Тимъти Зан
Войната на завоевателите (23)

23.

„Истинско удоволствие — мислеше си парлимин Джейси Вандайвър, докато поемаше втората чаша с черешов чай, — е да откриеш най-сетне някой, който знае как трябва да се отнася към един севкоордски парлимин“. Нищо общо с помпозните и шумни идиоти в парламента, които си шепнеха и заговорничеха зад гърба му, дори с членовете на собствената му канцелария, които му се усмихваха подмазвачески и се бояха от гнева му.

Но тук — тук всичко бе съвсем различно — като мъгла от слънце, като свеж повей след престой в непроветрено помещение.

— Надявам се, че чаят ви допада — каза любезно Паалликко, след като мрачанецът, поднесъл напитката, се отдалечи заднешком, свел почтително глава.

— Чаят е чудесен — каза Вандайвър и сръбна. — Някакви сведения за Бронски и Кавана?

— Все още не, за жалост. — В гласа на Паалликко се долови искрено съжаление. Той погледна за миг към монитора на масата и поклати глава. — Продължават да претърсват хотелските регистри. Моля да бъда извинен за закъснението.

— Няма нищо. — Вандайвър махна успокоително с ръка. Защо да не си позволи малко великодушие, след като го заобикаляха с подобно внимание? — Всъщност аз съм този, който трябва да ви се извини. Един от агентите ми трябваше да следи Кавана, но го е изпуснал по най-идиотски начин. Ценя високо усилията, които полагате, за да ми помогнете за нещо, което едва ли е ваша грижа.

— Напротив, парлимин Вандайвър — възрази кротко Паалликко. — Всичко, което безпокои човек с вашето положение и ранг, е грижа и на мрачанците. Кажете ми, имате ли някаква представа в какво може да се е забъркал лорд Кавана?

— Доколкото знам, всичко, в което се забърква Кавана, заслужава да бъде държано под наблюдение — отвърна Вандайвър и отново надигна чашата. — Нямате представа какъв човек е.

— Мисля, че имам известна представа — рече Паалликко. — Макар че едва ли е толкова добра, колкото вашата. Имах възможността да кръстосам пътя си с неговия при последното му посещение на Мра-плиг.

— Така ли? — Вандайвър повдигна вежди. — И на вас ли е създавал неприятности?

— В известен смисъл — отвърна с почти мъркащ глас мрачанецът. — Но не чак такива, каквито се надяваше.

— Такъв си е Кавана — изсумтя Вандайвър. — Мра-миг не беше ли мястото, където са се сблъскали с Бронски?

— Да, точно така — промърмори Паалликко. — Безкрайно сме ви благодарни, парлимин Вандайвър, задето насочихте вниманието ни към офицер за свръзка Питър Бронски. — Той отново погледна монитора. — Ах! Приключили са с проверката на хотелите. Никаква информация за офицер Бронски, нито за лорд Кавана. Започват да претърсват наетите машини.

Вандайвър кимна и крадешком си погледна часовника. Паалликко забеляза погледа му.

— Съжалявам, че ни отнема толкова време, парлимин — извини се той. — Но ако желаете, може да се върнете в хотела си, а аз ще се погрижа да ви информирам по телефона за развоя на събитията.

— Благодаря — рече Вандайвър и наклони леко глава. — За нещастие няма да имам възможността още дълго да се наслаждавам на вашето гостоприемство. Служебни задължения на Земята изискват да се върна там веднага щом спипаме Кавана. Ако нямате нищо против, ще почакам тук, докато го откриете, а после ще дойда с вас да си го прибера.

— Вашето присъствие за мен е чест — рече Паалликко. — Сигурен съм, че няма да се забавим дълго.

 

 

— Транспортьорът спря — докладва Колчин, опрял лакти в отворения прозорец на колата и присвил очи в окулярите на бинокъла. — Спуска предната и товарната рампи.

— Налага ли се да се приближим? — попита Кавана.

— И сега сме прекалено близо — намеси се Бронски. Ако някой ни следи, сигурно се пита какво правим тук.

— Започват да слизат — продължи Колчин. — Трима… четирима… петима… петима в първата група, всичките мрачанци. Въздушните коли продължават да кръжат отгоре… изглежда, осигуряват периметъра.

Внезапно над тях се разнесе рязък свистящ звук. Колчин изпусна бинокъла в скута си и в същия миг една от въздушните коли пресече пътя им и се изравни с тях.

— Това май са нашите приятелчета от одеве — отбеляза Кавана.

— Прав си — съгласи се Бронски. — Същите двама мрачанци, но без компанията на бурта. Какво държат до прозореца?

— Прилича на табела. — Кавана взе бинокъла от Колчин. Наистина беше табела, с набързо изписано съобщение:

„Тревога — опит за пробив на западния вход. Последвайте ни бързо.“

— Опит за пробив? — Колчин погледна намръщено Кавана. — Кой ще прави подобни опити?

— Не зная — рече Бронски, докато плавно променяше курса. — Но ако не ги последваме, могат да ни заподозрат.

Мрачанците също смениха посоката и се насочиха към западния край на скалистия пръстен. Бронски зае позиция зад тях, а Колчин дръпна бинокъла от Кавана.

— Какво има? — попита Бронски.

— Зхиррзхианци — процеди Колчин и долепи бинокъла до прозореца. — Трима са — сега слизат по рампата.

Кавана настръхна. Въпреки всички улики, навеждащи на мисълта за мрачанско предателство, досега не беше повярвал, че това е възможно.

— Някакви официални мрачанци на сцената? — попита Бронски. — Или нещо, което да наподобява церемония?

— Не, доколкото виждам. — Колчин свали бинокъла. — Скриха се зад корпуса.

— Значи не им е първата среща — заключи Бронски. — Вероятно е някаква доставка или размяна на пратеници. Фактът, че са на мрачански транспортен кораб, говори, че са имали предварително уговорена среща другаде. Така не се налага да допускат зхиррзхиански кораби в системата.

— Аха — промърмори Кавана. — Сега вече става ясно кой играе главната роля в спектакъла „Мирначийм-хайийя едно“.

— Не са миротворците — съгласи се Бронски. — Колчин, какво се вижда отзад?

— Три въздушни коли — на голямо разстояние — отвърна Колчин, след като надникна през задните прозорци. — Може би наглеждат района.

— Да видим дали ще можем да ги излъжем — въздъхна Бронски. — Кацаме и отиваме право при тях.

— Не трябва ли някой от нас да остане при колата? — попита Кавана. — Колчин например?

— Веднага ще надушат, че нещо не е наред — възрази Бронски. — Не, по-добре да идем и тримата и да се престорим на тъпаци.

 

 

Мрачанската въздушна кола се спусна в подножието на стръмната скална стена, непосредствено до тясна клисура, в края на която се виждаше утъпкан проход. Бе затворен с добре замаскирана врата — спомен от времето, когато цялото това грамадно съоръжение е служело като крепост. Двамата мрачанци чакаха пред вратата.

— Избягали са четири от дивите животни в резервата — обясни им единият. — Те са хищници, имат остри нокти и зъби. В момента са на свобода някъде вътре в крепостта.

— Всички ходове ли се пазят? — попита Бронски, докато надничаше през отворената врата. Зад нея започваше дълъг тъмен тунел. Нито Бронски, нито Колчин разполагаха с други оръжия, освен пистолетите, нито бяха правили някакви опити да ги извадят.

— Всички — потвърди мрачанецът и посочи с пръст тунела. — Моля ви — трябва да ги откриете, преди да са сторили някому зло и преди посетителите да са научили за бягството им.

„Заповядай в моята мрежа, казал паякът на мухата“ — спомни си Кавана старата приказка. Знаеше добре, че при подобни ситуации тайните изходи от крепостта винаги се минират. Нямаше никаква представа какви средства използват мрачанците, но и не му се искаше да го узнае.

Погледна към Бронски с надеждата, че бригадирът ще откаже на молбата. Но вместо това чу:

— Разбира се. Покажете ни къде са били държани.

— Веднага. — Мрачанецът пристъпи плахо към вратата. — Последвайте ме.

Бронски кимна и понечи да тръгне след двамата мрачанци, които вече бяха прекрачили прага. В последния миг спря, извъртя се, сграбчи дръжката на масивната каменно-метална врата и я дръпна с всички сили. Вратата се затръшна шумно, скривайки изумените лица на двамата мрачанци. Секунда по-късно Колчин измъкна пистолета си, стреля два пъти в тясната цепка между вратата и рамката и я заклещи с проектилите на пистолета.

— Промених си решението — изпъшка бригадирът. — Това ще ги забави малко. Ще вземем тяхната кола — Колчин, ти ще ни охраняваш. — Той се обърна…

… и замръзна.

Кавана също се обърна. На десетина метра от тях стояха шестима бурти, които сякаш се бяха материализирали от въздуха.

Един дълъг миг никой не проговори.

— Господа, трябва да направите избор — чу се отнякъде гласът на невидим мрачанец. — Или да се предадете и да ни погостувате известно време, или да умрете още тук и сега. Какво избирате?

Последва още една продължителна пауза. Един от буртите нетърпеливо промърмори нещо и понечи да пристъпи напред.

— Е, господа? — подкани ги гласът отново. — Между другото, току-що ги осведомих за нещастната участ на техните двама другари на Гранпара и сега са много ядосани. Бих казал дори, че търсят някакво оправдание, за да се нахвърлят върху вас.

— Каква мила и любезна покана — подметна подигравателно Бронски. — Как бихме могли да откажем?

— Оставете оръжията си на земята — нареди гласът — и отстъпете назад.

— Правете каквото ви казва — промърмори Бронски и сложи пистолета си на пода.

Кавана и Колчин последваха примера му. Нервният бурт пристъпи напред и събра оръжията, после ги разбута с яките си плещи, приближи се до вратата и взе да вади забитите проектили.

— Чудесно — каза безтелесният глас и Кавана зяпна от почуда, когато в скалата зад редицата бурти се отвори една замаскирана врата, откъдето се показа друг мрачанец. Сега вече си обясни откъде се бяха взели така ненадейно шестимата бурти. — Добре дошли в Градината на безумните скулптури — продължи мрачанецът, като затвори вратата зад себе си. — Вие сте лорд Кавана, офицер за свръзка Бронски и — предполагам — телохранителят Колчин.

— Да — отвърна Бронски и леко се поклони. — Главен посланик Валойтаджа, ако не греша?

— Правилно — кимна Валойтаджа. — Моля ви, влезте вътре. Преди да ви е видял някой от другите ни гости. Поздравявам ви за изобретателността и настойчивостта ви — продължи той, когато тръгнаха по тунела. — А също и за фалшивите документи. За малко да успеете.

— Шансът ни измени — рече Бронски. — Кое всъщност ни издаде?

— Един стар познат на лорд Кавана ни предупреди за присъствието му на Мра — отвърна Валойтаджа и погледна насмешливо Кавана. — След като узнахме, че сте тук, останалото беше рутинна работа.

— Също толкова рутинна, предполагам, колкото осъществяването на операция „Мирначийм-хайийя“ — подметна невинно Бронски. — Сигурно е голямо предизвикателство да подлъжеш зхиррзхианците да започнат мащабна атака срещу главния свят на Общността. Как ще го направите — ще им обещаете, че можете да прехвърлите корабите им незабелязано за нашите следови детектори?

Кавана го погледна учудено. Но Валойтаджа само кимна усмихнато на бригадира.

— Вие сте изумително прозорлив, офицер Бронски — каза той одобрително. — Много впечатляващо предположение. Единственото, което сбъркахте, е времето.

— Тоест? — попита Бронски.

— Тоест не се налага да „подлъгвам“ зхиррзхианците да започнат „Мирначийм-хайийя две“, защото вече го направих. Ето, стигнахме.

И им посочи една отворена врата отляво. Стара и дървена, забеляза Кавана, оборудвана с малко по-модерна ключалка, но иначе нищо особено.

— Влизайте — подкани ги Валойтаджа. — Освен ако не искате буртите да ви помогнат.

Кавана мълчаливо пристъпи вътре — неголяма правоъгълна стая, изсечена в скалата. Осветяваха я няколко мъждукащи фосфоресцентни лампи от тавана. Мебелировката се състоеше от три буртски военни койки: пълнени с течност матраци, закрепени върху метални рамки.

— Извинявам се за примитивните условия — каза Валойтаджа. — Но не бяхме подготвени за неочаквани гости.

— Не се притеснявайте — увери го Бронски, докато се оглеждаше. — Та кога и къде е била проведена операция „Мирначийм-хайийя“?

Валойтаджа се засмя.

— „Кога“ — веднага щом се съберат нужните сили. Що се отнася до „къде“… простете ми, но ще запазя това в тайна. Приятен ден, господа.

После отстъпи назад и направи знак. Един от буртите затвори вратата.

 

 

Фелиан изгуби близо половин час, за да свърши работа, която квалифициран техник щеше да отметне за пет минути. Но все пак се справи.

— Добре, Макс, сега съм долу при кабела — каза той на компютъра. — Готов ли си?

— Готов съм — отвърна Макс. — Но пак те съветвам да си помислиш. След като ме изключиш от танкера, ще имам достъп само до вътрешните звукови и видео датчици, които са крайно ограничени. Но ако ме оставиш включен, ще мога да те предупредя своевременно за всеки приближаващ се кораб.

— Само че ако този кораб е зхиррзхиански, няма да успея да те измъкна навреме — посочи Фелиан. — А сега си ни необходим, за да разработиш докрай идеята на Уилямс за ултразвуково поразяване на зхиррзхианските корпуси. Започваме.

Той внимателно преряза и последния кабел. Също толкова предпазливо вдигна дългия метър сребрист цилиндър от междинната камера. — С мен ли си още? — попита, докато преместваше цилиндъра и го поставяше върху носилката, която бе измайсторил от раницата си.

— Да — долетя гласът на Макс от говорителчето на цилиндъра. — Или поне по-голямата част от мен.

— Съжалявам — извини се Фелиан. — Бих предпочел да вземем периферните ти датчици и библиотеката, но няма да мога да пренеса всичко сам. Следващия път, когато го правим, ще си осигуря няколко мулета със самари.

— Надявам се — рече Макс. — Всъщност аз не съм чак толкова чуплив, колкото, струва ми се, предполагаш. Цилиндърът, в който съм разположен, е изработен така, че да издържа на доста сериозни натоварвания.

— Радвам се да го чуя — отвърна Фелиан, докато пристягаше цилиндъра с презрамки. — Да се надяваме, че няма да се наложи да подложим здравината му на полеви изпитания.

Приключи с презрамките, вдигна раницата и си я сложи. Беше тежка, и неудобна — надяваше се, че няма да се наложи да измине пеша целия път до миротворческата база.

— Да тръгваме.

Макс бе приземил кораба върху неголяма площадка, която се издигаше над околния горист пейзаж. Площадката не беше обрасла нито с дървета, нито с храсти, но имаше висока до глезените растителност — преплетени лиани, които затрудняваха движението. Фелиан я бе прекосил почти цялата, когато чу някакъв далечен звук.

— Макс?

— Приближаващ се летателен съд — уведоми го компютърът. — Вероятно един, но не мога да съм напълно сигурен, след като разчитам само на вътрешните си датчици.

— Няма значение колко са — успокои го Фелиан и се огледа тревожно. Засега не се виждаше нищо. — Наши ли са, или техни?

— Не, мога да определя. Но ако се съди по характера на вибрациите, това е по-скоро космически, отколкото въздушен кораб.

Фелиан изруга тихо и ускори крачка. Единствените в тази система, които разполагаха с космически кораби, бяха зхиррзхианците.

— Откъде идва? — попита той. Още няколко крачки и щяха да се скрият в гората.

Изведнъж десният му крак се заплете в лианите. Той политна напред и разпери ръце, удари с длани земята…

С трясък и пукот се затъркаля надолу по обраслия с шубраци склон. През следващите няколко секунди единственото, което усещаше, бяха болезнените удари — и в земята, и в цилиндъра в раницата. На няколко пъти се опита да забави главоломното търкаляне, но не успяваше да се задържи. Накрая нещо го удари по главата и пред очите му светнаха искри…

Когато се свести, някой тихо го викаше.

— Командир Кавана? Командир Кавана!

— Чувам те, Макс — отвърна той шепнешком. Усещаше пулсираща болка в левия си крак и се пресегна да го опипа. Миг след това изстена от болка и отвори очи.

— Тихо, моля те — предупреди го Макс. — Счупен ли е?

— Да, със сигурност — успя да промълви Фелиан през стиснати зъби. След това завъртя глава и се ослуша — звукът от кораба, предизвикал това безумно спускане по склона, бе изчезнал.

— Тук ли са? — попита той.

— Да — потвърди Макс. — Преброих пет различни гласа, може и да са повече.

Фелиан се намръщи.

— И не бяха човешки гласове?

— Не.

Фелиан внимателно се обърна на една страна. Намираше се почти в долния край на поляната до едно дебело повалено дърво, което вероятно бе виновно за строшения му крак. Над дървото имаше гъст храсталак, който го скриваше. Но от всички други страни бяха съвсем на открито.

— Можеш ли да се движиш? — попита Макс. — Два метра по-надолу има по-голям храст.

Фелиан направи безуспешен опит, но само след няколко сантиметра мъчително пълзене бе принуден да се откаже.

— Не мога — изстена той и обърса потта от челото си. — Много ме боли.

— Поне знаеш ли какво е счупването?

— Нямам представа. Но е доста лошо.

Макс мълча близо цяла минута. Фелиан вече чуваше гласовете съвсем ясно.

Наистина не бяха човешки.

— Командире, мисля, че нямаш друг избор — рече накрая Макс. — Каквото и да правят тук зхиррзхианците, миротворците най-вероятно ще решат, че и да е имало оцелели, те са били пленени, и няма да дойдат насам. Дори да успееш да намериш аптечката, вътре едва ли ще намериш нещо, което да помага за счупен крак.

Фелиан съвсем бе забравил за аптечката в раницата. Изглежда, бе изпаднала при търкалянето им надолу. Той се огледа, но не я забеляза никъде.

— Това са само твои предположения.

— Съжалявам, но не виждам друга възможност.

Фелиан въздъхна. Толкова за грандоманския му план да помогне сам на сестра си. Сега най-вероятно щеше да свърши като зхиррзхиански пленник.

— И аз съжалявам, Макс — каза той, после си пое дъх и викна: — Ехей! Тук сме!

 

 

Парлимин Вандайвър бе по средата на третата чаша чай, когато вестта най-сетне пристигна.

— Ах! — възкликна Паалликко, загледан в монитора. — Най-сетне. Да, парлимин Вандайвър, лорд Кавана и офицер за свръзка Бронски наистина са били на Мра. За съжаление обаче преди няколко часа са отлетели за Мра-миг.

Вандайвър преглътна една ругатня. Този негодник Кавана пак му се бе изплъзнал на косъм.

— И къде на Мра-миг биха могли да отидат?

— Не разполагаме с такива сведения. Знаем само какво е направлението им, указано в службата за презареждане на кораба.

Вандайвър почука с пръст по чашата.

— Не можем ли да пратим спешно съобщение и да помолим да ги задържат?

— Редовният пакет спешни съобщения вече отпътува — отвърна Паалликко. — Бих могъл, разбира се, да прибегна до дипломатическата поща, но ползата ще е съвсем ограничена. Корабът на Бронски е от куриерски клас, което означава, че спешното съобщение ще пристигне на Мра-миг след него.

— Нищо чудно — изръмжа Вандайвър. Кораб от клас куриерски, с два пъти по-мощен от нормалния междузвезден двигател, при пет пъти по-висока цена. Без никакво съмнение платен от държавния бюджет. Още един факт в бъдещия доклад до прокурора.

— Да наредя ли корабът ви да бъде презареден? — попита любезно Паалликко. — Разбира се, за наша сметка — като знак на уважение към Севкоордския парламент.

— Да, благодаря — каза Вандайвър. След като Кавана бе заминал, нямаше никакъв смисъл повече да виси на Мра. — Ще ви помоля също така да пратите спешно съобщение по дипломатическия канал, в случай че те решат да се задържат малко повече на Мра-миг. На мои разноски.

— Ще наредя да подготвят съобщението — отговори Паалликко и затрака с пръсти по клавишите. — Но и то ще е на разноски на Мра.

Без никакво съмнение мрачанците знаеха как да се отнасят с почетните си гости.

— Благодаря ви още веднъж. — Вандайвър остави чашата и се надигна. — Също и за вашето гостоприемство. Аз съм ваш вечен длъжник.

— Ни най-малко — увери го Паалликко и също стана. — За нас винаги е истинско удоволствие да си имаме работа с хора като вас. Огромно удоволствие, повярвайте ми.