Тимъти Зан
Войната на завоевателите (7)

7.

Тбв-охнор бе настоял да слезе пръв в подземието и тъй като по право старшинството принадлежеше на него, Клнн-даван-а бе принудена да се съгласи. Застанала встрани от полуотворената врата, тя проследи с поглед тримата войници, които се шмугнаха предпазливо покрай нея. Отблясъците от фенерчетата им трепкаха по стените и се отразяваха в различни лъщящи повърхности. Само след няколко удара Тбв-охнор застана отново пред нея.

— Чисто е, изследовател — докладва той. — Последвай ни.

Помещението бе просторно, вероятно обхващаше цялата подземна сграда, макар че за по-точни заключения щяха да са необходими съответни измервания. Лъчите на джобните фенерчета се плъзгаха по различни мебели в типичния стил на хората-завоеватели, по дъговидни маси с подредени върху тях монитори, чиито екрани сега тъмнееха, по стени с различни апарати. Някои от апаратите бръмчаха едва доловимо и по предните им панели пробягваха разноцветни точици. Други мълчаха, сякаш бяха престанали да функционират.

— Прилича ми на командна зала — обади се един от войниците.

— Възможно — кимна Клнн-даван-а и погледна зад гърба си. На стената точно зад вратата имаше вертикален панел, на който грееха две сини светлинки. Тя размаха ръка над тях, без никакъв видим ефект, сетне докосна с пръст по-горната. Беше предположила правилно: изведнъж помещението се озари от мека светлина от източници, скрити в тавана.

Откъм стълбата долетя странен стържещ звук.

— Какво беше това? — попита тя.

— Прилича ми на оръжията на хората-завоеватели — отвърна един от войниците и се приближи към вратата. — По-добре да побързаме, изследовател — съмнявам се, че разполагаме с много време.

— Ясно — отвърна Клнн-даван-а и тръгна право към централния монитор. Под него имаше някаква кутия, върху която трепкаха най-много светлинки — бяха поне петдесетина, на редове от по десет. Под всяка от светлинките се виждаха различни знаци на езика на хората-завоеватели, а отвътре се чуваше тихо бръмчене. Докосна кутията и с изненада установи, че е студена.

— Дали някой от войниците на Доркас може да чете езика на хората-завоеватели? — попита тя, докато вадеше камерата, за да заснеме надписите.

— Всички изкарахме кратък встъпителен курс — рече Тбв-охнор, застанал зад нея. — Писменият език би трябвало да е програмиран в механичните ни преводачи.

Отгоре се чу нов откос, този път малко по-близо.

— Дръж. — Клнн-даван-а тикна камерата в ръцете на Тбв-охнор. — Искам да заснемеш всички надписи върху кутиите. А аз ще погледна вътре в тази.

— Разбрано. — Тбв-охнор преметна лазерната си пушка на рамо и се зае да изпълнява нареждането.

Предният панел, както Клнн-даван-а откри бързо, бе отделен къс метал, прикачен към стените с помощта на конусовидни метални късчета, каквито зхиррзхианците и други познати раси също често използваха. Един от накрайниците на нейния преносим комплект пасваше идеално в отвора на конусовидното късче и след половин стоудар панелът вече беше свален.

Предвид очевидно напредналото състояние на техниката на хората-завоеватели тя очакваше да се натъкне вътре на сложни и непознати уреди. Това, което не подозираше обаче, бе невероятната степен, до която всички тези уреди бяха миниатюризирани. В кутията имаше поне сто кабела, пристегнати на снопове или оставени да се вият самостоятелно. В краищата си кабелите се разделяха на отделни нишки, които изчезваха под повърхността на мънички кубчета от метал или стъкло или се усукваха около цилиндърчета от подобна материя.

Всичко това бе колкото странно, толкова и чуждо и в продължение на няколко удара Клнн-даван-а бе завладяна от кошмарното видение на обгръщащи я милиони змии от кабели. Побърза да прогони видението от ума си. Като се имаше предвид онова, което ставаше над тях, сега не бе най-подходящият момент да дава воля на въображението си. Клнн-даван-а се пъхна отново в кутията и освети едно от кубчетата, търсейки някакъв начин да го отвори.

Заобиколена от несекващото бръмчене на кутията, тя така и не чу тропота от спускащи се надолу по стълбите стъпки. Но изведнъж до нея застана Тбв-обхор.

— Време е да вървим, изследовател — викна той разтревожено.

— Сега ли? — попита Клнн-даван-а. — Но аз…

— Сега — изсъска той, сграбчи я за ръката и я дръпна назад. — Врагът всеки миг ще е тук.

Протестите на Клнн-даван-а заглъхнаха в устата й. Няколко удара по-късно тя вече тичаше към стълбите.

— Може би дори вече сме закъснели — навъсено каза Тбв-охнор. — Командир Трр-мезаз направи някаква хитрина, която все още задържа бойния кораб на хората-завоеватели на известно разстояние от този район — нямах време да го питам за подробностите. Но техните наземни сили вече се отправят насам, а нашите подкрепления няма да са тук навреме, за да ги пресрещнат.

— Може би е по-добре да останем долу — подметна Клнн-даван-а. — Ако помещението е толкова важно за тях, едва ли ще рискуват да го разрушат. Вихме могли да изчакаме, докато дойде помощта.

— Освен ако не предпочетат да го разрушат само и само за да не попадне в ръцете ни — възрази Тбв-охнор. — В такъв случай просто ще изтъркалят няколко от ужасните си експлозиви надолу по стълбите.

С наближаване на повърхността трясъкът на вражеските оръжия се усилваше, но Клнн-даван-а вече различаваше съскането на лазерните пушки на зхиррзхианците. Когато излязоха в горния коридор, видяха двама от войниците да се прикриват зад гънките в стените; третият лежеше проснат в средата на пода и поливаше с методичен огън входа и района пред него.

— Отвън ли са вече? — попита Тбв-охнор.

— Не зная — отвърна войникът отдясно. — Старейшините казаха, че не са достатъчно близо, за да ни видят, и че са ги забелязали да притичват между дърветата.

— Нищо чудно, като се имат предвид тези техни маскировъчни костюми. Въпросът е обаче как да ги заобиколим?

Клнн-даван-а се наведе напред и надзърна през отвора, през който третият войник продължаваше да бълва лазерни залпове.

— Този въпрос ще изгуби практическа стойност, ако запалите гората — посочи тя.

— Също толкова, колкото ако им позволим да обстрелват това помещение с право мерене — възрази Тбв-охнор и я погледна свъсено през рамо. — Остави на нас да се справим, а?

Клнн-даван-а прехапа език и отстъпи назад. В същия миг пред външната врата се появи един старейшина, почти невидим на фона на зелената растителност.

— Внимавай, Първи! — провикна се той. — Трима от противниците излязоха на стрелкова позиция. Останалите дванадесет все още са далеч и се придържат към нещо, което наподобява нашите клиновидни формации.

— А корабът им? — попита Тбв-охнор.

— С плана си командир Трр-мезаз, изглежда, е успял да го отклони от района — отвърна старейшината. — Само временно, предполагам. Помня, че нашият командир при битката за Ф’орсон опита подобен трик и…

— В такъв случай е време да се опитаме да излезем от обкръжение — прекъсна го Тбв-охнор. — Дай ми местонахождението на тези трима войници.

Старейшината изчезна и се върна след няколко удара.

— Първият е тук — рече той и посочи с език. — Зад голямото дърво — наднича от лявата страна на дънера. Вторият и третият са ей там — притаили са се зад изгорялото дърво.

— Ясно — кимна Тбв-охнор и приготви лазерната си пушка за стрелба. — Фхз-гелик, стани от пода — ще ни трябват по двама стрелци срещу всяка цел. А сега, слушай внимателно — прицели се и стреляй по моя команда. Готови…

Внезапно старейшината се появи отново.

— „Почакайте! Вражеските войници се прилепиха към земята. По някакъв начин са разбрали…“

— Сега! — кресна Тбв-охнор и свали лазерната си пушка в позиция за стрелба. Петимата войници последваха движението му в съвършен синхрон.

В мига, когато откриха огън, гората вляво от тях изчезна в ослепителна експлозия.

Клнн-даван-а се люшна назад и нададе болезнен писък, заслепена от яркото зарево. Половин удар по-късно тупна върху металния под и почувства, че гладката повърхност вибрира с яростта на разгневено животно; неистовият тътнеж сякаш блъскаше цялото й тяло.

Зениците й за нощно виждане все още бяха безполезни. Тя внимателно отвори зениците за сумрак и проследи с поглед огнената топка, която се издигаше над близките дървета.

— Какво стана? — попита тя с разтреперан глас.

Но нямаше отговор. Тя надигна предпазливо глава и се огледа.

Първата й мисъл бе, че страховитият взрив е въздигнал и шестимата войници в старейшинство. Те лежаха на пода пред входа, неподвижни, захвърлили лазерните си пушки. Но още докато ги разглеждаше с нарастваща паника, видя, че левият крак на Тбв-охнор потрепва, и започна да си дава сметка какво всъщност е станало. Заради близостта си с входния отвор те бяха поели по-голямата част от силата на ударната вълна.

Значи положението не беше толкова страшно. Но и не изглеждаше розово. Зашеметените войници не бяха кой знае колко по-способни да водят бойни действия от тези, въздигнати в старейшинство… а отвън се приближаваха поне петнайсет вражески воини.

Което означаваше, че сега всичко зависи от нея. Тя се надигна и направи няколко колебливи крачки към вратата. Докато посягаше към първата пушка, опашката на Тбв-охнор започна да тупка конвулсивно по пода. Тя стисна приклада, вдигна оръжието и се опита да го насочи — надяваше се да й помогне опитът й с парализаторите за дребни животни. Едва сега погледна през отвора навън и замръзна.

Само на двайсет крачки от входа в линия се бяха подредили осмина хора-завоеватели, клекнали или прави, но всичките насочили оръжията си към нея.

 

 

— Нагоре, Ванбруг! — извика Халоуей в комуникатора, докато лазерният лъч облизваше търбуха на корвина. — Вдигай нагоре, дявол те взел!

— Той не може — отвърна му Такара, без да откъсва ядосан поглед от монитора.

И беше прав, Халоуей го знаеше не по-зле от него, докато безпомощно наблюдаваше как корвинът се снижава, обърнат леко на една страна. Летящата машина изглеждаше напълно беззащитна, всеки миг втори лазерен залп щеше да я разпори, но и без него я очакваше страшен сблъсък със земята. Той се присви болезнено, питаше се защо Ванбруг и Ходжъс не катапултират, макар да разбираше, че нямат нито време, нито необходимата височина. Гибелта им беше неминуема.

— Виж! — рече внезапно Такара и изтръгна Халоуей от вцепенението му. — Бетман се връща.

Халоуей изруга. Бетман наистина бе поел обратно. Вторият корвин бе описал остър завой и сега се носеше право към повредената машина на Ванбруг и лазерното оръдие, което я бе атакувало. Готов да се хвърли в безразсъдна атака…

— Бетман, изчезвай оттам! — кресна Халоуей в интеркома. — С нищо не можеш да им помогнеш.

Отговор не последва… но Халоуей можеше и сам да види, че заповедта му е дошла твърде късно. Тежкокалибреният лазер бе отместил дулото си от поразения корвин и вече търсеше в небето новата цел. Под безпомощния поглед на Халоуей на монитора премигна втори ярък блясък, обливайки десния борд на снижаващата се машина на Бетман.

В този момент съвсем неочаквано носът на корвина се насочи нагоре — маневра, която спокойно би могла да изтреби всички на борда. Лазерното оръдие се завъртя рязко, опитвайки се да последва изненадващата въздушна фигура. За един кратък миг изглеждаше, че корвинът ще се изправи перпендикулярно нагоре, оголвайки беззащитния си корпус за вражески огън. Лазерният лъч дори се премести малко напред, очаквайки да изпълни зловещата си функция в този неизбежен момент…

И тогава корвинът изчезна сред изблик на леден огън.

— Какво става? — възкликна учудено Такара. — Къде отиде?

— Нагоре, сър — докладва Крейн, който също изглеждаше учуден. — Право нагоре.

— Проследи го — нареди Халоуей.

Крейн натисна няколко клавиша и картината върху монитора започна бързо да се мени. Без никакво съмнение това бе корвинът на Бетман — на половината път до стратосферата, в най-високата точка на широка дъга.

— Невероятно — прошепна Такара. — Не зная това късмет ли е, или нещо друго!

— Няма никакъв късмет — обади се Халоуей, завладян от внезапно подозрение. — Крейн, виж дали можеш да откриеш корвина на Ванбруг.

— Слушам, сър. — Екранът се раздели на две и подаде второ изображение…

— Проклет да съм! — прошепна едва чуто Такара.

Халоуей кимна мълчаливо. Повреденият корвин на Ванбруг вече не изглеждаше така безпомощен, както когато Бетман се бе опитал да му се притече на помощ, и сега летеше ниско над повърхността на планетата, приближавайки относително безопасния район на планините.

— Значи всичко е било уловка — заключи Такара и поклати невярващо глава. — Ванбруг не можеше толкова бързо да излезе от обсега на стрелбата и затова Бетман се спусна надолу, за да привлече огъня върху себе си.

— И да отвлече врага точно толкова, колкото им е необходимо, за да се измъкнат и двамата — добави Халоуей и потръпна. Една изцяло импровизирана на момента маневра, чиито подробности са били обсъдени само между двата екипажа, също както последвалото й мълниеносно изпълнение. И всичко това замислено и осъществено за не повече от десетина секунди.

Преди няколко години, когато лорд Стюарт Кавана и командир Адам Куин бяха повдигнали въпроса за недостатъчно внимателния подбор на кадети в училището за копърхед, имаше продължителни и разгорещени дебати относно това дали копърхед действително заслужават всички тези средства и усилия. Като опитен и далновиден офицер, Халоуей бе застанал изцяло зад копърхед по време на споровете с цивилни и военни. Но пред себе си неведнъж бе признавал, че не разбира защо командването е така обсебено от идеята да поддържа тази скъпа бойна единица.

До този момент.

Пръстите му все още стискаха микрофона. Той разхлаби хватката си върху дръжката и го включи.

— Ванбруг, говори Халоуей.

— Тук Марлоу, полковник — чу се гласът на втория пилот на Бетман. — Ванбруг не може да ви отговори — изглежда, имат повреда в комуникационната система. Лазерната ни връзка обаче все още действа.

— Какво е положението при тях?

— Лошо, но не критично — отвърна Марлоу. — Изгубили са маневрени способности и около половината от целеуказващите прибори. Все още могат да летят, но ще трябва да ги позакърпят, преди отново да влязат в бой.

Халоуей и Такара се спогледаха. Шансовете да разполагат с каквито и да било резервни части за невероятно сложните изтребители от типа „Корвин“ бяха почти нулеви.

— Разбрано — промърмори Халоуей. — А при вас как е положението?

— Освен някои незначителни одрасквания по корпуса нищо сериозно — увери го Марлоу. — Всички основни системи функционират и не виждам какво може да ни попречи да изгорим някой задник.

— Изчакайте. — Халоуей се обърна към Крейн. — Състояние на ударната група?

— В района са, сър — докладва Крейн. — Дагън съобщи, че се придвижват към главната цел, попаднали са под вражески обстрел и са отвърнали на огъня, но за момента, изглежда, не водят прицелна стрелба. За съжаление не разполагат с въздушна поддръжка — наложи се да изтеглим въздушните коли, когато лазерното оръдие откри огън.

— Ясно — кимна Халоуей. — Марлоу?

— Да, сър?

— Как мислиш, Бетман дали не би могъл да удари наземната лазерна установка? Без допълнителни одрасквания, ако разбираш какво имам предвид.

— Нищо работа, полковник — намеси се Бетман. — Дайте заповед и сме готови.

— Смятай, че съм я дал. Но действайте внимателно.

— Разбрано. Край на връзката.

Радиото замлъкна.

— Как мислиш, ще се справят ли? — попита Такара.

— Ако това е единствената изненада, която са ни приготвили зхиррзхианците, уверен съм, че ще се справят — отвърна Халоуей. — Имам чувството обаче, че наоколо може да има и други скрити огневи точки, за които още да не знаем. Как, по дяволите, са успели да ги разположат, без да ги забележим?

— Имам отговор на това, сър — обади се Крейн. — Гаспери прегледа отново записите и смята, че лазерът е бил в товарния хеликоптер, за който ви докладвахме по-рано. Стоварили са го преди да се изтеглят обратно.

— Хитро — промърмори Такара. — Като стана дума за хеликоптери, изглежда, се прегрупират.

Беше прав. Хеликоптерите не само се прегрупираха, но и сменяха посоката си — насочваха се обратно на север, към ударната група на Дагън.

— Страхотно — изсумтя Халоуей и зашари с поглед по монитора, търсейки корвина на Бетман. Изтребителят кръжеше високо в небето, на няколко километра над района на бойните действия. — Бетман, каквото и да си намислил, прави го бързо — предупреди той. — Хеликоптерите се връщат.

— Виждаме ги, полковник — обади се Марлоу. — Постарайте се да държите въздушните коли далеч от района. И предупредете наземните сили да се приготвят за една по-силничка ударна вълна.

— Предай това, Крейн — нареди Харлоу, без да сваля очи от монитора. Какво ли бяха намислили този път копърхед?

И тогава, още докато Крейн говореше тихо в микрофона, корвинът лениво се преобърна по гръб и полетя с носа надолу право към земята.

— Кас!… — извика Такара.

— Спокойно, Фуджи — отвърна Халоуей и сключи пръсти за късмет. Корвинът продължи гмурването, набирайки зашеметяваща скорост, и точно когато сблъсъкът изглеждаше неизбежен, премина в хоризонтален полет. Миг по-късно цепеше атмосферата с ускорение Мак 2, право към зхиррзхианската установка.

Само че този път летеше по-ниско от върховете на дърветата.

Отвличащата маневра отпреди няколко минути бе впечатляваща. Но тази направо отне дъха на Халоуей. Корвинът се носеше между върховете на дърветата и се мярваше само от време на време върху мониторите. За нисколетящите зхиррзхиански хеликоптери щеше да е почти невидим. Лазерната установка пък сигурно въобще нямаше да забележи приближаването му.

Оставаха само пет секунди. Халоуей се надяваше, че хората на Дагън са получили предупреждението да се прикрият.

Внезапно над гората изригна грамадна огнена топка. Половин секунда по-късно корвинът се появи отново, набирайки височина в кристално чистия въздух, в насрещен курс на приближаващите се хеликоптери.

Такара извика нещо на японски.

— Успяха!

— Крей, нареди на колите да се върнат в зоната на действие! — заповяда Халоуей. — Нека окажат поддръжка на корвина — искам тези хеликоптери да се махнат. Проверете състоянието на наземната група.

— Слушам, сър.

— Как мислиш, свърши ли се? — попита го Такара.

— Зависи от това доколко зхиррзхианците държат на тази схватка — отвърна му Халоуей и посегна към чашата с лимонов сок.

Такара помълча малко, после тихо попита:

— Значи и ти вярваш, че то е там?

— Кое? — попита Халоуей, докато местеше поглед по монитора.

— Знаеш кое — отвърна Такара. — Някой от компонентите на КИОРО.

— Толкова ли си личи? — попита го стреснато Халоуей.

Такара сви рамене.

— Вероятно не за всички. Просто аз съм по-добре информиран от останалите. Едва ли щеше да рискуваш хората, ако залогът не беше толкова висок. Нищо друго на Доркас не заслужава подобни усилия. Поне нищо, за което аз да зная.

— Аз също не зная нищо с абсолютна сигурност. Не е имало нито официални съобщения, нито дори намеци — всъщност започнах да се съмнявам в това едва след един разговор с доктор Кавана. Но колкото по-дълго продължава тази война, без да се е включило КИОРО, толкова повече си мисля, че седим върху някоя част от него.

Такара изсумтя.

— Да се надяваме, че няма да попадне в ръцете на зхиррзхианците. Ако го напипат, можем спокойно отново да започнем да им казваме завоевателите.

— Така е — съгласи се Халоуей, но кой знае защо, след мисълта за несъкрушимите зхиррзхиански кораби, въоръжени с КИОРО тяхно производство, пред погледа му изплува лицето на Мелинда Кавана, докато му предаваше мнението на зхиррзхианския призрак, че войната е избухнала по погрешка…

— Полковник? — повика го с развълнуван глас Крейн. — Наземните части стигнаха целта.

— Дай картина — нареди Халоуей и двамата с Такара побързаха отново да заемат местата си. Само след миг на мониторите се появи изображение от мястото на действие.

Халоуей се наведе напред и присви очи. Виждаше се входът на тектоничната станция, точно както си го спомняше. Външната врата бе широко разтворена и зад нея се различаваха някакви тъмни фигури.

— Не можеш ли да ги приближиш?

— Да, сър. — Крейн приближи картината и я освети допълнително.

Такара подсвирна.

— Добре са поработили хората на Дагън!

— Здравата са ги ударили — съгласи се Халоуей. На земята се въргаляше цялото отделение зхиррзхиански войници. Парализирани или мъртви.

Той превключи комуникатора на канала на Дагън.

— Дагън, говори Халоуей. Виждам, че сте си разчистили пътя.

— Вече сме пред входа, полковник — потвърди Дагън. — Момчета, дръжте ги под око — отекна гласът му. — Не знаем колко бързо се възстановяват.

Сякаш за да потвърди думите му, един от въргалящите се в дъното на коридора войници повдигна предпазливо глава и погледна към входа, за да прецени ситуацията.

— Дагън, един се движи — предупреди го Халоуей.

— Виждам го. Предни постове, бъдете готови. Първи отряд да оказва поддръжка. Полковник, имате възможност да избирате — труп или пленник?

— Предпочитам пленник, ако е възможно — отвърна Халоуей. — Но без да губите хора.

— Няма проблем — рече Дагън. — Съмнявам се да му е останала толкова сила, че да се зъби.

Извънземният продължаваше да се движи; останалите също се размърдаха.

— Май идват на себе си — подметна той.

— Втори отряд вече приближава — обади се Дагън. — Веднага щом получим подкрепления, влизаме вътре.

Халоуей прехапа устни. Бяха спасили тектоничната станция — поне за момента, — а след някоя и друга минута щяха да разполагат с пленници. Коз при преговори, ако зхиррзхианците се влияеха от подобни неща. Може би онзи призрак, старейшината на Мелинда, също щеше да им окаже помощ.

Изведнъж извънземният посегна към крака си и вдигна лазерното си оръжие.

В двата края на монитора едновременно се появиха дулата на две оберонови пушки — двама войници се прицелваха в противника.

— Толкова по въпроса дали са им останали сили да се зъбят — промърмори Такара.

Халоуей не отговори. Достатъчно бе да произнесе една дума и обероните щяха да довършат всичко. След това миротворците щяха да изолират тектоничната станция и потенциалната заплаха за компонента на КИОРО щеше да изчезне. Достатъчно хора бяха загинали вече в тази война и ако Мелинда беше права, пришълците вероятно нямаше да приемат толкова сериозно загубата на шестима от техните.

Но ако Мелинда наистина беше права, тази война бе една голяма грешка…

Извънземният бе подпрял приклада на оръжието си на рамото си, но дулото сочеше към земята. Той бавно запристъпва напред.

— Дръжте го на прицел — нареди Дагън. — Вдигне ли дулото, стреляйте.

Извънземният стигна при вратата и спря. Все още държеше оръжието си насочено надолу.

И в този момент Халоуей взе решение.

— Говори Халоуей. До всички миротворци, задръжте огъня.

— Сър? — обади се Дагън.

— Чу ме добре — повтори Халоуей. — Не стреляйте, преди той пръв да е открил стрелба.

— Полковник, намираме се в ужасно неизгодна позиция — възрази напрегнато Дагън. — Ако чакаме да открие огън, може да изгубим целия отряд.

— Това е заповед, сержант — произнесе с висок глас Халоуей. — Въздушни коли, говори Халоуей. Разполагате ли с външни говорители?

— Въздушна кола едно има говорители, сър — получи се незабавният отговор.

— Ериксон, искам да се насочиш към зхиррзхианското селище. Ще летиш бавно, за да не прилича на атака. Просто се завърти там, както го направи сержант Яновиц преди няколко дни. Гледай да си далеч от бялата пирамида.

— Слушам, сър.

— Крей, раздели екрана на две — продължи Халоуей, като се стараеше да не обръща внимание на физиономията на Такара. — Да виждам ударната група и въздушната кола.

— Надявам се, че не възнамеряваш да го пратиш право в устата на вълка — обади се Такара. — Все още не знаем какво е станало с Яновиц.

— Просто ще направя един опит — увери го Халоуей, без да откъсва поглед от монитора. Въздушна кола едно бе напуснала позицията си и приближаваше колебливо към подредените в линия хеликоптери. До този момент те само наблюдаваха, без да предприемат никакви действия. — Искам да проверя дали техният командир е склонен на преговори.

— Кас, наричат ги завоевателите — припомни му Такара мрачно. — Никой не печели подобно име заради преговори.

— Може би — отвърна Халоуей. — Но не забравяй, че те позволиха на отряда на Дагън да се измъкне невредим предишния път, когато се опитахме да се доберем до тектоничната станция. Това също не си пасва особено с прозвището завоеватели.

Такара изсумтя.

— Ако въобще са ги забелязали. Все още не съм убеден в това.

Хеликоптерите бяха нарушили формацията си и един от тях се приближаваше към въздушна кола едно. Халоуей задържа дъх, но хеликоптерът не откри огън. Вместо това премина на паралелен курс, насочил оръжията си към въздушната кола на миротворците.

— Дръж така, Ериксон — нареди Халоуей. — Без внезапни движения. Приближи се още малко. Гледай да се движиш в кръг. И ме включи към говорителите.

— Разбрано, сър. Включвам ви.

Халоуей отново сключи пръсти.

— Обръщам се към зхиррзхианския командир. Аз съм Халоуей, командир на миротворческите сили. Държим седем от войниците ви. Искам да ви предложа размяна.

— Мислех, че ги искаш за пленници — обади се Такара.

— Промених решението си — отвърна Халоуей. — Крейн, или дай повече контраст, или смени гледната точка на коридора. Трябват ми повече подробности. Ще можеш ли да се справиш?

— Ще опитам, сър. — Крейн се наведе над клавиатурата. Едно от изображенията подскочи напред и се увеличи, после се загуби сред черно-бели контури.

— Как беше сега?

— След минута ще разберем — отвърна Халоуей и втренчи поглед в контурите. Ако беше поне малко вярно това, което твърдеше призракът на Мелинда…

Изведнъж образът застана на фокус: неясна фигура, полупрозрачна и едва забележима на фона на тъмния коридор — рееше се във въздуха пред вратата.

Такара подсвирна.

— Проклет да съм! Тя е права.

— Май така изглежда — съгласи се Халоуей. По гърба му лазеха тръпки. Истински, живи призраци…

— Сър, доклад от въздушна кола две — заговори Крейн. — Придвижването на зхиррзхианските подкрепления от юг се е преустановило.

— Искам потвърждение.

— Копърхед го потвърдиха, сър — добави Крейн. — Вражеските подкрепления са останали на около сто и трийсет метра от района на действие.

— Може би монтират още една лазерна установка — предположи Такара.

— Няма данни за това, сър — рече Крейн. — Просто спряха и не помръдват.

— Полковник, улавям нещо — намеси се Ериксон. — От външните микрофони е…

Чу се пукот, заедно с него и фонов шум. Миг след това към тях се прибави механичен глас. Същият — доколкото можеше да определи Халоуей, — който бяха чули от пратения им от Яновиц запис, преди да замлъкне пулсовият му предавател.

— … от Зхиррзх. Да чуя вашето предложение.

Халоуей включи комуникатора.

— Ще пуснем войниците ви да се върнат — заговори той. — Но трябва да оставят всичкото оръжие и снаряжение, което носят.

Той втренчи поглед в монитора. Секунди по-късно на екрана се появи призракът и започна да жестикулира, а езикът му се стрелкаше от нематериалните му устни. На другата картина се виждаше зхиррзхианският войник, който отговаряше с подобни жестове. Още един войник се бе надигнал и се подпираше зашеметен на коляно. Първият войник прекъсна разговора с призрака и се наведе да попита нещо втория. Езикът на коленичилия зхиррзхианец се стрелна, първият се изправи и възобнови разговора с призрака.

— Защо старейшината не застане между двамата? — подметна Такара.

— Не може — отвърна Халоуей. — Всичко е въпрос на геометрия: стените на коридора блокират правата линия, която свързва тази точка и най-близката бяла пирамида. Нали знаеш, че старейшините не могат да преминават през метал.

Старейшината отново размърда език, после изчезна и в същия миг се чу пукотът на микрофона във въздушна кола едно.

— Защо искаш снаряжението им?

Халоуей се намръщи. Въобще не го интересуваше снаряжението на войниците — миротворците бяха събрали вече предостатъчно извънземни артефакти, с които да подхранват интереса на учените месеци наред. Всичко, което целеше, бе да се увери, че пришълците няма да отнесат със себе си нещо, което да се окаже важна част от КИОРО. Разбира се, точно това не можеше да каже на техния командир.

— За да съм сигурен, че няма да носят оръжия, с които да нападнат войниците ми, докато излизат — настоя той. — Съгласни ли сте?

Връзката бе прекъсната отново.

— Може би трябваше да подчертаеш, че сме готови да ги превърнем всичките в старейшини, ако продължават да упорстват — предложи Такара.

— Сигурен съм, че си дават сметка за това — отвърна Халоуей. — А и по-добре да не мислят, че знаем нещо по този въпрос.

Призрачният пратеник се бе появил отново пред входа на коридора и бе подхванал поредния оживен разговор със зхиррзхианския войник. След кратка размяна на реплики войникът отпусна ръце и остави оръжието насочено към пода.

— Съгласен съм — чу се откъм говорителите.

Халоуей въздъхна и включи комуникатора.

— Добре, Ериксон, изтегли се назад — нареди той. — Но бавно и внимателно. Дагън, слушаш ли разговора ни?

— Да, сър — отвърна Дагън. — Полковник, аз не им вярвам.

— Аз също, между впрочем — призна Халоуей. — Бъдете нащрек и се гответе да действате при първия вражески жест.

— Разбрано, полковник.

— Кас, надявам се знаеш какво правиш — измърмори недоволно Такара. — Противникът разполага с числено превъзходство. А ти предлагаш да пуснем седем от техните войници да се приберат по живо по здраво. При това все още не знаем какво са направили на Яновиц.

— Готов съм да се обзаложа, че още е жив — заяви Халоуей. — Не са му позволили да кацне насред лагера им само за да го убият. Освен ако не ги е атакувал пръв.

Всъщност едва сега си помисли, че може би Яновиц бе направил точно това. Записващото устройство и предавателят, които бяха прикачили към бузата на Яновиц, излъчваха неговите съобщения чрез пулсионни високочестотни радиосигнали. Дали пък зхиррзхианците не ги бяха интерпретирали като опит за атака? Напълно възможно. В такъв случай не биха ли оправдали убийството на Яновиц като опит за самозащита?

Съвсем вероятно.

— Фуджи, остани тук да следиш развоя на събитията. Предполагам, че Ванбруг и Ходжъс вече са се приземили с корвина. Ще ида да проверя лично какви са пораженията.

— Да, сър.

Халоуей хвърли последен поглед на зхиррзхианските войници, които се освобождаваха от снаряжението си под бдителните погледи на миротворците. Остана изненадан, че тези горди войници-завоеватели се подчиниха на искането му без никакво възражение.

Все още не беше готов да повярва на всичко, което им бе съобщил призрачният приятел на Мелинда със странното име Прр’т-зевисти. Но вече нямаше съмнение, че зад привидната картина се крият много повече неща, които предстоеше да проучат.

 

 

— Това е положението — заяви Клнн-вавги, след като последният старейшина напусна командно-мониторната зала и се отправи да наглежда хода на операцията. — Изгубихме една мобилна отбранителна установка и се примирихме, че осем от войниците ни ще бъдат въздигнати в старейшинство — и изведнъж се оказа, че ще могат да запазят сегашното си състояние.

— Не виждам кой знае колко други възможности — изръмжа Трр-мезаз. Опашката му се въртеше ядосано. Надхитрени, победени и накрая изненадани от неочакваното предложение на командира на завоевателите — операцията беше пълно фиаско. Да позволи войниците му да бъдат пленени, обезоръжени, а после позорно освободени, това бе направо непоносимо.

— И аз не виждам — съгласи се Клнн-вавги. — Но не всеки би се съгласил да остави нещата така. Сигурен съм, че ще се намерят такива, които ще зашушукат, че си го направил, за да не позволиш Клнн-даван-а да се въздигне в старейшинство.

— Когато започнат да го говорят, обясни им, че старейшинството въобще не е съществувало като възможност — рече троснато Трр-мезаз. — Ако бях отхвърлил предложението на командира им, хората-завоеватели щяха да избият Клнн-даван-а и войниците още докато лежаха там. Зад тези метални стени те всичките щяха да са невъзвратимо мъртви. Без никаква надежда да се въздигнат в старейшини. Мъртви, разбираш ли?

— Разбирам — кимна Клнн-вавги и езикът му трепна нервно. — И още как…

— Освен това не смятам, че операцията е пълен провал — продължи Трр-мезаз. — Нашите войници проникнаха в подземната сграда и успяха да поразузнаят какво има там. Може би Клнн-даван-а има идея за какво е предназначено това място.

— Може би — повтори със съмнение в гласа Клнн-вавги.

Трр-мезаз плъзна поглед по редицата монитори и старейшините, които изникваха с непрестанни доклади за хода на разоръжаването. Горди и свирепи воини бяха тези хора-завоеватели. И въпреки това бяха пропуснали една възможност да избият част от противниците си.

Точно както преди шест пълни завъртания бяха позволили на Трр-мезаз и двамата му спътници да напуснат района на техния укрепен пункт.

Трр-гилаг пръв му бе обърнал внимание, че в представата за агресивността на хората-завоеватели има някои странни противоречия, противоречия, които може би имаха някаква биохимична обусловка. Трр-мезаз още не бе готов да приеме подобна теория, не и без необходимите доказателства. Но вече не се съмняваше, че познанията и представите им за хората-завоеватели са все още съвсем повърхностни.

Имаше още толкова много важни неща, които трябваше да научат.