Блага Димитрова
Пътуване към себе си (3)

III

Камионът ме разтърси да се опомня. Всяка моя клетка бе пронизана от трепета на раздвижването. Обхвана ме някаква моторна радост. Колите бучаха и се изтегляха назад. Моят непознат шофьор, извил шия през прозорчето, внимаваше накъде насочва задницата на камиона. Шосето напред бе опустяло. Самотно стърчеше канарата. Приклекнал до нея, каменар палеше с цигара фитил. Ръцете му не бързаха. Фитилът запуши. Мъжът с къси, разчетени движения грабна сечивата си, огледа още веднъж как пушечето пълзи и изсмуква фитила. И с едри крачки се отдалечи, захапал същата цигара. Порази ме тоя горд, спокоен вървеж. Каменарят не се унижаваше да бяга пред опасността, а стъпваше с достойнство и себеуважение. Цигарата предизвикателно пушеше в ъгъла на устата му, както фитилът в канарата. Вървеж на човек, който никога не би хукнал, погнат от страха.

— Бомба-а-а-а!

Камионът направи заден завой и се прилепи до издадени скали. Шофьорът се катурна и мигновено заспа. Използваше престоя, да си навакса съня. Сигур отдавна не бе спал. Сгънат в кабината в първата поза, която му се е паднала, той не усещаше убиване в изкривеното рамо и притискане на лакътя. Умората е най-голямото удобство за почивката.

Гърмежът се бавеше. Свих се зад празния варел. Стана непоносимо тихо… Изведнъж тишината избухна, разлетя се на ситни отломъци и посипа околните баири. Едно закъсняло камъче издрънча по варела. Понесе се ликуваща ловджийска глъчка, сякаш бяха гърмели по мечка стръвница и я бяха улучили. Нищо не виждах иззад издадените скали освен пушека, който окова с вериги върховете и дълго вися така, докато вятърът го разкъса и отнесе. Навярно самата гледка на повалената и натрошена канара развесели така лудешки хората. Викове и смехове се преплетоха с ускорено дрънчене на колички и грохот на катурнати по урвата камънаци. Имаше още работа.

Чакане сред път. Не се сърдиш на някого, който е обещал да дойде и го няма, а ти закъсняваш. Чакаш сам себе си. В своя стремеж към целта отдавна си се задминал и изпреварил. Мислено си се явил вече на означената среща далеч от мястото, където се намираш. И трескаво се очакваш. Защо още се бавиш? Да чакаш сам себе си е по-мъчително, отколкото да чакаш когото и да било. Нетърпението те разкъсва и раздвоява. Сам се чувстваш виновен пред себе си. Не си удържал думата си. Объркал си собственото си време. Закъснял си за себе си.

Как стана така, че закъснях тъкмо на връх 20-те си години? Щом изтървеш времето на тая възраст, считай целия си живот изгубен. Един тежък чук започва да забива бургия в черепа ми: „Ти направи грешка!“ Бургията се забиваше все по-дълбоко в мозъка ми. Къде бях аз всъщност? Там, където отивах, или тук, където чаках, или все още горе, от където бягах? Седях сред пътя, разпъната между две противоположни посоки. Не можех да се изскубна ни от едната, ни от другата.

 

 

Избрах най-стръмната пътека, защото бе най-пряка. В железните мрежи на монтажа бе хванато небето като сребриста риба. На завоя изведнъж сърцето ми заби така, че ми се стори, ехо от скалите отехтя. Насреща идеше той. Енергична походка сякаш срещу силен вятър. Вървеж на човек, който не се бои да не би да направи погрешна, непоправима стъпка. Още бе далеч. Имах разстояние да се съвзема. Той се приближи. Вдигнах поглед с подготвено учудване. Постигнах усмивка, каквато исках: загадъчна, недоизказваща се докрай. Насреща ми идеше съвсем друг млад човек. Бях се припознала. Непознатият не можа да скрие едно сепнато възхищение. Как не бе оня на негово място!

Пулсът ми още дълго кънтеше. Вървях нащрек. Всяка пътека ми готвеше засада. Никога не знаех откъде и кога ще изскочи той. При него все се натъквах на изненади. Но пътеките бяха вероломни. Можеха да срещнат него с другата. Димана си продължи командировката. Тръгваше натам, накъдето пътеките сами я поведат. Кога ли ще се изправи срещу него? Как ще се разминат по тясната пътека? С какъв поглед тя ще го зашемети над пропастта?

Никога никоя жена не може да срещне оня женски поглед, който се отправя към мъж. Същите очи гледат съвсем различно, когато пред тях е харесваният мъж. Ти можеш само да предполагаш с какъв поглед твоята съперница би устрелила любимия ти. Затова още по-опасен става тоя непознат, неуловим, недостижим за тебе женски поглед. Въображението ти му приписва магнетична сила. Предстои ти борба с една загадка.

Отвред по пътеките бяха плъпнали работници със съсредоточени крачки към обектите. Някое сънено камъче под нозете им отскачаше към пропастта и дълго се удряше о скали и дънери, докато намери дъното. Ехтяха смесени думи и смехове. Събуждаше се пъстрогласицата на деня. Стараех се да се харесам на тия прозорливи, наблюдателни очи. През тях ме гледаше той. Може нейде някога случайно да отворят дума за мене, да ме похвалят. Мъжкият поглед се влияе. Сякаш е сляп! Нужни му са чужди очи, за да прогледне. Искаш ли да му се харесаш, трябва да се харесаш първо на другите. И винаги да се харесваш на всички заради един-единствен мъж.

От снощния разговор с Димана самочувствието ми бе порасло, учудващо за самата мене. Изведнъж видях себе си в планините, своето място в света. Наистина, да можеш да застанеш пред съперницата си гордо и самоуверено, да има какво да й разкажеш за своя живот, да видиш възхищение и учудване в нейните очи — това ти стига. Исках да живея така, да направя нещо такова, че да будя удивление в очите на съперницата си, която удивляваше мене.

Пак ме настигна тревогата, пак ме заяде извътре като чувство за вина. Моят „катеричи“ занаят бе временен за мене. Да изтрия едно петно от челото си, да си спечеля име, да си пробия път, и главното… Пак се хванах, че напоследък забравям главната си цел, за която съм дошла толкова далеч. Дошла временно. Затова дните ми тук бяха преходни, не оставяха моя, дълбока диря. Сякаш времето изтичаше заедно с безпричинния смях от устните ми.

 

 

Бе март. Падаше тих, бавен сняг върху прибързалите да цъфнат череши. Зимата се бе върнала. Или не бе намерила излаз от тия затънтени планини? Самата вечност, бяла и студена, валеше от небето. Тогава за пръв път се разнесе новоскалъпената дума „скоростник“ и смути плавния валеж на времето.

От София пристигна Марин Грозев, герой на социалистическия труд. Старите майстори се наежиха. Бяха виждали снимката му из вестниците, когато получи Димитровска награда. Злобно пресмятаха печалбите му. Млад, набит човек в модерен костюм слезе от лека кола. Зад гърба му полетяха като по куче камъни из хорските уста. Някои го улучиха:

— Да се е чуло и видяло дебел зидар?

Провикваха се от скели майстори с изпосталели снаги от непосилен труд:

— Тоя само в президиум е седял!

Стари зидари със сиви, есенни коси се заканяха:

— Аз зная повече от него, че съм по-стар! Изкарал съм цял град къщи, ако ги събереш на едно място!

Агитаторът бай Спиридон ми възложи да съобщя на всички зидари „чрез метода на личното убеждаване“, тоест чрез усмивката си, че довечера в клуба се открива опреснителна школа. Обиколих скелите. Майсторът оттласкваше с опакото на ръката си снега от тухлата и грижовно я слагаше „да си легне“ върху варна постеля, изгладена с мистрията. Щом отварях уста за школа, всички свеждаха глави над тухлите. Искаха да се скрият от думите ми.

— На стари години на чин да седим!

— Огърбавяхме от труд, сега ще ни учат на зидарлък!

Вечерта едва се вместиха по пейките в клубната барака. Мокрите ватеници лъхаха на сняг и умора. В студеното помещение бяла пара кълбеше из устата. От дишането им въздухът се постопли. Само краката останаха вкочанени, не ги усещахме, като протези. Раздадох тетрадка и молив на всекиго. Поемаха ги с мокри, посинели от студ, непохватни ръце. Успокоена, че удържаха думата си и се събраха навреме, понечих да си тръгна. Чакаше ме дълъг път през снега до общежитието.

На прага се сблъсках с Влад. Отде накъде той на зидарска школа? При него все се натъквах на неочакваности. Под гъсти, оснежени вежди — светъл поглед. Стопих се като глупава снежинка, паднала право в тоя поглед, и видях как палнах там една присмехулна искра. Мигът! Не трябва да го изпущам! Още преди помислянето, преди решението направих рязък завой. Вече имах рефлекс да посрещам случая и да му съдействам. Върнах се от вратата. Забравих премръзналите си нозе. Майсторите ми сториха място да седна. Направиха се, че не си спомнят как преди малко си тръгнах. Каквито бяха хитри, всичко забелязваха, но си траеха.

Шефът Кирил Манолов откри курсовете с назидателно слово. Пак прозвуча, ни в клин, ни в ръкав, неговият лайтмотив: „Да бдим!“ От това повторение пукнатината в черепа ни заплашително растеше. След него стана архитект Влад Радев. Гласът му бе контрастен на приповдигнатия тон на шефа. Сухо и делово:

— Две са условията за скоростно зидане: разпределение на труда и ред на работното място…

В главата ми зажужа бръмбарът на едно внезапно хрумване: да грабна нещо от тоя метод за монтажа. Ето случай да си утвърдя името. А може би си търсех оправдание, за да посещавам зидарската школа, с която нямах нищо общо.

Черна дъска, опряна косо до стената, бе покрита с буреносни тебеширени облаци, през които прозираха чертежи от предишния кръжок за машинисти по двигатели с вътрешно горене. Ванчо Черното, посетител на всякакви кръжоци през свободните от път часове, изтри дъската с шофьорски конци.

— Ако не стигне, ето ме мене черна дъска! — каза момчето и застана до стената поради липса на място.

Изригна смях. Докато Марин Грозев обясняваше и чертаеше на варночерната дъска, всички го слушаха. Но щом излязоха навън в снежната нощ, студът и съмнението ги сядоха:

— Колко ли му плащат, за да ни подведе?

— Не е на добро, дето е дошел!

Тръгнаха си с мрачни крачки по белия сняг. Тихо, бавно продължаваше да вали. Самата вечност се спущаше от небето и задрямваше върху планините.

 

 

На излизане пак проявих бърз рефлекс. В тълпата подпомогнах случая да се намерим рамо до рамо с Влад. Той ловко подхвана подхвърлената възможност. Изпрати ме до общежитието. Отклоняваше се в обратна посока от своята барака. Заглъбнахме в бяло мълчание. Тогава се уплаших. Трябваше да се говори, да се намери някаква тема. Но нямаше такава тема в цялата вселена. Всичко би било нарушение. Всяка дума би прозвучала като изстрел и би убила настроението. За пръв път се сблъсквах с най-твърдата и неподатлива материя: с речта. Той, изглежда, също се преборваше с тая невидима, плътна материя, която заплашваше да избухне, да разруши цялата кристална нощ заедно с планините и с невинния сняг. Най-после пръв се реши на тая мирова катастрофа:

— Как ви изглежда новият метод?

Дисонансът бе невъобразим. И най-далечната звезда потръпна ранена.

— Новият метод ще направи революция в строителството! — отвърнах с плакатен тон.

Общите фрази винаги бяха мой спасителен пояс при смущение. Но сега още по-болезнено пронизаха уязвимата тишина. Ушите ми писнаха. Всичко наоколо се рушеше.

— Ще бъде рядко зрелище: скоростно зидане, комбинирано с египетско. Тарги с вар на рамо, тикане колички по баирите, хамути с тухли на гръб — гласът му бе зареден с ирония. Той се включваше в нелепия разговор.

Смехът ми прозвъня в обистрения въздух. Имах чувството, че думите са ножове, с които се замеряме.

— Можете ли да дадете характеристика на тоя скоростник с едно изречение? — той подложи на изпит моята интелигентност.

Цяла в рани от думите, аз напрегнах всички сили да се съсредоточа. Присъствието му разпъждаше мислите ми. Добре че има общи фрази, които заместят мисленето:

— Скоростникът е съчетание на умствен и физически труд! — сякаш порой камъни се извъргаля от устните ми. Премазано бе някакво крехко, чувствително цвете, което цъфти така рядко на земята.

— А не забелязвате ли в него нещо друго? — попита той.

Думите ни разделяха повече от стена, повече от разстояние.

— И вас ли ви дразни, че той е малко пълен? — едвам изскубвах словата от себе си.

Изведнаж почувствах, че това всъщност е най-поносимият разговор между нас двамата в тоя миг. Всички ахания: „Каква хубава нощ! Какъв чист сняг! Как непостоянен е март! Какви звездни снежинки!“, биха опетнили бялото настроение.

— Не, не ме дразни! — отвърна Влад. — Мъж със средна охраненост. Има нещо друго. Не забелязахте ли как по лицето му пробягва една сянка? Тоя човек вътрешно се измъчва. Всички зидари му завиждат, но в действителност той завижда на всички тях.

Порази ме такава наблюдателност. Дали погледът му не е проследил и сянката, която аз носех в себе си? Мъчно ми бе, че се отдалечаваме един от друг, за да се приближим към темата на разговора. Наистина някаква грижа засенчваше младоликия, сега си спомних непристъпния израз на лицето му.

— Вие във всичко търсите опакото! — възразих аз. В мене се събуждаше навикът да противореча. Връщах се към себе си отнякъде много издалеч.

— Да надзърнем зад фасадата! — подхвана той делово. — Ударник. Разглезен. Награди. Пари. Ордени. Снимки на първа страница във вестниците. Място на трибуната. Портретът му на парада. Пътувания из чужбина. Конгреси на мира. Скована стойка на вечно заседаващ. Речи. Официални разговори. Банкети. Затлъстяване. Той върви навред като в луксозна опаковка в своето звание Герой на социалистическия труд. А е дошел от колибата. Със здравия инстинкт на народа се бои да не се главозамае. Знае, че това ще бъде провал за него. И бездруго се е отчуждил от своите. Ще го смъкнат от върха долу на дъното. Ето ти една голяма грижа. Как да се предпазиш от главозамайване? Можеш и сън, и апетит да изгубиш. Той още не е изгубил апетит, но за съня му не гарантирам.

— Но той… съвсем не е главозамаян! — Близкото му рамо ми затуляше целия хоризонт заедно с мислите ми, с думите, с усмивките. Нищо не можех да си намеря.

— Права сте, още не! Но колко ли усилия му струва тая скромност? За обикновените зидари е лесно като дишането да бъдат скромни и непринудени. А за него това е сизифов труд.

Той издебна погледа ми и го улови. Сега бе дошел мигът да го улуча с усмивката си. Но по лицето ми не остана ни следа от усмивка. Като от удар извих глава на другата страна. Забравих за какво говорехме. Дълго вървяхме мълчаливи, по-тихи от снега. Не го гледах. Нямаше нужда. Аз го виждах изцяло с рамо, с вървеж, с дишане. Сега пък се ужасих от мълчанието. Още повече, отколкото от думите. Почувствах как мълчанието се материализира в нещо плътно, неудържимо като вик. Още миг ако мълча, все едно, че съм стъпила на най-високия връх и се провиквам с цяло гърло, че съм влюбена до уши. И ехото предава от хребет на хребет моя вик. Пак затърсих думите си някъде отвъд високото му рамо:

— Е, това ли е мъката на скоростника?

Счупването на мълчанието, вместо да ме избави от неловкост, още повече оголи смущението ми. Стоях беззащитна срещу взривната материя на думите и мълчанието.

— Има и друго… — продължи Влад мисълта си, без да се лута да я гони. — Представете си живота на скоростника. По-рано героят е бил като всички наши майстори. — Той говореше спокойно, думите му бяха напълно подвластни, не ги търсеше някъде през девет планини, както правех аз. — Ставал е по „петляно време“, според техния израз. И си е лягал с кокошките. Заспивал е блажено, презглава загърнат в сладка умора, доволен от деня си, отговорен само за себе си. А сега… Завеждащ нови методи. Канцелария. Заран става късно с чиновниците. Влиза в кабинет. Лъхне го на дъбово бюро, на кожено кресло, където характерът се изтърква заедно с лактите на ръкавите. Папки. Планове. Работата уж по-лека, а го боли глава. Все седи на непроветрено. Здрав и прав, а все се вози с кола като парализиран. Нощем сънят му иде бавно, насила. Отговорност за другите — най-тежкият товар на плещите. Как ли копнее сега за сладкия сън на простите зидари!

Внезапно стигнахме моето общежитие. Никога не бях допущала, че дългият път през снега може да стане толкова къс. За пръв път се сблъсквах с относителността на времето и пространството. Кога и как минахме голямото нанагорнище? Не бях усетила ни студ, ни влага, ни стръмнина. Ако вървим все заедно, тогава и най-стръмният, и най-дотегливият път… Ядосах се на тая натраплива мисъл.

Той сякаш проследи мисълта ми:

— Героят си има другарка в живота. — Ироничен акцент на последните думи. — Оженил се е навярно съвсем млад за първо либе, както става с всички тях. Някое съседско момиче или севда от хорото. Докато е бил неизвестен и беден, са били щастливи. А сега — снимки из вестници и списания, писма от непознати поклоннички, приеми, на които отива сам, защото жена му се стеснява, пък и той се стеснява с нея… Връща се късно през нощта, гузен без вина. Тя още не е заспала, чака го нащрек. Очите й подпухнали от плач. Посреща го с упреци и подозрения. А по-рано го е причаквала на прага с усмивка. Съмненията я загрозяват и състаряват. Изтрита е усмивката от неговия праг. Смях не звънти у дома му. Как завижда той на простите зидари заради женския смях вкъщи!

— Да, но скоростникът е изпреварил времето. Той е по-напред от всички нас! — казах с глас, наежен за спор.

Влад изведнъж заговори с топъл полушепот, съответстващ за съвсем други думи. Дори в тоя контраст между тона и съдържанието се спотайваше шега:

— Но е пропуснал своето време. Той няма собствено време. Няма своя среда. Откъснал се е от своите. Той е самотен. Край него ще се навъртат само използвачи и подмазванковци. С едно изречение бих го характеризирал: „Дърво, изтръгнато от корена.“

Подадох му изтръпнала, нищо нечувстваща ръка.

— Лека нощ! — промълвих само с устни.

Не отнесох спомен от неговата ръка.

 

 

Къде си, мой най-хубав ден?

Седях в камиона сред спрелия път и търсех тоя ден. Набрала инерция, аз се носех назад и напред през навалица от дни, догонвах ги, пресрещах, задминавах, разблъсквах. Пресовах ги в един-единствен ден. И тоя ден траеше две години. В спомена това бе един странен ден, в който се събираха всички сезони: вали сняг и черешов цвят, скалите се пукат от лятна жега и от зимен мраз, прииждат есенни облаци и пойни птици. Един-единствен двегодишен ден, в който аз съм едновременно в различни кътове на планината, насаме със себе си и заедно с другите, а смехът ми съжителства с плача. Един кратък, сбит ден, споил всички дни от тия две години. А аз бях поискала веднага един хубаво изживян ден. Две години едва ми стигнаха, за да изплета тоя бързотечен, пъстър, незавършен ден. И сама го прекъснах…

 

 

Цяла нощ не мигнах. Разчепквах стъпка по стъпка, дума по дума тая наша първа разходка. Подлагах на химически анализ тона на гласа му, ритъма на вървежа му, потеклото на мисълта му. Пресявах миг по миг, търсейки някакво рудно зрънце. И открих. Първата ни среща при запознаването с ризата му бе протекла в една тоналност: закачливост. А сега, при втората среща, тая весела тоналност се бе стопила без следа. На нейно място се бе появила една необяснима скованост, оцветена с оттенък на тъга. Прерових всички ъгълчета на паметта си. Никъде не открих и сянка от основателна причина за тъга. Още не бе започнало нищо, за да имаме повод да сме наскърбени. Щом се изправях пред една загадка, пред нещо необяснимо, значи вече се докосвах до любовта, макар и още издалеч.

Ни едно занятие в курса не пропуснах. Нямаше връзка с монтажа, но за оправдание пред себе си аз си водех записки и мислех над тях. Търсех допирни точки. Жилото на амбицията заседна в мене. За следните вечери майсторите се бяха запасили с нови, още по-остри въпроси. Марин Грозев постоянстваше да отговаря с трезви думи. Не се поддаваше на раздразнение.

Понеже бях гузна, негонена бягах. За да не си въобрази Влад, че съм дошла заради него в школата, сама отклонявах покровителствения случай. Все налитах нарочно на познати пред входа и не се откъсвах от тях. Колко много комбинации на случайности и на вътрешна свобода са необходими, за да се достигне това чудо: двама сами да тръгнат в мрака. Прибирахме се вкупом. Майсторите се препираха, размисляха и се съмняваха на висок глас. Аз вървях умълчана, вслушана в себе си. Не му обръщах внимание. Достатъчно бях погълната от онова, което ставаше в самата мене.

Една вечер той се обърна към мене пред всички:

— Посиняла сте от студ! Елате да ви сваря един чай! — Бе толкова открито, че никому не направи впечатление. Хората не се интересуват от явност. Любопитството им е обърнато към скришните ъгли.

Не помня как стигнахме до квартирата му. Само далеч от дома така по домашному лъха запалена печка. Посрещна ни съквартирантът му инженер Лалю Наумов. Трима седнахме край люлееща се маса. Чашите леко се разплискваха. Това свърза двама ни с един спомен. Вече имахме с Влад общи спомени. Той пак измъкна от джоб някакви хартии, нагъна ги и подложи под единия крак на масата. Пак ми предостави възможност да видя циганския му врат.

Попаднах под магията на повторението. Сега с двойна сила ми подейства тая дреболия. Приятелят му дори не подозираше как интимна е тя за нас. Стори ми се, че Влад подпря не толкова масата, колкото нашата още разклатена връзка. Сякаш почувства нужда да се върне към общия ни спомен. Всяка вечер до края на живота ми да се повтаря това, няма да ми омръзне. Какво друго на тоя свят освен любовта може да те накара да копнееш за повторения? Дори най-хубава музика, когато често се повтаря, се изхабява. А такива глупави, нищожни думи и жестове в любовта действат още по-силно и свежо при повторението! Абсурдно чувство. Като че ли иде от друга планета. Обръща наопаки всички земни закони:

— Забравил сте си някакви чертежи под крака на масичката в нашата барака! — съобщих с безцветен глас.

— Чертежи ли?… А, то са чернови.

— Не ви ли трябват?

— Не… защо?

— Мисля, че ги запазих…

— Впрочем трябва да ги видя.

— Ще ги донеса утре вечер на школата. Ако не забравя! — казах с тон на разсеяност.

— Пак ще ги запилея някъде… По-добре да останат при вас. Ще мина някоя вечер да си ги прибера.

— Толкова ли сте сигурен в мене?

— По-сигурен съм във вас, отколкото в себе си! — в погледа му блесна присмехулната искра.

Планинският чай от шипки, мащерка и разни билки ухаеше на горски усой, на легенди. Само третият поддържаше разговора: скъсал се тръбопровод от наводнението, ще отбиват Арда, хванали нови извори за пивка вода…

 

 

Открих едно ново чувство. Приятелят на любимия… Една разновидност на любов. Влюбваш се от пръв поглед, от първа дума, от самата първа мисъл, че това е негов приятел. Близостта му раздвижва непознати вълни в кръвта ти. Всеки негов жест, всеки израз, е пречупено отражение на жестовете и изразите на другия и извиква в тебе странно пречупен трепет. А погледът му има двояка сила: през него едновременно те гледа отражението на любимия поглед и острата наблюдателност на чуждо мъжко око. Всяка твоя клетка се мобилизира пред тоя поглед. Той те освобождава от скованост. Събужда се цялата ти скрита привлекателност и лъчева мощност, за да му се харесаш, да го хипнотизираш, да го превърнеш в съюзник. По някакъв атавистичен женски инстинкт знаеш, че най-сигурният път да предизвикаш мъжкия трепет, е околният: да събудиш трепет в приятеля. Прицелваш се в единия, за да рикошира куршумът в другия. При това с една безпогрешна дозировка облъчваш приятеля му дотолкова, доколкото ти е нужно, за да бъде почти влюбен, без да ти пречи. Щом останат двамата насаме и угасят лампата, преди да заспят, да заговорят за тебе. Приятелят да не може да мисли за друго, да е замаян, да разпитва, да се възхищава, да завижда гласно… А другият да се усмихва в тъмнината победоносно, без да допуща, че тъкмо в тия мигове е победен. Може би той ще се изскубне от тоя магнетизъм, ще те забрави. Но приятелят му за цял живот ще запази към тебе непокътната същата странна влюбеност и винаги ще те гледа с тоя разбиращ, възхитен, съюзнически поглед, примесен с някаква тиха тъга.

Тая вечер намерих най-хубавата си усмивка. Инженер Лалю Наумов, малко тромав и все сериозен, се оживи. В него откривах контрастния образ на другия: обратни реакции, пълна противоположност. Може би затова бяха приятели. А може би във всекидневната дружба се създаваха характерите им по закона на противоречието, по упорство, по търсене на самостоятелност. Един друг се утвърждаваха чрез отрицанието. Набит, кръглолик, винаги съсредоточен, Лалю вземаше всичко откъм сериозната му страна. Докато другият се присмиваше над всичко, той се ядосваше, страдаше за всичко. Самото му загрижено лице бе обратният полюс на нехайното лице на архитекта. Гласът му, все нервен, недоволен, задъхан, бе контрапунктен на ироничния глас на Влад. От това съчетание за присмехулника се получаваха безкрайни поводи да бъде духовит, ироничен, неотразим. В такава престрелка сериозните възражения и наивно-оскърбеното лице на приятеля му даваха още по-комичен ефект.

Заинтересувах се от водопроводите, понеже забелязах, че Лалю бе всецяло вдаден в професията си. Отбранявайки се недодялано от остроумните ужилвания на архитекта, той разкри пред мене своята тайна. В продължение на месеци предимно нощем бе работил върху проект за хващане подземни родопски извори, бе проучил целия мъчен терен, бе кръстосал извън работно време всички бърда, долове, пещери, бе разпитвал родопски старци, които помнят по разкази на деди и прадеди къде се е появявала вода и пак е изчезвала. Тук водата бе като чудо, паднало от небето и пак отнето. За неповратливата фигура на Лалю всичко това бе подвиг.

Разглеждах с такова внимание главоблъсканицата на чертежите му, плетенката на тръбопроводите, сякаш всичко разбирах. Той говореше с термини като пред специалист и това ме изпълваше с гордост. Стараех се поне изразът на лицето ми да бъде на техническа висота. Понякога той се сепваше дали следя мисълта му, поглеждаше ме и се насърчаваше от усмивката ми. Влагах цялата си сила в нея.

Правех така, че моята усмивка да проникне навред, не само да разбира всичко, но и да доизяснява за самия него онова, което той още не бе доразрешил. Съсредоточих се така, че тая моя усмивка да стигне по-дълбоко, до самия корен на нещата и да им даде нов смисъл. Това не ми струваше никакво усилие в присъствието на Влад. На момъка предстоеше голяма борба с официално приетия водоснабдителен план, изпратен от управлението, съставен твърде повърхностно, без задълбочено проучване на местните условия. Карах усмивката си да го стимулира, да го направи по-силен и самоуверен. Лицето на водотърсача грейна, сякаш той бе открил най-после живия извор, който бе дирил отдавна.

 

 

Още преди да останат насаме и да загасят лампата, долових, че Влад усети впечатлението, което направих на приятеля му. Това впечатление от другия даде звънък резонанс в самия него. Той се отбраняваше с присмех. Ироничната искра в погледа му отбиваше със сини саблени удари едно ново, завладяващо го чувство. Но все пак тая вечер то проникна в него. Може би това бе смътно предчувствие за ревност, един далечен, едва прошепнат тътен на опасност. Виждах през прозирния тютюнев дим кривулиците на ироничната му мисъл:

… Тромавият запалянко — мой съперник. Той е най-неблагоприятна почва, за да вирее капризното цвете на любовта: наивна откровеност, смешна сериозност, престараване. Любовта се отглежда върху изплъзващия се терен на небрежното и загадъчното. Игра, шега, неуловимост — тия несериозни неща разпалват страстта и я правят сериозна. Искаш ли да прогониш птичката на любовта, вземи сериозното обидчиво изражение на моя приятел! И все пак… Какво ли разбира едно вчерашно момиче от тънката материя на страстите? С инстинкт, наследен от прабаби, то търси сигурност, вярност, опора. Какъв по-идеален мъж за добронравните прабаби от тоя недодялан откривател на бистра вода? Той от шега не разбира, а който не разбира от шега, не разбира и от любов. Но едно момиче предпочита сигурност пред риска на любовта.

Домакинът с дълги, нехайни пръсти на надарен човек наля втори чай. Приятелят му продължаваше да ръкомаха, да говори разпалено с повишено самочувствие, озарен от моята усмивка. Влад и аз пиехме на глътки парливо мълчание. Той се опитваше да погледне приятеля си през моите очи. За пръв път го виждаше в такава благоприятна светлина. По лъкатушния дим от цигарата му гонех извивките на мисълта му:

… Това кръгло, добродушно, открито лице не може да събуди женско любопитство, не може да бъде загадка, не може да спотаи интригуващо противоречие. Но на него можеш напълно да се уповаваш. Сигур вдъхва особено доверие в сравнение с моето наплевателско изражение. Той все се оплаква, че му преча, че му отнемам момичетата. Сега трябва да ми бъде благодарен. Как иначе ще изпъкне неговата добродетелност, ако не е подчертана от моята неблагонадеждност? Женска пресметливост! Никога жена не може да проникне отвъд видимостта, да стигне до сърцевината на нещата. Взема ги наготово поднесени. Шегуваш се, значи си несериозен. Правиш се на безсрамен, значи си такъв. Даваш си вид на студен, безразличен, небрежен — значи си точно такъв. А защо се правиш на шут, защо си туряш маска и звънчета — едно момиче никога не дорасва да си зададе такъв елементарен въпрос. Ако би могла да опита за един миг вкуса на една моя шега в собствената ми уста, ще й горчи цял ден. Но жените не могат да се доберат до противоречието. За тях контрапунктът е непонятен. Трябва на табличка да им се поднесе бяло или черно. Безспорно в случая аз съм черният, а той — белият. Я го виж ти! Сякаш за пръв път го откривам. Той могъл да бъде очарователен! Добре че съм попаднал на това момче. Стопроцентова руда. Без никакви примеси! В ерата на войнстващ кариеризъм — един апостол на бистрите извори! Напълно може човек да разчита на него. В началото на жизненото поприще ми провървя. Един приятел струва повече от всички момичета на света. Заради усмивката на една хлапачка няма да се скарам с него. Отсега още Лалю е изтерзан от угризения: позволил си е да хареса момиче, което аз съм довел. Сериозен, трагичен, сам се бори отчаяно със себе си. Не си разрешава ни един дързък поглед, ни една дръзка мисъл. А сега му се отдава случай да си отмъсти за толкова обиди, нанесени му от мене, за толкова проиграни заради мене игри. Ядосва се, че се увлече да изтъква своята работа, да се показва. Как трогателно неловък е в своето смущение! Иска да поправи похабената вечер, да заличи доброто впечатление от себе си. Как силно е привързан към мене, без аз да имам някаква заслуга за това. Цяла година живея с него и чак сега откривам какво смешно съкровище бил той, рицарят на водопровода!

Архитектът за пръв път откриваше и нещо друго: моята усмивка. Без да съзнава, той ме гледаше през очите на приятеля си:

… Как досега не съм забелязал това чудо на природата? Или на мене никога не се е усмихвала така? Тая усмивка е най-електромагнитното явление, което съм срещал в живота си. Още малко и от нас, двамата кавалери, ще започнат да отскачат искри. От всяка пора на свежата й кожа струи тая усмивка, непредвидена, менлива, на проблясъци. А хитрушата съвсем ясно съзнава силата на усмивката си и добре я регулира. Най-дилетантски въпрос за водопровода, придружен с такава усмивка, се превръща в откровение. Все едно че всички тръби са спукани и Лалю напразно се сили да ги запуши. Неговата неподкупна сериозност отчаяно се съпротивява на тая усмивка. Дава ми материал да го подигравам цяла година. Ще стане старомодна мелодрама, ако и аз се поддам. Усмивката й открива все нови и нови нюансировки. Струва ми се, ей тоя лукав оттенък е върхът. Но следващата наивна игра на трапчинките по бузите надминава предишния номер. Пък тая внезапна свенлива загадъчност надхвърля досегашното. А следното дяволито предизвикателство… Тая усмивка, облечена в моден тоалет и поставена в салон, би заслепила дори столични светила. Как ли се усмихват раменете й във вечерна рокля?

Без да се усети, той започваше да ме облича и съблича, да ме въвежда при различни осветления, да ме изпитва на различен фон, да ме търси във всичките ми възможности и разновидности. Дори той, всезнайният присмехулник, не знаеше, че тая вечер нещо се случи. А аз знаех. Далеч преди него долових какво става с него. Опитът на баби и прабаби не бе отишел на вятъра. Благодаря ви, непознати покойници! Не можах да потуля една тържествуваща усмивка. Но той, все още безгрижен и самонадеян, пропусна да я изтълкува.

Разстоянието между двете ни чаши бе непреодолимо. Ръката му неволно се протегна към моята. Пръстите му жадуваха да прошепнат нещо на моите пръсти, някаква шега, заедно да се посмеят. Но ръката ми се престори на разсеяна и се отдалечи, без да се вслушва в неговата. Аз разглеждах стаята. По-голям ред, отколкото при нас, момичетата. Саморъчно изкована етажерка с книги. А книгите — същите: „Далеч от Москва“, „Мъжество“, „Щастие“ и прочие. Нямаше каква книга да му поискам, за да имам повод да му я връщам. Шаблон и в частните библиотеки. По леглата — свитъци от чертежи. По стените… А, негови карикатури!

Внимателният Лалю проследи погледа ми. Зарадва се, че му се отдава случай да отклони любопитството ми от себе си и да го насочи към таланта на другия. Скочи тромаво да ми покаже рисунките, като че бяха безсмъртни произведения на изкуството. Авторът им небрежно пушеше, палейки цигара от цигара, насмешка от насмешка. Тръгнах край стените. При всяка карикатура избликваше различен оттенък на смеха ми. Злорад смях: шефът със заплашително вдигната ръка на вожд: „Да бдим!“ Изненадан смях: парторгът, смръщен, зъзнещ във вечната си полушубка, върви с партизанска крачка. Той никога не се качваше на кола, кръстосваше целите планини пеша, за да не се откъсва от народа, да прилича на Левски. Лукав смях: инженер Горов с елегантна вратовръзка стъпва внимателно в калта на пръсти, да не си изцапа обущата. Подигравателен смях: агитаторът бай Спиридон с дежурна оптимистична усмивка на разяснителната си физиономия. Съчувствен смях: скоростникът Марин Грозев с перспективата за затлъстяване. Зарадван смях: Димо с мистрията, с кавала и с голямо самочувствие на избавител на Родопите. Предателски смях: Рошлю с таралежа на косата, ниско припълзял над едната му вежда, преживя угарка като дъвка. Едва сдържан смях: инженер Лалю Наумов, облещен, сериозен, върху рицарски кон от тръбопровод. Изведнъж оттенъците на смеха ми се изчерпаха: панталон, къса коса със заплетен вятър в нея, важно вирнат нос, ръце в джобовете…

— Сърдите ли ми се? — гласът му стана от масата и дойде близо зад мене.

— Никак даже! — очите ми бягаха от неговите.

— А защо не ме поглеждате?

Само отричах глупаво с глава, отбранявайки се от погледа му. Той ме прихвана за раменете и ме изви към себе си. Събрах смелост сякаш да скоча в ледено рилско езеро. Добре де, знаех, че има светъл поглед. При това не харесвах мъж със сини очи.

— Съвсем не се сърдя! — казах с намръщен глас.

 

 

Влад ме изпрати. Лалю остана сам. На сбогуване му благодарих с една усмивка, пълна с доверие и упование. Тръгнахме двама. Лъхна ни топлият вятър, който още не бе задухал, но се усещаше нейде наблизо, отвъд един хребет, отвъд една нощ. Светът наоколо бе нереален. Сякаш ми бяха подменили очите. А може би това бе истинският свят. Всеки камък, всяко дърво и храст бяха придобили облик и смисъл. Нямаше пусто място. Всичко бе населено с живо дихание. Една пълнота владееше пространството до най-отдалечената звезда.

Снегът падаше и щом целунеше земята, се топеше. Огромни локви преобръщаха дърветата и нас двамата. Бразди пробягваха по локвите и развълнуваните ни отражения се прегръщаха, сливаха в едно и после с трептения бавно, неохотно се разделяха. Отраженията ни бяха по-истински от нас самите.

Поехме по същата пътека, по която минавах всеки ден. Стори ми се съвсем друга. Не бих се никак учудила, ако ни изведеше на някакъв невиждан връх. Разкаляна, хлъзгава, съучастническа, тя го застави да ми подаде ръка, принуди и мене да протегна ръка към него. В мига, когато ръцете ни посегнаха една към друга, започна разтопяването. Като бучка лед се топях в дланта му. Дърветата ни замеряха с шепи сняг. Всяка пряспа в планината, всеки ручей, цялата зима се топеше в дланта му.

Между две снежинки ненадейно, съвсем хвърчащо, падна едно първо „Ти“. Независимо от нас двамата. Прозвуча в бялата тишина така зелено и дръзко, че промени всичко наоколо. Хребетите, които преграждаха хоризонта, се разтвориха. Около нас прииждаха неудържими пролетни порои, нейде близо, отвъд един връх, отвъд един час. Цялата планина заехтя от това „Ти“. То заплашваше всичко да отвлече, да разруши, да удави. Всички мои тайни планове, досегашни усилия, главната цел, за която бях дошла тук. А аз му се радвах. Обръщах се на „Ти“ към облаците, вятъра, безкрая. Вече бях на ти с цялата вселена.

Така бях истинска. Най-сетне бях. Върнах се към себе си от далечно лутане. Моите намислени усмивки, затворени движения, блокирани желания — всичко се стопи. Сама не можех да се позная. Той ли ме измисли такава? Очаквах всякакви изненади от себе си. И не се боях. Навярно така освободен се чувства ледът, разтопен в порой, в пяна, в облаче.

С една ръка му се отдавах цяла. И той с една ръка ме владееше.

 

 

Вятърът. Белият вятър. Прескочи един хребет, една нощ. Нахлу отвъд мислимата граница на благоразумието. Цяла нощ бясно блъска с рамене хоризонта, кърти някаква затръшната врата. До зори съдира с цепещ шум кълчищата на мъглата от върховете. Шир се разтвори. Светът стана по-голям.

И докато премигнем само, настъпи лятото. Пролетта на юг е неуловима. Преспите се стопяват и рукват в потоци, а потоците, преди да стигнат реките, пресъхват от жега. Сякаш снегът направо се изпарява. Миг трае пролетта на юг. Затова е така интензивна. Силата й е струпана в денонощия, може би в часове. Страшната сила на разтопяването и на съживяването, събрана в един юмрук. С един удар счупва ледовете, издънва облаците, отключва безкрая. Чувстваш в клетките си нейната кондензирана енергия като експлозив. И младостта в моята южна страна трае миг.

В общежитието момичетата подлудяха да си шият и преправят дрехи. И аз се заразих от тая женска треска. По леглата ни бяха разхвърляни кройки, платове, конци, разпрани рокли. С помощта на Фането си уших строга блузка от розова коприна. Цялата ни накипяла пролетна енергия се изсипа върху тия шарени дрипели. Пропуснахме краткия пролетен миг. Да бъдеш на 20 години и да не ти остане ни един спомен от пролетта! Запазила съм само смътно усещане, че докато седях наведена над шева и подгъвките на блузката, отвън край прозореца прелетя едно лудо небе, повика ме някъде надалеч и без да ме дочака, отлитна завинаги. Къде ли искаше да ме заведе?…

Високоговорителите на радиоуредбата дни наред изтезаваха околността с проглушителни съобщения за демонстрация на скоростно зидане. Сякаш предстоеше мач. Спрените шосета лъхаха на неделен ден. Народ се стече отвред към голия площад край Арда, накичен като за панаир. От пращящите гнезда на репродукторите, скрити в дърветата, изхвръкваше на залпове скокливо хоро. Вееха се избелели от слънце и дъжд знамена. Червени ленти с лозунги опасваха огромния периметър на лъката, но никой поглед нямаше търпение да ги чете. А в центъра — едно алено, още съвсем младо, неизбеляло знаме. Навярно журналистката така щеше да започне репортажа си:

… Кулокран се върти над изгрева, сякаш да вдигне самото слънце и да го окачи в зенита…

В кабинката на крана високо в облаците пламтеше алената кариока, която аз вързах тая заран в антрацитните коси на Лина. Тя насочваше стрелата на крана на всички страни с детски ръце върху лостовете и вдигаше като перце невъобразими тежести. Открих бялата риза, откроена на червения фон на купища тухли. Коя ли я бе изгладила? Едно ревниво змийче ухапа слънцето на тоя ден и го отрови. Влад се въртеше край обекта с лице, което уж не вземаше участие във всички тия мачови дандании. По околните скели и недовършени зидове се бяха скупчили хора да гледат. Малчугани се катереха по дърветата и отмятаха настрани разветите знамена, да не им затулят гледката. Новата розова блузка пърхаше от вятъра о тялото ми. Сякаш бях облечена в копринен вятър.

Завистта срещу скоростника се надигна безсрамна, открита, защото бе обща. Завист на инертната маса. Още по-страшна от единичната прикрита злоба. Груповата завист сплотява дребните души, оправдава ги, изтрива в тях чувството на срам, надъхва ги с наглост и сила. Не дай боже да се бориш с групова завист! Ще бъдеш смазан и разкъсан на части. Скоростникът се движеше неловко, стегнат като в цимент в тая масова злоба. Опитваше се да се засмее, да се покаже безгрижен и самоуверен. Усмивката му излизаше жалка и правеше лицето му детски свенливо. Това още повече засягаше старите майстори:

— Вчерашен, мене ще учи!

Старостта се наежи срещу младостта. А това е най-голямата, вечна, неизлечима завист.

Парторгът сновеше наоколо загрижен. Все се опитвах да налучкам причината за мрачния му вид. Сега нещо ме стрелна. Наистина, защо тоя човек мъчно се засмиваше? Времето. Другояче течеше времето в него. Някак по-мъчително. Сякаш той никога не живееше в настоящия миг, не се радваше на мига. А все мислеше за следващия. Все се боеше да не би да не е предвидил нещо, да не би да е провалил идния миг. Все погледът му бе някъде отвъд текущия миг и той не можеше да се успокои. Такъв е бил навярно и в ранната си младост в затвора. По цели нощи се е терзаел как е допуснал да го хванат, сякаш с него са хванали и затворили утрешния ден. Той през целия си живот се чувстваше отговорен за утре, за утре. И отсъстваше от днес.

 

 

Ами аз? Седях в камиона като прокудена. Бях объркала бързея на своето време. Сама се бях замотала във водовъртеж. Кръжах насред шосето като хартийка, безсилна да се откопчи от двата противоречиви вятъра: бягството и връщането. Да се спася от безсмислено чакане, да следвам своя път, да овладея своя ден, то значеше да хвана времето. А кой е успял да улови неуловимото? Горе, в планините, се катерех бавно и все ми се струваше, че не мога да догоня времето, че изоставам. Но кога всъщност се губи време и се закъснява? Когато все бързаш и бягаш задъхан или когато бавно се катериш?

Другояче течеше времето в тая планина. Ние външно се включвахме в забавения му ход. Но вътрешно носехме ритъма на времето от големия свят като тревога, като болка. Това раздвоено време ни разкъсваше. Болеше ни, че там някъде в света бучи новото време със свръхзвукови скорости, а ние сме изключени от тях, захвърлени на друга планета. И когато се върнем пак в града при съвременните асфалтови скорости, ще видим как сме изостанали, остарели, неприспособени. А кой знае? Може би ние ще се окажем по-млади и свежи?

 

 

Усетих нечий поглед. Извих глава. Влад ме гледаше. Тъкмо бях налучкала някаква мисъл за времето и характера на човека, за скоростта на времето и настроението на човека. Смръщеното лице на парторга ми бе дало един ключ. Изведнъж го изтървах. Влад ме виждаше нова и порозовяла. Бе учуден. А не се досещаше, че само блузката ми бе розова и нова. Не бяха отишли напразно часовете за шева над тая глупава коприна. В близостта на Влад времето съвсем изчезваше. На преден план излизаха нещата, вещите, материята, с която трябваше да се боря, за да не ми пречи, а да ми помага.

Скоростникът застана на скелето. Сякаш се изправи на ринг. Изопнатите канапи напомняха въжа край боксова арена. Посрещнаха го възгласи като на цирк. Това бе най-оскърбително за него. Завистниците тъкмо това целяха.

— Не сме спортен тим, да правим състезание, а само ще ви покажем новия метод. Вие сами ще решите дали е добър.

— Сами… Кой ни пита нас?

Неговата устойчивост срещу предизвикателства и обиди ги обезоръжаваше и в същото време ги дразнеше. Искаха да го видят като тях избухлив, нараним. Тая броня търпение бе засега единствената му сила. Искаха да му я отнемат, за да го изравнят със себе си. Подстрекаваха се един друг да го осмиват.

Погледнах скоростника през скептичните очи на архитекта. Дошъл от кабинет, от заседания и папки, тоя знатен зидар отдавна не бе зидар. Просторният вятър, мирисът на вар и тухли събудиха в него работника, който от малък бе зидал на открито. Лицето му поруменя. Майсторите отстрана го мереха с примижал поглед. Едно момче помощник му подаде две тухли неведнъж. Той ги пое с две ръце в брезентови ръкавици, обърна ги с лицето навън. Друго момче му наля с лопата варов разтвор върху зида. Той намести двете тухли едновременно, подравни ги по канапа, пое други две… Без припряност, без усилие, без озъртане нащрек, с пестеливи, дори скъпернически движения. Само поемаше тухли и ги полагаше върху готова постеля вар, като ги свързваше две надлъж, една напряко. Подхвърляха му подигравки.

Марин Грозев бе изключил слуха си. Първите му движения бяха опитващи, плахи, дали не е изгубил техника, като пианист, дълго недокосвал клавиши. Но постепенно доби увереност. Вглъбен в работа, той се преобрази. Изглежда, му е липсвал тоя труд и сега не можеше да му се насити. Енергията му, държана в клетката на кабинета, бе пусната на свобода. В тези часове той с невероятен възторг се почувства обикновен работник, наравно с последния, бай Темелаки. Който веднъж е вкусил горчилката и унижението да е провъзгласен за необикновен, само той знае сладостта да си обикновен и цял живот копнее за това човешко щастие. Ръцете не можеха да се нарадват на твърдата съпротива на тухлите. Не можеха да се начудят на собствената си похватност. Спокойно размерена работа, облекчена от черния хамалски труд, отървана от излишно суетене, съсредоточена върху градежа. Бе видимо увлекателна за самия него. Не за пръв път аз се натъквах на естетиката в труда. Спорната качествена работа бе красива за окото. Сполучливите движения бяха винаги най-точни, естествени, естетични, някак музикални. Красотата е нещо повече от украшение на света, тя е негов двигател. Неусетно и на зрителите се предаде тая треска. Очите им се увлякоха. Пресекна ядовитото остроумие. Лицата станаха податливи. Очакваха да видят един припрян бързак, хукнал като хала да смае света с рекорди, без да гледа какво излиза изпод ръцете му. А пред тях бе грижлив майстор, забравил, че му броят тухлите и секундите, цял погълнат от най-хубавата професия на света.

Скоростникът вървеше наспоред зида, сякаш в отвъден свят, до който не достигат гласове, погледи и суета. Нижеше петоредна, плетена зидария като маниста. Очите на майсторите не можеха да скрият оценката си на хубавия хоризонтален шев, на пълната фуга. Доволна бях, че вече малко разбирах от занаята и можех да му се насладя, както човек слуша по-добре музика, ако сам е учил инструмент.

Най-запалените си пробиха път откъм гърба му, за да не изпуснат ни една негова хватка. Грабеха с поглед. Без лутащи се движения той редеше две по две тухли ритмично, унесено, някак вкусно за самите ръце. Майсторите не можеха да се нагледат на плавните отмерени жестове, на пестеливия замах. Марин спазваше всички сложни чупки в стената, всеки зъб в ъглите, нишите за радиатори. Огромният прясночервен пръстен бе стигнал до кръста му, когато слънцето спря на пладнина.

Радиоуредбата изпращя сигнал за обедна почивка. Бе наредена дълга народна трапеза за всички участници. Хлябът хръскаше с пясък и вар в зъбите. Колкото и да си миеш ръцете, все остават по тях песъчинки. На Марин Грозев навярно се стори сладък като никога. Дори десерта, грис-халва, той яде с хляб. Това всички забелязахме. Останалите обядвахме в работническия стол. Дълго висяхме на опашка. Настроението ни се прекърши. Пак се надигна злобата. Ония там бяха на почит. За тях — трапеза, бели кърпи, грижи, внимание, а за нас — опашки и блъсканици. Откъснали поглед от плавните, ритмични, успокояващи движения на майстора, старите зидари пак се наежваха. Не искаха така бързо да се предадат. Тоя път на мушка бяха техническите ръководители. За него се стараят, а за нас пръста си не мръдват!

Тухлите излъхваха душна горещина. Главите пареха от слънце и напрежение. Радиоуредбата изпращя и сякаш изкашля последните изчисления. Хората започнаха да тълкуват цифрите. Настроението се повиши. Човек не може да остане спокоен, като види, че границите на възможностите му се разширяват. Но в българина зърното на съмнението е по-устойчиво от рационалното зърно.

Работата потръгна като по часовник. Треска обхвана участници и зрители. Помощниците, окопитени от първото смущение, се юрнаха да подават в ръцете на майстора с такава пъргавина и момчешка веселост, че всичко живо се зарази. Изникна пресен тухлен пояс. Сега още по-бързо, отколкото сутринта. Подават на зидаря две тухли, той ги поема с две ръце, налеят му разтвор, той положи тухлите връз него, направи свръзка, изравни фугата, подадат му две тухли, поеме ги с две ръце… Темпът се ускорява, ритъмът расте, сякаш из самата пулсация на кръвта.

 

 

Изпращя сигнал за спиране. Край на работния ден. Скоростникът, набрал инерция, не можеше да се спре. Вдигнати бяха тухлени редове до гърдите му. Момчетата, бързи като совалки, не искаха да се върнат към забавените движения и покой. Ръцете на майстора не можеха да се отлепят от горещите тухли. Още малко! Още и тоя ъгъл! Още и тая стеничка! Тъкмо сега започваше истински да им се услажда работата. Сега зидаха за себе си, извън цифрите, извън рекордите, извън успеха, извън времето. За самата радост от работата.

Пръв Марин Грозев се опомни. Дошел бе не за свое удоволствие. Свали прокъсаните, сякаш обгорени от огън ръкавици и запуши цигара. Обхвана с поглед високия червен пояс зид. Вдъхна заедно с тютюневия дим сладостта на изминалия ден. Слънцето клонеше към залез. Няма по-голяма радост залезът да озари зидове, издигнати от твоята ръка, които остават зад гърба ти като твоя неизтриваема диря. Както навярно няма по-голяма мъка да се обърнеш и да съзреш зад гърба си разрушени стени от твоята ръка.

Скоростникът бе нетърпелив да види труда си в цифри. Влезе в бараката на канцеларията. Техници и нормировчици на глас изчисляваха, не можеха да го догонят с мисълта си. Той приседна на един стол да ги изчака да го настигнат. Едва сега усети колко е отмалял. Умората на парливи мравки се оттичаше от мускулите му и се стичаше през тръпнещите му пети в земята. Като електричество, привлечено от земното електричество. Добре познавах това гръмоотводно усещане: токът на преумората се слива със земното електричество и се изпразва. Ръцете му пареха. Между чиновниците с техните дребни дневни залисии неговата отмалялост бе величава. Той гледаше със съжаление приведените им над бюрата тела, хилавите ръце със сметачни линийки, намръщените чела над изчисления, които някой ден ще извършва автомат. Както и неговата работа ще извършват машини.

 

 

Скелите на новоиздигнатия зид станаха естрада. Енчо Мечкаря, снабдителят, прочете скоростно написано стихотворение за скоростното зидане:

Растат етаж подир етаж

и с тях расте народът наш!

Парторгът, още по-намръщен и пребледнял от напрежение, съобщи резултатите. Искаше да добави нещо пламенно, но след цифрите нищо друго не намери. Дойде ред до самия Марин Грозев. Притихнахме. Стана ни неловко. Какво ще каже пред толкова народ тоя изморен човек? Стигаше красноречивото слово на ръцете му. Сигур и най-злостният присмехулко си каза: „Много искат от него, не бих желал да съм на мястото му!“ Представих си какво си е помислил архитектът:

… Как ли завиждаш, приятелю, в тоя миг на обикновените зидари! Никой тях не ги кара да си кълчат езика, речи да държат.

Скоростникът търсеше думите си. Нямаше кой да му ги подава като тухлите две по две. Словото не му идеше отръки. Изпоти се повече, отколкото при зидането. Един израз остана в паметта ми:

— Да изпреварим времето, но без да побелеем и огърбавеем от непосилен труд и бързане!

Думите му, макар и непохватни, прозвучаха убедително, защото зад тях стърчеше огромен ален пояс зид. Тоя зид даваше на залеза и на лицето на зидаря тухлен оттенък.

 

 

Споменът боли.

Нейде в навалицата ми се мярна бяла риза, залепнала на плещите от пот. С привидно нехайство Влад бе понесъл на гръб цялата отговорност на организацията на тоя нов вид труд. Лъхна разхладянин. Без малко да се поддам на онова майчинско чувство, което прави влюбените жени смешни и дотегливи. Но един лъч от залеза като пчела проблесна във въздуха, кацна в тютюневи коси и ме ужили. Димана бе наблизо. На крак пишеше нещо в бележника си. Мигновено се изпари майчинското ми разнежване. Сякаш моите мисли го заставиха да се обърне към нея. През плътна стена от плещи и глави той намери пролука и впи очи в Димана. За нея, както и за мене погледът му бе осезаем. Тя вдигна глава. Погледите им се срещнаха и пак дадоха искра в мене. В един миг мълнийно ясно ми блесна образът му, който досега ми бе в мъгла. Много просто! Мъжка следвоенна жажда за живот. Счита най-хубавите си години похабени. Иска всичко да изпита. Големите градове го теглят с електромагнити. За него планините са каменен затвор. Денем го държат окован в гранитни вериги. Нощем го държат под звездна ключалка. Всичко, което иде от отвъдния свят, го възпламенява с копнеж. Само полъх от далечния голям град е достатъчен да го опияни. Аз бях съставна част от каменния затвор, а тя — свободата.

На другия ден тя си замина. Но след нея остана една граблива сянка. Чувствах нейното присъствие между нас двамата. Имах мъчителното подозрение, че аз с панталона и с късата момчешка коса будя в него смътна носталгия по един женствен силует с дълга тютюнева коса. Тая нейна коса ме жулеше като коприва.

Тогава се вдадох в работа. Засилих се да прилагам скоростен метод в монтажа. Денем попивах с очи и уши опита на бригадира бай Крум. Вечер след смяна кръстосвах планините, за да глътна някоя нова идейка от Марин Грозев. Може би си измислях благовиден предлог, за да търся среща с архитекта. Заварвах скоростника на някой отстранен обект сред зидарите и оставах до късно при тях. Слушах препирни, запасявах се с нови хрумвания. Понякога идваше и Влад. Стигаше ми присъствието му, за да доловя едно пълнозвучие в цялата вселена.

В такива мигове ставах добра и щедра. За цял живот ще ми останат тия мои вътрешни върхове, когато бях готова да го приема такъв, какъвто е, и да допусна между нас Димана. Най-светлите и най-просторни мигове в живота ми. Цяла превърната в рана, ставах безкрайна. Обичах него и Димана. Бях готова да разбера и приема тях двамата. Чувствах се издигната над себе си. А то е най-голямата височина за човека. Сърцето е свободно да се влюби въпреки всичко — това е единствената пълна свобода на земята.

Но той някак ме избягваше с поглед. Дали се чувстваше виновен? Всичко ми стана неясно. Бе очертана невидима граница помежду ни. Това не бе от съперницата. Тъмно подозрение ме загложди. Аз бях проста работничка за него. Класите били унищожени. Вятър! Те съществуваха в кръвта, в самите клетки на кожата. Господин архитектът не можеше да си позволи близост с едно момиче от по-долна класа. Макар че това момиче му харесваше. Може би защото усещаше, че започва да се влюбва, искаше да ме избягва. А може би всичко това си втълпявах.

Вечер угасне електричеството. Обгърне ме благодетелна тъмнина. Все едно че съм сама. Никой не ме вижда. Дори мога да плача. Какво блаженство! Да плачеш, без да те питат защо плачеш, без да те утешават. Но за такова щастие се изисква тренировка: да плачеш, без да издадеш никакъв звук, и да си готов да отговориш на внезапен въпрос с най-невинен глас:

— Четката е над етажерката!

Познах тръпчивия вкус на безсъницата, когато си обжегнат от едно търсене. Сериозно исках да прилагам нов метод за монтажа. В тъмната барака под съпровод от хорово дишане мислех напрегнато, както никога в живота си. Другите спяха, а аз мислех. Самата мисъл, че мисля, ме опияняваше. Радвах се дори на главоболието си, понеже то правеше мислите ми осезаеми. Чувствах в нощта излъчванията на един друг безсънен мозък, който трескаво търси, изобретява, изчислява. Инженер Лалю Наумов, приятелят на Влад, чертаеше наум в тъмнината линии, пресечки, тръби, плетеше мрежите на своите жадни водопроводи. Представях си колко ли още неизвестни мечтатели пронизват тъмнината на нощта с проблясъците на мисълта си. Въобразявах си, че и аз се приобщавам към тая светла безсъница.

А той, надареният с ръка на художник, с ум на математик, за какво мислеше той в такава нощ? Или спеше? Или пилееше младата си сила в леглото на чуждата жена? Никога не можех да го уловя на негова вълна, все ми се изплъзваше, все го хващах на смесени вълни, които си пречеха една на друга, заглушаваха ги чужди шумове. Дали и той в тая нощ тайно търсеше, изобретяваше нещо? Но горд и пренебрежителен, утре ще крие това зад шеги и присмех? Какъв бе всъщност Влад? Тая насмешка над всичко не е ли скептицизъм или цинизъм? Това демонстративно нехайство не е ли нихилизъм? Тая злъчна подигравка над гръмките думи, над възторга, над сантименталностите не е ли безчувствие или стеснителност, или някаква нова чувствителност? Тая жажда за удоволствия, тоя глад за света не е ли необузданост? При него се натъквах на всякакви изненади. Какъв бе той и в какво се криеше магнитът му?

Интерес, парещ интерес не ми даваше сън. Това любов ли бе или нещо по-силно? Държеше ме в непрестанно напрежение, активизираше до предел моите мисловни и интуитивни сили. През тия безсънни нощи аз забравях скоростния метод, а се натъквах на една душевна загадка — афекта на събудения интерес. Това бе по-лудо от любов.

Заставях се да мисля за друго, да се погълна от целта, за която бях дошла тук, но мислите ми рукваха против волята ми все натам, към предмета на мъчителния ми интерес.

Нямах право да следвам биология, да вляза в лаборатория, да направя своето откритие. И в тия дълги, безсънни нощи правех наблюдения над себе си като в малка джобна лаборатория. Исках поне вътре в себе си да се ориентирам. Някакво увлечение, по-скоро интерес, още не добило облик и значение, вече ставаше по-силно, по-голямо от мене. Една частица бе по-голяма от цялото. И все повече растеше. Тая моя част, това мое неопределено чувство ме поглъщаше всецяло с всички мои съставки, познати и непознати, и още целия свят край мене. Аз самата бях част от света, а можех целия да го включа в себе си и още какви ли не фантастични, измислени светове, които живееха в мене и понякога бяха по-реални от външния свят. Тогава и аз, нищожната частица от света, не бях толкова нищожна, дори в някои мигове бях по-голяма от цялото.

Надзъртах в себе си и ми се завиваше свят, все едно че съм се надвесила над безкрайност.

 

 

Добре, да го наречем любов. Все едно дали напълно отговаря на това взискателно понятие. Както при върхолазенето, и това състояние бе придружено от страх и виене на свят. На монтажа, за да се избавя от губене на равновесие, не трябваше да гледам надолу към зиналата бездна. Може би и в любовта не бива да обръщам поглед към зейналата, винаги дебнеща раздяла. Самата любов всъщност е постоянен страх от загуба на любовта. Преди още да си я постигнал, ти трепериш да не я загубиш. Е, тогава ти никога не можеш да познаеш любовта като чувство, защото си в непрестанен страх. А страхът обезцветява всяко чувство. Аз се плашех най-вече от собствения си страх.

За мене и любовта, както всичко останало, се превръщаше в борба със страха. Търсех коренчето, за да го изтръгна, ако ще заедно с него да изскубна и самата любов. Напипвах едно негово разклонение. Ревността ми причиняваше най-страшно виене на свят и губене на равновесие. Всяка жена, пресякла моята пътека, ме стряскаше като възможна съперница. Мъчех се да се освободя от ревността с разумни доводи. Разумът бе съвсем безсилен. Логиката се разбиваше на пух и прах пред абсурдността на това чувство. А най-силен страх изпитвах от самата любов, от нейното осъществяване. Ако не бе тоя страх, аз бих отишла сама при Влад и бих се чувствала горда, че нямам момичешки комплекси на пасивност и изчакване. Обаче аз се боях, че тъкмо осъществяването на любовта ще унищожи самата любов.

В една безсънна нощ посегнах към стиховете на Мирон. Не разчитах много на емоционалния опит на нашия строителен поет. Но все пак неговите нехайни куплети ми дадоха една противоотрова: самоиронията. За да можеш да се надсмееш над себе си, трябва да се отдалечиш и да се погледнеш отстрани. А то вече е излизане от собствената килия. Присмехулникът Мирон, винаги мърляв, небрежно облечен, често пиян, с две издадени лопатки на гърба като непоникнали криле, нима и той бе страдал от любов?

Напредък

От гърба на катъра

той скочи връз багера

и продължи исконния ход

на своята мисъл:

— Жена ми,

погледне ли друг,

ще я убия!

Любов

Едно момиче

бе дочуло да казват,

че съм най-силен и смел.

То дойде отдалече

и очите му влюбени

се завтекоха право към мен.

И така ме облъчиха,

че станах наистина

най-силен и смел.

Тогава момичето потрепера

и си отиде от мен.

Радиовръзка

Изпратих радиосигнали

до най-далечната планета:

— Где си? Где си? Где си? —

И тя ми се откликна

със ехо през пространствата:

— Тук съм! Тук съм! Тук съм! —

Един човек до мен седеше.

Мълчеше той.

И аз мълчах.

Захвърлих стиховете на Мирон. Обърнах се за помощ отново към работата. Горе на монтажа се закрепях о малки, гвоздеви цели. Цялото ми внимание се приковаваше с чука о железата. Преставах да забелязвам височината и опасността. Светът с неговите заплахи изчезваше. Може би и в любовта трябваше да се лекувам чрез отвличане на вниманието от самата любов. Мятах се от една крайност в друга. Ту търсех умората на тежкия труд, ту се потапях в огъня на мислите, ту се отпущах в люлката на безсънието. А времето изтичаше през пръстите ми.

 

 

Време. Що си, време?

Там, в планините, при забавените движения, при стръмните дълги катерения, при задъханите спирания, там, където ми се струваше, че най-много изоставам, веднъж хванах внезапно времето. Само за един миг. Просто го стиснах в ръка. Време в шепа.

Ясно си спомням как се случи това. Вървях нагоре по лъкатушна пътечка. Сама. Изведнъж се изправих пред една находка. Часовникът на ръката ми — спрял. Много добре знаех, че заранта го навих. Казваха, че оловните излъчвания в тия планини влияят на хода на стрелките. Самото време бе спряло. Наоколо — застинали, хилядолетни скали. В глухата планинска тишина чух запъхтените удари на сърцето си. И изтръпнах. Времето не бе спряло. Стиснах шепа. Усетих го как тупа в дланта ми. То биеше в мене, чрез мене. Аз бях времето.

Скоростта на моето време бе различна от скоростта на времето в окръжаващия ме свят. В скалите времето едва-едва пъплеше с разядени песъчинки към пропастта. То бе безкрайно. Някъде долу ехтеше приглушено планинският поток. Рукналото време на потока бе също така безкрайно, както скованото време на скалите. Почувствах се заобиколена от вечността на камъни, води, ветрове. И сред тая вечност пулсираше моето ограничено, невъзвратимо човешко време. Дори доченото ми избеляло яке щеше да ме надживее. Усетих с кожата си допира на платненото време, което е по-трайно от моето. За пръв път се сблъсквах дъх в дъх с времето. Стоях стъписана. Здравей, време! Почакай! Не бързай!

 

 

Бай Крум бригадирът имаше селективен метод като градинар. Правеше търпеливи опити с всекиго от нас. Променяше мястото ни, за да види как виреем на различна почва. Той бе против строгото разпределение на труда, когато човек се превръща в автомат, способен само за един вид операции. Правеше ни прививки от различни специалности: машинисти, електроженисти, ковачи, монтьори. Всеки един от нас трябваше да умее да замени другия.

От всички разновидности на занаята най-силно ме влечеше оксиженът. На мене, като на момиче, бригадирът забраняваше да работя често с него. Тия часове бяха странно тържество. Качиш се високо на монтажа с оксижен в ръка. Обхваща те едно непривично, зашеметяващо чувство на гръмовержец. През очилатата марсианска маска светът изглежда без слънце като на друга, отдалечена, усойна и тъжна планета. Обърнеш кранчето и от пръстите ти руква синя огнена струйка. Ръката ти става по-дълга и придобива чудотворна сила. Държиш опитомена мълния за шията. Тя съска и сипе искрящи пръски. Забиваш огнените й зъби в метала, той започва да свети, омеква, става отстъпчив и податлив. Правиш шев с игли от искри. Светът изчезва. Забравяш, че висиш между небето и земята, че любовта ти е също така висяща. Цялото ти внимание е пришито в зигзаговидния огнен ръбец на тоя шев. Да бъде равен! Следиш да не се пролива мълнийната струйка напразно. Завърташ обратно ключа при всяко колебание, сякаш си запушваш разрязана вена да не изтича кръвта ти. Накрая вдигнеш челния рефлектор и отново се върнеш на нашата планета. Какво ослепително слънце! За миг ти се завие свят, дръпне те земното притегляне. Хванеш се за железата. И се сетиш, че здраво си ги споил. Невъзможното ти се струва възможно. Да ти дадат, би заварил с оксижена пукнатините на тоя свят…

Щом инициативата идеше от мене, в момчетата се пробуждаше някаква атавистична мъжка амбиция да ме осмеят, да омаловажат идеята ми, да ме унизят. Така посрещнаха и моя замисъл за скоростен метод. Всичко бях добре разчела, съобразила, преди да се реша да го предложа. Взех от скоростното зидане двата основни принципа: умно разпределение на труда и образцов ред на работното място. При нас — ни едното, ни другото. Всеки работи навсякъде, а под нас — истинско стълпотворение от железа. Кроих, чертах в една стара ученическа тетрадка, където си бях писала тайно дневник. Елементите за монтажа пристигаха безразборно, нахвърляха се един връз друг. Десеторна работа ни се отваряше да преобръщаме тия железни вавилонски кули, докато открием нужната част. Тасим бе прехвърлил на гръб навярно цели стоманени планини като Родопите. Начертах проектоплан къде какви елементи да се разтоварват, за да е лесно и удобно да ги поемаме за монтажа. Набелязах ред по конвейер за трудовите операции.

Един дъждовен неделен следобед, когато нямаше какво да правим, помолих бригадира да ни събере. Той сякаш това и чакаше. В безкрайния дъжделив следобед пак започваха предсмъртните мъки на сина му. Насядахме по леглата в общежитието на момчетата. Знаех, че под одеялата са скрити карти за игра. Не смееха да пушат пред бригадира. Той не можеше да понася тютюнев дим. Пък и уважението към по-възрастния не им позволяваше да захапят цигарите. Изобщо предстоеше изпитание на търпението им. Преди да си отворя устата, вече бяха наежени за насмешки.

Когато внимавам в думите си, нищо свързано не мога да кажа. Превръщам се в стоножка, която започнала да мисли кой крак след кой да движи и се уплела. Но момчетата не искаха да чуят, дори да бях развила ораторско красноречие. В първия миг помислих, че това е пак очакваната съпротива срещу „женски ум“. Обаче защо и бай Крум бе така неумолим? Едва после съзнах, че тук имаше нещо друго, по-сериозно, по-отдавнашно, по-устойчиво.

Колективът и времето. Съвсем друг аспект има времето в колектива. То тече различно от отделното човешко време. Ти сам с усилие на волята си можеш да определяш ритъма на собственото си време, да мениш скоростите и пълнежа му. Но в колектива времето има строго определено русло, от което е много трудно да го извадиш и да го вкараш в ново корито. Ленивецът, влязъл в колектива, е принуден да се нагоди според хода на общото време. Ритъмът на колективното време е железен, ненарушим. Всеки, който обърква тоя ритъм, бива изхвърлян вън от колектива. Всички членове стават ранобудни, потичват към обектите, не се заплесват по свои работи. Бързат, бързат все с еднаква, неуморима скорост. И при самата работа скоростта на движенията им се уеднаквява. Бригада като нашата с такъв строг, зорък бригадир не можеше да търпи прахосници на минути, симуланти. От дългата съвместна работа се бе придобила инерция на общия ход на времето, която никаква природна стихия не можеше да наруши. Ни мраз, ни проливен дъжд, ни буря, ни бичуващо с огън слънце. Самият постоянен ритъм на труда бе вид наша защита срещу непостоянството на природата. Край нас в планините вилнееше хаотично разточителство на време — сънливи летни жеги, когато реката пресъхва, вкочанени зимни мразове, когато реката спира заледена, внезапни ветрове, които забавят цъфтежа на овошките, лъжливи полъхи на южняка, които подстрекават напълването на доверчиви дръвчета, слани, мъгли, суши, наводнения, бури — какви ли не спънки за търпеливата работа на семена, корени и тичинки. Ние, работниците, единствени сред околните нарушения, поддържахме бодрия пулс на времето. И бяхме някак самоуспокоени. Станали сме на ранина, не сме проспали деня. Изпълняваме дневната норма, дори я надхвърляме. Какво повече? Хлябът ни е сладък, сънят ненащърбен. И така от началото до края. Никаква промяна. Имаш чувството, че си хванал времето, а всъщност всички сме се застояли на едно място. Така колективът на пчелите и мравките работи, бърза, снове, а пък хилядолетия тъпче на едно място с един и същ ритъм.

 

 

Нали човек се отличава от животните по това, че е осъзнато време? Прозрял своята ограниченост, той се стреми към безграничност. Само човек се одързостява да изпревари, да надхитри времето. И по тоя начин да удължи, да разтегне малко своето човешко късо време. А колективът носи някаква искрица привързаност към веднъж установения ритъм на труд. Колкото и странно да е, той е против ускорителната гонитба на времето. В това аз се уверих за пръв път при мъчителното възприемане на скоростното зидане. И сега за втори път — през дъжделивия неделен следобед, когато срещу мене се надигна неосъзната, непроходима, съпротивата на колектива.

— Елементите пристигат разбъркани, какъв ред можем ние да спазим? — гласът на Рошлю бе с вродена склонност да спори, да те обори и унищожи докрай.

— При това не пасват един към друг, трябва да ги преработваме на място! — както винаги Васю подражаваше тона на Рошлю.

— Ще докараш ново увеличение на нормите! И без това едвам ги избутваш! — Горан ме жилна с поглед, самонадеян до обида.

— Искаш да се прочуеш на наш гръб! — дори тихият Попето хвърли камък по мене.

Гледах младите им упорити лица. Това не бяха те, а самото консервативно лице на застоя. Бригадата не искаше да промени своя установен, монотонен, автоматизиран вече ритъм, който се бе превърнал в тъпчене на едно място. В колектива се изработва общ автоматизъм на движенията и времето. Всеки, който иска да разчупи тоя темп, постигнат в продължение на месеци и години, изпада вън от синхрона на труда. За да бъдеш равноправен член на бригадата, трябва да се включиш в тоя автоматизъм. Ленивият вътре в бригадата става по неволя своята противоположност. Бързакът, припрянкото, се уталожва и тръгва в крак с другите. Затова така здравословно въздейства колективният труд. И аз се чувствах най-добре на монтажа.

Работиш. А нейде в ъгълче на съзнанието се учудваш и радваш на тая лекота, небрежност, свобода на заучените автоматични действия. Само при такъв ритмичен автоматизъм работата не уморява, а доставя удоволствие, както свирене на пиано наизуст, когато пръстите вече сами намират своите точни места и оставят съзнанието свободно да лети като птица над тях и леко да ги контролира. Само аз понякога отскачах от ритъма на бригадата. Това бе, защото изведнъж се сещах, че съм момиче, че идвам от друга среда и навици, че не съм приучена към тежък труд. Страхът да не изостана от другите ме караше да ускорявам темпото. Ставах припряна и неточна. Исках да докажа, че не съм по-долу от момчетата. А тъкмо с това си престараване им напомнях, че съм по-слаба и по-неуверена от тях.

За година-две се създава ритъм, в който има твърде малко вариации, изненади, търкания. А аз поисках тъкмо сред лекотата на инерцията да го наруша и да създам нов ритъм, или поне да дам тласък за нов ритъм. Това е все едно да спреш скиор по време на най-гладко и приятно плъзгане. За да не изгуби равновесие и да не падне, той тебе ще бутне в пропастта и на всичко отгоре ще те ругае, че му се изпречваш на пътя. Да нарушиш колективния ритъм, това значи да предизвикаш сблъсък при силно движение. Първо ти ще бъдеш смачкан. Сега съзнавах опасната борба на скоростника и на всички новатори. Те бяха хора, които се хвърлят право под колелата, за да създадат ново движение.

Само един мислещ човек в колектива е атомът, който може да разбие сковаността. Един неспокоен дух може да тласне колектива в нова скорост на времето, в ново време. По това се отличава човешкият колектив от мравуняк или от пчелен кошер. Започнах яростно да ги убеждавам, да ги изненадвам с наблюдения и хрумвания. Вече не търсех думите си и те потекоха като река по нанадолнище, която всичко повлича със себе си, само не и навиците на хората.

Най-странното бе, че бригадирът, комунистът септемвриец бай Крум, първенец на строежа, последовател на Макаренко, събрал и преобразил най-опасните хулигани, сега се противопостави. Поне от интерес да ускори темповете или от стремеж да си създаде нова трудна задача, за да се измъкне от бащината си болка, би трябвало да поеме риска. Най-много разчитах на него. Той би трябвало като революционер да носи Прометеевия огън. Именно той! Тъкмо напротив. Дългогодишният опит, обиграната ръка, авторитетът на големия майстор се надигнаха срещу моята младежка, още недоузряла и уязвима идея. Той я нарече „наивна приумица“.

Наведох глава. Не обърнах внимание само на едно. Горан димитровградецът започна да се вслушва в думите ми с поглед, който догонваше някаква своя бърза мисъл и се боеше да не би да я изгуби. Все по-често надзърташе през рамото ми в тетрадката. Най-малко можех да разчитам на тоя самомнителен перко. Щом в Димитровград не е прилаган скоростен метод, значи не си заслужава да се говори. Дори не се обръщах към него…

 

 

Една вечер замръкнах на връх Ветровец. Там бе най-високият, най-гол и най-отдалечен строителен участък. Нямаше камион да се върна. Трябваше там да нощувам. А то значеше да закъснея утре за работа. Бригадирът се побеляваше от такива нарушения на дисциплината. Никакви обяснения не можеха да му върнат доверието към нарушителя. Трябваше наново, с желязна дисциплина да извоюваш изгубеното доверие. Ядосана сама на себе си, седях встрани от зидарите. Тревогата като чувство за вина пак ме загриза извътре. Разхлади се. Тънък студец се обви като смок около глезените ми. Зидарите стъкнаха хайдушки огън. Насядаха край огъня и обгърнаха уморените си колене като своите далечни, жадувани жени, премръзнали от дълга раздяла. Присламчих се към грейката. Изпитвах сиротинско чувство на пътник, протегнал ръце да се сгрее на чужд огън. Това чувство ми бе познато и от други студени мигове в живота.

Съучениците ми тръгват на бригади, пеят песни. Аз се прикачам към тях като към чужд огън. Всеки миг очаквам да ме изтикат по-назад, по-надалеч. Пея техните песни, на които нямам право. Потрепервам от студа на самотата, който ще ме сграбчи, ако изостана от тях. И вървя, вървя в крак с тях… Връстниците ми заминават за приемен изпит в университета. Оставам сама и сред лято зъзна. Нямам право да следвам. Идвам в планините и търся огън. Най-горещ е шумът на монтажа. Едноокият ме учи как да държа нивелира и чука. В началото желязото е студено при допир, но когато работиш с него, то се нагрява. И аз се сгорещявам. Бригадирът не знае коя съм и ме търпи да се грея на огъня, на който нямам право…

Не откъсвах очи от пламъците. Навремени из жаравата се вдигаше вихрушка искри и изтръгваше от мрака червендалести, тухленоизпечени лица. После искрящата вихрушка потъваше в небето и се превръщаше в Млечен път. Нейде в дълбок планински пазушник пулсираше геоложка сонда. Нечий поглед ми изтръгна очите от пламъците. Насреща седеше Влад и ме гледаше. Присмехулната искра от погледа му отхвръкна към мене и ме парна. В мене нахлу радост, която едва можех да понеса.

С едно ухо слушах разговорите на зидарите. Другото ми ухо бе обърнато навътре към гласа на собствените ми мисли: Влад има работа тук, строи жилищен блок за миньори. Ами аз какво правя? Да ме види майка ми къде съм замръкнала, няма да повярва, че съм нейна дъщеря. Какво ли мисли тя сега? Какво донесох на майка си? Безсъници и бръчки. Как тече нейното време? От раздавач до раздавач. Сутрин и надвечер минаването на раздавача по уличката е махалото на нейния муден часовник. Пак няма писмо! Времето на майката, която чака писмо. Това е най-бавното, най-тежко време на света. А дните, крито още й остават, са преброени. Сякаш жената надига времето на своите плещи и се сгърбва под смазващия му товар, без да вика за помощ, без да се оплаква, без да упреква. За да минава същото време леко и незабележимо над твоите плещи. За да имаш часове, принадлежащи всецяло на тебе. За да губиш времето в един поглед…

Не вдигах често очи към него. Самото му присъствие бе достатъчно, за да се въдвори мир в целия свят край мене. Всичко си бе дошло на мястото. Голият връх Ветровец, Млечният път над него, планинският разхладянин, огънят на чуждата бригада — всичко бе станало мое, близко, желано. Изчезна страхът за утрешния ден, за закъснението и нарушената дисциплина, за самотността на майка ми. Вътре в мене бе мир и благозвучие. Струваше ми се, че и майка ми сега е успокоена и щастлива, доловила издалече радиацията на моето щастие. Изчезна времето и неговата сянка — тревогата.

Някой трупна съчки в огъня. Нова вихрушка искри се вля в Млечния път. Неволно погледнах към Влад с една усмивка, която знаеше повече и обещаваше повече от мене самата.

Край загасващия огън аз се греех на старинния език на един възрастен майстор. Изхвърчаха на снопове ярки, искрящи думици. Усещах как в мене се вливат излъчванията на подземните руди от планината и на тоя руден език на зидарите, как ме правят радиоактивна, за да привличам погледа на един млад мъж срещу мене. Рядко поглеждах към него, само да се уверя, че наистина е там, и да потъна в необятността на присъствието му.

Наострих слух. Един зидар заразправя някаква история с криене на истинското име, с ненадейна среща на стар познат. А моите очи не ми се подчиняваха, все по-често поглеждаха към Влад, те не бяха вече мои. Отегчен от дългата история, погледът му ме викаше настойчиво. Искаше нещо да ми каже. Но аз отбих вниманието си на друга страна. Трябваше да чуя как става разкриването на истинското име. А може би исках малко да го измъча. Огънят задряма с едно око, а с другото око щеше да премигва до зори. Не можех да помисля за сън. Тоя пустинен връх с най-сивия пейзаж на света се изпълни за мене със звезди, аромати, думи и погледи. Привързах се към него повече, отколкото към родно място. Бих останала тук цял живот и не бих помислила за градовете.

Любов. Това необяснимо чувство ме приобщава към най-пустинни канари и ги прави обитаеми, към най-чужди хоризонти и ги прави мои. То единствено ме поселва на тая сурова планета и я прави родна. То е единственият ми контакт с непонятни ветрове, камъни и треви. Това чувство ме сродява с вселената. Аз общувам чрез любовта с непроницаемия свят. Обиквам бездушни камъни, води, дървета и ги разбирам. Любов — моя електромагнитна връзка със света!

 

 

Цигарите в мрака размисляха. Опряла брадичка на колене, загърната в тъмнината, аз никак не се учудих на невероятната среща, за която разправяше зидарят. Намерих още едно потвърждение на моята теория за срещите.

Не можеш да избегнеш съдната среща. Да идеш накрай света, да си смениш косите, лицето, името, нрава, пак ще те познае някой, пак ще се натъкнеш тъкмо на оногова, от когото се криеш. В тоя кръгъл свят всички пътища водят към неминуемата среща. Природен закон е да се сблъскаш с човека, от когото бягаш. Сякаш невидима магнитна стрелка управлява посоките ти. Може би неизвестни биотокове се излъчват от гузната съвест и притеглят човека право към наказанието на срещата.

Нарочно избрах най-затънтения край. Не бях аз единствена. Какви не типове, надошли на строежа откъде не. Тук бе Аляска. Пияници, несретници, бездомници, парясници. На дъното на погледа им — утайка от стари грехове. Аз ги разбирах добре. Кой друг, ако не аз? Тук заживях без презиме. Почти го забравих. Но рано или късно името застига човека… Тъкмо когато най-спокойно си вървиш по пътя, нечия ръка се слага на рамото ти и, вкаменена, ти чуваш собственото си име като присъда:

— Райна Стаматова!

Сякаш си настъпила мина. Ще се разлетиш на части. Не можеш се укри никъде. Единствено спасение в тоя кръгъл свят е да живееш така, че да не те е страх да бъдеш позната. Няма друг начин, колкото и да искаш да бъдеш оригинална. Нищо не можеш измисли, освен да пазиш проклетото си име. За да вървиш с лека душа, с вдигнато лице към неизбежната среща. За да не изтръпваш от страх, щом някой извика името ти. Затова се бяха юрнали насам. Да започнат живота отначало. Без спомени. Без грешки. Без срам на челото. Но възможно ли е това? Да зачеркнат досегашния си живот. Да изградят ново име. То е много по-трудно, отколкото да изградят нов град.

А аз трябваше да тръгна още по-отдалеч, отвъд началото. Да залича едно име и да създам ново. Сам-сама, с голи ръце. Не биваше да допущам ни миг леност в тоя труд, равен на труда на цели поколения. Защото името е човекът. То е лицето му, душата, миналото и бъдещето. То е характерът му. Съдбата му. Името — това е времето. Натрупани дела, грешки, постъпки, години. Всичко е впечатано в името. Всички врати към сърцата може да отвори едно име. Само така човек се е осъществил. Името — това са твоите другари, любов, достойнство, самочувствие, надежда. Ти носиш в името си предопределение за живота си. Човек, който си е създал име на смел и честен, той е принуден да остане верен на името си и да постъпва смело и честно дори ако това му струва твърде скъпо. Инак ще изгуби най-голямата си придобивка, ще изгуби себе си и света. Името — това е вътрешният покой, сладкият хляб и сън, усмивката и здравето на човека. Лошото име те смазва като болест. То загрозява и най-красивото лице. Носиш го като сипаница. Когато ти отнемат името или го опетнят, или го накажат със забрава, ти си унищожен човек. Но името не може да се унищожи. Времето е акумулирано, кондензирано в името на човека. И то остава.

Догорели погледи си отиваха вече от огъня. Вперила очи в загасващите въглени, аз устоявах твърдо на погледа на Влад, който ме дърпаше към него, и заклинах сама себе си:

… Не се забравяй! На всеки друг са позволени лудини и ветрогонства на младини, но не и на тебе! Ни една погрешна стъпка няма да ти бъде простена. Ти си белязана по рождение. Носиш родово петно на челото си като цирей. Струва ти се, че всеки отдалеч го вижда. Физически усещаш тежестта му. Има мигове, когато се изпотяваш от името си. Нямаш право на любов, на следване в университета, на мечти. Нямаш право на закачки, на танц, на лукавство. Нямаш право на грешки! Коя си ти? Първо трябва да станеш равна на другите. Не се самозабравяй! Не заслужаваш щастие дори на шега. Стани вързан вятър! Стъпчи усмивката си! Времето тече. Всеки миг е една крачка към разкритието. Помни, помни коя си! Трябва да напрегнеш всички сили, за да си създадеш име! Съвсем ново, без следи от износване, без петна от нечисти пръсти. Името „строител“ звучи добре. Искаш да си го присвоиш. Но това не е тъй лесно. Трябва да се напрегнеш повече от другите, да направиш нещо, за което да ти благодарят дори ония, пред които чувстваш неволна вина. Да започнат да произнасят черното ти име с обич. Да ти вярват, дори когато узнаят истината…

Но аз не можех да си създам име. Не можех да се боря за нови методи с оная пробивна сила, с която Марин Грозев воюваше по скелите. Аз бях човек с родово петно. Такъв човек не може да се сражава за своя идея, да критикува, да бъде смел и изобретателен. Ще му кажат: „Чакай бе, ами ти? Кой си ти? Ти ли нас ще учиш?“ Всеки може да го оскърби и заподозре в най-лошото. Човек с петно. Никой няма да му повярва. Никой няма да тръгне след него. Затова и аз така бързо отстъпих пред съпротивата на момчетата, пред упорството на бригадира. Нямах право да защитя собствената си идея. Нямах право да бъда пълноценен строител. Човек с петно… Само който няма ни едно родово петно ни от баба, ни от дядо, ни от роднини по права и крива линия, а също сам никъде в нищо не е сбърквал — има ли такъв жив човек? — само той може да критикува, да казва истината и да търси нов път…

Тая нощ усетих незаличимите следи на времето, впечатани в името. И потреперах от съдбовен студ.

 

 

— За какво си се умислила така дълбоко? — докосна ме топлината на неговия шепот, преди да вникна в думите му. Нашето още прясно „Ти“ ме караше да изтръпвам до петите.

Влад седна до мене, разрови с един клон пепелта. Проблеснаха червени орехи жаровина.

— Време. Що си, време? — попитах неволно, хипнотизирана от въглените. Смътна тревога ме обгърна като мъгла. Нощта течеше — една тъмна, дълбока река, която ме бе повлякла към някаква неизвестност.

— Може би тревогата е чувството за време! — заговорих с глас, загледан в гаснещата жарава. — Мнозина преминават през света спокойно, без да подозират изтичането на времето през себе си. Колкото по-рано се събуди тревогата, толкова по-добре. Дори ако за това пробуждане е причина една болест, една смърт, едно лошо име, едно петно, пак е по-добре! Тая разяждаща като ръжда тревога е присъща само на човека. Тъкмо тя го отличава от животните. Какво друго?

— Някои твърдят, че отликата е смехът. Само човек има способност да се смее, да иронизира сам себе си! — гласът на Влад бе някак в неизправност и това засили безпокойството ми.

— Не е вярно! Животното се смее, и то много по-спонтанно: с въртене на опашка, с палави скокове, с цяло тръпнещо тяло! — възразих по-скоро на опасността, която се надигаше в гласа му, отколкото на думите му.

— Други считат, че с овладяване на огъня човек се е разграничил от животните! — добави Влад, а гласът му продължаваше да е погълнат от нещо по-силно и неотменимо.

— Това не е основното. То е последица. За да открие огъня, човек е бил тласнат от друго. Какво е то? — Моето смущение го улесни. Той се приближи.

— Трети твърдят, че човек е обществено животно за разлика от останалите твари. — Гласът му видимо мислеше за съвсем друго.

— Не е точно! — мъчех се да го върна към разговора. — И сред животните има организирани общества: пчелите, мравките… Човек става човек, когато осъзнае своята ограниченост и своята безграничност. Защото човек е осъзнато време. Тревогата е може би тръпчивият вкус на времето, което тече през клетките ни. Дори в сънищата си не можем да се приютим от тревогата. Мъчителна, отчаяна гонитба със затъващи стъпки в пясък. Сипеят се рони. Крачка нагоре, хлъзгане надолу. Нозете тежат, тъпчат на едно място. Сънувал ли си това?

— Тоя сън кой не го е сънувал? — каза той с тон на учудване, че все още продължава да ме слуша.

— Тоя сън изразява може би самите мигове на застой, които ние проспиваме. А може би това е болката от нашето неумение да живеем. Или това са стъпките на времето, които се спъват в нас?

— Как разбираш ти умението да живеем? — сега гласът му прозвуча като тъмно ехо на неговия предишен познат глас.

— Само човешкият живот може да остави някаква диря. Това, което не умира със смъртта му, характеризира човека. Последиците са мерило за живота на човека. Животното е смъртно. Само човек може да бъде безсмъртен! — говорех настойчиво на тая отвлечена тема, за да го отвлека от тревожещото ме друго нещо.

— Но за самия човек какво остава? Той си отива заедно с времето! — в тона му се спотайваше оная иронична усмивка, която винаги ме дразнеше, но сега още повече засили тревогата ми. Влад погледна нагоре. С това движение на главата той отмахваше разговора. Какво сме седнали да философстваме в тая удивителна нощ? Над нас по необятния небосвод бяха пръснати звезди, големи колкото орехи и проблясващи като въглените в пепелта.

— Тъкмо затова човек е носител на времето. Натрупан хилядолетен опит, история, мъдрост, памет, имена — това е човекът. От животното не остава ни следа. Но човек има продължение. Времето е акумулатор на духовна енергия. Човешките стъпки проправят пътища, сълзите кристализират в познание, грешките — в опит, любовният миг — в поколения, дела, изкуство…

— Ако в любовния миг се мисли за последиците, нищо няма да остане от него! — възрази той с убийствена насмешка.

Сблъсках се с мъжкото усещане на времето. Мигът сам за себе си, изтръгнат от вчера и утре, бе всичко за него. Чувствах във Влад съвсем друга тревога: да не проспи тая рядка лятна нощ, да не я остави да му се изплъзне през пръстите. Неповторима нощ. Откъсната от миналото и бъдещето. Нищо не съществуваше за него освен тая южна звездна нощ. Би било престъпление спрямо природата, ако ние двамата пропуснехме такава нощ. Влад се озърна. Сенките на зидарите неусетно се бяха прибрали из бараките. Бяхме съвсем сами.

— Най-горчив е вкусът на тревогата, когато животът тече гладък и сладък! — отбранявах се аз от неговото завладяващо мъжко усещане на времето. — Няма по-тежък от лекия живот. Защото не оставя диря. Само голямо напрежение, само задъхано катерене по най-стръмен път успокоява тревогата.

— Само това ли? — гласът му стана някак ръбест. Обзе ме страх. Заговорих бързо-бързо, да отклоня, да отблъсна заплахата:

— Времето, преминавайки през човека, иска да изпие до капка силите му, да разтвори до сетно зрънце рудите на сърцето и ума му. Времето настойчиво иска да излезе обогатяло, умъдряло. Защо? За да има какво да влее в утрешния човек, тоест в самото себе си? Нали човек е осъзнато време? Какви потайни, далечни цели преследва времето? Дали изобщо има някаква цел? Ако няма цел, тогава защо наказва така жестоко оня, който го прахосва?

— Кой всъщност прахосва времето? — прошепна той с клокочеща закана.

Заговорих по-високо, защото имах чувството, че той не ме чува, сякаш бе отвъд планините, макар че седеше съвсем близо до мене:

— Отмъщението на пропиляното време е блудкавият вкус на собственото ни денонощие. Нищо не ни радва, ако сме изгубили времето си. Хлябът не ни е сладък, сънят е кошмар, любовта — досада, животът — отрова. А как да зашепим, времето и да не го пропилеем през пръстите си? Колко трудно е да бъдеш човек. Мъката да живееш, може би това е мъката да уловиш времето…

Влад не ми даде да довърша…

 

 

Колко пъти в спомена се връщах да доизживея профучалите мигове на тая нощ, да ги разтегна, да ги разчленя и свържа, да ги изчерпя. И все не можех. Исках да си спомня нощта изцяло, последователно. А виждах всичко сбито, едновременно и разпокъсано, всичко объркано, смесено и деформирано.

Неговата посегнала ръка. Една падаща звезда през рамото му. В гъстата задъхана тъмнина моето „Не!“, обърнато по-скоро към самата мене, отколкото към него. В неговата близка, близка зеница — луната, разбита на искри. Неговите устни, подгонили моите, и моите, откъснати от мене и станали негови. Разрошената ми коса, вляна в разплетената плитка на Млечния път. Неговата ватенка, постлана до загасналия огън, сякаш върху самата топла пепел. Моето рамо, приютено до него и защищаващо се от него. Бяхме така близко, че не можехме да се видим. Над мене се надвесваше небосводът. До гърдите ми биеше ускореният пулс на звездите. Той прегръщаше твърдата неподатлива земя, поемаше нейния влажен, петнист дъх. Аз поглъщах препускащото дишане на вятъра. Горе и долу се преобърнаха. Жаравата от огъня стана небе, а ние легнахме върху звездите. Затворих очи. Върхът на планината стана дъно на море. През стиснати клепачи видях как тъмницата свети от болка.

Всичко за жената е болка. Да бъдеш жена, това значи да бъдеш жива болка. Когато ставаш девойка, боли. Когато се срещаш за първи път с любовта и ставаш жена, боли. Когато ставаш майка, боли. А най-непоносимата болка е никога да не усетиш и да не познаеш докрай всички тия болки. И аз се радвах на болката, защото чрез нея се осъществявах.

Когато отворих очи, Влад спеше върху моето лунно рамо. Бях останала сама. Завих го с моето яке. Едва преди миг силен до грубост, сега той лежеше кротък и слаб като дете. Тогава в мене се надигна някаква внезапна вълна̀, някакво бушуване, което аз едвам удържах в тесните брегове на тялото си. В тоя миг бях запратена на моя най-висок връх. Познах тържеството да бъдеш жена. Аз бях предизвикала прииждането на мъжката сила, аз бях я изтощила и укротила. Моето обятие бе създало мъжа и го бе превърнало в спящо дете.

Звездите от своята невъобразима далечност отекнаха със светлинен трепет на моето ликуване. За пръв път изпитах това опиянение да лежа върху земята и да гледам в бездната на небосвода. Слях се със земята, станах земя. Заедно с нея се завъртях в пространствата. Свят ми се зави. Превърнах се в една светеща прахулинка, зареяна в необозримата звездна вечност. И в същото време станах огромна като Земята и се разширих до безкрайност като вселената.

Може би това бе преливане на любовното в майчинско чувство. Наричах Влад с най-нежни имена, които той никога нямаше да чуе. Цяла бях пееща вибрация. Бях една приспивна песен над него. А в усмивката ми имаше сълзи. Все пак той бе заспал и бе отишъл някъде далеч, далеч от мене. Бе ме оставил сама в щастието ми.

Аз лежах — едно продължение на камъните в трепет, едно източване на тревите в чувство, едно проглеждане на сляпата пръст в съзнание. Аз бях мислещ корен, пулсиращ камък, осезаваща тревица. Такова върховно единение с елементите, с всемира познавах за пръв път. Проникнах в най-чистата радост, да си частица от вселената, тръпка от светлината, капка от красотата. Да не минеш като дисонанс през тоя обзет от светлинно вълнение свят.

А Влад спеше и нищо не знаеше за моя връх. Аз дишах внимателно да не го разбудя. Рамото ми изтръпна от тежестта му, но аз не се помръдвах — да не размътя съня му. Дори пъпленето на мравки в това рамо ме изпълни с блаженство, защото правеше неговата близост осезаема.

Лежах будна, приобщена към праизвора на всички неизвестности и тайни. Лятната планинска нощ ме люлееше в неуморната мрежа на своите насекоми. И тогава почувствах копнежа на женското време, което течеше през мене, съвсем отделно от неговото мъжко време, съвсем различно, непримиримо, самотно. От любовния трепет в мене искаше да се зароди ново преглеждане на камъка, ново осезание на тревите, ново осъзнаване на земята. Как бих могла да спра порива на материята да оживее чрез мене? Времето жадуваше да се продължи чрез мене, боеше се да не се скъса, гореше от болка да превърне мига във вечност. Някакво неродено, незагатнато още същество там от звездната студенина на пространствата пращаше своя светлинен вик до мене, нетърпеливо да види слънцето. Моето женско време носеше безсмъртие. А мъжкото време спеше сладко до мене, дишаше равномерно и нищо не чуваше. То се бе изчерпало в мига.

Плачех без трепване на мускул. Зорницата, едра и бистра като моя сълза, се търкулна над билото. Утрото ми носеше раздяла. Не го исках. Заклинах го да не идва. А ми се стори, че настъпи по-рано от обикновено. Небето на изток доби цвят на млад люляк.

Затворих очи, за да отдалеча съмването. На вътрешната страна на клепачите ми бе впечатан с огън неговият образ, разпокъсан, гледан от разстояние един дъх: ъгъл на гъста вежда, мургава скула, отрязък от ушна раковина, дъга на лакът, проблясък на зъби. Сякаш от взрив той бе разпилян на късове и всеки къс поотделно носеше по-силен заряд, за да предизвика нови взривове в мене. С тия деформирани откършлеци, увеличени до огромност от близостта, гледани в разни ракурси, той ми стана страшно мой, неотделим от мене, споен с мене. Носех го завинаги заключен в черната килия на клепачите си, в клетките на тялото си, във вълните на кръвта си и въпреки това неуловим, непроницаем, непостижим.

 

 

Отворих очи. Той ме гледаше със светъл-светъл поглед. За пръв път се събуждах в две очи и познах, че това е единственият изгрев на човека. Утрото идеше от тях, пълно с неизвестност. Мъчех се да разгатна какво възнамеряват очите му. Очаквах, търсех да прочета в тях една-единствена дума. Но той някак ми се изплъзваше. Влад нищо не каза. Сърцето ми пропадна като камък в тая празнина.

Аз го бях върнала в детството, бях направила съня му дълбок и невинен, той се бе събудил обновен, безгрижен, жаден за света. И аз го губех като дете, което сама съм създала в своето обятие, но вече не мога да задържа.

Облякох се, преди да се е развиделило. Утринният резлив въздух ме отрезви като езерна вода. Светлата тъмнина на нощта бавно изтля. Връщах се в здрачевината на деня, в делника. С пръсти разресах косата си. Бе влажна от росата.

— Какво сънува? — го попитах и сама се изненадах от промяната в гласа си.

Но той не я чу, погълнат от неудобствата на утрото. Търкаше буза. Бе брадясала. Това не можех да понасям у другите мъже. На него не стоеше така противно. Той добиваше малко разбойническа физиономия, която сам усилваше с намръщените си сключени вежди. Искаше да изглежда пират. А очите му се присмиваха над самия него и бяха така несъвместимо сини с необръснатото лице.

Денят се приближаваше с тревогата на измачканите ми дрехи, рошави коси, издайнически следи от целувки, тъмни кръгове под очите. Материалният свят се будеше, за да ме унижава. Облякох като вечен женски костюм необходимостта да съм бодра, весела и пъргава. Сложих си като вечен женски накит усмивката, макар че нещо ридаеше дълбоко в мене.

Тръгнах си, преди да са станали другите. Вървях неловко с женска, още неусвоена походка. От ръкавите на клоните се сцеждаше роса. Той не ми каза нищо. Вървях с озъртащ се слух назад. Нищо не извика след мене. Слизах по крива пътечка и носех цялата планина на плещите си.

Когато се качвах нагоре, към върха, бях момиче. Планината ме вдигаше на раменете си. Всичко наоколо бе загадка и обещание. Гледах нагоре… Всяко крило, разкроило небето, ме викаше надалеч към безкрая. Сега гледах надолу.

Откривах буболечки, звуци, шифри от дири. Търсех в тях, търсех навред думата, която той не каза. Носех един свят, разбит от атомна експлозия на отломъци, от които трябваше да създам един нов, по-съвършен свят. Познах болката на всеки лист, опазил росата в крехка шепа. Почувствах храбростта на всяко цвете, защитило в чашка красотата от пек, вятър и мраз. В мене проникна кърмилната топлина, твърдостта и необятността на земята.

Бях станала жена.

 

 

Работният ми ден си остана същият, но не аз, някой друг го преживяваше. Тъкмо настъпиха горещините. Железата пареха като ръжени. Аз ги хващах с кърпа. Въздухът над гърбавите хребети трепкаше, сякаш тлееше над жарава. Работехме с черни очила. Непоносимият меден блясък на слънчевата светлина ослепяваше. Бригадирът бе задъхан, гърдите му се повдигаха често-често като при надбягване. Трябваше да се гони график. Бай Крум раздели бригадата на две смени. За бригадир на нощна смяна назначи димитровградеца. Навред на Горан помагаше неговата сляпа вяра в собствената му непогрешимост. Рошлю отмахна перчема си, сякаш отпъди сянка, и прие най-върлият му съперник да му стане командир. Нощем чак до нашето общежитие се чуваше как безжалостно бият железата.

Аз тлеех в някаква пещ. Поемах си въздух като полуиздъхнала риба. Влад още не бе слизал от връх Ветровец. Смехът ми пресъхна като Арда. Никак не ме потресе новината, че нощната бригада на Горан въвежда скоростен метод и постига двойно по-висок процент. Учудих се по-скоро на своята неизненада. Работници от целия обект се струпаха да гледат чудото. Отидох среднощ и аз да видя моята идея, ограбена и осъществена от друг. Горан, победителят, се силеше да бъде естествен — при него това значеше наперен като петел.

Низ от тежко валящи се железа. Пресекливи удари по стомана. Рошлю работи с настървеност, да не би да го обвинят, че пречи на изобретателя. Виждах собствените си безсънни нощи, чертежи, изчисления, но усъвършенствани, опростени и постигнати от друг. Какво оплячкосване на чужда идея, на готов замисъл! Труд кипеше, оголен от всяко многословие и жестове. Дичо удряше с чука като барабанчик. Попето засяваше нощта с искри от оксижена. Моят гняв бе почти ликуващ. Излязох права! Не искаха да ме слушат. Ето на! Бай Крум виждаше своето възпитателно дело, своето обновление в независимите дела на момчетата. Вместо да ги упрекне с „морето ви е до колене“, както винаги прави старостта, вместо да ги обвини в хлапашко рискуване, да ги заплаши и спре, едноокият тичаше да им помага. Вчерашни хлапаци го бяха надминали и всъщност отрекли, а той се гордееше с техния нов метод. Рошлю се провикна към мене:

— Кръстихме го „Патент Райна“!

Прободе ме като инжекция с тъпа игла. Една крива усмивка ми струваше неимоверно усилие. Бригадирът ме потупа утешително по рамото:

— От утре и ние започваме!

Учителят се учеше от своите ученици! Осветени от 1000-ватови електрически слънца, железните конструкции мятаха марсиански сенки и сечеха плещите на околните хребети. Как дребни изглеждахме ние пред построеното от нас. Не бе ли все едно кой е осъществил моето хрумване? Не бе ли все едно кой е учител, кой ученик, кой първооткривател? И все пак не можех да се примиря. Една радост, която ми принадлежеше, ми бе нагло отнета.

Горан, след като бе провъзгласен за скоростник, счете за нужно да се отпусне. С поглед себелюбив до самохвалство отхвърляше всяко чуждо мнение. Просто след дни удари нов гръм. Бригадата бе свалила Горан и бе избрала за бригадир Рошля. От тия непрестанни търкания се получаваше взривна енергия. Рошлю обърна наопаки целия нов метод, направи нововъведение, с което тройно увеличи продуктивността на бригадата. Почти нищо не остана от моята първоначална скица в тетрадката. Монтажната площадка бе неузнаваема. Тасим бе най-упорит от всички. Вдигаше на гръб немислими тежести. Железата послушно се строяваха като войници. Сякаш глухонемият пръв долови с някакво вътрешно ухо новия ритъм на времето. Целият колектив бе преобразен. Няма да го забравя в тоя миг на скока от една скорост в друга. Всички се изтръгнаха от някаква многомесечна инерция и полетяха в нова, по-висока орбита. Всеки бе поставен на онова място, където бе най-силен. Дори сваленият Горан работеше със злорадо увлечение.

Аз се задоволих с едно откритие: в гонитбата на времето само такъв млад, освободен колектив, съставен от равни, е способен да направи скока. Колкото и силна да бе бригадата начело с авторитетния, опитен, стар бригадир, все пак недоучилите младоци я изпревариха. При тях всичко кипеше. Докато под ръководството на бай Крум всичко бе установено, твърдо, непоклатимо, при тях всеки ден носеше някаква промяна. Те бяха равностойни един на друг, сваляха се и качваха на ръководното място, критикуваха се открито, взаимно се обновяваха и изтръгваха от застояване и затъване. Бяха станали излъчители на енергия за всички други колективи. Младостта, макар и неопитна, набираше по-голяма скорост в лудата гонитба с времето. Младежкият колектив се превърна в някакъв ускорител на времето.

Поисках и аз да се прехвърля в нощна смяна, докато траят горещините. Дланите ми бяха обгорени от железа, а миглите ми — от безсъние. Рошлю ми възложи най-бързото и най-високо катерене. Служех за свръзка между всички. Тая катерича задача ми допадна. Малко ми олекна от мъката. Тръгна конвейерът на разчленения и облекчен труд. Тогава познах какво мога, какво можем всички. Почти забравих, че бяха откраднали идеята и славата ми. Станахме едно. Общ порив като кръвообращение минаваше през всички ни и ни оживяваше. Трябваше да устоим и защитим още младия, неукрепнал метод. Ако не бе похабена от вестниците тая фраза, би изразила състоянието ни — единен колектив. Смелият Рошлю присаждаше в плахия Дичо смелост. Търпеливият Попето преливаше в надменния Горан търпение. Самоувереният Горан вливаше в мене самоувереност. Всеотдайният Тасим заразяваше всички със своя унес. Аз се превърнах в придошла река от пъргавина. И на всички придавах припряност. От единия в другия течеше общ поток. А от всички тях в мене се преливаше жизнерадост. Дори започнах да се смея на глас въпреки мъката си. Радвахме се, че на монтажа расте зъб след зъб като на малко дете.

— От вас мечките не могат да спят в дупките си! — казваше Мирон, навъртайки се нощем край монтажа, за да пише очерк за многотиражката. Щръкналите лопатки на гърба му още повече изскачаха, сякаш непоникнали криле се превръщаха в гърбица. „Тоя човек ми е симпатичен“, си мислех, без да зная защо. И ми се стори, че не водя двойно счетоводство. На всички ни бе симпатичен. Груповото усещане почти не се отличаваше от индивидуалното. Каквото бе симпатично на мене, не можеше да не бъде симпатично и на останалите. Най-после нямаше раздвоение в мене, нямаше мъчително разкъсване. Почувствах, че наистина сме заедно.

Заедно. Какво значи това? Времето течеше с еднаква скорост, с еднакъв импулс, с еднаква цел през всички нас. То пулсираше в нощната бригада с един ритъм като сърце. Всеки поотделно, съчетан с другите, стана по-силен, по-умен, по-весел, по-бърз. Заедно. Страхът изчезна, сякаш никога не бе съществувал. При все че на електрически лампи по-мъчно се върви по въздушни релси. Сенките се люлеят, ти сам си олюляваща се сянка. Тогава усетих: само заедно сме по-силни от страха. Само заедно можем да догоним времето, да го изпреварим. Всеки поотделно си има различна, своя скорост на времето, която все му се струва недостатъчна. Всеки е една отделна планета със свое време и с вечно, мъчително чувство на изоставане. Само заедно можем да слеем скоростите, да превъзмогнем чувството на изоставане и да постигнем общо време. Така всеки става жива капка от буйната, вечно млада река на времето. Само заедно сме човек. Взаимно се допълваме до човек. Заедно.

 

 

Връщах се непрестанно в спомена да доизживея набързо миналите мигове на оная нощ, недоизреченото, недоусетеното. При всяко ново спомняне всичко преживявах по новому, различно. Какво е споменът? Мислено спорех с Влад. Вече нищо не можех да помисля без негова вътрешна намеса. Той ми се надсмиваше, че пилея времето си в спомени. Аз му възразявах, че само човек има способност да изживява спомена. Това връщане във времето със свежестта на сегашния миг! Споменът е по-богато изживяване от самото преживяване. Той е абстрахиран от дреболиите, от обсадата на материалните спънки. В него остава същественото. Дори онова, което не сме забелязали в мига, кристализира в спомена. Какво друго освен паметта може да бъде свидетелство за стойността на нашия живот, на нашето собствено време? Мерилото за силата на изживяването е интензивността на спомена. Емоционалната памет е безсмъртието на миговете. Дори споменът става по-богат с чувство, разширен с нови нюанси на чувството. И това показва, че красивият миг не потъва в небитието, а расте, разклонява се като овощно дърво във времето. Един мирис може да извика цяла галактика от далечни трепети. Това е подвижният отпечатък на времето в нас. Само при любовта времето може да тече и обратно — в две посоки. Емоционалният спомен е връщането на невъзвратимите мигове. В трепета на спомена аз осъществявам невъзможното: обръщането на времето в обратна посока. Нека ме боли от спомена! Това е прераждането на времето в мене! Който има спомени, той не е живял празно. А човечеството дължи себе си на своите спомени.

Една вечер видях Влад. Облегнат на стоманената колона, на която работех, той пушеше и гледаше нагоре към мене. Железен трепет прозвуча през мене по цялата колона. Хвърлих бърз поглед към него — един-единствен всепоглъщащ поглед, с който обхванах цялостно лицето му, стойката, фигурата — всичко онова, което носех разкъсано на части в спомена. Исках да отгатна какви следи съм оставила в него. Получих неизпитван досега шок. Зашеметяващ прилив и отлив на кръв. Едва опазих равновесие горе, макар и вързана с предпазния колан. Вместо своите следи в него открих неговите следи, впечатани дълбоко в мене. През дните, когато не бях го виждала и бях се задълбочавала в спомена, любовта ми независимо от мене бе расла и чак сега аз се сблъсквах със застрашителните й размери.

Моят поглед му каза повече, отколкото бе възнамерявал. Извърнах глава и яростно се вглъбих в работа. Долових гласа му, обърнат към мене. Предположих в тоя глас непоносимата му иронична усмивка. Не разбрах нито дума. Рошлю предаде нагоре към мене:

— Чертежите върни, че му трябват!

Погледнах към мястото, където стоеше Влад. Оттам ме дебнеше неминуема опасност. При нощните прожекторни лампи лицето му изглеждаше призрачно. Или и той бе измъчен от безсъница? Погледът му бе непривично сериозен. Крещящ поглед, който ме проглуши с безмълвното: „Ела!“ Слязох послушна като хипнотизирана. Той тръгна след мене. Вървях с непозната, женска походка, която неговата прегръдка в оная нощ ми бе създала. Чувствах, че го владея с вървежа си, че го привързвам с верижка за себе си. Вървях все по-бързо, гонена от нетърпението зад мене. Наближихме нашата барака. Обърнах се към него със знак да ме почака:

— Ей сега ще донеса чертежите! — и се затичах.

Той ме настигна. Ръцете му сграбчиха тичането ми, спряха го като река и го обърнаха. Сега задъхано тичах в прегръдката му към него, към него. Целуваше ме по врата и лицето. Устните му изтриваха болката от предишните му целувки.

Зададоха се стъпки. Те стъпиха тежко тъкмо върху устните ни, сгазиха целувките ни, минаха точно през гърдите ни и ни разделиха. Отдръпнахме се един от друг. Подметките, подковани с пирони, буквално премазваха ръцете ни, протегнати едни към други, вдълбаваха следи в кожата ни. Ехото от проклетите стъпки дълго ни раздалечаваше. Аз се опомних. Бях в работно време! Изскубнах се с все сила от него и от себе си. Тичах към монтажа, дърпана, омотана, стегната в шепота му:

— Почакай!

Рошлю ме посрещна с ревнив, небригадирски вик:

— Много се забави! — жилото на погледа му ме прониза.

Бях сигурна, че само няколко мига съм отсъствала. А заварих, че са извършили работа за час и повече. Нима толкова се бях забавила, без сама да усетя? Всички ме гледаха накриво. При конвейерен труд всяко празно работно място се превръща в пукнатина, в която хлътва и се спъва ускореното движение. Как бе възможно аз да изгубя представа за време? Сякаш слизах от междупланетна ракета на земята. Тук биха минали години, а аз дори не бих почувствала. Времето при любовта протича със скорост, близка до скоростта на светлината. Влюбен, ти излиташ от нормалната си орбита. Гориш, превърнат сам в светлина. И си оставаш глупав и млад, по-млад от всички земни жители. Летиш в безтегловност. През време на твоя междузвезден полет хората стъпват по земята, уреждат си живота, стават мъдри, стареят и затлъстяват. Когато се приземиш, ще се смаеш от промените наоколо. Ти си останал зелен и млад, а другите, узрели и натежали, ти се смеят. Мигът на любовта. Най-странното време. Само в любовните мигове тревогата се стопява. Тогава губиш всяко чувство на страх за времето, може би защото самата любов е източник на време. От любовния миг извира реката на времето. Оттам то черпи своето безсмъртие. Привличане на светове, любов, пето измерение.

Аз съм жив, въплътен спомен за любовта на майка ми.

Любовта е била моето създаване. Нека любовта бъде моят край!

 

 

Едно откритие ме връхлетя. Сякаш не аз го открих, а то мене откри. Времето има два аспекта в мъжа и жената. В тия две същества протича различно време. Връзката между мъжа и жената поради това различие във вътрешното им време е трагична, почти абсурдна. Сигналите, които мъжът изпраща на жената, са обратни на тия, които жената възприема. „Ела!“ — вика той и това значи буквално „сега“, а аз разбирам „завинаги“. „Почакай!“ — шепне той и това значи буквално „за тоя миг“, а аз разбирам „за всички следващи мигове“. „Отивам си“ — казва погледът му и това значи „засега“, а аз изтръпвам от ужас да не би да е завинаги.

Тая вечер се сблъсках с двата аспекта на времето в мъжа и в жената. Усетих, че ние двамата с него сме същества, в които протича различно, несъвместимо време. Той бе дошел внезапно. За мене това бе необяснимо. Той ме бе пожелал сега, в мига, за мига. А аз го бях очаквала и желала винаги, постоянно, завинаги. Причината, за да дойде той и да ме търси, бе различна от причината, за да отида аз при него. Той идеше, тласнат от мигновеното желание, а аз се втурнах насреща му, продължавайки постоянното си състояние.

Той целуваше устните ми такива, каквито бяха в тоя миг, а аз отговарях на целувките му с продължителност във времето, готова да стигнем до края на живота си двама заедно. Той би се ужасил от устните, които целува, ако знаеше, че в тоя миг те събират в себе си и утрешните си очертания, и остаряването си, и последната си предсмъртна гънка. Той бе концентриран в настоящия миг, а аз чрез любовта се простирах напред във времето. Само такава целувка, която събужда в мене чувството на трайност, на вечност, може да ме задоволи. А той живее в мига и не познава женския страх от времето. Може би любовта ще го промени и тогава целувката му ще стане постоянна, ще се превърне в дълг, в победа над своята природа. Но аз няма да се променя. За мене трайността, постоянството е единствена възможност за усещане на любовта.

И тъй в тебе, любов моя, измервам аз времето. То е трепетът в мене, очакването, дългите часове на липсата на любимия, копнежът за вечност на чувството. Времето е някакво траене, продължение. Но къде се намира това протяжение, не постигам, освен ако не е в трепета на моите фибри, когато съм обхваната от любов, когато чакам срещата и сама съм превърната в скокливи секунди. Любовта ме превръща в живо време.

Когато слушам музика, най-остро чувствам как времето тече. А любовният трепет е една вътрешна мелодия, която ме кара да се вслушвам в протичането на времето в себе си.

Тая вечер се опитах да приема двата изключващи се аспекта на времето в мъжа и в жената, да ги примиря, за да мога да живея. Мъжът е погълнат от мига, а жената търси продължението. Но при сближаването на двамата може би се получава истинското време, пълното: мъжът ме кара да усетя мига, а аз го заставям да се влее в продължението на мига. Само двама, мъж и жена, които се обичат, могат да почувстват времето в неговата мигновеност и продължителност.

В тебе, любов моя, улавям неуловимото време!