Тимъти Зан
Войната на завоевателите (5)

5.

Беше тъмно. Тъмно и тихо, ако се изключеше жуженето на нощните насекоми и свистенето на вятъра в дърветата и тръстиките, които ги заобикаляха. Някъде съвсем наблизо приглушено сумтеше авци-кубу — риеше с издължената си муцуна за крехки пара. Още по-нататък се чуваше разнородното бръмчене на колония цветолюбиви прилепи, които очевидно се сражаваха за територия на клоните на някое дърво.

Изтегнат върху тънкото одеяло, скрит под почти невидимия защитен воал, който бе спуснал над главата си, лорд Кавана се озърташе в тъмнината на гранпараската нощ и се питаше какво ли може да го е събудило.

Часовникът, ножът и Колчиновият многозаряден пистолет лежаха непокътнати до него. Той се извъртя надясно, като се намръщи от болката в изморените мускули.

— Лорд Кавана? — разнесе се тих глас на два метра от него.

— Да — отвърна Кавана и безшумно вдигна пистолета. — Съжалявам — събудих ли те?

— Не, буден съм от няколко минути — отвърна Митри Колчин. — Мисля, че нещо се прокрадва към нас.

Кавана неволно потрепери.

— Аз пък смятах, че си изтребил всичко наоколо, след като направихме лагера.

— Аз също — призна Колчин. — Тихо, моля ви, искам да чуя…

Кавана стисна пистолета още по-силно. Опитваше се да диша безшумно. Мъчеше се да си представи разположението на лагера и посоката, от която се приближава неприятелят.

— Колчин?

— Сър, трябва да пазите тишина…

— Тук е — рече му Кавана. — Усещам го с десния си крак.

Така и не чу как Колчин се измъкна от спалния чувал, но изведнъж въздухът се раздвижи и телохранителят се озова до него.

— Не мърдайте — прошепна Колчин. — Затворете очи.

Внезапно навесът се озари от светлината на фенерче. Кавана примижа, после погледна към десния си крак.

Наистина беше там: издължено, разделено на сегменти зеленикавооранжево лианоподобно тяло, което се плъзгаше лениво по бедрото му. Кавана не познаваше точно този вид, но подобно на останалите гранпараски влечуги, опашката и страните му бяха покрити със заострени шипове. Влечугото се опитваше да се промуши под завивката, откъдето долавяше топлина.

— Не мърдайте! — тихо каза Колчин. — Ще се опитам да го отвлека настрани.

Чу се тихо бръмчене и лъчът на фенерчето се сви и се превърна в ярка точка, сияеща върху главата на животинчето. Влечугото замря, сякаш обмисляше ситуацията, после бавно извърна глава към новия източник на топлина.

— Трябва да го отдалеча с още няколко сантиметра. Иначе може да се извърне и да ви нападне.

Кавана кимна едва забележимо, за да не привлече вниманието на влечугото, което се отдалечаваше от него с агонизираща мудност.

След един безкраен миг Колчин замахна и прикова главата на влечугото към земята със сгъваемия си нож. Докато змиевидното тяло се гърчеше в мъчителни конвулсии, измъкна и ловджийския и му отсече главата.

Кавана си пое дъх и отпусна дръжката на пистолета.

— Вече няма опасност, нали?

— Няма — отвърна Колчин, който вече разчленяваше сегментите на влечугото и ги разхвърляше из гората. — Само не докосвайте главата — шиповете сигурно са отровни.

— Брей! — възкликна тихо Кавана и си погледна часовника. До зазоряване оставаха два часа. — Кога каза Пилтариаб, че ще се върне от остров Пуерто Симоне?

— Тази сутрин по някое време — отвърна Колчин. Най-сетне бе приключил с неприятната задача и прибираше ножа. — Не каза обаче кога точно.

— Доколкото познавам авурите, цяло постижение е да ти определят дори дата на срещата — засмя се Кавана, подпря се на лакът и се взря в мрака. На няколко километра от тях беше проливът Серено, тесен воден канал, който отделяше Гранпараския континент от безопасния остров Пуерто Симоне. Деветдесет и пет процента от четирийсетмилионното население на планетата живееше на острова, напълно изолирано от смъртоносния растителен живот на дивия континент.

За нещастие Кавана и Колчин бяха принудени да напуснат това безопасно кътче.

Не такива бяха първоначалните им планове. След като се разделиха с Питър Бронски на Мра-миг, те наеха един малък боен кораб от мрачанското оръжейно гробище в хълмовете край град Миг-Ка — единствения кораб, който можеше да бъде подготвен за водене на бойни действия за по-малко от половин час — и напуснаха планетата. Намеренията им бяха да се отдалечат колкото се може по-бързо от мрачанския космос и да се върнат на Ейвън, родната планета на Кавана, където да обмислят как най-бързо Общността може да се справи със заплахата от завоевателите.

Но вселената, изглежда, не беше склонна да им съдейства. Също както при куриерските кораби, двигателите на космическите изтребители бяха два пъти по-бързи от тези на големите съдове, но заплащаха тази бързина с петорно нарастване на потреблението на гориво и дори да имаше някакъв начин двигателят да се нагласи така, че да работи с намалена мощност, двамата така и не успяха да го открият. Куриерските кораби естествено разполагаха с големи горивни резервоари. Не и изтребителите обаче.

В края на краищата можеха да разчитат само на ограничен брой места, където да стигнат без презареждане, но нито едно, където биха посрещнали с добро око появата на изтребител с мрачански опознавателни знаци, управляван от човешки екипаж. А като се имаше предвид, че Бронски вероятно бе по петите им, на всяка цена трябваше да избягват всякакви поводи за подозрения.

Което означаваше, че им остава само една възможност.

Кливерес си Йятуур, дванадесети съветник на Йикроманската йерархия, бе изненадана, че ги вижда отново толкова скоро. Поздрави ги с нескрита хладнина, но след известна настойчивост от страна на Кавана успяха да се споразумеят и след няколко часа излетяха отново, този път на борда на един стар паулиански миньорски кораб, който Кливерес изрови от незнайно къде.

С много по-бавния си двигател паулианският кораб имаше достатъчно гориво, за да се дотътри до Ейвън. За нещастие, оказа се, че има дефектни впръскватели.

Все пак успяха някак си да се доберат до Гранпара. Но както правилно посочи Колчин, за аварийно спиране Гранпара бе съвсем подходящ избор. Като се имаше предвид, че почти цялото население се бе събрало на остров Пуерто Симоне, нямаше никаква необходимост някой да следи трафика в околопланетното пространство. А на материка имаше предостатъчно миньорски станции, така че никой да не им обърне внимание. Колчин се възползва от това и насочи кораба към една от тези станции достатъчно далеч от острова — и от Мирмидонската оръжейна инсталация, изведена на защитна орбита, — а сетне продължи в нисък полет над горите, следвайки извивката на брега.

Проблемите им, пак според Колчин, бяха намалели само до два: как да намерят нови впръскватели и откъде да се сдобият със средства за тях, без да прибягват до банковата сметка на Кавана, което веднага би привлякло вниманието на преследвачите.

Третият проблем, добавен от Кавана, бе как да оцелеят, докато приключат с решаването на първия и втория.

— Спалният ви чувал май не е пострадал — заключи Колчин. — Не виждам от него да стърчат шипове.

— Това е добре — каза Кавана и погледна небръснатото лице на младия мъж. Колчин определено си разбираше от работата — беше много старателен, относно безопасността на своя работодател, съчувстваше му за плюските по краката и болките в мускулите, споделяше страховете му за дебнещите из горите опасности. Но под всичко това се спотайваше едно почти момчешко удоволствие от приключението.

Кавана, разбира се, не можеше да го вини. Колчин бе получил закалката си като миротворчески командос — израсъл сред най-добрите войници, които можеше да предложи Общността. Работата му на личен телохранител едва ли изискваше кой знае какви усилия. Но ето че най-сетне, за първи път, откакто Кавана го бе наел, Колчин имаше възможност да прибегне до познанията си за оцеляване в трудни условия.

Кавана можеше само да се надява, че Колчин не е избрал да се приземят сред пущинаците на Гранпара по тази причина.

— Добре — каза Колчин, след като си погледна часовника и вдигна очи към небето. — Има още време да поспите до зори.

— Зная — отвърна Кавана и уморено потърка очите си. Спеше му се неудържимо — скитосванията из гранпараските пущинаци бяха изчерпали и последните му физически и психически резерви. — Само че ми се иска да поработя още малко. Все още не съм обмислил всички подробности от плана, а ми се ще да съм готов, когато се върнем на Ейвън.

— Щом настоявате — рече Колчин и се огледа. — И без това Пилтариаб ще се появи най-рано след няколко часа.

— Ако се забави още малко — изръмжа Кавана, — току-виж сме прекарали цялата война тук.

— Не по моя вина… — присви очи Колчин, но Кавана го прекъсна.

— Не те обвинявам, Колчин. Зная, че и на теб не ти е леко. Извинявай. Просто съм смъртно изморен.

— Няма нищо, сър — произнесе Колчин безизразно. Той сигурно също бе много изморен. И сигурно се питаше дали шефът му не е започнал да превърта. Кавана не можеше да го вини за това. В края на краищата бягството им от Мра-миг целеше на първо място да се отърват от карантината, която им бе наложил Бронски и чиято цел бе да бъде запазена в тайна новината, че легендарното оръжие КИОРО не съществува.

Кавана яростно се възпротиви срещу налагането на подобна карантина. Дъщеря му и двамата му синове все още бяха в смъртна опасност от завоевателите и той нямаше никакво намерение да позволява на когото и да било да ограничава свободата му и да го лишава от възможността да им помага. Но Бронски бе отхвърлил молбите му и се наложи спорът да бъде приключен от Колчин, който намери за подходящо да извади пистолета си.

Ето как в края на краищата се озоваха на Гранпара — напълно откъснати от цивилизацията, точно както искаше Бронски.

— Сър, разбирам загрижеността ви — подхвана Колчин. — Но последната продажба би трябвало да ни приближи максимално до онова, към което се стремяхме. Ако Пилтариаб успее да прати съобщението ви на Бокамба, можем да се надяваме, че ще се измъкнем оттук още идната нощ.

— Може би — промърмори Кавана. Бокамба беше командир на резервната миротворческа флотилия и бивш началник на копърхед от времето на Адам Куин. Жалко, че не се бяха сетили да го потърсят по-рано.

Кавана уморено се отпусна. Мислите му неусетно се прехвърлиха към Арик, Мелинда и Фелиан. Дали бяха живи и здрави? Надяваше се, че е така.

— Сър — заяви Колчин, — с ваше разрешение още веднъж ще огледам района. А след това ще се погрижа за закуската.

— Благодаря ти.

— Нищо работа — увери го Колчин. — Не се колебайте да стреляте, ако възникнат някакви проблеми. — Той извади пистолета си, провери го и потъна в нощта.

Кавана се надигна и отново почна да прелиства бележките си.

 

 

— Ето го, идва — пробуди го от дрямката гласът на Колчин.

Кавана се надигна и премигна сънено. Беше късна сутрин; в далечината, отвъд белезникавите вълни на пролива Серено, се виждаше тъмният масив на остров Пуерто Симоне, а между материка и острова се поклащаха поне двайсетина различни по големина плавателни съдове — от внушителни пасажерски лайнери до малки рибарски лодки. Една от тях се бе насочила право към тях.

— Видя ли го?

— Да — отвърна Колчин; гледаше през бинокъла. — Преди малко подаде глава от трюма — изглежда, даваше последни нареждания на екипажа. Има още трима на борда — все авурци.

Кавана присви очи към приближаващата се лодка. Колчин му подаде бинокъла и каза:

— Ще ида да ги посрещна долу на пристана. Щом се уверя, че всичко е наред, ще ви подам сигнал.

Той се приведе и заслиза към малкия залив под тях. Беше вече на пристана, когато лодката се приближи и един от моряците му хвърли въжето. Зад него се показа и Пилтариаб и почна да жестикулира с типичната авурска експанзивност.

Няколко минути двамата разговаряха. През това време екипажът свали на брега шест големи раници и ги подреди прилежно до краката на Пилтариаб. После, след кратка размяна на думи и жестове, авурите отвързаха лодката и я подкараха навътре в пролива.

Колчин им помаха за сбогом и след това сви лявата си ръка в предварително уговорения сигнал „всичко е наред“. Кавана прибра бинокъла в калъфа и тръгна надолу, като стискаше зъби от болка.

Докато заобикаляше последната група шубраци, чу гласа на Колчин.

— … изостана, докато идвахме насам. А, ето го.

— Приветствия, моо саб Пилтариаб — каза Кавана и вдигна ръка във възприетия от авурите жест за поздрав. Подуши внимателно въздуха — миризмата на Пилтариаб бе същата, като предишния път. Добър признак. — Как мина пътуването ви до острова?

— Много добре, моо саб Стимър — отвърна Пилтариаб и направи същия жест. — Тъкмо казвах на моо саб Плекс колко приятни аромати се носят тази сутрин из острова.

— Така е, наистина — съгласи се Кавана. — Успяхте ли да…

— Разбира се, вие, хората, сте лишени от възможността да ги оцените напълно — продължи Пилтариаб, сякаш Кавана не бе заговарял. — Макар понякога да съм принуден да призная, че склонността ви да прекалявате с подправките в храната не е чак толкова нетърпима.

— Аз също съм си го мислил — съгласи се сговорчиво Кавана. — Успяхте ли да откриете моо саб Бокамба?

— Разбира се — отвърна Пилтариаб. — Домът му е записан в адресника… Отидох там и го намерих. — Той вдигна ръце, споходен от поредното вълнуващо хрумване. — Той наистина е човек, който разбира от аромати. Къщата му притежава най-необичайния…

— Ох! — възкликна Колчин и се плесна по врата. — Не можем ли да продължим този разговор навътре в гората? Тези проклети морски мушици не ме оставят на мира.

— Ама разбира се, моо саб Плекс. — Пилтариаб размърда ноздри. — Макар че, ако питате мен, не виждам какво толкова могат да подушат във вас. Последната раница от редицата е вашата.

— Премного сме ви благодарни. Набавихте ли всичко, от което се нуждаем?

— Всичко, което поискахте — отвърна Пилтариаб. — А то не беше никак много. Дори Меерт-ха от моя екипаж обикновено взема със себе си повече неща.

— Ние, хората, сме привикнали към простичък живот — обясни Колчин. — Какво стана с другите пари?

— Всичко е тук — увери го Пилтариаб, вдигна една от раниците и я развърза. — Четиристотин двайсет и седем пумарии. Стори ми се, че ги поискахте в севкоордска валута, нали?

— Да, благодаря ви — отвърна Кавана. Четиристотин двайсет и седем пумарии, плодовете на шест мъчителни дни, през които бяха събирали мъзга от дънерите на враждебно настроените гранпараски растения. — Не знаете колко сме ви задължени, задето се съгласихте да посредничите в тази малка сделка.

— Нищо особено — увери го авурецът, наведе се, вдигна другите четири раници и ги наниза на яките си ръце. — Вие пък от своя страна помогнахте на моята миньорска група. Особено вие, моо саб Плекс, с вашите ловни умения.

— Благодаря — отвърна Колчин. — Та казахте, че сте отнесли нашето съобщение на моо саб Бокамба?

— Не съм казвал подобно нещо — възрази Пилтариаб жизнерадостно, докато навлизаха сред дърветата. — Казах само, че съм го намерил. Нали ще се върнете с мен при групата?

— Добре, грешката е моя — призна Колчин. — Срещнали сте се с моо саб Бокамба. Предадохте ли му съобщението?

— Да, разбира се.

— И имаше ли отговор?

— Да, разбира се — повтори Пилтариаб. — Той е във вашата раница. Нали казахте, че ще се върнете с мен при групата?

— Не съм казвал подобно нещо — възрази на свой ред Колчин, подхващайки добре познатата му авурска игра на думи. — Всъщност ние смятахме да се преместим.

— Ах — възкликна Пилтариаб и миризмата му веднага придоби оттенъци на пипер и люляк, ароматична комбинация, която Кавана интуитивно възприе като израз на съжаление. — Ще ни липсва свежият ви улов, моо саб Плекс. Накъде сте се запътили?

— Отиваме на юг — отвърна Колчин. — Открихме много подходящо находище сред едни комарански шубраци, в средата на които расте паправо грозде. — Той повдигна вежди. — Малко се затрудняваме да открием най-зрелите дънери. Дали не бихте се съгласили да напуснете групата си и да се присъедините към нас за няколко дни — неоценимият ви опит ще ни бъде от голяма полза. Срещу съответния дял мъзга, разбира се.

Пилтариаб почна да рови в една от раниците, а миризмата му стана малко по-тежка. Кавана вече знаеше какво може да означава това: че авурецът мисли.

— Много ми се иска, моо саб Плекс — каза той. — Но мисля, че няма да мога. Моята група се нуждае от носа ми. Ще ме чакат при разширението на Торливата река.

— Е, щом не можете, значи не можете. — Колчин повдигна рамене.

— Може би по-нататък ще намеря възможност да се отбия — обеща Пилтариаб, докато балансираше с четирите тежки раници. — По бреговете на Торливата река има много повече мъзга, отколкото край комаранските шубраци.

— Може би сте прав — склони Колчин.

— Да, така е — кимна Пилтариаб и ноздрите му отново трепнаха. — Авурският нос никога не греши, когато трябва да открие ядивни плодове или свежа мъзга.

— Това е добре известно — съгласи се Колчин. — В такъв случай не е изключено ние да се присъединим към вас след няколко дни.

— Заповядайте. — Пилтариаб разпери ръце и миризмата му отново се промени. — Без добър ловец групата ни е принудена, да прескача по-често до острова, за да си купува храна, а това нарушава спокойствието и поражда дрязги.

— Мога да си представя — рече Колчин. — До скоро виждане, моо саб Пилтариаб.

— До скоро виждане, моо саб Плекс и моо саб Стимър.

Авурецът се обърна и закрачи през гората на север, като измъкна голямото си мачете и го вдигна в дясната си ръка, готов за неприятни изненади.

— Наистина ли искаше той да дойде с нас? — попита Кавана.

— Не — отвърна Колчин, улови Кавана за ръката и го поведе наляво. — Исках само да проверя каква ще е реакцията му на моето предложение. Не съм сигурен, но ми се струва, че някой ни наблюдава от една от лодките.

Стомахът на Кавана се сви.

— Хора на Бронски?

— Възможно е — отвърна Колчин. — Не видях никого, но имам предчувствие.

Кавана кимна и се навъси. Питър Бронски. Нископоставен чиновник в дипломатическия корпус на Общността, а за посветените — старши офицер в Севернокоординационното военно разузнаване. — Затова значи ни накара да се отдалечим от пристана.

— Здравият разум диктуваше да действаме предпазливо — обясни Колчин. — Ето, пристигнахме.

Стояха пред невисоко хълмче, откъдето се разкриваше панорамна гледка към пролива и малкия залив.

— Подайте ми бинокъла. — Колчин протегна ръка и приклекна. — И се наведете.

Кавана му подаде калъфа с бинокъла, приседна и отпусна презрамките на раницата. Колчин изпълзя до върха на хълма и се подпря на лакти. Кавана пъхна ръка в най-горния джоб на раницата и извади микрокартата от Бокамба. Пъхна я в джобния компютър, нагласи се удобно и плъзна поглед по екранчето. Щом приключи с четенето, въздъхна облекчено.

— Отдалечават се — каза Колчин и се спусна при него. После кимна към компютъра. — Добри новини?

— Чудесни — отвърна Кавана и му го подаде. — Бокамба съобщава, че спасителната експедиция се е прибрала. Арик и Куин са били с тях — здрави и читави.

— Това е страхотно! — възкликна Колчин, приседна до Кавана и взе джобния компютър. — Много се радвам, сър.

— Благодаря. — Кавана зарея поглед в небето. Все пак бяха успели — въпреки че шансовете не изглеждаха да са на тяхна страна.

— Тук пише, че всички са на Едо. Сигурно ги очаква военен трибунал.

— Нищо няма да им направят. — Кавана махна с ръка. — Никой не съди герои.

— Кажете го на Куин — подметна сухо Колчин. — Както виждам, другоземците вече си имат име — сега им казват зхиррзхианци. — Той въздъхна. — Но от Мелинда няма вест.

— Забелязах.

— Е, тя е в епицентъра на военните действия. Дори Бокамба не може да си позволи лукса да звъни в Командването на Миротворческите сили, за да поиска лична информация.

— Още една причина да напуснем Гранпара колкото се може по-скоро — рече Кавана и пак погледна съобщението. — Тук е прибавил и ценова листа на резервните части… изглежда, парите ще ни стигнат за впръсквателя. Да видим обаче как стои въпросът с… по дяволите!

— Какво?

— „Засега не правете опити да се прехвърлите на острова — прочете Кавана. — Тук е пълно с миротворци, които се стягат за предстоящите военни действия. По план трябва да напуснат острова след два дни“.

— Което означава, че ще трябва да останем тук още три — заключи Колчин. — Все ще възникне нещо в последния момент, което да ни обърка плановете.

Кавана стисна зъби. Още три дни. Три дни в опасните гранпараски гори. Три дни, през които не биваше да си позволява да мисли за Мелинда, останала отвъд бойната линия, в територията, завладяна от завоевателите.

— Какво пък… — Той поклати глава. — Три — три.

— Тъй де — съгласи се Колчин. — А дотогава можем да поспечелим още малко пумарии. Сигурно ще ви се услади ресторантското ядене, когато се прехвърлим на острова.

— Чудесна мисъл — засмя се Кавана и се надигна.

— И без това смятах, че ще е по-добре, ако навлезем навътре в гората — рече Колчин с крива усмивка и хвърли последен поглед на пролива. — Не съм сигурен дали не си въобразявам за преследвачите, обаче…