Тимъти Зан
Войната на завоевателите (26)

26.

Храната, донесена от един мрачанец, бе изядена отдавна, чиниите бяха отнесени от друг мълчалив пазач и сега не оставаше нищо друго, освен Кавана да се изтегне на койката и да забоде поглед в тавана. И да се терзае с въпроса кога мрачанците смятат да ги премахнат.

— Стените взеха да изстиват — каза Бронски. — Сигурно се стъмва.

Кавана отвори очи и втренчи поглед в отсрещния край на килията. Бронски също се бе изтегнал на койката и наблюдаваше Колчин, който продължаваше да ровичка в ключалката с ядно изражение.

— Мисля, че си прав — рече той на бригадира.

— Трябва да е към единайсет и половина — подметна Колчин, без да вдига глава.

— Откъде знаеш, по дяволите? — попита го Бронски.

Колчин повдигна рамене.

— Имам силно развито усещане за време.

Бригадирът изсумтя и млъкна. Кавана притвори очи.

Разбираше защо Бронски е раздразнен, но смяташе, че в подобна ситуация е най-добре да се приеме неизбежното. Тъкмо Бронски бе открил двете миниатюрни камери, поставени от мрачанците в противоположните ъгли на помещението. Не беше никак трудно да изключат монтираните в тях микрофони — вероятно за голямо неудоволствие на същите тези мрачанци, — но камерите и лещите им се оказаха изработени от много твърд материал и единственият начин да ги блокират, за да може Колчин да продължи работата си, бе да преместят койките си в тези ъгли и да се изтегнат пред камерите.

Което правеха вече близо два часа. „А служат на отечеството и онези — цитира наум Кавана, — които лежат и дремят“.

Някакво движение в другия ъгъл на стаята привлече вниманието му, той отвори очи…

… и дъхът му секна. Ето го пак. Движеше се бавно под тавана, забележимо само когато преминаваше на фона на по-тъмните камъни.

— Бронски? — прошепна той. — Таванът.

Бригадирът го стрелна с очи, забравил в миг раздразнението си. След това небрежно извъртя глава встрани.

Привидението сякаш не забеляза движението му. Изглежда, вниманието му бе погълнато от Колчин, който продължаваше да човърка с парчето тел в деликатния механизъм на ключалката.

— Интересно — отвърна шепнешком Бронски. — Вземам си думите назад, Кавана. Не си полудял.

— Благодаря — отвърна Кавана. Привидението продължаваше да се рее във въздуха и да наблюдава Колчин. — Какво мислиш, поредният мрачански номер?

— Съмнявам се — рече Бронски. — Не и зад толкова масивни стени. Едва ли имат холопроектор тук вътре. Освен това погледни внимателно — прилича на зхиррзхианец.

Привидението подскочи, сякаш докоснато от нагорещено желязо, извъртя се по неописуем начин и изчезна.

— Брей! Хубаво изпълнение — възкликна Бронски и се огледа. — Освен това май разбира английски.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го учудено Кавана. — Кой да разбира английски?

— Нашият приятел там — отвърна Бронски и кимна към тавана. — Изглежда, не си имал време да прочетеш доклада на сина си, в който описва времето, докато е бил в плен, но там твърди, че видял нещо подобно, когато се опитал да избяга. Малко след това са го отровили и го отдадохме на халюцинации…

— Чакай малко — спря го Кавана. — Не сте ми казвали, че са го отровили.

— Не исках да те безпокоя — обясни Бронски. — Пък и сега това не е важно. Изглежда, разпитващият е използвал отровата в езика си, за да му попречи да избяга.

— И не смяташ това за важно? — ядоса се Кавана. — Можели са да го убият.

— Предполагам, че точно това са възнамерявали да направят — търпеливо се съгласи Бронски. — Но копърхед са пристигнали почти веднага след това и са успели да неутрализират отровата. Докато се върне на Едо, вече е бил напълно възстановен.

— Сигурен ли си?

— Лекарите го изследваха на два пъти — увери го Бронски. — Въпросът беше, че и той е видял нещо подобно. А като се замисля за това, спомням си, че и другият ти син, Арик, съобщи, че е чул писъци и високи гласове недалеч от пирамидата, която откриха на изоставената планета.

— А видял ли е нещо? — попита Колчин.

— Не, само чул гласове — повтори замислено Бронски. — Почти по същото време се появили два зхиррзхиански бойни кораба, които сякаш идвали да се притекат някому на помощ.

Кавана все още бе стреснат от новината за отравянето.

— И какво може да означава всичко това?

— Не зная — сви рамене Бронски. — Нямам представа дори дали призраците и гласовете имат общо. Но те съществуват и може би по някакъв начин са свързани с прословутата зхиррзхианска система за комуникации на големи разстояния. А може да бъркаме.

Кавана отново вдигна поглед нагоре. От призрака нямаше и следа, но дали не беше станал невидим, за да ги следи безпрепятствено? Според Бронски Арик бе чул гласове, без да вижда никого. Дали призраците не можеха да подслушват и след като станат невидими?

— Хей! — подвикна той неочаквано. — Чуваш ли ме? Аз съм лорд Стюарт Кавана. Искам да говоря с теб.

— Губиш си времето — подсмихна се Бронски. — Не забравяй, че те са завоеватели. Масови убийци. Не ги интересуват разговори с жертвите, а само как да ги премахнат по-бързо. Като онзи, който се е опитал да убие сина ти Фелиан.

Кавана го погледна навъсено. Бронски не даваше воля на отчаянието си — на лицето му определено трепкаше пресметливо изражение, докато оглеждаше тавана. Може би той също се опитваше да накара привидението да се покаже?

И тогава, само на метър над тях, то изникна отново.

Кавана се отдръпна и си удари главата в каменната стена. Размърда устни, но не можа да произнесе никакъв звук. Призрачното чуждоземно лице го наблюдаваше със зловещото си изражение…

— Ти баща Фелиан Кавана?

Кавана премигна. Макар и променени, различни, думите бяха на английски.

— Хайде де — подкани го Бронски. — Отговори му.

Кавана плъзна поглед по — не, през лицето пред себе си. Бронски все още лежеше на койката, но лицето и тялото му изглеждаха напрегнати. Вляво от Кавана Колчин бе спрял опитите си да надвие ключалката и бе втренчил поглед в призрака, за да прецени доколко е опасна ситуацията.

— Да — заговори накрая Кавана. — Аз съм лорд Стюарт Кавана. Фелиан Кавана е мой син.

— Как се казваш? — подметна Бронски.

Привидението го игнорира.

— Трр-гилаг не опитвал убие Фелиан Кавана — каза то. — Опитал само спре го тръгне.

Кавана погледна към Бронски.

— Трр-гилаг е бил главният разпитващ на Фелиан — обясни бригадирът. — Той е отровил Фелиан.

— Не опитвал убие — настояваше призракът.

— Добре де — рече успокояващо Кавана. — Щом казваш, нека бъде така.

— Ти кажи мен сега — рече привидението. — Защо Фелиан Кавана не въздигнал Трр-гилаг в старейшинство?

— В старейшинство? — Кавана отново погледна към Бронски.

— Старейшините са прослойка на зхиррзхианското общество — обясни му бригадирът. — Водачи или може би… не зная, но Фелиан бе останал с впечатлението, че са важни. Това е всичко, което ни е известно засега.

Дали бягството на Фелиан не бе унищожило шансовете на Трр-гилаг да порасне в службата?

— Фелиан е направил каквото е сметнал за необходимо — подхвана той предпазливо. — Ако този Трр-гилаг беше пленник, сигурно също щеше да се опита да избяга.

— Не — отвърна привидението и езикът му се стрелна навън, сякаш за да подчертае думите му. — Аз не говори за бягство. Аз говори за въздигане в старейшинство. Защо Фелиан Кавана не сторил това?

— Не разбирам — завъртя глава Кавана. — Какво е направил Фелиан?

— Не какво е направил — повтори привидението. — Какво не е направил. Той не направил това. — Прозрачните, ръце се сключиха около прозрачната шия. — Не направил това.

Кавана поклати безпомощно глава. Лингвистиката не беше силната му страна.

— Струва ми се, че имитира задушаване — обади се внезапно Колчин. — Или счупване на врата.

— Прав си — съгласи се Бронски. — Фелиан също го спомена — каза, че бил стиснал разпитващия за врата, докато го дърпали към мрачанския кораб. Той пита защо не го е убил.

— Не може да бъде — възрази Кавана. — Той каза само…

И изведнъж всичко му се изясни. Старейшинство — смърт — реещият се пред него призрак…

Той бавно си пое дъх.

— Ти си старейшина.

— Да — направи опит да имитира кимването му призракът.

В помещението се възцари напрегната тишина.

— Те са надвили смъртта — обяви Кавана отпаднало. — Наистина са я победили.

— Защо Фелиан Кавана не издигнал Трр-гилаг в старейшинство?

Кавана преглътна мъчително, опитвайки да си събере мислите. Питаха го защо Фелиан не е убил този, който го е разпитвал.

— Навярно защото не е било необходимо. Хората не убиват, освен ако не са притиснати до стената.

— Но вие въздигнали други зхиррзхианци в старейшинство.

— Не ние започнахме тази война — вметна Бронски. — Зхиррзхианците ни атакуваха първи.

— Не вярно — настоя призракът. — Старейшини казва хора-завоеватели атакували първи.

— Значи твоите старейшини грешат — отвърна спокойно Бронски. — Ние не сме атакували първи. Зная го.

Привидението измърмори нещо и изчезна. Кавана чакаше, но то не се появяваше отново.

— Всичко оплеска — изръмжа Кавана на бригадира.

— Ще се върне — успокои го Бронски и се огледа. — Малко поразтърсихме вярата му в искреността на тяхното правителство, та има нужда да обмисли нещата насаме. Но ще се върне.

Кавана го изгледа подозрително.

— Изглеждаш прекалено сигурен. Знаеш нещо, което ние не знаем, нали?

— Не знам почти нищо — отвърна Бронски и вдигна ръка да изтрие потта от челото си. — Спомних си впечатленията, които Фелиан сподели за похитителите си. Беше почти сигурен, че е успял да разколебае увереността на Трр-гилаг относно онова, което според него е станало с „Ютландия“. — Той махна към тавана. — Този старейшина, изглежда, го познава. Помислих си, че няма да е зле, ако малко го попритиснем.

— Какъв смисъл? — попита Кавана. — Едва ли е склонен да вярва на трима хора-завоеватели.

Откъм вратата се чу тихо изщракване.

— Готово — рече Колчин и извади телта от ключалката. Изправи се, побутна вратата и надникна през процепа.

И в същия миг отхвърча назад, блъснат от внезапно отворилата се врата. Кавана инстинктивно разпери ръце и успя да го улови, преди да се удари в койката.

В килията нахлу един бурт.

Бронски скочи и зае бойна стойка още преди Кавана да се съвземе. Две секунди по-късно Колчин също бе възстановил баланса си.

Но атаката така и не дойде. Грамадният чуждоземец спря и няколко секунди оглежда тримата пленници.

— Наредено ми е да не ви наранявам — избоботи той и бавно отстъпи назад. — Поне засега.

После стисна дръжката и затръшна вратата. Чу се тежко щракване на метал.

— Наред ли си? — обърна се Кавана към Колчин.

— Освен дето се чувствам малко глупав — промърмори горчиво Колчин. — Бях готов да се закълна, че отвън няма пазачи.

— Казват, че буртите притежават удивителна бързина, когато се наложи — обясни Бронски. — Не позволявай това да те потиска.

— Да де — рече Колчин. — Така е.

Кавана го потупа успокояващо по рамото, после подвикна тихо:

— Зхиррзхиански старейшина? Тук ли си?

Не последва отговор.

— Все още предъвква наученото, предполагам — подхвърли Бронски и пак се настани на койката си. — Докато реши дали да дойде при нас, можем да поотдъхнем. Поне вече знаем как да отворим вратата. И това е нещо.

— Каква полза, след като буртът е отвън? — попита Кавана.

Бронски се засмя мрачно.

— Не бери грижа. Ще измислим нещо.

 

 

Мелинда Кавана въздъхна, изправи се, отметна един кичур от лицето си и каза:

— Свърших.

— И това ли е всичко? — попита Трр-гилаг, втренчил поглед в полузасъхналата пяна, която обгръщаше счупения крак на Фелиан Кавана. Изглеждаше му много по-крехка от керамичните лонгети, които зхиррзхианците използваха в подобни случаи.

— Това е — отвърна тя и се опита да пъхне пръст под имобилизиращия костюм, за да се почеше по гърба. Мнов-корте бе настоял да го носи и бе предал дистанционното на костюма демонстративно на двама от войниците, а не на Трр-гилаг или на Клнн-даван-а. — Мембранозната пяна обездвижва крака и същевременно подпомага костното възстановяване.

Изумителна технология, наистина.

— Значи ще се оправи, така ли?

— Ще се оправи — потвърди тя.

— Радвам се — рече Трр-гилаг и погледна лицето на спящия чуждоземец. Наистина се радваше, осъзна той, и не само защото нямаше да изгуби един екземпляр за изследванията си. Може би най-сетне щеше да узнае защо Фелиан Кавана не го бе въздигнал в старейшинство, когато имаше тази възможност на Изследователски свят 12.

Вратата вляво се отвори и в стаята влезе Втори командир Клнн-вавги, следван от двама войници.

— Трр-гилаг. — Той кимна в знак на поздрав.

— Командир Клнн-вавги — отвърна на свой ред Трр-гилаг. — Предполагам, че би трябвало да ви поздравя за повишението.

— Благодаря — отвърна хладно Клнн-вавги. Съжалявам, че не го одобрявате. За щастие не се нуждая от вашето одобрение. Как е пленникът?

— Мислех ви за приятел на Трр-мезаз — продължи в същия дух Трр-гилаг. — Така смяташе и Трр-мезаз. Но явно и двамата сме грешали.

Клнн-вавги дори не трепна.

— Това няма нищо общо с приятелството, изследовател Трр-гилаг — заяви той. — Става дума за моя дълг на войник. Мнов-корте изпълнява стриктните указания на Седалището на Върховния. Мой дълг е да му помагам.

— Указания за какво? — попита Трр-гилаг. — Той дори не ми съобщи какво търси.

— На мен също — призна Клнн-вавги и погледна към Фелиан Кавана. — Но изглежда, смята, че вие и командир Трр-мезаз знаете за какво става въпрос. Как е пленникът?

— Казаха ми, че ще се оправи.

— Чудесно. Предполагам, че двамата с Клнн-даван-а нямате търпение да подновите изследванията си върху него.

— Ще започнем едва след като се почувства по-добре — изсумтя Трр-гилаг. — Нараняването му е било доста сериозно.

— Толкова по-добре — тъкмо ще съберете информация за поведението на хората-завоеватели при стрес. Това може да е доста полезно, нали?

Трр-гилаг погледна към Мелинда Кавана и сержант Яновиц, които, разбира се, нямаха никаква представа за темата на разговора.

— Да. Може би.

— Уговорено значи — каза Клнн-вавги и погледна към другите двама хора-завоеватели. — Вървете тогава да подготвите лабораторията. Клнн-даван-а вече се зае с нейната. Сржънт-яновиц ще остане тук, но можете да вземете с вас човешката лечителка.

Трр-гилаг се намръщи.

— Да, наистина бихме могли да я използваме.

— Точно това ви казвам — рече Клнн-вавги и се приближи към масата, където Мелинда бе извадила медицинската екипировка. — Тъкмо ще проучите предназначението на всички тези прибори.

Трр-гилаг усети, че езикът му се притиска болезнено във вътрешната страна на устата. Само на половин разкрач от Клнн-вавги беше металната кутия, където се спотайваше фссс-резенът на Прр’т-зевисти.

— Добре — каза Клнн-вавги, заобиколи масата и се изправи срещу Трр-гилаг. — Там сигурно ще ви е по-спокойно. Мнов-корте и братята му възнамеряват да преобърнат лагера наопаки, но да открият онова, което търсят. — Той млъкна, подпря се с една ръка на металическата кутия и втренчи поглед в Трр-гилаг. — Предполагам, че е във връзка с онзи изчезнал старейшина — Прр’т-зевисти.

— Така ли? — промърмори Трр-гилаг.

— Те вече разговаряха надълго и нашироко по въпроса с командир Трр-мезаз — продължи Клнн-вавги, като поглаждаше с върховете на пръстите си гладката метална повърхност. — А сега, изглежда, нямат търпение да разговарят и с вас. Убеден съм обаче, че изследванията ви върху поведението на вашия човек-завоевател са от по-голяма важност. Надявам се двамата с Клнн-даван-а скоро да се сдобиете с полезни резултати.

— Ще се опитаме — отвърна Трр-гилаг. Първоначалното му раздразнение бе започнало да се топи. Въпреки опитите им да държат Клнн-вавги настрани от тази бъркотия вторият командир очевидно бе подразбрал сам доста неща. Но вместо да ги предаде на дхаа’ррските агенти, бе успял да им спечели още малко време. — Ще направим всичко възможно — добави той.

— Радвам се да го чуя. — Клнн-вавги погледна към реещите се над тях старейшини. — Аз пък ще отделя неколцина войници, които да отнесат пленника и да ви придружат до лабораторията. Желая ви успех.

И излезе.

— Това лошо ли е? — попита Мелинда Кавана.

— Не — успокои я Трр-гилаг. Даваше си сметка, че старейшините над тях може да разбират по някоя човешка дума. — Налага се да преместим Фелиан Кавана на друго място, където да го изследваме. Вие ще дойдете с мен.

— А сержант Яновиц?

— Той остава тук.

— Разбирам — рече Мелинда и се обърна към Яновиц. — Преди да забравя, сержант, донесох ви вашия специален крем против обриви.

— Благодаря, докторе — рече той и плъзна поглед по лицата на двамата. След това посегна, взе тубичките и ги пусна в джоба си. — Използват се само когато има нужда, нали?

Мелинда си погледна часовника.

— Сигурно ще трябва да изчакате няколко часа — рече тя. — И гледайте да използвате съвсем малко количество. Зная, че понякога обривите са доста неприятни, но това не означава да прибягвате до убийствена доза.

— В никакъв случай ли? — Той повдигна вежди.

— В никакъв случай — заяви непоколебимо Мелинда Кавана. — Има нови сведения, според които обривите могат да се окажат безвредни.

— Безвредни? — Той я погледна невярващо. — Шегувате се.

— Ни най-малко — увери го тя.

Той отново повдигна рамене.

— Какво пък, вие сте докторът. Ще следвам предписанията.

Тя кимна и се обърна към Трр-гилаг.

— Е — рече, след като взе кутията с резена на Прр’т-зевисти. — Да тръгваме.

 

 

— Ето там — посочи напред командир Оклан-барджак. — Точно пред нас, на върха на хълма.

Миг по-късно сноп светлина озари приближаващия се транспортьор.

— Сам ли е? — попита Върховният.

— Така изглежда — изсумтя Оклан-барджак. — Скоро ще разберем със сигурност. Пилот, сигнализирай на останалите и ни свали долу.

Само след още четири стоудара вече се бяха приземили. След още два стоудара войниците бяха заели позиция, а непознатият бе доведен в средата на образувания от тях кръгов периметър, в осветеното от кораба пространство. Едва сега Върховният забеляза, че го придружава един старейшина.

— Аз съм Върховният вожд — представи се той. — Вие ли сте хранител Трр-тулкож?

— Да — отвърна зхиррзхианецът и махна към увисналия над него старейшина. — Това е Трр’т-рокик, Кее’рр. Той ми донесе съобщението от изследовател Нзз-ооназ.

— Трр’т-рокик — Върховният му кимна за поздрав. — Нзз-ооназ информиран ли е, че съм тук?

— Да — отвърна Трр’т-рокик. — Каза да ви предам опознавателния код „Плаа’рр край Мекото бурно море.“

Още един от техните лични опознавателни кодове.

— Добре, а сега вие му предайте: „Тук е Върховният вожд. Какво по-точно искаш да обсъждаме?“

Трр’т-рокик изчезна. Докато чакаше, Върховният се огледа, наслаждавайки се на гледката. Ако това беше клопка, организаторите й очевидно не бързаха да предприемат каквито и да било враждебни действия. А може би обмисляха как да се справят с охраната му.

Трр’т-рокик се върна.

— „Имам много обезпокоителни новини, Върховни вожде, но не ми се иска да ги предавам по обикновената линия. Известно ли ви е, че е била прекъсната обичайната връзка с наземните сили на Доркас?“

Зениците на Върховния се свиха.

— Не — отвърна той. — По каква причина?

— „Не можах да разбера — дойде отговорът. — Но чух някои слухове, които ме навеждат на мисълта, че зад всичко това може да стои кланът Дхаа’рр“.

Върховният се намръщи. Вече подушваше, че поредната бъркотия може да е дело на говорителя Цвв-панав. Каквото и да ставаше на Доркас, то бе част от опитите му да залови Трр-гилаг с нелегалния му резен и после да го свърже с Върховния.

Само че този път говорителят бе отишъл право при извора. Ако Трр-гилаг не бе успял да се отърве навреме от резена, наистина щяха да загазят.

— Одеве каза, че обичайната връзка е била преустановена — продиктува той на старейшината. — Какво по-точно означава това?

— Един от старейшините на борда на „Затворена уста“ се опита да отвори комуникационна линия — отвърна старейшината. — Върна се и каза…

— Върховният имаше предвид да отнесеш въпроса на Нзз-ооназ — прекъсна го Оклан-барджак.

— Извинете — сконфузи се Трр’т-рокик. — Но тъй като бях там, когато това се случи… Мислех, че мога да отговоря, за да спестим време.

— Сигурен съм, че е така — рече Върховният. — Но трябва да се спазва протоколът. Предайте въпроса на Нзз-ооназ.

— Подчинявам се. — Трр’т-рокик изчезна.

— Какъв непочтителен грубиян — промърмори Оклан-барджак. — Върховни вожде, разполагам със списък на одобрените от Седалището старейшини в този район. Ако желаете, мога да поискам да бъда отворена линия до Града на единството. Тогава ще можете да се отървете от този аматьор.

Върховният помръдна отрицателно език.

— Да видим първо какво ще каже Нзз-ооназ.

Трр’т-рокик се появи.

— „Един от моите старейшини се опита да отвори линия до Трр-гилаг на Доркас — докладва той. — Върна се с информацията, че единствените позволени линии се обслужват от старейшини на Дхаа’рр“.

— По чия заповед? — попита Върховният.

Трр’т-рокик изчезна и се върна.

— Останал е с впечатлението, че е по заповед на говорителя на Дхаа’рр.

Оклан-барджак измърмори нещо под нос.

— В случай че някой от нас не се е досетил.

— И все пак не ми прилича на неговия стил — поколеба се Върховният. — Освен ако не е прекалено уверен в себе си. Добре, изследователю, аз ще се заема с този въпрос. Има ли нещо друго?

— „Да — дойде отговорът след няколко удара. — Трр’т-рокик е открил, че мрачанците са взели в плен трима хора-завоеватели и ги държат в крепостта на четири хилядоразкрача от нас. Подслушал е техния разговор — те смятат, че мрачанците възнамеряват да ни нападнат и да стоварят вината за това върху тях“.

Върховният се намръщи.

— Това вярно ли е, Трр’т-рокик?

— Доколкото можах да разбера разговора им, Върховни вожде — отвърна Трр’т-рокик. — Но трябва да призная, че познанията ми по човешки език все още са доста ограничени. Все пак склонен съм да мисля, че схванах правилно смисъла на разговора им.

— Най-вероятно са излъгали — подметна отново Оклан-барджак. — Не може да се вярва на всяка дума на врага.

— Но защо им е да лъжат? — попита Трр’т-рокик. — Те не знаеха, че ги подслушвам. Защо ще лъжат, когато разговарят помежду си?

— Интересен въпрос — съгласи се Върховният. — Попитай изследовател Нзз-ооназ дали е склонен да им вярва.

— Подчинявам се — отвърна Трр’т-рокик и изчезна.

Върна се след половин стоудар.

— „Не зная, Върховни вожде — цитира той отговора. — Не бих се доверил на хората-завоеватели. Но вече не вярвам и на мрачанците. Разговарях с Трр-гилаг преди затварянето на линиите относно мрачанския посланик, който умря на Оакканв“.

— Да, четох доклада ти за случая — каза Върховният. — Заедно с доклада на командир Трр-мезаз за атаката с експлозиви на Доркас. Добре, ето какво искам да направиш. Под някакъв претекст, без да вдигаш тревога, ще върнеш твоята контактна група на „Затворена уста“. Нека извън кораба останат само войниците и охраната, но и те да не се отдалечават. Запомнихте ли всичко това, Трр’т-рокик?

— Да, Върховни вожде — отвърна Трр’т-рокик и изчезна.

— Ако се стигне до бой, „Затворена уста“ ще се озове в доста неизгодно положение — посочи Оклан-барджак. — По-голямата част от въоръжението на кораба беше демонтирано преди да потегли от Оакканв.

— Да, зная — мрачно каза Върховният, докато прехвърляше в паметта си описанието на хангара, в който бе прибран „Затворена уста“. Издълбан в масивен каменен хълм — нямаше да е никак лесно да го напуснат. Особено след като мрачанците го бяха разположили по такъв начин, че лазерните му оръдия не сочеха към вратата. Странно как никой не бе забелязал това по-рано.

Трр’т-рокик се върна.

— „Разбрано, Върховни вожде. Ще предупредя останалите незабавно. В Града на единството ли се връщате?“

Върховният погледна към тънещите в здрач хълмове, зад чиито неясни силуети вече мъждукаха звезди. Нямаше никаква причина да остава повече тук, след като бъде затворена линията. А и в комплекса на Седалището разполагаше с много повече възможности за свръзка. Би могъл да разбере например какво става на Доркас.

Но в цялата тази ситуация имаше нещо странно…

Той размърда нетърпеливо език. Обърканите чувства не бяха най-добрият съветник за вземане на решения в политиката. Особено когато бяха съпътствани от прохладен ветрец и мърдащи се сенки в подножието на хълма.

— Да — каза той. — Поддържай връзка с мен чрез обичайните линии, за да зная какво става на „Затворена уста“.

— „Подчинявам се, Върховни вожде“ — дойде отговорът след няколко минути.

— Успех — кимна Върховният. — Готово, Трр’т-рокик, можете да затваряте линията.

— Подчинявам се — каза Трр’т-рокик, но видимо се поколеба. — Върховни вожде, а какво ще кажете за тримата хора-завоеватели?

— Какво да кажа за тях?

— Ами ако мрачанците решат да ги убият, преди да атакуват „Затворена уста“?

— Е, и какво?

— Не бива ли да им попречим? — попита направо Трр’т-рокик.

— Те са наши врагове, Трр’т-рокик — припомни му Оклан-барджак. — Колкото повече от тях измрат, толкова по-добре за нас.

— Не говоря за смъртта в бой, командире — заинати се Трр’т-рокик. — Това ще е хладнокръвно убийство.

— На чуждоземни същества, които започнаха тази война… — намеси се Оклан-барджак.

Върховният го спря с жест и каза:

— Разбирам загрижеността ви, Трр’т-рокик. В интерес на истината аз също им симпатизирам. Но не виждам какво може да се направи. В противен случай войниците на Нзз-ооназ рискуват да бъдат въздигнати преждевременно в старейшинство.

— Ами ако не те са започнали войната? — попита неочаквано Трр’т-рокик. — Това би ли имало значение?

Върховният се намръщи.

— Този въпрос вече го обсъждахме, Трр’т-рокик. За какво говорите всъщност?

— Синът ми, Трр-гилаг, продължава да се съмнява. Според него Фелиан Кавана е бил уверен в правотата си.

— Казах, че този въпрос вече е обсъждан — повтори с леден тон Върховният вожд. — Хората-завоеватели нападнаха първи и освен ако не искате да поставите под съмнение искреността на старейшините, които са присъствали на онази първа битка, не желая повече да слушам за това. Разбрано ли е?

— Да — промърмори Трр’т-рокик.

— Добре — рече Върховният. — В такъв случай ви благодаря за помощта. Върнете се при Нзз-ооназ и се постарайте да ме държите в течение на положението.

— Подчинявам се.

Старейшината изчезна.

— И на теб, хранителю, също благодаря за помощта — обърна се Върховният вожд към Трр-тулкож. — Сигурно си даваш сметка, че това, на което стана свидетел, е строго поверителна информация.

— Разбира се — отвърна Трр-тулкож. — Ако желаете, мога да остана на разположение в случай, че се наложи отново да разговаряте с Нзз-ооназ чрез Трр’т-рокик.

Върховният го погледна внимателно. Едва сега си спомни откъде знае името му — Трр-тулкож, кее’ррският хранител, бил на пост, когато агентите на говорителя Цвв-панав откраднали фссс-органа на Трр-пификс-а. Сега сигурно разполагаше с твърде много свободно време.

— Да, идеята май е добра — рече той. — Върни се в Скалистата долина. Ако ми потрябва връзка с Трр’т-рокик, ще пратя да те повикат.

— Подчинявам се — рече Трр-тулкож, кимна, подмина веригата от войници и се отдалечи към подножието на хълма.

Оклан-барджак погледна усмихнато Върховния.

— Ама и вас ви бива да печелите хората, Върховни вожде — подметна той тихо. — Знаете го, нали?

— Всеки има нужда да бъде необходим, командире — въздъхна уморено Върховният. — Хайде, да се прибираме у дома.

 

 

Когато Трр’т-рокик се прибра на борда на „Затворена уста“, двама други старейшини тъкмо изчезваха.

— Ето те и теб — рече Нзз-ооназ. — Върховният заръча ли нещо друго?

— Само да го държиш в течение — отвърна Трр’т-рокик.

Появи се друг старейшина и докладва:

— Предупредих Свв-селик и Глл-боргив.

— Добре — каза Нзз-ооназ. — Вземи още няколко старейшини и иди да следиш какво правят мрачанците. Трр’т-рокик, ти пък ще държиш под око хората-завоеватели.

— Подчинявам се — отвърна Трр’т-рокик и само след няколко удара отново се озова в килията на пленниците.

Тук нищо не се бе променило, освен че сега и тримата хора-завоеватели лежаха на койките си. Очите им бяха затворени — изглежда, спяха.

Той се премести в коридора. Застанал на известно разстояние от вратата на килията, с поглед, втренчен в нея, тук стоеше някакъв изумително едър и як чуждоземец, какъвто Трр’т-рокик не бе виждал никога. Явно беше охрана.

Той се върна в килията, все още завладян от колебание. Върховният бе напълно уверен, че хората-завоеватели са започнали войната. Но тези тримата тук не бяха на същото мнение. А също и Фелиан Кавана — според сина му Трр-гилаг. Някой лъжеше, или нещо не беше наред. Но кой?

— Здрасти.

Трр’т-рокик се стресна от тихия глас и по навик се премести в сивия свят. Един от хората-завоеватели — този, когото наричаха Кавана — се бе пробудил и търсеше с очи изчезналия Трр’т-рокик.

— Нищо лошо няма да ти сторя — добави той. — Искам само да поговорим.

— За какво? — попита Трр’т-рокик, докато се преместваше в света на светлината.

— Ето те и теб — рече човекът-завоевател. — Казвам се лорд Стюарт Кавана. Фелиан Кавана е мой син.

— Зная — отвърна Трр’т-рокик. — Каза го по-рано.

— Така е. А ти как се казваш?

Защо да не каже?

— Аз съм Трр’т-рокик, Кее’рр. Трр-гилаг е мой син.

За миг очите на чуждоземеца сякаш се уголемиха.

— Бащата на Трр-гилаг? За мен е чест да се запозная с теб.

— Защо дойдохте тук? — попита Трр’т-рокик.

— Ние не вярваме на мрачанците — отвърна човекът-завоевател. — Дойдохме, за да открием какво правят.

— И защо не им вярвате?

— Защото знаем, че много пъти са ни лъгали. Мога ли да ти задам един въпрос?

— Да — отвърна предпазливо Трр’т-рокик.

— Какво си ти? — попита човекът-завоевател. — Искам да кажа, какво представляват старейшините? Дали не сте (неразбираемо) на мъртвите?

Трр’т-рокик го погледна внимателно; умът му разсъждаваше трескаво. Какво да отговори? Всичко, което се отнасяше до старейшините, дори фактът на тяхното съществуване, трябваше да остане в тайна — бяха им го повтаряли безброй пъти на борда на „Верен слуга“.

Но от друга страна, той вече бе нарушил тази инструкция, разкривайки се пред Лорд-стюарт-кавана и спътниците му. На всичко отгоре тези тримата най-вероятно нямаше да се измъкнат оттук живи.

— Ние сме зхиррзхианци, чиято материална обвивка е изчезнала — отвърна той; надяваше се, че използва правилните думи. По някаква причина му беше много по-лесно да разбира езика на хората-завоеватели, отколкото да го говори. — Ние сме прикачени към нашите фссс-органи, които се държат в родови гробници на Оакканв.

— Значи сте мъртви — заяви човекът-завоевател и гласът му прозвуча странно. — И същевременно не сте. (Неразбираемо.) Колко дълго можете да съществувате по този начин?

— Много цикли — отвърна Трр’т-рокик. — Фссс-органите се износват бавно.

Човекът-завоевател мълча в продължение на няколко удара. Трр’т-рокик се приближи и едва сега забеляза капките течност в ъгълчетата на очите му.

— Какво е това? — попита той.

Чуждоземецът завъртя глава настрани.

— Помислих си за жена ми, Сара. Майката на Фелиан. Тя почина преди пет (неразбираемо). Какво ли не бих дал да мога да разговарям отново с нея. Дори по този начин, като старейшина.

Трр’т-рокик не сваляше поглед от него, споходен от неочакван прилив на съчувствие.

— Жена ми се казваше Трр-пификс-а — произнесе той. — Тя не искаше да става старейшина.

— И защо? — попита Кавана.

— Боеше се от загубата на материалната си форма — отвърна Трр’т-рокик. — За нея старейшинството не беше истински живот.

Човекът-завоевател сведе поглед към стиснатите си ръце.

— Мисля, че бих могъл да я разбера — рече той. — Предполагам, че, и Сара щеше да се чувства по същия начин. Но ако имаше някакъв начин да си я върна, щях да го направя, колкото и да е егоистично спрямо нея.

Егоистично. Трр’т-рокик се намръщи кисело. Никога не бе гледал по този начин на въпроса. Или по-скоро, бе избягвал да гледа така. Дали и той не бе проявил егоизъм, след като искаше да задържи Трр-пификс-а?

Лорд Стюарт Кавана въздъхна и изтри сълзите си.

— Често ли разговаряш с баща си и майка си? — попита той.

— На старейшината не му остава почти нищо друго, освен да разговаря — отвърна Трр’т-рокик. — Да разговаря и да наблюдава света около себе си. Не можем да се отдалечаваме много от своите фссс-органи.

— Но въпреки това ти си тук — посочи лорд Кавана. — Как е възможно това?

Отново към забранената територия. Но и този път той реши, че това вече няма значение.

— От всеки фссс-орган може да се взема малко парченце. Тогава старейшината може да се придвижва между двата органа.

— Ясно. Ето значи как изпращате съобщения на огромни разстояния.

— Да — потвърди Трр’т-рокик. — Но ще те помоля повече да не разговаряме за тези неща. Забранено ни е да ги обсъждаме.

— О, не се безпокой. — Лорд Стюарт Кавана махна с ръка. — Вероятно скоро ще бъдем мъртви. Но по-добре предупреди своите, че мрачанците готвят атака срещу тях.

— Вече са предупредени — заяви Трр’т-рокик, изненадан, че човекът-завоевател говори така спокойно за това. Изведнъж си припомни съмненията на Трр-гилаг относно общоприетите представи за необузданата агресивност при тези завоеватели. — Те се готвят за атака.

— Чудесно. — Отново настъпи кратко мълчание. — Благодаря ти, че ми го каза. Разбирам напълно вашите водачи, които държат всичко това да бъде запазено в тайна. Има много хора, които биха приели с ужас вестта за вашата способност да съществувате след смъртта си, дори като старейшини. Мога ли да те попитам нещо друго?

— Разбира се — рече Трр’т-рокик.

— Разкажи ми за твоя свят. Не нещо, което вашите водачи не биха искали да зная — просто какво представлява. За неговите растения, животни, за климата и природата. Кажи ми какво обичаше да правиш, когато беше жив.

Когато беше жив. Ехото от тези думи пробуди някаква неясна печал в душата на Трр’т-рокик. Защото той беше жив… и същевременно не беше.

Човекът-завоевател беше прав. Права беше и Трр-пификс-а. Възможно ли беше обаче всички останали зхиррзхианци да са грешали през изминалите цикли?

— Моят свят е много красив — поде той, произнасяйки не без затруднение чуждоземните думи. — Мястото, където съм израсъл, представлява широка долина…

 

 

— Готови! — предупреди ги Дашка и гласът му неприятно подразни слуха на Арик. — Съвсем близо сме вече.

— Прието — отвърна Куин от пилотското кресло пред Арик. — Имаме готовност.

Арик си пое дъх, задържа го за няколко секунди, после бавно го изпусна. Започваше се. Ако изчисленията на Чо Минг бяха верни, щяха да излязат от хиперпространството точно на мястото, където бяха изчезнали трите бойни кораба.

За съжаление това бе всичко, с което разполагаха — приблизителни данни. Можеше да се озоват и на стотици километри по-нататък, или пък право върху тях.

— И така… — продължи Дашка. — Излизаме… сега!

Мониторите премигнаха и вратата на товарния хангар, в който беше корвинът, се отмести, разкривайки блещукащи звезди. Без да губи и миг, Куин задейства задните двигатели и след пет секунди вече бяха отвън.

— На позиция сме — обади се той. — Обстановка?

— Още нямаме контакт — долетя гласът на Чо Минг. — Изчакайте.

Арик почувства как на гърдите и лицето му ляга някаква невидима тежест. Звездите зад прозрачния похлупак на кабината се въртяха с главозамайваща скорост. Куин бе въвел корвина в ускорителна спирала, която се извиваше около големия кораб.

— Виждаш ли нещо, Маестро? — попита Арик.

— Няколко комети — отвърна Куин. — Нищо обаче, което да прилича на зхиррзхиански кораб.

— Или на мрачански танкер — допълни Чо Минг. — Изглежда, са напуснали района.

— Интересно — промърмори Куин веднага след като изведе корвина от спиралата. — Къде може да са се дянали?

— Кацнали са някъде — предположи Дашка. — Навярно мрачанците са засекли килватерните ни следи и са ги предупредили, а после всичките дружно са изчезнали.

— Значи затова няма никакви килватерни следи — каза Арик. — Въпросът обаче е как да ги намерим отново?

— Не зная — изръмжа Дашка. — Съмнявам се, че ще се справя.

— Защо? — попита Арик. — Всичко, което ни трябва, е да останем тук, докато излязат от хиперпространството.

— Ако въобще излязат наблизо — прекъсна го Чо Минг. — Което е малко вероятно.

— Дори е по-лошо — рече Куин. — Достатъчно им е да пуснат една статична бомба, за да прикрият килватерните си следи, и никога няма да ги открием.

— Точно така — съгласи се Дашка. — Тъй че най-добре да се метнем напред и да ги изпреварим на финала. Вие двамата се прибирайте, а ти, Чо Минг, подготви за изстрелване статичната бомба.

— И какво ще постигнем с това? — попита Арик, докато Куин обръщаше корвина.

— Първо на първо: ще ги накараме малко да се поизпотят — отвърна Дашка. — Няма да знаят със сигурност дали са успели да ни се изплъзнат, или все още им дишаме във врата, придружени от няколко крайцера от клас „Нова“. А междувременно ще ни осигури прикритие, докато се връщаме към „Трафалгар“, за да вдигнем тревога.

— Значи отиваме на Формби? — попита Арик.

— Освен ако не настояваш да идем някъде другаде.

Арик погледна към звездите.

— Мислех си, че след като така и така сме тук, бихме могли да отскочим на Мра.

Настъпи кратка тишина.

— Някаква конкретна причина да го направим?

— В съобщението, което получихте на Формби, се казваше, че баща ми и Бронски са поели натам — припомни му Арик. — След като вече знаем, че мрачанците и зхиррзхианците работят заедно, струва ми се, че двамата може да са в беда.

— Бронски знае как да излиза от всякакви рисковани ситуации — отвърна Дашка, но в гласа му се долови колебание. — А и мисля, че сега е по-важно да предупредим Монтгомъри за тези изчезнали зхиррзхиански бойни кораби.

— От друга страна — обади се Чо Минг, — поне за известно време Монтгомъри ще е извън играта. Можем да му пратим спешно съобщение с някой дипломатически кораб от Мра.

— Вярно — призна Дашка. — Бих предпочел да проследим останалите зхиррзхиански кораби… но вече е късно. Добре, какво пък, ще летим за Мра.

— Надявам се само да успеем да ги открием — обърна се Арик към Куин. — Трудничко ще е да намериш двама души, когато трябва да претърсваш цяла планета.

— О, ще ги намерим — обеща Чо Минг. — Остави това на нас.