Тимъти Зан
Войната на завоевателите (6)

6.

Първото, което долови Клнн-даван-а, докато се спускаше по тясната платформа към повърхността на планетата, която хората-завоеватели наричаха Доркас, беше миризмата. Не беше дразнеща, но едва ли можеше да я нарече приятна. Просто странна смесица от различни непознати аромати.

А може би към тях се прибавяше и собственият й страх? Тук, в самия център на военната зона, да носи незаконното късче, което двамата с Трр-гилаг бяха взели от фссс-органа на Прр’т-зевисти, бе наистина рисковано.

С облекчение забеляза, че втори командир Клнн-вавги я очаква в подножието на платформата, както подобаваше на един грижовен братовчед. Тя повдигна леко глава, прогони опасенията си и продължи да слиза.

— Приветствия, трета братовчедке от рода Клнн — поздрави я той официално. — Аз съм втори командир Клнн-вавги, Дхаа’рр.

— Аз съм изследовател Клнн-даван-а, Дхаа’рр — представи се тя по съответстващия начин. — Приемете на свой ред моите поздравления, трети братовчеде. Разчитам на великодушното ви гостоприемство.

— Всичко мое е и ваше — отвърна Клнн-вавги и размърда език в широка усмивка. — Добре дошли, Клнн-даван-а. Радвам се да ви видя отново.

— Аз също, Клнн-вавги — отвърна тя с усмивка. Бяха се срещали само няколко пъти, тъй като клоновете на родовете им не бяха особено близки. — Добре изглеждате — добави тя, забелязала, че войната е оставила отпечатък върху лицето му. — Кога се видяхме за последен път — не беше ли преди два цикъла?

— По-скоро преди един и две трети — поправи я той и източи език към палетата с плодове кавра, сложена до него. Обикновено ритуалът с кавра се прилагаше при среща на близки членове на семейството, но тук, във военната зона, приложението му явно бе разширено.

— Сигурно сте чули, че водачите на клана Дхаа’рр са отменили годежа ми с Трр-гилаг.

— Да — отвърна Клнн-вавги, като се стараеше да не я гледа, докато подбираше подходящ плод от палетата. — Тук имаме няколко старейшини от Дхаа’рр, които непрестанно ни снабдяват с клюки от дома.

Клнн-даван-а също избра един от плодовете, като се мъчеше да не й проличи, че е стиснала ядно устни. Клюки. Тя обичаше Трр-гилаг и той също я обичаше, но за другите те бяха само тема за клюки.

Клнн-вавги явно прочете нещо на лицето й.

— Съжалявам — вметна той припряно. — Не исках да прозвучи по този начин.

— Няма нищо — успокои го тя. — Не мога да очаквам другите да виждат нещата така, както ги виждам и изживявам аз. — Тя вдигна своята кавра и я разряза на кръст с две резки движения на езика.

Клнн-вавги също изпълни церемонията. Малко след това плодовете се озоваха в коша за боклук.

— Командир Трр-мезаз поиска да ви отведа при него веднага щом пристигнете — рече той и посочи близките сгради. — Доколкото знам, носите лични съобщения от Дхаранв за дхаа’ррските войници тук.

— Да — отвърна Клнн-даван-а. — Те са при припасите в товарния отсек.

— Убеден съм, че войниците ще се радват да ги получат — рече той и й хвърли замислен поглед. — Малко съм изненадан, че изминахте целия този път заради една толкова тривиална поръчка.

— Спокойствието на войниците във военната зона е по-важно от тривиалните поръчки — отвърна смирено Клнн-даван-а.

— Не и когато има по-важни неща. В разгара на война с другоземна раса един специалист по чуждоземните култури би трябвало да има по-неотложни задачи.

— Когато си специализирал нещо, не значи, че автоматично си станал експерт по него — посочи спокойно Клнн-даван-а. — Сигурна съм, че Военното командване е намерило достатъчно работа на експертите си.

— Така е — съгласи се Клнн-вавги. — И все пак командир Трр-мезаз настоя на всяка цена да слезете на планетата. Дори си позволи да влезе в пререкания с върховния корабен командир Дклл-кумвит по този въпрос.

— Предполагам, че е изгарял от нетърпение да чуе как е брат му и защо се е провалил годежът — рече Клнн-даван-а, като се стараеше да говори спокойно. Изглежда, Клнн-вавги не бе склонен да се върже на номера с личните съобщения.

А щом не успя да измами него, вероятно и други щяха да заподозрат, че става нещо нередно. Достатъчно бе дори само един от тях да нареди на някой от старейшините да надникне в багажа й…

— Това, разбира се, не е моя работа — призна Клнн-вавги и повдигна рамене. — Но тук има и такива, които смятат, че всичко, което се случва на Доркас, касае лично тях. Исках само да ви предупредя за това. Ето, стигнахме.

— Благодаря — прошепна Клнн-даван-а, докато минаваха между двамата войници, охраняващи вратата.

Да, старейшините сигурно щяха да се опитат да надушат какво се крие зад неочакваното й пристигане — а и нима имаха какво друго да правят?

Какво пък, нищо страшно. Най-много да сметнеха, че е пристигнала, за да обсъди с Трр-мезаз отмяната на годежа с Трр-гилаг, и в такъв случай пристрастеността им към сплетните щеше да й е от полза.

Помещението, в което влязоха, на пръв поглед наподобяваше скъпо оборудвана лаборатория за някоя важна изследователска група, която се занимава с извънземни култури. Рафтовете на три от четирите стени бяха натъпкани с най-модерна оптронична апаратура и пред всеки от мониторите имаше по един зхиррзхианец. Други се разхождаха из стаята и обсъждаха проблемите си полугласно. Над всичко това се поклащаше облак от петнайсетина старейшини — някои се надвесваха над мониторите, а други се вслушваха в обсъжданията. Повечето бяха скупчени пред един от големите монитори.

В средата на тази група тя забеляза Трр-мезаз.

— На няколко пъти вече бе отбелязано, че скалите в този район са особено богати на метални залежи — тъкмо казваше той. — Не желая да ми го повтаряте повече. Това е първата солидна следа, която открихме, и искам да я следваме докрай. Ясно ли е?

— Да, командире — отвърна един от старейшините с тон, който според Клнн-даван-а граничеше с неподчинение. — Правим каквото можем.

— Правете каквото е необходимо — поправи го заплашително Трр-мезаз. — Чухте заповедите ми.

— Подчиняваме се, командире — отвърна сърдито старейшината, обърна се и даде знак на останалите старейшини да го последват. — Чухте какво каза командирът. Да вървим.

Цялата група трепна и изчезна.

— Открили ли са нещо? — попита Клнн-вавги.

— Въпрос на преценка — отвърна Трр-мезаз кисело. — Старейшините, които претърсват района на север от селото, са се натъкнали на неметален кабел на дълбочина четири разкрача под земята.

— Звучи многообещаващо — каза Клнн-вавги. — Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че ще се затрудним при откриването на богати на метали скали в този район. Неколцина от старейшините са уверени, че става въпрос за комуникационен кабел на една от установките, която разрушихме при първата атака на планетата. — Той се обърна към Клнн-даван-а. — Добре дошла на Доркас, Клнн-даван-а. Пристигате в напрегнат момент и се боя, че гостоприемството ни няма да е така щедро, както се надявате.

— Забравяте, че съм свикнала със суровите условия на различни светове, Трр-мезаз — отвърна сухо Клнн-даван-а. — Зная, че не съм дошла тук на почивка.

— Сигурен съм, че е така — щракна с език Трр-мезаз. — Заповядайте в кабинета ми.

След няколко стоудара влязоха в кабинета на Трр-мезаз.

— Радвам се, че пристигнахте безпрепятствено — заговори домакинът, докато се настаняваха в креслата. — Трябва да ви призная, че бях доста обезпокоен от вестта за нападението на Шаманв от хората-завоеватели.

— Аз също бях обезпокоена — отвърна Клнн-даван-а. — Бях съвсем на открито, когато черно-белите кораби на хората-завоеватели прелетяха над нас. Имали сме късмет в онзи ден.

— Невероятен късмет — съгласи се Трр-мезаз. — Според докладите това са били кораби на копърхед. Най-опасните човешки завоеватели сред техните войници.

— По-добре, че не го знаехме тогава.

— Вероятно. — Трр-мезаз направи кратка пауза. — Носите ли пакета?

— Да — отвърна Клнн-даван-а и се огледа. — Безопасно ли е да говорим за това тук?

— Напълно — увери я той и също се огледа. — Всички старейшини трябва да са на постовете си или да претърсват района на север от селището. Останалите ги използваме като свързочници. Между другото — сигурно още не знаете. Става въпрос за Трр-гилаг — свалили са го от мрачанската мисия. Тъй че той също идва насам.

— Насам ли? — Клнн-даван-а чак подскочи. — Защо?

— Не искаше да ми каже, дори по обезопасената линия, която ни организира Прр’т-касст-а. Но е само на половин завъртане зад вас, тъй че скоро ще може сам да отговори на въпросите ви.

— Разбирам — промърмори Клнн-даван-а. — Какво ще правим сега?

— Ами… първо ще ми дадете пакета.

— С удоволствие. — Клнн-даван-а отвори чантичката на колана си. — Когато пристигнах, ужасно ме достраша, че някой от старейшините може да надникне вътре.

— Бях взел мерки това да не се случи — увери я той. — В този кабинет има една метална кутия, вградена ей там в стената — сигурно е останала от командира на хората-завоеватели. Вече не може да се заключва — стопихме бравата, за да видим какво има вътре — но ще ни свърши работа, за да приберем пакета на сигурно място.

— Чудесно — рече Клнн-даван-а и извади малкия пакет с тъканния образец от семейния храм на рода Прр. — Все пак трябва час по-скоро да го пратим там, където му е мястото.

— Има много причини да го направим — навъсено каза Трр-мезаз, докато отваряше пакета. — На първо място животът на Прр’т-зевисти. То ли е наистина?

— Да, то е — увери го тя. — Зная, че изглежда малко странно, но би трябвало да свърши същата работа като обикновено резенче.

— Скоро ще разберем — каза Трр-мезаз, мина през стаята и отвори един от шкафовете. — Преди това обаче искам да ми разкажете как успяхте да го вземете. — Той приклекна пред отворената врата, дръпна капака на касата и постави пакета вътре.

Внезапно пред бюрото в кабинета изникна старейшина.

Клнн-даван-а възкликна уплашено. Трр-мезаз обаче дори не трепна.

— Да? — попита той и погледна през рамо.

— Открихме нещо, командире — докладва старейшината. Пулсираше от вълнение. — Голяма подземна структура, широка повече от петнадесет разкрача и заровена на двайсет разкрача под земята.

— Проверихте ли какво има вътре? — попита Трр-мезаз, докато затваряше вратата.

— Не можем да проникнем. Отвътре е изолирана с метална обшивка.

Вратата зад Клнн-даван-а се отвори и влезе Клнн-вавги.

— Командире, открихме… а, вече са ви докладвали.

— Чух само първата част — уточни Трр-мезаз. — Не разбрах обаче намерили ли сте входа.

— Има един наклонен тунел, който води надолу — обясни Клнн-вавги. — В края му има замаскирана в хълма врата. Старейшините все още търсят отключващия механизъм.

— Ако трябва, стопете бравата — каза Трр-мезаз. — Вземи един отряд войници. Ще слезем да проверим какво има долу.

— Слушам — отвърна Клнн-вавги. — Ще ни трябва ли свързочник?

— Не трябва ли да вземете и техници? — намеси се Клнн-даван-а.

— Не би било зле — отвърна Клнн-вавги. — За съжаление всички техници на Доркас са затънали до гуша в работа — трябва да огледат всичко в мрачанския кораб. Контактната група, пратена от Седалището на Върховния, ще пристигне след едно пълно завъртане и Военното командване иска да събере колкото се може повече информация за мрачанските технологии, преди да са кацнали.

— Означава ли това, че ще откажат да прехвърлят част от техниците тук?

— Най-вероятно — отвърна Трр-мезаз. — Освен това не е изключено да ми наредят да не слизам в подземната сграда. Рано или късно ще получат доклада на старейшините, независимо какво нареждам аз.

— Но защо Военното командване няма да позволи тази подземна структура да бъде изследвана?

— Наречете го нюх — отвърна Трр-мезаз и тръгна към вратата. — А сега, ако ме извините, трябва да предам някои заповеди на войниците.

— Нека и аз отида с тях — предложи Клнн-даван-а.

Трр-мезаз помръдна отрицателно с език.

— Не. Може да е опасно.

— Също колкото да оставите войниците ви да се мотаят без работа — изсумтя тя. — Имам доста богат опит с другопланетни артефакти.

Той я гледаше нерешително.

— Ако ви се случи нещо, Трр-гилаг лично ще ме възнесе в старейшинство.

— Той няма думата — заяви Клнн-даван-а. — А и в края на краищата нашият годеж беше отменен.

— Да, но…

— Единственият начин да се съберем отново е като допринесем за победата в тази война и накараме родовите водачи да преосмислят решението си. Нищо чудно обследването на тази подземна сграда да се окаже подобен принос.

— Да, напълно е възможно — съгласи се Трр-мезаз.

— В такъв случай отивам — заяви тя и стана. — Ще имам ли време да се преоблека?

— Мисля, че да. — Трр-мезаз премести език. — Клнн-даван-а…

— Ще се справя, Трр-мезаз — успокои го тя и докосна леко бузата му с език. — Повярвайте ми. Трябва само да си взема багажа от совалката и да намеря място, където да се преоблека.

 

 

През последните двайсетина дни Мелинда Кавана неведнъж се бе замисляла върху това как комбинацията от напрежението от войната и принудителното затваряне могат да пробудят в човека едновременно най-добрите и най-лошите му страни.

Беше видяла как двама миротворци бяха издържали на лазерни обгаряния, които трябваше да ги накарат да закрещят от болка, като настояваха тя да окаже първо помощ на други, по-тежко ранени техни другари, а само два дни по-късно се наложи да им сменя превръзките, след като една случайно подхвърлена дума предизвика страхотно сбиване в един от лагерите. Беше наблюдавала как цивилни безропотно отиват да дежурят край охраняемия периметър под леденостудения вятър, макар да знаят, че ще са първите жертви в случай на зхиррзхианска атака — а същите тези хора, готови да посрещнат мълчаливо смъртта, роптаеха, когато разберяха, че са определени да копаят дупки за отходни нужди. И също бе станала жертва на подобни странни и необясними промени в настроението, докато работеше по цели нощи, без дори да й хрумне да се оплаква, и същевременно бе готова да изригне, когато порцията й бе с мъничко по-малка, отколкото на околните.

Но през всичките тези дни с поведението си подполковник Кастор Халоуей се бе издигнал с една глава над останалите. В разностранната си роля на лекар, микробиолог и от време на време научен съветник, Мелинда трябваше да прекарва доста с него и остана дълбоко впечатлена от изключителния му професионализъм и самоконтрол. Беше го виждала мрачен, уморен, учуден, замислен, дори ядосан, но никога груб, несдържан — и нито веднъж не си бе позволил да обиди войниците или цивилните.

Изглежда, трябваше да се случи нещо наистина необикновено, за да го види истински разярен. Но ето че току-що бе успяла да налучка тази загадъчна комбинация.

— Не вярвам на ушите си! — ръмжеше Халоуей, целият почервенял. — Не го очаквах от вас, Кавана. Не и от вас!

— Съжалявам — каза Мелинда. Опитваше се гласът й да звучи спокойно и естествено. Срам я беше, че разговорът се води пред други, но в теснотията, в която живееха, не можеха да си позволят лукса да разговарят на четири очи. — Не смятам обаче, че проблемът е чак толкова сериозен.

— О, не смятате значи? — каза той с леден глас. — Да се общува с врага според вас не е сериозен проблем. Без разрешение, без наблюдение, нецензурирана комуникация с врага — това според вас не е сериозен проблем?

— Не го наричам общуване с врага — отвърна Мелинда ядосано. — Наричам го разговор между цивилен и пленник. Прр’т-зевисти не може да се свърже с никой от сънародниците си — металната стая, в която се намира, го изолира напълно.

— Само дето за това трябва да се доверим на неговата дума — изкрещя Халоуей и вдигна обвинително пръст. — Нищо чудно зхиррзхианското командване вече да е наясно с всичко, което става тук.

— Което е още една причина аз да разговарям с него — настоя Мелинда. — След като не разполагам с военна информация, няма какво толкова да издам.

— Не е в това въпросът! — не се успокояваше Халоуей. — Нямате никакво право да предприемате подобни действия, без да се посъветвате с нас.

— И какво щяхте да ме посъветвате да направя?

— Това вече няма никакво значение.

— Съжалявам. — Тя поклати глава. — Смятах, че така ще е по-добре за всички. Пък и изглежда непослушанието е типична черта на моето семейство.

Някой зад нея се изхили, но бързо млъкна.

— Имате ли да кажете нещо, майоре? — обърна се Халоуей към заместника си.

— Не, сър — отвърна майор Фуджита Такара, като си наложи да остане напълно сериозен.

Халоуей продължи да го гледа още десетина секунди, мускулчетата на врата му потрепваха нервно, но червенината по лицето му постепенно избледняваше. Най-сетне, след дълга и изнурена въздишка, той се обърна към Мелинда.

— Би трябвало да ви предам на трибунала, докторе — каза той с отвращение. — О, по дяволите! Нека чуем за какво става въпрос.

— Слушам, сър. — Тя извади джобния си компютър и го завъртя така, че Халоуей да може да вижда монитора.

— Като начало, Прр’т-зевисти, изглежда, се намира на един стадий от зхиррзхианското съществуване, който няма човешки аналог. В момента на физическата смърт техните души — или личности, каквото е там се отправят към едно място, където на по-ранен етап е бил поставен на съхранение специален орган. Този фссс-орган се изважда от мозъка на всеки зхиррзхианец, когато е още дете — ето защо всеки от тях има белег на тила. Органите се съхраняват в огромни пирамидални сгради, за които се грижат представители на всички зхиррзхиански родове.

— Домове за духове-пенсионери — подметна насмешливо Такара и придърпа стола си така, че да вижда по-добре какво става на монитора.

— Нещо подобно — съгласи се Мелинда. — Само че ги наричат не духове, а старейшини. Както и да е, изглежда, че ако успеете да отрежете парче от този фссс-орган, старейшините са в състояние да се придвижват между главния храм и местонахождението на отрязъка. Мигновено, дори ако двете части отстоят на светлинни години.

— Проклет да съм! — възкликна Такара. — Това е, Кас! Техният способ за мигновено придвижване.

— Може би — отвърна Халоуей. Продължаваше да гледа навъсено Мелинда. — Той ли ви каза всичко това?

— Повечето — отвърна Мелинда. — За някои неща трябваше да се досетя сама, между редовете на езиковата бариера.

— Значи все пак става въпрос за предположения.

— Предположенията са съвсем малка част, полковник — отвърна Мелинда. — По-важното е, че според Прр’т-зевисти тази война е ужасна грешка и той иска на всяка цена да бъде спряна. Ето защо започна този диалог с мен и беше толкова откровен относно тяхната цивилизация.

— И какво разбира под това, че е грешка? — попита Такара. — Да не са ни взели за някои други?

Мелинда поклати глава.

— Всичко е заради комуникационния пакет, който им излъчи „Ютландия“. Изглежда, радиовълните са навредили на тяхното чувство за равновесие и са предизвикали непоносими болки при старейшините, чрез резените на техните фссс-органи. Зхиррзхианците са използвали радиопредаватели само веднъж, в качеството на оръжия, по време на една от войните си. Наричали ги старейшиноубийци.

За минута се възцари мълчание.

— Не — обади се пръв Халоуей. — Всичко това е много интересно, но някак не се връзва. Дори да приемем, че радиоемисията от „Ютландия“ е станала причина за първата битка, с какво ще обясним последвалата инвазия срещу Общността?

— Прр’т-зевисти също не знае причината — отвърна Мелинда. — Макар да призна, че зхиррзхианците и преди са нападали светкавично други раси, за които са смятали, че са ги атакували, без да бъдат предизвикани.

— Изглежда, имат богат опит в тези неща — заяви кисело Халоуей. — И какво предлага да направим Прр’т-зевисти? Да го освободим и да го пратим да обяви мир на своя народ?

— Нещо подобно — рече Мелинда. — Макар че не ми прозвуча толкова цинично.

— Циничността, изглежда, е характерна черта на моето семейство — озъби се Халоуей.

— А също и част от моята работа, докторе — добави Такара. — Съгласен съм с полковник Халоуей, че концепцията за този старейшиноубиец може да се окаже полезна. Но нищо чудно и да е някой хитър план, за да ни накарат сами да включим радиопредавателите си.

— Сигурно си давате сметка — добави Халоуей, — че не можем да повярваме на всичко това просто ей така.

— Не искам от вас подобно нещо — възрази Мелинда. — Това, което ви предлагам, е да предадете цялата тази информация на следващия миротворчески кораб, който се появи в тази система. Ако съществува дори минимална възможност Прр’т-зевисти да казва истината, Общността трябва да знае за това.

Халоуей и Такара се спогледаха.

— Това е разумна идея — заяви Халоуей. — За съжаление, единственият лазер, който е в състояние да прати съобщение на подобно разстояние, в момента е монтиран на охранителния периметър в качеството на оръжие.

— Не може ли да бъде насочен нагоре? — попита Мелинда.

— Проблемът не е в насочването — обясни Такара. — А че честотата, която се използва при комуникации, е съвсем различна от тази при стрелба. Ще трябва да се пренастройва, а това отнема много време.

— По-дълго, отколкото би се задържал в системата който и да било наблюдателен кораб — додаде Халоуей. — Но не е изключено да сглобим някой преносим модулатор. Фуджи, провери дали техниците няма да измислят нещо.

— Слушам — изпъна се Такара и си отбеляза в джобния компютър.

— А междувременно какво да правим с Прр’т-зевисти? — попита Мелинда.

— Полковник! — провикна се един миротворец от другия край на пещерата. — Доклад от съгледвач три: има раздвижване на противника. Шест-седем зхиррзхианци са се отправили на север.

Мелинда погледна обезпокоено Халоуей. Защо север — какво толкова важно имаше в селото?

И изведнъж се сети — подземната станция за тектонично наблюдение, където според Халоуей бил скрит един от компонентите на КИОРО.

— Полковник…

— Сигурно са открили тектоничната станция — прекъсна я Халоуей с блеснал поглед. Мелинда кимна: само двамата знаеха какво може да се крие в станцията. По съвсем разбираеми причини не бяха споделили с никого — последното, което Халоуей искаше, бе потенциални пленници, които знаят за какво още би могла да се използва тектоничната станция.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита тя.

— Върнете се в лазарета и се подгответе — нареди й Халоуей. — Има голяма възможност скоро да получите още пациенти.

 

 

Вратата към подземната сграда бе добре замаскирана в напуканата скала на хълма. Клнн-даван-а успя да я отвори и в този момент получиха първото тревожно съобщение.

— Доклад от командир Трр-мезаз — предаде им един старейшина с разтревожен глас. „Настоятелен“ е засякъл боен кораб на хората-завоеватели, който се приближава насам.

— Кога се очаква да пристигне? — попита един от съпровождащите ги войници, Тбв-охнор.

Старейшината изчезна, появи се отново и докладва:

— „До два-три стоудара“.

Клнн-даван-а почувства, че опашката й се изпъва.

— Това не е никак много — каза тя, стараейки се да запази спокойствие.

— Никак — кимна Тбв-охнор и се огледа.

Клнн-даван-а също се озърна. Дори по нейните представи мястото не изглеждаше особено подходящо за приемане на бой. Клоните на няколко дървета ги скриваха отгоре, но едва ли можеха да се окажат ефективна защита срещу вражеските оръжия. Единствените зхиррзхиански оръжия, разполагащи с достатъчно мощ да спрат боен кораб, бяха част от наземната защита на селището и разстоянието до най-близкото от тях бе поне три хиляди разкрача. От своя страна, дърветата и шубраците, които ги заобикаляха и можеха да бъдат използвани като прикритие, същевременно значително ограничаваха обсега на лазерните им пушки. И което бе по-лошо, настъпващите хора-завоеватели също можеха да се възползват от тях.

Оставаше им само подземната сграда.

Тя надникна вътре. Зад вратата имаше къс коридор, не по-дълъг от три разкрача и широк два, озарен от мъждивата слънчева светлина. В дъното на коридора имаше стълбище, което се губеше надолу в мрака. Ако се спуснеха там…

— Твърде рисковано — отбеляза застаналият зад нея Тбв-охнор. — Цялата сграда, изглежда, е изградена от метал — ще бъдем напълно отрязани от връзката ни със старейшините.

Клнн-даван-а се намръщи. Да са изолирани от старейшините означаваше, че ще бъде прекъсната връзката им и с техните фссс-органи. Ако телата им бъдеха унищожени долу, никой от тях нямаше да може да се въздигне в старейшинство — всички щяха да са безвъзвратно мъртви.

— Но пък нали дойдохме тук тъкмо за да огледаме подземната сграда — продължи Тбв-охнор и пристъпи предпазливо през прага. — Вие тримата… — той посочи с език трима от войниците — ще останете тук. Използвайте тази стая за укритие, а старейшините нека коригират стрелбата — възможно е да се затрудните заради ограничената видимост в района. А вие двамата ще дойдете с мен и изследовател Клнн-даван-а. — Той я улови за ръката и я поведе надолу по стълбата.

Изведнъж отзад ги застигна разтърсваща вълна и Клнн-даван-а залитна.

Опита се да се подпре на стената. Тбв-охнор я дръпна към себе си и тя се подпря на рамото му.

— Продължавай надолу! — извика й той. — Ще се върнат отново само след няколко удара.

Продължиха да се препъват в сумрака по стълбите. Постепенно зениците й се разшириха достатъчно, за да улавя микроскопичните остатъци от светлина, които се процеждаха откъм горния коридор.

Над тях отекна още един тътен, много по-силен от първия. Клнн-даван-а се вкопчи в перилата, погледна през рамо и за миг мярна сред отблясъците от експлозията силуетите на приклекналите горе войници — стреляха по прелитащия ниско над тях кораб на хората-завоеватели.

— Там долу май има още една врата — каза Тбв-охнор, когато тътнежите утихнаха. — Как смяташ, дали отварящият механизъм ще е същият?

— Можем само да се надяваме — отвърна Клнн-даван-а, благодарна, че войникът се опитва да насочи мислите й встрани от грозящата ги опасност. — Странно обаче — горната врата не изглеждаше никак солидна. Сякаш хората-завоеватели не са очаквали, че ще я използва някой друг освен тях.

— Може би тази долу е истинската. Постарай се да я отключиш бързо — ако не успееш, ще я изгорим.

— Разбрано.

Клнн-даван-а приклекна до вратата. Докато оглеждаше механизма, по стълбите над тях се чуха стъпки.

— Първи воин? — извика един от тримата войници, които Тбв-охнор бе оставил в коридорчето. — Доклад от старейшините: един от бойните кораби на хората-завоеватели се е приземил наблизо и разтоварва войници. Командир Трр-мезаз е отделил няколко „жилоптици“ и още воини.

— Разбрано — отвърна мрачно Тбв-охнор. — Дръжте ме в течение.

— Слушам — отвърна войникът, обърна се и изтича нагоре по стълбите.

— Този път май попаднахме на истински урожай от сочни кавра — засмя се един от войниците зад Клнн-даван-а.

— Май има нещо такова — съгласи се Тбв-охнор. — Няма съмнение, че хората-завоеватели не ни искат тук долу.

— Не бих го казала, ако съдя по ключалките им… — Клнн-даван-а се изправи и дръпна вратата, която се отмести с тихо изщракване.

 

 

— Полковник, десантният кораб се приземи — докладва Крейн, докато нагласяваше ситуационния монитор. — Засега не срещат никаква съпротива. Въздушните коли докладваха за спорадична стрелба откъм целевата зона.

— А хеликоптерите? — попита Халоуей.

— Наблюдателите докладват, че ги приготвят за излитане — отвърна Крейн. — Все още обаче са на повърхността.

— Сигурно се готвят за едновременна атака — промърмори Такара.

— Най-вероятно — съгласи се Халоуей, докато изучаваше панорамното изображение на селището и десантната зона, предавано от фронталните камери на въздушните коли. Без никакво съмнение вражеските сили се бяха разположили в тектоничната станция — ответният огън идеше тъкмо откъм входа. Въпросът беше дали вече бяха проникнали в подземието?

— Хеликоптерите вдигнати — докладва Крейн. — Насочват се на север, над короните на дърветата. Общо са шест на брой — единият, изглежда, е натоварен с припаси.

Шест от страховитите бойни хеликоптери на завоевателите срещу три средно въоръжени въздушни миротворчески коли и един десантен кораб. Най-умното сега би било да изтегли целия десант обратно.

Но това би означавало да изостави тектоничната станция в ръцете на врага. Място без тактическа стойност от военна гледна точка… освен ако там не бе скрит един от компонентите на КИОРО.

Негов дълг бе да попречи тази важна част от оръжието да попадне в ръцете на врага. Дори с цената на целия личен състав.

Той вдигна комуникатора и превключи на канала на копърхед.

— Копърхед: старт!

— Слушам, сър — откликна спокойният глас на лейтенант Бетман. Миг по-късно над главите им профучаха две тъмни тела.

Такара се приближи до него и прошепна:

— Поемаш огромен риск, Кас. Надявам се, че го осъзнаваш.

— Все някъде трябва да им дадем отпор, Фуджи — отвърна Халоуей. — Реших, че ще е тук.

Такара обмисля отговора му няколко секунди.

— Ако търсиш реванш с онези хеликоптери, препоръчвам ти да ги привлечеш тук, в планините — рече той. — Корвините май са по-добри при резки маневри…

— Казах, че ще им дадем отпор тук.

Такара се изправи с изпънато лице.

— Слушам, сър.

Халоуей погледна монитора и нареди:

— Дайте тактическата обстановка.

— Слушам, сър. — Крейн превключи на по-голям обхват и на екрана се появиха няколко разноцветни вектора. Шест вражески хеликоптера летяха право към тектоничната станция. Халоуей започна да пресмята бързо наум.

— Ще бъдат там преди копърхед — изпревари го Такара. — Вероятно ще ги изпреварят почти с цяла минута.

Което щеше да е напълно достатъчно да изтребят всички миротворчески войници, свалени от десантния кораб, както и въздушните коли. Халоуей стисна юмруци, разкъсван между необходимостта да отрази нападението на врага и инстинкта да защитава войниците си…

И тогава, само на няколкостотин метра от тяхната цел, шестте вектора внезапно смениха посоката си.

— Хеликоптерите забавиха скорост — докладва Крейн.

— Изглежда, се готвят да кацнат сред дърветата. Не, отново поеха — този път извиха на изток… а сега на югоизток.

— Проклет да съм, ако разбирам какво става! — изруга Такара. — Май се прибират.

Халоуей уморено въздъхна. Беше заложил на карта незаменимите си копърхед и бе спечелил.

Или поне все още не беше загубил.

— Фуджи, може би командирът им разсъждава като теб — подхвърли той. — Опитва се да привлече копърхед в обсега на техните тежкокалибрени оръжия.

Такара го погледна разтревожено.

— Надявам се, не смятате да им предадете инициативата.

— Не се тревожи — успокои го Халоуей. — Не си падам по ефектните изпълнения. Стига ми да прогоня нашественика от тектоничната станция.

Такара изсумтя и отново провери векторите на хеликоптерите, които сега сочеха в обратна посока.

— Не говори добре за техния командир да изостави без бой седем от хората си.

— Може би — отвърна Халоуей и си припомни онова, което им бе разказвала Мелинда Кавана за циклите на живот при зхиррзхианците. Ако беше права, те едва ли се плашеха толкова много от физическата смърт. — Според мен обаче той държи на своите хеликоптери точно толкова, колкото ние — на нашите копърхед.

— И за него ли са незаменими? — вдигна вежди Такара.

— Не е изключено — замислено отвърна Халоуей. Ако беше така, това бе първият признак за благоприятен изход в тази кампания. Ако наземните сили на противника показваха признаци за недостиг на бойни средства, това означаваше, че зхиррзхианците са се разтеглили отвъд възможностите си за снабдяване.

А може би означаваше, че в момента са съсредоточили всички свои сили, за да смажат Земята и Кентавър, и не желаят да губят време с една толкова незначителна военна цел.

— Да видим дали е готов да преглътне така лесно загубата им — промърмори той и отново включи комуникатора. — Копърхед: поемете в пресечен курс на хеликоптерите. Не ги гонете — искам само да ги поизплашите. Но гледайте да стоите извън обсега на тежките лазерни оръдия.

— Прието.

Халоуей изключи комуникатора й погледна монитора. Двата корвина, които летяха в паралелна формация ниско над дърветата, направиха плавен завой и поеха курс на преследване. Халоуей премести поглед върху векторите на хеликоптерите — търсеше и най-малък признак на реакция…

Без никакво предупреждение откъм гората блесна ярка светлина.

Лъчът попадна право върху носа на предния от двата корвина.