Тимъти Зан
Войната на завоевателите (15)

15.

— Както сам виждате, командире, не са ни оставили много за изучаване — бе коментарът на лейтенант-инженер Алекс Уилямс, след като групата влезе и в последния хексагон на изоставената зхиррзхианска база. Също като предишните помещения, и това бе съвсем опразнено. — Добрата новина е самата постройка — продължи Уилямс. — Изследователската група докладва, че материалът е подобен на керамичните плочки, които завоевателите използват в корпусите на бойните си кораби. Само че по-тънки.

— И това ще ни свърши работа — съгласи се Фелиан, докато се оглеждаше, споходен от неприятни спомени. Бяха минали само петнайсет дни, откакто Арик и Куин го измъкнаха от това място — в безсъзнание, с някаква зхиррзхианска отрова в кръвта. Съвсем недостатъчно време, за да се възстанови организмът му напълно, но ето че пак бе на тази планета.

В него отново изплуваха спомените от затворничеството. И от ужасяващия разгром, който го бе довел тук.

Фелиан разтърси глава, за да прогони неприятните мисли, и втренчи поглед в третия член на групата. Полковник Хелън Пембъртън, ако правилно бе запомнил името, около петдесетгодишна, с черна коса, пронизващи сиви очи и едва доловим конфедеративен акцент. Придружаваше Уилямс, когато Фелиан кацна, и не бе проронила нито думичка, откакто се присъедини към тях.

— Извинете, полковник. Казахте ли нещо?

— Засега не — отвърна жената. Изучаваше го с присвити очи. — Но след като ме заговорихте, ще ви попитам: бяхте ли на някое от тези места по време на пленничеството си?

— Не. — Фелиан поклати глава. — Държаха ме в килия — в стаята с големия стъклен цилиндър в центъра — и ме изведоха само един-два пъти.

— Аха — отвърна тя. — Продължавайте, лейтенант.

— Ами, това май е всичко. — Инженерът се огледа още веднъж. — Освен вдлъбнатините в пода, където са се намирали пирамидата и куполите, за които ни разказахте. И, разбира се, оградата.

— Да, Трр-гилаг спомена за външна ограда — припомни си Фелиан. — Къде по-точно е това?

— На около половин километър оттук — отвърна Уилямс и махна с ръка напосоки. — Изработена е от тънка мрежа, висока е два метра и е вкопана в земята.

— Вие не я ли видяхте преди? — намеси се Пембъртън.

— Не — отвърна Фелиан. — Макар че имаше една пътека, която водеше от площадката за кацане към дърветата. Предполагам, че е стигала дотам.

— Да, точно така — потвърди Уилямс. — Искате ли да идем и да погледнем?

— Разбира се — съгласи се Фелиан, макар че не виждаше особен смисъл в това. В края на краищата той не беше експерт по непознати материали. Бяха го пратили само защото единствен имаше опит с това място, макар и доста ограничен.

Излязоха навън и тръгнаха към площадката за кацане. Междувременно се беше заоблачило и полъхваше студен вятър.

— За съжаление зхиррзхианците са разполагали с предостатъчно време, за да съберат всичко необходимо и да отлетят — продължи Уилямс, докато крачеха по тясната, покрита с червеникав прах пътека. — Около деветдесет часа, по моя преценка, преди да пристигнат предните сили на миротворците.

— Това е защото се чудехме дали да идем на Доркас, или да се отправим право към Едо — обясни Фелиан.

— И защо не го направихте?

— Решихме, че залогът ще е твърде голям — отвърна Фелиан и преглътна мъчително. Мелинда беше на Доркас, когато зхиррзхианците атакуваха. — Не разполагахме там с никакви бойни кораби, нито имаше шансове да настъпи бърза промяна. Освен това имахме твърде ограничени запаси гориво, за да правим маневри около Доркас, преди да продължим към Едо.

— Хубаво, че не сте спрели там — отбеляза спокойно Пембъртън. — Нямаше да откриете нищо освен зхиррзхианци и зхиррзхиански кораби.

— Ами да — промърмори Фелиан. Лицето му остана мрачно.

Стигнаха едно разклонение и Уилямс отново ги поведе. Зад него крачеше Фелиан, завладян от спомени за времето, когато бе пленник. Някъде тук го бяха съборили на земята и той бе използвал възможността да пъхне незабелязано един остър камък в обувката си. Заострен кремък, който после бе успял да вмъкне в „килията“ си. И който бе открит внезапно няколко часа по-късно от зхиррзхианците. Все още не можеше да си обясни как бе станало това.

Дърветата бяха точно такива, каквито ги помнеше: високи, сиво-зелени, почти не приличаха на дървета, но очевидно заемаха същото място в екологичната пирамида. Докато вървяха по пътеката, която се виеше между тях, той за първи път осъзна, че издават доста характерна миризма.

— Интересен аромат. Напомня ми за обиден авурец.

— По-скоро на авурец, посрещащ приятели след дълга раздяла — поправи го замислено Пембъртън. — Обиденият авурец мирише съвсем различно.

— Брей! — засмя се възхитено Фелиан. Понечи да каже още нещо, но сметна, че думите му няма да й се понравят, и се отказа.

Само след няколко минути излязоха от горичката. На пет метра пред тях в две противоположни посоки се простираше оградата.

— Това е — рече Уилямс. — Какво мислите?

— Впечатляващо — отвърна Фелиан и се приближи към оградата. — Заобикаля целия лагер, нали?

— Точно така. Изглежда, изпълнява защитни функции.

— Сигурно — съгласи се Фелиан. Нишките, от които беше изплетена мрежата, бяха сребристи, почти прозрачни, сякаш източени от стъкло. — Дали е електрифицирана?

— Не — отвърна Уилямс и мушна мрежата с острието на ножа си. — Материалът дори не е електропроводим. — Изглежда, е на керамична основа и е доста здрав. Все още го изследваме.

— И с какво е закрепена? — попита Фелиан.

— Не открихме нищо, което да я прикрепя — рече Уилямс. — Изглежда, се държи от само себе си, или на онази част, която е заровена в земята. Никъде не намерихме и врата. Изглежда, зхиррзхианците не са излизали на вечерни разходки.

— Въпросът, разбира се — обади се Пембъртън, — е от какво са очаквали да ги пази. Едва ли става въпрос за оръжие.

— Трр-гилаг обясни, че целта й била да държи животните настрани от лагера — спомни си Фелиан.

— Вижда ми се твърде плътна, за да е предназначена за тигри — бе коментарът на Уилямс. — Да не ги е било страх от катерици?

— Може би целта й е била да охранява пирамидата? — предположи Фелиан.

— Защо пък точно нея? — попита Пембъртън.

— Ами, вече знаем, че пирамидата е важна за тях. Когато се опитах да я приближа, от една постройка изскочиха трима зхиррзхианци и се втурнаха срещу мен, вдигнали гадните си пръчки. Малко след този инцидент Свв-селик бе сменен като водещ разпитите от Трр-гилаг.

— Какво според вас е предназначението на пирамидата? — попита Пембъртън.

— Наистина не зная — отвърна Фелиан. — Хрумнаха ми всякакви налудничави идеи, но така й не успях да стигна достатъчно близо, за да разгледам онези резени, които според Арик копърхед открили в нишите на другата пирамида.

— Което не означава, че в нишите на тази пирамида е имало подобни резени — отбеляза Пембъртън. — Или че тя е имала подобно предназначение. Може би зхиррзхианците просто харесват пирамидите.

— Възможно е — съгласи се Фелиан. — Но от друга страна, сглобяват корабите си от хексагони.

— Тоест, защо им е да използват пирамидални форми? — довърши вместо него Пембъртън.

„Как, по дяволите, бих могъл да зная отговора?“ — запита се Фелиан. Всичко, с което разполагаше, бяха случайни хрумвания и непотвърдени идеи.

— Да речем, поради исторически предпоставки — подметна той. — Може да са в плен на някоя дългогодишна традиция, към която се придържат. Или нарочно ги строят така, за да се отличават от останалите структури.

— По каква причина? — упорстваше Пембъртън.

— Предупреждение към чужденците да стоят настрана. — Фелиан сви рамене. — Или към други зхиррзхианци… нищо чудно върху тях да има надписи, които ние да не можем да разчетем.

— Може би — рече Пембъртън. — Нещо друго?

Фелиан направи кисела гримаса. Играеха си на думи…

— Ами например формата да има съвсем функционално значение — рече той. — А пирамидите да са някакви електронни прибори. Или оръжия.

— Какви оръжия? — Пембъртън повдигна вежди.

Фелиан погледна към Уилямс. Инженерът сякаш не обръщаше внимание на разговора им.

— Може да звучи налудничаво, но по едно време си помислих дали не е някоя част от КИОРО-подобно оръжие.

— И защо да звучи налудничаво?

— Защото това е само база, а не колониален свят на зхиррзхианците — отвърна Фелиан. — Какъв смисъл да карат тук тежката артилерия? А и няма данни да са използвали непознати оръжия срещу отряда на копърхед — при първия сигнал за опасност просто са си събрали багажа и са духнали. Освен това досега не са използвали нито веднъж оръжие с мащабите на КИОРО срещу Общността.

— Разбирам — рече Пембъртън. — Известно ли ви е, че всяка от зхиррзхианските окупационни части е издигала поне по четири подобни пирамиди в района на своя плацдарм.

— Не, не го знаех — призна Фелиан. — Същите пирамиди, казвате?

— Поне така изглеждат на екраните на скенерите. Повече от това не ни е известно.

Фелиан докосна гладката мрежа.

— Дали пък нямат някакво религиозно значение за тях? Нещо като храм или светилище?

— Напълно е възможно — съгласи се Пембъртън. — Да сте виждали някой зхиррзхианец да медитира пред пирамидата?

— Нито веднъж, доколкото си спомням — отвърна Фелиан. — Освен пазачите от купола естествено.

— Ясно. — Пембъртън поклати глава. — Нищо, опитайте се да си спомните още подробности. Може да измислим нещо накрая.

— Не е изключено — рече уклончиво Фелиан. — Вие психолог ли сте, полковник?

Тя се усмихна — за първи път, откакто се бяха срещнали.

— По-скоро когнитивен анализатор. Специалността ми е да събирам оскъдна и разпокъсана информация от умовете на увредени или съпротивляващи се индивиди.

— Моят към коя от двете категории се причислява?

Тя повдигна рамене.

— Техниката е еднаква при всички случаи. Тук съм, за да ви помогна да си спомните неща, които са останали загнездени в подсъзнанието ви. И които биха ни помогнали в борбата със зхиррзхианците. Присъствието ми безпокои ли ви по някакъв начин?

Фелиан поклати глава.

— Мелинда изкара курс по психология, когато беше в медицинския институт — отвърна той и отново усети, че на гърлото му засяда буца. — През целия семестър използва мен и брат ми за опитни зайчета. За малко съвсем да ни подлуди.

— Безпокоите се за нея, нали? — попита тихо Пембъртън.

Фелиан огледа чуждия пейзаж зад оградата.

— Помолих да ме пратят с отряда, предназначен за Доркас. Вместо това ме изпратиха тук.

— Сигурна съм, че адмирал Рудзински е имал основателни причини — опита се да го успокои Пембъртън. — Възможно е тук да се крие нещо жизненоважно за изхода на цялата операция.

— Да — промърмори неуверено Фелиан. — Възможно е.

После въздъхна, обърна се, закрачи бавно по пътеката и подметна през рамо:

— Да се връщаме в базата.

 

 

Останалата част от деня прекара в главната зхиррзхианска постройка — наблюдаваше как групата на Уилямс взима проби от керамичните стени и се опитваше да отвори вратата на спомените си. Когато се стъмни, се прибра на кораба и прекара още няколко часа, диктувайки различни откъслечни спомени пред записващото устройство, преди неусетно да се унесе в сън.

Втория ден остана да се излежава на една койка пред импровизираната „килия“, загледан през помътнелите й стъкла. Описваше зхиррзхианските прибори, които помнеше.

По предложение на полковник Пембъртън прекара тук и нощта. Поредната неспокойна и безсънна нощ, както се оказа впоследствие, но поне без кошмарите, от които толкова се страхуваше.

— Добро утро, командире — поздрави го полковник Пембъртън, когато влезе в стаята за общи анализи на борда на лабораторния кораб. — Как спахте?

— Не много зле — отвърна искрено Фелиан. — Полковник, дали не бих могъл да поговоря с вас насаме?

— Разбира се. — Тя посочи един малък кабинет в ъгъла. — Заповядайте.

Той почака, докато тя затвори вратата.

— Полковник, бих, искал да знам какво по-точно правя тук — рече Фелиан. — Интересува ме само истината.

— Това ли е всичко? — Тя се намръщи. — Аз пък си мислех, че адмирал Рудзински ви я е казал още на Едо.

— Той ме запозна с официалната версия — отвърна Фелиан. — Питам за истинската.

Тя го погледна замислено.

— Не можете ли поне да ми подскажете какво очаквате да чуете от мен?

Очевидно възнамеряваше да се прави на незапозната. Всъщност Фелиан очакваше точно това.

— Хубаво — съгласи се той. — Казано накратко, аз нямам никаква работа тук. Инженерите и лаборантите имат свои задачи, това, което ви казах, вече съм го предал с най-малки подробности на специалистите от Едо, а и не виждам никакви изоставени уреди и устройства, чието предназначение да се опитам да обясня.

— Не смятате ли, че преценката ви е малко прибързана? — попита меко Пембъртън. — Тук сте само от два дни.

— Два дни са напълно достатъчни. Дори повече от достатъчни, бих казал. Просто си губя времето.

— И какво мога да направя аз според вас? Защото, предполагам, очаквате от мен да предприема нещо?

— Да — отвърна Фелиан. — Бих искал да ме върнат на Едо.

Пембъртън поклати глава.

— Ще ми се да можех да ви помогна, командире. Но се съмнявам.

— Защо? Та вие сте най-старшият офицер тук, нали?

— Аз съм технически офицер — обясни тя спокойно. — Нямам никаква власт извън това звено. И със сигурност не мога да издавам заповеди за преназначение.

— В такъв случай позволете ми да се върна на Едо с първия хиперкораб — настоя Фелиан. — Мога да разговарям с някого в канцеларията на адмирал Рудзински…

— Командире — прекъсна го тя. — Разбирам нетърпението ви да се върнете в строя и раздразнението от това, че си губите времето тук. Но ние всички имаме своите роли в тази война и всяка от тях е еднакво важна. Дори и да не сме си ги избирали сами.

— Така ли? — Фелиан повдигна вежди. — А вашата роля, предполагам, изисква да узнаете дали зхиррзхианците не са ми направили нещо повече през тези две седмици, през които бях техен пленник?

— Какво искате да кажете? — Тя смръщи вежди.

— Според мен причината да сте тук е да определите дали не са ми промили мозъка — тросна се той. — А причината аз да съм тук е да съм на тихо и спокойно местенце, далеч от важните събития, в случай че внезапно ми изхвръкне чивията, или нещо подобно.

— Интересно предположение — засмя се тя. — Но малко параноидно.

— Както се казва в една стара поговорка, дори параноиците си имат врагове. Очаквам искрения ви отговор, полковник.

Известно време тя го гледа внимателно. Накрая каза:

— Е, добре. Прав сте. Сега какво?

Значи неприятното предположение, до което бе стигнал тази сутрин, се оказа вярно. А така се надяваше да греши.

— Ами… вие ще поставяте обръчите, а аз ще скачам през тях — подхвърли той. — Само и само за да ви докажа, че не съм опасен.

Дембъртън прехапа устна.

— За съжаление, командире, няма да е толкова лесно. Ровичкането из човешки мозъци си е трудна работа дори когато става въпрос за отдавна познати и добре изучени човешки психози. Но възможната намеса на извънземна раса е нещо извън обичайния медицински опит.

Стомахът му се сви.

— Да не искате да кажете — подхвана бавно той, — че няма никакъв начин да докажа, че не са ми промили мозъка?

— Не съм казвала подобно нещо. Изучавах ви доста внимателно и съм почти сигурна…

Екранчето при вратата изписука и на него се показа лицето на лейтенант Уилямс.

— Полковник Пембъртън?

— Да, лейтенант, какво има? — попита Пембъртън и се приближи към монитора.

— Полковник, току-що установихме аудиовръзка с боен танкер от клас „Морей“, който се появи в системата преди час и половина. Пилотът отказва да съобщи идентификационния си код и номера на разпоредителната заповед. Повтаря само, че трябва да разговаря с командир Кавана.

— Така ли? — Пембъртън погледна към Фелиан. — Въоръжен ли е?

— Въоръжението му е минимално — докладва Уилямс. — Две меларавикърсови оръдия и пет ракети със среден обсег „Шрайк XV“. Нищо, с което не бихме могли да се справим.

— Пилотът поне каза ли си името?

— Твърди, че се казва Макс — отвърна сухо Уилямс. — Само това и нищо повече. Все едно е някакъв домашен любимец.

— Радвам се, че намирате случая за забавен — отвърна Пембъртън и отново погледна Фелиан. — Командире, очаквам разясненията ви.

Фелиан се покашля.

— Според мен това е танкерът на брат ми Арик, който е дошъл да ме търси.

— А този Макс?

— Всъщност забележката на Уилямс не е толкова далеч от истината. Макс е полуразумен компютър.

— Мислех, че полуразумните компютри са обучени да се представят.

— Компютрите на „Кавтроник“ го правят само ако ги попитат директно — обясни Фелиан. — Баща ми мрази начина, по който се перчат компютрите на другите компании.

— Разбирам — рече Пембъртън. — И за какво е всичко това?

— Нямам представа — призна Фелиан. — Когато потеглях от Едо, Арик възнамеряваше да вземе танкера и да тръгне да търси баща ни.

— Може да го е открил — подметна Уилямс. — И сега двамата да са на борда, но да са дали думата на този Макс.

— Да видим — съгласи се Пембъртън. — Свържете ме с тях.

— Разбрано, полковник. — Екранът се раздели на две, но втората половина остана тъмна. — Имате аудиовръзка.

Фелиан се приближи към микрофона и каза:

— Макс?

— Да, командир Кавана? — разнесе се бодрият глас на Макс. — Приятно ми е да ви чуя отново. С вас всичко наред ли е?

— Наред съм, Макс. Ти сам ли си?

— Да.

— И какво правиш тук?

— Бих предпочел да обсъдим този въпрос насаме, тъй като се касае за семейни дела. Имам ли разрешение за кацане?

Фелиан погледна към Пембъртън.

— Полковник?

Тя отново го гледаше замислено.

— Интересно семейство имате, командир Кавана. Е, добре, кажете му, че може да кацне. Интересно ми е да чуя какво още ще измислите.

 

 

— … та затова реших, че ще е най-добре да дойда тук и да разговарям с вас — обясняваше Макс. — Надявам се, че не съм действал неправилно.

— Ни най-малко — увери го Фелиан и се почеса по носа. — Сигурен ли си, че този господин Хикс, когото спомена, наистина е от Севкоордското военно разузнаване?

— Разгледах внимателно картата — отвърна Макс. — Разполагам с визуално копие във файловете си за сравнение. Картата е автентична.

— Но не искаш да ни кажеш името му — обади се Пембъртън.

— Както заявих по-рано, полковник Пембъртън, той ми даде съвсем ясно да разбера, че не бива да казвам за него на никого. Съжалявам.

Който и да беше, искаше да открие Арик и баща им, помисли Фелиан. За какво ли ги издирваше Севкоордското военно разузнаване?

— Дали не е някаква забавена история след намесата на онзи отряд на копърхед?

— Не зная, командире — рече Макс. — Ако питате мен, въпросът беше приключен с решението на заседателната комисия. А и ако става въпрос за нещо подобно, за какво им е дотрябвал танкерът?

— Прав си — съгласи се Фелиан. — Макар че правото не ми е силната страна. Наистина ли нямаш никаква представа къде може да е отишъл Арик?

— Ни най-малка — до минималната вероятност — призна Макс. — Но предполагам, че вече беше напуснал Едо, защото не можах да се свържа с него по телефона. За съжаление не можах да се сдобия с информация за това накъде е тръгнал.

— Но подобна информация би трябвало да се пази в регистъра на космодрума — посочи Фелиан. — Не се ли свърза с тях?

— Свързах се — докладва Макс. — Получих обаче само гражданския списък, в който се съдържат търговски и пътнически кораби. Дипломатическите и военните са в друг списък, до който нямах достъп.

— Естествено — промърмори Фелиан, обзет от неприятно чувство. Първо баща му, сега и Арик. Къде ли бяха изчезнали? Дали миротворците не бяха замесени в тази история?

— Добре тогава, да започнем оттук и да…

— Шшшт! — спря го Пембъртън.

Гледаше някъде нагоре, извила леко глава встрани.

— Какво има? — прошепна Фелиан.

— Не чухте ли? — отвърна тя шепнешком. — Май беше слаба експлозия.

— Не — призна Фелиан, но сърцето му заблъска. — Макс?

— Активирах външните микрофони — заяви компютърът. — Анализът на вторичните сътресения не дава достатъчно информация.

Последва нов трясък, този път по-силен, макар да идваше някъде отдалеч. Този път отекна дори във вътрешността на танкера. Наподобяваше гръмотевичен грохот.

Само че преди двайсетина минути, когато бе влязъл в танкера, в небето не се виждаха никакви буреносни облаци. Той погледна към Пембъртън… и прочете върху лицето й същата мисъл, която го бе споходила.

Зхиррзхианците се бяха завърнали.

След секунди двамата изхвърчаха заедно от танкера и се напъхаха в кабината на асансьора.

— Макс, свали ни долу — нареди Фелиан и засенчи очи към слънцето. — Имаш ли представа откъде идва това?

— Информацията е недостатъчна — повтори Макс и кабината се задейства. — Има вероятност звукът да идва от вътрешността на най-голямата сграда.

— Той е прав — съгласи се Пембъртън и посочи зхиррзхианската сграда. — Вижте — над най-далечния хексагон се издига дим.

Фелиан кимна.

— Видях го. Макс, засичаш ли някакви други кораби? Или въздухолети?

— Никакви — отвърна лаконично Макс.

Откъм базата долетя нов трясък, този път малко по-остър, последван от бяло облаче, което бързо се разнесе от вятъра.

— Сигурно са задействали мини — изсумтя Пембъртън.

Спуснаха се долу и се насочиха право към зхиррзхианската база. Докато вървяха, Фелиан чуваше развълнувани гласове и се опитваше да прогони видението на разкъсани, окървавени тела. Стигна първия хексагон, заобиколи го и…

Закова се объркан на място. Точно пред него, както беше очаквал, но и се беше страхувал, насред гладката керамична стена зееше широка метър дупка с назъбени краища. Около дупката бяха струпани цяла купчина апарати — и десетина инженери и лаборанти.

Но никой от тях не изглеждаше ранен, нито пък изплашен или стреснат. Напротив, всички разговаряха ентусиазирано и дори се усмихваха.

— Какво става тук, по дяволите? — извика Пембъртън. — Уилямс?

Уилямс изскочи пред тях — беше приклекнал до една от купчините апарати.

— Здравейте, полковник — поздрави я той и измъкна от задния си джоб парцал, за да избърше очернените си ръце. Усмивката му бе по-широка и от тази на инженерите. — Давайте шампанското, полковник. Успяхме.

— Какво сте успели? — попита Пембъртън.

— А вие какво мислите? — отвърна триумфално Уилямс и размаха парцала към дупката. Открихме начин да пробиваме проклетите керамични стени.

 

 

— Всичко е доста сложно — обясняваше Уилямс, докато Фелиан и Пембъртън се приближаваха към стената. Материалът е невероятно здрав, гъвкав, еластичен, способен да издържа на кинетични удари и шокови вълни, дори на изстрели от лазер…

— Това вече го знаем — прекъсна го Фелиан. Споменът за неуязвимите корпуси и мъжете и жените от „Киншаса“, загинали заради тях… — Кажи ни накратко какво сте направили.

— След като стана ясно, че няма да успеем с груба сила, се обърнахме към химията — продължи Уилямс. — Вече бяхме използвали мезонния микроскоп да картографираме анатомичната структура, така че оставаше само да открием някоя катализираща субстанция, способна да измести достатъчен брой атоми, за да предизвика напрежение в критичните междумолекулни връзки. — Той посочи два варела, от които се подаваха гофрирани маркучи, завършващи с пръскалки. — Двата компонента не бива да се смесват предварително, затова ги държим отделно и ги комбинираме в момента на катализацията.

— И това е всичко? — попита Пембъртън. — Просто напръскахте стената и тя се разпадна?

— Не, всъщност това е само първата стъпка — продължи Уилямс. — Катализаторът предизвиква кристализация на неравни нива, което е точно каквото търсим. Но ефектът е само временен и веднага след като натрупаната енергия се изчерпи, молекулните връзки се възстановяват. Ето защо преди това да стане, се налага да приложим рязък и силен тласък.

— С какво, с експлозив? — попита намръщено Пембъртън.

— И този път не — поклати глава Уилямс и посочи една медна фуния, свързана с няколко електронни уреда. — Оказа се, че най-ефективният удар се получава след краткотрайна прецизно модулирана серия ултразвукови взривове. Изглежда, при създаването на тези кристализирани плоскости катализаторът вгражда съвършено нова комбинация от естествени честоти в керамиката и когато напипате подходящия резонанс, материалът просто се разпада. Тогава се пробива и стената.

Пембъртън поклати глава.

— Изумително. Наистина заслужавате поздравления, лейтенант.

— Виждам само две почти незначителни пречки — обади се Фелиан. — Първата: откъде знаете, че същата техника ще е приложима срещу зхиррзхианските бойни кораби? Нали сам казахте, че керамичният материал може да не е същият.

— Ще трябва да го проверим, разбира се — съгласи се Уилямс. — Но аз разполагам с копие от анализа, направен от лабораторията на Главното командване върху останки, намерени в района, където беше разрушен „Ютландия“. След като разполагаме с готовия метод, не виждам причини да не направим необходимите корекции по отношение на различните видове материали.

— Добре — каза Фелиан. — Пречка номер две: как, по дяволите, възнамерявате да използвате ултразвук срещу зхиррзхиански кораби в космическия вакуум?

— Това ще е по-трудната част — призна Уилямс. — Все още не зная отговора. Имам обаче няколко идеи, които за съжаление все още не мога да проверя. Ще трябва да изпратим цялата информация на Едо и да ги оставим да се потрудят върху нея. Нужна ни е повечко компютърна мощ.

— Може и да не се наложи — рече Фелиан. В главата му бавно се оформяше една идея. — Колко компютърна мощ ви е необходима?

— Ами, ще ни трябва поне… — Уилямс млъкна и очите му се изцъклиха. — Ами да, разбира се, вие разполагате с полуразумен компютър. От какъв тип и с какви спецификации?

— „Кавтроник картаген-бръшлян-гама“ — отвърна след кратко замисляне Фелиан. — Способности за вземане на решения клас седем и осем цяло и нещо мегаминксова компресирана памет.

— Ще ни свърши работа — рече Уилямс, но на лицето му се четеше съмнение. — Всъщност не зная, става въпрос за цивилен компютър… Командването ще се нацупи, ако разбере, че сме го заредили с военни тайни.

— От друга страна, ако се окаже, че вашата техника работи, тайната няма да остане задълго военна — посочи спокойно Пембъртън. — Всички ще искаме колкото се може по-бързо да я направят обществено достояние.

— Вярно — съгласи се Уилямс, но все още се колебаеше. Възможността да докаже на практика теориите си обаче бе твърде изкусителна. — Добре. — Той потри ентусиазирано ръце. — Ще ида на кораба да взема сведенията за корпусите и ще се присъединя към вас.

— Идвам с вас, командире — обърна се Пембъртън към Фелиан. — Интересно ми е да видя какво ще излезе от тази работа.

Фелиан я погледна изпод вежди. Дали не бе предугадила мислите му? Но не, в гласа й не се долавяше и капчица подозрителност.

— Разбира се, полковник — рече той. — Заповядайте.