Блага Димитрова
Пътуване към себе си (1)

I

Дано никой не ме е видял. На никого не се обадих. Втурнах се в прахоляка след един камион, без да си давам време да премисля. Първо запратих куфара, после сама се метнах отзад в движение. Имах двегодишен тренинг: вкопчвам ръце в задното крило, привдигам се до лакти, прехвърлям единия крак, сетне другия и готово. Въпрос на навик. Не питах накъде отива колата. Все едно ми бе. Стига само да е по-далеч от тия проклети планини! И в камиона не спрях. Продължавах вътрешно да тичам, задъхвах се все повече, гонена от страха. Нищо не ме интересуваше освен скоростта. По-бързо да се махна оттам!

Щом усетих голямото нанадолнище, малко си поех дъх. Един празен варел в каросерията дрънчеше проглушително. Не ме дразнеше, напротив. За мене това стана звуков мерач на скоростта. Седнах върху куфара, облегнах се о гърба на шофьорската будка. Пътят ме затресе като треска. Всяка чупка, всеки камък и дълбей ме избраздяваше отвътре. Не аз минавах по пътя, а грапавият път минаваше през мене.

Седях с гръб към посоката на движението. Шосето, изрътено от коловози, се размотаваше зад камиона. То водеше назад към Гръмовец — плешив връх в дъното на пътя с бараки като пчелин. Край него — обръч от височини, чукари, сипеи, които навяваха жажда. Понякога ги прекосяваше сянка на птица и ги оставяше още по-жадни. В това есенно утро над тях тегнеха застояли облаци. Там ми останаха две години от живота. Двете, които за едно момиче са най-хубавите — от 18 до 20 години. На теория. А на практика това е най-мъчната възраст. Не исках дори с поглед да се върна нататък. Предпочетох да гледам встрани.

Странен изглежда светът, когато си с гръб към посоката на движението. Ти бързаш на среща с дървета, градове и облаци, а те бягат от тебе. Ти си се устремил да прегърнеш света, а светът рязко се отдръпва. Пътят се изнизва под тебе и води право назад. Представите се обръщат наопаки. Това, което иде, е зад тебе, а онова, което отминава, е отпреде ти. Задгърбил си предстоящето, а си с лице към предишното. По-хубаво изглежда крайпътното дърво, защото си отива. По-опасен — завоят, защото не го виждаш. Неизвестни камъни, гърбици, трапчини на шосето те дебнат из засада. Това, което иде, те безпокои като нож, опрян в гърба ти. Онова, което е пред тебе, е вече отминало и не можеш да го върнеш. Движението с лице назад е против законите на съзнанието. Причинява замайване. Мисълта иска да се обърне напред към целта, да предваря всичко, да го насочи и хване. А не да го догонва със закъснение, без да може да го задържи и промени.

Невероятен е пътят, когато си гърбом към движението. Насрещният вятър те шиба изотзад, обърква косите ти, развява ги пред очите. Целият си объркан и тласкан наопаки. Гледаш скокливи картини. Зъбери, храсти, покриви, върхове — всичко на скокове се отдалечава от тебе. Твоят хоризонт е обратен: вместо да се отваря и расте пред тебе, той се затваря и намалява. Погледът ти едва след миг е там, където преди миг сам ти си бил. Тогава пътят е устремен не към идния миг, както всеки истински път, а към предидущия. И времето обръща своя ход.

Гледах в хипноза това напредващо назад шосе. Двете пресни дири от гумите летяха, насочени обратно. И прашната пушилка се виеше зад камиона като изхлузена, пепелява змийска кожа, стелеше се по камъни, храсти и треви, които се оттегляха навътре в планините. Аз бягах оттам. А неволно попаднах под инерцията на противоположното движение. И колкото по-неудържим бе в мене стремежът да се махна, толкова по-сляп вътрешен тласък ме блъскаше назад. Не можех да се откача от тия обратно действащи сили. Бях направила някаква грешка, за да обърна наопаки всички посоки на живота си. Но каква? И кога изобщо човек сбърква?

Както седях с гръб към излива на движението, пътят започна с все сила да ме влече назад, назад, право натам, откъдето бягах.

 

 

Най-после останах сама в бараката. Облегнах малкото си огледало върху куфара. Бе така наклонено, че вместо своето лице видях ъгъл от стените и тавана, сковани, от тесни летви с цвят на лешник. Сякаш се намирах във вагон. И вътрешно бях нестабилна, люшкана като във влак, понесъл ме далеч от навиците ми.

Оправих огледалото. Сега прозоречна кръстачка, криво дръвче, зелено утринно небе пробягаха в него. Нагласих себе си според наклона му. Лицето ми измести всичко друго — цялата стая и дръвчето отвън, и небето. И пак не се побра в тясната рамка. Трябваше да се оглеждам на части. Дали от безсънната нощ, прекарана за пръв път в общежитие, или от неизвестния ден пред мене, лицето ми не изглеждаше 18-годишно. Напрегнато, с печат на преждевременна зрелост, то знаеше нещо, което малцина на тая възраст знаят.

Започнах бавно, съсредоточено да се реша. Гъсти, прави коси на дълги струи течаха под раменете ми. Много гребени се бяха счупили в тях. И тоя бе с оредели зъби. Отскачаха кестеняви отблясъци като пчели. Косите бяха моята моминска гордост. Разделих ги на два потока точно през средата на тила си. Оставих гребена в полата си и взех ножица. С лява ръка прихванах половината коса, изопнах я надолу. Тя се превърна в гладък, лъскав лен с канелен цвят. В дясна ръка разтворих и насочих ножицата. Цяла нощ мислено бях упражнявала всяко движение.

За миг ножицата остана във въздуха, заканително разтворена. Свих устни и надделях себе си. С един замах отрязах косите от едната половина. Малко над ухото. Прониза ме рязко, раняващо клюцане. Държах в шепа отрязаните коси вцепенена. Вече нямах моминска гордост. Огледах се внимателно. Ту от лявата, ту от дясната страна. Единият профил все още бе мой, привлекателен, момински. А другият — съвсем чужд, смешен, момчешки. От едната страна все още бе моят свят с ехо от свирене на пиано, майчини съвети, домашна тишина. От другата страна — шум на железа, машини, общежитие, вятър.

Доста се позабавих за втория замах. Но нямаше връщане назад. Стиснах клепачи и започнах ожесточено да режа. Да отрежа името си, миналото, да отрежа пътя към къщи! Тъкмо през ухото ми мина пронизващо клюцане. Косите останаха в шепата ми. Отворих очи, готови за най-страшна гледка. Това не бях аз, а някаква шега със собственото ми лице. Да ме видеше майка ми, нямаше да ме познае. Втренчих се отблизо в огледалото. Помъчих се сама да се приема. Насмешка изтъни устните ми. Отрязан бе единственият ми чар. Доста имаше да го почакам, докато порасте пак. Сега изпъкваше чипият ми нос. Никой вече нямаше да се влюби в мене. Не ми трябваше! Отрязани бяха всички глупави илюзии. Ще порастат ли някога пак? Дадох си дума да не ги оставям, да ги режа изкъсо непрестанно.

Пъхнах косите в найлонова кесия и ги прибрах на дъното на куфара. Когато го отворя и припряно затърся нещо, все да се натъквам на тях и мъка да ме прерязва с ножица. Хвърлих още един изпитлив поглед в огледалото. Никога не бих могла да се примиря с такова лице. Изскочих навън от бараката. Изведнъж се почувствах независима от вятъра. Походката ми се влияеше от прическата, неусетно ставаше отсечена, момчешка. Вървях все по-леко, освободена от себе си.

Така навлязох в своя нов ден. И започнах да забравям коя съм. При добро желание това е възможно. Минаваха цели месеци, без да ми потрябва презимето. Просто Райна бе достатъчно.

 

 

— Онова там женско ли е? — гласът на един родопски старец едвам намери пролука в стената от шумове и стигна до мене.

Мога да си представя как съм изглеждала от земята: на висок железен клон цъфнала шарена забрадка.

— Женско е, дядо, харесва ли ти? — подвикна Рошлю, увиснал като паяк по-долу на съседен стълб.

Задавих се от смях. Бригадирът бай Крум бе впил едноок поглед в отворен свитък чертежи, затиснати с камък върху сандък да не ги отвее вятърът. Желязносивите коси му придаваха още по-голяма строгост. Той вдигна припряно глава от плановете. Помислих, че ще ми се скара, и прехапах смеха си. Но той избягваше да се кара на мене, дори когато заслужавах.

Бригадирът направи знаци на глухонемия Тасим, родопски едряк, който имаше винаги на уста една усмивка като добра дума. Трябва да бъдеш глухоням, за да се усмихваш така. Да не познаваш безкръвното убийство на думите. Да не си имал отравяне от думи, които са по-опасни от отровни гъби. Да не си бягал като подгонена сърна със забита в живо месо стрела на някоя клеветническа дума. Да не си треперил сам да не изтървеш някоя опасна думица. Да не си откривал две лица във всяка дума. Да не познаваш раздвоението между думи и мисли, думи и дела. Наистина, само глухоням може така да се усмихва. Тасим всичко разбираше от поглед. И всичко казваше с усмивка. В отговор на знаците на бригадира започна да връзва с усукано стоманено въже метална дъга за клюна на багера.

— Готвя ви една изненада! — подвикнах на момчетата, сплела нозе като скоби около крайната греда, по която затягах болтове.

— Изненада по поръчка! — обади се Рошлю. Под чорлав перчем до вежди той все пущаше шеги, но сам никога не се засмиваше. Целият някак бе слепен от смешки. Самите му движения, физиономия, тембър на гласа бяха пародийни и предизвикваха смях, на който не се поддаваше единствен той.

Тогава се появи журналистката. Тръгнала на лов с обрамчен фотоапарат и с бележник в ръка, тя търсеше жертва. Взря се нагоре по посока на погледа на стареца. Ако той не бе вдигнал глава към мене, сигур би отминала, без да забележи нещо особено. Пък и аз да не бях се смяла на висок глас!

Тя се приближи към колоните на монтажа. Попадна под кръстосани сенки. Аз с женско далнобойно око първа я открих. Отгоре тютюневите й коси изглеждаха отвеяни сред желязна джунгла. В тоя миг долових, че нещо зрее и непременно ще се случи. Предчувствието в мене е зародиш на всяка преживелица. Просто аз сама предизвиквам случая с това проклето мое предчувствие. Смехът ми се поколеба във въздуха, за миг изгубил равновесие. Изобщо и най-малкото нещо ми се отразява върху смеха.

Не откъсвах очи от нея. Тя заразпитва бригадира, сочейки към мене. Намери кого и кога. Бай Крум тъкмо пращаше монтажни сигнали нагоре: ту обърне длан към небето, сякаш да провери вали ли дъжд, ту сочи с палец към земята, като че е открил заровено имане. Без да поглежда към новодошлата, той й отговори на пресекулки нещо за мене. Навярно:

— Върхолазка наравно с момчетата… Катери се като катерица…

Какво друго би могъл да каже на непознат човек? Тя видимо се заинтересува. Мога да си представя първите й хрумвания:

… Родопската катерица, заглавие… Зареяна в небесата, на раменете й кацнали облаци като гълъби…

Из вестникарските репортажи облаците и гълъбите играят важна роля. Тя разбра, че не може да отклони вниманието на бригадира. Обърна се направо към мене с шепа край устните:

— Какво ви… — Мек алтов глас, отглеждан в стая, потъна, удавен в шумотевицата.

Изкатерих се още по-високо, до самия връх на конструкциите, за да изскоча вън от обсега на гласа й. Нека се покачи при мене, щом й трябвам! Васю, възседнал най-долната греда, стържейки с пила, се клатушкаше, сякаш препускаше стоманен кон. Обърна се в галоп да предаде думите й нагоре към Рошлю:

— Какво ви накара да дойдете тук?

Рошлю прехвърли като топка през рамо нагоре към мене:

— Какъв дявол те накара да дойдеш тук?

— Много важно! — запратих един сърдит удар с чука по железата.

— Много важно-о-о-о! — предаде Рошлю надолу с алармен вик на пожарникар от горяща сграда.

— Нещо много важно! — препредаде Васю с още по-комична неотложност.

Мога да предположа какво е възникнало в нейното творческо въображение.

… Най-важното тласка девойката насам към тоя пущинак — построяване на социализма в Родопите…

Прихнах. Сега не мога да разбера какво толкова ме е разсмивало. Смехът изглежда се предизвиква не отвън, а отвътре. Той е нещо като звуков барометър на човешкото състояние. Щом гледаш с доверие на утрешния си ден, смехът избликва от самите клетки на кръвта. Но колко лесно е да се запуши изворчето на смеха. Една сянка на съмнение. Един подозрителен поглед. Заплаха от една несправедливост. И твоят клокочещ барометър спада. Ти не откриваш така често повод за смях наоколо. Докато един ден започнеш и ти да се чудиш на младите: какво пък толкова може да ги разсмива?

Изведнъж смехът ми замръзна във въздуха. Фотоапаратът й ме взе на прицел. Обърнах се гърбом и скрих лице зад железния ствол. Рошлю вдигна рамене с учудена гримаса. Васю предаде надолу същото вдигане на рамене и недоумяваща гримаса.

Тя ме причака долу след работно време. Останах последна. Дълго се мотах горе, но трябваше най-сетне да сляза. Засмъквах се спираловидно и скочих. Винаги при скок от монтажа усещах твърдото съпротивление на земята. Един тъп удар, пронизващ от пети до слепи очи. Майката земя плясва непослушна дъщеря, загдето се катери непозволено високо.

Едвам се изскубнах от молбите на столичанката. С помощта на бай Крум. Бригадирът винаги се прибираше последен. Навиваше свитъците чертежи, сякаш грижливо сгъваше изминалия ден, за да го отвори утре пак и започне отначало. Той ме сподири със замислен поглед. И я спря с особено натъртен глас:

— Не настоявайте повече!

Чак сега, като прехвърлях всичко в паметта си, забелязах тоя странен поглед и глас. Тогава ги отминах. Бригадирът е знаел всичко за мене! Или е предполагал…

Журналистката се възторгна гласно зад гърба ми:

— Какви скромни хора растат! Ето една безименна героиня!

Тя търсеше съвременния герой, а бе попаднала на мене.

 

 

Тичах, прескачах ями, камъни, купчини пръст, не виждах къде стъпвам. И проклинах наум своя безименен героизъм. Тъкмо позарасла, раната ми отново се разтвори. Да се появи снимката ми във вестник. Впрочем аз никак не държах на това. Но майка ми щеше да се гордее, да показва вестника на роднини и съседи. Те ще ахнат и ще твърдят, че още от малка съм ги смайвала с дарбите си. Съученичките ми ще разгърнат вестника и ще се вкаменят. Гледай, нашата Райна! И от студентските скамейки в София ще завидят на мене, зареяна вдън планините. Цялата страна ще научи, че там нейде има едно момиче върхолаз. Непознати очи ще се учудват на смелостта ми, ще ми се възхищават отдалеч. Може и някое писмо да получа от неизвестен поклонник…

Славата мина съвсем близо покрай мене, просто ме дръпна за ръкава. А аз се изскубнах от нея. Нямах право на слава. И последният землекоп можеше да осъмне в някое утро прочут, но аз трябваше да си остана завинаги в дълбока сянка. Само веднъж да се появи името ми някъде, ще се намери някой със зорка памет…

Изкачих се по отсрещната височина. Гуменките ми се напълниха с пясък. Бързешком ги изтърсих. Там като кошери бяха скупчени двуетажни бараки. Започнах да ги броя, защото нямаше начин да ги различа една от друга. Седма, горен ляв етаж. Почуках на вратата. Зачаках, вслушана в ускорения си пулс. През прозореца надникна умората:

— Една минутка! Ще ми загори…

За да се измъкна от себе си, надзърнах през чуждите стени.

Жена на инженер… Мъченица. Всеки ден пере мръсни ризи, всяка вечер кърпи скъсани ръкави и чорапи, чисти кал от дрехата. И все сама. Уж дошла да бъде заедно с него, да делят неволите. А колко пъти ме е канила да пренощувам с нея, за да не бере страх, като чува пиянски викове отвън. До късно не може да заспи, втренчила поглед в мрака. Къде е той сега? Да не би да се е случило нещо? Защо не си взе връхна дреха? Тия опасни пътища, тия пропасти, тия внезапни бури, тия престъпни типове, надошли отвсякъде. За цял живот се запасила с ревматизъм от влажни, недовършени квартири. Готви, каквото намери, най-често киселец и коприва, набрани от ливадите. Чака мъжа си гладна до късно. Все претопля вечерята. И все не го дочаква. Все сама дъвче хляба и преглъща упреците. И все чисти, чисти тая лепкава кал, тая песъчлива пепел, навличана по дъските от груби обуща.

Късно през нощта той се връща грохнал, изнервен и си изкарва ядовете на нея. Тя е виновна, че планът не се изпълнява. Сдържал се е пред чуждите хора, бил е с тях приветлив. И всичко, набрано до гърлото, изсипва върху жена си. Ризата му залепнала от пот на гърба. Смъква я през глава, сякаш си свлича змийска кожа. А сутрин тръгва пак в изпрана, нова кожа. И щом прекрачи прага, веднага се засмее на всички. Пред тях става самообладан, разговорлив, остроумен. Да й завидиш, че има такъв мъж! А за жена си той пази умората, избухливостта, мълчанието. В малкото свободни часове излива нежността си насаме върху цигулката…

Вратата се отвори. Домакинята доизбърсваше ръце в кърпа. Впих поглед в износеното й лице:

— Е, съгласен ли е?

Горова продължи да бърше вече сухи ръце:

— Няма нищо против, но…

Наведох очи, за да я избавя от неловкостта да срещне погледа ми.

— Без акомпанимент на пиано не може! — каза тя с глас, който сякаш също бе изсушила в кърпата.

Извих глава настрана като от плесница. Погледът ми се удари о високи, голи канари. Блъснат от тях, се хвърли в противоположна страна: стръмни, димящи с прах сипеи. Погледът ми се хлъзна по тях надолу и падна в нозете ми. Кални гуменки, изръфани от камънаци и железа.

— Пиано тук?

Жената най-усърдно продължи да бърше сухи ръце. Тръгнах си. Все по-ядно забързвах надолу. Не може ли да измисли нещо друго? Самата дума бе неуместна, звучеше като подигравка: пиано!

Забуча радиоуредбата:

Защо ме биеш, Хасан ага?

Защо ми трошиш ребрата?

 

 

Пропадна изненадата, която обещах на всички. Сега ония присмехулци жива щяха да ме горят с подигравки. Пресякох шосето пред муцуната на камион, натоварен с арматурно желязо. Няколко слоя прах един връз друг бележеха дългия маршрут, изминат от колата. Познах шкодата на шофьора с прякор Графът, която ме докара за пръв път тук. Колко смешна бях тогава! Идех с пълна торба ентусиазъм: да започна нов живот, да си пробия път, да си създам име, и главното… Изведнъж се хванах, че напоследък забравям главното, за което съм дошла така далеч. А трябваше само за това да мисля, да насочвам всеки свой ден натам.

Шофьорът ми махна с ръка от кабинката. Бе със зачервени и сълзливи очи от пепелта на пътищата, като че дълго бе седял край задимено огнище. До него бе помощникът му Ванчо Черното, побелял от прах. Погледът ми ги пренебрегна. Исках да се съсредоточа върху главната си цел. Но всичко наоколо ме разсейваше. Графът угаси мотора и слезе от колата. Престараваше се да пести гориво, за да спечели съревнованието. Той умееше да гони своята главна цел, без да се пилее. Скоро щеше да я постигне: да стане стохилядник (не на друго, а на километри). А аз все така си оставах — на сто хиляди километра далеч от моята цел.

— Ей, не сме забележителни! — каза шофьорът. Тъмните му вежди и мигли бяха съвсем изрусели от прах. И гласът му ми се стори посивял от прах.

Намерих върху кого да си излея яда.

— Не говоря с тебе, докато не докараш едно пиано!

— Какво?

— Пиано.

— Къде?

— На връх Гръмовец.

— Дадено! При светлото бъдеще на комунизма! — той направи щедър жест към голите хребети, скели, конструкции, купища материали, ровове. Хаос пред сътворението на един свят. Радиоуредбата от гнездото си в дървото запращя на залпове над главите ни:

Защо ме биеш, Хасан ага?

От мойто рамо вода си пил!

Графът направи гримаса, сякаш му просвредлят зъб с бормашина. Викнах му, за да ме чуе:

— Заради тебе се проваля концертът!

— Не виждам музиканти.

— Нали инженер Горов е цигулар?

— Е, тогава всичко е наред!

— Ако ти докараш едно пиано!

— За какъв дявол ти е притрябвало?

— Трябва съпровод на пиано! — настоявах аз, сякаш бях убедена, че наистина трябва.

— На акордеон не може ли?

— Разбираш ти от класическа музика! — и му обърнах гръб.

Той ме догони с един разкрач на дългия си пергел.

— Откъде да ти изкопая пиано?

— Ти си факир, всичко можеш!

Огрях го с една усмивка. Цял се разтопи. Нямало е нужда от много приказки. Направо е трябвало да прибягна към усмивката си. Все забравях, че това ми е най-вярно оръжие. По-рано не съм предполагала какво въздействие може да има една усмивка. Едва тук, сред грубите канари и хора, открих силата й. Струва си да дойдеш толкова далеч за една такава находка в собствените си възможности. Щом се усмихнех, слънце облъчваше сърдитите от умора и несгоди мъже. Само един проклет недостатък имаше тая моя усмивка: станех ли нещо неспокойна, несигурна, и усмивката ми губеше силата си. А аз често бивах неспокойна.

— Стига да река! — но лицето му опровергаваше думите.

Направих се, че му повярвах. И го ослепих с още една усмивка. Не усети как даде дума. Навярно веднага, като се върна в камиона, се е опомнил и разкаял. Пуснах му един бръмбар в главата — пиано. Само тая грижа още не бе имал. Тогава ме осени едно дяволско хрумване. Ще си послужа с усмивката и пред инженера! На мене няма да откаже, както на жена си. Камионът подкара арматурните железа към обекта. Те дрънчаха, определяйки скоростта и наклона.

 

 

Мисълта ми скочи в движение от единия камион в другия. Едва сега се освестих, че бягам. Тръгнах изведнъж, захвърлила мъчнотията да обмислям и вземам решение. Нещо в мене бе винаги в треска като пред заминаване. Дори куфарът ми бе някак нащрек, готов за внезапен път. Но най-малко бях очаквала това да стане тъкмо днес, тъкмо след тая нощ.

Кожата ми бе чувствителна, както никога досега. В това сиво утро носех цялата предишна нощ в себе си като пламтяща болка и като леден ток. Дългоочакваната любовна нощ. Така бях свикнала тя да бъде за мене предстояща, че още не можех да я възприема като изминала. Нямаше нужда да си я спомням, да я премислям. Тя бе неотделима от мене, осезаема като съставна част от клетките ми. А неравният път още повече изостряше усещането на нощта в мене. То бе една нова уязвимост. Думите, казани и премълчани, звучаха в цялото ми същество като вибрация. Всичко минаваше през мене и ме нараняваше.

 

 

Прибирах се вяло със сечива, които вечер повече тежат. Къде да ида? Промеждутъкът между деня и нощта — най-опасното време от денонощието. Денем бях погълната от някаква малка всекидневна цел: да речем, болтове за затягане. Цялото ми същество бе приковано о железата с един болт. И това бе достатъчно, за да пазя равновесие. Денят ми бе устойчив, макар че минаваше по висящи релси. А нощта ми бе напоена със сладък сън, какъвто могат да имат само уморените. Впрочем често ме спохождаше безсъние, но аз му се радвах. Безсъниците правеха нощта ми по-наситена.

Обаче вечерта бе празна. Неопределена по цвят и вкус. В мене се спотайваше нещо, което аз отстранявах с нуждата все да бързам, все да работя, да не остана миг празна — нещо, което само издебваше пролука вечер, за да изпълзи и като смок да ме пие извътре. Защо съм тук? Моите съученички сега четат за изпити в университета. В мансарди с изглед към Витоша витаят формули, научни термини, велики тайни. Моите връстници показват входни карти в Народната библиотека. Влизат на пръсти в читалнята, обгръща ги прилежна тишина…

Писклива момичешка врява ме удари от входа на бараката. Спрях се колебливо на прага. Обхвана ме носталгия по свободно време, по часове, принадлежащи всецяло на мене. Собственото ми време бе експроприирано. Тоя вечен недостиг от мои, лично мои минути! Тук имаше подялба на времето за всички по равно, без да ти се оставя нито миг свободен за еднолично ползване.

Току-що излизах от вибратора на делника и трябваше да се прехвърля в мелницата на общежитието. Още бях заредена с пулса на строежа, а трябваше да се превключа в объркания ритъм на стаята с осем легла. За такъв скок се изисква самообладание.

Обърнах се към възвишението, където стърчеше скелетът на монтажа. Багерът бе забил мачта в облаците. Там, в напрежението, се чувствах по-спокойна. С монтьорския ключ затягах разхлабените гайки в самата себе си. Бързо, неумолимо строежът променя човека и го подчинява на своите закони така, че ти започваш да губиш мярка за действителността вън от строителната площадка. Затова тъй се изненадваш вечер, когато откриеш, че все пак светът съществува със звезди, с тесни общежития, с липса на най-насъщни гласове. В работно време забравяш миналото и бъдещето си, те се сливат в единствения скоклив, задъхан сегашен миг, който гони следващия: повече работа, по-точна работа! Но щом свърши денят, изведнъж изниква миналото ти и въпросът за бъдещето ти. А то значи — безпокойство.

Гледах отдалеч стоманените завитъци на заводския корпус. Там бяха завързани мои мускули и нерви. В началото чувствах с всяка своя клетка, че то не е мой живот. Ръцете ми не можеха да се измият от ръждата. Струваше ми се, че хлябът има вкус на желязо. Но постепенно отвикнах да забелязвам това. Нещо неприсъщо на мене проникна в мене и ми стана втора същност.

Колектив. Толкова изхабена дума, повдига ми се от нея. Но не зная с каква друга да я заменя. Нашата бригада се състоеше от 9 момчета и едно момиче. Нямах нищо общо с тях. Бригадирът бай Крум бе събрал отбор хашлаци. Стар комунист, той имаше макаренковска амбиция да докаже, че и от най-лошия може да излезе свестен човек, стига човешки да се отнасяш с него. И сега Едноокият се гордееше със своя колектив. Само едно не бе съобразил: тъкмо тия хашлаци със сприхаво изражение на лицето и с грапав език като стъргало за картофи си бяха по начало най-свестни. Заслугата на бригадира бе само в това, че се довери на тях и рискува да повери на недодяланите им ръце скъпи машини и отговорна работа. Нека гаргите се чудят как тая бригада, девет хулигана и едно момиче, е все първенец. Чудно би било, ако ония, примерните с пригладените алаброси и рендосан език, биха свършили поне веднъж такава работа, каквато ние свършихме. Момчетата снизходително прощаваха на бригадира наивната му гордост, че той ги е вкарал в пътя. По-скоро те биха вкарали другите в пътя, ако им се дадеше възможност за това.

Агитаторът бай Спиридон би казал: „Колективът й помогна!“ И тая дума „помагам“ не мога да понасям. Толкова е лицемерна, особено нейното приложение. Моята бригада не се опита ни с пръст да ми помогне. И това бе най-добрата помощ. Тъкмо в тъй наречения колектив бях най-после предоставена сама на себе си. А в училище все ме дебнеха да ми помагат да мисля, да чувствам, да разбирам. И тая натраплива помощ във всичко ми пречеше най-много. Убедих се, че и майка ми, стара учителка, с правилата на класическата педагогика не е успяла в най-главното: да ме приучи да се уповавам сама на себе си.

Едва тук, в колектива от хлапаци, се усетих независима. Сама пришпорвах волята си да работя, без някой да ми налага съвети и поучения. Парливите шеги на момчетата бяха подстрекателство за мене. Откривах възникване на непознати свойства в собствения си характер. Реагирах по неочакван за самата мене начин. Събуждаха се други сили в мене, отбити в друга посока. Дори сама се улавях, че понякога постъпвам в разрез със собствения си интерес, забравила своята скрита цел. Да видиш, да не повярваш!

Благовъзпитаните и праволинейните биха се възмутили, но представете си, добро въздействие върху колектива оказваше опакото в характера на момчетата. Жестокият присмех държеше всички нащрек. Изобщо смехът е сериозен стимул. Невралгичен възел бе Горан, димитровградецът. Той бе работил няколко месеца в Димитровград, а сякаш идеше с докторат от Сорбоната. Предизвикателно килнат каскет назад, самочувствието му винаги напомпено до спукване. На лицето му — израз с готово възражение на всяка наша дума и постъпка, независимо от това права или крива, нали е наша, на тия, които не сме били в Димитровград. Рошлю всеки ден изпразваше цял пълнител подигравки срещу него. Горан не му оставаше длъжен. Веднъж стигнаха до бой. Преди още да си изяснят причината, се поддадоха на глупавия момчешки рефлекс за бой. Жилите им изпъкнаха под налягане на някаква свръхярост. Приближиха лица — потъмнели, буреносни, съвсем еднакви в яда, сякаш се отразяваха едно в друго. Тогава пък в мене се събуди глупавият женски рефлекс за вик. Изпищях, колкото ми сила държи. Моят крясък ги сепна и освести. После дълго ми се подиграваха. А сами не виждаха какви смешни бяха, счепкани като петли.

Друго исках да кажа. Горан димитровградецът със своята самонадеяност и наглост наелектризираше цялата бригада. Противопоставяхме му се с мълчалива и упорита работа, с прикрита амбиция. Все бяхме в спор с него — с движения, с хрумвания, със свръхусилия. Доказвахме, че съвсем не сме по-долу от него. А в шегите ни — запенен гняв. От тия непрестанни търкания се получаваше искра, за да пламне огънят. Нищо чудно, че бяхме бригада първенец. Ако бяхме подбрани по калъп все образцови, кротки, благонадеждни, сигур щяхме да бъдем на последно място. Веднъж Горан ни напусна за един месец. Ядовете стихнаха и ако щете вярвайте — работата не спореше. Липсваше ни фитилчето.

Най-странно бе моето положение в бригадата. Единствено момиче. И аз бях едно фитилче. И не с кой знае какво. Просто вбесяваше момчетата това, че се катеря редом с тях по железата, че работя наред с тях. И докато не ме надминат двойно и тройно, не мирясваха. Мъжкото им достойнство бе подхвърлено всеки ден на изпитание. В съприкосновение с такива недодялани момчета по контраст се одялваше моят момичешки нрав. Под кръстосаните влияния на тия независими характери бях попаднала в силово поле, което ме стабилизираше. Сама не можех да се позная. Минавайки през горнилото на колектива, от само себе си се обуздаваше моят свадлив нрав. Може би от злобна нужда да противореча, ставах в противовес на тях сговорчива, търпелива, внимателна — аз, която съм избухлива и заядлива. Сред тия груби обноски внасях тон на примирителност и закачливост. Навярно те скритом очакваха това от едно момиче и аз неволно се поддавах на предположенията им.

Както и да е, сред тях ставах весела. Откровени до безочие, момчетата, без сами да знаят, ме освобождаваха от моята подозрителност и наеженост. Бяха твърде различни от мене, дошли от съвсем друга среда и възпитание. Но при тях забравях страха си, настроената си предпазливост. Те можеха да бъдат безмилостни в присмеха си, несправедливи, но никога зад гърба ми. А направо в лицето. Сигур затова сред тях бивах безгрижна, вътрешно освободена, както никъде другаде. Сама се изненадвах от височините на смеха си там, сред железата.

А в общежитието ставах съвсем друга.

 

 

Самотата ме пресрещна още на прага. Няма по-мъчителна форма на самота от общежитие. Когато си имаш свой собствен кът, затворен със стени, ти го населяваш със себе си и не си сам. Но когато две тесни пътечки от двете страни на леглото те делят от две други легла, от две други дихания, ти губиш мислите си, навиците, спомените. А щом не общуваш със себе си, ти се отдръпваш и от другите. Който не може да се усамоти, не може и да се приобщи. Привикването към общежитие се състои в това да се приучиш да бъдеш сам със себе си в денонощното присъствие на другите. За мене си остана почти невъзможно. Ако някой го е постигнал, нека ми се обади!

Щом влязох, атмосфера на наеженост ме обхвана с пипала на октопод. Почувствах очи отвред, особено очите на Фането. Тия скокливи очи владееха цялата стая, връхлитаха ме от всички ъгли. Аз бивах до дъно изпивана от тяхното лакомо любопитство и проницателност. Трябваше все да се владея, да следя израза на лицето си, тона на гласа си. Не всеки може да издържи такъв строг самоконтрол. На въздушното работно място бях развързана, пусната на свобода. А тук — стегната през ръцете и нозете. Непрекъснато се направлявах. И това ме уморяваше. Почивах си по време на работа. Може би тук най-добре се шлифова характерът. Човек, който не е минал през чистилището на обща барака, не е познал и овладял себе си. Такъв щастливец може сам да си сервира най-неприятни изненади. Само ако си се пекъл на бавния, тлеещ огън на общежитието, можеш да разчиташ на себе си, че няма да се изтървеш от собствените си юзди.

Не мога да се отърва даже в мислите си от тая шаблонна дума колектив. Вбила ми се е като кърлеж в съзнанието от разни речи, доклади, статии, репортажи. Дори в съвременните стихотворения влиза и се римува, разбира се, с „щастлив“. Но какъв бе колективът в общата барака? И досега не ми е ясно. Нямаше обща цел, нито общ интерес, нито общ ритъм. Измисляха разни съревнования, за да ни сплотят: за най-чиста стая, за най-идейно украсена стая, за най-весела и другарска стая. Само моите хитруши не се хващаха на такива въдички. В другите бараки не можеше да се обърнеш от същите портрети, които красяха и клуба, и стола, и площада, от лозунги по стените: „С труд и дружба — към социализъм!“ или „Маймуната е станала човек чрез труд“. Поне в нашата стая по-леко се дишаше. Стените бяха голи. От това въпреки теснотията бе някак по-просторно.

Влязох с лице не за възрастта ми. Заварих вечната суетня. В тая стая все се бързаше занякъде с пожарна скорост: за работа, за събрание, за разходка. Разхвърляни гласове, дрехи, жестове между осем войнишки легла. Вмъкнах се в каменотрошачка. Четирите момичета от нощна смяна тръгваха за обекта. С тях се разминавахме все на прага вечер и сутрин рано. Не можах да ги опозная. За мене те си останаха нощни сенки. Трите от дневна смяна се гласяха припряно за излизане. Развиваха коси, навити в книжки. Оглеждаха се поред в отломка от огледало, облегната на етажерка с няколко книги и рудни кристали. Момичетата бяха дошли на строежа по героични подбуди. От разни техникуми и скорострелни курсове. Лина бе избягала от къщи, за да строи социализъм. Другите също не бяха оставили на прага усмихнати родители. Но освен първата им героична стъпка друга разлика помежду ни не виждах. Еднакво работехме до седми пот.

Получаваше се някакъв хибрид между мене и тях в стаята. Лекомислието им, суетата, кокетството проникваха в мене, а те четяха моите книги, дори учебника ми по биология. Понякога не можех да различа себе си от тях. Без да усетя, тъкмо от тия чужди на мене момичета усвоих някои от най-трайните си навици, които сигур ще ме придружават до края на живота ми. Например тая прилепчива, непоправима привичка да наблюдавам другия, да подслушвам мислите му, да разгатвам пружинката му, просто да се вмъквам в кожата му. А в същите вечерни часове в София моите съученици се занимаваха със сериозна наука. Аз само мечтаех да следвам биология, да направя откритие.

— Я ми вържи кариоката! — Лина кранистката, за да подчертае антрацитните си коси, си връзваше алена кариока. Не можех да понасям гласа й. Някак непоследователен глас. Започне с един тон, за да те заблуди, а после го извърти на съвсем друга гама, според това, как й е изгодно.

Стегнах панделката на тила й. Чудех се как да избягна редовния разпит за Рошлю. Лина бе влюбена в нехайника и ревнуваше от мене. Заставяше ме всяка вечер да й докладвам най-подробно какво е правил, каква шега е пуснал, накъде е погледнал. А докато аз й разправям, тя дебне някоя издайническа струйка в гласа ми, за да потвърди съмненията й. Предпочитам мъжки разговори.

— Боли ме глава! — я предупредих.

— Да не се е случило нещо на монтажа?

Трябваше да я успокоявам, че всички са живи и цели, че никой не е паднал. Тя настояваше да излекува главоболието ми. От такива грижи можеше наистина да ме заболи глава.

— Пак ли ще вардиш бараката? Няма ли за тебе веселба, танци, любов? Поне флирт? — Лина държеше непременно да се заплесна по някого, за да не забелязвам Рошлю. Тя ревнуваше от мене без никакъв повод, сякаш предчувстваше нещо. Жената е жив радар. Тоя неин нагаждащ се глас пилеше нервите ми. Не бе лошо момиче, аз нищо не казвам. Но всяка вечер тренирах търпението си върху нейния глас: — Все с тия панталони! Ще ти заема една рокля за среща, стига да речеш!

— Графът е готов! — подметна Дора арматуристката, минавайки ребром през тесен проход между леглата.

Стана ми по-леко от самите й стъпки. Те бяха спокойни, уравновесени, винаги готови да ти се притекат на помощ. Това момиче бе за мене природно чудо. Ни веднъж за две години в такава тясна стая не се скара с никого, не повиши глас. Закачалката се откъртваше и всичките ни дрехи се сгромолясваха и объркваха, не можеш намери собствената си рокля. Щом ти дотрябва шалчето, вземи си безплатен отпуск, за да го търсиш. Ако имаш късмет, ще го откриеш в нечий ръкав. Електричеството угасваше внезапно и ние се разминавахме с крясъци и блъсканици. Само Дора оставаше спокойна и с това внасяше ред в общия хаос. А може би ние от самото начало поради нужда да има една спокойна между нас за катализатор повярвахме, че тя е най-пригодна за тая цел. И тя стана такава, каквато нашите очи очакваха да бъде. Имах чувството, че сама бе сплела нервите си от арматурно желязо. Как не се мъчех от нея да усвоя навика да се владея. Странно, колко лесно става несъзнателното пипване на привичките. Наложиш ли си обаче съзнателно да добиеш някакъв навик, той ти се изплъзва.

— Ще станеш графиня! — Фането ми направи поклон.

— Оставете ме, изморена съм! — помолих ги предпазливо, за да не събудя колективно негодувание. Излишно бе да ги моля.

Щом живееш в общежитие, трябва да се снабдиш с обща душа, да се включваш мигновено в настроенията на другите, да нямаш отделен свят. Трябва да мислиш и чувстваш групово. А то е коренно различно от единичното мислене и чувстване.

Почука се на прозореца. Надникна жълто лице, недоспало и виновно.

— Под дърво и камък търся ножица! — каза Мирон поетът с прегорял от ракия глас. Той бе редактор на многотиражката „Родопски строител“. Фането пусна ножицата в шепата му:

— Дръж! Да си отрежеш езика!

Всички се бояха от острия му език. Мирон никому не прощаваше. И сега на устните му напря някаква подигравка, но той я преглътна. Все пак му правеха услуга. Тоя човек ми бе симпатичен, не зная защо. Но това не смеех да споделя гласно, нито да проявя. При груповото преживяване най-простото отношение се разпада на толкова варианта, колкото е броят на групата, и после се сумира. Фането не може да прости на Мирон епиграмата, която той съчини за нея, че си сменя занаятите според любовниците. Лина го мрази в аванс, защото и на нея може да скрои някой куплет. А Дора е хладна към него от солидарност. Така с някакво ново събирателно мерило се получава обща резултатна, която е тъкмо обратното: „Тоя човек съвсем не ми е симпатичен!“ И ти си длъжен да приемеш това отношение за свое.

Още не бях овладяла груповото преживяване, затова водех двойно счетоводство: свое и общо. Запазвах своето за себе си, а общото приемах с всички. Но това ме пренатоварваше, казано на монтажен език. Не можех да издържа опъвните сили, които ме разпъваха на противоположни посоки.

В трудовия колектив трябва да бъдеш различен от другите, за да станеш необходим, да имаш оригинално виждане, за да засилиш общия поглед, да си отгледаш своя собствена боя, за да допълниш спектъра. А в общата стая, тъкмо напротив — трябва да се уеднаквиш, да посивиш боята си. Да станеш скачен съд, и то радостен от това, че си скачен съд. Да обобщиш себе си. В бригадата си длъжен да се отличиш. А в стаята — да изтриеш разликата между себе си и другите. Инак си обречен да те горят на тлееща жарава, докато се впепелиш.

За миг мислено отскочих в отвъдната барака при момчетата. Дали пък те са по-добре от нас? Дали са по-малко дребнави? Най-чудноватото бе това, че същата група младежи на монтажа бе една, а в общата стая ставаше съвсем друга. Там имаше обща цел, която ги спояваше, а в бараката теснотията ги отдалечаваше един от друг. Сякаш отреагирваха часовете, проведени в строга дисциплина и труд, с часове на анархия и безсмислено пилеене на енергия. Стъкмяваха си един на друг дяволски номера. Винаги бяха нащрек да не се хванат на въдицата и станат за смях. При такива представи ми бе драго да се върна в стаята на девойките.

Наблюдаваха ме под око. И аз се самонаблюдавах през техния поглед. Налагах си да бъда сдържана, за да ми отвръщат със същото. Това е правилото: постъпвай така, както би желал съседите ти по легло да постъпват. Тук се цени самият човек, какъвто е от една педя разстояние: мирис, навици, отзивчивост. На обекта са по-важни работата, издръжливостта, умът. Там способностите изкупват доста недостатъци. Но в общежитието никой не се интересува от нормата, която си преизпълнил днес, от твоите рационализации, нововъведения. Тук е важно какво си ти за сетивата отблизо — чистоплътност, самообладание, уредност, движения. Важно е и какво си за общата атмосфера — настроения, разбиране, тембър на гласа, тембър на цялото ти същество. Дреболиите тук стават изведнъж значителни, увеличени до непоносимост. Дреболиите, а те се постигат по-трудно, отколкото вдигане на огромни стоманени конструкции.

Замисленото ми лице дразнеше младежкото им безгрижие. Имаха право да искат всичко наоколо да бъде клокочещ смях като тях самите. Дисонанс в общежитие не се търпи. Настъпи буреносно мълчание. Не биваше ни за миг да допущам да ме усетят различна от тях. Това ще ги сплоти срещу мене. Около моята осминка от стаята ще се образува вакуум. За да го предотвратя, трябваше да си наложа откровеност — нещо така трудно за мене.

— Пропадна изненадата, която ви тъкмях с такъв мерак.

Лъхна на разтопяване. В тая тясна стая не можехме да си позволим лукса да имаме дори най-малки тайни една от друга.

Така ръбатият ми характер се оглаждаше на точило.

 

 

Изведнъж като по даден знак извихме глави към вратата. Типичен общежитиен рефлекс. Чукаше се. Лина, още недооблечена, писна с нетърпим глас и се затули зад завеската при закачалките, надзъртайки любопитно оттам да не изпусне нещо. Изненадани бяхме от неканен гост.

Влезе строен млад човек по безръкавна мрежеста фланелка. Изглежда не му бе студено. В стаята стана тясно от плещите му. Носеше в ръка бяла риза.

— Има ли тук някоя гладачка? — тонът му бе самонадеян, сякаш ей сега всички ще се нахвърлим да му гладим ризата.

Момичетата се спогледаха податливи, готови с усмивка да му изпълняват заповедите. Лина, дозакопчавайки новата си блузка, изскочи от скривалището си. Винаги ме дразни тая робска женска психика. Аз, без да продумам, без да го погледна, издърпах ризата от ръката му. Включих ютията в контакта. Бе още топла. Току-що бяха гладили. Масичката бе постлана с бял чаршаф. Опнах ризата, оправих я. Тя бе свежо изпрана на реката. Изсушена върху трева на припек, но не пресушена. Още влажна е била прибрана. Лъхаше на преснота, на вятър, на билки. Бяла без никакъв компромис.

— Вие ли сте я прал? — попитах нехайно.

— Имам ли такъв благонадежден вид? — отвърна той, предизвиквайки погледа ми.

Но аз не го погледнах. Фането заговори с цяло гъвко тяло, както винаги в присъствие на мъж.

— Изпрала я е някоя друга услужливка.

— Доста се е постарала! — намекна Дора.

Той закачливо следеше движенията ми:

— Само да не я ожълтите!

— Тежко̀ на бъдещата ви жена! — каза Лина с нов, измислен оттенък на гласа си.

Без да вдигна поглед към него, важно наплюнчих пръст, църнах го о дъното на ютията, издух бузи с вода от чашата, духнах облак ситни пръски върху ризата, изравних я с лявата ръка, плъзнах ютията след ръката си до сами пръстите.

— Внимавайте да не се опарите! — по гласа му съдех, че ме наблюдава.

Как веднага не съобразих да му отвърна: „Бъдете спокоен, не държа да ми остане белег за спомен от ризата ви!“ Все така със закъснител ми избухват отговорите.

Ръцете ми върху бялата риза изпъкваха. От дълго общуване с железа бяха придобили ръждив цвят. Чак сега ги забелязах. Винаги след работа се миех на реката, търках ги ожесточено с речен, зърнест пясък, но една сянка от ръждата все оставаше. Нямаше как да ги скрия. Масичката се люлееше. Той извади някакъв лист от джоба си, нагъна го на няколко ката и се наведе. Погледнах го с крайчеца на окото си. Цигански врат. Подпря крака на масичката, разклати я предпазливо. Вече не се люшкаше.

— Какво значи мъж да влезе в една къща! — каза Лина с лачен глас.

Притесняваше ме неговият поглед. Гладех най-прилежно. Искаше ми се да остана насаме с ризата му. Както гладех, една нелепа мисъл ми хрумна: „Сякаш галя широките му плещи, дългите ръце, около врата. Ризата е гореща от ютията като от младото му тяло.“ Стори ми се, че и той, както насмешливо ме наблюдаваше, бе прекосен от същата нелепа мисъл, но в мъжки вариант: „Стига да поискам, ръцете й така биха галили раменете ми, шията“…

Стараех се да няма ни една гънка, но без да искам, се получаваха ситни-ситни бръчки като вълни от неуловим вътрешен ветрец. Повтарях и потретях яката, ръкавите. Най-мъчно е рамото при шева, все стават чупки. Изведнъж той каза:

— Опитна сте в мъжките ризи! На баща си ли сте гладила?

Това ме забърка. Баща ми бе носил униформа. Сепнато спрях ютията, едва не изгорих ръкавела. После започнах бързо-бързо да я движа:

— Имам много приятели!

Но той нямаше търпение. Погледна часовника на ръката си. Парна ме една догадка: сигур бърза за среща!

— Не се престаравайте! — грабна ризата изпод ютията и още гореща я надяна през глава.

Останах с празни ръце. Наведох се да туря ютията на пода върху обърната талерка. Издърпах шнура от контакта. Нищо не забравих. Не се обръщах, за да му дам възможност да се облече. А момичетата най-нахално го гледаха.

— Ах, копчето ще падне! — извика той.

Обърнах се. Тогава за пръв път срещнах погледа му. Познавах стажант архитекта отдавна, още преди той да подозира за моето съществование. Отдалеч бях открила енергичната му походка, сякаш винаги срещу силен вятър. Вървеж на човек, който не се бои да не би да направи погрешна стъпка. И тия тъмни, облачно сключени вежди. Мислех, че под тях има черни очи. Удар на изненада. Светъл поглед с една пъстра присмехулна искра. Не харесвах мъж със сини очи.

Тъкмо под яката копчето, увиснало, се люлееше. Поех игла с бял конец от игленика. Преди малко бяха шили, добре, че не са изгубили иглата, както обикновено. От мига, в който той прекрачи прага на стаята, почувствах зависимост от предметите, от най-дребните вещи. За пръв път се сблъсквах с твърдостта, със силата, със съпротивата на нещата. Дърво, плат, метал, собствените ми ръце, всичко мъчно ми се подчиняваше. Влизах в мълчалив, ожесточен спор с всяко нещо. Трябваше да се преборя с материята, която отвред ме обсаждаше и ми туряше клопки. Една игла може да провали цяла среща. Всичко може да увисне на един конец. Едно възелче може да обърка най-хубаво настроение. Първото ми стълкновение с материалния свят. Усетих тиранията на вещите. Започнах несръчно да шия копчето под брадата му. Иглата се раздяна. Дълго плюнчих края на конеца и се мъчих с налучкващи пръсти да вдяна иглата. Той сякаш изпробваше върху мене силата на погледа си.

— Ще ми зашиете ума!

Едва се удържах от усмивка. Изпитах дъха му върху лицето си. Той придръпна с два пръста късата ми коса.

— Не мърдайте, ще ви убода! — го предупредих.

— Кой ви острига така?

Сепнах се. Сега се сблъсквах с косата си. Как ли глупаво изглежда? И наистина го убодох. Той прихна. Присмехулната искра от погледа му отскочи в смеха му.

— Заболя ли ви? — гласът ми придоби твърдост, за да лиши от всякакъв емоционален пълнеж тия думи.

— Още не! — прошепна той двусмислено.

Пуснах това да мине покрай ухото ми. Едва ме дочака да вържа възелче, изопнал шия. Трябваше да се наведа близко, съвсем близко до него, да захапя конеца. Той вдигна ръка през рамото ми като за прегръдка. Не, да види часовника си. Отблизо почувствах, почти докоснах нетърпението му. Скъсах конеца със зъби, прегризах ядно нишката, на която се крепеше мигновената ни близост. Дъхът му се отдалечи. Той вървешком закопча яката. Върху бялата риза още по-ярко изпъкна циганският му врат. Подхвърли ми през рамо:

— Много съм ви задължен!

Останах сред стаята с игла в ръка.

 

 

Момичетата забравиха, че бързат. Започнаха да сплетничат зад гърба му.

— Райне, добре го притъкми за оная!

— За коя? — попитах безсмислено. Досещах се за отговора.

— Ти сякаш не живееш на тая земя!

Заобясняваха ми със скорострелни думи. Гъвкавото тяло на Фането по инерция още подпомагаше говора й, както в негово присъствие.

— Оная мургава красавица като Кармен. Оженила се за стар мъж, за да не работи, да си седи вкъщи, да си лакира ноктите и да му плете разклонени рога!

Спомних си две очи под гъст, смолист блясък на ресниците. Изпитах остро пробождане от игла.

— Какъв скандал стана, забрави ли? — Защищавах се от гласа на Лина, но той напираше с пробивна сила: — Старият инженер Чалъков е луд по младата си жена. Все бягаше в отпуск и без отпуск в София заради нея, колегите му го прикриваха…

Даже търпеливата Дора нямаше търпение.

— А Кармен не иска да чуе за тоя Диарбекир. Как ще дойде по чукарите да си изкърти тънките токчета? Най-после мъжът й насила я доведе за новогодишната вечер.

— Кой знае с какъв скъп подарък я е залъгал! — вметна лукаво Фането. — Помните ли роклята й? Вносна. Фризурата й — черна хризантема. Бе оклюмала при речите и тостовете, но щом почнаха танците, хризантемата разцъфна. Архитектът я покани.

Нищо друго, само гласът на Лина ме дразнеше:

— Кармен заявява още същата вечер на съпруга си, че остава при него да делят несгодите. Старият глупак се разтапя от блаженство. Работниците разправят как се подмладил, на един дъх се катерел с болното си сърце чак до връх Ветровец.

Дора прибави една пропусната подробност:

— Докато архитектът танцуваше с други, забелязахте ли, тя не откъсваше очи от него? Такъв тигър и в София е рядкост, как да не остане в дивия Гръмовец?

Слушах с лице без никакъв израз. Не задавах никакви въпроси.

— Оная страшна буря помните ли? — Лининият глас стана буреносен. — Вечерта като придойде Арда? Инженер Чалъков хуква да спасява булдозера, че водите щяха да го отмъкнат. Тогава мадамата повиква архитекта, защото я било страх сама от светкавиците. Както двамата си приказват на тъмно, мъжът й изтичва до вкъщи да се преоблече, цял прогизнал във вода. До кръста газил в мътната река…

Разбрах какво е да си пеперуда, забучена с игла.

— Може някой доброжелател да му е подметнал! — допусна Фането.

— Нищо подобно! — Лина знаеше всичко от своя поклонник техника. — Всеки мълчи пред стария и се прави, че нищо не забелязва, да не му подлютява раната… Вечерта той стъпвал на пръсти да не разбуди принцесата. По стълбите потекли ручеи от дрехите му. Цял зъзне. Тъкмо да натисне бравата, дочува отвътре млад мъжки глас. И представете си… Постоял, повъртял се отвън на вятъра в залепнали дрехи. И се върнал. На пръсти слязъл по стълбите. Да не ги безпокои! Отишъл мокър-мокреничък да се бори със стихията. Едвам го измъкнали жив от водовъртежа! — Нищо друго. Лининият глас ме пробождаше.

Дора ги подсети, че изпуснаха нещо важно:

— Работниците пратили от реката куриера Османчо да вземе сухи дрехи от къщи, за да се преоблече старият. Представяй си запъхтеният пелтек как е заеквал: „Д-д-дай д-д-дрехи за мъжа си, че е в-в-вир в-в-вода!“ Гостът отвътре го чул. Докато тя вадела дрехи, той излязъл, минал край Османчо и се втурнал към реката да не остане по-назад от мъжете. Даже подал ръка в бързея на стария инженер. Какъв жест.

Накрая Лининият глас се опита да ме утеши със змийско езиче:

— Той не само с тая… Все ги сменя! Сега кой знае с коя…

Цялото гъвко тяло на Фането й възрази:

— Ами кво да прави вечер? При тая скука! Да се самообразова на лунно осветление? И аз ги сменям, докато попадна на истинския!

— Хайде, че закъсняхме!

Трите изскочиха навън. Тичешком оправяха коси и поли. Аз още държах в ръка иглата, с която го убодох.

 

 

Останах сама сред тишина, наситена с напуснали ме гласове и смехове. Из въздуха още се носеше задъхано нетърпение за излизане, за среща. Приближих се към огледалото. Придръпнах с два пръста късата си коса: „Кой ви острига така?“

Нейде из огледалната дълбочина изплува споменът за момичето, което бях по-рано и което никога вече нямаше да бъда. Дълги коси, далечно ехо от свирене на пиано… Озърнах се в опустялата стая. Разхвърлено. Отишли си бяха скокливите стъпки, лудешкият смях. Колкото и непоносимо да е пълно общежитие, още по-непоносимо е, когато се изпразни. Друго е уединението в самостоятелна стая, а съвсем друго в току-що напусната от осем момичета барака. По-тягостна от тая самота не познавам. Осем празни легла зеят. Заобикалят те разпилени дрехи, изхлузени от топлото присъствие. Тишината звънти от отсъстващи гласове. Дори неприятният глас на Лина ми липсваше.

Опитах се да разтребя. Не ме свърташе вътре. Изведнъж погледът ми падна под крака на масичката, който подпря архитектът. Измъкнах нагънатия бял лист, разтворих го и се помъчих да оправя чупките. В полумрака видях някакви чертежи. Дали няма да му трябват? Сигур сега ги търси и не може да си спомни къде ги е загубил.

Изскочих навън. С пълни гърди поех планинския хлад. А тия драскулици може съвсем да не му дотрябват. Вдигнах лице към теменуженото южно небе. Очи в очи заставах със звездната вечер. И просто физически почувствах, че не съм достатъчно красива. Дали да му занеса измачкания лист? Може да ми се надсмее. С тая остригана коса. Нуждата да си хубав е като нуждата да си здрав. Не за чуждите погледи, а за собственото усещане. Иска ти се в тоя удивителен свят да не бъдеш дисонанс, да не бъдеш мътно петно, а един хубав или поне чист тон. Самата материя, жива и мъртва, се подчинява на строги естетични закони. И най-последното цвете е поразително красиво. И най-простият кристал е построен по съвършен модел на симетрия и изящество. А ти да бъдеш грозен. Едва ли има по-мъчително от това чувство на нарушена хармония със света. Носиш го в кожата си като постоянно дразнение, като шарка. Сред гъвкави потоци, ветрове и стебла, сред свежи бои, звезди и лица ти да бъдеш изключение. Липсата на красота събужда инстинкт да я заместиш с нещо друго, за да възстановиш нарушената хармония със света. Особено гнетяща е нуждата да бъдеш хубав напролет, когато се разпуква красотата. А сега във въздуха виснеше една влажна закана за близка пролет.

Мракът пред мене бе кух. Бялата риза се бе стопила като топка сняг, запратена нейде кой знае къде. Имаше ли смисъл да му нося чертежите? Пък и защо ли не го отстраня от мислите си, както всичко, което не влиза в плана ми? Яд ме бе, че той сигур сега си въобразяваше, че аз мисля за него. А пък той не познаваше навика ми да мисля за всяко нещо откъм опакото.

Да допуснем, че е при оная. Аз от един поглед познавах жените какъв тип са в любовта. Смугла красавица, оженена за стар мъж. Представях си каква суматоха от ласки, какво наводнение от излияния би създала. Хубавиците са самоуспокоени и не внимават с огъня. При тях е приспан инстинктът да заменят красотата с нещо друго, по-силно от самата красота, за да възстановят нарушената хармония със света. А може би тъкмо тоя инстинкт създава чудесата в любовта.

Не зная откъде, но точно знаех, че няма нищо по-задушаващо и убийствено от прекалената любов. От такива лепливи прегръдки навярно мъжът се изтръгва с все сила и се хвърля в прохладата на утрото като в целебен вир. Дори споменът за ласките на пиявица е противен. Мъжът го отлепя от съзнанието си, за да го запрати с отврата далеч зад себе си.

Те могат да се срещат само при плътно спуснати пердета и загасена лампа, за да не будят подозрение. Тогава напълно изчезва красотата й, стопена в мрака и несигурността. Остават само нейните думи, лепкаво сладникави, осезаеми. Той целият е като изцапан със сладко от тия нашепнати в ухото му думи. Тя ги е трупала в себе си през цялата си жадна, неживяна младост. Не е могла никому да ги каже. И сега наведнъж гъсти-гъсти ги излива — намерила върху кого, върху младия присмехулник. Той не би могъл да преглътне тоя шербет. Още по-малко да разбере, че това е натрупана любовна жажда в една млада, хубава жена, самоосъдила се на съжителство със стар, нелюбим мъж. Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява. Вместо да й съчувстват, всички презираха младата хубавица. Защо не работи? И най-тежкият труд ще бъде по-лек от лъжата на нейните усмивки.

А колкото и мъчителна да е липсата на красота, сигур триж по-мъчителна е самата красота, ако я имаш. Навярно тя напира от всички пори на кожата, изисква повелително да бъде забелязана, обичана, галена, да не се пропилява ни за миг. Така кратък е срокът на хубостта! И в една открадната нощ младата жена ще иска да изживее наведнъж всичките си прахосани нощи, минали и бъдещи. Прегръдката на архитекта ще й съчувства умозрително. А в себе си той ще я презира, че се е оженила за пари и обществено положение, че се унижава пред него, чуждия и небрежния. Тя ще докосва в мрака това презрение. И сама ще се презира. А той, безгрижен, жесток, безсрамно млад, ще си отиде. За нея споменът от тая нощ, от най-хубавата нощ в живота й, ще бъде като плесница. Нехайникът ще я пропъди от паметта си, ще я отвее като прахулинка напълно от своя път. А за нея той ще си остане всичко, което никога не е имала…

Бих искала да си повярвам. Всекиго бих могла да убедя с тая злобна логика, само себе си — не. Други, тъкмо противоположни представи напираха в мене, пронизваха ме, парливи и по-реални от заобикалящата ме нощ. Но аз с все сила изскубвах от себе си всеки плевел сантименталност. За да съм силна и неуязвима. Сама си създавах емоционална блокада. А все още държах смачкания лист с чертежите и внимавах да не го смачкам повече.

 

 

Пъте неуморен, никога неотдъхващ пъте! Ти си мой най-близък приятел! Когато ми е било най-тежко, винаги съм притичвала до тебе. И ти си ме прегръщал със своя широк вятър, понасял си ме на своя камилски гръб и си вливал в душата ми своите волни мисли. На тебе само съм поверявала болките, съмненията и надеждите си. И ти изневидело, из някой завой, из някой отворен процеп през облаците си хвърлял към мене пълни шепи слънце.

Ти сега свириш в ушите ми своята скитническа мъдрост:

— Гледай напред! Не се озъртай назад! Напред е твоята голяма среща, напред е твоят ден!

И в същото време преобръщаш пластовете в душата ми, вадиш забравени корени, изтръгваш затрупани извори. Ти пущаш на свобода мисълта ми. Тя, като отвързана от въже, се хвърля ту напред, ту назад, пощурява от простора, опиянява се от свежия въздух. Мисълта ми е излязла вън от четирите стени на всекидневието, тласната със свръхскорости, да се носи през времето и пространството.

Пъте, ти си мой довереник! Помогни ми сега да се изскубна от суматохата в мене, да се излекувам от самата себе си. Пъте оздравителен!

 

 

Някой ще си рече: отде такъв вятър в една зелена 20-годишна глава? Простете, аз не съм на 20 години. Аз живея в днешно време. А то значи — предсрочно пълнолетие. Чувствам се поне с един век по-възрастна от майка си. Отдавна съм надживяла тая, която ме е родила и ме счита все още за дете. Аз зная и разбирам повече от нея. Не че съм по-умна. Просто узрях скоростно.

Може би имам развинтена фантазия. Но човек с моето неблагонадеждно име и с моите безсънни нощи прониква до пластове, за които не е предполагал, че съществуват. През тия две години в общежитието придобих един навик. Нощем, когато момичетата заспят, аз от тишината се събуждам. Най-после съм останала сама! Сключа ръце под глава, защото така най-мъчно се заспива. И мисля, мисля. В тъмнината мисълта ми разпъва до пукот черепните ми шевове. Пресявам всичко, минало през ушите и очите ми: всички големи думи, всички малки детайли. В тия тихи часове просто чувам как раста като трева под дъжд. През безсънните нощи човек най-бързо узрява. А щастливците с дълбокия сладък сън си остават за дълго деца.

Аз имам две откраднати години. Направо откраднати! И тъкмо те са най-голямата придобивка в живота ми. През тия две невъзвратими години, пропилени вдън планините, аз узнах толкова, колкото за цяло столетие не се научава в институти и библиотеки. Това преждевременно узряване ми струва родилни болки. Сякаш сама раждам себе си, такава, каквато съм сега — бронирана срещу сантименталности, илюзии и заблуди. Искам да направя един експеримент от собствения си живот: да се опитам да обърна пречките в своя полза, да превърна невъзможното във възможно. Само едно ме спъва: страхът да не бъда човек с погрешна първа стъпка в живота.

Не съжалявам за тия две откраднати години. Душата на човека расте като дърво — годишен кръг след годишен кръг. В мене има два кръга, вклинени между другите като чужди, с рязко различна багра и състав. Може би на тях дължи моето младо дърво своя ръст, гъвкавост и издръжливост. Няма да ме пречупите, ветрове!

 

 

Все пак за нещо съжалявах в тия две откраднати години. Нещо насъщно ми бе отнето. Тая вечер изведнъж съзнах какво ми липсваше тук. Вечер. Просто не съществуваше вечер. Убити бяха едрите южни звезди. Скука като влажна сива мъгла слизаше от върхове и канари, стелеше се по сипеи и долища, забулваше планини, скели, конструкции, просмукваше се в бараки, ватенки, гласове, плакати, лозунги, портрети на ударници по червени табла. Удавяше всичко в усойно и непроходимо сиво. Да си лишеи от очакване на вечерта! В това тръпно очакване се таи най-хубавата усмивка на деня. Всеки, и най-слънчевият ден е като отрязан стрък без цвят, без аромат, щом не обещава една вечер.

На хората не им се прибираше. Доброволно оставаха по-дълго на обекта, за да отхвърлят повече работа. Планът изискваше от тях свръхусилия, а почивката не им гарантираше нищо освен скука. Родопите бяха кът в света с най-дългия работен ден, който нямаше вечер. Работниците се развръщаха от смяна мудно, отпуснато. Нищо не им предстоеше. Къде да идат? Нямаха четири стени за тишина. Защо да се бръснат? Ако имаше събрание, още по-сиво. Навред, където и да идат след работа — скука.

Представих си къде са тая вечер някои мои връстници от строежа. Любовен шахмат за убиване на скуката. Който пръв започне, той определя правилата на играта. Момчетата влагат своята амбиция и изобретателност в нови трикове, печелят евтина слава на остроумци и покорители на женски сърца. Понякога сами попадат в собствения си капан и се увличат. Но увлечението трае колкото пиянство от бутилка коняк. Изтрезняването е придружено с повдигане. Партньор в играта е скуката. Първият дързък ход срещу нея: запознаване с новодошло момиче без чужда намеса. Един въпрос в упор:

— Името ви е Емилия, нали? На лицето ви най-подхожда това име!

Скуката е още съвсем млада, неопитна, дошла от село. Изчервява се до уши, забърква се, не знае какво да отговори на такава наглост. Хлапакът използва недоумението й, за да продължи атаката:

— Не ми казвайте истинското си име! За мене вие сте Емилия!

Скуката, наречена Емилия, гледа глупаво. Харесва й това име като на героиня от роман. Готова е да отстъпи пред такова нахалство само защото поне не е шаблонно, както всичко друго наоколо.

— Къде да отпразнуваме нашето запознанство, Емилия?

След обмисляне отиват, разбира се, в гората. Хлапакът води играта с находчивост и замах, кръглолицата скука му отвръща със сантиментална пошлост. Той запушва пошлостта с целувка, скуката му отвръща с блудкаво разнежване. Той иска да изтрие блудкавия вкус от устните си с думи, с интересни, зашеметителни думи, иска сам да си повярва, да се подведе, да изживее нещо като на филм. Скуката това и чака. Вкопчва се в някое изтървано признание, изтръгва обещание, плаче, заклина, настоява да го хване за цял живот. Тогава кавалерът на скуката се изскубва с все сила от прегръдките й, нагрубява я, унижава я, бяга през глава от нея и се хвърля в други обятия пак на скуката. Играта продължава. Любов от скука — най-скучната форма на скуката.

 

 

Из сенките се отдели силуетът на моя бригадир бай Крум. Имаше права стойка на човек, който цял живот е стоял изправен на нозе, без да се обляга на чужд гръб. Дълго го бях наблюдавала отгоре под всякакъв ъгъл, в най-различен ракурс. Откъдето и да го зърнеш, той работеше красиво, да не му се нагледаш. С ритмични, някак мелодични движения, без спъване и припряност.

Не сте ли забелязали? Самата същност на труда изисква и налага красота. Защо тъкмо тия хармонични, плавни движения даваха и най-добра, най-качествена работа? А ръцете, които работеха с голямо напрежение, но притеснено, без чувство за мярка, с излишни, лутащи се замахвалия, неритмично, неестествено — не постигаха добър резултат? Сякаш красотата на линията на движението се отпечатва върху продукта. Естетиката, изглежда, не е само за украса на живота, тя е негов живец. Законите на красотата проникват до самия корен на нещата. Най-големите пианисти имат най-пестеливи и красиви движения. Бай Крум бе един такъв виртуоз на железата.

Когато очите му се спрат върху тебе, изтръпваш. Едното око — студено, втренчено, остро. А другото — добро, тъжно. Едното бе изкуствено. По време на работа, като удрял с големия чук, отхвръкнала главичката на болт — и право там. Въпреки това той виждаше такива неща, които убягваха от двойния поглед на другите. Дали защото знаеше, че е едноок, та затова с удвоено внимание се взираше в хора и чертежи? И рядко сбъркваше. В единственото му око гореше буден ум, винаги нащрек. То следеше всички ни едновременно. Под зоркия му лъч не вирееха никакви хитрувания, клинчене от работа, клатене на крака във въздуха. То разгатваше и най-сложната плетенка на чертежите. Имах чувството, че това око прозира в мислите ми, в тайната ми. И се боях от него.

Щом залезеше слънцето и работният шум угаснеше, в единственото му око се събираше мрак. Той си тръгваше с бавна, убита походка. Силата на бригадира изтичаше денем заедно с потта из порите на кожата му. Вечер той се превръщаше в самотен човек, който едва се преборва със спомена. Съвсем различен бе на работната площадка и вън от нея. Само правата стойка си запазваше упорито и я носеше като знаме. Разбирах фанатичната му привързаност към професията. Тя му даваше облик на силен човек. Вън от нея той бе един измъчен баща.

Изгубил единствен син. Жена му не могла да понесе удара и го оставила сам в света. Бай Крум носеше самотата с желязна твърдост. Не чакаше като всички с нетърпение куриера Османчо да му донесе писмо. Не пишеше вечер на коляно писмо до вкъщи. Не живееше с надежда за отпуск. Не броеше месеците и дните с копнеж. За него всичко, което му бе останало на тоя свят, бе тежкият труд и той му помагаше да понесе тежестта на загубата. Само едно не можеше да понесе: предсмъртните мъки на сина си. Всяка вечер момчето му наново умираше. В разгара на младост и сила простреляните му гърди жадно искаха да поемат още една, още само една глътка въздух…

Бригадирът търсеше жива душа в тъмнината. Така за няколко мига поне няма да бъде сам и синът му ще престане във въображението му да се задушава. Умишлено позабави стъпки, като почувства човек зад себе си. Сепна се, щом ме позна:

— Нямаш ли си дружка, Райне, че така сама?

Мълчах с ослушваща се предпазливост. Аз дължах всичко на тоя човек. Наливаше в ръцете ми най-трудния занаят в най-трудното за мене време. Бе ми дал доверие на кредит. Ако знаеше коя съм, навярно би проклел себе си. Винаги срещах едноокия му поглед гузно. Той изтърва думи в тъмнината, които не би казал на светло:

— И моето момче бе като тебе! Все не му хваща място нийде, все се топи по нещо, каквото няма на тоя свят.

Сравняваше мене със загиналия си син. Да можеше мракът да ме погълне! А аз мълчах и все едно, че се съгласявах с такова сравнение.

Изведнъж в окото му замъждя странна искра:

— Знаеш… за снаха съм те избрал… Щеше да ти хареса… Следваше медицина. В най-мъчната наука се хвана… Сам си знам как съм го издържал на онова безработно време…

Усетих внезапен студ.

— Тъкмо си взе първите изпити… И без да се обади, поел към балкана…

Аз се свих, очаквайки следващите му думи като плесница.

— Преследвали го цял ден. Обградили го ей по това вечерно време…

Стегна ме примка през шията. Неволно отстъпих назад. Дали той знаеше чия дъщеря съм? Може би се досещаше? Или искаше да ме изпита? Нали бях вписана с трите си имена в списъка на бригадата? Отдръпнах се заднишком и се закачих в някакъв храст. Мъчех се да се отмотая, но още повече се заплитах в бодливите му нокти. Бай Крум се опомни.

— Не се плаши, момиче! Мъка…

Сам потуши острата искра в едното си око. Аз едвам се изскубнах от храста с издраскани ръце. Той гузно се оправдаваше:

— Денем се залиса човек в работа, забрави. Ами вечер? — Гласът му ме успокояваше като малко дете: — Ти поне се радвай, докато си млада! Времето тече, а най-бързо тече, когато си на 20 години! — Все това ни повтаряше и на монтажа. — Да знаеш, какъвто си бил на 20 години, такъв ще бъдеш през целия си живот! — каза той с тежколят глас.

Това бе негов лайтмотив. Тръгна бавно, накъдето го поведат нозете. Пак започваха предсмъртните мъки на 20-годишния му син.

 

 

И аз тръгнах напосоки в тъмнината. Поех си дъх. Току-що бяха снели въжето от врата ми. Край мене — наядени сенки от недовършени сгради. Не изпущах листа с чертежите като кой знае каква архитектурна ценност. Навярно е искал да ги изхвърли и ги е забравил в джоба си. А аз го гонех да му ги предам. Надзърнах през един отворен прозорец в работническо общежитие. Исках час по-скоро да се вмъкна в чужд живот, в чужди тревоги, за да се спася от своите. Още не знаех какво ще кажа на архитекта, ако го открия някъде.

Приземен етаж на дълга барака. Вътре от ъгъл до ъгъл по диагонал бе опнато въже. По него — прострени мокри чорапи, дочени панталони, кръпка до кръпка; фланели, ризи. Нямаше вода да ги изперат, затова ги простираха, поне да съхнат и ветрят. По калните петна на дрехите се познаваше, че това е каналджийска бригада. Цял ден са тънели до кръста във вода, тиня и полумрак. Слънцето само по пладне влиза в дълбоките изкопи. Вечерта им се е струвала като планински връх далечна, непристъпна, примамваща със сушина, топлина и светлина. Завръщали са се в здрача с натежали стъпки от тиня и умора. Сега бяха насядали по леглата, загърнати във войнишки одеяла. На челата им падаха сенки от прострените дрехи като от облаци. Един си кърпеше чорап, друг лепеше отпрана подметка на гумен цървул. Трети пишеше писмо на коляно и плюнчеше дълъг дюлгерски химически молив, навярно взет назаем иззад ухото на някой майстор. Мислено надникнах през рамото му:

„Пази децата. Пази се и ти. Не бери грижа за мене. Аз съм добре със здравето. Изпращам ти с пощенски запис всички надници. На мене не ми трябват пари. Сами си варим боб. Не ядем в стола, че е много далеч от изкопа. Не ме чакай. Няма да се видим, докато не изпълним плана.“

Един по-млад изкопчия сричаше на глас вестник под лампата. Около крушката, провесена на шнур с възел — въртяща се мелница от молци мели, мели беззвучно светлината. Сигур той бе най-грамотният между тях. Край него седяха неколцина и слушаха окумено новините отпреди три дни.

Внезапно електричеството угасна. Всички бараки като подводници се потопиха в мрак. Нейде се чуваха глухи тътнежи, които в тъмното станаха по-отчетливи. Нощна смяна взривяваше канари. Трябваше да се пести ток за мините и за нощните смени на строежа. Това се повтаряше почти всяка вечер. Край на четенето, на новините, на писмото до дома. Един млад глас се провикна шегобийно:

— Мога наизуст да продължа да ви чета вестника: „Нашият живот от ден на ден става все по-прекрасен!“

Отвътре изригна смях. А после стана тихо. В тъмнината неусетно изпълзява скуката като усойница. Донася хапещи мисли. Хората започват наум да изчисляват печалбата. Завист трови глътката им. Другата бригада копае по-мек пласт и изкарва по-висок процент. А на нас се е паднала най-твърдата скала. Бригадирът е виновен, не го бива да се врежда. Аз да бях, съвсем друго щеше да бъде! Нормировчикът не иска да признае висока категория почва. Натискат го отгоре за икономии. Ръцете ни се развинтиха от раменете да къртим коравите канари. И не ни отпущат достатъчно ботуши. Цял ден гизнем във влага. Осигурихме си старините с ревматизъм…

Потъват в тежък размисъл. Всеки оставил някого: жена сама да се оправя с къща, деца и работа на полето. Майка да го мисли и да охка от болести. По-малки братя и сестри на издръжка от него, да учат и станат хора. Роднини и съселяни да работят в текезесето за няколко стотинки на трудоден и да го проклинат, че ги е оставил сами да се блъскат… Сънищата на каналджиите заглъбват в черни, дълбоки изкопи.

 

 

Извадих натежал поглед от тъмния прозорец. Къде да ида? Не зная какво ме бе прихванало. Тръгнах нагоре към хълма, където бяха временните жилища на инженерите и техниците. Все още стисках смачкания лист с неговите чертежи. Всичко бе удавено в мрак. Луната — единствено светло отверстие, извеждаше от тъмнината на нощта нанякъде, кой знае накъде. Нозете ми по памет налучкваха пътечките. Изведнъж усетих, помирисах, чух как нейде съвсем близо шуми дървото, под което ще спрем двама и той ще ме целуне. Озърнах се. Всяко едно от околните дървета можеше да бъде нашето. Чакаше ни. Но къде бе той сега? Започвах да се презирам за тия натрапливи мисли. Аз затъвах в скуката като в тресавище. Все по-дълбоко. Надзърнах през друг прозорец, дано се вкопча в нещо да изплувам.

Мъждукаше свещ. Около хилавото пламъче — вихрушка мушици. Четирима млади мъже седяха в каре край гола маса. Играеха на карти. Интелигентни, смръщени лица. Свирепо захапани цигари. Инженери. Архитектът не бе с тях. Къде се губеше вечерта му? В тоя мрак пред кого светеше бялата риза? Аз бях я изгладила и имах някакво право над нея. Пък и трябваше да му предам смачкания лист, от който може би зависеше работата му. Но не смеех да прекъсна играта да ги попитам за него. Навярно знаеха къде е.

До късно след полунощ картоиграчите се мъчат с удряне на картите по масата да убият скуката, шибат я злобно, пляскат я отвисоко, стискат я в потни, жълти от тютюна пръсти, после я прехвърлят ситно-ситно с тестето карти, раздават я по равно на всекиго в карето. И пак започват един след друг в ускоряващ се ритъм, с ожесточаващо се настървение да я хвърлят на голата маса, да я убиват с висок замах на ръката отгоре-надолу, да я секат, да я съсичат внезапно с туза.

А в пазвата пропълзява змийче. Тая вечер далеч там, отвъд веригите на планините, в града елегантно облечени хора, изкъпани, свежо избръснати, отиват на театър. Слушат в концертни зали музика. Избират си меню в луксозни ресторанти. Вървят с чисти, лъснати обувки по тротоар, не сънувал кал до коляно, осветен с луминесцентни луни. Бързат за среща, танцуват, говорят нежни думи с тих, шепнещ дъх, любят… Змийчето захапва живо месо. Тогава ръцете с още по-голямо настървение започват да хвърлят картите на голата маса, да шибат скуката, да я секат с рязък замах отгоре надолу, отгоре надолу…

— Да сте виждали случайно архитект Влад Радев? — мислено ги запитах с непринуден делови глас. Представих си как вдигат глави сепнато, ръцете им се вцепеняват във въздуха, картите увисват в полет. Гледат ме недоумяващи.

— Архитект Влад Радев? Непременно той? Някой от нас не може ли да го замени? — представях си как насмешливо ме разглеждат.

— Трябва да му предам едни чертежи! — казвам аз сухо и убедено.

— Дайте, ние ще му ги предадем! — изпитливо предлагат те.

Трябва да измисля нещо, за да не оставя в ръцете им непонятните чертежи. Я по-добре да не ги питам нищо! Само ще им дам материал за заядливи закачки:

— Търси те мадоната на 20-ти век с панталон и остригана коса!

Той ще ги смери с присмехулен поглед, който го брани от всякакви подпитвания. Веднага ще разбере коя е била. И никак няма да се учуди. Навярно си въобразява, че сега въздишам по него…

Стоях безмълвна вън в мрака. Сенките на четиримата, великански, надвесени от тавана и стените, се люлееха с пламъчето на свещта, замахваха настръхнали и стоварваха удар след удар отгоре надолу, от тавана до пода, върху това сиво чудовище — скуката. Отсекат с размах една глава, а на нейно място поникват две нови. Пак замахват, пак секат. И тая сеч на хидрата продължава понякога до разсъмване. Не си разменят дума. Чува се само шибането на картите по голата маса като монотонна войнишка маршировка…

 

 

Оставих сенките на картоиграчите. Спуснах се към отвъдния скат, където бяха младежките общежития. Още по-неотложно търсех, без да зная кого и за какво. Приближих се към полуотворения прозорец. Погледът ми се прикова. Полукръг от мъждукащи светли точки. Цигарите в мрака съзаклятничеха. Приглушен смях на момичета и момчета. Неговата цигара не би блещукала в такава компания.

Джобно фенерче освети на пода празна бутилка. Една ръка завъртя бутилката. Светлината на фенерчето започна да кръжи като бяла мишка, догонвайки бутилката. Полека-лека шишето забави въртежа си, спря. Натам, накъдето бе обърнат отворът му, се насочи бялата мишка на светлинката на фенерчето. Започна да лази нагоре, нагоре. От мрака изникнаха: паяжинно-прозрачни чорапи, светла рокля, силен грим, коси а-ла-Вещицата. Момичето ми бе познато, но не можех да се сетя откъде?

Задавени подвиквания. Фенерчето угасна, сякаш бялата мишка се скри в незнайна дупка на пода. Светлата рокля се всмука от мрака. Шепнешком запяха някакъв шлагер. В такта се полюшкваха святкащите цигари, все по-бързо, все по-бързо. Внезапно с копринено шумолене изхвръкна от стаята голяма нощна пеперуда и кацна пред нозете ми. Светлата рокля! След нея — един по един паяжинните чорапи. Отвътре долових потиснат смях. В първия миг недоумявах. После изведнъж се досетих какво става там. Втурнах се през сенки и лунни ножове по стръмнините.

Най-младите, бягайки от тая брадата скука, изпреварват младостта и сами стават брадати. Още юноши, бързат да познаят всички тайни на възрастните. А когато остареят, навярно ще поискат да познаят всички трепети на юношите, но ще бъде късно. Сега се събират скришно. Захлопват вратата отвътре с резето, превъртат ключа да не се промъкне скуката с наставления и забрани. Измислят разни игри да я надхитрят и надлъжат. Едно момиче бърза да смъкне скуката от себе си с роклята, стъпква я на мръсния под с боси, още детски нозе. И от едно легло се прехвърля в друго, да избяга от едни груби прегръдки и да налети на други, още по-груби. А в тъмното спарено помещение ги стяга за гърлото най-лепкавата и противна скука на света, която вирее само в легло без любов. Няма вече тайна за тях, няма трепет. Преди да са познали огъня, познават охлаждането. Изведнъж всичко е познато, разкрито, развенчано, вкусено. Те са равни по опит на изхабени възрастни. Сърцата им са вече плешиви. Отвращение и скука. Цигарите не помагат, а сгъстяват горчивия вкус в устата.

Накрая ще изблъскат момичето голо навън да си търси роклята и чорапите из трънаците, ще го изритат в нощта — да изхвърлят скуката, да я унижат, да й отмъстят. И цял живот да отбягват спомена за младините си.

 

 

Издалеч в мрака мъждукаше светлинка. Затичах се към нея. Без пътека слязох по сипея. Гуменките ми пак се напълниха с пясък. Чак като се приближих до светлината, усетих, че ми убиват. Светеше кръчмата. И на това се зарадвах. Наведох се да изтърся обувките. В една ръка пазех листа с чертежите. Тежки стъпки се зададоха.

Графът се прибираше. По вървежа му прочетох как го боли от преумора цялата дълга снага, проседяла сгъната на кравай с часове зад волана. Пред него се изпречи подкрепителен пункт. Отвътре клокочеше гъста мъжка глъчка. Стъпката му се подвоуми. Но умората го тласна да върви да спи. Умората изобщо бе важен стимул за добрите нрави. Той си тръгна към шофьорската база край реката. Там мракът бе най-плътен. Изведнъж тъмнината го блъсна назад към единствената светлинка — в кръчмата. Аз с обърната в ръка гуменка и вдигнат крак го проследих с поглед. Графът влезе в подкрепителния пункт със стъпка на стопанин в свой дом. При отваряне на вратата отвътре избухна залп от дим и шум. Приближих на куц крак. Прозорецът бе със счупено стъкло. Навярно при някакъв пиянски побой го бяха строшили. Работници се трупаха пред тезгяха, пиеха направо от бутилки поради липса на чаши. На една маса бяха насядали техници и инженери. Бялата риза не бе там, разбира се. Нелепо би било да съм я гладила така старателно за кръчмата. А закъде?

Главите се обърнаха при изскърцване на вратата. Само една глава с железносиви коси остана наведена надолу. Бригадирът бай Крум се бе вглъбил в себе си, усамотен на една маса в ъгъла пред шише лимонада, и нищо не чуваше. Някои се провикнаха:

— О, Графе! Как е?

— Земята се върти и ние се возим безплатно! — поздрави той със своя лайтмотив. Изведнъж се оживи като риба, хвърлена от сушата отново в морето.

На една маса седеше Мирон, поетът редактор на многотиражката. Момъкът бе слаб, с щръкнали лопатки на гърба, сякаш с недорасли крила. По неговото лице тегнеше сянката на скуката. Той извика със своя прегорял от ракия глас:

— Залп в чест на Графа! — и с удар на дланта о дъното на една бутилка се опита да отпуши тапата, но не успя. Графът пое покровителствено бутилката и с един замах запрати тапата до тавана. Изгърмя. Последваха нови изстрели. Бай Крум се стресна и вдигна глава. Погледът му идеше някъде много издалеч, пълен с ужас. Навярно му се е сторило, че пак разстрелват сина му.

Шишета с пяна около шиите се зачукаха весело. Цял празник. Шофьорът ударник черпеше с шампанско. Не е лесно да се поддържа графска титла дори когато е прякор. Мирон надигна бутилката. Всички мълчаливо уважаваха поета и се бояха от езика му. Остроумие искреше в присвитите ъгли на очите му. Шегите и епиграмите му бяха твърде солени и от първо чуване се запомняха за цял живот. Всеки ден между работниците плъзваше някоя нова негова смешка. Евтим Свраката ги записваше в джобно тефтерче. И сега той седеше на съседната маса, без да пропусне ни една дума от устата на Мирон. Птичето му лице бе изострено, превърнато в човка — да клъвне нещо. Говореше се, че бил доносник. Порази ме изразът на това птиче лице. То бе съвсем различно от всички други лица, които ми се мярнаха тая вечер. Единствено то не скучаеше. Страшно ми стана от това лице, сякаш бе лишено от най-човечното. Предупреждаваха Мирон да се пази от него, но поетът казваше великодушно:

— Оставете го! Нека слухти и записва! Ако остане на мене, какъвто съм разпилян… Той се грижи за моето безсмъртие!

Когато на събрание Мирон изричаше някоя остра реплика, агитаторът бай Спиридон винаги се озърташе към парторга да види може ли да се засмее или не. Ако парторгът се смееше, той със закъснител започваше да се престарава в смеха, което правеше ефекта от шегите на Мирон по-силен. Поетът бе пиян, както почти всяка вечер. Думите му се олюляваха и сякаш отдалеч лъхаха на спирт. Но дори в тоя момент ми бе симпатичен не групово, а лично за мене. Защо, не зная. Стоях отвън под навеса на тъмнината и мислех.

… Вестниците не пристигат навреме. Писмата закъсняват, ако изобщо не се изгубят. А книгите в библиотеката са все агитационни и почти никой не ги чете. Само един е винаги на своя пост срещу скуката, само за един няма лоши пътища, непреодолими пречки, липса на камиони и бензин. Неуморният вездесъщ Винпром. Първата продоволствена барака, преди още да се осигури водата, хлябът и фасулът, бе подкрепителен пункт. Вътре по рафтовете — цял арсенал блестящи бутилки, всички видове коняци, ликьори, вишновки, вермути, сливовици, мастики, ракии, вина отлежали, шампанско. Вода за пиене нямаше, но алкохол — море. Как тия тънкошии стъкленици пристигаха здрави и читави в най-затънтения планински край, където тухлите идеха натрошени, талпите спукани, железата изкривени? Бутилките сякаш имаха криле, изпреварваха всичко друго. И никога тук рафтовете не оставаха празни, както полиците на складовете за дрехи, ботуши, одеяла. Ударникът се прибира в мрака с издут джоб от надници и наднормено. Толкова пари в живота си не е виждал. Бие си главата какво да ги прави. В тоя миг подкрепителният пункт тъкмо на пътя му се притичва на помощ и го подкрепя в затруднението. Надигат се тогава бутилките като гранати, запратени срещу скуката. Една не улучва, втора, трета… Сякаш някакъв огромен сив танк се приближава към хората и те изпразват бутилки срещу него, да го хвърлят във въздуха, че инак ще ги премаже… Понасят се песни и викове да сплашат скуката, да я прогонят вдън родопските дебри. Но сива, натежала като олово, тя не се отдръпва, а се спуща от върхове и стръмнини, засяда в клисурите, в калта, в пазвите под ватениците. Тогава се сбиват, удрят бясно с юмруци по скуката, а техните меса посиняват. Хвърлят запалени главни по скуката като по глутница сиви вълци в мъглата, а техните бараки се подпалват…

Отдръпнах се по-настрана от прозореца. Имах вроден ужас от пияници, бягах от тях като от чумави. Графът устрои бурно веселие. Хвърлих още един поглед назад. На дълга маса се валяха изпразнени бутилки. Той ги строи в две редици. Грабна вилица и нож, започна да удря с тях по шишетата и запя някаква сега импровизирана мелодия с несвой глас:

— Ето ти концерт на пиано, пи-а-ано, пи-а-а-ано!

В замъгления му мозък още се въртеше моята молба. Всички запригласяха. Олюля се мъжки хор като ехтяща от пристъпи на буен вятър гора:

— Ето ти концерт на пи-я-я-но, пи-я-я-но, пи-и-и-ия-я-но!

Графът с вродена артистичност звънтеше по бутилките с ножа и вилицата, удряше ги поред и без ред, изтръгваше звуци от различните стъкленици, нижеше цяла хроматична гама. Изведнъж някой блъсна шишетата. Те се пръснаха с пронизително дрънчене. Застлаха пода със стъклени черепки. Търкаляха се и се зъбеха остри, заканителни.

— Пианото! Счупихте ми пианото! — Графът побагровя от бяс.

Нозе на сборичкани мъже започнаха да тъпчат бутилковите трошляци. Проглуши ме стържещ шум от сгазени стъкла. Дръпнах се под защитата на сенките. Едва се справих с връзките на гуменките. Светлината бе насечена от силуети на едри вкопчани тела, юмруци, ритници. Мъжете, които хванаха Графа, се мятаха насам-натам, сякаш се мъчеха да задържат някакъв дух, изскочил от бутилката, а той ги поваля, изскубва се още по-разлютен и за нищо в света не иска да бъде запушен с тапа в шише. Побягнах, гонена от крясъците им. Крехки звезди, нащърбен месец — всичко бе сгазено и натрошено под нозете на пияниците.

 

 

Неволно вдигнах поглед от камиона към небето. Облаците прииждаха, натоварени с есен. Слънцето бе заключено зад двойни врати от облаци. Пъте, не спирай! Когато се движа по тебе, аз някак се измъквам изпод висящия таван от кондензирана сивота. Ако се спра, тогава облаците ще надвиснат над самата ми глава, ще потискат плещите ми, ще ме смазват. А моето непрестанно движение по открития път е едно пренебрежение към облачната закана. Имам чувството, че с всеки миг, с всеки километър се отдалечавам, отърсвам, обелвам от облаците. Някъде напред ме чака прозорец синева. Облачните стада са мудни и не могат да ме настигнат. Само оня, който стои и тъпче на едно място, е угнетяван от тях.

Бягах от облаците.

 

 

Връщах се направо през мостчето на реката. Идеше ми да захвърля листа с чертежите. Никому не трябваха, а най-малко на мене. И все пак ги задържах, сама не зная за какво. Пресякох възвишението покрай семейните инженерски жилища. В планината мракът има най-голяма плътност. На места го копаех стъпка по стъпка, за да мина. Нашите очи са приспособени така, че да свикват с тъмнината. Неочаквано до слуха ми стигна странен звук. Една тънка лунна игла прониза тишината. Заковах се на място. Сърцето ми спря да бие, за да не ми пречи да чуя.

В умълчаната планинска нощ се лееше Анданте от Осма соната на Моцарт. Инженер Горов свиреше на цигулка насаме в стаята си. Дъсчените стени свободно пропущаха тая нежна, неправдоподобна тема. Мъжът имаше отлична школовка и поддържаше техниката си. Аз от малка бях отрасла с музика. Но това ми бе сякаш първа среща с Моцарт. Вятър, скали, треви — всичко притаило дъх. Под ръката на цигуларя звукът се превръщаше в светлинно трептене. И тая пееща светлина минаваше през мене и ме правеше прозрачна. Плътният планински мрак бе облъчен с нежност. Цялата непрогледна нощ до самото си черно дъно бе озарена от тия бистри, светещи звуци.

Изпитах страх, граничещ до ужас, че мелодията тече, изнизва се през мене и си отива. Не можех да я задържа. Приближаваше се към края. Още миг. Още един последен звуков лъч. И угасна.

Тръгнах си бавно, предпазливо. Внимавах да не разплискам пеещата светлина, която ме пълнеше като чаша до ръба. Изпитвах едва поносима болка от преживения трепет. Цяла бях преляна догоре и в същото време една огромна празнина се бе отворила в мене. Почувствах самотата си чрез музиката. И самотата на всички ония, които бяха лишени от музика, а с една смътна тревога усещаха в тая вечер присъствието на скуката. И лицето на Евтим Свраката, доносника, което не познаваше скуката…

 

 

Лъхна ме дъх на спарени гуменки. Бях си „у дома“. Стаята бе празна. Момичетата още не бяха се прибрали. Къде ли развяваха полите и смеховете си? Щяха да се върнат към полунощ притихнали, изиграни от вечерта, с клюмнали букли. Щяха да смъкнат обидени рокли и да ги захвърлят заедно със спомена за една разходка, от която са очаквали нещо, нещо и те не знаят какво…

Приготвих се за спане в тъмното. Автоматично оправих леглото си. Пъхнах под възглавницата смачкания лист с чертежите. Може пък да му дотрябват. Седнах под одеялото. Никак не ми се спеше. Изведнъж закопнях за един мой стар забравен навик: да прочета няколко стихотворения, преди да заспя. На етажерката имаше една стихосбирка — Яворов. Тая вечер ми се прииска да прочета стихове от моето време. Сегашните поети крещяха сякаш читателят отстои на километри разстояние от тях и е при това глух. А аз, работничка, за която те казваха, че пишат, можех да ги чета само вечер в леглото, открадвайки от съня си. След шумотевицата на строежа никак не е здравословно и вечер в постелята да ти гърмят в ухото такива тъпани:

Забивай твърда стъпка, грохотна епохо!

Сърцето ми е твой стоманен барабан!

Сетих се, че имах в една тетрадка преписани грапавите куплети на нашия поет Мирон Ковачев. Не знаех може ли това да се нарече поезия, но ми бяха интересни. Малко ме дразнеха. Създаваха в мене някакво безпокойство. Запалих дебела восъчна свещ до кревата си. Отворих тетрадката. По-рано имах красив, нанизан като на конец почерк, но откак съм тук, почеркът ми се освободи. Майка ми пишеше, че не може да познае мои ли са писмата, или ги е писал някой друг. Толкова ли се бе променил характерът ми?

Мирон бе сложил заглавие на своите произведения „Отхвърлени стихове“, защото му ги бяха върнали от литературните списания. Той дори се гордееше с това, че не е признат и печатан поет. Подзаглавие: „Стихове без вътрешен редактор“. Мнозина си ги преписваха, без да ги разбират, само от любопитство към забраненото.

На момичетата от строежа

Мои мили момичета,

които приличате на момчета.

Искам да обеля черупката ви от ватенки,

за да видя плода на гръдта ви.

 

Искам да снема кората ви от мазоли,

за да ме погали дланта ви.

Искам да съблека загара ви,

за да докосна нежността.

Мои мили момичета,

които приличате на момчета.

Строежът ви отнема моминството

като жаден мъж.

Светец

Не виждате ли моя ореол?

Тая заран се събудих светец.

Снощи съм легнал до едно момиче

и не съм го докоснал.

Снощи съм заспал до едно момиче

и не съм го сънувал.

Така съм бил уморен.

Скука

Всяко време си влачи скуката

както комета — свойта опашка.

Ние унищожихме скуката

на всички минали векове,

И с упорит труд,

и с организиран замах,

и с научен подход,

и с поетично вдъхновение,

и с масов ентусиазъм

създадохме своя скука.

Стиховете на Мирон неусетно ме въведоха в съня. Всички болки омекнаха. И все пак през забравата на съня аз чувствах боязън от утрото, от пробуждането. Нещо обезпокоително ме очакваше. Но какво? Дали навън се носеше подранил, тревожещ намек за близка пролет или по-скоро вътре в мене, в кръвта ми? А може би смачканият лист под възглавницата ми прошумоляваше, когато се обръщах. Сънят ми бе временно отдалечаване от заплахата на утрото.

 

 

Събудих се по-рано от обикновено. Не успях да си догледам съня. Страхът да не закъснея бе мой вътрешен, винаги навит будилник. Но сега бе нещо друго. Някаква по-ранобудна тревога. Потърсих със затворени очи къде се намирам. Тогава вникнах в шума. И се сетих. Пъхтеше кранът на чешмата зад чамовата стена. Вечер нарочно го оставяхме отворен, за да не проспим рано сутрин водата. Отскоро бе пусната по бараките, само колкото да измие съня от лицата и да пресекне внезапно, оставяйки насапунисани шии и подлютени очи. Всяка заран в 6 часа кранът хъркаше и свиреше със сух гръклян, докато струята от помпата се изкачи до дъсченото селище на върха. За нас това бе точно време.

Навлизах в деня, без да отварям очи, като се мъчех да си догледам съня. Бе много напрегнат, но какъв точно, мигновено бях забравила. Затърсих го по вътрешната страна на клепачите си. А там — черна бездна, ако можеш, намери нещо изтървано. От току-що осезаемия, още топъл сън — ни следа. Не можех поне отчасти да го възстановя. Изпуснала го бях при внезапния скок към деня. Пак задрямах. И неусетно попаднах по пресните дири на съня си.

Друг избор нямах. Или да бягам нагоре по стръмнината, или да скоча в пропастта. Стъпките ме гонеха бързи, все по-бързи. Ехото от тях се задъхваше. Силни, неуморни стъпки без лице и глас в пространството. Не знаех какво искат от мене, защо ме преследват. Безлюдна местност. Кладенец от сиви сипеи. Да викам, кой ще ме чуе? Кой ще ми протегне ръка? Уж имаше пътека, а вече няма. С последни сили се катеря нагоре. Нозете ми затъват в ронлив сипей и се хлъзгат назад неудържимо. Колкото повече се напрягам да тичам, толкова по-стремглаво сипеят ме повлича надолу. Стъпките вече хвърлят сянка към мене. Сърцето ми удря като камък, запокитен по урвата. Педя по педя вбивам натежали нозе в рукнал пясък и се плъзгам назад. Крачка нагоре, хлъзгане надолу. Но не смея да се обърна. Ехото вече пъхти в тила ми, ускорява дъх. Стъпките ме догонват, още миг…

И се събудих. С последни сили скочих в деня. В ушите ми нахлу същият шум. Стъпките продължаваха да ме преследват от съня в действителността. А то се задъхваше кранът. Сега исках да избягам и от деня, да го отдалеча поне. Отблъсквах натрапливата мисъл, че трябва да ставам, да бързам за работа. Всяка заран така отлагах ставането с минути, със секунди. Но нямаше къде да избягам. Не смеех да мисля за майка си, чувствах вина. А сантименталните мечтания пропъждах далеч от себе си. Остана ми шумът от чешмата. Все пак той бе по-весел от всичко. Радваха ме тия сухи въздишки на крана дори когато ме изтръгваха от най-хубав сън. С продължителна жажда по голите стръмнища си бях заплатила вкуса на водата за цял живот. Знаех какво е да се миеш в зимно утро със сняг. Да чакаш по цели часове затънтен горски чучур да напълни сълза по сълза твоята стомна. Да пиеш в жега от ръждиви варели топла като чай вода с метален дъх, донесена отдалече в открити камиони под слънцето. Поне сладостта на водата вече никой не можеше да ми отнеме. Протегнах се под шумните закани на крана. Само който знае цената на водата, може да разбере и всичко друго на тоя свят.

Прозорецът ме замеряше с първи слънчеви стрели и викаше настойчиво погледа ми да му обещае ясен ден. Но аз смътно долавях през веселите модулации на крана един глух звън на тревога. Вслушах се в себе си. Дали сънят ми още ме преследваше с тягостно ехо? Не за пръв път сънувах такава гонитба. Това е стандартният сън на уморените: все ги гони нещо, все тичат, все крачките им затъват в пясък. Не това. Бе нещо друго. По-внимателно се подслушах. Тревогата идеше не от нощта, а от деня. Предупредителен звън в самата мене. Пада капка и отеква в затънтени кухини на съзнанието. Някаква утайка от предишния ден. Навярно съм говорила повече от нужното. Може би някоя изтървана дума със закъснител ми размъти утрото. По стръмнините не кракът ми се бе подхлъзвал, а езикът. Трябваше да открия причината на тоя смут. Инак цял ден щях да бъда като облечена в бодлива фланелка. Имах на разположение две-три секунди, докато водата от крана се накани да шибне.

Трескаво прерових предишния си ден. Вадех образи, които се бяха натрупали, преплели, омотали един в друг: тъжната искра в единственото око на бригадира бай Крум под нозете на сбилите се мъже в кръчмата. Бистрият цигулков мотив на Моцарт изпод пиянската, олюляваща се песен на Графа. Калните петна по прострените дрехи на каналджиите върху бялата риза. Разиграните, падащи карти по багера, забил мачта в облаците. Светлата рокля на момичето (откъде го познавах?), усукана с кърпата, в която жената на инженера бършеше сухи ръце. Шумът от железата и звънкият смях на момичетата. Смолистият гъст блясък в ресниците на младата красавица и внезапното угасване на електричеството. Стиховете на Мирон и птичето лице на Евтим Свраката, доносника, което не познаваше скуката…

 

 

Бликна вода от чешмата зад чамовата стена. Звънна о дъното на стомна, подложена с гърло точно под крана на мивката, за да не се пролее ни една капка. Самият шум на струята бе свеж, прохладен, бистър. Сякаш денят нахлу с тая текуща вода. Тече… Времето тече! Ето какво търсех. Ето изворчето на тревогата. То бе потънало нейде в съзнанието. Дирех го със затворени очи в себе си. А там, на вътрешната страна на клепачите — гъмжило от образи, мисли, проблясъци. Сам никога не можеш да откриеш, каквото дириш. Трябва нещо отвън да ти подскаже. Водната струя шибна и удари в паметта ми тъкмо това, което търсех.

— Времето тече! — каза бай Крум снощи. — А най-бързо тече, когато си на 20 години! — бе по-скоро въздишка, отколкото мисъл.

Колко пъти бях слушала това от неговия тежколят глас. А чак сега го чух. Шумът на водата потече по-буйно. Сигур вече опашката за миене бе дълга. Момичетата бяха станали. Който е последен, рискува да остане с насапунисана шия. Какво точно искаше да каже? Времето тече. Ти поне се радвай, докато си млада! Пръски от шума проникват отсам стената. Времето е много по-безценно от вода. И много по-ограничено. Който знае цената на водата, още повече трябва да цени времето. Най-бързо тече времето, когато си 20-годишен. Какво чакам, какво се излежавам? Да скачам по-скоро, да надбягвам времето! Стъпките му ме гонят. Бързи, неуморни стъпки без лице и глас в пространството. Ехото от тях се задъхва в мене. Сънят ми продължава наяве.

Отмятам одеялото. Къде е единият ми чехъл? Пак някоя повлекана на минаване го е ритнала до другия край на стаята. Подскачам на един крак и го търся между осем разхвърляни легла. Ето го, проклетника! Обувам го тичешком. Грабвам сапуниерката, кърпата. Да не губя секунда! Пред умивалника — опашка. Рошави, сънливи момичета. Никой не им е казал, че времето тече. Пък и да им е казал, не са чули. Както аз до тоя миг не бях чула. Плискат водата. Не знаят как да загребват времето с шепи. Ами аз зная ли?

Дора арматуристката закъснява всяка вечер. Сега се мие по-старателно. Друг път само лицето, врата и ръцете. А сега — до кръста. По това, докъде се мият момичетата, можеш да разбереш докъде са стигнали в любовните си отношения. Дора, уж най-спокойната между нас. Тихата вода! Добре че съм последна. Аз най-дълго ще се мия! Само водата дано не спре! Времето тече, без да спира. Не трябва да го пропусна! Докато съм млада. Да изживея пълно своите 20 години. Тоя ден трябва да бъде препълнен! Един хубаво изживян ден. Най-трудното. Невъзможно почти. Открай докрай хубаво изживян ден. Има ли такъв ден в живота на човека? Ни един миг да не изтече през пръстите ми. Всеки миг може да спре водата. По-скоро! Да постигна поне една вечер, която само на мене принадлежи. Докато още тече водата. По-скоро! Сама ще си създам деня и вечерта! Никой няма да ми ги поднесе на табличка. Творчески да разработя своя ден.

Лина кранистката се мие отгоре-отгоре. Ръцете й лениво плискат лицето и врата. Нищо не възнамерява за днес. Все едно че продължава да спи. Рошлю е нехаен към нейните вълнения. Разбира се, щом самата тя е така небрежна. Готованка. Чака да й поднесат любов на тепсия. Още сънена, тя не е осъзнала, че от нея зависи всичко. Не подозира дори, че проспива най-краткия миг в живота си. Не знае как да го изживее. А аз зная ли? Днес трябва да узная. Тя само въздиша. Сантименталните превълнения пречат на изживяването. Как пролива водата! Не умее да цени капката вода. Добре че е далеч вечерта! Трябва да бъде най-хубавата ми вечер, достойна за 20-тилетието ми. Но каква? Едва сега е съмнало. Дали ще се мръкне някога? Времето тече. Един безкраен ден имам на разположение. Да обмисля, да предвидя всичко. Просто да си отгледам вечерта като цвете в саксия. Вдигам ли емоционалната си блокада? Ако пречи, защо не? Всеки миг може да спре водата. Не разплисквайте толкова! Оставете и за другите! За кратко пущат водата. Времето е пуснато още за по-кратко. Не загребвайте водата от шепите на другия! Някой иска да ми отнеме тая вечер, да зашепи моята младост. Няма да позволя! Ще си изтръгна вечерта с жадни шепи миг по миг, капка по капка.

Фането търка лактите си. Умее ли тя да живее или само говори и кърши тяло? Показен темперамент. Не може да се спре никъде. Самата тя е текуща вода, която много шуми, клокочи, блести, пени се, но няма дълбочина. А аз каква съм? Досега само се боря със себе си. Запушвам се като в бутилка. Поне за една вечер да изскоча на свобода. Ами после ще мога ли да се върна в бутилката? Водата ще спре. Ще остана със сухи ръце. По-скоро!

Мой ред. Най-после! Още тече водата. Свалям нощницата. Ледена струя парва ръцете ми, пръсва по цялото ми тяло искри свежест. Пълни шепи вода. Най-голямото богатство! Ще бъда весела, ще се усмихвам. Когато се усмихвам, зная, че ставам хубава. Тая вечер ще бъда по-хубава от всеки път. Защото съм на 20 години и защото осъзнах това. А другите още не знаят. Сапунената пяна шуми в ушите ми. Навсякъде да проникне тая шуплеста пяна, всяка клетка от тялото ми да е готова да празнува, да ликува, да пее. Ни една пора да не остане запушена, да не проспи своя празник. Но изживяното да бъде пълно и трайно, да не се пукне като сапунен мехур. По-скоро, докато не е спряла водата. Най-трудното на тоя свят е да бъдеш млад. Малцина успяват да преодолеят тая трудност. И опропастяват целия си живот. Както онова момиче, което се събличаше. Откъде, откъде го познавам? Времето блика. Да не пролея ни една безценна капка! Тоя ден и тая вечер ще се опитам да бъдат такива, какъвто бих искала целият ми живот да бъде. Но какви? Сама ще си ги монтирам. Може би животът ми ще бъде определен от тоя ден. Да впрегна цялата си енергия, да постигна невъзможното. Но какво? По-скоро! Ще съумея ли? Днес се решава темпът на целия ми живот.

— Какъвто си бил на 20 години, такъв ще бъдеш до края! — бай Крум често ни го повтаряше това. Ами той такъв ли е бил като млад? Все така изправен, без да се обляга на чужд гръб? Каква трябва да бъда аз? Имам цял ден, за да избера себе си. А човек не може да се избира по сто пъти. Само веднъж в живота си. Внимавай от погрешна стъпка!

Измита съм от уши до пети. Но още не се оттеглям от играта с водата. Още малко! Зад мене няма никой на опашка. Свободна съм. Нямам насита на вода. Струята изтъня-изтъня, стана прозрачна нишка. Скъса се. Започна да сълзи и пресекна. Една последна сълза. Вече не тече, не пее. Занемя. Времето продължава да тече безшумно. Не трябва да го пропущам, а да създам себе си. Днес или никога.

Изръсих пръски като разкършено дръвче след дъжд. Бях самото нетърпение. Най-бързо времето тече, когато си 20-годишен. Не го усещаш. Мислиш, че то е спряло нарочно за тебе. Да ти се порадва. Добре, че сва̀рих, докато тече водата. Нищо още не е пропуснато. Не закъснях. Събудих се тъкмо навреме. Поех струята с пълни шепи. Тъкмо навреме бях предупредена. От кого? От бай Крум с това, което каза за времето? А може би от бялата риза. С тревогата, която тя донесе. Моята ръждива ръка — върху нейния горещ сняг. Времето ще се стопи в шепите ми като сняг. По-скоро! Не трябва да проклинам вчерашната среща, а да й благодаря. Тая среща накара всеки мой миг да стане осезаем до болка. Да не протича сънен. Времето да бъде плътно като струя вода. Днес или никога. Да не се бавя! Трябва да се боря за своето време.

Кърпата бързешком пална руменина по кожата ми. В ушите ми звънтеше. Избърсах ги, накланяйки се ту на една, ту на друга страна със ситно разтърсване на глава. Все още звънтеше в тях — тревожно, нетърпеливо, проглушително. Пулсираха в ушите ми моите 20 години, за да ги чуя, да не ги забравя.

Тая сутрин в мене се събудиха стъпките на времето.