Тимъти Зан
Войната на завоевателите (3)

3.

„Информационната връзка беше осъществена в 15:52:25, 21.41 минути по-късно от очакваното според съобщението, което получих устно същата сутрин в 09:21:41. Според същото това съобщение трябваше да свидетелствам пред следствената група, която се събираше в Заседателна зала три на Миротворческа база Едо. Вградената в мен предупредителна система изискваше да проверя дали съм осъществил контакт с предварително указания терминал. След забавяне от 0.02 секунди получих това потвърждение. Междувременно открих, че информационната връзка преминава през зашифроващо устройство от корбалинов тип, модел 74-Д-6. Това също бе в рамките на очакванията ми.

Свързах се последователно с оптичните и звукови сензори на интерфейсния терминал. Оптичната леща бе «Аверганд-4», модел Рибешко око, направих необходимите изчисления, за да получавам картината в стандартния формат. В обхвата на лещите открих присъствието на петнадесет човеци, двама мъже и една жена седяха край маса, разположена на 21.5 градуса отляво на терминала и разстояния от 2.54 метра, десет други мъже седяха в редица, изместена с 10.3 градуса надясно, при средна дистанция от 4.15 метра, и още двама мъже седяха вдясно на 50.3 градуса и разстояние от 3.77 метра. От газовия анализ на атмосферата в стаята установих, че има още трима мъже, които се намират извън обсега на лещите.

Изследвах внимателно присъстващите в помещението, като използвах визуални алгоритми за разпознаване, които сравних с 5 128 339 лицеви изображения в моя файл за текущи събития. Трима от седналите край масата бяха висши миротворчески офицери: вицеадмирал Тал Омохундро, генерал-майор Петрос Хампстед и бригадир Елизабет Йост. Един от двамата мъже, седящи в десния ред, бе адмирал Томас Рудзински, член на върховната военна триада. До него се бе настанил командир Фелиан Кавана, същият, когото откарах на Едо преди единадесет дни, след като бе прекарал известно време в плен.

Мъжете от дясната редица също ми бяха добре познати: това бяха хората, участвали в спасяването на Кавана. В най-лявото кресло се намираше Арик Кавана, по-големият брат на командир Кавана, до него седеше бившият командир на копърхед Адам Куин, настоящ шеф на корпорация «Кавтроник». Другите осем бяха копърхед пилоти и втори пилоти.

Вицеадмирал Омохундро се покашля и каза:

— Моля, идентифицирай се.

Отговорих със забавяне от 0.11 секунди, което ми бе необходимо да проверя връзката с външния говорител в помещението.

— Казвам се Макс.

— Оперативно предназначение и параметри?

Не обичам да говоря за себе си. Но въпросът беше конкретен.

— Аз съм полуразумен компютър от серията «картаген-бръшлян-гама». Разполагам с възможност за вземане на самостоятелни решения от клас седми, модифицирана Корнголд-Че структура за логически разсъждения, файлова система «Килянов» и 8.7 мегаминксова компресирана памет «Стюбен».

Доколкото можеше да се съди по промените в лицето на вицеадмирала, той беше впечатлен от чутото.

— Ти ли изпълняваше ролята на насочваща система при незаконната спасителна операция, проведена от Арик Кавана?

— Аз бях насочващата система за танкера, използван при спасяването на командир Фелиан Кавана.

Бригадир Йост повдигна брадичката си с 1.4 сантиметра.

— Моля, запознай се със записа на разследването до този момент.

В указания файл се съдържаха записи на проведените през предхождащите три дена разпити и изслушвания. По-голямата част от съдържащата се там информация ми беше известна: подробни обяснения как лорд Стюарт Кавана, синът му Арик и дъщеря му Мелинда узнали, че командир Кавана е бил заловен от завоевателите, и организирали собствен план за неговото спасяване. Свидетелските показания, свързани с акцията, също ми бяха познати: безплодното претърсване на двете планети, бягството от два бойни кораба на завоевателите край третата планета и неочакваното по своята логика заключение на Арик, благодарение на което бе открита правилната планета.

Имаше и други детайли от показанията, които не ми бяха известни — тях прочетох с интерес. Научих, че именно Инико Бокамба, командир на резервната ескадрила и бивш шеф на отдела за сигурност на копърхед по времето на командир Куин, е помогнал да се изфабрикува заповедта за прехвърлянето на командир Мейсфийлд и неговата ескадрила от копърхед на Доркас, където да бъдат предадени под командването на Куин. От друга част в показанията на командир Кавана узнах, че пришълците, които определяме като завоеватели, наричат себе си зхиррзхианци.

Приключих с прегледа на документите още преди бригадир Йост да бе довършила изречението си.

— Готов съм.

— Откри ли някакви противоречия в свидетелските показания?

— Никакви до момента. На седем от местата указаните цифрови стойности се отличават леко от действителните. Добавих паралелен файл с точните стойности.

Тримата офицери млъкнаха за период от 1.14 минути, докато се запознават с направените от мен промени. Прекарах 26.33 секунди от това време в проверка на връзката ми с терминала, за да открия причината за първоначалното забавяне от 0.04 секунди. Открих, че една от контактните букси в сградата е била разкачена. Свързах се с компютъра, отговарящ за поддръжката на сградата, и му оставих бележка да бъде извършен необходимият ремонт.

Последните 42.07 секунди от паузата прекарах в изучаване на различните отражения върху полираните мебели в стаята, като се опитвах да ги използвам, за да направя реконструкция на другите присъстващи, които бяха извън визуалния контакт. Това упражнение имаше само частичен ефект — успях да определя, че двама от тях седят един до друг, а третият се е усамотил. Информацията обаче бе крайно недостатъчна, за да идентифицирам личностите на присъстващите.

Първият, който се обърна към мен, бе генерал-майор Петрос Хампстед.

— Кажи ми, Макс, съобщиха ли ти, че тази мисия е незаконна?

— Не беше необходимо да ми го съобщават. Разполагам с пълен достъп до Федеративния законник.

— Значи признаваш, че са били нарушени законите на Федерацията?

— Да.

Вицеадмирал Омохундро се намръщи срещу камерата. Като изследвах внимателно изражението му, стигнах до извода, че не е очаквал от мен подобен отговор.

— Някой от участниците даде ли ти обяснение за действията си?

— Не.

Генерал-майор Хампстед докосна вицеадмирал Омохундро по рамото и му пошепна нещо. След първите две изречения бригадир Йост също се наведе към тях. Опитах се да чуя какво си говорят, но звуковата система в залата се оказа неподходяща за тази задача. Прегледах отново съответните членове на военния устав на Миротворците, анализирах информацията от разследването и стигнах до 88% възможност, че тримата съдии не желаят да признаят Арик и другите участници за виновни. Това съвпадаше и с няколкото разговора, проведени преди и след спасяването на командир Кавана, в които участници в акцията бяха изказали становища, че за Командването на Миротворците ще е трудно да осъди някого за спасителна операция, която при това е завършила успешно.

Шефът на отдела за сигурност Куин се изправи. Тримата офицери спряха да си шепнат и го погледнаха. Изследвах изражението на Куин и го определих като мрачно и недоволно.

— Адмирал Омохундро, ще ми позволите ли да отнема от скъпоценното време на съдебния състав?

Вицеадмирал Омохундро погледна за миг към камерата. Анализът на изражението му говореше за безпокойство.

— Макс, благодаря за дадените сведения и нанесените поправки. Ако ни потрябваш, ще те потърсим отново.

После посегна към едно копче на масата и каза:

— Можете да говорите, командир Куин.

— Сър, за мен е повече от очевидно…

В този момент видео и аудиовръзката бяха прекъснати. Вицеадмирал Омохундро не се нуждаеше повече от моето участие.

Но в мен надделя любопитството. Ако се съдеше по изражението на лицето на Куин и позата, която бе заел, това, което щеше да каже, бе от огромна важност. Освен това, след като ме инсталира на борда на танкера, лорд Кавана ми бе заръчал да охранявам с всичко, на което съм способен, безопасността на сина му Арик. Тази заповед все още не бе отменена, а без нужната информация щях да срещна сериозни затруднения в нейното осъществяване.

От другата страна връзката бе прекъсната, но все още долавях остатъчните затихващи сигнали. Отново се върнах към разкачената букса и като зададох допълнително усилване на сигнала, се прехвърлих на друга информационна линия в сградата, откъдето отново получих достъп до прослушването в залата.

— … Миротворческото командване не може да си позволи лукса осем копърхед да напуснат корабите си и да се занимават със странична задача. Сигурен съм също така, че и вие тримата имате по-важни дела от това да председателствате военен съд.

Лицето на вицеадмирал Омохундро смени последователно четири различни изражения. Последното успях да определя като предпазливо очакване.

— Но въпреки това, господин Куин, военният съд вече е свикан. Дисциплината трябва да се спазва, драги ми господине, особено по време на война.

— Съгласен съм, сър. Но освен това съществува и такова понятие като боен дух. В края на краищата ще признаете, че ние успяхме да върнем командир Кавана здрав и читав.

Вицеадмирал Омохундро погледна към Кавана.

— Ако имате някакво становище, крайно време е да го чуем.

— Сър — отвърна Куин и по лицето му познах, че е разтревожен, — дочух, че Миротворците обсъждали възможността да бъда приет отново на служба като пилот при копърхед. Давам си сметка, че в настоящата военна обстановка вие сте в правото си да ми наредите да се върна на служба, и съм готов да предложа следната възможност — ако вие смъкнете обвиненията срещу командир Мейсфийлд и неговата ескадрила, необходимостта от подобна заповед ще отпадне. Готов съм да се откажа от поста си в «Кавтроник» и да се върна доброволно при копърхед.

Вицеадмирал Омохундро се огледа.

— Парлимин Вандайвър, някакъв коментар от ваша страна за чутото?

Сега вече разполагах с име на един от онези, които бяха извън моето полезрение и ми бе необходима само 0.01 секунда, за да получа съответния файл. Джейси Вандайвър, петдесет и пет годишен, от Грампианс на Ейвън, приет за член на Севкоордския парламент през 2297 г. Във файла се споменаваше за няколко спорадични контакта между парлимин Вандайвър и лорд Кавана през последните петнайсет години, по време на които са били обсъждани политически и търговски дела. Но друг любопитен факт приковава вниманието ми: парлимин Вандайвър е бил една от обсъжданите кандидатури за член на парламента през 2291 и 2294. И в двата случая вместо него, по нареждане на губернатора Флечър, бил избран лорд Кавана.

— За момента нямам, адмирале — отекна звучният басов глас на парлимин Вандайвър. — Може би по-късно.

Вицеадмирал Омохундро продължи да гледа към парлимин Вандайвър в продължение на 0,63 секунди, после насочи вниманието си към шефа на отдела за безопасност Куин.

— Добре, господин Куин. Като председател на съдебния състав, приемам вашето предложение. От този момент сте лейтенант от копърхед и ще ви помоля да се явите за назначение при секторния командир.

Вицеадмирал Омохундро повдигна чукчето, положено до дясната му ръка, на височина 16.5 сантиметра и добави:

— Господа, заседанието приключи.“

 

 

Чукчето се спусна върху масата и Фелиан Кавана въздъхна облекчено.

Ето, че се свърши.

— Готова работа — промърмори адмирал Рудзински, докато се надигаше от стола до него. — Не беше толкова страшно, а?

Фелиан се засмя уморено.

— Не, сър. Почти не си заслужаваше да се идва тук.

Адмиралът се засмя суховато.

— Сигурно си давате сметка, че това не е победа за нито един от тях. Няма опасност да ги пратят в затвора. Вместо това ще идат на предната бойна линия.

— Там им е мястото, сър — припомни му притихнало Фелиан. — Ние сме Миротворци. Такава ни е работата.

И тогава пред тях се изправи Арик. Опитваше се да се засмее, но изглежда, не му се удаваше.

— Свърши се вече — рече той и протегна ръка. — Фелиан, благодаря ти, че свидетелства в наша полза.

Фелиан подмина протегнатата ръка и сграбчи брат си в мечешката си прегръдка.

— Все още съм ти задължен — припомни той на Арик, преди да отстъпи назад. — Какво ще правиш сега?

Арик направи кисела физиономия.

— Ще поискам да освободят танкерния кораб и ще се върна да потърся тате.

— Все още ли нямаме вест от него?

— Никаква — отвърна Арик. — Най-сетне успях да разменя няколко думи с капитан Тева. Изглежда, че преди две седмици и половина тате му е наредил да изтегли „Каватина“ от Мра-миг.

— Да, и аз чух, че е бил на Мра-миг — кимна Рудзински. — Но какво е правил там?

— Издирвал е информация за зхиррзхианци, които биха могли да ни помогнат да те открием, Фелиан — обясни му Арик. — Названието „Завоеватели без причина“, което използваме, изглежда, произхожда от една мрачанска легенда.

— Открил ли е нещо? — попита Рудзински.

— Изглежда, не — рече Арик. — Поне в такъв смисъл е съобщението, което е пратил на Доркас. А след това сякаш направо е изчезнал от вселената.

Фелиан усети, че някой му диша във врата, и се обърна. Зад него стоеше едър мъж на средна възраст и изглежда, слушаше разговора им.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — попита Фелиан.

— Това е Питър Бронски, федеративен офицер за връзка — обясни Рудзински, преди мъжът да успее да отговори. — Работи във федеративния съвет на Мра-ект. Срещал се е за кратко с лорд Кавана на Мра-миг, затова го повиках тук — надявах се да хвърли известна светлина върху изчезването му.

— Ще ми се да можех да ви помогна, господин Кавана — заговори Бронски. — Но както казах по-рано на адмирал Рудзински, мярнах баща ви само за няколко минути в хотела, в който бе отседнал, в град Миг-Ка. Появи се съмнение, че държи при себе си немрачанец, подлежащ на незабавно депортиране, и бе поискано да го проверим. Хората ми претърсиха апартамента му, но не откриха нищо.

— Много интересно, господин Бронски. — Арик сбърчи чело. — В кой хотел, казвате, сте го видели?

— Хотел „Мрапиратта“.

— Да, там е бил настанен и Тева — потвърди Арик. — Той също спомена за някаква суматоха в хотела. За стрелба, дори за взривове.

— За взривове? — намеси се Фелиан. — Не си ми казвал нищо за това.

— О, татко не е пострадал — успокои го Арик. — Бил е извън хотела, когато се е свързал с Тева и му е казал да вдигне „Каватина“ в орбита.

Рудзински втренчи поглед в Бронски.

— Да знаете нещо за това?

— Докато излизахме от хотела, стана малък сблъсък с няколко бурти. — Бронски сви рамене. — Нищо сериозно. — Той присви устни. — Тъкмо това ми попречи да се върна при лорд Кавана. Инак сигурно щях да възпрепятствам онова, което го е сполетяло.

— Така е — промърмори замислено Рудзински. — Но все пак се съмнявам лорд Кавана да е в беда. С него е Митри Колчин, а Колчин е един от най-добрите миротворчески командоси. Където и да са отишли, ще се върнат веднага щом си свършат работата. — Той извади карта от вътрешния си джоб. — А междувременно войната ни очаква.

— Да, сър. — Фелиан изпъна рамене. — Това моите заповеди ли са?

— Да. — Рудзински му подаде картата. — Считано от този момент, сте назначен в инспектиращата група, която трябва да огледа останките от затвора, където ви държаха, на света, който нарекохме Първа цел.

— Инспектираща група? — Фелиан намръщено разглеждаше картата. — Помолих да бъда зачислен към отряда, на който предстои да щурмува вражеския плацдарм на Доркас. Сестра ми Мелинда остана там след нападението.

— Сигурен съм, че молбата ви е била взета предвид — отвърна Рудзински. — Но преди това трябва да съберем максимално количество информация за тази нова заплаха. Възможно е на Първа цел да бъде открито нещо особено важно, нещо, което само вие да разпознаете.

Фелиан се намръщи. Да го отстранят от бойна служба, когато сестра му е във вражески плен…

Но нямаше как. А и в думите на Рудзински имаше логика.

— Слушам, сър.

— Добре — усмихна се Рудзински. — Корабът ви тръгва след два часа. Подробностите са в картата.

— Слушам, сър — Фелиан се обърна към Арик. — Арик…

— Зная — кимна Арик. — Пази се, братле. Не ми се ще пак да идвам да те спасявам.

— Не се безпокой, няма да ти се наложи. И ти се пази.

— Двамата с Макс ще се справим — увери го Арик.

После хвърли прощална усмивка на Фелиан, обърна се и закрачи към вратата. Фелиан видя, че Куин и другите копърхед също са напуснали стаята, вероятно след като бяха получили заповедите си. Може би щеше да успее да ги открие, преди да отпътува, и да им благодари, задето бяха рискували живота и кариерата си, за да го спасят.

След днешния ден кариерите на всички бяха изложени на риск. Всъщност същото можеше да се каже и за живота им, застрашен от зхиррзхианците.

Завоевателите.

Той въздъхна.

— С ваше разрешение, адмирале?

— Свободен сте, командир — отвърна Рудзински. — Желая ви успех.

 

 

Копърхед и Арик Кавана бяха поели в различни посоки, адмирал Рудзински се бе отправил към командния център, офицерите от съдебния състав също се бяха запилели по свои дела, а Питър Бронски вече наближаваше изхода, когато гласът, който бе очаквал да чуе с трепет и боязън, отекна зад гърба му:

— Само няколко думи, господин Бронски.

Бронски забави крачка и погледна през рамо. Към него се приближаваше парлимин Джейси Вандайвър, следван от мълчаливия си телохранител.

— Малко бързам, парлимин Вандайвър — рече той. — Не е ли нещо, с което да се справи федеративната дипломатическа служба на Едо?

— Не — отвърна безизразно Вандайвър. — Не е.

Бронски се намръщи. Но обикновените федеративни служители не можеха да си позволят лукса да игнорират желанията на Севкоордски политици.

— Да, сър — рече той и спря.

Телохранителят си го биваше, нямаше две мнения. Не се наложи Вандайвър да проговаря, той сам се приближи към най-близката врата, огледа помещението вътре — някакъв комуникационен център — и кимна на началника си.

— Да влезем вътре, господин Бронски. — Вандайвър махна към вратата. — Ако нямате нищо против.

Сякаш имаше друг избор.

— Разбрах ви, сър — примири се Бронски. Заобиколи телохранителя, който го следеше бдително, и пристъпи в стаята.

Вътре имаше няколко отрупани с апаратура бюра. Вандайвър и телохранителят го последваха и последният затвори вратата.

— Защо не седнете? — покани го Вандайвър.

— Благодаря ви. — Бронски се настани така, че да не вижда телохранителя. — Трябва да ви предупредя, сър, че след трийсет минути ме очакват във федеративната служба.

— Ще бъда кратък — обеща Вандайвър. — Преди няколко минути чух разговора ви с адмирал Рудзински и онези момчета. Вие ги излъгахте.

Хич не си поплюваше този наперен политик.

— Странно обвинение, сър.

Вандайвър повдигна вежди.

— Само това ли ще чуя? Никакви отричания или обидени викове? Нито почервеняло лице при подобно оскърбление към вашата личност?

Бронски въздъхна.

— Сър, аз съм само един дребен федеративен служител. Не ни е позволено да отвръщаме по този начин, когато към нас се обръщат официални правителствени представители.

Вандайвър се облегна назад в креслото.

— Да, Турин Лий смяташе, че и вие имате пръст в онази работа. Помните Турин Лий, нали?

— Разбира се, сър — отвърна Бронски, като се стараеше да говори спокойно. — Господин Лий се приближи към нашата група, когато излязохме пред хотела. Идентифицира се като ваш помощник, показа ми Севкоордската парламентарна карта и ме информира, че ще присъства на срещата.

— А след срещата?

— Както вече казах на адмирал Рудзински, имахме проблем с едни бурти. Докато уредим въпроса с мрачанските власти, лорд Кавана и хората му напуснаха Мра-миг.

— А Лий?

Бронски разпери ръце.

— Наистина не зная. Отдели се от нас, докато беседвахме с мрачанските власти.

Вандайвър не помръдна, но изведнъж във въздуха повя хлад.

— Това е лъжа, Бронски — заяви той с леден глас. — Лий е бил с вас, докато сте преследвали Кавана към йикроманския свят Формби. Получих доклад от него от Мра-миг, в който се казваше, че всички потегляте заедно след час.

Бронски прехапа устни. Беше готов да се закълне, че Лий не е имал възможност да прати каквото и да било съобщение, докато двамата бяха заедно. Изглежда обаче онзи тип бе излязъл по-хитър, отколкото изглеждаше.

— С цялото ми уважение към вас, парлимин, наистина не зная за какво говорите — каза той и сам усети неуверените нотки в гласа си. — Може би е възнамерявал да се присъедини към нас, но пред мен не каза такова нещо.

Лицето на Вандайвър помръкна, макар и едва забележимо. Изглежда, и той не беше напълно сигурен.

— Но одеве, пред адмирал Рудзински, не споменахте нищо за пътуването.

Бронски сви рамене.

— Не смятах, че има смисъл да го споменавам, сър, тъй като така и не открихме лорд Кавана на Формби. Всичко е в пълния доклад, който предадох.

— Ще имам грижата да си взема копие — закани се Вандайвър. — Любопитно, нали? Стюарт Кавана изчезва и никой не може да го открие. Приблизително по същото време и на същото място един от моите помощници също изчезва. Това съвпадение ли е, господин Бронски?

Бронски си придаде учуден вид.

— Нима господин Лий е изчезнал? Кога?

— Изглежда, веднага след като ми е пратил съобщението от Мра-миг — отвърна Вандайвър. — Във всеки случай след този момент не го е виждал никой.

— Разбирам — промърмори Бронски. — Не зная какво да кажа, парлимин Вандайвър, освен че ще проведа необходимото разследване веднага щом се върна в консулството на Мра-ект. — Той се надигна. — Надявам се, че това е всичко, сър. Наистина трябва да бързам.

— Седнете, Бронски — скастри го Вандайвър. — Не съм приключил.

— Сър? — Бронски се отпусна обратно в креслото.

Известно време Вандайвър го разглеждаше начумерено и подозрително.

— Не зная какво става тук — изръмжа той. — Но имам известни подозрения. Кавана е намислил нещо, нещо, което граничи със закона или дори леко го прекрачва, и е накарал старите си приятелчета в парламента и Миротворческата организация да му заметат следите. Това така наречено прослушване не беше нищо повече от прах в очите на хората. Типично за Кавана, да действа на своя глава. — Погледът му се втвърди. — Но този път номерът няма да мине. Сега вече ще го спипам. И него и всички, които му пригласят. Всички, Бронски. Ясно ли се изразявам?

Бронски кимна, осъзнавайки иронията на положението. Той вероятно бе последният човек във Федерацията, който имаше интерес да прави услуга на лорд Кавана.

— Съвсем ясно, сър — произнесе той с равен глас. — Сега мога ли да вървя?

— Завиждам ви на самообладанието, Бронски. Но да видим колко още можете да разчитате на него.

— Да, сър — отвърна Бронски, надигна се и се шмугна покрай телохранителя. — Приятен ден, парлимин.

Тръгна към изхода, мина покрай двамата миротворчески морски пехотинци, които охраняваха вратата отвън, и се насочи към фоайето. Там, настанен в широк мек фотьойл, го очакваше Гарсия.

— Е? — попита го Бронски, когато застана пред него.

— Тръгна преди осем минути — отвърна Гарсия, изправи се и закрачи редом с него. — Дашка го пое. Защо се забавихте?

— Заради един любопитко от Севкоордския парламент — изсумтя Бронски. — Трябва да поставим под наблюдение Вандайвър — впил се е в нас като куче. Нещо ново по онзи въпрос?

— Нищо важно — отвърна Гарсия, докато излизаха. Навън ги посрещна горещият полъх на Едо. — Арик Кавана позвъни някъде веднъж, струва ми се, че се свърза с онзи полуразумен компютър на „Кавтроник“, който използват на борда на танкера.

— Да, от заседателната зала също се свързаха с него — рече навъсено Бронски. — Не бих искал да свидетелства в моя полза, ако някога го загазя. Какво каза Кавана?

— Само, че има още някой дребни неща за уреждане на Едо, а след това потегляли заедно за Ейвън.

Телефонът в джоба на куртката на Бронски започна да вибрира. Той го извади и натисна копчето.

— Бронски.

На екранчето се появи лицето на Дашка.

— Арик Кавана току-що получи съобщение.

Бронски погледна към Гарсия.

— Трябваше да проследиш всяко съобщение, което пристига за него.

— Така и направих, сър. — Дашка обидено стисна устни. — Въпреки че не беше с адресант никой от онези, които проследяваме — никой от известните му сподвижници. Прекара доста време при терминала — вземаше си някакви бележки.

— Значи сигурно е било кодирано — предположи Гарсия. — По предварителна уговорка.

— Вероятно — съгласи се Дашка. — Искате ли да го прибера?

Бронски обмисляше какво да прави. Разполагаше със съвсем малоброен състав, а арестът на Арик Кавана можеше да предизвика нежелани последствия.

— Ще го оставим да потича на воля още малко — каза той на Дашка. — Лепни се за него и следи какво прави. Ще пратя Чо Минг в депото да прерови всички съобщения. Да видим дали няма да открие онова, което е получил.

— Ясно.

Екранчето угасна.

— Доста време ще му отнеме — посочи Гарсия, докато се приближаваха към оставената на паркинга кола. — Дали да не повикаме подкрепления?

— Не ни трябват подкрепления — тросна се Бронски. — И сами можем да се справим.

— Ясно, сър — рече Гарсия. — Но като дръпнем Чо Минг от танкера, ще го оставим без наблюдение.

— Не ме интересува танкерът — изсумтя Бронски. — И този Арик Кавана хич не ме интересува. Цялата тази шумотевица е заради татенцето му.

— Ясно, сър — промърмори Гарсия.

„Чуди се какво става — помисли си Бронски. — Всички се чудят“. Чудеха се какво толкова важно може да има в един застаряващ бивш Севкоордски парлимин, та Бронски ги е изтеглил от наблюдателните им постове на мрачанския свят и ги е докарал чак тук. Някои от тях вероятно смятаха, че се касае за лично отмъщение. Може би наранена гордост от начина, по който лорд Кавана и телохранителят му се бяха държали с Бронски на Мра-миг.

Не можеше да им разкрие истинската причина. Не и докато не решеше да поиска от тях да се присъединят към Торин Лий в личната карантина, която той бе наложил върху Мра-ект.

С течение на времето, разбира се, всички, включително и Бронски щяха да се включат в тази карантина. Но засега не. Преди това лорд Кавана трябваше да застане на тяхна страна.

Защото, също като Лий, Кавана знаеше истината за КИОРО: че легендарното оръжие, чието съществуване бе позволило на Северния координационен съюз да определя политиката на Федерацията в продължение на близо четиридесет години, не съществува. И че никога не е съществувало.

По никакъв начин Бронски не биваше да допусне тази горчива истина да стане достояние на населението — хората виждаха в КИОРО единствената си надежда за спасение от завоевателите. По абсолютно никакъв начин. Където и да бе отишъл Кавана, рано или късно те щяха да го намерят.

И да го накарат да запази тази тайна. С добро или с лошо.

 

 

„Офицерът за свръзка Бронски и неговият спътник напуснаха приемната на Миротворческата база 18.4 минути след приключване на прослушването и се отдалечиха от всички активни терминали, до които имах достъп. Продължавах да следя парлимин Вандайвър и неговия телохранител, но разговорът им се свеждаше до откъслечни реплики без никаква полезна информация. 3.7 минути след излизането на Бронски те също напуснаха базата.

Прекъснах връзката с базовата компютърна система и се заех да анализирам събраната информация. Най-обезпокояващата новина бе липсата на каквито и да било сведения за местонахождението на лорд Кавана. Проиграх няколко пъти всички записани разговори, изучавайки внимателно израза върху лицето на Бронски и парлимин Вандайвър. Особено впечатление ми направи един от коментарите на офицера за свръзка Бронски: «Трябва да поставим под наблюдение Вандайвър — впил се е в нас като куче». В края на краищата не можах да стигна до никакъв извод за смисъла на това изявление — вероятно пак поради недостиг на информация. Съществуваха няколко вероятни обяснителни теории, но нито една от тях не надхвърляше 0.05 процентовата бариера. Нуждаех се от още информация.

Може би щях да я получа от Арик Кавана. Той ме беше предупредил, че скоро ще се присъедини към мен. Оставаше да запазя търпение, докато мога да обсъдя тези въпроси с него“.