Тимъти Зан
Войната на завоевателите (12)

12.

Поскърцвайки с дъсчения си корпус, малкият ферибот се удари в пристана, разтресе се и замря. Откъм къщичката на кормчията долетяха заповеди с пресипнал глас и на език, който лорд Кавана не познаваше, и навигационните светлини угаснаха, оставяйки на мрака да погълне всичко, освен сравнително осветената палуба.

— Ще трябва да изчакаме, докато всички пътници не слязат и не разтоварят багажа — предупреди тихо Колчин. — Отваряйте си очите за всичко, което ви се струва странно и подозрително.

Кавана кимна.

— Разбрано.

Спуснаха две успоредни мостчета и на палубата се появиха някакви сенки, нарамили чували. Повечето бяха хора, но имаше и представители на други раси. Всички имаха обветрения, жилест вид на миньори, завръщащи се след краткотрайна среща с цивилизацията, и рязко контрастираха с онези, които чакаха на пристана, заедно с Кавана и Колчин, да дойде редът им да се качат на борда. От задната част на палубата един сгъваем кран сваляше по-едрогабаритния товар право на кея.

Кавана механично броеше слизащите пътници. Вяха двайсет и седем, приблизително толкова, колкото чакаха на кея. Сравнително стандартен размер за група, връщаща се късно вечерта в средата на седмицата на остров Пуерто Симоне, както определи Колчин, след като поразпита дискретно. Кавана би предпочел по-голяма тълпа, в която да се скрият, но изглежда, дори в края на седмицата пътниците не се увеличаваха кой знае колко. Трябваше да има някой празник или друго по-особено събитие, което да привлече по-многолюдни групи миньори на острова.

Колчин го докосна с лакът и му посочи с очи нещо вдясно.

— Гледат ни — прошепна телохранителят.

Кавана проследи погледа му. На един от осветителните стълбове се бе подпрял широкоплещест авурец.

— Това ли е…?

— Ами сигурно — прекъсна го Колчин и махна с ръка по начина, по който се поздравяваха авурите. — Приветствия, моо саб Пилтариаб.

— Приветствия и на теб, моо саб Плекс — отвърна Пилтариаб и се приближи към тях. — Тъкмо си мислех, че това си ти и моо саб Стимър. На острова ли сте тръгнали тази вечер?

— Да — отвърна Колчин. — И ти ли?

— Ами разбира се — потвърди Пилтариаб и застана до тях. Кавана подуши въздуха, но миризмата на изгоряла нафта напълно бе изместила едва доловимите авурски ухания. — Моо саб Плекс, откакто те няма да намираш пресен дивеч на групата ми, останахме само на сухоежбина. Наложи се да се върна острова за свежи продукти.

— Съжалявам, че стана така — рече Колчин. — Но сигурно храната на острова е много по-вкусна от тази, която може да ви набави един скромен ловец.

— По-вкусна, но и много по-скъпа — въздъхна Пилтариаб и за кратко сред миризмата на изгоряла нафта се долови мирис на люляк и пипер. — А както си даваш сметка, за нашия организатор цената е от особено значение. Той бе доста притеснен от вестта, че си тръгваш.

— Мъчно ми е да го чуя — продължи в същия тон Колчин. — Но дори да не бяхме напуснали групата преди три дни, сега щяхме да бъдем принудени да го сторим. Моо саб Стимър си удари ръката и трябва да потърсим медицинска помощ.

— Наистина ли? — попита Пилтариаб. — И как стана?

— О, само си навехнах китката — импровизира Кавана и вдигна лявата си ръка. — Глупава случка, но моо саб Плекс настоява да бъда прегледан.

— Хммм — изсумтя Пилтариаб и пристъпи към Кавана, обгърнат в миризма на мускус. — Нищо не виждам.

— Защото е натъртена ставата, а тя е под кожата — обясни му Кавана и завъртя леко китката. — Човешката кожа не променя цвета си при по-дълбоки увреждания.

— Аха — рече Пилтариаб и отстъпи назад. — Надявам се да намерите подходящ лечител, моо саб Стимър.

— Убеден съм, че всичко ще е наред — успокои го Колчин. — Значи ще продадеш мъзгата, ще купиш храна и после потегляш обратно, така ли?

— Да — отвърна Пилтариаб. — Но ще имам достатъчно време да ви отведа в дома на моо саб Бокамба, ако желаете.

Кавана се огледа. Доколкото можеше да определи, никой от останалите миньори не им обръщаше внимание.

— Благодаря за предложението — рече той на Пилтариаб. — Ще се справим сами.

— Ако въобще ходим при него — добави Колчин. — Сега по-важно е да се погрижим за ръката на моо саб Стимър.

— Моо саб Бокамба, изглежда, нямаше търпение да ви види — настояваше Пилтариаб. — Струва ми се, че ще е искрено разочарован, ако не го посетите.

— Така ли? — учуди се Колчин. — Той ли ти каза да ни го кажеш?

Пилтариаб се отдръпна и от него повя мирис на изгорена ванилия.

— Разбира се, че не, моо саб Плекс. Ако ми беше предал подобно съобщение, щях да ви кажа последния път, когато се видяхме. Исках само да ви предложа услугите си, в името на доскорошното ни приятелство.

— Това ли е единствената причина? — Колчин го стрелна с поглед.

— Ако трябва да бъда искрен докрай… — поде Пилтариаб, обгърнат с ухание на прясно окосена трева, — разчитах по този начин да посетя още веднъж моо саб Бокамба. Ароматите в неговата къща са много интригуващи. Освен това близо до дома му има пазар за подправки, където да си купя някои неща.

Кавана погледна Колчин и той едва забележимо сви рамене. Дори авурецът да бе намислил нещо, във въздуха не се долавяше никаква по-особена миризма.

— В такъв случай, моо саб Пилтариаб, за нас ще е чест да ни покажете пътя.

— Дълбоко съм ви задължен, моо саб Плекс — произнесе Пилтариаб и от него полъхна на ферментирал соев сос. — Елате, нека се качим на кораба.

Кавана погледна към ферибота. Кранът на задната палуба бе приключил с разтоварването и сега товареше струпаните на пристанището бали.

— Ами да — промърмори той. — Време е да се качваме.

За не повече от трийсет минути прекосиха тринайсетте километра на пролива Серено. Кавана предполагаше, че Пилтариаб ще остане при тях, но малко след като се отделиха от пристанището, миньорът отиде при двама свои другари. Кавана не можеше да чуе какво си говорят заради шума на двигателя, но от време на време вятърът донасяше към него миризмата на пушена риба и борова смола.

Най-сетне фериботът стигна до пристана. Докато спускаха мостчетата, Кавана тревожно оглеждаше скритите в сенките постройки, почти също толкова зле осветени, колкото и пристанището на материка. Ако Бронски по някакъв начин бе узнал, че двамата с Колчин са тук, и им бе поставил капан, това щеше да е най-удобното място. Затворени на ферибота, двамата нямаше накъде да бягат.

Но на пристанището не се виждаха миротворчески отряди и веднага щом мостчето опря в кея, пътниците започнаха да слизат и да се насочват към светлините на близкото селище.

— Изглежда, Бокамба не ни е предал — промърмори Колчин, докато минаваха под арковидната табела, от която ги поздравяваха с добре дошли на остров Пуерто Симоне.

Кавана се намръщи.

— Нима очакваше, че ще го направи?

— Не съвсем — отвърна Колчин. — Но прецених, че шансовете за това са едно към три.

— Само едно към три — повтори Кавана и втренчи поглед в телохранителя. — И реши, че не си заслужава да го обсъждаш с мен?

— Не и при толкова ниски шансове. — Колчин поклати глава. — Само щях да ви обезпокоя напразно. Но къде се дяна Пилтариаб — о, ето го.

— Ах… моо саб Плекс. — Пилтариаб се приближи към тях, следван от другите двама авурци. — Боях се, че съм ви изгубил. Това са мои другари миньори: моо саб Митлириаб и моо саб Брислимаб. Те ще ни придружат до къщата на моо саб Бокамба.

— Така ли? — Колчин разтревожено вдигна вежди. — Защо?

— Му саб Пилтариаб нъ каза за онез мир’зми в къщата на му саб Букамба — обясни единият авурец със силен акцент. — Рече ни да додим и да ги подушим с него.

— Че нямате ли друга работа? — попита Колчин.

Митлириаб погледна към Пилтариаб, после отново се обърна към Колчин. Добре премерен поглед, прецени Кавана, в който се долавяха дълги години и богат житейски опит.

— Ам’че, стана ни инт’ресно.

— И ти ли смяташ така, моо саб Брислимаб? — попита Кавана.

Третият авурец пристъпи от крак на крак.

— Аз също иска подуши онез миризми — отвърна той. Също като при Митлириаб, в гласа му се долови зрялост и богат опит.

Но имаше още нещо, което се криеше зад опита. Нещо, което будеше тревога…

Колчин, изглежда, също го беше усетил, защото почти прошепна:

— Сър?

Кавана си пое въздух с пълни гърди; опитваше се да разгадае какво се крие зад смесицата от разнопосочни ухания, които излъчваха тримата авурци. Пилтариаб бе най-лесен: борова смола, добавена към мириса на ферментирал соев сос, говореше недвусмислено за нарастващо нетърпение и желание час по-скоро да тръгнат. Но ароматите, обгърнали другите двама, бяха пълна загадка. Никога не бе усещал нещо подобно.

Каквото и да ставаше тук, едно бе ясно: след като бе изключено да мислят за употреба на оръжия, не им оставаше нищо друго, освен да последват тримата авурци до къщата на Бокамба. Дори с оръжие проблемът пак едва ли щеше да бъде решен в тяхна полза.

— Разбира се, защо не? — Той сви рамене и ги подкани да вървят. — Аз също бих искал да подуша тези интересни миризми. Покажи ни пътя, моо саб Пилтариаб.

— Оттук — вдигна ръка Пилтариаб и закрачи напред. Или не бе доловил странната смесица от ухания, която излъчваха двамата му спътници, или не й бе обърнал внимание. Кавана не беше сигурен коя от двете възможности го безпокои повече.

Като се имаше предвид късният час, улиците на Пуерто Симоне изглеждаха изненадващо пълни с минувачи. За големите севкоордски градове, които Кавана познаваше, това бе нещо съвсем обичайно, но там трафикът бе предимно моторизиран, а минувачите се придвижваха обикновено на съвсем къси разстояния, от паркираните въздушни коли до сградите. Но може би тесните улици на острова просто не позволяваха да има плътно движение. А също и лозата пара.

Пара. Кавана вдигна глава и втренчи поглед в тъмните клони, обгърнати с лозови листа, които се виеха само на метър над покривите на къщите. Преди много векове, по време на войните, които тогава бушували по цялата територия на Гранпара, тъкмо параската лоза спечелила битката за остров Пуерто Симоне, като задушила всички останали и доста по-смъртоносни растителни форми на живот, които все още господстваха от другата страна на пролива Серено. Благодарение на тази победа островът бе станал обитаем за хората, но същевременно постоянното присъствие на пара бе създало други проблеми.

Мрежата на лозата се бе превърнала в дом за хиляди маймуноподобни груми, живеещи в тясна и неразбираема симбиоза с лозата, и те се нахвърляха с яростни викове срещу всеки, който правеше опити да отсече дори малка част от нея. По същия начин се третираха и домашните животни, опитващи да се хранят с листата й, а този проблем се задълбочаваше от необяснимата склонност на грумите да разрушават оградите на животните и да ги пускат на воля.

На всичко отгоре оставаше нерешен въпросът и дали пара не представлява някаква форма на разумен живот. Дали не слушаше и наблюдаваше неголямата човешка колония, която обитаваше острова? И ако беше така, какво ли си мислеше?

Групата вървя около петнайсет минути. Най-сетне Пилтариаб вдигна ръка.

— Ето там. — Той посочи напред. — Точно зад пазара за подправки. Вдясно и в самия край на улицата е къщата на моо саб Бокамба.

— Чудесно — кимна Колчин. — Дано тази вечер си е вкъщи. — После застана от другата страна на Кавана и го стисна незабележимо за ръката.

Кавана веднага се досети какво искат от него.

— Ох! — изпъшка той и вдигна уж наранената си китка.

— Какво има, моо саб Стимър? — попита Пилтариаб и пристъпи към Кавана, обливайки го с разтревожения аромат на печен хляб. — Заболя ли ви?

— Ще ми мине.

— Нека погледна — предложи услугите си Колчин, свали раницата си и дръпна Кавана встрани. — Само за минутка, моо саб Пилтариаб — добави той, като отвори раницата и взе да ровичка вътре. — Защо не тръгнеш с приятелите ти напред и да провериш дали моо саб Бокамба си е вкъщи и би желал да ни види? Идваме след мъничко.

— Няма н’жда да си бърза — обади се Митлириаб. — Можем ви почък’ме да си свръш’те работата.

— Не, нека не ги чакаме — заговори Пилтариаб, който, изглежда, изгаряше от нетърпение. — Те ще се оправят без нас. Елате — ей го там дома на моо саб Бокамба.

Митлириаб и Брислимаб се спогледаха и този път Кавана долови някакъв непознат аромат.

— Щом настой’ваш — сви рамене Митлириаб и погледна към Колчин. — Глей’ да ни стигнете скоро, му саб Плекс.

— Разбира се — увери го Колчин.

Авурецът продължи да го гледа още няколко секунди. После, без повече коментари, се обърна. Пилтариаб ги поведе и тримата се смесиха с уличната тълпа.

— Това ми прозвуча като заповед — промърмори Кавана, докато Колчин вадеше аптечката от раницата.

— Със сигурност не беше въпрос — съгласи се Колчин, докато се преструваше, че му превързва китката. — Има нещо в тези двамата, Митлириаб и Брислимаб, което ме безпокои.

— Смяташ ли, че е свързано с нас?

— Не зная. Не и директно, във всеки случай. Обиденият авурец си личи отдалече. Ако ни се сърдеха за нещо, досега да сме го разбрали.

Кавана неволно потрепери. Авурците бяха доста уравновесени като раса, но притежаваха достатъчно мускулна сила да накарат всеки, който им застане на пътя, да съжалява.

— Да не е свързано тогава с Пилтариаб?

— Май има нещо такова — отвърна Колчин и прибра аптечката в раницата. — Но не съвсем — добави той, докато подаваше на Кавана бинокъла. — Дръжте ги под наблюдение и ми кажете дали са свили по онази уличка.

— Ясно. — Кавана надзърна през окулярите. — Тъкмо сега влизат.

— Хубаво — рече Колчин и метна раницата на гърба си. — Да вървим.

Продължиха през тълпата, като се приближаваха бавно към страничната уличка, посочена им от Пилтариаб. Но когато я наближиха, вместо да свият вдясно, Колчин поведе наляво, към отсрещната улица. За разлика от дясната пресечка, която бе тясна и изглежда, навлизаше в жилищен район, лявата бе застроена със складове, между които се ширеха пустеещи участъци, запълнени с боклуци.

— Сега какво ще правим? — попита Кавана, когато спряха малко по-навътре в потъналата в смрад улица.

— Да видим как ще бъдат посрещнати авурите — отвърна Колчин, смъкна с едно движение раницата и извади пистолета от кобура. — Тъкмо ще проверим какъв физиономист сте.

Кавана се намръщи и пак вдигна бинокъла към очите си. Беше се срещал с Бокамба само веднъж, по време на прословутото разследване в парламента, посветено на копърхед. Беше под въпрос дали би могъл да го познае сега, след цели седем години.

Тримата авурци бяха прекосили около три-четвърти от улицата и вече се приближаваха към къщата.

— Съвсем близо са — промърмори Кавана. — Пилтариаб май наистина няма търпеше да стигна там — едва се сдържа да не се затича.

— Интересно — рече замислено Колчин. — Досега не бях виждал тичащ авурец.

Кавана сбърчи вежди. Той също не бе виждал подобна картина. Авурците бяха прочути със силата си, но не и с бързината.

— Прав си — съгласи се той и кой знае защо, стомахът му се сви от странно предчувствие. — Какво ли толкова му е казал Бокамба, че да пробуди у него подобен ентусиазъм?

Колчин така и нямаше възможност да отговори, защото в този момент някой произнесе с тих глас зад гърбовете им:

— Не мърдайте. Колчин, пусни пистолета.

Кавана отлепи очи от окуляра и погледа през рамо. Колчин стоеше съвсем неподвижно, с непроницаемо изражение. Само дето сухожилията на ръката, с която стискаше пистолета, бяха видимо изпъкнали. Готвеше се за действие…

— Не — прошепна Кавана. — Не сега. Не тук.

За един кратък миг си помисли, че Колчин ще реагира въпреки нареждането му. После, за негово облекчение, младият телохранител въздъхна, пусна оръжието на земята, вдигна бавно ръце и се завъртя. Кавана повтори жеста му и също се обърна.

На три метра от тях стоеше бригадир Бронски, стиснал малък пистолет. Вниманието му, както и дулото, бе обърнато изцяло към Колчин.

— Умно момче — одобри Бронски. — Знаеш какво да правиш: ръцете на тила, пръстите — сплетени. Ти също, Кавана.

— Значи в края на краищата е било клопка — изсумтя Колчин.

— Не, просто следвах интуицията си — отвърна Бронски. — Радвам се да установя, че все още я имам. Подритни пистолета насам.

— И какво ти подсказа този път интуицията? — попита Кавана.

— Че ще се приземите на Гранпара — отвърна Бронски, докато се навеждаше да прибере пистолета на Колчин. — Успях да се сдобия с копие от съобщението на Кливерес си Йятуур, пратено до сина ти Арик на Едо.

Кавана се намръщи.

— Тя е пратила съобщение на Арик? И какво пишеше в него?

— Поиска от него да й занесе някакви електронни модули. — Бронски пъхна ръка в задния си джоб и извади белезници. Метна ги в краката на Кавана и му нареди: — Сложи ги на Колчин. Ръцете отзад, естествено.

— Не разбирам какво общо има с всичко това писмото на Кливерес — промърмори Кавана, докато вдигаше белезниците. Огледа улицата, но зад Бронски нямаше никого. Нима бе дошъл сам? В такъв случай все още имаха шанс да се измъкнат.

Но само преди да е сложил белезниците на Колчин. След този момент шансовете им падаха на нула. Кавана трябваше да намери някакъв начин да забави изпълнението на тази заповед.

Или да се престори, че я е изпълнил.

— Та, както вече казах, дължа всичко на интуицията си — продължи Бронски. — Разпратили сме съобщение из цялата Общност да си отварят очите за мрачанския изтребител, който откраднахте на Мра-миг. След като не се появи никъде, заключих, че сте го разменили с нещо по-подходящо при си Йятуур, което означаваше, че сте й в дълг.

— Точно така — кимна Кавана и спря пред Колчин, втренчил поглед в Бронски. — Тя настоя да й пратя командните модули в замяна на кораба, който ми осигури. Но ти откъде разбра?

— Когато си имаш работа с йикроманците, всичко винаги опира до „ти на мене, аз на теб“ — отвърна Бронски и отново махна с пистолета към Колчин. — Хайде, сложи му белезниците.

— Само че аз така и не успях да ги пратя — продължи Кавана, като същевременно заобиколи Колчин и постави гривната на лявата му ръка. Застанал зад гърба му и донякъде скрит от погледа на бригадира, той вече имаше възможност да посегне към резервния пистолет, който Колчин му бе дал преди няколко дни. Дали да не го извади незабележимо и да го пъхне под колана на телохранителя, откъдето той би могъл да го измъкне дори с оковани ръце? — Тук сме, откакто напуснахме Формби — продължи да говори Кавана.

— Точно това ми подсказа къде да ви търся. Трябваше да е някое местенце, откъдето не бихте могли да й пратите модулите. Гранпара бе като че ли единствената възможност.

— Най-вече след като си открил, че Куин и Арик поддържат връзки с командир Бокамба — каза Кавана и нахлузи и втората гривна; мислеше трескаво как да я постави така, че да изглежда заключена, а същевременно да не е. — И кога организирахте това малко представление?

— За какво представление говориш?

Кавана спря и вдигна поглед към Бронски. Бригадирът го гледаше с искрено учудване.

— Знаеш кое представление. Преди три дни пратихме Пилтариаб да отнесе съобщение на Бокамба. Той се върна с бележка, в която пишеше да не припарваме на острова още поне два дни.

Бронски погледна над рамото на Кавана, после каза:

— Бокамба не е тук, Кавана. Призовали са го от резерва преди два месеца.

Хладни тръпки полазиха по гърба на Кавана.

— Но Пилтариаб каза…

Изведнъж всички парчета от мозайката заеха местата си в главата му. Това наистина бе клопка, но не организирана от Бронски. Някой друг бе дърпал конците и бе разпалил ентусиазма на Пилтариаб да се върне час по-скоро в къщата на Бокамба. Толкова го бе заинтригувал, че той бе успял да увлече със себе си и още двама авурци.

Имаше само още една група същества, които познаваха толкова добре хората и авурците, че да им организират съвместна клопка. Същите тези същества, които — Кавана не се съмняваше — от известно време водеха подмолна война срещу човечеството и които вероятно бяха решили, че е дошло време да накарат Кавана да замълчи.

Мрачанците.

Кавана си пое дъх.

— Бригадире…

В този миг зад гърба му се разнесе смразяващ кръвта рев.

Кавана пусна свободния край на белезниците и се извъртя. Изправен до една от препълнените кофи за боклук, зад него стоеше плещест, широк повече от метър, разперил застрашително ръце бурт. Същият като онзи, който бе заплашил Бронски в хотел „Мрапиратта“ на Мра.

Буртът изрева отново и в гласа му се долови недвусмислена заплашителна нотка. После, преднамерено бавно, като всеки, който осъзнава физическото си превъзходство над противниците, закрачи към тях.