Тимъти Зан
Войната на завоевателите (13)

13.

— Дръпни се оттам! — извика Бронски. — Кавана!

Кавана не се нуждаеше от подкана. Хвърли се назад през улицата и блъсна с рамо тухлената стена. Докато се претъркулваше по корем, и се опитваше да се изправи, метна бърз поглед на Бронски.

Бригадирът бе бръкнал джоба на сакото си и тъкмо вадеше нов пълнител за пистолета. Кавана успя да забележи, че връхчетата на куршумите са оцветени в червено. Той погледна към бурта…

И извъртя глава, защото някакво движение привлече вниманието му. Откъм дъното на улицата се приближаваше тъмна фигура — прокрадваше се към незащитения гръб на Бронски, като използваше за прикритие рева на бурта и уплашените викове на пешеходците.

Едва сега Кавана разбра всичко. Първият бурт — този, който се пристъпваше бавно и вдигаше врява — бе само за примамка. Истинската опасност беше вторият.

Обърнал гръб на тази приближаваща се заплаха, насочил вниманието си в противоположна посока, Бронски бе обречен да умре.

— Внимавай! — извика му Кавана и бръкна трескаво под якето си за скрития там пистолет.

Трескаво, но безполезно. Викът му привлече вниманието на Бронски и на лицето на бригадира се изписа ясната мисъл, че е осъзнал приближаващата се отзад опасност. Но още докато се извърташе, Кавана вече си даде сметка, че ще е твърде късно. Буртът се носеше по улицата като спринтиращ носорог и нямаше никакъв начин Бронски да се извърне навреме и да успее да стреля, преди чуждоземецът да го стъпче на паважа. С крайчеца на окото си Кавана забеляза, че Колчин е вдигнал ръка и замахва, а после се превива одве. Нещо смътно профуча над главата на Бронски…

И изведнъж дръжката и три четвърти от острието на ловджийския нож на Колчин щръкна от левия крак на бурта.

Чуждоземецът изрева и тялото му се извъртя наляво — ритъмът на движенията му бе брутално прекъснат. Той успя да измине още две крачки, размахвайки ръце като вятърна мелница — полагаше отчаяни усилия да си възстанови равновесието. Но силата на удара, плюс болката в крака, се оказаха твърде много за него. Миг по-късно той се строполи на земята с трясък, който разтресе паважа. Буртът изрева отново, понечи да се надигне, успя да се подпре на четири крака…

И тогава пистолетът на Бронски излая и гръдният кош на чуждоземеца изригна в ярки пламъци.

Буртът рухна, а гневният му вик премина в болезнен вопъл. Бронски продължаваше да стреля и след всеки изстрел чуждоземецът сякаш изчезваше в нови облаци от дим и огън. Виковете му продължаваха да се носят и иззад димната завеса, през която от време на време се мярваха бясно мятащи се крайници. За миг Кавана си помисли, че ако Бронски преустанови стрелбата, буртът отново ще се нахвърли върху тях.

И тогава зад тях прокънтя нов рев.

В суматохата Кавана бе забравил за другия бурт.

Той се обърна. Разбрал най-сетне, че маневрата с отвличането на вниманието не се е удала, първият бурт се бе втурнал в атака.

— Бронски! — извика Колчин.

Бригадирът дори не се обърна. Без да освобождава спусъка на бълващото огън оръжие, той замахна със свободната си ръка и метна на Колчин пистолета, който му бе отнел преди малко. Колчин улови оръжието, насочи го с едно бързо движение и в същия миг откри огън.

Но Кавана вече си даваше сметка, че усилията му ще са напразни. Дори с помощта на бясно носещия се насреща им бурт, запратеният от Колчин нож едва бе успял да пробие дебелата кожа на чуждоземеца. Стандартните амуниции на пистолетите не можеха да нанесат кой знае колко по-сериозни поражения.

Буртът, изглежда, също го осъзнаваше, или пък бе твърде разярен, за да се стъписа. Размахвайки яките си ръце, той продължаваше да препуска, без въобще да помисли да се прикрие.

— Кавана! — извика Бронски. Кавана се извърна и едва сега забеляза, че Бронски е спрял стрелбата с експлозивни амуниции. Тялото на втория бурт бе станало на кървава кайма и той най-сетне бе спрял да помръдва. — Насам! — подкани го Бронски. — Размърдай се де!

Кавана се отдели от стената и се затича към него.

— Колчин, идвай!

— Вървете с Бронски — нареди Колчин, като продължаваше безполезната стрелба по приближаващия се бурт. — По-бързо, дявол го взел!

Сега не беше време да спори. Кавана изтича при Бронски, бригадирът го сграбчи за ръката и го задърпа навътре в уличката.

— Къде отиваме?

— Където и да е — надалеч оттук — отвърна Бронски. Зад тях се чу трясък. — Не гледай! — нареди му бригадирът.

— Но Колчин… — почна Кавана, но Бронски го стисна още по-силно.

— Казах да не гледаш натам! — изръмжа той и го стисна още по-силно. — Съсредоточи се върху бягането и се моли този, който е организирал клопката, да не е разположил допълнителни постове.

Изглежда, че не беше. Кавана и Бронски стигнаха безпрепятствено дъното на уличката и излязоха на една по-широка, ярко осветена и пуста пазарна улица.

— Тия тук явно не си падат по зрелищата — промърмори Бронски. — Видят ли, че нещата вървят на зле, си плюят на петите и изчезват. Насам.

Някъде по средата на улицата свърнаха по една тясна стълба, която се виеше между две дюкянчета.

— До най-горния етаж — посочи Бронски, побутна го в сумрачния вход и същевременно извади от джоба си нов пълнител. — Бягай, ще те настигна.

Задъхан от неимоверното усилие, Кавана се затича нагоре. Стълбището бе потискащо тъмно, мъждукаше една-единствена лампа. Докато подминаваше втория етаж, чу, че Бронски също тръгва нагоре; а когато стигна четвъртия, бригадирът вече бе зад него.

— Сега накъде? — попита запъхтяно Кавана.

— Ще чакаме тук. Един от тези апартаменти е празен, наех го онзи ден, за да наблюдавам къщата на Бокамба. Но първо да проверим дали не са ни проследили.

— „Проследили“? — навъсено повтори Кавана. — Нали уби единия.

— Така е — потвърди Бронски. — Но на фланговете чакаха още двама. За щастие бяха доста далеч. Зърнах ги да се приближават от другия край на улицата тъкмо когато се измъквахме.

— А какво е станало с Колчин?

— Не зная. — Бронски отмести поглед встрани. — Него не видях.

— Ясно — унило каза Кавана.

— Само не прави прибързани заключения — предупреди го Бронски. — Може и да се е измъкнал зад нас и да е побягнал в обратна посока. Той е бивш миротворчески командос, такива като него ги броят за мъртви само ако открият трупа.

Кавана кимна. Искаше му се да му повярва. Колчин заслужаваше много повече от кратко мислено прощаване, но сега като че ли нямаше време и за това. Нямаше време да скърби по него.

— Не трябва ли да повикаме някого на помощ?

— Като кого например?

— Полицията. Тяхна работа е да опазват реда.

Бронски изсумтя презрително.

— Не и когато става въпрос за стълкновения между граждани на Севкоорд и чуждоземци. И то на Гранпара. Най-много да потупат по рамото онези бурти.

По гърба на Кавана пробягаха тръпки. Отдавна бе свикнал с мисълта, че представителите на другите раси не питаят особена любов към тях. Изглежда обаче чувствата им бяха малко по-дълбоки от обикновено негодувание.

— А защо не се свържем с Мирмидонската оръжейна платформа? Там със сигурност имат достатъчно сили да се справят с буртите.

— Сигурно — съгласи се Бронски. — Проблемът е, че ще им отнеме повече от час да се доберат дотук. За нас това е твърде много. — Той посочи с пистолета якето на Кавана. — Предполагам, че не държиш в джобовете си експлозивни амуниции.

Кавана съвсем бе забравил скрития пистолет.

— Не — отвърна той и се засрами, че не го бе използвал. Но всичко бе станало толкова бързо, че така и не бе успял да го насочи към буртите. А и вероятно това нямаше да промени особено нещата. Всъщност никога нямаше да узнае отговора. — Зареден е със стандартни амуниции. Колчин изстреля всички експлозивни патрони на материка.

— Така и предполагах — изсумтя Бронски. — Да се надяваме, че не са ни видели…

Той млъкна и вдигна предупредително ръка. Кавана замръзна и наостри слух.

По стълбището отекваше тропотът на нечии тежки стъпки. Стъпките спряха, после, след кратка тишина, до тях долетя трясъкът на разбита врата. Някой изпищя, друг започна да вика, гласовете се смесиха с тътнежа на нови стъпки. Отново кратък миг на затишие и пак трясък на разбита врата.

— Надеждите ни бяха напразни — промърмори Бронски. — Проверяват квартирите една по една. А това означава, че знаят, че сме тук.

— И какво ще правим сега? — попита прималяло Кавана.

— Ще вървим нагоре. — Бронски кимна към ръждясалата стълба, водеща към отвора в тавана.

От пръв поглед си личеше, че капакът на шахтата не е използван от години и че отварянето му няма да се размине безшумно. Но Бронски също бе наясно с проблема, защото изчака двамата бурти да стигнат следващата врата и натисна капака под прикритието на шума от стълбището. Минута по-късно двамата вече бяха на покрива.

— Сега какво? — попита Кавана и потрепери от студения въздух.

Покривът беше съвсем открит, нямаше никакви постройки, които да използват за скривалище. Не се виждаше и стълба, която да води до улицата, на четири етажа под тях.

— Ей там — посочи Бронски. — Това не е ли капакът на другото стълбище?

Той тръгна… и изведнъж зад тях се разнесе ужасяващото скърцане на изкривен метал. Кавана се извъртя. Капакът, през който току-що се бяха промушили, бе изчезнал заедно с металната рамка. В същия миг през отвора се показа лапата на бурт, която сграбчи останалата част от рамката и продължи да я къса.

— Проклятие! — изруга Бронски и натика пистолета в колана си. — Хайде!

И се затича, но не към втория отвор.

— Защо не слезем по другото стълбище? — подвикна след него Кавана.

— Защото няма да успеем да отворим капака навреме — отвърна през рамо Бронски.

Кавана сбърчи вежди. Двамата тичаха право към ръба на сградата.

— И какво ще правим?

— Това — отвърна Бронски, засили се и скочи…

И се улови за един провиснал клон на метър под гъстата мрежа на параската лоза, която скриваше от погледите им небето. — Не стой там де! — подкани го бригадирът и се преметна върху клона. — Скачай!

Кавана отстъпи няколко крачки назад и огледа със съмнение делящото го разстояние. Шансът да падне не бе никак малък, но пък, от друга страна, да се натика сам в ръцете на бурта… той си пое дъх, затича се и скочи.

Успя, но съвсем за малко — докопа клона само с лявата си ръка.

— Залюлей се! — посъветва го Бронски, улови го за китката и го задърпа нагоре. — Извий си гърба и дърпай нагоре. Хайде, сигурно си виждал стотици пъти как го правят гимнастиците.

— Аз да не съм гимнастик — процеди през зъби Кавана, но люшна краката си, както го бяха инструктирали. Отстрани движението винаги му бе изглеждало толкова лесно и грациозно.

— Сега или ставаш гимнастик, или ще станеш обяд на бурта — викна му Бронски. — Напъни се!

Кавана преглътна една ядна ругатня, залюля колене, изви гръб и се придърпа с ръце…

И изведнъж се озова отгоре, опрял корем в клона и разкрачен, за да запази равновесие. Бронски го улови под лявата мишница и го изтегли по-близо до себе си.

— Тъкмо навреме — изпъшка той. — Идват.

Кавана погледна. Металната рамка на шахтата беше изчезнала заедно с известна част от гредата около нея й един от буртите се опитваше да промуши масивното си туловище през отвора.

— Не можем ли да се отървем от този клон? — попита Кавана, след като двамата с Бронски се изкатериха върху главното стебло на мрежата.

— Много време ще ни отнеме да го срежем — отвърна Бронски, извади пистолета си и го насочи към клона. — Ще опитаме друг начин.

Стреля три пъти, но стоманените стрелички се забиваха в податливото дърво, без да го счупят.

— И това е достатъчно — промърмори Бронски и прибра пистолета. — Да вървим.

Кавана го последва. Чудеше се за какво бе всичко това. Дали Бронски се надяваше, че остриетата на стреличките ще нарежат ръцете на бурта, когато се улови за клона?

— Накъде? — попита той.

— Първо да се махнем оттук, пък тогава ще мислим.

Продължиха в избраната от Бронски посока. От земята клоните на параската лозница изглеждаха тънки. В действителност бяха достатъчно дебели и яки да издържат тежестта им. Почти плоски отгоре, те създаваха равна площадка, по която можеше да се стъпва без никакви проблеми.

В ясен и слънчев ден Кавана не би се замислил да тръгне по нея.

Посред нощ, на височината на пететажен блок, над улиците на Пуерто Симоне, тази мисъл му се стори ужасяваща.

— Не гледай надолу — посъветва го Бронски, като забеляза, че Кавана пристъпва уплашено. — Придържай се към по-дебелите клони. И… казах ти вече — не гледай надолу!

Глупав съвет. Кавана трябваше да гледа надолу, за да вижда къде стъпва. Твърде напрегнат, за да може да отвърне, той продължаваше да пристъпва върху клона, като се мъчеше да не гледа към покривите на къщите отдолу и да забрави колко е далече до земята.

Бяха вече близо до края на покрива, отвъд който се виждаше зейналата клисура на улицата, когато зад гърба им отекна триумфален вик.

— Продължавай — нареди Бронски. Самият той спря и погледна назад.

— На покрива ли са вече? — попита Кавана. Не смееше да се обърне, за да не изгуби равновесие.

— Първият — отвърна мрачно Бронски и отново извади пистолета. — Ето го — засилва се към клона. Кавана, спри, наведи се и се подпри някъде.

Кавана спря и приклекна внимателно, като разпери ръце. Пусна левия си крак покрай стъблото и го обгърна като седло. Нещо меко и топло го докосна по ръката и след миг по него лазеше цяло пълчище дребни, кафеникави груми.

— Бронски! — извика Кавана и завъртя глава; животинките впиваха нокти в якето и ризата му. Една захапа с изненадваща сила десния му бицепс и от болката в очите му бликнаха сълзи. Кавана стисна по-здраво лозницата с крака, за да не се преобърне.

А после, също толкова неочаквано, както се бяха появили, животинките изчезнаха.

— Какво стана, по дяволите?!

— Проклет да съм — прекъсна го Бронски. — Получи се…

Кавана се огледа намръщено. Цяло гъмжило от груми се беше скупчило над мястото, където стояха буртите — животинчетата врещяха и размахваха заплашително лапи, за да попречат на буртите да се покатерят по един увиснал клон.

Същият клон, по който Бронски бе стрелял, изглежда, предвиждайки реакцията на грумите.

— Това няма да ги задържи дълго — отбеляза Кавана.

— Зная — отвърна Бронски. — По-важното е да ги задържи достатъчно.

Кавана повдигна единия си крак…

И изведнъж приседна отгоре, усетил, че нещо пронизва горния слой от клони и профучава съвсем близо до ухото му.

— Внимавай! — извика Бронски и разпери ръце, за да запази равновесие. — Наведи се!

Кавана се просна върху дебелия клон на лозницата и го обгърна с ръце. Двамата бурти бяха изоставили схватката с животинките и сега тичаха към тях. Единият спря и замахна рязко.

Този път опитът бе доста по-сполучлив — нещо изфуча само на сантиметри от Кавана.

— Опитват се да ни свалят — изсумтя Бронски. — Хвърлят парчета от металната рамка.

— Какво ще правим?

— Дръж се здраво. — Бронски се промуши от долния край на мрежата, насочи пистолета към буртите и откри огън.

Със същия ефект можеше да ги замеря със снежни топки. Накъсаните метални парчета продължаваха да ги засипват, да пронизват по-тънките клони и листата. Едно удари Бронски в гърдите и той спря стрелбата за няколко секунди, докато се съвземе.

После — също толкова неочаквано, колкото бе започнал — залпът секна. Кавана надзърна предпазливо през клоните.

Единият от буртите подтичваше назад към полуразрушения отвор за стълбището. Вторият бе приклекнал под тях и ровеше в ръба на покрива.

— Опитва се да отчупи парчета от стряхата — обясни тихо Бронски.

— Трябва да изчезваме. Рано или късно ще натрупат достатъчно „снаряди“, за да ни свалят.

— Зная — отвърна Бронски. — Мислиш ли, че ще се справиш?

— Имам ли друг избор? — Кавана сви рамене, надигна се и разпери ръце. — Хайде.

Този път Кавана пое пръв. Първите няколко крачки измина внимателно, сетне смелостта му се върна и той се затича напред, като се стараеше да не гледа надолу. Ръбът на покрива изчезна, под краката му блеснаха уличните светлини, отдолу го полъхна свеж въздух. Кавана продължаваше да тича, без дори да забелязва накъде…

— Спри! — чу задъхан глас отзад. — Кавана — почакай!

Кавана забави крачка и се огледа. Бронски бе съвсем близо зад него.

— Какво?

— Виж — стигнахме.

Кавана се намръщи и сведе поглед надолу. Улицата под тях бе изчезнала. Вместо нея се виждаше друг плосък покрив.

— Ами да.

— Само това ли ще кажеш? Викам ти да спреш още от предишната сграда.

— Какво? — Кавана премигна и се огледа объркано. Бригадирът беше прав — покривът под тях беше през един от онзи, на който се бяха покатерили в началото. — Проклет да съм!

— За миг си помислих, че смяташ да пробягаш цялото разстояние до космодрума — изсумтя Бронски, наведе се, хвана се за клона под него и се пусна долу. — Само не се отпускай сега — продължи той. — В случай, че не си забелязал, буртите не останаха да ни чакат на онзи покрив.

Кавана се огледа отново. Грумите все още се бяха скупчили около увисналия клон, но от буртите нямаше и следа.

— Сигурно са се спуснали на улицата.

— Брилянтно заключение, Холмс. — Чу се тихо изщракване — Бронски вдигаше капака на шахтата. — Ако имаме късмет, може да са слезли преди да проверят на кой от покривите сме се спуснали.

Когато излязоха на опустялата странична улица, не ги очакваше никой.

— Някаква идея къде се намираме? — попита Кавана и се огледа.

— През една пряка от къщата на Бокамба. Мисля, че ако тръгнем ей натам, ще излезем на трамвайната линия, която води до космопорта.

— Надявам се да не е далече — въздъхна Кавана и избърса с ръкав потния си врат. — Едва ли ще ми стигнат силите за продължително ходене…

И в този миг зад тях се разнесе познатият рев.

Кавана се обърна. Насред предишната пряка бе застанал един бурт, вдигнал триумфално ръце. Ревът му бе като призив за подкрепления.

— Да изчезваме — кресна Бронски и го побутна в противоположната посока.

— Не можем да им избягаме — възрази Кавана и се затича уморено.

— Ако искаш, можеш да се предадеш — подвикна му Бронски през рамо.

Кавана преглътна една ругатня и се озърна. На призива на бурта бяха откликнали още двама негови сънародници. И тримата им преследвачи сега се виждаха съвсем ясно — тичаха рамо до рамо, като топуркаха ритмично по паважа. Издръжливостта на буртите беше пословична и те рано или късно настигаха плячката си. Препоръчваната тактика, припомни си Кавана някакво полузабравено четиво, бе да се използва по-голямата им маса и инерция, като се сменя често и рязко посоката, за да се попречи на противника да набере скорост. Тактика, която едва ли можеше да се нарече подходяща в центъра на гъсто населен град, където рязката смяна на посоката невинаги бе възможна. Кавана отново погледна назад…

И бясно туптящото му сърце сякаш щеше да спре. Зад тримата преследвачи със загасени светлини се приближаваше кола, която, изглежда, възнамеряваше да се присъедини към тях. Този път мрачанците се бяха погрижили да не позволят на плячката да се изплъзне.

— Бронски — гледай…

Така и не успя да довърши предупреждението. Един от камъните на паважа под краката му се преобърна и миг след това Кавана се просна по лице. Няколко секунди му се струваше, че тялото му е парализирано и отказва да се подчини. Понечи да се надигне, озърна се — буртите бяха зад тях и продължаваха да скъсяват разстоянието…

И тогава до него се изправи Бронски и го хвана под мишницата.

— Ставай! — нареди задъхано бригадирът. — Ставай, по дяволите!

„Какъв смисъл? — опитваше се да отвърне Кавана. — Няма надежда“. Но гърлото му бе свито и не пропускаше никакъв въздух. Той направи мъчителен опит да се изправи и същевременно да посочи с пръст приближаващите се бурти и колата зад тях. Но ръката му също бе парализирана и увисна немощно. Чуждоземците бяха само на половин пресечка от тях, ходилата им продължаваха да думкат равномерно по паважа…

И изведнъж колата се понесе напред, огласяйки нощната улица с пронизително свирещите си гуми, а фаровете й блеснаха ослепително. Буртите забавиха ход и се обърнаха, за да видят какво става зад тях…

С ужасяващ грохот машината се вряза в тях и ги разхвърли като строшени кукли по паважа. Телата им се претърколиха по няколко пъти, после замряха неподвижно.

— Видя ли? — промърмори Бронски, докато колата паркираше до тях. — Казах ти, че може да се разчита на него.

Светлините на колата угаснаха и шофьорът подаде глава през прозореца.

— Всичко наред ли е, сър?

Кавана се усмихна напрегнато.

— Наред е, Колчин — отвърна той прегракнало и закуцука към колата. Имаше чувството, че цялото му тяло е една зейнала рана. — Наред е. Вече.

 

 

Пилтариаб ги очакваше пред вратата на къщата на Бокамба.

— Ах… моо саб Плекс — възкликна той и ги обгърна миризмата на изгорял хляб. — Ужасно се радвам да ви видя отново.

— Казах ви, че няма да имаме проблеми — отвърна Колчин, докато авурецът се приближаваше към тях. — Но все пак благодаря за загрижеността. Нашите гости държаха ли се прилично?

— Те също не създали никакъв проблем — отвърна Милтириаб откъм широко отворената врата към коридора. Кавана подуши и долови същия неразгадаем аромат, който бе усетил и по-рано, докато бяха на пристанището. — Това ли човек, за ко’ото говорил, му саб Плекс?

— Да — кимна Колчин и докосна Бронски по рамото. — Това е помощник-офицер за свръзка Питър Бронски.

Милтириаб втренчи поглед в Бронски, после каза:

— Приветствам те, пом’щник-официър за свръзка Брунски. Трябва съобщи за идно престъпление. Моля, заповядай вътре.

Той се обърна и влезе. Бронски го последва мълчаливо.

Озоваха се в малка, но уютно мебелирана гостна. Вдясно от вратата, сред разхвърляни останки на маса, лежеше още един бурт. В средата на стаята стоеше третият авурец, Брислимаб, от когото се излъчваше същият неидентифициран аромат.

На пода в краката му седеше свит и настръхнал като уплашен хамстер един мрачанец.

— Виж ти! — възкликна доволно Бронски. — Какво имаме тук?

— Този е мрачанец — обясни Милтириаб. — Като представител на човешката Общност тук и сега ви информирам за употреба на диаргулати срещу авурски гражданин Пилтариаб.

— Какво е диаргулати? — попита Кавана.

— Стимулатор на миризма — отвърна Бронски навъсено. — Авурски еквивалент на наркотиците. Мрачанецо, имаш ли лиценз за употребата на подобни вещества?

— Това е някаква ужасна грешка — простена мрачанецът безпомощно. Държеше се като уплашено дете и Кавана неволно почувства жалост към него.

— Така ли? — подсмихна се Бронски. Дори да изпитваше някакво съжаление, не го показваше с нищо. — Остави ме да позная. Няколко големи и лоши бурти са те отвлекли и са те довели на Гранпара. После, когато се появил Пилтариаб със съобщение от лорд Кавана, те са те накарали да направиш една смес, която ще го накара да изгуби ума и дума и да се преизпълни с такова неистово желание да се върне тук, че да е готов, ако трябва, да доведе Кавана насила. Но вместо него Пилтариаб довел двама свои приятели, които познали миризмата на диаргулати, тръшнали твоя похитител на пода и стигнали до ужасно погрешното заключение, че ти стоиш зад всичко това? Така ли?

Мрачанецът сякаш се смали още повече.

— Толкова ме е страх. Моля ви, офицер Бронски, трябва да ми повярвате.

— Офицерът Бронски — обади се Милтириаб. — Туй не е ужасно погрешно заключение. Ние зърнали стъкленици с химикал. Те с надпис на мрачански.

— О, не се и съмнявам — увери го Бронски. — Просто ние хората наричаме това сарказъм. Сигурен съм, че дори колата, която Колчин използва така умело, е била наета от мрачанците.

— Как ти възнамерява да постъпи? — попита Милтириаб.

— Ами, аз съм само помощник-офицер — отвърна Бронски. — Не разполагам с полицейски правомощия. Ще се свържа с Мирмидонската платформа и ще видя какво могат да направят.

— Не искам никакъв могат направят — възрази Милтириаб, обгърнат в мирис на мента. — Това бил незаконно действие срещу авурски гражданин…

— Лорд Кавана?

Кавана се обърна и забеляза, че Колчин му сочи с поглед коридора.

— Да?

— Ще може ли двамата с офицер Бронски да излезете за малко? — попита Колчин. — Има нещо, което искам да ви покажа.

— Разбира се — съгласи се Бронски. — Почакайте ни тук, ако обичате — обърна се той към авурците, — и дръжте под око мрачанеца и бурта. Не се безпокойте — ще направим каквото трябва.

Последваха Колчин до неголямо складово помещение в дъното на къщата.

— Забелязах го, когато отивах за колата на мрачанеца — обясни Колчин, — но нямах време да го разгледам по-внимателно. — Той застана пред един сандък, на който пишеше, че съдържа буртска храна. Върху сандъка бе поставена малка метална кутия. — Одеве се върнах и я разгледах. — Той взе кутията и я подаде на Кавана.

Кавана я завъртя в ръцете си. На външен вид приличаше на метална кутийка за карти.

— Предполагам, че още не си я отварял? — попита той и я подаде на Бронски.

— Не, реших да оставя тази задача на Бронски — обясни Колчин. — Не бих се учудил, ако е нагласена така, че да гръмне в ръцете на този, който не знае как да я отвори.

— Или да изтрие всичко, което се съдържа вътре — допълни Бронски, вдигна кутийката и я разгледа внимателно от всички страни. След това сви рамене и я върна на Колчин…

И изведнъж пистолетът се озова в ръката му и бригадирът го насочи към гърдите на Кавана.

— Предай ми оръжието си, Колчин — произнесе той тихо. — И ти също, Кавана. Извадете ги бавно, с два пръста… сега ги поставете на пода. Отстъпете назад към стената.

Кавана и Колчин се спогледаха. Лордът поклати глава.

— Мислех, че сме приключили с тази част — обърна се той към Бронски, докато поставяше оръжието на пода.

— Може и да си мислел. Но не и аз. Както вече ти казах на Мра-миг, не мога да си позволя лукса да ти повярвам, че ще си държиш устата затворена.

Стомахът на Кавана се сви болезнено.

— Какво означава това?

— Оставям на теб да прецениш — бе отговорът на Бронски. — Ако ни сътрудничиш, ще прекараш войната в компанията на Торин Лий и твоя човек Хил. В противен случай ще се погрижим да замлъкнеш завинаги.

Кавана погледна към Колчин. На Мра-миг младият телохранител бе успял в подобна ситуация да изненада Бронски. Ако можеше да го повтори…

— На твое място не бих разчитал на Колчин да вади още зайци от магичната си шапка — продължи Бронски, сякаш прочел мислите му. — На Мра-миг той просто имаше късмет. Няма да му се удаде повторно.

— Миротворческите командоси сами си създават късмета, бригадире — тихо каза Колчин. — Така казваше моят инструктор.

— Брей — засмя се Бронски. — А моята любима поговорка е, че късметът винаги е рожба на опита… и в интерес на истината съм бил три пъти по-дълго време от теб командос. Съветвам те да помислиш върху това.

— И какво ще правим сега? — попита Кавана.

— Три неща — отвърна Бронски. — Първо: искам най-сетне да приключиш със закопчаването на Колчин. Второ: ще повикам подкрепление от Мирмидонската платформа, за да приберат мрачанеца и това, което е останало от бурта. И трето — той стисна устни, — връщаме се на моя кораб и там ще се опитаме да отворим тази кутия.

 

 

— Не беше никак трудно — разказваше Колчин. — Буртите развиват доста голяма скорост на правите участъци, но не могат лесно да сменят посоката. Изкарах една кофа за смет пред него и когато се спъна и падна, се шмугнах в страничната улица. — Той се усмихна напрегнато. — Секунда преди да се натикам в ръцете на другите двама, които изскочиха иззад ъгъла.

— Голямо преживяване, няма що. — Кавана поклати глава. Опитваше се да съсредоточи вниманието си върху разказа на Колчин, вместо да наблюдава как Бронски работи върху малката метална кутия само на два метра от него. Почти бе сигурен, че в кутията е заложен някакъв капан…

— Да, направо си изкарах акъла — съгласи се Колчин. — Смятах, че ще завият и ще тръгнат след мен. А те продължиха в посоката, от която бе дошъл първият. Сигурно им е било наредено да преследват вас, а не мен.

— Което съвсем не означава, че нямаше да те стъпчат, ако им се беше изпречил на пътя — вметна мрачно Бронски.

— Съсредоточи се върху кутията — посъветва го Кавана. — Колчин може да разказва и без твоята помощ.

— Не се заяждай де — отвърна Бронски. — Вече подминах опасната част.

— Както и да е, вече знаех, че не мога да се надбягвам с тях — продължи Колчин, преди Кавана да успее да отговори. — А и да ги стигнех, нямаше начин да ги спра. Помислих си, че който и да е заложил клопката, се е притаил в къщата на Бокамба. Затова се насочих натам.

Кавана кимна.

— И попадна право в лапите на другия бурт и мрачанеца.

— Всъщност вече се бяха справили с бурта. Приятелите на Пилтариаб го бяха повалили и се занимаваха с мрачанеца. — Той поклати глава. — Трима авурци срещу един бурт. Ще ми се да можех да го видя.

— Радвай се, че не си успял — обади се Бронски и щракна с пръсти, за да ги раздвижи. — Не знаеш само каква миризма се разнася от разярените авурци. Още се усещаше, когато стигнахме там. Вече бяха разбрали, че мрачанецът има вина за използването на диаргулатите, и възнамеряваха да го накажат сами.

— Странно — рече Колчин. — Защото спряха веднага щом като ги помолих.

— Съмнявам се, че ги е интересувало какво искаш — уведоми го сухо Бронски. — По-скоро ги е спрял Пилтариаб, след като те е чул. Не зная дали той се досеща за какво е цялата тази работа.

— Хубаво е, че отделяш време, за да ни го поясниш — тросна се Кавана. — А сега ще бъдеш ли така добър да приключиш с тази работа?

— Ами аз вече приключих — отвърна меко Бронски, натисна копчето за отваряне на кутията…

… и капакът й подскочи нагоре.

Кавана едва сдържа възклицанието си.

— Имаше ли поставена клопка?

— И още каква — отвърна неопределено Бронски. — Я да видим какво има вътре…

Той извади една от микрокартите и я пъхна в джобния си компютър. След няколко минути напрегната тишина, през която Бронски се взираше в екрана, Кавана не се сдържа и попита:

— Нещо интересно?

— До известна степен — отвърна Бронски, извади картата и я смени с друга. — В първата имаше списък с досиета на около петдесетина пенсионирани миротворчески офицери, все твои близки приятели, заедно с точна информация на настоящия им адрес. Като казвам точна, имам предвид точна — подробни сведения за климата, терена, селището, карти на целия сектор — въобще всичко необходимо. Имам чувството, че цял отряд мрачанци щъка из Общността и чака да се покажеш отнякъде. Вероятно водят със себе си и бурти, да им помагат.

— Питам се, как успяха да ни открият на Гранпара — промърмори Колчин. — Няма начин да са се справили сами.

— Тукашната група просто е извадила късмет — обясни Бронски, без да откъсва поглед от екрана. — Брей! Тук има всякаква информация за „Кавтроник“, включително списък на всички заводи, снабдителни станции, магазини и транспортни съдове. Плюс досиета на ръководния персонал.

Кавана преглътна мъчително. Добре, че двамата с Колчин не се бяха придържали към първоначалния план — да се върнат у дома на Ейвън.

— Май наистина много им трябвам.

— Така изглежда — съгласи се Бронски, докато пъхаше третата карта. — Знаеш ли, Кавана, в началото не обърнах особено внимание на онази легенда за мрачанската конспирация, дето ми я развиваше, докато пътувахме от Формби за Мра-миг. Имам предвид твърденията ти за някаква скрита мрачанска война срещу цялата вселена — приличаше ми на брътвежи на изплашен йикроманец. Но ще ти призная, че сега вече започвам да я обмислям сериозно…

Той млъкна и лицето му стана загрижено.

— Какво има? — попита Кавана.

— Тук е въведена по-нова информация — отвърна Бронски напрегнато. — Предполагаеми срокове за осъществяване на две операции. „Мирначийм-хайийя едно“ и „Мирначийм-хайийя две“.

Стомахът на Кавана отново се сви.

— Това е мрачанското название на завоевателите — рече той.

— Да, зная — кимна Бронски, свъсил вежди.

— Къде трябва да се проведат тези операции? — попита Колчин.

— Местоположенията са закодирани. Изглежда обаче и двете имат някаква начална точка, дълбоко в мрачанския космос. Чакайте малко. — След около минута той продължи: — Крайната точка на първата операция не е указана, но ако мога да преценя по времето за скок, при стандартна скорост на мрачански междузвезден двигател… трябва да е или на Мрач, или в йикроманския космос.

Кавана погледна към Колчин.

— Ще нападнат Йикрома!

— Не, няма — поклати глава Колчин. — Това е мирначийм-хайийска операция. Тъй че сигурно ще накарат завоевателите да свършат тази работа вместо тях.

— И как, по дяволите, ще го направят? — възрази Кавана. — Та те дори нямат контакт със завоевателите.

— Когато Куин спасяваше сина ти от базата на завоевателите, там е имало мрачански кораб — намеси се замислено Бронски. — Проклет да съм, но го е имало.

— Някакви признаци за присъствие на мрачанци? — попита Колчин.

— Не са ги видели — отвърна Бронски. — Но това не е задължително. Знаем, че завоевателите могат да говорят английски, а пък мрачанците биха могли да изфабрикуват информация, която да посочи йикроманците като потенциална заплаха, с което да ги подтикнат към атака.

— И вече разполагат дори с точни срокове? — попита Колчин.

— Ами да, защо не — отвърна кисело Бронски.

— Има и друга възможност — рече замислено Кавана. — Названието „мирначийм-хайийя“ се използва и за хората — така мрачанците са нарекли миротворческите сили, когато за пръв път са се срещнали с тях. Може пък да са открили някакъв начин да накарат миротворците да нападнат йикроманците.

— Не е изключено — съгласи се Бронски. — Няма да се изискват кой знае какви усилия.

— Не и след цялата омраза, която се култивираше срещу йикроманците — добави Кавана. — И като се има предвид богатата информация, с която разполагат мрачанците…

— Вече се погрижих това да се промени — изсумтя Бронски. — Пратих нареждане да преустановят всякакъв обмен на информация с мрачанците.

— Мислех, че не вярваш особено на моите теории — подметна Кавана.

— Не вярвам — съгласи се Бронски. — Това им беше наказанието за отвличането на Езер Шолом. — Той изключи екрана и се облегна назад. — Е, господа, тук очевидно имаме сериозен проблем. Мога да поискам от Мирмидон да пратят спешни съобщения до Земята и Едо, но това, от което действително се нуждаем сега, е повече информация. За целта някой ще трябва да иде на Мра и да се поразтърси хубаво. Като шеф на разузнавателния отдел, отговарящ за мрачанския космос, това е моя работа. Въпросът е какво да правя с вас двамата.

— Нали щеше да ни натикваш някъде надълбоко — подсмихна се Кавана.

— Така смятах — съгласи се Бронски. — Ако предположенията ми са верни, началният момент за операция „Завоевател едно“ е само след четирийсет и девет часа. Този кораб е от хиперклас, което ще ми е от полза, но оттук до Мра и после до Едо са близо шейсет часа. Като се има предвид и времето, което ще изгубя на Едо, ми остават само осем часа за разузнавателна дейност. Ако се наложи да спра на Мра-ект, за да ви оставя там, ще изгубя още време. Бих могъл да ви зарежа на Мирмидонската платформа, но там не разполагат с карантинно помещение, а двамата сте такива хитреци, че сигурно ще измислите нещо.

— Би могъл да ни освободиш — предложи Кавана. — Вече ти дадох думата си да не казвам нищо.

— Не, не мога да рискувам. — Бронски поклати глава. — Още повече след като всичките тези мрачанци и бурти те търсят под дърво и камък. Вече видяхме, в случая с Шалом, че са готови на всичко, за да се сдобият с нужната им информация. Не бива да им позволяваме да предполагат дори, че КИОРО не съществува. Май ще е най-добре да ви взема с мен. Само че тогава непрестанно ще трябва да си пазя гърба. Сега топката е у теб, Кавана. Убеди ме, че мога да ти имам доверие.

Кавана сведе поглед — очите му внезапно се напълниха със сълзи. Имаше само едно нещо, което би могъл да каже. Абсолютната, ненарушима клетва…

— Кълна се в душата на моята любима съпруга Сара — подхвана той тихо; гърлото му се бе свило. — Няма да се опитваме да избягаме.

Вдигна поглед и видя, че Бронски го наблюдава с откровена симпатия.

— Май точно това исках да чуя — рече той и подхвърли ключето за белезниците. Кавана го улови във въздуха. — Махнете тия железа и ме последвайте в контролната зала. Трябва да се заема с предстартовата подготовка.

— Бригадире? — рече лордът.

— Какво?

— Не зная дали ти е хрумвало — продължи Кавана, — но не е изключено мрачанците вече да са научили всичко за КИОРО от Езер Шолом, преди да го измъкнем. Ако са в контакт със завоевателите и ако им кажат, че КИОРО не съществува…

— Тогава вече сме загазили — съгласи се Бронски. — Да идем на Мра и да видим какво ще намерим там.