Тимъти Зан
Войната на завоевателите (10)

10.

Херметичният люк се отвори със свистенето на изравняващо се налягане и хангарът на изтребителя се напълни със студен въздух. Сгъваемата стълба бавно се спускаше през образувалия се в диафрагмата отвор, Куин се заизкачва, като внимаваше да не си одраска темето. Смесицата от миризми бе точно такава, каквато я помнеше — на смазочно масло, загрети електроуреди, дезинфектанти и човешки тела. Мирисът на неговото минало — на едно объркано и противоречиво време.

Мирисът на миротворчески щурмови крайцер от клас „Ригел“.

Той стигна горния край на стълбичката и подаде глава в коридора. Стените бяха изрисувани в разноцветни картини.

— Добре дошли на борда, Маестро — чу се глас отзад. Куин се обърна и видя „Клипер“ — командир Томас Мейсфийлд: тъкмо излизаше от хангара на своя изтребител. — Харесва ли ви как са изпоцапали коридора?

— О, значи са го направили с някаква цел? — учуди се Куин и отново се огледа. По-нататък по коридора се подаваха още глави: общо седмина пилоти копърхед излязоха от хангарите. — Аз пък си помислих, че сте оставили на внуците на капитана да се позабавляват.

— Ами, това е последната изцепка на онези от психологични изследвания — оплака се Клипер, докато се изхлузваше от тесния отвор и протягаше ръка към яркочервеното копче на стената. Стълбата бавно се сгъна към тавана. — Някаква налудничава смесица от цветове и форми, която би трябвало да вдъхнови пилотите за героични дела, като същевременно ги накара да запазят хладнокръвие и да се измъкнат на косъм миг преди да бъдат унищожени.

— И върши ли работа? — попита Куин, докато затваряше люка на своя хангар. Забеляза, че вече са поставили табелка с неговото име на люка. Липсваше само името на втория пилот.

— Не зная дали са го подлагали на сериозни изпитания — отвърна Клипер и се зачеса енергично по гърба. — А и не съм сигурен, че бих искал да го изпробват върху мен. Хайде, копърхед, командирът на ескадрилата ви иска на мостика за доклад.

Мостикът, за щастие, бе убягнал на експериментаторските настроения на психолозите. Докато вървяха към редицата пултове и командно-контролния център, Куин се огледа и се опита да си се представи отново в ролята на миротворчески копърхед.

Опитът му имаше само частичен успех. Вярно, че беше осъществил няколко майндлинка по време на спасителната операция на Фелиан Кавана, както с танкера, така и със своя изтребител „Каунтърпънч“, и в двата случая с добър резултат. Но тези опити бяха съвсем краткотрайни — за не повече от десетина-петнайсет секунди. Той си даваше сметка, че вторичните ефекти се увеличават драматично с нарастване на продължителността на майндлинка… а при бойни условия никой не мислеше за такива неща, като продължителност.

Командирът на ескадрилата и началникът на оперативния център вече ги очакваха в командния пръстен.

— Командир Томас Мейсфийлд и копърхед-отделение „Омикрон 4“ — каза Клипер и отдаде чест. — Сър, явяваме се по ваша заповед.

— Свободно — отвърна главнокомандващият, след като също отдаде чест. — Аз съм комодор лорд Александър Монтгомъри, главнокомандващ оперативна група „Трафалгар“. — Това е капитан Том Джърмейн, началник на оперативния център.

Клипер и пилотите заеха стойка „свободно“. Монтгомъри ги оглежда няколко секунди, като се стараеше да запомни лицата им.

— Значи вие сте Адам Куин — рече той, когато се спря пред Куин. — Инико Бокамба се изказа много ласкаво за вас.

— Благодаря ви, сър — отвърна Куин, като се питаше откъде Монтгомъри познава Бокамба. Беше останал с впечатлението, че Бокамба се е пенсионирал малко след като той бе напуснал копърхед.

Монтгомъри премести вниманието си върху Клипер.

— Командир, предполагам, не са ви информирали защо трябваше да се срещнем тук, в сърцето на нищото.

— Не, сър — отвърна Мейсфийлд. — Но сигурно присъствието на оперативната група тук, на границата между мрачанския и йикроманския космос, има за цел да осигурява мира в този район.

— Логично предположение — рече Монтгомъри. — Но не съвсем вярно. В интерес на истината, нито мрачанците, нито йикроманците знаят за присъствието ни в този район. Командването на миротворческите сили избра тази система, от една страна, тъй като наблизо има незаселена планета от земен тип, подходяща за учебни стрелби, както и защото разполагаме със снабдителна база на Мра-ект, което е само на седем светлинни години оттук. — Лицето му се набразди от дълбоки бръчки. — По-важното обаче е, че веднага щом възстановим повредите от последната акция, ще продължим навътре във вражеска територия. Предстои ни атака на един от световете на завоевателите.

Той млъкна, сякаш очакваше въпроси или реакция. Никой не проговори и след няколко секунди Монтгомъри продължи:

— Така. Вече сте в течение. Сега ще ви предам на капитан Джърмейн. Между другото, добре дошли на борда, господа.

Монтгомъри кимна, обърна се и се отдалечи.

— Разполагате с остатъка от деня, за да се аклиматизирате и да се запознаете с кораба. — Джърмейн пристъпи напред и зае мястото на комодора. — Утре в шест нула-нула командирът на изтребителното крило Швайгофър ще изведе вас и останалите копърхед за серия учебни атаки и стрелби. Първите пет от тях вече са въведени в компютъра — прегледайте ги, след като се настаните. Разположили сме ви в отсек Делта-Три. Ако имате някакви въпроси, обръщайте се към координатора, който заема каютата в началото на коридора. Нещо неясно?

— Да, сър — обади се Куин. — Щом сме тук заради снабдителната база на Мра-ект, защо направо не идем там? Сигурно на планетата има достатъчно незаселени места, където да провеждаме учебни стрелби и маневри.

— Мегахектари — кимна Джърмейн. — Всичко, което зная, е, че ни е наредено при никакви обстоятелства да не доближаваме мрачанските светове на разстояние, достатъчно за засичане на тахионни следи. Останах с впечатлението, че някой доста високопоставен чиновник на Севернокоординационното разузнаване е изгубил доверие в мрачанците. Освен това очакваме да ни докарат съвършено ново и строго засекретено оборудване от Палисадите, което също може да е причина за настоящото ни местонахождение. Нещо с кодовото название „Вълча глутница“. Други въпроси?

Този път нямаше.

— Добре, значи ще се видим утре. Свободни сте.

— Поне този път няма да сме бавачки на мрачанците — бе коментарът на Клипер, след като напуснаха мостика и тръгнаха по коридорите. — Боях се, че Рудзински пак ще ни измисли някоя подобна задача.

— Какво по-хубаво! — възкликна Делхи, вторият пилот на Клипер. — Отиваме право в тила на врага. Чест, слава и статуи, издигнати в различни градове.

— Някои от тези статуи ще са със зяпнали усти — промърмори Шрайк.

— Какво пък — подсмихна се Арлекин, — тъкмо ще има къде да свиват гнезда птичките.

— Мило момче! — Делфи завъртя учудено глава. — И като си помисля, че миналата седмица те защитавах.

— Брей, така ли? — погледна го скептично Арлекин.

— Ами да — отвърна Делфи. — Някой каза, че не си бил достоен да живееш дори в кочина, а аз възразих, че не е така.

— Чуйте го само — вдигна ръце Арлекин. — Да ми излиза с такива стари лафове.

Мейсфийлд улови погледа на Куин и повдигна въпросително вежди. Куин сви рамене. За него нямаше съмнение — това, на което бяха свидетели, бе типично поведение на войници, виждали неведнъж как смъртта спуска прашния си облак към тях.

Куин не се съмняваше, че започне ли битката, всичко ще си застане по местата. Чакането и неизвестността бяха факторите, които в момента изнервяха всички.

— Маестро, интересен въпрос зададе — затова защо да не се снабдяваме на Мра-ект — подхвърли Кракджек, вторият пилот на Шрайк, докато крачеха по коридора.

— Аз пък мисля, че отговорът беше дваж по-интересен — обади се Шрайк. — Когато бяхме на Едо, останах с впечатлението, че никой не го е грижа за мрачанския кораб, дето го зърнахме на повърхността, като отидохме да измъкнем Кавана от лапите на завоевателите.

— И аз имах същото впечатление — съгласи се Мейсфийлд. — Може би командир Кавана ще им разкаже повече подробности при срещата на четири очи.

— Или пък е възникнала някоя друга неотложна задача — предположи Паладин. — Май се говори, че лорд Кавана е изчезнал на мрачанска територия.

— Доколкото ми е известно, никой не знае къде точно е изчезнал — рече Куин. Далеч напред вече виждаше голямата светеща табела „ОТСЕК ДЕЛТА-ТРИ“. — Според командир Кавана някакъв дипломат на име Бронски го видял на Мра-миг…

Той млъкна, защото насреща им се появи млад момък в униформа на копърхед.

— Охо — ето я и свежата кръв — подвикна той и размаха халба в знак на поздрав. — Заповядайте, господа, колегите нямат търпение да се запознаят с вас.

Куин погледна към Мейсфийлд и забеляза, че е присвил леко устни. Самият Куин не си правеше илюзии за чистосърдечността на това посрещане — знаеше, че името му все още не се радва на популярност сред копърхед.

— Ще ида да си разопаковам багажа — подхвърли той. — Вие вървете при тях.

— Забрави, Маестро — спря го решително Паладин. — Предстои ни да летим и да се бием заедно. Нищо лошо няма преди това да изпием по няколко питиета в обща компания.

— Той е прав — обади се вторият пилот на Паладин, Дазлър. — Ако има някой сред нас, който не може да се справи с подобни неща, по-добре да го знаем кой е отсега.

За съжаление, беше точно така.

— Е, добре — склони Куин. — Да вървим тогава.

Дневната беше по-просторна, отколкото бе очаквал, въпреки че я използваха всички пилоти, които не бяха на дежурство, а това означаваше повече от четирийсет души.

Младежът ги отведе към най-голямата и шумна компания и се обърна към присъстващите:

— Моля за малко внимание. Нека първо се представим. Казвам се Стив Кук, „Тигана“, и съм със „Сигма 5“. Руснакът там е моят навигатор. Арютин — „Мошеника“. А вие сте Клипер и отделение „Омикрон Четири“, нали?

— Точно така — кимна Мейсфийлд. — Тъкмо пристигаме от Едо.

— Така чухме — обади се един от мъжете на масата. — Сигурен съм, че вашето приятелче ще трябва здравата да се потруди, за да си изтрие срама от челото.

— Какво имаш предвид? — попита го Клипер хладно.

Мъжът се надигна. Имаше скулести ориенталски черти.

— Какво имам предвид ли? — повтори той. — Ами това, че с вас е Адам Куин — Маестрото. Говори се, че бил много добър с ножа — особено когато трябва да го забие в гърба на някой свой другар.

В стаята се възцари гробно мълчание.

— Ако имаш нещо против Адам Куин, нека го чуем веднага — предложи Мейсфийлд. — Започни с името си.

— Командир Рафе Таока от „Капа Две“ — представи се мъжът. — „Самурай“. Това е прозвище, останало от една епоха, когато мъжката чест и достойнство все още са значели нещо. Добродетели, които вие, хората от Севернокоординационния съюз, май вече сте забравили.

— Мисля, че националната гордост няма нищо общо с това, Самурай — отвърна Клипер. — Опитай се да запазиш проблема в рамките на копърхед.

Самурай изсумтя.

— Да го запазя в рамките на копърхед? Хубав съвет, но не става, когато се касае за твоето приятелче. С действията си в Севернокоординационния парламент той засрами всички ни.

— Всъщност спасих живота на много копърхед — намеси се Куин. — Може би дори твоя.

— Той е предател — продължи ядосано Самурай, без дори да поглежда към Куин. — Предател и страхливец, чието присъствие тук ни оскърбява. Нямам никакво намерение да летя с този тип.

— Никой не те пита какво искаш, Самурай — отвърна с леден глас Клипер. — Това е война, а от нас, миротворците, се иска да си вършим работата.

— Така и ще направим, Клипер — заяви Самурай. — За разлика от Куин, аз все още държа на своята чест и лоялност. Макар да не желая да летя с него, ще трябва да се подчиня. Но не искам да говоря с него и няма да го направя.

Той завъртя стола си и се обърна с гръб към тях. Мейсфийлд погледна Куин, кимна към празните маси в ъгъла и тръгна нататък. Куин го последва мълчаливо, като се опитваше да избягва погледите на останалите пилоти.

— Дойдохме да видим каква ще е реакцията — промърмори Мейсфийлд. — И видяхме…

— Видяхме — повтори като ехо Куин и в гласа му се долови горчивина. — Но по-добре така — да ти кажат всичко в очите.

— Не му позволявай да те ядоса — посъветва го Мейсфийлд. — Сигурно ти се сърди, задето един истински благороден воин като него ще трябва да загине редом с отрепки като теб.

Куин го погледна изпод вежди.

— Така ли разбираш заповедите?

— Какво има да им разбирам? — тросна се Мейсфийлд. — Това си е чисто самоубийствена мисия и толкоз. От три седмици зхиррзхианците проникват към вътрешността на Общността — бавно, методично, с всички необходими предпазни мерки. Повече от всякога ни е необходима кратка почивка, но преди това трябва да им отнемем инициативата. Най-добрият начин за това е като ги накараме да върнат част от силите си за подпомагане на собствената си отбрана. Ето защо на нас се падна късата сламка и почетното право да им разбием муцуните.

— Здрасти — обади се един дрезгав глас зад Куин. — Нещо против, да се присъединя към вас?

— Нищо — отвърна Куин, без да се обръща, но малко учуден, че някой от пилотите е склонен да си развали репутацията, като го видят в тяхната компания. Той се обърна и…

Повдигна учудено вежди. Зад него стоеше млада жена.

Всъщност бяха три млади жени. И трите в униформи на копърхед.

— Но моля ви — седнете — покани ги Клипер, след като забеляза, че Куин временно е онемял. — Трябва да извините моя приятел — той е малко срамежлив.

— Сигурно това ще е причината — изръмжа Куин и му хвърли ядосан поглед. Жените-пилоти сред копърхед все още бяха голяма рядкост. Да срещнат три наведнъж бе истинско чудо.

Пък и Мейсфийлд навярно ги бе видял да се приближават към тях от другия край на стаята. Можеше поне да го предупреди.

— Не ми изглежда никак срамежлив — рече първата жена и го огледа с преценяващ поглед, докато трите се настаняваха край масата.

— Още от коридора чухме как Самурай се заяжда с вас — добави втората.

— Славата се носи пред мен — промърмори Куин.

— Нека това не ви тревожи — посъветва го първата жена. Самурай е отколешен противник на промените в копърхед, които вие предложихте и отстоявахте. Останалите ги приеха по-скоро като необходимо зло.

Което беше и неговото мнение.

— Нямаше да настоявам, ако не смятах, че е наложително — рече им той.

— Разбира се — съгласи се първата жена. — Аз съм командир Минди Шреууд-Луис от „Сигма Пет“, по прякор Мечтателката. Това е моят навигатор Карен Томпсън, „Хитрушата“.

— Аз съм Филис Берлингери — „Експерт“ — заговори третата жена. — Летя с Ед Хокинс — „Ястреба“. Той отиде да провери как е нашата машинка.

— Приятно ми е — каза Мейсфийлд. — Аз съм Томас Мейсфийлд и командвам „Омикрон Четири“. Маестро вече го познавате. Каква е тази лична ненавист от страна на Самурая?

— О, съвсем естествено за някой, смахнат на тема бушидо и прочее — махна с ръка Мечтателката. — Беше в „Зета Пет“, когато пристигнаха новите разпореждания. Достатъчно дълго сте с копърхед, за да сте чували за „Зета Пет“, нали, Маестро?

— Би трябвало да съм прекарал цялата си служба в кома, за да не съм чувал за тях — отвърна Куин. „Зета 5“, беше легендарен дори сред най-скептично настроените слоеве на обществеността. Те бяха ударната група на миротворците на Тал по време на кратката война срещу буртските националисти преди девет години. Дори буртите признаваха, че благодарение на „Зета 5“ е преустановено навреме ескалирането на конфликта до бедствени размери. — Това беше най-добрата ескадрила на копърхед, летяла някога на бойни операции.

— На същото мнение съм — съгласи се Мечтателната. — За съжаление, заради новите изисквания и разпоредби при подбора на личния състав, трима от техните пилоти бяха принудени да се прехвърлят на друга служба. Един от тях бе братът на Самурая.

— Съжалявам. — Куин погледна към другия край на помещението. Самурай продължаваше да седи с гръб към тях и да разговаря с останалите от компанията. Също като него, Дазлър се бе разделил с брат си, след като въведоха новите психологически изисквания. За разлика от Самурай обаче, Дазлър отдавна бе осъзнал, че това бе спасило брат му от занимание, за което най-вероятно не е бил психологически подготвен.

— Предполагам, едва ли на везните ще натежи фактът, че това навярно е спасило живота на брат му.

— Не — не и при Самурай — отвърна Хитруша. — За него животът не значи нищо в сравнение с личната чест. Но не се безпокойте. Той е чудесен колега, когато става въпрос за работа. Пък и оперативният бързо ще му свие опашката, ако вземе да прекалява. — Тя посочи над рамото на Куин. — Като говорим за вълка… ето го, че идва.

Куин се обърна и за втори път през изминалите няколко минути вдигна учудено вежди. Право към тях, по пътеката между масите, вървеше мъж на средна възраст.

— Инико! — възкликна той и побърза да се изправи.

— Добре дошъл на борда, Маестро — поздрави го командирът на ескадрилата Инико Бокамба с полуофициално изражение и уста, готова да се разтвори в усмивка. — Радвам се да те видя.

— Аз също — рече Куин и стисна подадената му ръка. — Кога пак ви привикаха на действителна служба?

— Не повече от шест часа след като изпратих Клипер да се присъедини към вашата спасителна операция — отвърна Бокамба и усмивката му помрачня. — Като ги зърнах, в началото си помислих, че песента ми е изпята и съвсем скоро ще ме изправят пред наказателния взвод. Но добре, че имах благоразумието да си затворя устата — защото не минаха десет минути и ето, че ме напъхаха отново в униформата. Между другото, поздравления за успешното спасяване на командир Кавана. Отнася се за всички.

— Благодаря ви, сър — отвърна Куин. — Радвам се, че не сте си имали неприятности заради участието си в тази история. На следствието въобще не споменаха името ви — помислих си, че са ви натикали в някоя дупка, от която няма измъкване.

— О, точно така направиха — засмя се Бокамба и размаха ръка. — Какво според теб може да означава оперативен координатор? Майка на вълчата глутница и нищо повече. Можеха поне да ме качат на нещо, което лети.

— Уф — изстена с лека досада Експерт. — Предчувствам, че сега ще стане дума за отминалите дни на слава и величие.

— Аз също — кимна Мечтателката и трите се надигнаха. — Както се казва, мъжки разговор. Ще ни извините ли?

— Щом се налага — рече Бокамба с привидно натъжено изражение. — Тъжна гледка, Маестро. Днешните млади изобщо не тачат по-възрастните. Вие, дами, запознахте ли се с програмата за утрешния ден?

— Четохме я вече два пъти — отвърна Мечтателката.

— Ами прочетете я още веднъж — нареди Бокамба. — И трите. Чакам ви в координационната утре в пет и трийсет.

— Ясно. — Мечтателката намигна на Куин. — Добре дошли на робската галера „Трафалгар“, господа. Ще се видим утре.

— Довиждане — кимна им Клипер.

Жените тръгнаха по пътеката, като спираха да разменят по някоя дума с другите пилоти.

— Странно нещо, да видиш жени на борда — промърмори Куин, докато Бокамба се настаняваше на празния стол. — Особено като се има предвид мисията на „Трафалгар“.

— Така е — съгласи се Бокамба. — Трябва да призная, че и аз имах някои резерви по този въпрос — за участието на жени в бойни операции. Особено за тази мисия, която има национално значение. Но това са културни предразсъдъци, които в Севернокоординационния съвет разбират по-добре от нас.

— Какво пък, щом трябва да спрем зхиррзхианците на всяка цена — сви рамене Клипер, — това сигурно ще изисква да вземем на работа и жени. Сега не е време за предразсъдъци.

— Сигурно си прав — каза Бокамба. — Между другото, Адам, казах ли ти колко се радвам, че си отново сред нас? Очаквам с нетърпение да работим заедно.

— Благодаря — отвърна Куин. — Ще направя всичко възможно да оправдая оказаното ми доверие.

— Сигурен съм в това — рече Бокамба със закачлива усмивка. — Особено след като утре ще летя с теб като навигатор.

Куин се намръщи.

— На Едо ми казаха, че ще ми намерят нов навигатор.

— И той със сигурност лети насам — увери го Бокамба. — Очакваме да пристигне, преди да се отправим към зхиррзхианските територии. Дотогава, боя се, аз съм единственият ти избор. — Той вдигна пръст. — Още една причина утре да покажеш на какво си способен.

— С други думи — намеси се Клипер, — да се прибираме по стаите и да се захващаме с изучаване на маневрите?

— Точно така — отсече Бокамба. — И гледайте да си починете добре.

— Ясно — рече Клипер и се надигна. — Хайде, Маестро. Мама каза, че трябва да си учим уроците.

Бокамба поклати глава и въздъхна.

— Тези младежи… Никакво уважение към по-възрастните.

 

 

Нямаше никакъв сигнал, поне такъв, който Арик да види или чуе, но изведнъж един от двамата мъжки йикроманци, които охраняваха почти невидимата врата, вдигна лъчемета си към тавана, затвори зейналата си паст й стисна зъби.

— (Сине на лорд Стюарт Кавана) — каза той. — (Викат те. Ела.)

— Благодаря — отвърна Арик и когато се приближи към вратата, усети, че кръвта блъска в слепоочията му. И преди си бе имал работа с йикроманци — по време на някои служебни операции в „Кавтроник“. Но не и в такава обстановка. — Може ли да попитам…

— (Викат те) — повтори мъжкият.

Арик кимна мълчаливо, спомнил си изведнъж всички истории за невъздържания нрав на мъжките йикроманци. Единият от пазачите отвори вратата и пристъпи през нея. Арик го последва, а другият зае позиция зад него.

Очакваше вратата да води към някое приемно помещение, но за негова изненада веднага зад нея започваше каменна стълба, която се спускаше надолу. Първият йикроманец заслиза към лабиринта от тесни коридори, които се свързваха и разделяха под на пръв поглед случайни ъгли. След няколко минути стигнаха края на избрания коридор, където имаше друга врата. Йикроманецът я отвори, вдигна оръжието и се дръпна настрани. Арик преглътна нервно и прекрачи прага.

Озова се на наблюдателната площадка на огромен подземен хангар.

Спря и плъзна изумен поглед по петдесетината йикромански товарни кораба, подредени в изрядна линия върху лъскавата метална повърхност. В помещението имаше няколкостотин йикроманци, които вършеха всякакви дейности: носеха товари или тикаха колички, катереха се и слизаха от корабите, разговаряха на малки групички. Из въздуха се носеше ромонът на разговорите, тук-там святкаха фенерчета, миришеше на нагорещен метал, химикали и изолация. Цялата тази сцена по някакъв начин му напомняше на гигантски мравуняк, само дето обитателите му по-скоро приличаха на космати двукраки крокодили.

Космати двукраки крокодили, които се бяха заели да преоборудват товарните си кораби в бойни машини.

В това нямаше никакво съмнение. Гладките цилиндрични предмети, които прикрепваха към долния край на корабите, бяха ракетни установки. Вероятно руско производство, защото ясно различаваше надписите на кирилица върху сандъците с амуниции, изтикани малко встрани. Някои от корабите вече бяха оборудвани с поостарелите, но все още смъртоносни келадонови шрапнелни оръдия, други се перчеха с ултрамодерните севкоордски 110-милиметрови зенитки. Виждаха се целеуказващи лазерни устройства, както и някои странни по форма уреди, които Арик не можа да разпознае — надписите им бяха на йикромански.

— (Ти ли си най-големият син на лорд Стюарт Кавана?)

Арик подскочи от изненада и се извърна наляво. Пред него стоеше йикроманка, издокарана с лъскав церемониален шлем и ръчно шито наметало, каквито носеха само високопоставените чиновници. Зад нея се бе изпънала охраната от други двама йикромански мъжкари.

— Да — отвърна той. — Аз съм Арик Кавана.

— (Аз съм Кливерес си Йятуур) — представи се тя. — (Дванадесети съветник на Йерарха. Добре дошъл на йикроманския свят Формби. Аз и моят йикромански народ сме ти дълбоко задължени.)

Арик направи кисела физиономия. Всичко това започваше да му действа на нервите.

— Не съм съгласен, си Йятуур. Струва ми се, че аз трябва да съм ви задължен.

На лицето й се забеляза лека промяна.

— (Какво говориш? Означава ли това, че не носиш със себе си командно-превключващите модули, които изискахме?)

— Истината е, че нямам юридическото право да ви ги предоставя — отвърна Арик и си помисли, че думите му сигурно звучат нелепо. Сам човек, заобиколен от йикроманци, на един от техните колониални светове се опитва да обясни особеностите на Севкоордския закон. — Според Миротворческата спогодба абсолютно се забранява севкоордски граждани да предоставят на йикроманци пособия, които биха могли да се използват за военни цели. След като надзърнах в тази зала, вече нямам никакви съмнения относно възможното приложение на споменатите модули.

— (Разбирам загрижеността ти) — отвърна Кливерес и извади от чантичката на колана си джобен компютър. — (Но тя е излишна. С баща ти имахме уговорка.)

— Имаше го в съобщението ви — съгласи се Арик. — Почти очаквах да го видя на борда на дипломатическия кораб, който ми пратихте. Но той не беше там, а не го виждам и тук.

— (Така е. Той не е тук.)

— Но е бил, по-рано — възрази Арик. — Трябва да е бил. Съобщението, което получих, беше адресирано до Ашър Дейлс — това име може да получите само от него. — Той посочи корабите. — Какво е станало? Да не би да е разкрил какво готвите?

— (Нямаше нужда да разкрива) — отвърна Кливерес и му подаде компютъра. — (Всъщност това, което виждаш тук, е негово дело. Но моля те — чети.)

Арик погледна монитора. На него се виждаше някакъв Севкоордски официален документ.

— Какво е това? — попита той.

— (Чети) — повтори настойчиво си Йятуур. — (Информацията, която се съдържа в документа, не е предназначена за обществено достояние. Може и никога да не стане такава. Ти обаче си изключение.)

Във файла имаше два документа. Първият беше гаранция от страна на йикроманците, че ще използват бойните кораби, които оборудват, единствено с цел защита от посегателствата на завоевателите. Вторият пък уточняваше, че изключението от предварителните спогодби се прави по молба и в услуга на йикроманския Йерарх.

Арик отново прочете гаранцията, като внимателно изучаваше използваните юридически термини. Когато стигна края, не остана никак изненадан, че там се мъдри подписът на баща му. Освен това забеляза, че документът е подписан само три дни след срещата на баща му с помощник-офицер Бронски на Мра-миг. Тоест в периода — пак според този Бронски, — когато лорд Кавана бе изчезнал от полезрението му. Вторият документ също бе подписан от баща му, както и от…

Арик вдигна учудено глава.

— Бригадир Питър Бронски?

— (Точно така) — отвърна Кливерес. — (Както виждаш, всичко е напълно законно.)

— Не това имах предвид — отвърна Арик, усетил, че стомахът му се свива. Значи Бронски бе висш миротворчески офицер… сега вече изчезването на баща му придобиваше съвсем друго обяснение. — Никой не е виждал баща ми след подписването на тези документи.

— (Не се тревожи, Арик Кавана. Аз също не съм го виждала оттогава. Той и неговата охрана, Колчин, са избягали от бригадир Бронски на Мра-миг и се върнаха тук с един взет под наем мрачански изтребител.)

— Избягали? — повтори Арик. Опасенията му нарастваха. — Какво е направил Бронски, че е трябвало да бягат?

— (Не зная. Той не ми каза друго, освен че е бил задържан против волята си. Подозирам, че всичко това има отношение към оръжието КИОРО.)

— Разбирам — промърмори Арик. Дали баща му не бе научил къде са скрити компонентите на КИОРО? Или, още по-лошо, не бе открил къде ще бъде сглобено страховитото оръжие? И в двата случая Бронски незабавно би се опитал да го постави под карантина. Но защо баща му бе предпочел да избяга?

— Какво се случи после?

— (Не можехме да му позволим да остане на йикроманска територия. И без това отношенията ни със Севкоорд са доста обтегнати. Той ни помоли да заменим изтребителя му с някой кораб, който не привлича вниманието. Аз пък споменах за нуждите ни от някои модули, които се произвеждат в „Кавтроник“, и той се съгласи да ни ги прати като възнаграждение. Но не го направи) — добави си Йятуур и стисна муцуна. — (Йикроманското разузнаване положи огромни усилия, но така и не открихме никакви сведения, че се е добрал до Ейвън.)

— Тогава къде е?

— (Не зная. Може би е поел в друга посока.)

— Нищо чудно да е избрал някое място, откъдето да може да ви достави обещаните модули. Офиси на „Кавтроник“ има почти навсякъде. Опасявам се обаче, че го е спипал Бронски.

— (Може би) — отвърна Кливерес. — (Но да не прибързваме с решенията. Аз също вярвам, че ще изпълни обещанието си.)

— Дано — отвърна Арик, но не успя да успокой страховете в душата си. Какво пък, дори Бронски да го бе задържал, не можеше да му се случи нищо лошо. — Значи, след като модулите не се появиха, вие решихте, че ще мога да ви ги доставя аз?

— (Да. Йикроманското разузнаване докладва, че се намираш на Едо, и аз пратих дипломатически кораб да те докара тук.)

— По-лесно щеше да стане, ако ми бяхте пратили бързо съобщение — обясни Арик. — Баща ми ли ви даде името Ашър Дейлс?

— (Не, но го спомена като място, където би могъл да се скрие, след като се добере до Ейвън. Предположих, че Севкоордското разузнаване няма да те свърже с това име.)

— Защо се страхувате от Севкоордското разузнаване? — попита замислено Арик. — Тази цялата работа не е ли напълно законна?

— (Законна е. Но не бива да става достояние на всички.)

— А, тоест Питър Бронски е единственият миротворчески офицер, посветен във факта, че ви е било направено официално изключение?

Си Йятуур размаха лапа във въздуха.

— (Малко преувеличаваш нещата, Арик Кавана. Но и това е допустимо.)

— Аха. — Арик отново огледа оживения хангар. Това поне обясняваше защо Бронски е на Едо — вероятно бе отишъл там, за да запознае адмирал Рудзински с тайния договор, сключен между него и Кливерес.

— (Какво ще правиш сега?) — попита го Кливерес.

Арик я погледна. Имаше нещо в тона й, което…

— Ами, предполагам, че ще се върна на Ейвън — отвърна той. — След като баща ми го няма, сега аз управлявам „Кавтроник“. Там имат нужда от мен.

— (А войната?)

— Какво войната? Да не искате да се запиша доброволец?

— (Не) — отвърна си Йятуур. — (Очаквахме да ни помогнеш в това, което правим тук.)

— И за каква помощ става въпрос? — попита малко обезпокоено Арик.

Кливерес обърна муцуната си към хангара.

— (Открихме, че е доста трудно да се свързват помежду си командно-превключващите модули, които доставяте. Особено когато очакваме от тях да координират действията на различни типове оръжия.)

— Мога да си представя — рече Арик. — В програмите на келадоновите оръжия и тези от Надежда има доста несъответствия. Трябва да внимавате, когато ги синхронизирате.

— (Значи си запознат с проблема. Ще ни помогнеш ли?)

Няколко секунди Арик мълча, втренчил замислен поглед в тъмните очи на Кливерес. Спомни си, че като малък му бяха втълпявали, че йикроманците са най-голямата заплаха за Общността и че тази заплаха се удържа единствено от присъствието на миротворческите сили. А ето, че сега стоеше пред тях и те очакваха от него да им помогне. Но истинската заплаха днес бяха завоевателите. И Общността се нуждаеше от всички съюзници, които можеше да намери.

— Добре — склони той накрая. — Ще го направя.

 

 

— Тримата изследователи напуснаха стаята — докладва старейшината. — Насочват се към тунела, който води към хангара със „Затворена уста“.

Върховният вожд кимна, загледан в картата на територията на хората-завоеватели. Картата беше извлечена от едно записващо устройство, с което се бяха сдобили след първата битка с хората-завоеватели. Върху нея, според техните изследователи, бяха нанесени всички цели, на които трябваше да обърнат внимание.

Но сега вече знаеха, че не е точно така. В тази война хората-завоеватели имаха съюзници. Ужасни, опасни съюзници.

Йикроманците.

Върховният главнокомандващ Прм-жевев приключи полугласната си дискусия със старейшината, обърна се към него и заяви:

— Можем да го направим. Ще трябва да, изтеглим някои бойни кораби от завладените плацдарми, но ще успеем да съберем достатъчно голяма сила за един светкавичен удар.

— Кои плацдарми? — попита Върховният.

— Ще вземем три от петте кораба, които в момента са на Массиф — отвърна Прм-жевев, след като направи справка със списъка. — Плюс четири от шестте на Пасдофат — те вече са потеглили. Един от трите на Калевала и три от четирите на Доркас.

Опашката на Върховния трепна. Доркас. Младият изследовател Трр-гилаг бе поел към Доркас по лична молба на Върховния.

— На Доркас само един кораб ли оставяте?

— Да — изсумтя Върховният главнокомандващ. — И само защото този кораб не е в състояние да изпълнява бойни операции. Ако техниците успеят да го стегнат преди атаката на Формби, ще изтегля и него. Защо? Доркас ли е проблемът?

— Всъщност не — отвърна неохотно Върховният. Вероятно точно сега нямаше особено значение дали предложените от Трр-гилаг биохимични изследвания на пленения завоевател ще доведат до някакви нови разкрития. Събитията се движеха с нарастваща скорост. Освен това нямаше никакво съмнение, че не са сполучили да заловят някой от компонентите на КИОРО на Доркас.

— Какво мислите за плана на мрачанците? — обърна се той към Върховния главнокомандващ.

— Струва ми разумен — кимна той. — Съгласен съм с Валойтаджа, че премахването на наблюдателния пост на хората-завоеватели от Формби трябва да е нашата първа задача.

— Стига информацията, с която разполага Валойтаджа, да отговаря на истината — подхвърли Върховният.

— Стига да е така, наистина — изръмжа Прм-жевев. — Ще поискам сигурни данни за това, преди да пратя корабите да атакуват.

Върховният кимна и отново се зае да изучава картата.

— Трябва също така да уточним дали това наистина са верните координати на базите — рече той.

— Със сигурност — съгласи се Прм-жевев. — Изследовател Нзз-ооназ е твърде лековерен, когато трябва да се обсъди информацията, подадена от мрачанците. Така поне ми се струва.

— Интересно — промърмори Върховният. — И аз бях останал със същото впечатление. Как смятате, дали мрачанците не използват нещо при общуването си с тях?

— Като лекарства? — попита с доловимо съмнение Прм-жевев. — Това би означавало, че имат доста сериозни познания върху нашата биофизиология.

— Така е, но кой може да е сигурен? Не, всъщност едва ли. — Върховният поклати глава.

— Нищо не пречи да споделим опасенията си с Нзз-ооназ. Дори да не използват лекарства в момента, не е изключено да го сторят в близкото бъдеще.

— Вярно — съгласи се Върховният. — Кого сте избрали да ръководи ударната флотилия?

— В действителност смятам да го направя аз — отвърна Прм-жевев и примлясна с език.

Върховният се намръщи.

— Не е ли малко необичайно?

— Не съвсем — отвърна уклончиво Върховният главнокомандващ. — В края на краищата от Върховното командване се очаква да действа, а не само да събира информация.

— Така е, но в случай, че внезапно бъдете въздигнат в старейшинство, ще сме принудени да се лишим от вашия безценен опит. При подобно разстояние от вашия фссс-резен шокът може да ви изведе от психическо равновесие за продължителен период.

— Признавам, че съществува риск — съгласи се Върховният главнокомандващ. — Но също така е рисковано да се ръководи битката оттук, като разчитаме само на докладите на старейшините. А това не е като да виждаш всичко със собствените си очи. — Той направи кисела физиономия. — Освен това, ако мрачанците са решили да ни измамят, предпочитам да го узная от първа ръка.

Появи се един старейшина.

— Изследовател Нзз-ооназ и другите са стигнали при „Затворена уста“ — докладва той. — В момента влизат вътре. Из района се разхождат няколко мрачанци.

Надявайки се, без съмнение, да узнаят малко повече за чудатия метод за междузвездна връзка, използван от зхиррзхианците. Какво пък, нека надзъртат колкото искат. Микрофоните, които със сигурност бяха насочили към „Затворена уста“, нямаше да могат да улавят гласовете на старейшините. Бяха се погрижили да не изтича никаква информация.

— Предполагам, вече можем да кажем на изследовател Нзз-ооназ да приеме предложението на мрачанците — подхвърли Върховният.

— Да — отвърна Прм-жевев. — Поне що се отнася до първата част — атаката на Формби. Ще ни трябва още малко време, за да съберем всички кораби за едно по-мащабно нападение срещу Земята.

— В това няма съмнение — рече Върховният. Една атака срещу наблюдателна станция на хората-завоеватели щеше да блокира голяма част от техните сили. При това зхиррзхианците щяха да се принудят да разтеглят фронта си на огромно разстояние. Но друг избор нямаха. След като вече знаеха, че хората-завоеватели са в процес на сглобяване на своето оръжие КИОРО, Военното командване трябваше да действа бързо и да удари врага, където това е възможно. — Колко време ще ни е необходимо?

— Зависи от бързината, с която корабите бъдат подготвени за военни действия — отвърна Върховният командващ. — Може би две завъртания, дори три. Имам ли разрешението ви да ръководя атаката лично?

— Уповавам се на вашия опит за подобно решение — рече Върховният. — Правете, каквото смятате за необходимо.

Прм-жевев се поклони по стария, цакк’ррски обичай.

— Благодаря ви, Върховни вожде. Тръгвам веднага щом приключи това обсъждане.

Пред тях отново изникна един старейшина.

— „Говори изследовател Нзз-ооназ от планетата Мра — цитира той. — Искам да разговарям с Върховния вожд“.

Върховният се усмихна напрегнато. Нзз-ооназ играеше своята част от ролята за пред мрачанската публика. Ако Валойтаджа узнаеше как в действителност се осъществява тази комуникация, навярно щеше да се смае.

При някое следващо завъртане със сигурност щяха да му кажат. Но още бе рано. Може вече да бяха съюзници, но в мрачанците имаше нещо, което го караше да изпитва към тях подозрение.

— Аз съм Върховният вожд — обърна се той към старейшината. — Говори, изследователю Нзз-ооназ.