Тимъти Зан
Войната на завоевателите (4)

4.

Новото му название бе „Затворена уста“ и за зхиррзхиански кораб бе доста впечатляващ. Това бе патрулен кораб от среден клас, предназначен да извършва разузнавателни полети из околните незхиррзхиански светове и през последните осем пълни завъртания бяха демонтирали почти половината от наличното му въоръжение. Командир Спс-кудах, Плаа’рр, бе изразил гневен протест, но възраженията му останаха незабелязани от Върховния вожд и Военното командване. „Затворена уста“ поемаше на дипломатическа мисия, а на такава мисия не се отива въоръжен до зъби.

Загледан в кораба, който бе прикачен към стартовата площадка, изследовател Нзз-ооназ се надяваше това решение да е правилно.

— Нещо ми изглеждаш обезпокоен, изследовател — чу се глас зад него.

Нзз-ооназ прибра езика си в устата — не си бе дал сметка, че е зяпнал така невъзпитано.

— Извинете, Върховни вожде — промърмори той. — Не исках да проявявам неуважение.

— Не се и съмнявам. — Върховният посочи с език „Затворена уста“. — Но неочакваната поява на зхиррзхиански кораб сама по себе си ще е достатъчно заплашителна, изследовател. Нямаше да е никак дипломатично, ако на всичко отгоре се перчи и с тежките си оръжия. Ето защо всъщност решихме да пратим само един кораб, вместо цяла група.

— Разбирам — отвърна Нзз-ооназ, въпреки че бе чул друго: Върховното командване пращаше един-единствен кораб, защото не можеше да си позволи да отдели повече. — Само дето все още не съм убеден напълно, че мрачанците са такива невинни жертви на хората-завоеватели, за каквито ни се представят.

— Предполагах, че не си убеден — отвърна Върховният. — Точно затова и те назначих за говорител на мисията.

Нзз-ооназ примлясна нервно с език, спомнил си неочаквано за двамата мрачански пленници, които неговата изследователска група бе докарала тук от Базов свят дванадесет след бягството на човека-завоевател Фелиан Кавана. Пленниците твърдяха, че са посланици, пратени да сключат съюз със зхиррзхианците, но внезапната им смърт бе сложила край на по-нататъшните дискусии.

Неочаквана и загадъчна кончина, следствие от все още неопределени причини или непознати болести. Подозрителна смърт, така смяташе Нзз-ооназ. Въпреки това двамата с Трр-гилаг бяха единствените членове на групата, които изразиха съмнения за намеренията на мрачанците.

Тъкмо заради тези съмнения Трр-гилаг бе изтеглен от експедицията до мрачанския свят.

Никой естествено не го признаваше открито. Но Нзз-ооназ знаеше как да чете между редовете. Забеляза начина, по който говорителят на Дхаа’рр бе разговарял с Трр-гилаг, а и познаваше добре дългата история на кланово съперничество между Дхаа’рр и Кее’рр, съсредоточена и фокусирана в неприязънта на говорителя към младия изследовател от Кее’рр.

Същият този изследовател, който бе сгоден с жена от Дхаа’рр. Само това бе напълно достатъчно да му осигури враждебно отношение от страна на всеки, надарен с тесногръдието на говорителя Цвв-панав.

Ала въпреки всичко Нзз-ооназ се бе надявал, че Трр-гилаг ще се появи отново, поне за да пожелае успех на групата. Дали отсъствието му нямаше някакво друго, неприятно значение?

— Не бива да се притесняваш за подробностите около преговорите — продължи Върховният. — Придружаващите ви старейшини ще следят всичко, което се прави или казва на Мра, и ще ни информират своевременно. Постарай се да не разкриеш присъствието им на вашите домакини. — Той снижи глас. — И не забравяй: една от най-важните ви задачи е да научите колкото се може повече за КИОРО. Те също искат да говорят за това — доказва го настойчивостта на двамата мрачанци. Искам да знам всичко, което могат да ни кажат за това оръжие.

Пред тях изникна един старейшина.

— Изследовател Нзз-ооназ, командир Спс-кудах докладва, че „Затворена уста“ е готов за старт. Настоява незабавно да се качите на борда.

Нзз-ооназ размести език в суховата усмивка. Командирът Спс-кудах бързаше да покаже кой се разпорежда в тази мисия. Трр-гилаг бе имал подобни проблеми с неговия командир, когато изследователската им група се бе евакуирала от Базов свят дванадесет. Явно трябваше да му бъде даден един малък урок за това кой е говорителят.

— Предай на корабния командир, че ще бъда там, когато съм готов — нареди той на старейшината.

— Подчинявам се — рече старейшината и изчезна.

— Чудесно се справи — одобри поведението му Върховният. — Не забравяй да се държиш на положение и пред мрачанците и всичко ще е наред.

— Ще се постарая — обеща Нзз-ооназ.

— Зная. — Върховният отново снижи глас. — Още нещо и те пускам да вървиш. Пази се от изследовател Глл-боргив. Говорителят Цвв-панав има амбициозни политически аспирации, както за себе си, така и за целия Дхаа’рр клан. Възможно е Глл-боргив да е получил лични инструкции от него относно предстоящата мисия.

— Искате да кажете, че може да се опитат да саботират преговорите?

— Не точно саботаж — рече Върховният. — Във всеки случай, не открит. Не е изключено обаче да се опита да промени преговорите в полза на Дхаа’рр, което да доведе до катастрофални последствия. Каквото и да става, зхиррзхианците трябва да се покажат пред мрачанците като обединен народ.

— Разбирам — кимна Нзз-ооназ.

— Хубаво. Сега тръгвай. Желая ти успех.

 

 

Имаше толкова много въпроси, които чакаха неотложното решение на Върховния вожд, но в този момент един от тях бе по-важен от всички останали. Ето защо той прекоси със забързана крачка коридорите на Върховния комплекс и се затвори в кабинета си. Едно от малкото места в Града на единството, където старейшините не можеха да проникват.

Нямаше старейшини, но пък имаше двайсет и осем Върховни вождове, всичките негови предшественици.

Осемнадесети го очакваше, увиснал в мъждивата светлина над бюрото.

— Съжалявам — извини се Върховният и седна на дивана. — Задържаха ме.

— Няма значение — успокои го Осемнадесети. — Не се оказа чак толкова спешно, колкото мислех, когато ти се обадих. Изследовател Трр-гилаг е бил потърсен от брат си, командир Трр-мезаз, по обезопасената линия, която използваха по-рано. Командир Трр-мезаз е разпитвал за КИОРО и се опасявах, че Трр-гилаг ще му каже всичко, което знае. Оказа се, че съм грешал.

Върховният се намръщи.

— Това вече няма почти никакво значение. Има предостатъчно зхиррзхианци, които знаят за него, или подозират.

— Сигурно. Като стана дума за това, известно ли ти е, че говорител Цвв-панав е напуснал Оакканв?

— Известно ми е, разбира се — тросна се кисело Върховният. — Каза, че отивал на Дхаранв, за да се посъветва с клана и родовите водачи.

Осемнадесети примлясна недоволно с език.

— Не обичам, когато е далеч и не можем да го държим под око. Надявам се, че ще се появи тук, когато „Затворена уста“ стигне родния свят на мрачанците.

— Обеща да се прибере дотогава — отвърна Върховният. — Направо се скъса да ми обяснява, че мисията включвала изследователи от Дхаа’рр, както и неколцина старейшини. Искаше да ми намекне, че дори да не е тук, ще получава постоянни доклади.

Осемнадесети изломоти нещо нечленоразделно.

— Опасно е — каза след това. — Не бива да му се позволява да отправя подобно открито предизвикателство към твоето командване.

— Това не ме тревожи особено. — Върховният сви рамене. — Той знае, че ако прекрачи границата, ще съм принуден да извадя записа, който показва, че неговите агенти са замесени в кражбата на фссс-органа на Трр-пификс-а. Мисля, че цялото това перчене е само опит да излекува наранената си гордост.

— Може би — рече със съмнение в гласа Осемнадесети. — Но ако дадеш гласност на записа, той може да контрира с разкрития за КИОРО.

— Което и без това няма да запазим още дълго в тайна — въздъхна Върховният. — Освен това фактът, че хората-завоеватели все още не са използвали КИОРО срещу нас, показва, че вероятно някои от елементите на това оръжие са останали на наша територия след внезапните ни атаки и сега те не могат да ги достигнат. Ако мрачанците го потвърдят, едва ли можем да очакваме да настъпи паника, когато новината за КИОРО стане обществено достояние.

— Така е — склони Осемнадесети. — Поне ще запуши устата на някои от най-отявлените противници на нашата стратегия. Всички ще разберат необходимостта да разпръснем корабите си на такава огромна площ и да изтъним отбранителната си линия.

— Само дето това разбиране ще отпадне, когато воините ни масово започнат да се въздигат до старейшини — промърмори навъсено Върховният. — Не зная, Осемнадесети. Колкото повече се изкачваме по този път, толкова повече ми се струва, че единственото ни спасение е съюзът с мрачанците. Но точно сега не сме в никак изгодна позиция да се пазарим.

— Да, ако мрачанците знаеха цялата истина — посочи спокойно Осемнадесети. — Но те не я знаят.

Върховният погледна към бюрото и дивана, на който преди малко повече от едно завъртане бе седял говорителят Цвв-панав. Говорителят Цвв-панав, който имаше големи амбиции за клана на Дхаа’рр…

— Кой знае — подхвърли той на Осемнадесети. — Кой знае?

 

 

Докато Трр-пификс-а се приближаваше към дома си, над нея се носеха няколко старейшини. Просто се рееха в небето, без на пръв поглед да правят нищо.

И я наблюдаваха.

Тя избягваше погледите им. Щеше й се да ги няма, боеше се, че ще се опитат да я заговорят. Не знаеше какво им е известно за случилото се, но последното, което искаше, бе непознати да я разпитват за най-срамния миг в живота й. Особено непознати старейшини.

Те я гледаха, докато отключваше вратата. За нейно облекчение никой не направи опит да я заговори. Когато тя влезе и затвори вратата, почувства, че погледите им изчезват.

Не че вратата беше някаква преграда за тях. Можеше само да се надява, че възпитанието им ще надделее над любопитството.

Няколко стоудара се мота из къщата, но мислите й бяха много далеч. Всичко си беше така, както го бе оставила. И въпреки това й изглеждаше невъзвратимо променено. Преди войниците да я изведат през същата тази врата, къщата бе за нея като небесата. Безопасна и сигурна, уютна и анонимна.

Но вече не. Трр-пификс-а, Кее’рр, сега беше престъпник и името й фигурираше във всички файлове с досиета на Оакканв. Нямаше никакво значение, че обвиненията срещу нея бяха оттеглени по причина, за която сега не й се мислеше. Този факт обаче клюкарите щяха да го подминат с пренебрежение. Това, за което щяха да си говорят шепнешком зад гърба й, бе, че е била заловена с откраднат фссс-орган в собствената си къща.

Донесен й от двама млади зхиррзхианци, представили се само с имената Корте и Дорнт. Млади зхиррзхианци, които бяха споделили страховете й за въздигането. И й бяха предложили помощта на старейшината, който сега сигурно се навърташе около къщата й. Който бе симпатизирал на желанието й да отхвърли старейшинството и й бе обещал да измоли решението за него да не бъде взето от родовите и кланови лидери, а от нея самата.

Е, да, наистина й дадоха право да решава. Миг преди войниците да нахлуят в къщата й и да я заловят.

И всичко само защото им се бе доверила. Колко пъти, запита се тя, бе предупреждавала синовете си да не се доверяват на непознати?

Градинарските й инструменти все още бяха в кухнята, както ги бе оставила преди две пълни завъртания. Тя прокара ръка по тях, усети твърдостта на керамичните остриета и меката податливост на дървените дръжки. Опита се да съхрани в паметта си усещането за този допир.

Защото когато нейното материално тяло най-сетне стигнеше края на силите си и дойдеше време да бъде въздигната в старейшина, тези спомени щяха да са всичко, което щеше да й остане. Нямаше да има повече докосвания, нито ухания, нито вкусове — само зрителни възприятия, звуци и мисли. Щеше да бъде пленена в едно смътно полусъществуване и всички неща на този свят, които обичаше, щяха да останат недостижими.

Не искаше да живее така. Не можеше да понесе мисълта да живее по този начин. Но и беше болезнено ясно, че няма да й дадат право на избор. Всички зхиррзхианци се превръщаха в старейшини, това бе откакто свят светува и щеше да продължи така.

Тя замръзна, стиснала дръжката на лопатата. Ето го пак — звука на керамично острие, което се забива в земята. Идваше иззад стената отдясно.

Някой копаеше зад къщата й.

Сред обърканите й мисли блесна гневна искра. Ако някой непознат злосторник бе решил, че може просто ей така да влезе в градината й и да се разпорежда, щеше да му даде да разбере. Вдигна лопатата като оръжие, мина през кухнята и отвори задната врата.

Там наистина имаше зхиррзхианец — копаеше точно в лехата с нейните любими курандий. Но не беше непознат. А и едва ли можеше да го сметне за злосторник.

— О, здравей, Трр-пификс-а — каза Трр-тулкож. — Прощавай, не знаех, че си се върнала.

— И аз не очаквах… да се върна — призна Трр-пификс-а. Гневът й бързо се топеше. Трр-тулкож беше неин братовчед и близък приятел на най-малкия й син Трр-гилаг. Преди много цикли пътищата им се бяха разделили: Трр-гилаг стана изследовател на другопланетни култури, а Трр-тулкож предпочете да си остане у дома и се издигна до поста главен хранител на родовия храм близо до Скалистата долина.

Макар че може би вече не беше главен хранител, споходи я неочакваната мисъл. Сигурно и той бе изправен пред обвинения, задето бе допуснал кражбата на фссс-органа от храма.

Не само че бе съсипала своя живот и репутация, но бе повлякла в дупката и този невинен младеж. Още една горчива следа в наранената й съвест.

— Какво правиш тук?

— Реших да намина и да видя дали цветята ти не се нуждаят от грижи — рече той и сведе очи към дупката. — Не знаех колко дълго ще отсъстваш, а ми казаха, че е хубаво корените от време на време да се поливат.

— Много мило от твоя страна — отвърна Трр-пификс-а. — Не зная кой ти е дал този съвет, но той нищо не разбира от градинарство. А и тази дупка е твърде голяма.

— Тъй ли? — Трр-тулкож изглеждаше изненадан. — Съжалявам… исках само да ти услужа. По-добре тогава да я запълня.

— Запълни я някъде до средата — посъветва го Трр-пификс-а и закрачи по пътечката между храстите. — Ела сега тук. Махни тези два стръка и ще ти покажа как се прави.

Следващият тентарк копаха дупки и когато приключиха, Трр-пификс-а се чувстваше така, сякаш нищо от случилото се през изминалите две пълни завъртания не бе действителност.

— Радвам се, че се отби, Трр-тулкож — каза тя, докато си миеше ръцете в кухнята. — Наистина имах нужда от компания.

— Това не ме изненадва — отвърна Трр-тулкож. — Но какво се случи в Града на единството? Разкажи ми — стига да не ти е неприятно да говориш за това.

— Вече го преживях, тъй че… каквото и да кажа, по-лошо няма да стане. Цели две пълни завъртания ме държаха в килия. После ме изкараха да говоря с някаква много важна клечка, която ми съобщи, че мога да се прибирам вкъщи.

— Съжалявам, Трр-пификс-а. Чувствам се отговорен за случилото се.

— Не е така, Трр-тулкож. Аз съм тази, която те въвлече в беда, а не ти мен. Аз и моето глупаво… — Тя млъкна и му обърна гръб.

— Твоето нежелание да се въздигнеш в старейшинство? — подсказан меко той. — Това не е глупаво, Трр-пификс-а. Не зная дали е правилно, но в никакъв случай не е глупаво.

— Аз пък зная, че заради мен ти загази здравата — рече Трр-пификс-а. — И двамата загазихме. Тъй че, според мен, направо си беше глупаво.

— Не бива да поемаш цялата вина върху себе си — настояваше Трр-тулкож. — И други зхиррзхианци са въвлечени в това.

— Но всички вярват, че аз съм ги наела, за да откраднат моя фссс-орган — каза огорчено Трр-пификс-а.

— Е, аз съм от тези, които не вярват в това — увери я Трр-тулкож. — Ти ли даде техните имена на Върховния вожд?

— Разбира се, че ги дадох аз: Корте и Дорнт, които твърдяха, че са от някаква организация Свобода на решението за всички.

— И?

— Заявиха ми, че такава група не съществува. — Трр-пификс-а се извърна към него. — Толкова съм объркана, Трр-тулкож. Може би Корте и Дорнт също не съществуват. Може би полудявам.

— Не, в никакъв случай. По-скоро си изморена. Трябва да си починеш.

— Прав си. — Тя се засмя. — Нямаше да се сетя, ако не ми беше казал. Но толкова приятно си побъбрихме отвън, че не забелязах колко съм изтощена. Наистина е време да си почина.

— А аз ще продължа в градината — каза Трр-тулкож и взе лопатата от ръцете й.

— Недей. Вече се измихме. Ще довърша утре.

— Не. Аз оцапах всичко, аз ще го оправя. Ти иди си легни. Или направи бульон.

— Ти си невъзможен — засмя се Трр-пификс-а. Но й беше приятно, че не се налага да се връща в градината. Беше забелязала, че някои от старейшините витаят над нея. — Добре, върви. До пет стоудара бульонът ще е готов.

Трр-тулкож излезе, а Трр-пификс-а извади купата за бульон и я сложи на огъня, като се мръщеше от болките в ставите. Сети се, че не е попитала Трр-тулкож какъв бульон предпочита, и тръгна към вратата.

Трр-тулкож бе коленичил на земята до първата дупка, която бе изкопал, и тъкмо вадеше от нея малка керамична кутийка.

Трр-пификс-а притвори вратата и продължи да го наблюдава през тясната цепнатина. Трр-тулкож избърса кутията и я прибра в една торбичка.

Трр-пификс-а затвори вратата и се върна при купата, над която вече се вдигаше пара. Малка кутийка — никога досега не я бе виждала, — заровена в нейната градина. Какво беше това? Още повече — защо от нея се интересуваше Трр-тулкож?

А също така — защо я беше излъгал?

Защото той наистина я бе излъгал. Не беше дошъл, за да полива кирандий, а заради кутията. Какво ли имаше в нея?

Имаше само един начин да узнае отговора. Трябваше да излезе и да повика някой от старейшините. За всеки от тях щеше да е детска игра да надникне в кутията. И тогава, ако въпросът се окажеше важен, да предупреди родовите и кланови водачи.

Откъм купата се носеше приятното ухание на готовия бульон. Разбира се, Трр-тулкож едва ли се занимаваше с нещо незаконно. Дори самата мисъл за това беше нелепа. Трр-тулкож навярно имаше напълно достоверно обяснение за всичките си действия. Най-лесното бе да излезе и да го попита.

Когато той влезе в кухнята, тя вече бе разляла бульона в чиниите. Торбичката бе прибрана под полите на дрехата му.

Докато посръбваха бульона, разговорът се върна към спомени от миналото. Трр-тулкож си тръгна след близо един тентарк, но тя така и не го попита за загадъчната кутия.

Може би така беше по-добре, реши тя, докато миеше чиниите и ги прибираше в сушилнята. Стигаха й неприятностите от последните няколко завъртания. Подозираше, че няма да се свърши с тях. Може би същото важеше и за Трр-тулкож.

 

 

Мина доста време, преди гласът на Трр-тулкож да достигне до него — притаения в мрака на сивия свят.

— Всичко е наред. Оправихме се.

Трр’т-рокик се промъкна предпазливо към границата на светлия свят. Бяха някъде на открито, над тях се простираше небосводът на Оакканв. Зад него беше къщата на Трр-пификс-а.

— За един стоудар си помислих, че са ни спипали — оплака се той на Трр-тулкож. — Когато я видях да те гледа, след като беше извадил кутията. Все още се чудя защо така и не те попита за нея.

— По-добре да ме беше попитала — изсумтя Трр-тулкож. — Пък и рано или късно тя ще узнае всичко.

— Само ако успеем — заяви мрачно Трр’т-рокик. — В противен случай е по-добре да не знае нищо.

— Все още съм на друго мнение — рече Трр-тулкож. — Още повече, след като я видях. Тя не е изморена, Трр’т-рокик. Тя е разтревожена, уплашена и засрамена. Но най-вече уплашена. Дава си сметка, че здравата го е загазила и че е цяло чудо, дето я пуснаха да се прибере. Рано или късно ще осъзнае, че свободата й се дължи на ужасна и срамна сделка.

Трр’т-рокик завъртя недоволно език. Принудителният край на годежа между Трр-гилаг и Клнн-даван-а…

— Ама че неприятна история… — промърмори той.

— Но не чак толкова, колкото си представя тя — упорстваше Трр-тулкож. — Можеше да разсееш част от страховете й и същевременно да я уведомиш, че си на нейна страна.

Трр’т-рокик погледна назад, към къщата на Трр-пификс-а, вече почти скрита зад едно вимисово дърво.

— Тя не иска да ме види, Трр-тулкож. В представите й аз съм мъртвец, който вече не участва в играта. Тя ненавижда това, в което съм се превърнал.

— Това не е ненавист, Трр’т-рокик — възрази меко Трр-тулкож. — Това е страх. Страх от промените, които би внесло в живота й старейшинството.

— Може и така да е. И все пак е странно, знаеш ли. Едва ли е имало и десетина момента в съвместния ни живот, когато да я е било страх от нещо. Започвам да си мисля, че този страх може да се превърне в основната движеща сила в нейния настоящ живот.

— Тогава иди при нея — посъветва го Трр-тулкож. — Иди, все още сме в обсега. Можеш да запълниш пропастта, която ви разделя, и двамата да се съберете отново — като съпруг и съпруга.

В продължение на няколко удара Трр’т-рокик почти бе готов да се поддаде на изкушението. Да погледне отново в лицето на Трр-пификс-а и да почувства погледа й върху своето. Не да я наблюдава тайно от разстояние, докато тя следва рутината на ежедневието, без той да е при нея.

Не, Трр-пификс-а не искаше само да разговаря с него. Тя искаше той да я докосва, да я прегръща, да я държи в обятията си. Искаше неща, които никога вече не би могъл да й даде.

А щом не можеше да получи това, тя не би пожелала друго. Беше дала съвсем ясно да се разбере.

— Не можем да си позволим да рискуваме — промърмори той, докато продължаваха да се отдалечават. — Трр-пификс-а знае, че е далеч извън обсега на моята основна точка. Ако отида при нея, ще трябва дай разкажа за това — той посочи с език кутийката — и да призная, че съм я наблюдавал.

— Но тя ще те разбере.

— Най-вероятно няма — възрази Трр’т-рокик. — По-скоро появата ми ще има драматичен обрат и тогава едва ли ще можем да разчитаме, че нашата малка тайна ще си остане тайна. Нали видя всички тези старейшини, дето се навъртаха около къщата — една погрешна дума, уловена от някоя ушна цепка, и върху нас, като дъжд от камъни, ще валят кланови и родови водачи. И тогава вече ще видиш какво значи беда.

— Опасявам се, че си прав. — Трр-тулкож нервно премести език.

— Разбира се, че съм прав — отвърна Трр’т-рокик. — Тогава теб ще те затворят някъде, а мен ще ме приберат отново в родовия храм и няма да успеем да открием измамниците, които й сториха всичко това.

Трр-тулкож се огледа.

— Поне разполагаме с имена, с които да започнем.

— Ако въобще ни свършат някаква работа. От канцеларията на Върховния така и не успяха да ги проследят.

— Да не мислиш, че наистина са искали да ги открият? — възрази Трр-тулкож. — Спомни си — войниците на Върховния чакаха, готови да се нахвърлят върху Трр-пификс-а веднага щом сложи ръка на фссс-органа.

— Вярно — щракна с език Трр’т-рокик. — Жалко, че не можах да подслушам разговора между Трр-гилаг и Върховния в задната част на къщата.

— Според мен той няма нищо общо със случая — подметна Трр-тулкож. — Спомни си все пак, че сме във война.

Внезапно пред тях изникна един старейшина — жена.

— Ти ли си хранител Трр-тулкож, Кее’рр? — попита тя.

— Да.

— Нося ти съобщение от Службата за регистриране на превозни средства. Колата, от която се интересуваш, има идентификационен номер ЦВВ-556499 и в момента е, регистрирана в един дхаа’ррски офис в Седалището на Върховния.

— Разбрано — отвърна Трр-тулкож. — Благодаря ти.

Старейшината завъртя език в стария и добре познат жест на общоприет поздрав — ако се съдеше по него, се бе въздигнала някъде по времето на Третата война на старейшините — и изчезна.

— Значи това е родова кола на фамилията Цвв — заключи Трр-тулкож. — Интересно.

— Това ли е колата, с която са избягали Корте и Дорнт? — попита Трр’т-рокик.

Трр-тулкож кимна.

— Свързах се с един от производителите на летящи коли и го помолих да провери идентификационните номера, които си успял да зърнеш преди колата да се отдалечи. Изглежда, тази следа води не само към клана Дхаа’рр, но вероятно и към самия им говорител.

Известно време двамата мълчаха. Пръв наруши тишината Трр-тулкож.

— Ще ни трябват много по-сериозни улики, преди да излезем пред обществото — заяви той. — Най-малкото ще трябва да открием кои са Корте и Дорнт и да установим връзката им с клана Дхаа’рр и с говорителя Цвв-панав.

— Това няма да е лесно — предупреди го Трр’т-рокик. — Говорителят Цвв-панав трябва да е луд, ако досега не ги е скрил някъде надалеч.

— Не е задължително — рече Трр-тулкож. — Единственият свидетел, който би могъл да ги разпознае, е Трр-пификс-а, а тя се намира тук, на четири хиляди разкрача от Града на единството. Говорителят Цвв-панав е арогантен тип и нищо чудно да ги държи някъде при себе си.

— А ако не?

— Ако не, вече ги е скрил някъде, заедно с колата. Машините се проследяват по-лесно от тези, които ги карат.

— Така е. Да вземем вагон от Тръстиково село за транспортното поле при Пътна врата. Оттам до Града на единството е един хвърлей разстояние.

— Добре — отвърна Трр’т-рокик, но изглежда, се колебаеше. — Сигурно си даваш сметка обаче, че ако ти не успееш да ги разпознаеш, те ще те познаят. А тези типове не искат да бъдат открити.

— Това го знам — рече Трр-тулкож и в гласа му се доловиха стоманени нотки. — Дори го очаквам с нетърпение. В родовия храм те ни завариха неподготвени. Сега обаче е наш ред.