Тимъти Зан
Войната на завоевателите (20)

20.

„Направо не е за вярване“ — помисли си Арик в първата секунда. Невероятно наистина. Наподобяваше умопомрачително изделие на налудничав дизайнер от някоя крупнобюджетна продукция, решил да не се съобразява с никакви представи за мащаби или закони на физиката. Така, както се появи от нищото, сред святкащите лазерни оръдия и експлодиращи ракети, то приличаше по-скоро на кошмарно видение или персонаж от древните митове: гигантски Летящ холандец, раздут до размерите на древногръцките титани, с намек за нордическите валкирии. Такова нещо просто не можеше да съществува.

Ала въпреки това беше там, приближаваше се от своята точка на телепортиране в системата и на неговия фон бойните кораби на завоевателите приличаха на играчки. На всичко отгоре сгушени сред крехките на пръв поглед, долепени една до друга метални рамки — приковани като някаква гротескна изложба на пеперуди — върху повърхността му бяха накацали корабите на почти целия Миротворчески флот.

И този флот вече показваше първите признаци на пробуждане…

— Направо не мога да повярвам — прошепна Чо Минг.

— Какво е това, за Бога?

— Не питай мен — отвърна Дашка. — Готов съм да се обзаложа обаче, че има нещо общо с онзи „вълчи“ проект, който се мярка из докладите на разузнавателната служба от пет-шест месеца. Почакайте да засека идентификационните сигнали на нашите гости — първо на най-големия.

Зад гърба на Арик се разнесе ново трескаво тракане.

— Казва се „Трафалгар“ — обади се Чо Минг. — Щурмови преносвач от клас „Ригел“. Придружават го още тринадесет кораба. Момент — долових слаба експлозия откъм десния борд на „Трафалгар“. Изглежда, взривиха въжетата, с които са скачени за рамката.

— Какво правят зхиррзхианците?

— Засега нищо — отвърна Чо Минг. — Сигурно още не са се освестили от уплахата.

— Де да беше така — засмя се Дашка и посочи екрана. — Вижте, появиха се отблясъци.

— Да — „Трафалгар“ изстрелва своите изтребители.

 

 

— Бойна готовност до всички кораби! — кресна Върховен командир Прм-жевев, загледан със смесица от възхищение и ужас в грамадния космически кораб, който се бе появил неочаквано в самия тил на зхиррзхианските сили. Огромен, вдъхващ страх, с колосални размери, като че изваден от някоя антична легенда.

Старейшината, когото бе пратил да докладва във Военното командване, се появи след миг.

— Говорител Цвв-панав: „Това е клопка! — цитира той. — Точно както ви предупреждавах“. — В гласа му се долавяше гневът на говорителя. Още преди Прм-жевев да успее да отговори, до него застана още един старейшина.

— Върховният вожд: „Изглежда, наистина е клопка — рече той, но за разлика от Цвв-панав, гласът му бе съвсем спокоен. — Ще се справите ли?“

— Върховни командире, започнаха да изстрелват изтребителите си — докладва един от войниците.

Едва сега Върховният командир сякаш се отърси от първоначалното си вцепенение.

— Разбрано — рече той и се усмихна криво. Това чудовище не бе нищо повече от военна машина, а той знаеше добре как да се справя с военни машини: — До всички кораби: атакувайте и се отбранявайте според обстановката.

Този път изчезнаха наведнъж няколко старейшини.

— До Върховния вожд: Ще направя всичко, на което съм способен. До говорителя на Дхаа’рр… — Той погледна мониторите и огнените опашки, които маркираха посоката, в която се носеха изтребителите на хората-завоеватели. Цвв-панав, разбира се, беше прав за клопката и без никакво съмнение в момента използваше предвидливостта си, за да затвърди политическата си позиция. Прм-жевев обаче не виждаше никакъв смисъл да го подкрепя. — До говорителя на Дхаа’рр: без отговор.

 

 

— Проверката на системите приключи — докладва отсечено Бокамба от креслото си зад Куин.

— Прието — рече Куин, докато се нагласяваше в седалката. Очакваше, че всеки миг ще дадат сигнал за стартиране.

Ако, разбира се, имаше с кого да се бият. Зхиррзхианците разполагаха с половинчасова преднина и спокойно биха могли да довършат пъкленото си дело още преди пристигането им.

В този момент пред очите му трепна ново изображение, предавано чрез майндлинк и насложено върху обгорената стартова тръба зад прозрачния купол на корвина. Изображение, което, изглежда, се подаваше от външните камери на „Трафалгар“.

Наистина имаше с кого да се бият.

— Засякох пет зхиррзхиански кораба — обади се Бокамба. — Не, вече са десет, други пет се приближават откъм пределите на системата. Векторите им сочат към нас — вероятно снижават скорост.

— Някой тук здравата им се е опънал — подметна Куин, докато изтегляше векторната карта и идентификационната програма. Малките кораби, които щъкаха около зхиррзхианските бойни кораби — и биваха възпламенявани методично — се оказаха йикромански товарни съдове, пътнически совалки, астероидни рудокопачи и конструирани при нулева гравитация дреднаути. Храбри, глупави или доведени до отчаяние, йикроманците се хвърляха безогледно срещу косящия огън на завоевателите.

И нищо чудно, че губеха сражението.

— Започва се, копърхед — разнесе се гласът на Швайгофър в ухото на Куин. — Преминете на режим Х и стартирайте, когато сте готови. Желая ви успех.

Последните думи на Швайгофър бяха погълнати от шума на ревящи двигатели от съседните стартови тръби. Куин се облегна назад и включи своя двигател, присъединявайки се към общата треска. Корвинът подскочи напред като изгладнял хищник и ускорението притисна Куин назад в противонатоварващите възглавници, докато изтребителят се плъзгаше по свръхпроводимите магнитни водачи на тръбата.

— Маестро? — чу той през шума гласа на Бокамба. — Наредиха ни да преминем в режим Х.

Режим Х: пълна мисловна връзка между копърхед и техните изтребители. Моментът, от който Куин се боеше от самото начало.

— Маестро? — обади се отново Бокамба.

— Чувам те — извика му Куин. — Ей сега.

В този миг корвинът изскочи от тръбата и започна да се отдалечава с бясна скорост от „Трафалгар“. Зад него се разпръснаха и останалите корвини. Най-страховитата сила, която Общността бе съумяла да събере, заемаше позиции.

Дошло бе време тези воини да покажат на какво са способни. Куин си пое дъх и включи своя майндлинк на режим Х.

И изведнъж цялата вселена около него се промени.

Зрението му достигна обхват от 360 градуса и само кинетичният усет и опитът му подсказваха къде е напред. Тъмните приглушени полутонове на сцената пред него се превърнаха в истинска палитра от вибриращи цветове, корабите в обсега на оръжията му бяха оцветени в яркочервено, а тези отвъд него — в жълто, зелено и синьо за най-далечните.

Промени се и слухът му — гласовете на другите копърхед и командите вече не звучаха в ушите му, а се оформяха направо в главата му. Векторната карта, която бе повикал малко по-рано на екрана, се превърна в звуков сигнал, съставен от писукания и мелодични тонове, които го снабдяваха с пълна информация за всички кораби край него, както и за посоката на техните вектори спрямо неговия.

Беше се променил и той самият. Вече не беше Адам Куин, копърхед, пилотиращ тактически изтребител корвин. Той беше самият изтребител.

Кожата му бе облицовката на корпуса и усещаше топлината на дъхащите пламъци сопла и лекото триене с магнитосферата на Формби върху лицето и гърдите. Нюхът му бяха системните монитори на корвина, полъхващият бадемов аромат сочеше, че всички системи функционират нормално. Вкусът му бяха аварийните монитори и канеленият им дъх подсказваше, че засега корабът няма повреди. Дори стойката му — защото в своето странно, лишено от тяло умствено изображение той се виждаше като заел позиция за бой — отразяваше данните от биологичните монитори, който следяха физиологичните константи на двамата пилоти. Усещаше се силен и готов да се сражава; индикаторите за съдържанието на кислород, захар и адреналин в кръвта му бяха замрели върху оптималните граници.

Но най-потискащото в тази необичайна и бърза метаморфоза бе, че в този нов свят той вече не е сам.

С него беше Бокамба и мислите и чувствата му се въртяха като вихри около тези на Куин. Той долавяше неговата готовност, усещаше вълнението му и дори възторга, може би заради тази последна възможност да лети като навигатор, да е част от копърхед, да върши онова, за което се е подготвял. Усещаше и някакво безпокойство — за това дали ще се справи с тази задача. Имаше и още нещо — някаква неясна загриженост заради умственото състояние на Куин, предизвикана от краткото му колебание, преди да премине към режим Х, след като Швайгофър бе издал заповедта, и подсилено от причината, поради която навремето Куин бе напуснал копърхед. Клипер и останалите копърхед от „Омикрон 4“ също присъстваха, но на едно ниво под плоскостта, която обитаваха двамата с Бокамба, а по-надолу бяха разположени копърхед от „Капа 2“ и „Сигма 5“.

„Приветстваме ви, хора-миротворци“. Думите бяха приети първоначално като изображения и усещания и трябваше да измине цяла частица от секундата, преди да осъзнае, че са произнесени на йикромански и идват по линията за връзка с „Трафалгар“. „Вашата помощ е наистина желана“.

„Целта ни е номер три“ — последва гласът на Клипер. Един от зхиррзхианските кораби, който сменяше оцветката си от зелен към жълт, премигна за кратко в червено, докато Клипер го маркираше. Миг по-късно той се появи и върху плана за нападение, според който Куин и Шрайк щяха да свият надясно, Паладин и Арлекин в обратна посока, а Клипер щеше да приеме върху себе си фронталната атака.

„Целете се в лазерните кули — продължи Клипер. — Опитайте се да ги обезвредите, преди да пристигнат ракетите откъм кораба. Вторите пилоти да следят за пробойни по корпуса, които да бъдат използвани“.

Бокамба и останалите трима навигатори потвърдиха, че са приели съобщенията. Целта вече трайно се бе оцветила в червено и докато завиваше в указаната посока, Куин забеляза, че различава съвсем ясно предния й край, докато опашката тъне в мрак.

„Сигурно защото завива към нас“ — потвърди наблюденията му Бокамба. По краищата на хексагоните изникна група оранжеви диаманти. „Лазерните кули“ — идентифицира ги Бокамба. Очевидно зхиррзхианците изчакваха, докато навлязат в обсега им.

„Радваме се, че пристигнахме навреме, за да ви подкрепим. — Това беше комодор Монтгомъри; говореше на йикромански. — Какво можете да ни съобщите за противника?“

Клипер подаде сигнал за начало и в същия миг Куин изви корвина остро надясно. Усети как инерционната сила изтласква кръвта от мозъка му. Един от оранжевите диаманти изведнъж блесна и той се наведе рефлексивно — в същия миг надолу се спусна и корвинът, пропускайки над себе си бялата векторна линия на лазерния изстрел. За миг усети топлина върху лявото си рамо, но бадемовият вкус не изчезна. Оранжевият кръст, който се показа върху лазерната кула, означаваше, че Бокамба я е прихванал, и докато извиваше корвина, Куин замахна с лявата си ръка във въображаемата стойка, която бе заел, изстрелвайки дълъг откос от петдесет и пет милиметрови снаряди срещу кулата. Корвинът прелетя съвсем близо до хексагона и той така и не успя да види дали има някакви поражения.

Последва нов блясък върху хексагона и още един лазерен импулс премина покрай него. И този път не ги уцелиха, но съвсем за малко. Топлината върху кожата бе по-силна, а бадемовият вкус се примеси с дъх на риган, когато йонизираните газове от лазерния изстрел обърсаха за миг задните датчици на корвина. Ригановият вкус бързо изчезна, а през това време Бокамба провери в ред ли са датчиците…

И в този момент някъде в дъното на съзнанието му изникнаха едновременно две изображения. Едното бе на ударения корвин на Самурай, а другото — на двамата копърхед, които бяха загинали.

„С последния изстрел успя да удариш кулата“ — информира го Бокамба.

С още една главозамайваща маневра Куин довърши маневрата. „Но дали оръдието е извадено от строя?“

„Няма да узнаем, докато не открие стрелба.“

Което означаваше, че това, което планираше Куин, можеше да се окаже крайно рисковано. Но със сигурност си заслужаваше. Неутрализираха ли това оръдие, получаваха възможност да изстрелят една от своите ракети „Виджувис“ в отвърстието на кулата и да вкарат бойната й глава зад непробиваемия корпус на зхиррзхианския кораб.

Но ако оръдието не бе извадено от строя, той щеше да се окаже най-лесната цел, получавана някога от противника.

Вече почти бе заел най-изгодната позиция за стрелба, приключвайки острия завой, след който щеше да излезе на правата срещу лазерната кула. Едно зелено кръгче замига пред очите му — съобщение от Бокамба, че ракетите са готови за изстрелване. Куин извъртя лекичко глава, премествайки кръстчето върху кулата…

„Маестро: сигнал от Швайгофър — отекна в главата му гласът на Клипер. — «Каскадия» се е заплела във «Вълчата глутница». Двамата с Шрайк напуснете строя и идете да й помогнете“.

„Не сега“ — отвърна Куин. От дясната страна на дисплея се сипеха колонки от данни…

„Прието“ — потвърди Клипер. На едно ниво на съзнанието по-долу той вече прехвърляше заповедта на Арлекин, а през това време корвинът на Куин почти бе излязъл на правата…

Той отново се преви, когато към него, се проточи лазерният импулс.

„Все още е активно“ — докладва Бокамба, сякаш Куин не знаеше. „Но изглежда, е с повредени лещи, защото има изпреварващ блясък от 0.74 секунди“.

Същевременно се появи графично изображение на последния изстрел със светлинната утечка, която бе засякъл Бокамба. Три четвърти секунда не бяха кой знае какво предупреждение, но трябваше да свършат работа. „Дръж го под око. Започваме“.

Той изви право към лазерната кула и в същия миг долови с периферните си сетива, че Савил избухва в пламъци и изчезва. Още един корвин бе напуснал сражението.

По-късно щеше да се отдаде на болката от загубата на другарите си. Но не сега. В този момент майндлинковата връзка надделяваше над всичко, потискайки всички чувства и мисли освен онези, които му бяха необходими, за да оцелее и да изпълни задачата.

Лазерната кула най-сетне бе в мерника. Във въображаемата си стойка той се приготви за удар с дясната ръка…

Концентриран върху целта, Куин пропусна напълно краткото проблясване от следващата лазерна кула, която се падаше вдясно на борда. Предупреждението на Бокамба го стресна, той изстреля ракетата и незабавно спусна носа на корвина надолу. Лазерният лъч прониза пространството над главата му…

И в същия миг целият му гръб бе обхванат от остра, пареща болка, а устата му се изпълни с острия вкус на ананасов сок и неприятния дъх на изгоряла филийка. Бяха засегнати задните стабилизатори, при това много лошо.

Той полагаше максимални усилия да овладее изтребителя; с част от съзнанието си усещаше как Бокамба отчаяно се опитва да вдъхне живот на засегнатите електронни прибори и да прехвърли цялата налична енергия към здравия двигател. Ракетата вече наближаваше отвора на кулата, носеше се с неистова скорост право към целта. Почти я стигна…

Съсредоточил цялото си внимание върху задъхващия се двигател, този път Бокамба не успя да засече изпреварващия сигнал. Но Куин успя и с прилив на адреналин, който му вдъхна нови сили, форсира машината докрай. Ето че почти се бе приближил до ръба на зхиррзхианския хексагон… ако можеше само да го прехвърли и да се озове от другата страна…

Още малко и щеше да успее. Но с един ударен двигател корвинът вече бе много по-бавен и неповратлив… и изведнъж под него блесна още един лазер, а някъде по-нататък ракетата се удари в нещо и избухна.

Отслабващата топлина в гърба му се смени с неприятно щипене в пищялите, придружено от острия дъх на риган и чесън. Един шрапнел от ракетата бе ударил долната част на корвина, бе поразил задните датчици и накрая бе проникнал в резервните енергийни клетки. Поне не беше засегнал двигателите. Куин успя да прекара корвина над хексагона, балансирайки с предните и странични двигатели, като същевременно се опитваше да разпредели вниманието си между зхиррзхианските лазерни кули и ремонтите работи на Бокамба.

„Маестро?“

„Всичко е наред, Клипер“ — увери го Куин.

„Прекратете атаката — нареди Клипер. — Идете да помогнете на Шрайк да освободи «Каскадия» от «Вълча глутница».“

Куин сбърчи вежди. Важна задача, а и Бокамба наистина се нуждаеше от почивка, докато възстанови корвина. Но го беше срам, че бе позволил да ги ударят почти в самото начало на битката.

„Прието“.

Той отново задейства маневрените двигатели и пое по спирала, отдалечавайки се от зхиррзхианския кораб. Пред и встрани от него рояк изстреляни от „Галилео“ ракети пресичаха косо неговия вектор и той прати кратък идентифициращ импулс, за да се предпази от евентуално прихващане. В далечината различаваше „Каскадия“, все още заплетена в част от рамката на „Вълча глутница“. Шрайк вече бе заел позиция отзад и се опитваше да я освободи с изстрели от лазерите си.

Бокамба преустанови за миг ремонтната си дейност и изтегли сензорна карта на „Каскадия“. Задните й прикачващи челюсти бяха заплетени във въжетата и Куин се насочи към тази част на кораба.

Изведнъж пред погледа му изникна друга картина, подавана от Мечтателката чрез майндлинк. Четири малки съда се бяха появили от задните люкове на зхиррзхианския кораб, който тя и приятелките й атакуваха, и игнорирайки напълно копърхед, се спускаха право надолу, към повърхността на планетата.

„Лазерни бомбардировачи — идентифицира ги Бокамба. — Въоръжени са с тежки лазери за близкообхватни атмосферни атаки. Зхиррзиахнците ги използваха при нападенията срещу Доркас, Масиф и Пасдофат“.

Което означаваше, че зхиррзхианците не са дошли тук само за да се разправят с орбиталната отбрана. Те наистина възнамеряваха да превземат Формби, или поне да причинят сериозни щети.

„Клипер?“

„Виждам ги, Маестро — отвърна Клипер. — Вече сигнализирахме на «Трафалгар» и очакваме нови заповеди. А ти приключвай с твоята задача“.

„Но те може би ще се нуждаят от помощ“ — протестира Бокамба.

Куин се намръщи. Последните думи бяха придружени от странен прилив на чувства. При това от страна на Бокамба.

„Изпълнявайте дадената заповед — повтори неотстъпчиво Клипер. — В момента «Каскадия» е като неподвижна мишена, а сражението се измества в нейна посока“.

„Прието“ — отвърна Куин. С друга част от съзнанието си долови, че Швайгофър нарежда на „Сигма 4“ да атакува зхиррзхианските лазерни бомбардировачи. Три изтребителя смениха едновременно посоките си, спуснаха се да преследват бомбардировачите и не след дълго оръдията им откриха яростен огън. Единият от бомбардировачите се залюля и после изригна в облак от метални отломки, които разклатиха и другите два. Фокусът на атаката се съсредоточи върху втория зхиррзхиански бомбардировач…

Бойният кораб, който бе останал зад тях, се извъртя лениво на една страна и откри залп с всичките си лазерни оръдия.

„Удариха ги!“ — извика някой и гласът му се понесе като тътен в съзнанието на Куин. Той полагаше отчаяни усилия да потуши хаоса от гласове и сигнали, които подаваха членовете на „Сигма 5“. За миг различи Ястреб и неговия навигатор, Експерт и техния „Кетбърд“, дори долови вкуса на двата разрушени двигателя и на пробойните в корпуса. Останалите машини бяха в малко по-добро състояние и дори бяха запазили част от огневата си мощ. Нямаше обаче никакъв признак от Казак и Пищен. Сигурно вече бяха мъртви.

Изглежда, Мечтателката и Хитрушата съвсем скоро щяха да споделят тяхната участ. — Куин се съсредоточи върху двете жени, като за миг си припомни кратката размяна на реплики в дневната на „Трафалгар“. Те първи бяха загърбили подозрителността и недоверието на останалите копърхед и го бяха заговорили.

А сега бяха попаднали в клопката на разнебитения корвин и бързо топящите се сигнали от борда сочеха, че и двете вероятно са в безсъзнание. Корвинът бе напълно разрушен и само майндлинкът и скафандрите им ги поддържаха живи.

Но и това нямаше да продължи дълго. Зхиррзхианският кораб щеше да се приближи и да открие огън по тях. Или пък гравитацията и въздушното триене щяха да обърнат носа на кораба им надолу и те щяха да полетят като огнено кълбо към планетната повърхност.

„Маестро, трябва да направим нещо. Трябва да направим нещо!“

Куин подскочи в седалката; по тялото му премина електрически шок. И този път в думите на Бокамба се долавяше силен емоционален заряд. Толкова мощен, че почти можеше да преодолее емоционално-потискащия захват на майндлинка.

Куин не попита Бокамба какво поражда тези чувства. Не се и налагаше, откакто двамата бяха свързани с майндлинк. Мечтателката и Хитрушата бяха жени, а в културната матрица, която формираше душата на Бокамба, жените бяха уважавани, почитани и пазени. Без значение дали бяха безпомощни деца, или добре обучени пилоти.

Без никакво значение.

Куин, разбира се, би могъл да игнорира непроизнесената молба на Бокамба. Той беше първи пилот на корвина, разполагаше с абсолютната власт и нямаше никакъв начин Бокамба да му я отнеме. Освен това имаха заповед, която трябваше да спазват.

И той взе решение. „Приготви се за атака“ — нареди на Бокамба, изви корвина встрани от „Каскадия“ и „Вълчата глутница“ и го насочи към безпомощния изтребител, към който се приближаваше зхиррзхианският кораб. Знаеше, че жестът му може да се окаже безсмислен, но бе сигурен, че не само възприема, но и напълно споделя гледната точка на Бокамба.

Всъщност най-важно от всичко бе, че Бокамба е негов приятел.

 

 

Оръдията на зхиррзхианския кораб блеснаха и изпратиха ослепително бяло сияние към групата изтребители, преследваща останалите лазерни бомбардировачи.

— Удариха ли ги? — извика Дашка над рамото му.

— Доста сериозно — изсумтя Чо Минг. — Единият изгоря на място, другите три са силно повредени.

Дашка поклати глава.

— Някой там не е внимавал достатъчно. Проклятие!

— Не можем ли да направим нещо? — попита обезпокоено Арик, загледан в ударените изтребители. Единият, изгубил напълно контрол, се носеше към горните слоеве на атмосферата.

— Какво например? — попита Дашка. — Да се хвърлим в атака и да свършим като тях?

Арик стисна безпомощно зъби. Така бе, разбира се, не можеха да направят нищо. Не и без да се разкрият пред зхиррзхианските кораби и да бъдат унищожени.

— Освен това не се налага — продължи Дашка, загледан в екрана. — Изглежда, някой друг ще им се притече на помощ.

И наистина — отдалечавайки се бързо от гигантската транспортна рамка, една белезникава диря на изтребител се насочваше към ударения си събрат.

— Какво прави? — промърмори той.

— Може би ще се опита да отвлече вниманието на зхиррзхианците — предположи Дашка. — Но едва ли смята да измъкне онези нещастници изпод носа им.

— Каквото и да е намислил, решението е само негово — намеси се Чо Минг. — Ето, чуйте.

От говорителя върху пулта на Дашка бликна внезапна какофония от гласове и откъслечни фрази от разговори, уловени от подслушвателните устройства на техния кораб. Сред шумотевицата се издигна един глас, който Чо Минг улови и усили:

— … незабавно. Повтарям: Маестро, върни се…

Гласът бе прекъснат от внезапната смяна на посоката на сигнала.

— Маестро — повтори Дашка и погледна намръщено Арик. — Това не е ли позивната на твоето приятелче Адам Куин?

— Да — промърмори Арик и изведнъж почувства, че му призлява. Щом Куин беше там, значи с него бяха Клипер и останалите от „Омикрон 4“. Хората, които бяха рискували живота и кариерата си, за да спасят брат му от завоевателите.

Сега вече това, което ставаше на екрана, не беше само вълнуващо представление. Там воюваха и гинеха негови приятели.

— Успокой се, Кавана — тихо рече Дашка. — Да не вземеш сега да започнеш да повръщаш? Куин е добър, знаеш го. Ще се справи.

— Зная — потвърди механично Арик. Но за момента не го вярваше.

 

 

Нова шокова вълна разтърси командно-мониторната зала — бе причинена от поредната ракета на хората-завоеватели, преодоляла защитите на зхиррзхианския кораб, за да се вреже в корпуса му. Поредната шокова вълна, която щеше да разтърси оптроничните връзки, да нанесе поражения на течните конектори и да разхвърля войниците и техниците като парцалени кукли.

Стиснал с две ръце дръжките на креслото, Върховният командир Прм-жевев вече не се усмихваше.

— Кажи на корабния командир Дклл-кумвит, че не ме интересува още колко удара ще понесем. Искам той и „Повелителен“ да се съсредоточат изцяло върху въздушното нападение на планетата.

— Подчинявам се — отвърна старейшината и изчезна.

Прм-жевев насочи вниманието си към мониторите. Три от корабите на хората-завоеватели вече бяха обезвредени за стотината удара, откакто бе започнала битката, единият бе променен до неузнаваемост. Малките изтребители също бяха покосявани систематично, докато щъкаха между по-големите кораби, опитвайки се — не съвсем безуспешно — да изкарат от строя лазерните им оръдия. Отдавна бе изчезнала първоначалната му неохота да нападне зле въоръжените йикромански пътнически кораби и сега флотата му ги изпепеляваше един по един в небето над планетата. По всичко личеше, че зхиррзхианците ще спечелят и тази битка.

Но в него се пробуждаха съмнения. Зад своите практически неразрушими корпуси, могъщите кораби се рушаха, превръщайки се в купчини безполезен метал. Вторичните ефекти на многобройните ракетни попадения бяха довели до изключването на повече лазерни оръдия, отколкото в директна битка, а с всяко ударено оръдие нарастваше и вероятността някоя от ракетите да проникне вътре. Сега вече надпреварата бе кой пръв ще повреди фините уреди на противника и дълбоко в себе си Прм-жевев подозираше, че зхиррзхианците ще я изгубят.

Но той не възнамеряваше да се оттегли. Още не. Не и докато съществуваше вероятност да надвие орбиталната защита и да унищожи този опорен център на хората-завоеватели. А ако имаха късмет, може би сред трофеите им щеше да се прибави страховитото им оръжие КИОРО.

Не можеше да отстъпи, докато над рамото му надничаха всички Върховни командири от осемнадесетте светове.

Появи се един старейшина.

— Съобщение от „Настоятелен“ — докладва той. — Корабният командир Дклл-кумвит съобщава за сериозни проблеми от страна на йикроманските кораби и че системите му продължават да се изключват от ударите на хората-завоеватели. Заяви, че не може да гарантира оцеляването на щурмовите съдове.

Прм-жевев изруга. Тези йикроманци бяха невероятни, с начина си да се хвърлят срещу смъртта, без да спечелят почти нищо. Какво, в името на осемнадесетте свята, защитаваха там долу?

— Разбрано — изръмжа той. — Съобщение за „Попечителство“: незабавно да се притекат на помощ на „Повелителен“. На всяка цена трябва да осигурят пробив на въздушните щурмовици.

— Подчинявам се — отвърна старейшината и изчезна.

— Рулевият! — провикна се Прм-жевев през залата. — Промяна на курса: двайсет ъгъла надясно, двайсет — надолу. Свързочник: нареди нашите три въздушни щурмовици да се приготвят за старт по моя команда.

— Слушам.

Прм-жевев изруга отново, след което се загледа замислено в екраните. Там някъде, в на пръв поглед добре организираната защита на хората-завоеватели и йикроманците, трябваше да има някакъв отвор. Невидима засега дупка, неголяма, но достатъчна, за да прекара през нея щурмовите кораби.

В този момент зад гърба му се разнесе сподавено възклицание.

Той се извърна и видя, че отзад се поклаща един старейшина — лицето му бе изкривено от ужас. Прм-жевев отвори уста, за да поиска обяснение…

— Върховен командир Прм-жевев! — извика някой от войниците.

Прм-жевев се обърна към гласа. Един от войниците при редицата монитори сочеше с език екрана, на който се виждаше планетарният хоризонт.

Точно в средата на монитора…

Върховният командир изруга пак. Този път бе наистина ядосан.

 

 

Още един лазерен импулс прониза пространството край тях. Куин се изви настрани — този път закъсня — и част от задния борд се превърна в кипящ метал. Почувства го като остро парене по бедрото, към което след миг се прибави мирисът на прясно окосена трева.

„Удариха деснобордовия двигател — потвърди опасенията му Бокамба. — Няма начин да го поправим“.

А това означаваше, че дори ако оцелеят от битката, което бе твърде малко вероятно, нямаше да успеят да напуснат системата.

„Разбрах“ — потвърди Куин, като се опитваше да прикрие яда си. Районът около машината на Мечтателка се изпълваше със странни трептения, показващи, че навлизат в опасно плътни въздушни слоеве. Дори двамата с Бокамба да се доберяха дотам, без да се превърнат в облак пара, оставаше под въпрос дали ще успеят да се скачат с ударения изтребители да го изтеглят на безопасна дистанция.

Още един лазерен лъч. Куин се дръпна рефлексивно, но този път лъчът, изглежда, не бе насочен към тях — вместо това превърна в кълбо от лава един от йикроманските кораби, който летеше наблизо. Изглежда, зхиррзхианците бяха решили да съсредоточат атаката си върху тях.

Той сбърчи вежди — бе забравил да следи действията на йикроманците. А и сега не беше време за излишно маневриране…

Извика векторната карта и превключи на аудио-визуално изображение. Първото, което видя, бе високоскоростно повторение на последните пет минути, изтеглено от записващите устройства на корвина и „Трафалгар“. Сега вече забеляза, че някои от йикроманците атакуват зхиррзхианските кораби директно, като използват шрапнелни оръдия, ракети и нещо, което приличаше на бяла боя. Други стояха по-назад, откъдето вероятно осъществяваха връзката между атакуващите и синхронизираха действията им.

Но по-голямата част бяха подложени на систематично унищожение от зхиррзхианците. И за първи път от началото на битката той се сети за причината.

Бяха приели ролята на смущаващ фактор, за да помогнат на миротворческите изтребители. Движейки се на групи между вълните изтребители и зхиррзхианските бойни кораби, те се опитваха да блокират или заглушат сензорите на противника и помагаха на корвините да се приближат в обхват за стрелба. Летяха точно пред фронта на ракетните рояци, спускаха се със самоубийствена решимост срещу лазерните им оръдия и поемаха върху себе си ответния огън, като позволяваха на ракетите да достигнат целите си.

Истински, самопожертвователен жив щит, който бяха разперили дори пред самотния корвин, поел на опасната спасителна мисия.

Куин включи комуникатора.

— Йикромански отбранителни сили — каза той, стреснат от силата на гласа си след относителната тишина на майндлинка. — Тук корвин три от „Омикрон Четири“.

Отговорът дойде незабавно.

— Говори Савази мей Ямсепк — каза някой на йикромански и майндлинкът преведе. — Какви са вашите заповеди?

— Искам да престанете да ме пазите и да се захванете с вашата работа — отвърна Куин, докато проследяваше с поглед зхиррзхианските лазерни бомбардировачи, които все още се приближаваха към горния атмосферен слой. Експерт бе успяла да извърши маневра с ударения си „Кетбърд“ и сега двамата с Ястреб ги преследваха, но с един действащ двигател усилията им бяха обречени на неуспех. Зад тях бе Кукър, но откосите от неговото оръдие летяха настрани. — Лазерните бомбардировачи ни се изплъзват.

Недалеч вдясно един зхиррзхиански кораб сякаш изведнъж забеляза съществуването на корвина и пространството около тях се изпълни с йонизирани частици от лазерните изстрели. Повечето ги подминаха, без да им причинят щети, но Куин бе принуден да се гмурне надолу и после рязко да набере височина. Един от изстрелите обаче удари предния от корабите на Савази и той избухна в ослепителна огнена топка.

— Ние си вършим работата — дойде спокойният отговор. — Не сме достатъчно бързи, за да ги стигнем. Сега пазим вас с надеждата вие да свършите останалото.

Куин изруга тихо и поиска късовременна екстраполация на векторната карта. Корвинът бе с унищожени задни двигатели, а лазерните бомбардировачи бяха набрали солидна преднина…

„Ще успеем — намеси се Бокамба. — Ако се спуснем право надолу и после извием рязко напред, ще им излезем на пресечен курс…“

Куин разгледа извитата пунктирана линия, която Бокамба бе начертал върху картата. Маневрата изглеждаше рискована и трудна, нещо като модифицирана версия на онази, която двамата с Арик Кавана бяха използвали при спасяването на Фелиан.

Само дето сега летяха на полуразрушен кораб, а небето край тях се озаряваше от блясъците на плътния вражески огън. Извършването на подобна маневра тук рискуваше загуба на контрол или навлизане в турбулентната част на атмосферата. Шансовете им едва ли надхвърляха и петдесет процента.

И освен това поемеха ли тази задача, обричаха Мечтателка и Хитруша на сигурна смърт.

Бокамба също го знаеше и за миг бе завладян от неувереност и чувство на вина. Но съвсем за кратко.

„Нямаме друг избор — заяви той с възвърната решителност. — Да го направим“.

„Добре“ — съгласи се Куин и се приготви за внезапната промяна на посоката.

И тогава, без никакво предупреждение, два синьо-бели лъча озариха планетарния хоризонт точно пред тях.

„Приближаващи се кораби!“ — опита се да го предупреди Бокамба. Върху картата се очертаха няколко нови вектора: двата кораба се носеха с невероятна скорост: следваха извивката на планетата и се плъзгаха ниско над горния слой на атмосферата. Според екстраполацията щяха да се включат в сражението най-много след пет минути, Куин превключи на максимално увеличение…

И дъхът му секна. С невъоръжено око двата кораба бяха само тъмни точици на фона на огнените пламъци, които изригваха от соплата им, но с оптическо усилване той вече можеше да различи трепкащите по корпусите им светлинни отражения и странно извитите форми на корпусите, които фосфоресцираха със зловещо сияние. Бяха като картинка от военноисторическа енциклопедия — изображение на нещо, което би трябвало отдавна вече да не съществува.

Йикромански крайцери от клас „Отмъстител“.

Куин включи комуникатора отново.

— Савази, тук трети от „Омикрон Четири“.

— Те идват — пристигна отговорът на йикроманеца, превеждан от майндлинка. В гласа не се долавяше радост, а по-скоро мрачното задоволство на някой, който смята, че е ударил часът на възмездието. — Сега ще видим.

Светлините на единия кораб угаснаха и от носа му бликнаха три тънки синкави лъча високоенергийни частици, насочени право към зхиррзхианските бомбардировачи. В първия миг Куин реши, че изстрелите са неточни — лъчите навлязоха в атмосферата далеч пред лазерните бомбардировачи.

Ала синкавите линии продължаваха да пронизват атмосферата, разпалвайки кипящи огньове от йонизирани частици, които за секунди пробудиха и развихриха истински ураган.

Зхиррзхианските бомбардировачи попаднаха право в него. Стремглавото им спускане към планетарната повърхност бе преустановено от гигантски вълни свръхнагрят въздух, който ги залюшка във всички посоки. Преди да успеят да се съвземат, „отмъстителите“ стреляха отново и този път изстрелите преминаха покрай десните им бордове.

Носейки се като разярени зверове право към разгара на битката, двата кораба вече бяха извън обсег за трети изстрел, но това нямаше значение. Бяха забавили достатъчно спускането на бомбардировачите и Куин, който умееше да цени подходящия момент, благодарение на дружбата си с лорд Кавана, вече не се съмняваше, че шансовете им са се увеличили.

Беше насочил корвина във вертикално спускане още преди йикроманците да изстрелят втория си залп и сега усещаше парещите сигнали от триенето с разредената атмосфера. Докато бомбардировачите успеят да възстановят предишния си курс, той вече завършваше маневрата.

Само след секунди вече бе точно над тях.

 

 

— „Имаме една идея — цитира старейшината, заеквайки в желанието си да говори колкото се може по-бързо. — Но описанието не прилича на нито едно от тези на корабите на хората-завоеватели“.

— Това и без вас го знам — изсумтя Върховният командир Прм-жевев, загледан в белезникавите пламъчета, които се мяркаха около тях. Без съмнение това бяха йикроманци. При това въоръжени с нещо, за което не бе чувал никога. Нарочно го бяха запазили за решителния момент от битката. И защо?

Отговорът бе очевиден. Хората-завоеватели и техните йикромански съюзници не се бяха сепнали от на пръв поглед непробиваемите зхиррзхиански корпуси. Напротив — те, изглежда, знаеха много добре какви поражения нанасят шоковите вълни на техните ракети… и всичко, което бяха правили досега, имаше едничката цел да отслаби защитата им, за да могат тези кораби да се приближат.

Достатъчно, за да използват своите синелъчи оръжия. Неизвестни, непознати, невиждани досега оръжия.

КИОРО?

Нещо блесна на един от страничните монитори. Тежките въздушни щурмовици, чийто екипаж все още бе объркан от внезапната атака, бяха подложени на унищожителен огън от единствения изтребител, който ги преследваше. Нова партида добри воини, въздигнати преждевременно в старейшинство.

Появи се друг старейшина.

— „Върховен командир, аз съм говорител Цвв-панав — произнесе той. — Това там са същите машини на йикроманския боен флот, за които ни предупреждаваха мрачанците. Дръжте тази позиция и отблъснете удара“.

Прм-жевев премести ядно език. Насред вихъра на боя, когато губеше безценни войници и техници и самият той бе заплашен от старейшинство, говорителят Цвв-панав продължаваше да плещи досадните си политически речи.

— Няма да е толкова лесно, говорителю — отвърна той. — Ако това е същото оръжие, за което си мисля.

— „Не ставайте смешен — долетя надменният отговор на говорителя. — Запазете кураж, Върховен командир — сега не е време да се предавате“.

Прм-жевев шляпна гневно с език. Не беше време и да се изправят срещу КИОРО. Не точно сега, когато половината от флота бе в лошо състояние. Не и когато всичко ставаше според плана на хората-завоеватели.

Но как да нареди отстъпление? Особено след като нито един от старейшините, които щяха да го съдят, не беше в течение на информацията за КИОРО?

Появи се друг старейшина.

— „Върховен командир Прм-жевев, с вас говори Върховният вожд. Нареждам ви да започнете отстъпление“.

Зениците за дневно виждане на Прм-жевев се свиха от изненада. Какво, в името на осемнайсетте свята…

И тогава се сети. Върховният вожд бе прочел скритото между думите и разбираше много добре подозренията и страховете му. Като му нареждаше да отстъпи при позиция, която на пръв поглед изглеждаше победна, той поемаше върху себе си общественото презрение и политическите последствия от поражението.

Върху най-далечния монитор последният от лазерните бомбардировачи се превърна в пламъче и угасна… а заедно с него изчезна и причината за тяхното присъствие тук.

— Подчинявам се, Върховни вожде — каза той. След това пое дълбоко дъх и се обърна към скупчените около него старейшини. — Върховният командир Прм-жевев до всички кораби. Преустановете атаките и започнете отстъпление.

 

 

Лазерните бомбардировачи естествено забелязаха приближаващия се корвин, но нямаше какво да направят. Дори с един повреден двигател Куин бе много по-маневрен от тях и лесно можеше да избегне изстрелите им. Всичко приключи за не повече от минута. Веднага след това той изви машината нагоре и за първи път от момента на неочакваната поява на „отмъстителите“ насочи вниманието си към битката.

За да открие, че вече е приключила.

Облещи се учудено. Виждаше „Трафалгар“, сериозно пострадал, но все още в състояние да маневрира. Недалеч от него бяха двата „отмъстителя“, чиито сияещи корони сега бяха обърнати в противоположна посока — те се опитваха да забавят безумния си бяг.

Но зхиррзхианските кораби се бяха обърнали и се отдалечаваха от планетата. И само след секунди започнаха да се телепортират, напускайки системата.

„Какво става?“ — попита Бокамба, не по-малко изненадан от него.

„Не зная“ — отвърна Куин.

„Но те печелеха!“

„Видях“.

„Да оставим на Монтгомъри да се оправя с този въпрос. Трябва да се върнем при нашите момичета“.

„Да“.

Куин направи широк завой, като се оглеждаше за ударения корвин.

Когато го забеляза, той вече беше като размазано петънце, заобиколено от въздушни турбуленции. Като издължен метален метеор, спускащ се право надолу, към неизбежната смърт.

Той подаде максимална мощност на двигателите и усети как телата и на двамата се притискат в креслата. С нарастването на скоростта обшивката на корвина все повече се затопляше. Зад него Бокамба правеше истински чудеса, за да изстиска колкото се може повече мощност за двигателите, но и двамата си даваха сметка, че шансът да пристигнат навреме е почти нищожен…

За тяхна изненада недалеч от ударения корвин неочаквано изригна пламък от маневрен двигател. Някакъв призрачен кораб, едва забележим, заради обгърналия го нагорещен въздух, се приближаваше към обездвижената машина.

„Този кораб е със сензорни щитове — рече Бокамба и в гласа му се долови облекчение. — Трябва да е някой от разузнавателните катери на «Трафалгар».“

Призрачният кораб вече бе съвсем близо до изтребителя… двете турбулентни маси се смесиха…

И изведнъж схематичното изображение се промени — новопоявилият се кораб изви право нагоре, прибрал на борда си ранения корвин.

— Май си прав — каза Куин на глас и намали скоростта. Битката беше приключила, а заедно с нея и необходимостта да поддържат режим Х. Той се освободи от майндлинка.

Ярките цветове, които го заобикаляха, изчезнаха в миг. Нямаше ги ароматите, усещанията и присъствията на останалите в ума му. Отново бе самичък сред една чужда и нехаеща за него вселена, вселена с приглушени и мрачни цветове.

Вселена, от която току-що бяха изчезнали няколко негови другари и колеги. Завинаги.

В продължение на един агонизиращ момент той се бореше със себе си — дали да остане така, или да се върне в режим Х. Но дълбоко в себе си знаеше какъв ще е крайният изход от тази борба. Режим Х бе примамлив начин на съществуване, искряща вселена, където животът бе подреден и където липсваха емоционални удари, оставящи отпечатъка си върху душата. Но той не беше истинската реалност — още много отдавна Куин бе решил, че ще изживее живота си такъв, какъвто е.

И така, макар и с празнина в душата, той обърна корвина и последва спасителния кораб към разпиления из системата, сериозно пострадал флот. Почти съжаляваше, че не е един от тези, които се бяха простили с живота.

 

 

Чу се пронизително стържене на метал в метал, последвано от шумно затръшване на люка на предния товарен отсек.

— Прибрахме ги — заяви Чо Минг.

— Чудесно — каза Дашка и включи на задна тяга. — Е, Кавана, доволен ли си?

— Да — промърмори Арик. — Благодаря ви.

Дашка сви рамене.

— Никога не съм твърдял, че не искам да помогна. Държах само да се уверя, че няма да ми видят сметката, докато го правя.

Арик се засмя.

— Разбирам те напълно.

— И още как — рече Дашка. — Е, време е да се прибираме на „Трафалгар“. Имаме стока за тях. Освен това предполагам, че ни очаква дълъг разговор с комодор Монтгомъри.