Тимъти Зан
Войната на завоевателите (21)

21.

Докато Нзз-ооназ напредваше с описанието на битката, козината на Валойтаджа постепенно настръхваше — реакция, която изследователят намираше колкото за смущаваща, толкова и за разсейваща. Но ето че сега, внезапно, тя се бе пригладила напълно.

— С други думи — приключи мрачанецът — вие се провалили.

— Съжалявам — механично отвърна Нзз-ооназ, преди да осъзнае какво казва. Нямаше никакъв смисъл да се извинява на мрачанците. Всъщност ако някой дължеше някому извинения, това бяха тъкмо те. — Но ако трябва да се търси виновник, струва ми се, че ще се наложи да си поделим това бреме.

Валойтаджа сякаш потъна в мрачни мисли.

— Каква полза има от вина? — попита той и в гласа му се долови страх и болка. — Зхиррзхианците изпробваха сили и бяха сразени… и сега мрачанците обречени на изтребление от свои потисници.

— Това няма да се случи — намеси се Глл-боргив, като изплези език, за да подчертае думите си. — Няма да го позволим.

— Освен това както мрачанците, така и завоевателите без причина грешите дълбоко, ако смятате, че нашите сили са ни изневерили — добави със същата увереност Свв-селик.

— Ама вие наистина ли го вярвате? — пропищя с изтънял гласец Валойтаджа. — Вие, които били прогонени пред тях? Вие, които по свои собствени думи, изгубили своя решимост, когато се изправили срещу първа отбранителна линия на йикроманци?

— Ще си призная, че тази част и на мен не ми беше съвсем ясна — рече Нзз-ооназ. — Не можах да си обясня защо бяха изкарали срещу нас цивилни съдове…

— Йикроманци войнолюбив народ — изсъска Валойтаджа. — Казах ви го, и пак ще го кажа. Сред тях няма цивилни…

— Ако ми позволите да вметна — прекъсна го Нзз-ооназ и погледна към Свв-селик. Изглежда, беше време да се разбере кой е тук старшият. — Валойтаджа, информацията, с която ни снабдихте, по никакъв начин не показваше, че там ще се изправим срещу йикроманци и завоеватели без причина. А също и за онези два йикромански бойни кораба.

— Зная — промърмори Валойтаджа. За един кратък миг гневът му се уталожи. Сега вече изглеждаше напълно безпомощен и сломен. — Тъкмо затова не виждам друг изход за мой народ освен пълно унищожение. Вселената изпълнена с неизвестности и щом зхиррзхианската сила и мощ не могат да издържат толкова лесно изпитание, как може надяваме се на помощта им, когато стане наистина трудно?

— Че кое ще е по-трудно от това? — попита Нзз-ооназ.

— Кое друго, ако не предложеното нападение срещу планета Земя? — попита Валойтаджа. — Това е сърцето на тяхно могъщество и влияние. И най-важното — там, без никакво съмнение, е скрито и сглобява се КИОРО.

С крайчеца на окото си Нзз-ооназ зърна щръкналите опашки на Свв-селик и Глл-боргив. Неговата също неволно сочеше право нагоре.

— Атаката срещу Земята не е просто поредното предизвикателство — каза той на Валойтаджа. — Както вашата, така и нашата информация сочи, че тази планета е защитена от могъщи оръжия. Като прибавим и техните свръхмощни детектори, вероятно ще разполагат с поне осемстотин стоудара преднина, преди появата на нашите бойни кораби.

— Има начин да заобиколи това — предложи ентусиазирано Валойтаджа. — Ние имаме такъв начин, стига само да съгласите да ни охранявате и помагате.

— Готови сме да изслушаме вашите идеи — каза Нзз-ооназ. — Но не точно сега.

Другите двама се размърдаха сконфузено. Нзз-ооназ знаеше какво искат от него — да се съгласи с онова, което искаше от тях мрачанецът. Ако не атакуваха скоро Земята, всичко можеше да бъде изгубено.

Но той имаше инструкции от Върховния вожд и бе твърдо решен да ги спазва.

— Трябва да изчакаме, докато Върховното командване прецени какви са пораженията от битката. Едва тогава ще имаме ясна представа с какво разполагаме и ще продължим нашата дискусия.

— Но това отнеме много време — възрази Валойтаджа. — Време, което не можем си позволим да пропиляваме.

— За нас подобни преценки не са загуба на време — отвърна решително Нзз-ооназ.

В продължение на няколко удара Валойтаджа местеше поглед по лицето на тримата; в големите му влажни очи се четеше болка и разочарование, което пробуди в душата на Нзз-ооназ чувство за вина. Но той имаше стриктни инструкции и след като и Свв-селик и Глл-боргив не казаха нищо, Валойтаджа въздъхна сломено.

— Щом бъде така — така да бъде — каза той обезверено. — Мога ли поне помоля водачите ви извършат тази преценка с максимална бързина?

— Така и ще направят — увери го Нзз-ооназ. — Не по-зле от вас си даваме сметка за опасностите, които ни дебнат.

Мрачанецът се усмихна уморено.

— Съмнявам се, изследовател Нзз-ооназ. Искрено се съмнявам в това.

И след тези думи се обърна и напусна заседателната зала.

— Изследовател Нзз-ооназ? — пошушна с тих гласец един старейшина в ухото му. — На борда на „Затворена уста“ ви е осигурена постоянна връзка.

Нзз-ооназ примлясна с език в знак на потвърждение.

— Ще трябва да се върна на кораба — заяви той на другите двама. — Вие идете в стаята си — ще ви намеря там.

Един старейшина го очакваше в каютата на борда на „Затворена уста“, където поддържаха връзката с Оакканв.

— Кой е отсреща? — попита Нзз-ооназ, след като затвори вратата зад него. — Върховният вожд?

— Не — отговори мрачно старейшината. — Изследовател Трр-гилаг.

Трр-гилаг? Нзз-ооназ се изненада.

— Отворете линията — нареди той. — Трр-гилаг, за мен е приятна изненада.

Старейшината не помръдваше.

— Ще ми позволите ли да ви напомня, изследователю, че тази мисия е с изключително висока степен на секретност — каза той накрая. Нямате право да разговаряте с никого освен с Върховния вожд и Военното командване.

— Това ми е добре известно. Но навремето Трр-гилаг бе член на тази изследователска група и аз все още го смятам за такъв. Освен това Върховният вожд му е дал разрешение да се обръща към мен. Моля, отворете линията.

— Подчинявам се — рече старейшината и изчезна. Върна се след няколко удара. — „За мен, също както и за Нзз-ооназ, как вървят разговорите с мрачанците?“

— Засега са доста интересни — отвърна Нзз-ооназ. — Но не мога да се похваля с никакъв напредък. Ти къде си сега? Мислех, че трябва да дойдеш с нас на Мра.

— „Имаше промяна в последния момент. Аз съм на Доркас с брат ми Трр-мезаз и Клнн-даван-а. Пратиха ни тук да изучаваме човешкия затворник и двамата мрачанци, които твърдят, че са посланици“.

— Радвам се да го чуя — рече Нзз-ооназ. — Боях се да не са те пратили в някоя глуха станция.

— „Ще останеш изненадан — дойде бързият отговор. — Всъщност давам си сметка, че въобще не бива да разговаряш с мен, така че ще бъда кратък. Случайно да е у теб метаболитната информация от двамата мрачанци, които докарахме на Оакканв от Базов свят дванадесет?“

— Тези, които ни предупредиха за хората-завоеватели, преди да умрат? — попита Нзз-ооназ. — Мисля, че да. Защо?

Докато старейшината се върне, той вече бе приготвил исканите данни.

— „Разполагам с някои базови метаболитни проучвания на двамата мрачанци, но нещо не си пасват. За съжаление нямам оригиналните изследвания, за да ги сравня“.

— Аз пък държа точно оригиналните изследвания. Прочети ми твоите данни, аз ще прочета моите и ще ги сравним.

— „Чудесно. И така: метаболитно потребление на кислород: 25.7 на удар…“

Отне им няколко стоудара да сравнят всички данни. Когато приключиха, за Нзз-ооназ бе ясно, че проблемът не е в паметта на Трр-гилаг.

— Прав си, в това няма никаква логика — заключи той, загледан в успоредната колона цифри. — Сякаш тези двама мрачанци са от съвсем различни подвидове.

— „Ти си виждал доста повече мрачанци от мен. Възможно ли е?“

— Вероятно не — отвърна Нзз-ооназ. — Досега не съм срещал сведения за наличието на подвидове.

Той се намръщи и прегледа отново числата, докато старейшината отнасяше отговора. Във всичко това имаше някаква взаимовръзка — почти я усещаше. Но каква?

— „Има едно обяснение — дойде отговорът на Трр-гилаг, — но почти се колебая да го предложа. Току-що Клнн-даван-а каза, че различната метаболитна активност на мрачанците от техния базов свят може да се дължи на някакъв вид бавнодействаща отрова“.

Опашката на Нзз-ооназ щръкна. Ето го — онова, което не можеше да види допреди малко.

— Клнн-даван-а е гений — възкликна той и даде знак на старейшините да го последват в помещението за групови анализи. — Тя е абсолютно права. Не зная защо никой от нас не го е видял.

Докато старейшината се върне, той вече бе включил анализатора.

— „Готов съм да се обзаложа, че тъкмо по тази причина мрачанците не ти позволиха да направиш изследвания“.

— Прав си, но само наполовина — рече Нзз-ооназ, докато въвеждаше числата, които му бе дал Трр-гилаг. — Те се съгласиха да ги подложим на изследвания, но кой знае защо, това така и не стана.

— „Да, постарали са се да изглежда случайно. Знаеш ли, започват да ме побиват тръпки от тези другоземци“.

— Не си първият — изсумтя Нзз-ооназ. — Чакай, започнаха да излизат предварителните резултати. Прав си, става въпрос за интоксикация. Ако всички екстраполации са верни, началото на метаболитното отравяне е около едно пълно завъртане преди те да стигнат Базов свят дванадесет.

— „Което е точно след като са били пленени от бойния кораб на Цакк’рр, струва ми се?“

— Точно така — потвърди Нзз-ооназ. — Не искам да кажа, че Цакк’рр има нещо общо с това.

Последва продължителна пауза, през която Трр-гилаг, макар и неохотно, стигна до същото неприятно заключение, до което вече бе достигнал и Нзз-ооназ.

— „Остава да смятаме, че мрачанците са се отровили сами. Но защо ще го правят?“

— За да постигнат резултата, който получиха — отвърна Нзз-ооназ. — Лежаха в кома почти през целия обратен път до Оакканв, свестиха се само колкото да предадат на Седалището на Върховния клан предупреждението за хората-завоеватели и после умряха. — Той се огледа, за да провери има ли и други в помещението. — Самопожертвали са се и така ни принудиха да пратим свой кораб чак тук.

— „Подозираш, че това е клопка, така ли? — дойде отговорът. — Че те са в съюз с човеците?“

— Не зная — Нзз-ооназ поклати език. — Възможно е, но според мен го правят по някаква своя си причина. Може би казват истината, когато говорят за човешкото потисничество, и смятат, че това е единственият начин да ни накарат да общуваме с тях.

— „Може би. И в двата случая по-добре да предупредим Военното командване и Върховния вожд“.

— Несъмнено. — Нзз-ооназ си погледна часовника. — Аз ще го направя — трябва да разговарям с Върховния след около двайсет стоудара. Не се безпокой, не смятам, че те се доверяват на мрачанците. Не и след събитията на Формби.

Старейшината примлясна с език и предупреди:

— Не бива да споменавате за битката край Формби, изследовател Нзз-ооназ.

— Да, прав си. Изпрати всичко друго без последното изречение.

— Подчинявам се. — Старейшината склони глава и изчезна.

Върна се само след няколко удара.

— „Добре. Време е да те оставям да си вършиш работата, Нзз-ооназ. Благодаря за информацията“.

— Нищо работа — увери го Нзз-ооназ. — А аз искам да благодариш на Клнн-даван-а за прекрасното й хрумване.

„Ето това беше“, помисли си Нзз-ооназ — последният удар срещу предложението за внезапно нападение над Земята. Отсега нататък Военното командване, което и преди гледаше с неохота на това предложение, без съмнение щеше да настоява за повече доказателства за добронамереността на мрачанците, преди да рискува корабите си в подобна операция.

Което може би щеше да ги спаси от втора клопка. Или да изплаши мрачанците и да ги накара да повикат на помощ хората-завоеватели, ако те наистина работеха за тях. А ако не беше така, да нанесе непоправими вреди на един потенциално полезен съюз.

Или пък да не направят нищо, освен да осигурят на хората-завоеватели така необходимото време, за да довършат сглобяването на КИОРО.

Нзз-ооназ се намръщи. Усещаше неприятен вкус под езика си. За щастие, нито едно от тези жизненоважни решения не трябваше да бъде взето от него. В този случай той изпълняваше само ролята на информатор.

Погледна отново часовника. Всъщност нямаше смисъл да изчаква уговореното време — случаят бе достатъчно важен, за да го представи незабавно на Върховното командване.

— Старейшина?

 

 

— Не — твърдо каза комодор Монтгомъри. — В никакъв случай.

— Сър, с цялото си уважение към вас, ще ви помоля да обмислите още веднъж решението си — заяви Дашка. Говореше тихо и почтително, но Монтгомъри не си позволи да бъде подведен: този човек бе арогантен и неотстъпчив, като всички свои колеги от военното разузнаване. — Това е може би единствената ни възможност да открием откъде е пристигнал този зхиррзхиански нападателен отряд.

Монтгомъри изсумтя.

— Повярвайте ми, господин Дашка, ние знаем съвсем точно откъде са дошли. Дори може би щяхме да успеем да върнем същия тип съобщение на един от техните светове. А сега, предполагам, нашето съобщение ще трябва да се забави.

— Исках да кажа, че това е нашият шанс да узнаем дали зхиррзхианците и мрачанците са се споразумели — продължи да настоява Дашка. — Случайно, или по друга причина, в момента те следват един вектор, който да ги държи извън обсега на миротворческите тахионни детектори в тези два сектора. Ако позволим да излязат извън обсега им напълно, ще ги изгубим.

Един от мониторите трепна: най-сетне бе пристигнал докладът за състоянието на „Антилопа“.

— Вие си имате свой кораб, господин Дашка — припомни му Монтгомъри, докато преглеждаше доклада. — Не е най-добрият, но можеше и да е по-зле. Щом искате да преследвате зхиррзхианските кораби — това си е ваша работа.

— Имаме подобно намерение — призна Дашка. — Но преследването им е само половината от проблема. Не бива да забравяме, че става въпрос за цяла флотилия. Ще ми се да разполагам с малко повече огнева мощ, в случай че попадна право в гнездото на осите. А инак идеята ми е да скоча там, да се огледам и веднага да скоча обратно, преди да са ни разпердушинили на атоми.

— Ами попитайте йикроманците — изръмжа Монтгомъри, без да откъсва поглед от екрана. Слава Богу, животоподдържащата система на „Антилопа“ функционираше нормално. Може би техниците щяха да успеят да прехвърлят повредената апаратура на „Галилео“, за да я ремонтират.

— О, не! — Дашка поклати глава. — Не вярвам на йикроманците.

Монтгомъри бавно се извърна към него.

— Вижте — поде той, като фиксира Дашка със стоманения си поглед. — Почти цялата сила, с която разполагах, беше унищожена. Унищожена — разбирате ли? Единственият кораб, който в момента е в състояние да изпълнява някакви задачи, е „Пеликан“, и само защото го оставихме в тренировъчната зона, когато се хвърлихме на тази нелепа спасителна мисия. Нямам никакво намерение да ви играя по свирката, нито ще позволя на някой от корабите си да тръгне с вас. — Той го посочи с пръст. — Нека също така ви припомня, че тъкмо вашите приятелчета от Севкоордското военно разузнаване подхвърлят оръжие на йикроманците. Щом не им вярвате, толкова по-странно е, че сключвате с тях разни договори и спогодби за въоръжаване.

— Комодор? — намеси се един свързочен офицер. — Има повикване за господин Дашка. Той тук ли е?

— Лейтенант — сопна се Монтгомъри, — тук не сме в личните покои на споменатия господин. Който и да го търси, може да почака.

— Слушам, сър — отвърна офицерът. — Аа… сър, става въпрос за Кливерес си Йятуур, Дванайсетия консул на Йикроманската йерархия. Тя би искала да разговаря с господин Дашка.

Монтгомъри метна на Дашка гневен поглед.

— Благодаря — изръмжа той, превключи канала и подкани Дашка да се приближи. — Както вече разбрахте, вас търсят.

Дашка застана до него и в същия миг на екрана се появи йикроманско лице.

— Си Йятуур, аз съм Дашка — заговори той. — Какво мога да направя за вас?

— (Току-що пристигна спешно съобщение от Гранпара) — отвърна Кливерес. — (Предполагам, че миротворческите сили са го засекли.)

Дашка погледна въпросително Монтгомъри. Комодорът само сви рамене. Беше твърде зает с други неща, за да следи трафика на спешните съобщения, но не изглеждаше изненадан.

— (В него се съдържа кодирано съобщение за вас) — продължи си Йятуур — (Искате ли да ви го изпратя?)

— Да, благодаря — каза Дашка, извади своята карта и я пъхна в процепа на записващото устройство. — Можете да го пращате.

Устройството изписука и той извади картата.

— (Комодор лорд Монтгомъри) — продължи Кливерес, като извърна дългата си муцуна към офицера. — (Позволете да изразя нашата благодарност за самопожертвователната и навременна помощ, която ни оказахте в този труден момент. Йикроманската йерархия и йикроманският народ няма да ви забравят скоро.)

— За мен е чест — каза Монтгомъри и се поклони пред екрана, като отчаяно се опитваше да си припомни съответния протокол за разговор с йикромански лидери. — Ще ми позволите ли да добавя, че жертвите ни щяха да са много повече, ако не бяха самопожертвователните действия от страна на вашия народ? Ние на свой ред ви благодарим.

Кливерес също наведе глава.

— (В наша обща полза, комодор лорд Монтгомъри, е флотът ви да бъде ремонтиран и възстановен колкото се може по-скоро) — продължи тя. — (За тази цел ви предоставям всички наши ремонтни съоръжения. Дори ще ви помоля лично да се възползвате от тях.)

— Няма да е необходимо да ме молите два пъти — увери я Монтгомъри — Приемам и отново с хиляди благодарности. С ваше позволение ще превключа този канал на връзка с моя главен координатор за уточняване на подробностите.

— (Очаквам с нетърпение разговора с него) — рече Кливерес. — (Засега ви пожелавам всичко най-добро.)

Монтгомъри превключи връзката.

— Свържете я с капитан Джърмейн — извика той на офицера. — Съобщете му, че йикроманците са ни предложили съдействие.

— Слушам, сър.

Монтгомъри погледна към Дашка, който четеше, сбърчил вежди, от екрана на джобния си компютър.

— Ако това е всичко, тук имаме доста работа — подметна му той. — Надявам се, че ще бъдете така добър да напуснете моя кораб веднага щом презаредите с гориво. Не забравяйте да вземете с вас и Арик Кавана.

— Така и смятахме, комодор — отвърна Дашка, обърна екранчето и му го показа. — Но преди това — може би написаното тук ще ви се стори интересно.

Монтгомъри направи кисела физиономия, но взе компютъра и погледна съобщението. Някакъв старши офицер от разузнаването — Дашка се бе постарал да изтрие името му — се натъкнал на сведения за подготвяни две мрачански операции. Първата…

— Сигурно вече сте забелязали — намеси се Дашка, — че първата операция, „Мирначийм-хайийя-едно“ — започва днес. — Както предполагам знаете, „Мирначийм-хайийя“ означава „Завоеватели без причина“, а днес имахме честта да отбием една атака на завоевателите срещу Формби. Съвпадение?

Монтгомъри сви рамене.

— Защо точно Формби?

— Защото точно тук йикроманците подготвяха своя флот — отвърна Дашка. — Няма причина зхиррзхианците да са били в течение на този факт. Но затова пък знаем добре, че той е бил известен на мрачанците.

— Хм — изсумтя Монтгомъри, докато преглеждаше съобщението до края. Офицерът от разузнаването бе продължил за Мра, за да събере допълнителни сведения. Бе взел със себе си и лорд Кавана.

— Лорд Кавана? — учуди се той и погледна Дашка. — И той ли е забъркан в тази история?

— Ще останете изненадан, ако знаете в колко истории е забъркан — отвърна навъсено Дашка. — Дори аз не съм в течение на всичките.

Монтгомъри кимна. Той също бе забелязал, че името на лорд Кавана все по-често изниква къде ли не. Цялата тази история му причиняваше постоянни главоболия.

Той замря, споходен от внезапно хрумване. Може би това бе шансът му да убие два заека с един куршум. Или поне да прогони единия за известно време.

— Знаете ли какво ще ви кажа — рече той на Дашка. — Не мога да ви отделя никой от големите си кораби, но бих могъл да ви предоставя един изтребител с пилот. Можете да го приберете в предния товарен отсек, където да бъде готов за старта, в случай че попаднете в затруднено положение. По-добре от нищо, нали?

Дашка прехапа устни.

— Май че да — призна той. — Е, добре, ще приема. Надявам се, че изтребителят ще е в добро, състояние.

— Е, няма да е нов, но не и като някой от тези, които вече изтеглихме при нас. За съжаление няма да мога да ви дам и навигатор, сега имаме нужда от тях на борда.

— Поне пилотът ще бъде ли в съзнание? — подсмихна се Дашка.

— Не само в съзнание, но и в прекрасно здраве. Давам ви един от най-добрите си пилоти. Веднага ще се разпоредя и до няколко минути ще го имате в хангара.

— Добре, ще го очакваме — рече Дашка. — Мога ли да попитам как се казва?

— Разбира се — отвърна Монтгомъри. — Копърхед лейтенант Адам Куин. — Бивш — а вероятно и бъдещ — служител на лорд Стюарт Кавана.

Дашка поклати глава.

— Защо ли не съм изненадан?

 

 

Говорител Цвв-панав сръбна от купата с отлежало минсинкско вино и промърмори:

— Интересно. Кажете ми, изследовател Глл-боргив, все още ли му се доверявате?

Старейшината кимна и изчезна. Цвв-панав надигна отново купата, наслаждавайки се на деликатния аромат. Само след няколко удара дойде и отговорът.

— „Безусловно, говорител Цвв-панав — цитира старейшината думите на Глл-боргив. — Всичко, което Валойтаджа ни каза за Формби и йикроманците, се оказа абсолютно вярно“.

— С изключение на онази част за атаката на хората-завоеватели — посочи Цвв-панав. — Има ли да каже нещо по този въпрос?

Старейшината изчезна, а говорителят насочи вниманието си към материалите, които четеше. Нещата изглеждаха добре. Първите пет бойни кораба вече бяха заели позиция на по-малко от два тентарка от назначените им места за среща. Други шест бяха на почти същото разстояние зад тях, плюс още три от отряда, атакувал Формби, които по негова преценка бяха напълно боеспособни. Малко по-трудно щеше да е с резервните сили, но той възнамеряваше да ги изиска от флотовете на колониалните светове…

Старейшината се върна.

— „Валойтаджа многократно ни е предупреждавал, че йикроманците са съюзници със завоевателите без причина. Не смятам, че пропускът да ни уведомят за наличието на крупни сили на противника недалеч от Формби е грешка на мрачанското разузнаване“.

„Май и ти твърде лесно се съгласяваш“ — помисли си Цвв-панав презрително. Но това сега нямаше значение. Той, говорителят Цвв-панав, бе единственият, който вземаше решения тук, а за разлика от глупаците, които общуваха с мрачанците, нямаше да позволи лесно да го измамят. Разбира се, мрачанците допускаха грешки. Навярно дори въобще не биваше да им се доверяват.

Но възможността бе твърде добра, за да я изпускат.

— А съобщи ли ти повече подробности за този предполагаем план да прекарат наши кораби незабелязано в космоса на хората-завоеватели?

Старейшината кимна и изчезна. „Да видим сега“ — рече си развълнувано Цвв-панав и се загледа в записващото устройство. Резервни сили. Четири бойни кораба от отбранителния пояс на Дхаранв — без проблем, те вече бяха под командването на Дхаа’ррския съвет, който отговаряше пред него. Още три бойни кораба, с екипаж и командване от Дхаа’рр, бяха повикани от Етсиджи и Чигин.

Но трябваше да ги отклони, без Военното командване да забележи…

Старейшината се появи отново.

— „Изследовател Нзз-ооназ отказва да го послуша. Но аз самият проведох два поредни разговора с него. Той ми съобщи, че техниката е приложима и всъщност е подобна на техниката, използвана от противника при Формби. Осем до десет мрачански космически кораба ще бъдат прикрепени до всеки от зхиррзхианските бойни кораби и ще ги изтеглят на буксир през пространствения тунел. С изключени тунелни двигатели, нашите кораби няма да разпространяват подпространствените вълни, които завоевателите без причина използват, за да засичат приближаването им. Така ще предположат, че към тях се приближават само мрачански съдове“.

— Много добре — прошепна говорителят. Идеята беше примамлива. — Той все още ли смята, че може да ни гарантира пълна изненада?

— „Без никакво съмнение — дойде отговорът. — Всички кораби ще потеглят към Земята по различни вектори. По такъв начин няма да се получат скупчвания от много кораби, които да пробудят подозренията на противника“.

Цвв-панав се подсмихна цинично. Това би могло също така да спомогне за прикриване ролята на мрачанците в осъществяването на операцията. Сигурно продължаваха да се страхуват от отмъщението на хората-завоеватели. Но какво толкова? В края на краищата инстинктът за оцеляване е движеща сила при всички разумни същества. Щеше да му се стори много по-подозрително, ако Валойтаджа не бе предприел подобни мерки.

Освен това нали мрачанските кораби щяха да участват в нападението заедно със зхиррзхианските. След случилото се на Формби това бе нещо, на което той настояваше, дори и транспортният метод да не го изискваше.

— Много добре, изследовател Глл-боргив — заключи той. — Осведомете Валойтаджа, че въпреки провала при Формби нашето лично съглашение остава в сила. Кланът Дхаа’рр ще им помогне при атаката срещу Земята. — Той вдигна пръст преди старейшината да успее да кимне. — И му припомнете, изследовател Глл-боргив — добави той навъсено, — че това е лична уговорка между вас и него. Никой друг не бива да научава за нея.

После махна на старейшината да тръгва и насочи вниманието си към записващото устройство. Чакаше го още много работа, но същината на план „Завоевател 2“, както го бяха кръстили мрачанците, бе готова. С четиринадесет бойни кораба в първата вълна и още поне десет във втората щяха да осигурят достатъчно огнева мощ, за да нанесат решителен удар право в сърцето на общия си противник.

И с тази победа щеше да се осъществи отдавна лелеяният му политически триумф над всички, които си позволяваха да се опълчват срещу него и клана Дхаа’рр. От най-обикновения старейшина до самия Върховен вожд.

Нека страхливците от Военното командване си ближат раните и събират старейшините за разни безсмислени обсъждания. Сега всичко опираше до едно-единствено решително действие. И както много пъти в миналото, кланът Дхаа’рр щеше да покаже, че е способен да го извърши.

 

 

— Ето го — рече Бронски и посочи през прозореца на взетата под наем въздушна кола. — Пувкит Тру Кай, Градината на обезумелия каменоделец. Интересни скални образувания, сред които е била издълбана цяла крепост, в която можеш да поместиш и батальон.

— И какво ще правим сега? — попита Кавана, засенчил очи срещу слънцето. — Кацаме там и се хвърляме на щурм?

— Не — отвърна напрегнато Колчин. — Изглежда, в колата, която лети на пресечен курс срещу нас, имат някакви възражения.

— Къде? — попита Бронски.

— Идва право откъм слънцето.

— А, видях ги. — Бронски кимна. — Да кацнем и да видим какво имат да ни кажат.

Той подаде команда за кацане и компютърът пое управлението. Колата плавно се спусна и едно леко разтърсване на корпуса подсказа, че са се приземили. Малко по-късно и другата кола кацна на петдесетина метра от тях.

— Поне имат представа от тактика — подметна Бронски, докато отваряше страничната врата. — Е, време е за представление. Вие двамата най-добре останете тук. Колчин?

— Готов съм — увери го телохранителят. — Каква е паролата, ако искаш да открия стрелба?

— Стандартният знак с ръка на командосите — отвърна Бронски и скочи навън. — Първо стреляй в антената, така ще премахнем опасността да повикат подкрепления. Но преди това изчакай поне да се просна на земята.

Той пое през пресечения терен към другата кола. Беше изминал почти половината път, когато хрилеподобните й врати се вдигнаха и навън се показаха двама мрачанци.

От другата врата слезе един бурт.

— Ох-ох — изпъшка Кавана, докато чуждоземецът заобикаляше носа на колата и се насочваше към Бронски.

— Без паника — прошепна Колчин. — Ако смятаха да стрелят, нямаше да се приближават към него.

Бронски дори не погледна бурта, който бавно прекоси делящото ги разстояние и застана до него, а няколко минути разговаря оживено с двамата мрачанци. Позата му излъчваше увереност и арогантност, а с дясната си ръка размахваше фалшивата червена карта. След малко единият мрачанец взе картата и я разгледа внимателно, после му я върна неохотно. Бронски я прибра в сакото си, кимна отсечено, обърна се и закрачи обратно. Буртът и мрачанците се върнаха в своята кола и се издигнаха право нагоре, заобиколени от облаци прахоляк.

— Как мина? — попита Кавана, докато Бронски се настаняваше на седалката.

— С променлив успех. — Бронски сви рамене. — Казах им, че са ни наели да проверим как стои въпросът с охраната.

— И те ти повярваха? — Колчин се облещи.

— Повярваха на червената карта. Но не ми изглеждаха особено щастливи от срещата.

— Май оттук нататък времето ни ще е съвсем ограничено — рече Колчин. — Да вървим да видим какво има там.

— Търпение — спря го Бронски. — Поуспокоиха се, когато разбраха, че нямаме никаква представа за онова, което става в крепостта. Сигурно ще ни държат под наблюдение, така че нека бъдем добри момчета и да се помотаем тук още известно време. А като им стане досадно да ни зяпат, ще потърсим някоя задна вратичка към крепостта.

— А междувременно те ще подпалят жиците до столицата да проверяват червената ти карта — посоки Кавана.

— Тяхна воля — изсумтя Бронски. — Разрешителният подпис е от един високопоставен мрачанец, който в момента е на медитиращ отдих. Ще им трябват часове, за да го открият.

Той понечи да включи двигателя, но спря и добави:

— Още две неща. Мрачанците ме предупредиха да изключа всички радари и радиопредаватели, което ми подсказва, че онова, с което са се захванали, е доста чувствително към всякакви електромагнитни импулси. Запомнете го, в случай че се наложи да направим някоя диверсия. — Той се извърна на седалката и ги изгледа. — И последно: ако правилно прочетох онази карта, операция „Завоевател 1“ започва по някое време днес. Нищо чудно вече да е стартирала. Лошата новина е, че ако става въпрос за чисто военна операция, това означава, че някой в йикроманския космос ще понесе доста сериозни удари. Добрата новина е, че щом ние сме единствените хора по тия места, операцията не включва миротворческите сили. Този път сме на чисто.

Стомахът на Кавана се сви. За миг той си представи Кливерес си Йятуур, мъртва, сред останките на своя свят, и му стана още по-зле.

— Няма ли някакъв начин да я спрем?

— Никакъв — увери го спокойно Бронски. — Ако се касае за дълговременна кампания, бихме могли да намалим по някакъв начин продължителността й, но се съмнявам. Ако питате мен, „Завоевател 1“ вече е в ход. Остава ни да съсредоточим всички усилия върху „Завоевател 2“. Нея все още можем да спрем. Разбрано ли е?

Кавана кимна.

— Разбрано.

— Чудесно. — Бронски се обърна и включи двигателя. — Играта започва тук и сега.