нощес да излиза. Ей го сега, съвсем се е залихтял!“ Влад се зарадва, че му се отдава случай да се отблагодари, като намери най-рядкото лекарство от най-далечния край на света. „Каква е болестта ти?“ — Дърворезбните бръчки на Садък очертаха на лъчи тиха усмивка. „Каква може да е? Миньорската болест.“ … Влад угаси цигарата с подметката си. Името „силикоза“ вряза зъби в гърлото му. И в най-далечния кът на земята нямаше лек за нея. Тоя обречен човек го бе почти носил по стръмнините, когато вкочанените му нозе отказваха. Колко време оставаше още на Садък? И с колко бе съкратил броените си дни заради него, непознатия? Влад впи очи в лицето му, да го запомни, да го погълне, да го носи завинаги в себе си. Огряно от огъня, длъгнесто, с дърворезбни бръчки, с един кротък, замислен поглед, който знаеше нещо най-важно на тоя свят. Лице на човек. Това ли бе то?

 

 

— Все пак нещо ви е подтикнало да дойдете толкова далеч в Родопите?

Влад чува атлазената топлота на гласа й, преди да е разбрал думите. Нейният сочен, падащ ниско като зрял плод глас! Само една жена, която познава до дъно тайната, може да има такива морски дълбочини в говора си. В тъмнината гласът й не се прикрива: той е влюбен, обожаващ. Нейната натраплива склонност да го идеализира дразни Влад. Никой мъж не може да понесе тежестта и задълженията на женско обожаване. Той се бои, че всеки миг може да се сгромоляса от високия пиедестал, на който е тронясан против волята си. Пък и чувства, че възторгът на жената е отправен към някого другиго, а не към него, истинския. Присмехулният му тон нарочно цели да я разочарова:

— Дойдох тук, защото за преуспяване в нашата кариера най-далечните пътища са най-кратки!

Тия думи я уязвяват не с това, че тя вярва в кариеризма на младия присмехулник, а защото на него му е все едно какво впечатление ще й направи. Тя осезава в мрака присъствието му като липса. Цигарата му блещука, залутана по недостъпни за нея дебри от спомени.

… С превързано гърло той пиеше горещ липов чай в леглото си. Лалю грижовно и несръчно му доливаше от чайника… Къде още се бави Лалю? Вечерта е топла, тъкмо за любовна среща. А тогава бе студ. Присмехулството на Влад бавно-бавно се възвръщаше. А това значеше, че той оживява. Разказваше на приятеля си с дрезгав, още несвой глас: „Изкачвам се по височината. Насреща ми — трима души. Седнали на опашките си. Мене чакат!“ Кръглото лице на Лалю бе по-сериозно и загрижено от всеки друг път, наведено с момчешка непохватност над възглавницата. „Лалю, ти се въртиш край мене като край спукана водопроводна тръба!“ Наистина, Лалю бе трогателен. Толкова игри проиграни заради Влад, толкова отнети от него момичета, толкова раняващи шеги, стъкмени от него. Влад гледаше над себе си добродушното всеотдайно лице на приятеля си. Това ли бе то, за което бе дошел толкова далеч?

Някой работник притичваше да навести болния архитект. С него в топлата стая нахлуваше студен вятър и делнична треска. Грубоватият човек стърчеше недодялано сред стаята, мачкаше каскет и се усмихваше виновно. Под ботушите му лъкатушеха кални ручейчета стопен сняг. „Друг път, другарю архитект, срещал ли си вълк?“ — „Нямал съм тая чест, бай Темелаки!“ — „Ами зиме в планина сам тръгва ли се? Учен човек си, пък най-простата работа си забравил. Мене да бе повикал!“ Толкова скрита надменност към тях, толкова пъти в празник той ги оставяше сами, толкова нехайство към тях. Влад гледаше с примижал поглед грапавото, бичувано до посиняване от вятъра лице, загрижено за него. Това ли бе то, за което бе дошел толкова далеч?

А работникът се увличаше да разказва за своя вълк. Почти всеки от тях си имаше среща с вълк в живота. Най-различни вълци, с най-различни образи и характери оживяваха в разказите им. Всеки се гордееше с тоя спомен. Дори с особена любов и възторг описваше своя вълк. Самият факт, че бе останал жив, свидетелстваше, че е победил звяра, макар да не го е убил, да не го е повалил физически, но душевно е устоял, не е изгубил ума си от страх, останал е човек докрай. Всеки малко преувеличаваше размерите и свирепостта на своя вълк. Влад за пръв път усети родство с тия хора. Досега, колкото и да обичаха шегите му, колкото и да се мъчеше да се приближи до тях с непринуденост, те си оставаха на отвъдния бряг. Изведнъж бяха станали равни. И той имаше свой вълк. Не един, а три. Наистина, не такива големи като техните единаци, дори твърде мършави и дребни като кучета бяха неговите, но все пак вълци! И той бе устоял. В очите четеше уважение на мъже към мъж. Една парлива атавистична мъжка гордост рукна по жилите му и го изпоти по-целебно от горещите чайове на приятеля му. Това ли бе то, за което бе дошел толкова далеч?

Лалю угаси лампата по-рано. Изтънко свиреха мокрите дърва в печката, напълнена догоре. В стаята мъждееше бялата светлина на снега отвън. Лалю се топеше в тревожни догадки. Какво е било това, което е тласнало приятеля му сам през снеговете? Защо е тръгнал напряко през реброто на бърдата? Защо е закъснял толкова през нощта? Какво е мислил, че се е заблудил? Защо не го е повикал да го придружи в тая загадъчна разходка през преспите? Защо няма дори сянка от съжаление, загдето е рискувал живота си?… И Влад дълго не можеше да заспи. Мълчеше. Другият по мълчанието отгатна, че през тая нощ се бе случило нещо.

Ако жената изживява най-силно любовта в споделянето с приятелка, то мъжът я изживява най-дълбоко в мълчанието. Каква тайна, гъста наслада се крие в това безмълвие, всеки мъж сам си знае. Може би това е ревнивото чувство на собственик, който не допуща да сподели любимата си с друг? Може би това е израз на закрила и нежност към жената? Може би това е стеснението, което в любовния миг е било изтласкано от страстта, за да нахлуе след това в по-голяма сила? А може би това е мъжкият инстинкт да спечели жената завинаги: защото само мълчаливият, дискретен мъж е истински мъж в очите на една жена.

В стаята безсънно витаеха една усмивка и една болка. Влад се събуди на заранта от моя поглед. Внесох отвън ослепителната светлина на утрото, елмазено от снега. Очите му се отвориха, изплуваха от дълбините на някакъв сън и погледнаха нагоре към мене като към небе. В първия миг не можа да ме познае. По лицето му се появи нещо детско. Откриваше в мене чертите на майка си, която сутрин го буди. Това ли бе то, за което бе дошел тъй далече?

 

 

Двете цигари в мрака водят някакъв светлинен морзов диалог. Те са раздалечени една от друга като звезди. Нейната цигара се мъчи да скъси разстоянието помежду им, прави една дъга във въздуха, сякаш да хвърли мост между тях:

— Доста кариеристи съм срещала в живота си. Те придобиват нещо характерно в израза си. Не можете ме излъга. Нямате лице на кариерист! — гласът й жадно го търси в мрака.

Неговата цигара далечно и отчуждено блещука, следвайки някаква своя мисъл в дирята й:

— А според вас кое ме е накарало да дойда тук?

Сега нейната цигара си размисля. В тъмната пауза светлинката от неговата се рее нейде по изминалите извивки на стръмния му път:

… След няколко дни боледуване Влад отиде на обекта. От дневната светлина се олюля, едва не изгуби свяст. Коленете му се огънаха, сякаш още не можеха да забравят срещата с вълците. Бе узнал от работниците, че са вдигнали зидарията на първия етаж на културния дом. Сам инженер Горов бе дошел през снеговете да ги ръководи. Наливаха втората бетонна плоча. Но той пак се изненада. Сред снежни дюни се червенееше тухлен зид като весел, буйно накладен огън. Зимният въздух се стопляше от тая алена багра. Поиска му се да нарисува картината с чисти, ярки цветове, без да смесва боите, в детско блокче. Без сиви тонове. Изведнъж се спря. Три сиви петна на снега. Тъмни балтони, калпаци, чанти. Комисията. Значи така изглеждат вълците! Какви са кротки. Добре че имаше общи фрази, инак би се видял в чудо пред тия тримата. Дано някой между тях е бърборко. Бърборкото ще му спести преразход на кухи фрази. Измръзнали от дългия път, те го причакваха с вълчо търпение да го разкъсат. Начело стоеше лично ръководителят на проектантската организация, архитект Проданов. Той бе привърженик на оня стил в архитектурата с тесни затворнически прозорчета и каменни цокли като манастирски огради. Висок и сух, все зъзнеше, сякаш от собствените му проекти го облъхваше сибирски студ. За тая южна планина, която дори зиме сияе от слънце, тоя човек с денонощно усърдие и всеотдайност създаваше бъдещи селища със северни черти. Искаше да остави като паметник на своето време мрачни сгради, които с подозиращи, присвити прозорчета ще гледат слънцето и няма много да го пропускат вътре. Само простряното пъстро пране по балконите ще се усмихва весело на слънцето и ще прегръща света в ръкавите на ризите. Упоритият архитект на епохата си имаше своя теория за стила. Големите блокове символизираха колективната воля. Гранитът — нашата твърдост. Малките прозорчета — навярно нашата бдителност. Претрупаната показна фасада — нашата мощ. И самият той бе придобил нещо общо със своите сгради — мрачен, изпъчен, непристъпен, с присвити, недоверчиви очи като малките прозорчета на големите си блокове. Колко пъти бе идвал в Родопите, а не видя шарената носия на планинците, не видя старинната, мъдра и весела архитектура на родопските къщи, не видя жадните сипеи, които сънуваха ручеи, зеленина и пъстрина. Той идеше, за да внедри своя северен стил, без да се съобразява, че тук е юг…

— Никак не ви познавам, за да правя догадки. Но ми се струва… — Димана се мъчи да догони Влад, сякаш играят на сляпа баба.

… „Архитект Радев, ако не се лъжа?“ — запита един от тричленната комисия. — „Да, същият!“ — Тримата разглеждаха младия човек като в клетка. Навярно всичко в него им се виждаше подозрително. Дори бинтът на врата му. Симулира, че е болен. Започваше и той самият да се поддава на недоверието им. Сам на себе си изглеждаше съмнителен. Намръщен, сякаш зает с пъклени замисли. Още малко и да започне да се озърта гузно, да заплита думите си. Погледът на столичния архитект се спусна от главозамайваща висота към него: „Можем ли да видим вашия проект?“ — „Разбира се, заповядайте в канцеларията!“ — Влад заговори с непознат, тънък гласец, който още повече го смути. Наоколо се навърташе шефът. Той винаги бе там, където трябва. Необръснат. Претрупан от бдение.

Тримата от комисията се надвесиха над замислите на архитекта, над неговите безсънни нощи, над сърцето му. Сам той най-добре си знаеше слабите места на проекта. Лицата изразяваха официална загриженост. Единият от подчинените изглеждаше талантлив угодник. Имаше дрехи със сив, защѝтен цвят и лице и думи със сив, защитен цвят. Не се взираше в проекта, а следваше израза на началника си. Той бе по-голям специалист от другия, защото предугаждаше какво се харесва и какво не на по-горните. Сигур скоро ще бъде повишен. А главният все мълчеше. Пазеше тежката си дума за накрая. Знаеше как да поддържа авторитета си. Погледът му бе безизразен. Само угодникът умееше да го дешифрира. Най-малкия намек той вземаше за пожарен сигнал. И сега побърза да се хареса на силния си началник, за да не пропусне случая да изкачи още едно стъпало в кариерата. Даде извисоко съветите си. Умник, който знаеше със задна дата точно какво е трябвало да сторят другите. Но предупреждението прозвуча закъсняло. Да бе дошъл в дълбокия сняг да им предложи своята предвидливост. Другият проектант се запъна. Изглеждаше честен човек. Изтърва една смела мисъл: местни особености. Дойде ред до главния. Простинал от пътя, ядосан, че трябва да рискува и да взема бързо решение, на самия него тежеше да бъде отговорен шеф. Сигур вкъщи бе добър човек. Бавеше се, сякаш мелеше, мелеше предварително думите си. Влад очакваше да го засипе с обвинения във всички божи грехове: формализъм, безидейност, западно влияние, космополитизъм, стилизация. Но отде се сети за това? Звучеше убедително. Авторът не можеше да възрази. Наистина, неговият проект щеше да наруши общия стил на новостроящото се миньорско селище. Щеше да се получи безвкусица. Смешение на разни стилове. Оперни потпури. Началникът излезе по-умен, отколкото самонадеяният новак предполагаше. Защо тогава сам правеше такива безвкусни ансамбли? Влад не отричаше… Той тъкмо това бе целил: да се противопостави на старомодния, претрупан стил на досегашните проекти. Това ли, само това ли бе то, за да дойде чак тук?…

Димана иска огън. В мрака Влад драсва клечка кибрит. Лицето й се навежда над пламъчето. Открояват се устните й. Те са опитни. Той държи клечката, докато опари пръстите му. Налучква нейната кутия на масата и измъква една цигара. Пали я от угарката. Паузите стават все по-неловки.

— Вие сте дошъл тук за едно, а сте намерил съвсем друго! — казва Димана с проницателен глас.

Неговата цигара й възразява с нервно проблясване, но попригасва и се замисля над думите й:

— Може би отчасти имате право!…

… Бе обезоръжен от доводите на председателя на комисията. Внезапно архитект Проданов предложи един ненадеен изход: за да не се наруши общият стил, да възложи на младия архитект проекта за трите представителни блока. И без това не бе още изготвен. С това ще се разтовари проектантската организация, която се разкъсва от сгъстени срокове, пък и стилът на културния дом няма да увисне във въздуха. Трите блока ще се свържат с него. Комисията се избавяше от главоболно търсене на компромис, подчинените — от срочно изработване проекта за трите блока, началникът — от пряка отговорност. И вълкът сит, и агнето цяло. Влад се бе заредил с кураж за най-лошото. Нищо не би могло да го разстрои. Бе се имунизирал срещу всяко разочарование. Само за такъв щастлив обрат не бе подготвен. Настръхна, да не би да издаде тържеството си като хлапак. Предстоеше му увлекателна работа. Утрешният му ден бе обещаващ. Това ли бе то, неочакваното, което бе намерил тук? Нима цял живот е бързал към това? Само за това?

 

 

В мрака двете цигари продължават да спорят:

— Вие съвсем не изглеждате такъв, който не знае какво търси в живота! — гласът й гали тигровата му кожа по посока на косъма. — Напротив, вие много добре знаете какво търсите!

Той се поддава. Приятно му е да повярва в себе си. За пръв път, премълчавайки най-важното, той премисля от край до край живота си, обхваща го целия с поглед — минало, настояще и бъдеще, — и за пръв път самият го узнава, открива го като силна действителност. В неговия живот съм аз. Все още никоя друга. Влад за пръв път с учудване съзнава моето място в собствения си свят. Трябваше да се яви другата, за да му отвори очите за мене. Аз съм впита с неизтръгваеми корени в живота му. Това, може би това е търсил той така далече…

 

…

 

Отворих очи. Бях победила. Изтощена, все така лежах с дрехите си върху одеялото на леглото. Момичетата спяха. Бе нощ. Изскочих на пръсти вън. Потопих лице в прохладната тъмнина. Челото ми бе тъй горещо, че планинският разхладянин се стопли от допира с него и след малко вече не ме разхлаждаше. Бе тихо. Такава дълбока и постоянна тишина, като че ли това бе гласът на самата планина.

Каквото ще да става сега между двамата! Той ми принадлежи. Никой никому нищо не може да отнеме. Ако ти си станал необходим на другия, ако си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, никой не може да те изскубне от живота му. Влад бе проникнал в мене, в характера ми, бе споен в клетките ми. Затова никой не можеше да ме раздели от него. И аз бях пропита в самата тъкан на най-трудните му дни. Съставна част от мислите му. Едно противоречие на мислите му. Всяка нова жена ще го отпраща отново към мене. Човек е цялостен. Не може да се изтръгне от него онова, което му е станало същност. Никоя, и най-красивата съперница не е в състояние да ми го отнеме. Ако аз съм успяла да стана негово минало, настояще и бъдеще, той е мой. И все пак, ако някоя жена успее да го откъсне от мене, то не тя ще ми го отнеме, а аз сама ще го отнема от себе си, защото не ще му бъда достатъчно нужна. Значи не съм била достатъчно крепко вплетена в корените на мислите му, на съдбата му, на дните му. Би трябвало най-сетне да стигна до тая проста истина. За да се успокоя. И да събера сили, за да проникна още по-дълбоко, неизкоренимо в живота му. Всяка нова жена е опасна дотолкова, доколкото аз съм слаба и изплашена. Всъщност тя би трябвало да се бои от мене, а не аз от нея. Нейните думи, нейните въпроси, нейните ласки, самата нейна любов ще го тласкат към спомена за мене. Ще извикват в кръвта му моето неугасимо присъствие. Само да имах вяра в себе си! Да можех да постигна пълна кондензираност на силите си. Да откривах в себе си като в артезиански кладенец още, още неизчерпни запаси от възможности. Да имах винаги нещо насъщно да му дам. Никой никому нищо не може да отнеме! Всеки сам себе си ограбва.

Поех си дъх. В мене се наезери самоувереност. Тръгнах напосоки. В краката ми вятърът разрошваше сенките на дърветата. Нещо ме притегляше към реката. Спрях сепната. На една скала седеше човешка фигура — неподвижна, вкаменена. Разликата между скалата и човека бе в това, че камъкът отразяваше лунната светлина, а човекът бе събрал цялата тъмнина на нощта. Стъпките ми го накараха да се обърне. Инженер Лалю Наумов ме изгледа като че бях привидение. Изведнъж буйна радост го изтръгна от камъка. Кръглото му просияло лице се приближи. Всичко прочетох по това открито като длан лице:

… Върнал се е късно от своя водопровод. Натиснал е бравата. Заключена. Ръката му не е повярвала това. Не е искала да повярва. И слухът му не е повярвал. Зад вратата — отде накъде женски смях. Помислил е, че съм аз. После станало тихо. За такова мълчание е необходим повече от един човек. Само двама могат така да мълчат. Нозете сами са го издърпали далеч оттам. Да не пречи. Той винаги навсякъде бе пречка. Едва сега Лалю напълно съзна, че вътре бих могла да бъда аз. И не бях! Вътре бе друга. Той бе седнал на скалата, вкаменен в примирение. Бе събрал в себе си цялата непрогледност на планинската нощ. Ненадейната ми поява го разкамени. Не мой, чужд е бил женският смях зад вратата. Лалю ме обичаше. Едва сега се изправях пред тая нова болка. Аз го гледах, но през него виждах съвсем друго. Въображението ми пак се отприщи от нов избух на ревност:

… Ония двамата са сами, заключени, забравили всичко на света. В мрака присмехулната искра от погледа му проблясва в цигарата:

— Какъв очаквахте да бъда?

— Тъкмо такъв, какъвто сте! — гласът й се поразведря.

— Вие си представяте в тъмното някакъв друг, а не мене!

— Защо ми е друг? Вие сте ми достатъчен! — в атлазената нощ на гласа й е събран гъст копнеж: в една среща да изживее всички неосъществени срещи на живота си.

Неволно той протяга ръка по посока на цигарата й, която блещука и го зове като далечна мамеща звезда. Това ли е то, което бе дошъл да търси толкова далеч?

Стори ми се, че изведнъж улових изплъзващия му се образ. Ето го какъв бил той! За него не съществува вчерашният ден, нито утрешният. Той бе човек на мига. Само мигът имаше власт върху него. Ето загадката. Никога изживяното не му стига, не го поглъща всецяло. Защото от неговите мигове отсъства миналото и бъдещето. Влад живее ден за ден, миг за миг. В неговите преживелици мигът е сам за себе си, едноизмерен. Без връзка и без продължение. Четвъртото измерение за него е недостъпно. Всяка случайност може да го отвее от мене. Аз не съществувам за него освен наравно с всичко друго в плоския, едноизмерен, преходен, откъснат, увиснал вън от времето миг. Може би аз си бях нарисувала сцената между двамата според собствената си мярка. Но истината сигур е съвсем друга. Представата, че Влад ще заспи върху голото лунно рамо на Димана, както неотдавна върху моето, ме доведе до колапс.

Аз не съм познавала своето дъно и своя връх. Едва сега надникнах с уплах в черната бездна на болката и отчаянието. Какви бесове криел моят характер там, на дъното, аз не съм знаела. Настръхнах от себе си. Аз съм се познавала само в средния регистър. Но в двата полюса представа съм нямала каква съм, каква жега и какъв лед нося скрити там, какво боботи, ври, гъмжи в мене и какъв вулкан може внезапно да изригне и да засипе, да разруши всичко. Бях на ръба на отчаянието.

Вече мислех и постъпвах само с противоречия.

Тогава направих първата грешка. Протегнах ръка за помощ към добрата ръка на Лалю. Той бе така доверчив, да поеме ръката ми с цялото си сърце. В следния миг се освестих, но бе късно да я издърпам. Лалю бе навел глава и неистово целуваше моите загрубели, изпръхнали пръсти с ниски, очукани, железноморави нокти. За него това означаваше, че съм му подала ръка завинаги…

 

 

Тръгнах си назад с наведена глава. Помолих Лалю да ме остави сама. Но аз вече не можех да остана сама. Неговата обич вървеше подире ми като сянка, прегръщаше ме, обграждаше ме от всичко. Нагазих в трева, развълнувана от щурци. От моите стъпки щурците в тревата се плахнаха. Отдето минех, край мене се затваряше обръч тишина. Мътна тревога се надигна в мене.

Уплаших се, че изтървах времето. В жените сетивото за време е по-остро развито. Самата женска природа е един точен лунен часовник. Жената носи времето в своята физика и то с болка протича през нея. Пред близката загуба на любовта си аз открих безплодността на изтеклото през мене време и ужасена се вслушах в тревожния му вик. Една изгубена любов за всяка девойка значи изгубени деца, преди още да са били повикани, завинаги отнета красота, преди още да е била загатната, опустошени утрешни дни, задушени песни, пресушени открития. Тая загуба прониква напред в дълбочините на бъдещето и на поколенията и там убива още невъзникналия живот. Момичето чувства отговорност за него в безсънната нощ, когато плаче над изгубената си любов. Просто физически почувствах как времето се гърчи от болка в мене. Боли го, че е пропиляно в една безплодна любов. Моята обич бе застрашена от друга, силна жена. А отнета любов значи ограбен бъдещ живот, обрано време.

И най-крехката девойка може да стане тигрица от тая болка. Тя е длъжна с нокти и зъби да брани времето, което носи в зародиш в себе си. Смъртно ще страда, ако го изниже през пръстите си, ако не го спаси. В нея се надига времето, което иска да се осъществи. Борейки се отчаяно да си върне любовта, момичето е готово на всичко: на унижения и обиди, на прошка и дълго търпение, на саможертва. Жената брани нероденото още време, което носи в себе си. Това време крещи в нея, ридае, че е задушено, че е убито, че е живо зазидано в тялото й, ако тя не влее в него своята кръв. Мъжът може да живее само с мига. Но момичето узрява рано за истината, че животът не е в преходните мигове, а в трайните последици. Само дълбоките дири значат истински изживян живот. И най-вълшебният миг сякаш не е съществувал, щом не е оставил своя следа, свидетелство за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън? Споменът за сладките мигове горчи, ако тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, самостоятелно. И най-чудната любов не радва, ако от нея не се роди една детска усмивка, едно дръзко дело или поне една песен.

До заранта с мене плака времето. Хапех възглавницата и ридаех безгласно. Почувствах се жена, която носи отговорност за времето. Трябваше да простя непростимото, да се боря на живот и смърт за любовта си не заради самата любов, не заради себе си, не заради някакъв проклет мъж, а за да спася застрашеното в мене време.